Филип К. Дик
Човекът във високия замък (2)

2

Малко преди обяд мистър Нобуске Тагоми с тревога си спомни за уговорената среща с Робърт Чайлдан, до която оставаха не повече от два часа. Мистър Тагоми реши да се обърне за съвет към първата книга от свещеното „Петокнижие“^[1] на конфуцианската мъдрост — Даоисткият^[2] оракул, известен от хиляди години насам като „И цзин“ или „Книга на промените“.

От просторния офис, който се намираше на дванайсетия етаж на небостъргача „Нипон таймз“ се разкриваше чудесна гледка към залива. През огромния панорамен прозорец се виждаха корабите, които минаваха под моста „Голдън гейт“. Виждаше се дори една военна фрегата отвъд Алкатраз, но мистър Тагоми не й обърна внимание. Той се приближи към стената, развърза въжето и спусна бамбуковите щори на прозореца. Просторният централен офис потъна в мрак. Слънцето престана да блести неприятно в очите и вече можеше спокойно да се съсредоточи в мислите си.

Вече се бе примирил с мисълта, че няма да намери подходящ подарък за очаквания скъп гост.

„Каквото и да измисли Робърт Чайлдан, едва ли ще съумее да угоди на клиента. Безсмислено е да си затварям очите пред този факт. Но каквото и да измислим, трябва да се постараем да не го обидим. Цената в случая няма значение.“

Клиентът съвсем скоро ще пристигне в Сан Франциско, с новата германска совалка „Месершмит 9-Е“. Мистър Тагоми никога не се бе качвал на подобен въздухоплан, но си даде дума с нищо да не издаде невежеството си.

„Време е да потренирам за срещата — рече си той, стана и се приближи към стенното огледало. След това си придаде спокойно, леко уморено изражение, като внимателно наблюдаваше лицето си. — Да, мистър Бейнс, зная, шумът при излитане и кацане е ужасен. Дори вестник не можеш да четеш спокойно. Но затова пък полетът от Стокхолм до Сан Франциско е само четиридесет и пет минути.“

А защо да не спомене нещо за честите аварии с немски самолети? „Предполагам, че сте чули новините по радиото? Катастрофата над Мадагаскар. Какъв кошмар! Ако питате мене, на старите витлови машини още не им е изпята песента.“

Най-важното — никаква политика. Още повече, нямаше никаква представа за възгледите на мистър Бейнс. Но ако той сам заговори на политически теми? Я да помислим. Мистър Бейнс е швед, следователно неутрален. И въпреки това е предпочел да лети с „Луфтханза“ вместо „САС“. Ще трябва внимателно да опипа почвата:

„Мистър Бейнс, сър, говори се, че хер Борман е сериозно болен. Казват, че новият Райхканцлер ще бъде избран на конгреса на партията през есента. Или това са само слухове? Не смятате ли, че подобна тайнственост е излишна? Времената сега са други.“

В една папка в бюрото му бяха събрани изрезки от „Ню Йорк таймз“, където се цитираха някои неотдавнашни изказвания на мистър Бейнс. Мистър Тагоми присви очи и се наведе над тях. Носеше контактни лещи съвсем от скоро и още не бе привикнал с тях. В речта се говореше за потенциалните възможности на Луната да има солидни водни запаси.

„Все още има надежда, че ще успеем да решим този невероятно труден проблем — цитираха изказването на мистър Бейнс. — Луната, най-близкото до нас космическо тяло до момента е обект предимно на военни интереси.“

— Sic^[3]! — мистър Тагоми си позволи да използва този префърцунен латински израз, типичен за висшето общество. Ето един ключ към мистър Бейнс. Очевидно не гледа с добро око на военните. Мистър Тагоми го отбеляза наум.

Той натисна бутонът на интеркома и каза:

— Мис Ифрайкиан, бих желал да донесете вашия диктофон.

Вратата на кабинета се плъзна встрани и мис Ифрайкиан, която днес бе украсила косата си със сини цветя, влезе в стаята.

— Чудесен люляк — отбеляза мистър Тагоми. Навремето бе отглеждал цветя в къщата си в Хокайдо.

Мис Ифрайкиан, стройна, кестенява американка се поклони.

— Готова ли сте с диктофона?

