Филип К. Дик
Човекът във високия замък (5)

5

Уиндъм-Матсън остана озадачен от разговора по телефона с Рей Калвин. Почти нищо не разбра от него, донякъде поради объркания и неясен начин, по който говореше Калвин, а от друга страна, поради факта, че тъкмо в този момент имаше посетителка в своя апартамент в хотел „Муромаши“.

— Виж какво, приятелю — каза му Калвин — връщаме ви обратно последната пратка. Исках да ви върнем и предишните доставки, но се оказа, че вече сте ги платили.

Съвсем естествено Уиндъм-Матсън поиска да научи защо.

— Защото са долнопробни фалшификати — отвърна Калвин.

— Но вие го знаехте — Уиндъм-Матсън беше слисан. — Искам да кажа, Рей, че винаги сте били в течение на нещата. — Той се огледа, момичето го нямаше, вероятно бе влязла в банята.

— Разбира се, знаех, че са фалшификати — каза Калвин. — Но не говоря за това. Става дума за издънката. Виж, пет пари не давам дали револверите, които ми изпращате наистина са били използвани в Гражданската война или не. Това, което ме интересува, е да изглеждат като истински Колтове от онова време — калибър 44 или каквото е там по каталог. Да отговарят на определените стандарти. Слушай, знаеш ли кой е Робърт Чайлдан?

— Да — имаше смътна представа, но в момента не можеше да си спомни за кой точно става дума. Името беше доста известно.

— Преди малко беше тук. В моя офис. Обаждам ти се от офиса, не от къщи, още се занимаваме с тази работа. Както и да е, Чайлдан беше тук за да си оправим сметките. Направо беше побеснял. И ужасно развълнуван. Както изглежда, някакъв богат купувач — японски адмирал или негов личен представител го е посетил в магазина. Чайлдан спомена поръчка за двадесет хиляди долара, но по всичко изглежда, че преувеличава. Но това няма значение. Важното е — и тук вече няма място за съмнение — че японецът се появил, поискал да извърши покупка, хвърлил един поглед на този „Колт“ 44 калибър, дето вие ни го доставяте, забелязал, че е фалшификат, прибрал си парите в джоба и напуснал. Е, какво ще кажеш сега?

Уиндъм-Матсън не можеше да каже нищо. Но веднага му хрумна една мисъл. Това са само Франк и Макарти. Казаха, че ще направят нещо и ето. Но не можеше да разбере какво точно е станало, поне по думите на Калвин.

Почувства, че го завладява някакъв суеверен страх. Тези двамата — как са могли да фалшифицират не друго, а февруарски модел? Очакваше, че ще съобщят в полицията или във вестниците, или дори на марионетното правителство в Сакраменто, и разбира се бе взел всички предпазни мерки по тези места. Ужасно неприятно. Не знаеше какво да каже на Калвин, започна да мънка и да се оправдава докато най-сетне, след един както му се стори безкраен период от време, разговорът приключи.

Едва когато постави слушалката той с изненада забеляза, че Рита е излязла от банята и е чула всичко. Крачеше нервно напред-назад из стаята, само по черни копринени бикини, русата й коса се спускаше свободно над стройните, голи рамене.

— Свържи се с полицията — предложи тя.

„Защо — помисли си той — по-евтино ще ми излезе ако им подхвърля някоя и друга хилядарка. Ще я приемат с благодарност, сигурно това е всичко, което им трябва. Малките хора мислят на дребно, за тях това са много пари. Най-много да ги вложат в някой безперспективен бизнес, да ги загубят и след месец пак ще са разорени.“

— Не — поклати глава Уиндъм-Матсън.

— Защо не? Шантажът също е престъпление.

Трудно му беше да й обясни. Свикнал бе да плаща на хората, това бе неизменна част от живота на богатите — заедно с всички удобства. Ако сумата е достатъчно малка… но и тя беше права. Отново се замисли.

„Ще им дам две хиляди и същевременно ще се свържа с моя познат, полицейския инспектор в Обществения център. Ще го накарам да ги огледа под лупа и двамата и да види дали може да намери нещо. Така че ако пак се опитат да мога да им стъпя на вратовете. Например, сега си спомням, че някой ми бе казал за Фринк, че е чифутин. Коригирал носа си и си променил името. Достатъчно е само да уведомя за това местния германски консул. Рутинна операция. Той от своя страна ще поиска от японските власти Фринк да бъде екстрадиран. Ще я натикат в газова камера тая гадина още щом пресече демаркационната линия. Май недалеч от Ню Йорк бяха построили един от онези лагери. С пещите.“

— Изненадана съм — рече момичето — че човек с твоето положение може да бъде шантажиран от подобни хора — тя го погледна от упор.

