Катлийн Удиуиз
Като пепел във вихъра (5)

Глава пета

Алена лесно избягваше срещите със заетия лекар, но естеството на работата беше такова, че все пак го виждаше по-често, отколкото беше полезно за душевното й равновесие. Между момчето Ал и мъжа Коул съществуваше известно напрежение и Алена на няколко пъти трябваше да изслушва хапливите му забележки. И макар това да беше сигурен признак, че не е разгадал тайната й, тя се питаше дали той възприема изобщо нещо друго от нея, освен омазаното й лице. Защото гълченето му беше преди всичко по този повод. Разбира се, той не можеше да предположи какви усилия й струваше всяка сутрин цапането на лицето и косата. Изглежда, за него беше въпрос на чест да види един ден маскираното хлапе излъскано и чисто.

— Все някога ще те накарам да се измиеш — заплаши я той. — Виж си само косата! От мръсотия се е втвърдила като козината на глиган!

— Обзалагам се, че сте се родили с парче сапун в устата — отвърна Алена раздразнено. — Не съм виждал още такъв чистник като вас!

— По-скоро бих се запитал с какво си се родил ти! — сопна се Коул и се отдалечи с големи крачки.

Когато настъпи вечерта, в която Коул щеше да гостува на Роберта, Алена се измъкна от къщата. Не искаше да вечеря с останалите и да понася неодобрителните погледи на капитана върху себе си. А и той, разбира се, щеше да се запита как вуйчо Ангъс допускаше въобще такова мърляво дете на масата.

Макар че успя да се измъкне от празничната вечерна компания, Алена трябваше да изслуша пресните новини от Роберта. По-голямата братовчедка я потърси при първа удобна възможност. Беше й все едно, че Алена вече заспиваше, когато нахълта в стаята.

— О, Лени! Това беше най-вълнуващата вечер през живота ми! Бащата на капитан Лейтимър също е лекар. Жена му е починала малко след раждането на Коул. Сега вече съм сигурна, че са богати!

— Ти попита ли го? — прозина се Алена и сънливо зарови глава по-надълбоко във възглавницата си.

— Разбира се, че не, глупачке! Та това щеше да е невъзпитано. Но го знам и така. — Роберта се усмихна хитро. — Коул е бил в чужбина и е възпитан на Изток, където той и баща му имат и други имоти, освен къщата в Минесота. Коул ще наследи цялото състояние, когато умре старият господин. Та той и сега има собствен имот. Кажи ми — може ли някой, който няма пари, да твърди подобно нещо?

Алена замислено погледна в тавана.

— Той твърди ли го?

— О, Лени, нервираш ме! — скара се Роберта. — Аз просто знам как да науча нещо от някого, като поставям умело въпросите си.

— Ще го питам дали е богат — предложи Алена. — Нали това е всичко, което искаш да знаеш?

— И защо не? — оправда се Роберта. — Днес едно момиче трябва да знае при кого отива. Омръзна ми да нося тези стари парцали отпреди войната. Ще си намеря богат мъж, който ще отгатва всичките ми желания по очите ми.

Алена потисна една прозявка.

— Късно е, Роберта. Уморена съм. Цяла вечер чаках долу на реката този човек да си отиде най-сетне. Не можем ли друг път да разговаряме за това? Утре трябва да ставам призори.

Роберта въздъхна, сякаш искаше да покаже състрадание към братовчедка си.

— Бедният Ал! Наистина не ти е лесно, но…

— Зная, не съм заслужила нищо по-добро! — Алена гневно разтърси възглавницата си заби малкия си юмрук в нея. — Човек може да си помисли, че капитан Лейтимър те е изпратил, за да ми отнемеш съня!

 

 

Алена почистваше сега всички болнични отделения за два дни. Тя лъскаше и търкаше, сякаш най-важното нещо на света беше да докаже на някакъв си капитан Лейтимър, че е заслужила всеки цент от заплатата си. Ранените приветстваха Ал като приятно разнообразие в монотонната сивота на съществуването си. Завързваха се кратки разговори — понякога горчиви, понякога шеговити; питаха се откъде идват, също и за семействата си. Алена окуражаваше тежко ранените и успокояваше тези, които буйстваха. Тя изпълняваше дребни куриерски поръчки и им носеше пощата. Изчезна вонята на мърша и гнило. Скоро всичко миришеше на подово масло и дезинфекционен сапун.