— Да, мистър Тагоми — мис Ифрайкиан седна и нагласи до себе си миниатюрния апарат.

Мистър Тагоми пое дъх и заговори:

— Обърнах се към Оракула с въпрос: „Ще бъде ли ползотворна срещата ми с мистър Чайлдан?“ и за моя най-голяма изненада в отговор излезе зловещата хексаграма „Превъзходство на великите“: „Хребетът се прекършва. Нарушен баланс — прекалено голяма тежест в центъра. Отдалечаване от Дао.“

Диктофонът бръмчеше едва доловимо. Мистър Тагоми млъкна замислен.

Мис Ифрайкиан го загледа очаквателно. Бръмченето секна.

— Повикайте да дойде мистър Рамзи, ако обичате — рече мистър Тагоми.

— Да, мистър Тагоми — тя се надигна, остави диктофона и излезе от кабинета, почуквайки с токчета по пода.

Мистър Рамзи се появи след миг, стиснал голяма папка под мишница. Той заситни напред ухилен. Носеше тънка колежанска вратовръзка, риза с колосана яка и тесни, изтъркани джинси, които напоследък се смятаха за доста модерни във висшето общество.

— Здравейте, мистър Тагоми — рече той. — Какъв чудесен ден, нали сър?

Мистър Тагоми се поклони.

Мистър Рамзи замръзна и също се поклони.

— Току-що се консултирах с Оракула — рече мистър Тагоми, докато мис Ифрайкиан приготвяше диктофона. — Предполагам, запознат сте, че мистър Бейнс, който пристига днес лично, в отношението си към Ориенталската култура се придържа към възгледите на нордическата идеология. Бих могъл, разбира се, да го просветя като го запозная с изяществото на древнокитайската калиграфия или с някои керамични произведения от епохата на Токугава… но не е моя работа.

— Разбирам — кимна мистър Рамзи и разкриви черти в мъчителен опит за съсредоточаване.

— Ето защо ще трябва да се съобразим с неговия вкус и да му поднесем произведение на американската култура.

— Да.

— Вие, сър, сте от американко потекло, но кой знае защо сте се помъчили да измените цвета на кожата си — той погледна укорително мистър Рамзи.

— Това е тен от ултравиолетова лампа — смотолеви объркано мистър Рамзи. — Казват, че така се повишавала продукцията на витамин Д.

Чувстваше се унизен, още повече се ядоса от това, че не можа да го скрие.

— Уверявам ви, че съм запазил вяра и уважение… — Рамзи преглътна мъчително в търсене на подходящ израз — към моите етнически традиции.

Мистър Тагоми се обърна към мис Ифрайкиан.

— Продължете, моля. — Диктофонът отново забръмча. — След като се обърнах за консултация към Оракула и получих хексаграма двадесет и осем — Да Куо, продължих, докато излезе неблагоприятната линия девет на пета позиция. Коментарът към нея е:

„Повехнала топола разцъфва,

старица млад съпруг си взема.

Не ще те хулят,

не ще те похвалят.“

Изводът, струва ми се, е повече от ясен — в два часа, мистър Робърт Чайлдан няма да разполага с подходящ подарък — мистър Тагоми замълча. — Да погледнем честно на фактите. Лично аз не съм кой знае какъв познавач на американското изкуство и следователно не бих могъл да направя добър избор. Ето защо… — той се поколеба в търсене на подходящ израз. — Ето защо, надявам се, не ще се обидите ако споделя с вас откровено, се нуждаем от помощта на някой местен туземец. Мистър Рамзи, всеки от нас е длъжен да даде най-доброто на което е способен.

Мистър Рамзи не знаеше какво да отговори. Но независимо от старанието да прикрие чувствата, които бушуваха в него, на лицето му се изписа гняв и болка.

— Зададох на Оракула още няколко въпроса — каза мистър Тагоми, — които по известни причини не мога да разкрия пред вас.

„Иначе казано — мислеше си Тагоми — не е работа нито на моите крайно любознателни бели чиновници, нито на «пинокиовците» от марионетното правителство, какви въпроси вълнуват един висш чиновник от Търговската мисия на Япония в Сан Франциско.“

— Длъжен съм да отбележа, обаче — продължи той, — че на един от въпросите получих твърде загадъчен отговор. Това ме накара да потъна в противоречиви мисли.