— Е добре, ще ти кажа — отвърна той. — Цялата тая тъпа история с антикварния бизнес всъщност е една голяма измама. Джапанките са пълни глупаци. Някой ден ще го докажа научно — той се изправи, втурна се в кабинета си и след миг се върна с две еднакви запалки в ръце, които постави на масичката. — Погледни ги. Еднакви са, нали? Е, слушай тогава. Само една от двете съдържа в себе си „историчност“ — той се усмихна. — Вземи ги. Хайде, разгледай ги. Едната от тях струва, може би четиридесет, петдесет хиляди долара на черния пазар.

Момичето вдигна колебливо запалките и ги разгледа.

— Усещаш ли я? — подигра й се той. — „Историчността“?

— Какво е това „историчност“?

— Когато едно нещо съдържа в себе си история. Слушай. Една от тези две запалки „Дзипо“ е била в джоба на Франклин Д. Рузвелт, когато е бил убит. А другата не е била. Едната съдържа в себе си историчност в излишък. Колкото може да съдържа всеки предмет. А в другата няма нищо. Можеш ли да го почувстваш? — той размаха подигравателно пръст. — Не можеш. Не можеш дори да различиш едната от другата. Няма никакво „мистично протоплазмено присъствие“, нито „аура“ около тях.

— Брей — възкликна момичето. — Ама това истина ли е? Че една от тези е била с него в последния му ден.

— Няма съмнение. И знам коя точно. Разбираш ли сега моята гледна точка? Всичко е едно голямо мошеничество, те сами се разиграват. Някой револвер взима участие в прословута битка, като например Маз-Аржон и си остава същия, какъвто е бил, освен ако не го знаеш. Всичко е тук — той се почука с пръст по челото. — В ума, не в пистолета. Аз също съм бил колекционер. На практика точно така попаднах в бизнеса. Събирах марки. От ранните британски колонии.

Момичето стоеше изправено със скръстени ръце пред прозореца и разглеждаше замислено светлините на Сан Франциско.

— Мама и татко често повтаряха, че никога нямаше да загубим войната, ако не го бяха убили — рече тя.

— Окей — продължи Уиндъм-Матсън. — Представи си сега, че в наши дни канадското правителство, или някой — който и да е, открива плаките от които са били отпечатани тези стари марки. И мастилото. И на пазара се появяват…

— Не вярвам която и да е от тези две запалки да е принадлежала на Франклин Д. Рузвелт — прекъсна го момичето.

Уиндъм-Матсън се изкикоти.

— Точно това искам да ти кажа! Трябва да разполагам с някакъв документ, който да доказва тяхната автентичност. Следователно всичко е измама, масова илюзия. Защото документа може да потвърждава стойността на обекта, но не и самия него!

— Покажи ми документа.

— Веднага — той скочи и се отправи към кабинета. Откачи от стената поставения в рамка сертификат от Смитсониановия институт — документът и запалката му струваха цяло състояние. Заслужаваха си парите, защото му помагаха да докаже, че е прав, че думата „фалшификат“ в действителност не означава нищо, както не означава нищо думата „автентичен“.

— Колтът 44 калибър, не е нищо друго освен един Колт 44 калибър — продължи Уиндъм-Матсън, докато се връщаше в стаята при момичето. — Важни при него са например диаметърът на ствола, или формата на дръжката. Но не и…

Тя вдигна ръка. Уиндъм-Матсън й подаде документа.

— Значи е истинска — кимна тя.

— Да. Тази — той посочи запалката с драскотина от едната страна.

— Искам да си вървя — рече момичето. — Ще се срещнем отново някоя друга вечер. — Тя остави на масата запалката и документа и след това се отправи към леглото, където бе хвърлила дрехите си.

— Защо? — извика той и я последва. — Знаеш, че няма никаква опасност, жена ми ще се върне чак след няколко седмици — нали вече ти обясних всичко. Отлепила й се е ретината.

— Не става дума за това.

— Какво, тогава?

— Моля те, повикай ми едно велотакси — каза Рита. — Докато се обличам.