Отначало тежката работа беше за Алена само начин за печелене на пари. Но скоро това се превърна във вътрешен конфликт. Сърцето й беше при воюващите от Южните щати, но пряко волята си трябваше да признае, че беше обикнала част от мъжете тук. Някои бяха само с година-две по-възрастни от нея, а имаше и значително по-млади. Това бяха честни, достойни мъже, които бяха въвлечени като баща й и братята й във войната. Сега те лежаха в тесните походни легла и очакваха с големи болки оздравяването си… или смъртта си.

В Брайър Хил тя беше пожелала смъртта на всички янки. Тук потресена преживяваше последните мигове на обречените.

Тя ги познаваше! Това бяха хора! Те страдаха! Те умираха! Често й се налагаше да се извръща. Тогава биваше разтърсвана от ридания и плачеше, без да се срамува. Не можа да претръпне, напротив — от срещите със смъртта стана по-чувствителна.

Една сутрин в началото на ноември Алена се закле да избягва умиращите. След дълбок размисъл беше стигнала до заключението, че само по този начин може да намали болката.

През тази мека ноемврийска утрин Роберта беше наредила да впрегнат породистия кон и беше излязла с него, така че баща й беше принуден да се задоволи с Ол Тар. Алена се закандилка с конския трамвай по дългия път към лазарета. Най-сетне пристигна там и профуча покрай часовите.

В преддверието срещна Коул.

— Закъсняваш — подхвърли кратко той.

— Малкото пари, дето ги снасяте вие, янките, и без това едва стигат за пътни разноски! — извика тя подире му, когато той вече беше отминал.

На езика й се въртеше още една пиперлива забележка, но бързо я преглътна, когато из една от болничните стаи излезе доктор Мичъл, главният щабен лекар. Той погледна момчето, чиято кръв беше нахлула в лицето, и със сбръчкано чело премести поглед към отдалечаващия се капитан.

— Някакви оплаквания ли имаш, синко? — попита дружелюбно той.

Алена преглътна гнева си.

— Не, сър.

— Тогава се захващай за работа. През нощта пристигнаха много санитарни коли. Всичко трябва да се прибере и да се почисти. Капитан Лейтимър е прекалено зает, за да обсъжда с теб заплатата ти.

— Да, сър.

Тя не искаше да се заяжда с главния щабен лекар Мичъл. Той беше ирландец и имаше гръден кош като на мечка. Всички изпитваха страхопочитание към него, но видът му беше някак добродушен.

В близост до операционните зали бяха поставени походни легла за новопристигналите. Някои от ранените се мятаха от болка, други спяха спокойно. Малко настрани един лежеше толкова неподвижно, че Алена го взе за мъртъв. Очите му бяха бинтовани, от ъгъла на устните му се стичаше тънка струйка кръв. Чаршаф покриваше корема му, за да предпазва от мухите раната, която бавно оцветяваше белия плат в червено. Състоянието му беше толкова съмнително, че лекарите се заемаха първо с онези войници, които имаха по-големи шансове за оцеляване. Гледката накара Алена да отстъпи.

— Никога вече! — каза си тя. — Преживях достатъчно.

Решена да остане вярна на клетвата си, тя забърза натам, където държеше инвентара си за почистване, и си намери работа в едно болнично помещение, в което беше сигурна, че никой не се бореше със смъртта. Но дори и от това наглед безопасно разстояние тя дочу един тих зов, една отчаяна молба. Известно време се опитваше да не слуша. Все щеше да се намери някой, който да занесе вода на мъжа. Това не беше нейно задължение. Никога повече!

Тя грабна четката за дъски и заработи като обезумяла. Но нищо не беше в състояние да заглуши тихия, отчаян зов.