Мистър Рамзи и мис Ифрайкиан го гледаха напрегнато.

— Отнася се за мистър Бейнс — рече мистър Тагоми.

Двамата кимнаха.

— Въпросът, който касаеше мистър Бейнс, предизвика, чрез мистичната намеса на Дао появата на хексаграма Шенг, четиридесет и шест. Благоприятно предзнаменование. В началото бе линия шест, на втора позиция — линия девет.

Въпросът му беше: „Ще бъдат ли успешни преговорите с мистър Бейнс?“ Деветката на втора позиция го уверяваше, че ще бъдат. Там се казваше:

„Човекът с открито сърце,

и малкия дар ще посрещне със радост.

Не ще те хулят.“

Очевидно мистър Бейнс ще остане доволен от какъвто и да е подарък, поднесен му от мистър Тагоми и от името на Търговските мисии. Но при поставяне на този въпрос, мистър Тагоми таеше по-дълбоки мисли. Както почти винаги се случваше, Оракулът бе прозрял скрития смисъл и едновременно бе отговорил както на явния, така и на завоалирания въпрос.

— Както знаем — продължи Тагоми, — мистър Бейнс идва тук, за да ни запознае с възможностите за скорошна производствена реализация на новите шприцформи, разработени в Швеция. Успеем ли да сключим изгодна сделка, ще можем в най-кратки срокове да подменим широк кръг от употребявани в момента скъпи металически изделия с пластмасови.

Вече много години Тихоокеанският съюз се мъчеше да се добере до някои от най-новите изобретения в областта на синтетиката, разработвани успешно в Райха. Но големите германски химически картели и най-вече „И. Г. Фарбен“ държаха в най-строга тайна своите патенти, с което на практика създаваха световен монопол в пластмасовата промишленост, особено в приложението на полиестерите. По такъв начин Райхът, който отдавна бе изпреварил Япония в разработването на свръхмодерни технологии, поддържаше превъзходството и на своята химична промишленост над тази на Тихоокеанския съюз. В конструкцията на междупланетните кораби, които излитаха от Festung Europa, широко се използваха термоустойчиви пластични материали, изключително леки и непробиваеми при пряко метеоритно попадение. Тихоокеанският съюз не разполагаше с подобни средства — тук все още се разчиташе на естествени материали като дървесина, метал и метални сплави. Мистър Тагоми въздъхна при тази мисъл. Неведнъж бе присъствал на германски научно-технически изложби. Особено впечатление му бе направил един изцяло синтетичен автомобил — „DSS“ — „Der Schnelle Spuck“^[4], който се продаваше за невъобразимата сума от шестстотин тихоокеански долара.

Тагоми бе задал още един въпрос, отнасящ се до мистър Бейнс, който също трябваше да остане в тайна от „ушите“ на белите марионетки, а такива в сградата имаше много. Ставаше дума за нещо, за което се намекваше в една кодирана телеграма от Токио. Първо, кодираният материал беше рядкост и обикновено се отнасяше до въпроси на сигурността, а не до проблеми от търговски характер. Още по-странно бе, че използвания в конкретния случай код беше метафоричен — на базата на поетична алюзия. Единственото логично обяснение беше, че целта е била да бъдат подведени евентуални дешифратори на Райха, ако съобщението попадне в тях, а не опозиционни групировки от японските острови. Известно бе, че свръхмощните компютри на Райха са в състояние да разгадаят и най-сложния шифър, ала бяха съвсем безпомощни пред метафоричните кодове, познати в Япония от най-древни времена. Ключовата фраза в съобщението беше: „Мляко с каймак е неговата диета“, отпратка към загадъчната песен „Престилка“, където тази тема се развиваше така: „… невинаги зад привидното реалността се показва, гледаш крем, ала мляко с каймак се оказва…“ За по-сигурно мистър Тагоми се обърна за съвет и към „И Цзин“, откъдето получи потвърждение на догадката си. Коментарът беше:

„Вероятно се има предвид мъж със силен характер. Човек, който трудно се вмества в обкръжаващата го среда, защото е прекалено безцеремонен и не обръща внимание на общоприетите норми. Но понеже характерът му е прям, той посреща с подобаваща отговорност…“

С други думи, мистър Бейнс не беше онзи, за който се представяше и причината, поради която пристигаше в Сан Франциско съвсем не бе демонстрацията на новите шприцформи. Единственият логичен извод при така стеклите се обстоятелства бе, че мистър Бейнс е шпионин.