— Ще те закарам до вкъщи — предложи й той.

Тя се облече и после, докато си закопчаваше палтото направи няколко безцелни крачки из апартамента. Изглеждаше вглъбена, замислена дори малко потисната. „Миналото има тази способност да натъжава хората — помисли си той. — Проклятие, защо трябваше да повдигам тази тема? Но тя е толкова млада — не предполагах дори, че му знае името.“

Рита приклекна пред рафта с книги.

— Чете ли тази? — попита го, докато вадеше една от тях.

Той примижа късогледо. Шарена корица. Някакъв роман.

— Не — поклати глава. — На жена ми са. Обича да чете.

— Трябва да я прочетеш.

Все още под въздействие на разочарованието той сграбчи книгата и погледна заглавието. „И скакалци земята покриха“.

— Това не е ли една от онези забранени в Бостън книги?

— Забранена на цялата територия на Съединените щати. И в Европа, разбира се — тя го чакаше на прага.

— Чух нещо за този Хауторн Абендсън.

Всъщност нищо не знаеше за него. А за книгата какво знаеше? Че точно сега е много нашумяла. Поредното модно увлечение. Поредната масова психоза. Той се наведе и я натика при останалите.

— Нямам време да чета разни книжки. Прекалено зает съм с работа.

„Секретарките — помисли си язвително той, — са тези, които си лягат с подобни тъпотии в ръка. И това ги вдъхновява. А не истинските неща в живота. Защото те се страхуват от истинските неща. Но всъщност жадуват да ги притежават.“

— Пак някой лепкав любовен роман — продължи той докато отваряше холската врата.

— Не — поклати глава момичето. — Става дума за войната — докато вървяха по коридора към асансьора продължи: — И той казва същото като мама и тате.

— Кой? Този Абътсон?

— Това е негова теория. Ако Джо Зангара не бе успял в пъкленото си дело, Рузвелт щеше да измъкне Америка от депресията и да я въоръжи така, че… — тя млъкна. Стигнали бяха до асансьора и наоколо чакаха други хора.

По-късно, докато се носеха в блестящия „Мерцедес-Бенц“ на Уиндъм-Матсън, тя му разказа накратко книгата.

— Идеята на Абендсън, която умело е успял да защити под формата на роман, е, че Рузвелт е щял да стане много силен президент, почти като Линкълн. Още по време на първия си мандат той осъществява редица проекти за оздравяване на разклатената от депресията американска икономика. Не го убиват в Маями, както е станало в действителност и през 1936 е преизбран отново. Така че в началото на 1940 е президент и продължава като такъв по време на войната. Разбираш ли? Той все още е президент, когато Германия напада Англия, Франция и Полша. Вижда накъде отиват нещата. И прави всичко възможно Америка да бъде силна. Гарнър наистина беше един ужасен президент. Онова, което стана до голяма степен е по негова вина. Трябваше вместо него през 1940 да изберат демократа Брикер…

— Така твърди твоят Абелсон — прекъсна я Уиндъм-Матсън. Той я погледна подигравателно.

„Божичко — помисли си, — прочитат една книга и изкукват завинаги.“

— Да. Но в романа на мястото на Рузвелт през 1940 застава Рексфорд Тъгуел — светлините на насрещните коли блестяха по възбуденото й лице, тя жестикулираше развълнувано. — Той продължава още по-активно да развива антифашистката политика на Рузвелт. И така Германия се страхува да окаже помощ на Япония през 1941. Немците не изпълняват двустранната спогодба за взаимопомощ. Ясно ли ти е? — тя се завъртя на седалката и го сграбчи развълнувано за рамото. — А след това Германия и Япония губят войната!

Уиндъм-Матсън се разсмя.

Рита го погледна, търсейки нещо в лицето му — не знаеше точно какво, пък и без това трябваше да внимава какво става на пътя — и след това добави: — Не е смешно. Наистина можеше да стане така. И тогава Съединените щати щяха да премажат Япония…

— Как? — прекъсна я той.

— Всичко е описано там — тя помълча и продължи. — В романизирана форма. А и няма как иначе — ако не е интересно хората просто няма да го прочетат. Има и човешки проблеми — например двама млади хора; момчето постъпва в Американската армия. А момичето… Този президент Тъгуел е наистина много умен. Той разбира какво възнамеряват да сторят японците… — тя побърза да го успокои: — Няма нищо лошо в това че говорим за тази книга. Японците позволиха да се продава по крайбрежието. Някъде четох, че много от тях си я купуват. Популярна е дори на японските острови. Доста се говори за нея…

— Добре де — прекъсна я Уиндъм-Матсън. — Какво се казва там за Пърл Харбър?

