Филип К. Дик
Човекът във високия замък (4)

4

Фринк Франк проследи със замислен поглед своя бивш началник, който отмина надолу по коридора към цеховете на „Корпорация У-М“.

„Най-странното при него — помисли си той — е, че по нищо не прилича на човек, който притежава фабрика. По-скоро наподобява някой изрязан от комикс дебеланко, обръснат, подстриган, изтупан с нови дрехи, натъпкан с витамини и след заел се да покаже на света какво може. Старецът имаше невротични, дори раздразнителни маниери и гледаше на всеки като на потенциален и по-силен от него враг, на който при първия удобен случай трябва да се подложи крак. В поведението му имаше нещо, което сякаш казваше: «Обиден съм, не ме закачайте».“

Но въпреки външния си вид старият У.-М. наистина бе могъщ. Притежаваше контролния пакет акции в близо дузина предприятия, агенции и поземлени компании. Както и цялата фабрика „У-М“.

Фринк се забърза след него, шмугна се през вратата към главния цех и веднага се потопи в до болка познатия грохот на машините. Въздухът беше изпълнен с прах, аромат на метал и неспирно движение. Старецът не беше далеч. Фринк ускори крачка.

— Хей, мистър У-ЕМ! — повика го той.

Уиндъм-Матсън тъкмо разговаряше с косматия майстор Ед Макарти. Двамата вдигнаха глави, когато Фринк се приближи към тях.

Уиндъм-Матсън нервно облиза устни и каза:

— Съжалявам, Франк. Не мога да те взема обратно. Вече наех друг на твое място. Мислех, че няма да се върнеш. След всичко, което ми каза… — малките му очички пламнаха ядно.

— Дойдох да си взема инструментите — отвърна Фринк. — Нищо повече не искам — гласът му, за негова радост, беше равен и спокоен. Дори малко суров.

— Е, щом е така — промърмори У-М. Очевидно не знаеше как точно да постъпи по въпроса за инструментите. — Мисля, че това е в твоята област, Ед — обърна се той към Макарти — Бъди така добър да помогнеш на мистър Франк. Аз имам по-важна работа — той хвърли поглед на джобния си часовник. — Слушай, Ед. По-късно ще ми представиш документацията. Трябва да вървя — старецът потупа Ед по рамото и заситни нанякъде, без да се обръща назад.

Ед Макарти и Фринк се спогледаха.

— Върна се, за да си поискаш работата обратно — констатира не след дълго Макарти.

— Да — потвърди Франк.

— Гордеех се с онова, което каза вчера.

— Аз също — рече Франк. — Но… Божичко, никъде другаде не ще ме вземат на работа — чувстваше се съкрушен, обезнадежден. — Знаеш го добре.

В миналото двамата неведнъж бяха обсъждали своите проблеми.

— Глупости дрънкаш — отряза го Макарти. — Работиш не по-зле от който и да е друг по крайбрежието. Виждал съм те за пет минути да завършваш изцяло сложен детайл, че дори и с шлифовката. И като изключим заваряването…

— Никога не съм твърдял, че мога да заварявам — прекъсна го Франк.

— Мислил ли си някога да опиташ сам в бизнеса?

— Какво да направя? — Франк го погледна изненадан.

— Ами, например да правиш бижута.

— О, за Бога!

— Ръчна изработка, собствен дизайн. На времето такива неща се търсеха много — Макарти го придърпа към дъното на цеха, където шумът не бе толкова оглушителен. — За не повече от две хилядарки можеш да си направиш собствена работилница в някой сутерен или гараж. С магазин. На времето изработвах проекти за женски обеци и украшения — той взе лист омазнена хартия и се зае да рисува по него.

Фринк надникна през рамото му. Ед тъкмо привършваше с рисунката на оригинално украсена гривна.

— Има ли пазар за такива неща? — попита Франк.