— Боже господи! — изохка тя сподавено и скочи на крака. Притича напряко през залата и се изплаши, когато доближи неподвижния войник. Но тогава видя как езикът му с мъка премина през пресъхналите, напукани устни.

— Чакай. — Тя се наведе близо до ухото му, тъй като се опасяваше, че в страданието си той нямаше да я чуе. — Ще ти донеса вода.

Изтича в столовата да потърси чаша. Когато се върна, положи ръка под главата му да я повдигне и доближи чашата до устните му. Но внезапно някой я хвана за китката на ръката.

— Недей — заповяда остро Коул и отмести чашата настрани. — Така по-скоро ще му навредиш, отколкото да му помогнеш. — Когато забеляза смущението по-мръсното й лице, гласът му омекна. — Никога не давай на човек, който е прострелян в корема, да пие. Ела, ще ти покажа как се прави.

От едно шкафче наблизо той извади чиста кърпа, натопи я във водата и овлажни внимателно устните на войника. Алена мълчаливо слушаше как Коул с твърд и същевременно успокояващ глас каза:

— Това тук е Ал. Той ще остане малко при теб. — Когато Алена заклати отрицателно глава, Коул я погледна мрачно и й направи знак да мълчи. — Отпусни се. Ей сега ще се заемем с раната ти. Операционната ще се освободи скоро.

Коул се изправи и пъхна влажната кърпа в ръката на Ал.

— Чакай ме тук. Ако някой задава въпроси, кажи, че аз съм заповядал така.

Тя кимна нерешително.

— Успокоявай го, доколкото е възможно. Връщам се веднага.

Тя кимна отново. Капитанът едва се беше отдалечил, когато тя донесе кана с вода и започна внимателно да отмива засъхналата кръв от бузата на войника. Прекара влажния парцал през веждите му, почисти лицето под превръзката и очите и прогони досадните мухи.

— Ал?

Алена се наведе по-близо, за да чува едва доловимия шепот.

— Да, аз съм — промълви тя.

— Благодаря.

Алена прехапа треперещите си устни. Изпита нещо подобно на щастие и вече не съжаляваше за милосърдието си.

Коул тъкмо се канеше да влезе в офицерската стая, когато сержант Грисъм му подвикна:

— Една млада дама иска да разговаря с вас, капитане. Очаква ви в преддверието.

— Нямам време — каза строго Коул.

— Тя каза, че е спешно. Не можела да чака.

Коул изкриви лице. Питаше се коя ли може да е, но работата му не търпеше отлагане.

— Ранена ли е?

Сержант Грисъм се ухили.

— Не бих казал!

— Тогава някой друг да е ранен?

— Не е казвала такова нещо, сър!

— Добре, вижте дали някой друг лекар не би могъл да й помогне.

Сержантът повдигна гъстите си вежди.

— Но тя иска да види точно вас, сър, и вече чака от около час.

Коул въздъхна и извади джобния си часовник.

— Имам само миг свободно време. Кажете на дамата, че ще дойда след малко.

Коул припряно сне напоената с кръв престилка. Дори върху униформата се бяха просмукали няколко тъмни петна. Това не беше най-подходящият вид за среща с дама, но той нямаше друг избор. Закопча най-горното копче на униформената си риза и закрачи бързо през залата.

Роберта се надигна от пейката в преддверието и с грейнало лице се усмихна на капитана.

— Изглеждате изненадан да ме видите тук — каза тя със свенливо спуснати клепки. — Вероятно сте учуден от твърде скорошното ми посещение.

— Съвсем не, мис Крейгхъг — каза учтиво Коул, докато поемаше ръката й. — Беше ми съобщено само, че една дама ме очаква. Ако знаех колко красива е тази дама, със сигурност нямаше да се появя в този вид. Но ви моля да разберете, че сега съм твърде погълнат от работата си.

— Излишно е да ме уверявате във важността на делото си, сър. — Тя превзето отмести поглед от изцапаната с кръв униформа. Сбърчи нос с артистично отвращение, но знаеше, че тази гримаса й отива. Та тя се беше упражнявала с часове пред огледалото в докарването на всякакви изражения на лицето.