— Президентът Тъгуел е бил достатъчно предвидлив да изведе всички кораби навътре в морето. И така американския флот се спасява от унищожение.

— Разбирам.

— В Пърл Харбър просто нищо не се случва. Атака разбира се има, но потопяват само няколко лодки.

— И скакалци земята какво?

— „И скакалци земята покриха“. Това е цитат от Библията.

— А Япония губи войната само защото го няма разгрома при Пърл Харбър? Виж какво. Япония щеше да спечели така или иначе. Дори и без твоя Пърл Харбър.

— Американският флот — в тази книга — им попречва да завземат Филипините и Австралия.

— Така или иначе щяха да ги вземат — техният флот винаги е превъзхождал нашия. Познавам доста добре японците и от край време съм смятал, че са предопределени да се разпореждат в Тихия океан. Звездата на САЩ залезе още след Първата световна война. Всички страни участници в Съюзническия блок бяха разорени, морално и материално.

Но момичето продължи с някаква сляпа упоритост:

— Ако германците не бяха завзели Малта, Чърчил щеше да запази силите си и да доведе Британия до победа.

— Как? Къде?

— В Северна Африка — Чърчил можеше да разбие армията на Ромел.

Уиндъм-Матсън презрително изпръхтя.

— Веднъж разбили армията на Ромел, англичаните биха могли да прехвърлят войските си през Турция, за да се присъединят към остатъците от руската армия — в книгата, англичаните и руснаците успяват да спрат немското настъпление край някакъв град на Волга. Никога не бяха чувала за този град, но той наистина съществува — намерих го на картата.

— Как се казва?

— Сталинград. Именно там англичаните извършват поврат във войната. В книгата Ромел не успява да се свърже с армията на фон Паулус, която идва от Русия. Германците губят позициите си в Близкия изток, където е така необходимия им нефт, не успяват да завладеят Индия, нито пък — както стана в действителност — да прокарат коридор през Азия до японците. А след това…

— Няма армия на този свят, която да разгроми Ервин Ромел — отсече Уиндъм-Матсън. — Следователно нито едно от тези събития, дето си е измислил този драскач, не са възможни. Колкото и героична да е била отбраната на този Сталинград, едва ли би могла да промени хода на войната, най-много да забави неумолимото. Виж какво. Аз съм се срещал с Ромел. В Ню Йорк, бях там по работа през 1948 — всъщност, зърнал го бе само за миг от разстояние, на един прием в Белия дом. Тогава Ромел все още беше Военен министър на Съединените щати — Какъв човек! Какво достойнство! Каква осанка! Така че знам добре за кого говоря — завърши той.

— Най-страшното беше — спомни си Рита, — когато освободиха генерал Ромел от поста му и на негово място дойде този ужасен Ламерс. Именно тогава се почнаха тези убийства и концентрационни лагери.

— Имаше ги и по времето, когато Ромел беше Военен министър.

— Но — тя размаха ръка — тогава не беше легално. Вършеха го потайно главорезите от SS. Но Ромел не беше като тях — приличаше ми по-скоро на някой от старите прусаци. В него имаше нещо сурово…

— Нека да ти кажа кой свърши най-добра работа в САЩ — прекъсна я Уиндъм-Матсън. — Алберт Шпеер. Нито Ромел, нито Организация Тод можаха да направят толкова много. Шпеер беше най-добрият партейогеносе, от всички, които ни изпрати Берлин. Единствено благодарение на него хората отново получиха работа. Заработиха фабрики, заводи. Какво ли не бих дал и тук да стане така. А какво е сега — навсякъде конкуренция, непрестанно се настъпваме по мазолите и никаква печалба! Няма нещо по-глупаво от идеята за икономическо съревнование.

— И един ден не бих могла да преживея в техните работнически лагери — поклати глава Рита. — Една моя приятелка живя известно време там. Цензурираха дори писмата й. Нищо не можа да ми каже, докато не се върна тук. Вдигали са ги в шест сутринта с маршова музика.

— И с това се привиква. Затова пък живееш в чисти стаи, ядеш свястна храна и ти е осигурена медицинска помощ. Какво повече искаш? Бира с яйца?