Виждал бе подобни предмети, но всичките бяха изработени в далечното минало — преди войната.

— Не вярвам някой да се заинтересува от произведения на съвременното американско изкуство — поклати глава той.

— Ако пазар няма ще създадем — отвърна Макарти и го погледна решително.

— Искаш да кажеш — да ги продавам сам?

— Можем да ги предложим на антикварните магазини. Като онзи — как му беше името — на „Монтгомъри стрийт“. С блестящата реклама.

— „Американ артистик хендкрафтс“ — отвърна Франк. Никога не влизаше в модни, скъпи магазини като този. Малко американци можеха да си го позволят — тези места бяха създадени за японците. Това беше техният свят.

— Знаеш ли какво най-много обичат да продават антикварите? — попита го Макарти. — И от какво най-много печелят? Онези проклети сребърни катарами за колани, дето ги правят индианците в Ню Мексико. Отвратителни туристически боклуци, всичките еднакви. Представят ги за туземно изкуство.

Известно време Фринк мълчеше и разглеждаше Макарти.

— Знам какво още продават — рече най-накрая той. — А също и ти.

— Да — кимна Макарти.

И двамата знаеха, защото участваха и то не от вчера в този бизнес.

Официално „Корпорация У-М“ се занимаваше с производството на железни перила, вити стълби, камини и различни метални орнаменти за външна украса на сгради. Всичко това серийно производство, по стандартизиран образец. Но в добавка, тук се бяха специализирали и с друг бизнес, от който всъщност идваше голямата печалба.

Като използваше опитни работници и модерен набор от инструменти, Корпорацията произвеждаше в огромни количества и доставяше на пазара фалшификати на американски предвоенни вещи от бита. Тези фалшификати се насочваха по тайни пътища към пазара на произведения на изкуството, където се продаваха редом с истинските артефакти, събирани от цялата страна. Практически невъзможно бе да се определи каква част от продаваните в момента на пазара вещи са автентични и каква — подправени в тяхната корпорация. А и никой не се опитваше да го прави. Нито търговците, нито колекционерите.

През вчерашния ден, преди да напусне, Франк все още се занимаваше с шлифовката на великолепен модел Колт от времето на Гражданската война. Той сам бе направил калъпа и отливката и оставаше само да се шлифоват отделните части. Подобни исторически оръжия от епохата на завладяването на Дивия Запад бяха високо ценени на пазара на колекционерите. Тук, в корпорацията, Франк се смяташе за специалист в изработката им, всички негови произведения се продаваха без никакъв проблем.

Франк се спря пред опустелия тезгях и побутна все още недовършения шомпол. Само още три дни и револверът щеше да е напълно готов.

„Да — помисли си той, — чудесен модел. Естествено, за истинския експерт няма да е трудно да открие, че това е фалшификат. Но японците нищо не разбират от тези неща.“

Всъщност, доколкото на него му беше известно, досега не е имало съмнения за автентичността на продаваните по Западния бряг произведения на изкуството. Може би някой ден това ще стане… и тогава сапуненият мехур ще се пръсне и пазарът ще рухне. Дори за оригиналните произведения. Такъв е Законът на Грешъм — фалшификатът рано или късно подронва стойността на оригинала. Но за момента всички си затваряха очите пред настоящата ситуация — в края на краищата, всички бяха доволни от нея. Малките фабрики, разхвърляни из градовете по Крайбрежието бяха доволни от печалбата. Посредниците и продавачите — от комисионната, която получаваха. И най-накрая — доволни бяха и колекционерите, които щастливи отнасяха вкъщи поредната придобивка, за да я покажат на своите приятели, роднини, любовници.

Така беше и след войната, когато страната бе залята с фалшиви банкноти. Уж никой не пострада, но скоро се оказа, че и без това задъхващата се икономика е пред рухване. Тоест — настъпи часът на разплата. Някой ден и с този бизнес ще стане така. Но докато настъпи съдбовния час, всички продължаваха да играят по правилата на невидимата и странна игра. И да си затварят очите пред всичко, освен пред непосредствените технически проблеми.