Едно обаче оставаше тайна за мистър Тагоми — шпионин за кого и в името на какво.

* * *

В един и половина по обед на същия ден, с огромна неохота Робърт Чайлдан заключи вратата на „Американ Артистик Хендкрафтс Инк.“ Той остави тежките, натъпкани с най-разнообразни вещи куфари на паважа, махна на едно велотакси и нареди на запъхтяния китаец да го закара до сградата на „Нипон таймз“.

Плувналият в пот китаец, или както го наричаха — чинок, измърмори в потвърждение на това, че адресът му е познат и се зае да товари куфарите на багажника. После, след като помогна на Чайлдан да се намести на седалката, чинокът включи таксиметъра, метна се на седалката и натисна педалите, провирайки се ловко между колите и автобусите по „Монтгомъри“.

Чайлдан плъзна раздразнен и тревожен поглед по околните сгради. Целият ден бе пропилян в търсене на подходящ подарък за мистър Тагоми. Но все пак имаше успех. Благодарение на случайност, или може би късмет беше открил това, което търсеше. Мистър Тагоми ще бъде умилостивен и неговият клиент, който и да е той, ще остане доволен.

„Досега нито един от клиентите ми не е оставал недоволен от мен!“ — с гордост си помисли той.

Почти по чудо беше успял да се сдобие с едно съвсем запазено копие от първото издание на нашумелия през трийсетте години комикс „Тип-топ“. Безценен екземпляр за всяка отбрана колекция, ярък образец на културата „Американа“ и същевременно изключително забавно четиво. Разбира се, за всеки случай беше взел със себе си и други неща, с които смяташе да започне. Така след известна психологическа подготовка ще извади своя най-важен коз, засега прибран на сигурно място — в твърдо подвързана кожена папка, в средата на най-голямата чанта.

Радиото на велотаксито дрънкаше някаква популярна песен, надвиквайки врещящите говорители в околните коли, велотаксита и автобуси. Чайлдан дори не го чуваше, отдавна беше привикнал с този шум. Не забелязваше и огромните неонови надписи с реклами, които покриваха околните сгради. Също такъв надпис мигаше денонощно и над неговия магазин. Какво да се прави — нали трябва да се привличат купувачи?

От уличния шум и монотонното бръмчене на двигатели Робърт Чайлдан се унесе в дрямка. Забрави за грижите. Човек трябва да умее да се наслаждава на дребните житейски радости — колко приятно е например да се повозиш в откритото велотакси, да чуваш съвсем близо до теб задъханият чинок. Да се оставиш за известно време на течението. И дори за малко, да се превърнеш в господар.

Чайлдан се стресна и разтърси глава. Сега не е време за отпускане, предстои важна среща. Дали е облечен подходящо за да влезе в сградата на „Нипон таймз“? Ами ако му призлее в скоростния асансьор? За всеки случай носеше със себе си таблетки против морска болест, германско производство. Трябва да внимава с кой как се държи. Високомерно — с портиера, момчето от асансьора и останалия обслужващ персонал. На японците — дълбок поклон, дори ако се наложи да го повтори сто пъти. Но „пинокиовците“? Положението с противните бели марионетки бе мъгляво. Ще се поклони, но ще гледа право през тях, сякаш не съществуват. Така, това ли е всичко? Ами ако срещне чужденци? В Търговските мисии нерядко се навъртаха германци, а срещаха се и хора от други националности.

Не беше изключено да види и роб.