Голямата немска кола продължаваше да се носи в прохладната нощ на Сан Франциско.

* * *

Мистър Тагоми седеше на пода със свити под себе си крака. В ръката си държеше малка купичка с ароматен чай, като подухваше от време на време парата и се усмихваше на своя гост — мистър Бейнс.

— Имате чудесно разположение — похвали го мистър Бейнс. — Тук, на Тихоокеанския бряг се усеща някакъв покой. Толкова е различно от… откъдето идвам — той избягна да уточни.

— „Бог говори с човека чрез знаците на Пробуждащия“ — промърмори замислено Тагоми.

— Моля?

— О, извинете. Оракулът. Случайна корова реакция.

„Асоциация — помисли си Бейнс. — Това е изразът, който има предвид.“

Той се усмихна на себе си.

— Ние сме абсурдни за европееца — продължи Тагоми — защото живеем според една книга, която е на пет хиляди години. Задаваме й разни въпроси сякаш е живо същество. Тя действително е жива. Като християнската Библия. На света има много живи книги. Това не е метафора, книгата наистина може да има душа. Разбирате ли ме? — той потърси потвърждение в лицето на Бейнс.

Като внимателно подбираше всяка своя дума, Бейнс отвърна:

— Аз… не съм толкова добре запознат с религията. Не е в моя кръг от интереси. Предпочитам да се придържам към теми, по които съм компетентен.

Всъщност, нямаше и най-малка представа за какво говори Тагоми. „Сигурно съм уморен — помисли си Бейнс. — Всичко, което се случи днес е толкова… странно. Едновременно комично и трагично. Какво е тази книга с пет хиляди годишна история? Ами часовникът с Мики Маус? Мистър Тагоми, коленичил пред мен с купичка чай в ръка… и огромната бизонска глава, която виси на стената отсреща, едновременно страшна и грозна.“

— Каква е тази глава? — попита ненадейно той.

— Това — обясни мистър Тагоми — не е нищо повече от животното, което е изхранвало местните аборигени в отдавна отминали времена.

— Разбирам.

— Ако желаете, бих могъл да ви демонстрирам изкуството наречено „лов на бизони“? — мистър Тагоми остави купичката на ниската масичка и се изправи. Носеше копринено кимоно, дълги чорапи и бял колан. — Ето ме на борда на железния кон^[1] — той приклекна. — В скута, моята вярна пушка „Уинчестър“ образец 1866, от колекцията… — той хвърли изпитателен поглед на мистър Бейнс. — Изглежда сте съсипан от пътуването, сър.

— Опасявам се, че сте прав — кимна Бейнс. — Май ми дойде множко. Пък и проблемите, които предстои да решаваме… — „Има и други проблеми“ — помисли си той. Главата го болеше. — Интересно дали тук, по тихоокеанската част се намират чудесните обезболяващи таблетки на „И.Г.Фарбен“? — привикнал бе да ги взима редовно откакто получи синузит.

— Всички трябва да вярваме в нещо — рече мистър Тагоми. — Не ни е дадено да знаем всички отговори. Нито да гледаме в бъдещето без чужда помощ.

Мистър Бейнс кимна.

— Може би жена ми ще ви предложи нещо подходящо за главата — рече Тагоми, като видя, че си сваля очилата и разтърква чело. — Пренапрегнали сте очните мускули. Извинете ме — той стана и излезе от стаята.

„Единственото, което искам, е да поспя — мислеше си Бейнс. — Само една нощ. Или може би не ми е по силите работата, с която се захванах? Не е ли твърде рано да се огъвам пред трудностите?“

Когато мистър Тагоми влезе в стаята с чаша вода и някаква таблетка в ръка, Бейнс му каза:

— Наистина е време да ви кажа лека нощ и да се върна в хотела. Но преди това бих искал да ви задам един въпрос. А срещата можем да продължим и утре. Уведомен ли сте, че към нашите разговори ще се присъедини и трета страна?

За миг на лицето на Тагоми се изписа изненада, но той успя да се овладее и да си придаде предишното невъзмутимо изражение.

— Нищо подобно не бе ми съобщавано. За мен естествено това е интересно.

— От японските острови.

— Ах — възкликна мистър Тагоми. Но този път изненадата бе умело прикрита.