— От кога не си опитвал да направиш нещо по твой проект? — попита Макарти.

— От години — Фринк сви рамене. — Мога да прекопирвам безпогрешно. Но…

— Знаеш ли какво? Струва ми се, че си възприел нацистката идея, че евреите не могат да творят. Че ги бива единствено в имитацията и препродажбата. Май си се примирил, а? — той хвърли унищожителен поглед на Франк.

— Може и така да е — отвърна Франк.

— Защо не опиташ? Нарисувай нещо твое — каквото ти хрумне. Или направо го изработи от метал. Все едно че си играеш.

— Не — поклати глава Франк.

— Вяра — ето какво ти липсва на тебе — рече му Макарти. — Загубил си напълно вярата в себе си. Така е нали? А това е лошо. Защото знам, че можеш да го направиш.

Той се отдалечи.

„Да, наистина е много лошо — помисли си Франк. — Но това е горчивата истина. Това е факт. Не мога да получа вяра и ентусиазъм само защото съм си ги пожелал. Защото съм решил, че ми трябват. Този Макарти, страшно го бива за цехов майстор. Умее да работи с хора, да те докосне където трябва, за да се помъчиш да дадеш най-доброто от себе си. Независимо дали искаш, или не. Той е роден водач. Трябва да призная, че съвсем за малко успя да запали и мен дори.“

Но… Макарти си бе отишъл, значи опитът му се бе увенчал с неуспех.

„Жалко, че не нося книгата на Оракула — помисли си Франк. — Бих могъл да се консултирам с него. Да почерпя от натрупаната в продължение на повече от пет хиляди години мъдрост.“

И тогава си спомни, че долу в приемната на корпорацията имаше копие от „И Цзин“. Франк излезе от цеха, пресече дългия коридор и забърза нататък.

Седнал на едно от кожените кресла с хромирана арматура, той написа на гърба на един плик: „Заслужава ли си, да опитам сам, както ми предложиха преди малко?“

А след това се зае да хвърля монетите.

Най-долната линия беше „седмица“, а също втората и третата. Получената триграма беше Чи’йен. Началото беше обнадеждващо — Чи’йен бе творческа триграма. Следваха линии четири и осем, ин^[1]. После линия пет, също ин линия.

„Мили Боже — помисли си той развълнуван — още една ин линия и ще получа хексаграма единадесет — Тай — «Помирение».“ Много благоприятно предзнаменование. Или — ръцете му трепереха, докато хвърляше монетите — линия ян и следователно — хексаграма двадесет и шест, Да Чу, „Укротената мощ на Великото“. И в двете се криеха благоприятни предзнаменования. Вече нямаше никакво съмнение, че ще е една от тях. Той хвърли последните три монети.

Ин. „Помирение“.

Франк отвори книгата и прочете предзнаменованието.

„ПОМИРЕНИЕ.

Отива си малкото,

за да дойде Великото.

Добра поличба. Разцвет.“

„Значи, трябва да сторя както ме съветва Ед Макарти. Да опитам сам. Да видим шестицата отгоре, линията на движението.“

Той прелисти страниците. Какъв беше текстът? Не можеше да си спомни, но вероятно предзнаменованието също ще е добро — в тон с цялата хексаграма. „Единство на земята и небесата“ — но първата и последна линии винаги оставаха извън хексаграмата, така че вероятно шестица на върха означаваше…

Очите му трескаво търсеха строфата, той я прочете на един дъх:

„Стената обратно във рова се срива.

Не е време да вдигаш армията.

Постарай се волята ти да стигне до всеки в града.

Упоритостта води до унижение.“

„Прекършиха ми гръбнака!“ — възкликна ужасен Франк. После зачете коментара.