— Продължавайте, мис Крейгхъг — усмихна се Коул насърчително. — Цял ден не съм чувал толкова сладък глас като вашия. Не желая да провалям с нищо редките мигове на щастие.

— Много сте галантен, капитане.

Роберта носеше шапка с тюл. Тя извърна леко главата си настрани, за да може капитанът да се полюбува на аристократичния й профил. Знаеше твърде добре колко красиви бяха високите й скули, носът с орловата си форма и чувственото очертание на червените й устни.

— Тъкмо минавах с каретата си оттук, когато се сетих за тежката ви работа. Нямате време за почивка, дори за един по-спокоен обяд. Но един мъж трябва да се храни, нали, капитане? Никой не може да ви упрекне в това. Знам едно местенце в Стария квартал, където сервират най-вкусните гарнели. Не искате ли да ме заведете там, капитане?

И въпреки че в този миг Роберта изглеждаше изтъкана само от усмивки и закачливи погледи, дъхът й беше спрял в очакване на отговора. Цяла седмица беше кроила тайно планове за тази среща и за нея щеше да бъде огромно разочарование, ако сега капитанът откажеше.

— С болка на сърце ви моля за извинение, мис Крейгхъг, но трябва да се погрижа за ранените. В противен случай бих ви правил компания с огромно удоволствие.

Роберта не издаде с нищо яда си. Този мъж не беше младок, когото да развежда като куче на каишка и той да угажда на всичките й желания. Тя направи последен опит.

— Пътят до нас не е толкова дълъг. Не бихте ли желали да вечеряте с нас?

Коул възнагради упоритостта й с усмивка.

— Но какво би казал баща ви, мис Крейгхъг? Струва ми се, не му е особено приятно, че дъщеря му общува с един янки.

Роберта кокетно присви устни.

— Да не искате да кажете, че отдавате голямо значение на това, какво мисли татко, капитан Лейтимър?

Коул се засмя. Искрящите му очи се плъзнаха по снагата й.

— Разбира се, мис Крейгхъг. За мен има значение какво мислят бащите. Във връзка с вашата покана предпочитам все пак да избягна всякакви изненади и да не се появявам без предизвестие.

— Излишно се притеснявате. Знам как да подхвана татко. Дулси ще сготви днес превъзходна лучена супа. Не бива да пропускате да я опитате.

Сърцето й заби лудо, когато той се усмихна и каза с видимо удоволствие:

— Ако не се случи нещо непредвидено, тази вечер ще съм свободен.

Роберта се мъчеше да остане спокойна, макар че вътрешно ликуваше.

— Радвам се, капитане. Но сега трябва наистина да ви оставя да се върнете към задълженията си.

Тя изчака за миг дали капитанът няма да се възпротиви, но отново трябваше да прикрие разочарованието си, когато той хвърли бърз поглед към големия часовник в преддверието.

Докато я изпращаше до вратата, тя постави нежно дланта си върху ръката му.

— Отнех ви много време, капитане. Прощавате ми, нали? Не разбирам много от работата на един лекар, но предполагам, че не можете да идвате и да си отивате, когато на вас ви е удобно.

— Наистина много съжалявам — отвърна Коул, докато я водеше към каретата и й помагаше да се качи. — Но ви уверявам, че посещението ви ми достави голямо удоволствие.

— Значи до довечера? — изчурулика тя учтиво.

— До довечера! — Коул се усмихна и отдаде чест, после се завъртя на токовете си и се прибра в лазарета, без да се обръща.

Роберта се загледа след него. Завладя я мисълта, че тази стройна фигура можеше да се носи с нея един ден из някоя бална зала. И многото му пари! От тази представа я побиха приятни тръпки. С върха на чадъра си тя почука по капрата.

— Джедидиа, преди да поемеш към къщи, мини по „Джексън скуеър“. От цял месец не съм излизала в неделя.

Когато каретата потегли, Роберта разтвори чадърчето си, за да предпази грижливо поддържаната си кожа от слънцето. Но го наклони така, че войниците, които спираха на улицата, да могат да се любуват на красотата й.