В пристанището на Сан Франциско непрестанно акостираха германски кораби и плавателни съдове от Юга, случваше се черните да ги пуснат на брега, макар и за малко. Не повече от трима в група, можеха да се движат само по светло — дори тук, по тихоокеанското крайбрежие за тях беше в сила комендантския час. Освен това, на пристанището имаше и негри-докери, които денем разтоварваха корабите, а нощем се прибираха в пристанищните бордеи. Нямаха работа в Търговските мисии, но понякога, макар и рядко ги изпращаха там за носачи. Това му напомни — всъщност, нима ще се появи пред Тагоми натоварен с всичките тези куфари и пакети като човек от простолюдието? Не, ще трябва да потърси носач, дори да загуби цял час. Дори ако пропусне назначената среща. По-добре това, отколкото да се изложи още в самото начало. Това ще е непростима грешка, която може да му струва много, като се има предвид какво положение заема в обществото.

„Честно казано — помисли си Чайлдан — не бих имал нищо против да си внеса куфарите посред бял ден в сградата на «Нипон таймз». Страхотен номер! Бас държа, че всички ще се опулят. В края на краищата какво незаконно има в това? Да не би да ме хвърлят в затвора? И защо — защото съм показал истинския си облик?“

Бих могъл да го сторя — помисли си той — ако не бяха тези проклети черни слуги, които се мотаят наоколо. Мога да преглътна презрителните погледи на онези, които са над мен — в края на краищата, те ме презират и унижават всеки ден. Но да ми се присмиват хора, които стоят по-долу, да чувствам тяхното съжаление! Не бих го изтърпял. Като например този чинок, дето върти педалите. Как ли щеше да злорадства, ако ме беше видял да се мъкна по тротоара, натоварен с толкова много багаж…

Виновни за този гаден живот, разбира се са мръсните шваби — все гледат да отхапят по-голямо парче, отколкото могат да погълнат. Едвам им стигнаха силиците да спечелят войната и ето че веднага се хвърлиха да завладяват цялата Слънчева система. А в родната страна наложиха закони, които… е, трябва да се признае, че някои от идеите не бяха съвсем лоши. Например с унищожаването на тази паплач — евреите и циганите. Славяните също си получиха заслуженото. Вън от цивилизацията, обратно в дивите простори на Азия, откъдето са дошли преди две хиляди години. Да си яздят на воля яковете и да гонят дивеча с лъкове и стрели — за това ги бива. Затова пък във всяка библиотека можеш да се наслаждаваш на великолепно илюстрованите списания за живота на нова Украйна, за това как синеоките и русокоси арийци възраждат тази житница на Европа. Ведри усмихнати лица на новите господари. Чисти и спретнати ферми, красиви баварски къщи в степта. Няма ги вече снимките на затъпели от пиене поляци, проснали се в калта насред своите занемарени поселища. Изчезнаха в миналото, заедно с черните пътища на Източна Европа, готови да се превърнат в непроходими блата при първия дъжд.

Ами Африка? Ето къде германците се бяха разгърнали с невиждан досега размах и ентусиазъм, който предизвикваше всеобщ възторг и удивление. Проектът „Фармланд“, макар и незавършен, отсега показваше величието на немския гений, артистичната натура в душата на нациста. Да се изсуши Средиземно море и да се превърне в огромна цветуща градина с помощта на атомната енергия — какво дръзновение! Да, в Африка успехът беше почти пълен… но при подобни грандиозни проекти, думата „почти“ не е от най-приятните. Първите зловещи слухове се разнесоха през 1958, след едно необмислено публично изявление на Розенберг: „Що се отнася до окончателното решаване на африканския въпрос, ние почти успяхме да намерим необходимия подход. За съжаление, обаче…“

И въпреки всичко на Америка й бяха необходими близо двеста години за да се справи с местните туземци, а Германия бе успяла, макар и „почти“ само за петнадесет. Така че, скептицизмът тук бе най-малкото неуместен. Съвсем наскоро Чайлдан бе застъпил тази теза в спор с други търговци от съседните магазини. Те изглежда си въобразяваха, че немците са способни на чудеса, като че ли светът би могъл да се подчинява на вълшебства. Не, рече им тогава Чайлдан, няма никакви чудеса, никакви вълшебства. Чудото в случая се нарича наука и техника и талантът да работиш здраво, в което германците ги бива най-много. Захванат ли се с нещо, те просто го правят както трябва.