„Промяната, за която се намеква в средата на хексаграмата вече е започнала. Градската стена се свлича обратно в рова, от който е била издигната. Наближава съдбовният час…“

Без никакво съмнение, това бе едно от най-мрачните тълкувания в цялата книга, с над три хиляди параграфа. И въпреки това — като цяло хексаграмата беше с добро предзнаменование.

На кое от двете да се довери?

Как е възможно да се получат толкова противоположни съвети? Никога досега не му се бе случвало подобно нещо — в едно знамение да се смесват добрата поличба и предвестието за назряващи злини. Странно нещо е съдбата. Прилича на вълшебна кошница, в която бръкнеш ли, не знаеш какво ще извадиш — шепа мрак, или стръкче слънчева светлина. А случва се и само да драскаш с нокти по празното дъно.

„Значи трябва едновременно да натисна газта и спирачката — рече си Франк — и да се помъча да гледам на реалността с двойствен поглед. Но, по дяволите, трябва да е или едното, или другото, не може и двете едновременно. Не е възможно в един миг да те споходи добра съдба и проклета участ.

Или пък… е възможно?

Добрата поличба сигурно се отнася за намерението му да се заеме с бижутерския бизнес — в това почти нямаше съмнение. Но онази проклета строфа, в която се намекваше за нещо по-дълбоко, за някаква назряваща катастрофа, вероятно без никаква връзка с намерението му да се захване с частна практика. За някаква зла съдба, която вече го дебне…

Война! — възкликна той. — Третата Световна война! Два милиарда изпепелени, цивилизацията унищожена в миг! Падащи от небето водородни бомби.

Сили небесни! Какво става тук? Аз ли дадох тласък на това движение? Или някой друг се намесва? Някой, за чието съществуване дори не подозирам? А може би сме ние всички? За това са виновни само учените с тяхната проклета теория за синхронността. Нали напоследък твърдят, че всяка частица била свързана с всички останали частици, не можеш дори да пръднеш, без да нарушиш равновесието във вселената. Животът се превърна в една голяма шега, само дето няма кой да се засмее на нея. Отворих една книга и получих прогноза за назряващи събития, за които навярно и дядо Господ не би искал да чуе. А кой съм аз? Не този, на когото това трябва да бъде съобщено — в това поне съм сигурен.

Най-добре ще е да си прибера инструментите, да се махна оттук и час по-скоро да се заема с бизнеса, както ме съветваше Макарти. И да забравя тази ужасяваща строфа. Ще си работя, ще продавам собствените си изделия и така до самия край, докато стената се срине обратно в рова за всички нас, за цялото човечество. Ето това се опита да ми каже Оракулът. Злата участ не ще ни подмине, а дотогава работата ми ще процъфтява и колкото по-скоро се захвана — толкова по-добре.

Доброто предзнаменование бе само за мен, за моята работа. А строфата — тя беше за всички нас.

Аз съм само един нищожен човек — помисли си той. — Какво бих могъл да сторя? Да изтичам на улицата и да закрещя с пълно гърло? Кой ще ми повярва? Най-много да ме сметнат за побъркан.

А дали някой въобще е в състояние да промени съдбата? — зачуди се Франк. — Всички заедно… или някой велик човек… някой, който заема стратегическа позиция, който е там, където трябва. Шанс. Случайност. Животът ни, съдбата на целия свят зависят от тези думи.“

Той затвори книгата, стана и се отправи обратно към цеха. Потърси с поглед Макарти и после го повика да си поприказват на предишното място.

— Колкото повече мисля за това — поде Франк, — толкова повече ми харесва твоята идея.

— Чудесно — кимна Макарти. — Слушай сега. Ето какво трябва да направиш. Трябва да поискаш от Уиндъм-Матсън да ти изплати всичко, което ти дължи — той му намигна, бавно, напрегнато потрепване на десния клепач. — Всичко съм обмислил. Ще напусна и ще дойда да работя при теб. Ще работим по мои чертежи, разбираш ли? Сигурен съм, че ги бива.