— Възрастен, пенсиониран бизнесмен — продължи мистър Бейнс. — Който пристига с кораб. Тръгнал е преди близо две седмици. Има предубеждение против пътуването със самолет.

— Предразсъдъците на старите чудаци — коментира мистър Тагоми.

— Той е добре ориентиран в пазара на японските острови. Ще може да ни даде необходимата информация. Идва тук и за да си почине. Не смятам, че е чак толкова важно. Но все пак ще помогне в бъдещите ни разговори.

— Да — съгласи се Тагоми — с негова помощ бихме могли да избегнем евентуалните грешки в пазарната политика — особено на японските острови. Не съм бил у дома близо две години.

— Ще ми дадете ли таблетката?

Мистър Тагоми го погледна изненадано, после сведе поглед и осъзна, че все още държи чашата с вода и малкото хапче.

— Извинете ме. Доста е силно. Нарича се „Заракаин“. Произведено е от една фармацевтична фирма в област Китай — той протегна ръка и добави: — Няма опасност от привикване.

— Този възрастен човек — продължи Бейнс, докато се готвеше да глътне таблетката — вероятно ще се свърже направо с вас чрез Търговската мисия. Ще ви напиша името му, за да може вашите хора направо да го свържат с нас. Не съм се срещал лично с него, но доколкото ми е известно малко недочува и си пада ексцентрик. Надявам се… че с него ще бъдат вежливи — изглежда Тагоми разбираше какво има предвид. — Много обича рододендрони. Достатъчно е да подсигурите някой, с когото да си поговори за тях, докато уреждаме срещата.

Той погълна таблетката, извади писалка и се наведе над бележника.

— Мистър Шинджиро Ятабе — прочете Тагоми веднага щом получи бележката. След това я прибра грижливо в портфейла си.

— Една деликатна подробност за стареца. Той е почти на осемдесет. Някои от идеите, които се е опитал да реализира в последните години на неговата кариера не са били особено удачни. Разбирате ли ме?

— Той не е в изгодно материално положение — кимна мистър Тагоми, — и разчита само на пенсията.

— Точно така. А тази пенсия е болезнено малка. Ето защо му се налага да си изкарва по нещо отгоре с каквото може.

— В нарушение на някои досадни разпоредби — продължи мистър Тагоми. — Правителството — с неговите остарели, бюрократични разбирания. Сега вече схващам ситуацията. Старецът получава стипендия за консултантските услуги при нас и не я декларира в Пенсионния отдел. Затова не бива да разкриваме неговата визита. Те знаят, че идва тук на почивка.

— Колко сте прозорлив — похвали го мистър Бейнс.

— Имали сме и друг път подобни случаи — отвърна Тагоми. — В нашето общество проблемът със застаряващите хора все още не е решен, макар те да стават все повече, като последствие от усъвършенстването на медицината. От Китай се учим на уважение към възрастните. Германците обаче, намират нашето традиционно неглижиране към старите за добродетел. Доколкото ми е известно те нерядко премахват своите старци.

— Германците — поклати глава Бейнс и потърка чело. Дали най-сетне таблетката не беше подействала? Чувстваше се леко унесен.

— Като човек от Скандинавия, вие без съмнение често сте контактували с Festung Europa. Например, известно ми е, че сте се прехвърлили на совалката в Темпелхолф. Вярно ли е, че наистина се отнасят с безразличие и дори отвращение към своите старци? Вие сте неутрален. Какво ще кажете по този въпрос?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Бейнс.

— Към възрастните, болните, слабите, немощните и безполезните във всичките им вариации. „Каква полза от едно новородено?“ — попитал веднъж един известен англосаксонски философ. Запазил съм тази мисъл в паметта си и неведнъж съм разсъждавал върху нея. И сър, този човек е бил прав — няма никаква полза. В най-общия смисъл.

Мистър Бейнс промърмори нещо неясно под носа си.

— Не е ли истина — продължаваше Тагоми — че нито един човек не бива да се превръща в инструмент на чужди желания? — той се наклони развълнувано напред, говореше все по-неразбрано. — Моля запознайте ме с вашето неутрално скандинавско отношение.

— Не зная — отвърна объркано Бейнс.

— По време на войната — не спираше Тагоми — бях назначен на служба в Шанхай, област Китай. В Хонккю, под наше управление бе поставено едно временно еврейско селище. За тяхно и наше облекчение ги държахме живи. Нацисткият посланик в Шанхай поиска от нас да извършим масов разстрел. Винаги ще помня отговора на моите началници: „Това е в противоречие с нашите представи за хуманизма“. Отказаха на искането, защото е варварско. Останах дълбоко впечатлен.