Както и да е, полетите до Марс изместиха общественото внимание от затрудненията в Африка. Всичко в края на краищата опираше до едно нещо, както бе изтъкнал в заключителното си слово пред съседите си Чайлдан. Това, което ни отличава и винаги ще ни отличава от германците е, че те притежават благородство, а ние дори не знаем какво значи тази дума. Възхищавам им се за тяхната любов към работата, за тяхната ефективност… но това, което ме кара да ги боготворя, е умението да мечтаят. Първи в космическия полет до Луната, след това до Марс — ако това не е най-древната мечта на човечеството, нашата най-висша представа за величие! А сега за японците. Познавам ги доста добре; търгувам с тях всеки божи ден. Нека бъдем съвсем откровени — те са и си остават ориенталци. Жълти. Ние белите трябва да им се кланяме, защото силата е в тях. Но очите ни са в германците, виждаме на какво е способен белият човек запретне ръкави да завладява света…

— Наближаваме „Нипон таймз“, сър — рече на пресекулки задъханият от усилието да изкачи хълма чинок.

Чайлдан се опита да си представи клиентът на мистър Тагоми. Очевидно, ставаше дума за важна клечка, личеше си по тревогата в гласа на мистър Тагоми, когато разговаряха по телефона. Чайлдан си представи няколко от най-богатите си клиенти, хора на които разчиташе за разширяване на репутацията си в залива.

Само допреди четири години на Чайлдан и през ум не му минаваше да се занимава с търговия на антични предмети и произведения на изкуството. Тогава работеше в малка антикварна книжарница в Гиъри. Наоколо имаше само магазини за мебели втора употреба, щандове за долнокачествена електроника и вмирисани перални. Кварталът имаше ужасна репутация. Не минаваше нощ без улични погроми, кражби и изнасилвания, независимо от напразните усилия на полицията от Сан Франциско и активната намеса на кемпейтай — японските служби за сигурност, да въведат някакъв ред. Витрините на всички магазини имаха стоманени жалузи, които се спускаха веднага след края на работното време. Чайлдан добре си спомняше денят, когато в затънтената книжарница неочаквано влезе възрастен японец. Това беше майор Ито Хумо, бивш офицер от армията. Висок, строен, с побелели коси, винаги гладко избръснат, майор Хумо беше първият човек, който загатна на Чайлдан за скритите перспективи на тази търговия.

— Аз съм колекционер — представи се майор Хумо след като бе прекарал почти целия следобед в ровене из купищата прашни стари списания. Той обясни с вежлив глас нещо, което в първия момент Чайлдан не бе в състояние да схване. Оказа се, че за голяма част от заможните, образовани японци предметите от американския бит и популярна култура са не по-малко интересни, отколкото обичайно продавания антиквариат. Защо това беше именно така, майорът нямаше и най-малка представа. Самият той бе пристрастен към стари списания рекламиращи американски медни копчета, както и към самите медни копчета. Тази страст донякъде наподобяваше страстта към събиране на стари монети — никакво разумно обяснение не съществуваше за нея. Предимството на богатите колекционери обаче, беше, че нямаха нищо против високите цени.

— Ще ви дам един пример — бе казал майорът. — Чували ли сте някога за така наречените картички с надпис „Ужасите на войната“? — той погледна с любопитство към Чайлдан.

Чайлдан се порови в спомените си и изведнъж се сети. Тези картички бяха много популярни в детството му, продаваха се заедно с дъвките. По един цент парчето. Имаше цели серии от тях, на всяка една бе изобразена различна ужасяваща сцена.

— Един мой близък приятел — продължи майорът — събира „Ужасите на войната“. В момента му липсва само една картичка от серията. „Потапянето на Панай“. За тази картичка той е в състояние да предложи солидна сума.

— Карти за хвърляне — възкликна Чайлдан.

— Моля?

— Ние ги подхвърляхме. Едната страна на картата беше ези, а другата тура. Всеки от нас имаше по една колода с такива карти. Заставахме с лице един към друг. После хвърляхме по една карта във въздуха. Момчето, чиято карта беше ези, т.е. с картинката нагоре, печелеше и двете карти.

Колко приятно бе да си спомни онези отдавна отминали дни, тези щастливи ранни дни на детството. Трябва да е бил на осем-девет години.

Майор Хумо се замисли и каза:

— Неведнъж съм слушал моят приятел да говори за „Ужасите на войната“, но никога не е споменавал това. Според мен той няма и най-малка представа за какво са били използвани тези карти.