— Съгласен — Франк се чувстваше малко замаян.

— Ще се видим довечера след работа — продължи Макарти. — В моя апартамент. Ела към седем — ще вечеряме с Джин и децата — ако нямаш нищо против децата.

— Окей — отвърна Франк.

Макарти го потупа по рамото и изчезна.

„Доста дълъг път изминах, през последните десетина минути — помисли си Франк. Не изпитваше тревога — по-скоро вълнение. — Колко бързо стана всичко — той се отправи към тезгяха за да си прибере инструментите. — Предполагам, че подобни неща винаги стават бързо. Щом възникне подходящ случай и… През целия си живот съм чакал този миг. Когато Оракулът е казвал «пътят към щастието е дълъг» е имал предвид именно това. Наистина ли е велико времето, в което живеем? Дошъл ли е най-сетне онзи съдбовен момент, за който говори Оракулът? Една «шестица» на върха на хексаграмата и цялата ситуация се промени коренно. Двадесет и шест, «Укротената мощ на Великото». Ин се превърна в ян. Линията се премества и се появява ново движение. А аз бях толкова поразен, че дори не почувствах промяната!

Обзалагам се, че именно така се получи тази ужасна строфа — това е единственият начин, по който хексаграма единайсет се променя в хексаграма двадесет и шест — като се премести «шестицата» на върха. Не трябваше да се пъхам между шамарите.“

Но, независимо от обхваналото го вълнение и оптимизъм, не можеше да забрави проклетата строфа.

„Ще успея — повтаряше си той — до довечера ще я забравя напълно. Сякаш нищо не се е случило. Дано да е така, защото това, с което сме се захванали с Ед не е дребна работа. Макарти е пълен с идеи. А и аз няма да остана назад. Сега може да съм никой, но ако ми потръгне може би ще успея да си върна Джулиана. Знам какво иска — тя заслужава, да бъде жена на човек с тежест, уважаван в обществото, не някакъв неудачник. Мъжът трябва да е мъж. Както в ония времена, преди войната. Но всичко това е минало.

Къде ли се скита сега? От място на място, от мъж на мъж. Все нещо търси. И тя не знае какво точно. Но аз знам какво й трябва и потръгне ли работата с Ед Макарти тя ще го получи.“

* * *

По обед Робърт Чайлдан затвори „Американ артистик хендкрафтс“. Обикновено пресичаше улицата и обядваше отсреща в кафенето. Никога не си позволяваше да почива повече от половин час, а днес отсъства само двайсетина минути. При спомена за предстоящата среща с мистър Тагоми стомахът му направо се обръщаше наопаки.

Докато се връщаше в магазина, след срещата в Търговската мисия, той взе твърдо решение за в бъдеще да не извършва подобни услуги. Всички сделки — само в магазина.

Представлението бе отнело близо два часа. Прекалено дълго. Заедно с пътуването и всичко останало ставаха четири часа. Вече бе късно да отваря наново магазина. Изгуби цял следобед за да продаде само една-единствена вещ — часовникът „Мики Маус“. Вярно, много скъп, но…

Той отключи входната врата, разтвори я широко, влезе отзад и метна сакото си на закачалката.

Когато се върна откри, че в магазина вече го очаква клиент. Бял.

„Ха. Каква приятна изненада!“ — рече си той.

— Добър ден, сър — поздрави Чайлдан, като се поклони леко. Този ще е някоя важна клечка, щом идва тук. Строен, мургав. Добре облечен, модни дрехи. Имаше нещо напрегнато в позата му. Челото му бе покрито с пот.