— Разбирам — кимна мистър Бейнс. „Нима се опитва да ме въвлече в откровен разговор?“ — чудеше се той. Бдителността му се пробуди. От предишната умора не остана и следа.

— Евреите — продължи Тагоми — винаги са били определяни от нацистите като азиатци, непринадлежащи към бялата раса. Сър, подобно странно определение неведнъж е предизвиквало скрито или явно възмущение както в правителствените среди, така и сред целия японски народ. Не съм обсъждал този въпрос с онези граждани на Райха, с които съм имал честта да се срещна…

Мистър Бейнс го прекъсна:

— Вижте, аз не съм германец. Така че не бих могъл да говоря от тяхно име — той стана и пое към вратата. — Ще продължим разговора утре. Моля да бъда извинен. В момента не съм в състояние да мисля — в интерес на истината мислите му бяха по-ясни от всякога. „Трябва да изляза оттук, рече си той. Този човек ме тласка твърде далеч.“

— Простете ако съм бил досаден с въпросите си — побърза да отговори мистър Тагоми. — Моите глупави философски увлечения ме заслепиха пред този обикновен човешки факт. Моля — той извика нещо на японски и вратата се отвори. Един млад японец застана на прага, поклони се и ги погледна очаквателно.

„Моят шофьор — помисли си Бейнс. — Странен разговор. Нищо чудно моите донкихотовски изказвания в совалката на «Луфтханза» да са стигнали до ушите на японците. Пред онзи — как му беше името — Лотце. И сега ме опипват. Защо ми трябваше да говоря подобни неща? Съжалявам, но вече е късно.

Хич не ме бива за тази работа.

А може и да греша. В края на краищата, нищо чудно един истински швед да се държи тъкмо по този начин с Лотце. Всичко е наред. Няма място за притеснение, просто съм прекалено мнителен и недоверчив. Не мога да се избавя от някои професионални навици. Тук разговорите се водят много по-свободно. Час по-скоро трябва да привикна.“

Но всичко в него, цялата му натура, дори плътта се бунтуваше против това. „Отвори си устата — повтаряше си той. Кажи нещо. Каквото и да е. Някакво мнение. Трябва да го сториш, не можеш да си тръгнеш просто така…“

— Може би са тласкани от някакъв безнадежден подсъзнателен архетип — каза Бейнс. — Както го описва Юнг.

Мистър Тагоми кимна.

— Чел съм Юнг. Разбирам.

Двамата си стиснаха ръце.

— Ще ви телефонирам още утре — завърши разговора мистър Бейнс. — Лека нощ, сър — той се поклони и мистър Тагоми отвърна на поклона.

Младият японец пристъпи напред, усмихна се и произнесе нещо на непознат език.

— Какво? — погледна го изненадано Бейнс, който тъкмо си обличаше палтото.

— Позволи си да се обърне към вас на шведски, сър — поясни мистър Тагоми. — Младежът е страшно запален по вашата страна. Доскоро посещаваше вечерен курс в един филиал на Токийския университет, където четяха лекции за Тридесет годишната война. Негов любимец е шведският национален герой Густав Адолф^[2] — мистър Тагоми се усмихна със симпатия. — Очевидно е, обаче, че опитите му да овладее толкова далечен от нашия език са били напразни. Изучавал е родния ви език с помощта на фонографски записи, които действително са възможно най-евтиното помагало за един беден студент, но както се вижда не и най-доброто.

Младият японец, който изглежда не разбираше нито дума английски се поклони и се усмихна повторно.

— Разбирам — промърмори мистър Бейнс. — Е, желая му успех.

„Не само той има проблеми с шведския — помисли си той. — Мили Боже — япончето сигурно ще поиска да разговаряме на шведски на връщане към хотела!“ Език, който мистър Бейнс разбираше доста трудно. Всъщност само най-обикновени и често срещани изрази, но не и заучени фрази от фонографски запис.

„Нищо няма да изкопчи от мен — твърдо реши той. — Макар че сигурно ще продължи да се опитва. Изпуска ли се такъв случай, аз вероятно съм първият шведски турист, когото среща.“ Мистър Бейнс въздъхна мислено. Какво изпитание ще е това и за двамата.