Не след дълго приятелят на майора се появи собственолично в магазина за да чуе от първа ръка историята с картите. Този човек, също бивш офицер от японската империална армия, беше направо очарован от чутото.

— Капачки от бутилки! — хрумна му при тази среща.

И двамата японци премигнаха объркано.

— Събирахме капачки от бутилки за мляко. Като деца. На всяка капачка беше изписана фирмата на млекоцентралата. По онова време в Съединените щати имаше най-малко няколко хиляди млекоцентрали. И всяка една поставяше свой знак на капачката.

В очите на бившите офицери блесна нова страст.

— Имате ли под ръка някоя подобна колекция, сър?

За съжаление Чайлдан нямаше такава колекция под ръка. Но… вероятно все още бе възможно да се намерят стари, отдавна забравени капачки от дните преди войната, когато млякото се продаваше в стъклени бутилки, а не в тези отвратителни пластмасови пликчета.

Ето така, малко по малко той бе навлязъл в бизнеса. И други бяха отворили подобни магазинчета, за да се възползват от непрестанно растящия интерес на японците към „Американа“, както нарекоха по-късно това явление… но Чайлдан си остана най-добрият.

— Сметката ви е един долар, сър — върна го към действителността чинокът.

Чайлдан плати с отсъствуващ вид. Да, напълно възможно бе клиентът на мистър Тагоми да прилича на майор Хумо. Контактувал бе с толкова много японци… но и досега изпитваше затруднение да ги отличава един от друг. Все се опитваше да ги категоризира. Някои бяха ниски, квадратни, с телосложения на борци. Други с унесени като на наркомани погледи. Трети — като превити от вятъра дръвчета с разкривени клони. А младите дори не приличаха на японци. Клиентът на мистър Тагоми трябва да е някой солиден бизнесмен, захапал филипинска пура.

И тогава, изправен пред сградата на „Нипон таймз“ внезапно му мина смразяващата мисъл. Ами ако клиентът на мистър Тагоми не е японец? Всеки един от образците в чантите бе подбран съобразно техните вкусове…

Не, човекът сигурно ще е японец. Първоначалната поръчка на мистър Тагоми бе за наборен плакат от Гражданската война; без съмнение само японец би изпитвал интерес към подобна вещ. Тази тяхна типична мания към тривиалното, налудничавото им очарование пред документи, плакати, прокламации и прочие. Спомни си за един японец, който посвещаваше цялото си свободно време в издирване на вестникарски реклами за патентовани американски лекарства от началото на века.

Трябва да престане с тези глупави терзания. Време е да се приготви за срещата. През високите врати на „Нипон таймз“ бързаха мъже и жени, всички добре облечени. Чайлдан направи няколко колебливи крачки. Хвърли бърз поглед нагоре, към извисяващото се в небето чудовище — най-високата сграда в Сан Франциско. Блестяща стена от стъкло и дърво, вълшебния дизайн на японските архитекти. Наоколо — градина от вечнозелени дръвчета, островърхи и заоблени камъни, пейзажът каресансуи, пясъчна имитация на пресъхнал поток, виещи се корени, цветя…

Забеляза един негър, който тъкмо бе пренесъл някакъв багаж и размаха ръка.

— Носач! — извика Чайлдан.

Черният затича усмихнат към него.

— На дванайсетия етаж — нареди с възможно най-суровия си глас Чайлдан. — Апартамент Б. Веднага — той посочи чантите и пое към входа на сградата. Дори не погледна назад.

След миг се озова в претъпкания експресен асансьор, наоколо предимно японци, бледите им лица леко блестяха на неоновата светлина. От рязкото ускорение му се догади. Тихичко прещракваха прелитащите край тях врати. Чайлдан затвори очи, подпря се на стената и започна да се моли час по-скоро да приключи пътуването. Черният, естествено бе качил чантите със сервизния асансьор. Най-малкото щеше да е неразумно да го допуснат тук. Всъщност — Чайлдан отвори очи и се огледа — той бе единственият бял в асансьора.

Когато асансьорът спря на дванайсетия етаж, Чайлдан вече беше премислил как да се държи на срещата с мистър Тагоми.