— Добър ден — промърмори на свой ред мъжът. Той закрачи из магазина и се зае да оглежда антиките. После, съвсем неочаквано се приближи към бюрото, бръкна в сакото си и извади малка, облечена в блестяща кожена подвързия карта. От вътрешната страна се виждаше документ с разноцветни печати и снимка. А най-отгоре — Имперската емблема. И някакъв военен герб. По-скоро флотски. Адмирал Харуша. Робърт Чайлдан я разгледа дълбоко впечатлен.

— Адмиралският кораб — поясни клиентът, — в този момент е акостирал в залива на Сан Франциско. Самолетоносачът „Сьокаку“.

— Аха — възкликна Чайлдан.

— Адмирал Харуша посещава за пръв път Западния бряг — продължи клиентът. — Програмата му е доста претрупана, но едно от желанията му бе да посети вашия прочут магазин. Славата ви се носи чак до японските острови.

Чайлдан се поклони щастливо.

— За съжаление — продължи мъжът, — по причина на крайна заетост и неотложни ангажименти, адмиралът не ще може да осъществи планираната визита на вашия достоен за уважение магазин. Ето защо изпрати мен, като свой личен представител.

— Адмиралът е колекционер? — попита Чайлдан, чийто мозък бе заработил на пълни обороти.

— Той е голям почитател на изкуството. И познавач. Но не е колекционер. Адмиралът иска да подари на всички офицери от кораба по един ценен исторически артефакт — револвер от епичната Американска Гражданска война — човекът го погледна. — На кораба има дванадесет офицери.

„Дванадесет револвера от времето на Гражданската война — помисли си Чайлдан, — това се равнява на близо десет хиляди долара!“ — той потрепери.

— Доколкото ми е известно — продължи мъжът — именно във вашия магазин се продават антични предмети от американската история. Която, за съжаление, прекалено бързо потъва в дебрите на миналото.

Като внимателно подбираше всяка дума — не можеше да си позволи да загуби тази сделка, не можеше да си позволи дори най-малка грешка — Чайлдан отвърна:

— Да, това е така. Сред всички подобни магазини в Тихоокеанските Щати аз разполагам с най-добър подбор от оръжия от Гражданската война. Ще бъда щастлив, ако съумея да доставя удоволствие на адмирал Харуша. Желаете ли да подбера специална колекция и да я донеса на борда на „Сьокаку“? Днес следобед, например?

— Не — отвърна мъжът. — Предпочитам да я огледам тук.

Дванадесет. Чайлдан пресмяташе трескаво. Не разполагаше с дванадесет — всъщност, имаше само три. Но ако има късмет, би могъл да се снабди и с останалите девет, чрез различни канали. Това обаче ще отнеме седмица. Експресна въздушна пратка от Изтока. Спешни контакти с местни предприемачи.

— А вие самият, сър — рече Чайлдан — имате ли опит с подобни произведения?

— Донякъде — отвърна мъжът. — Разполагам с неголяма, лична колекция от различни оръжия, включително замаскиран като домино миниатюрен пистолет, образец 1840 г.

— Изключително ценен екземпляр — потвърди Чайлдан и се отправи към шкафа с револверите.

Когато се върна откри, че мъжът се е заел да попълва банков чек. Той спря за миг и каза:

— Адмиралът би желал да плати в аванс. Депозит от петнадесет хиляди тихоокеански долара.

Стаята се залюля пред очите на Чайлдан. Но той успя да запази гласа си спокоен, дори с лек оттенък на досада:

— Както желаете. Макар това да не е необходимо. Една формалност в бизнеса.

Чайлдан положи на бюрото облечена в кожа кутия и каза:

— Пред вас е една изключително рядка вещ — „Колт“, 44 калибър, от 1860 г. — той вдигна капака на кутията. — Черен барут, кръгли куршуми. Този револвер е бил на въоръжение в армията на САЩ. Момчета в сини униформи са носили такива в не една битка, включително и в прословутото сражение със „Седящия бик“…

Известно време мъжът разглежда внимателно револверът, след това вдигна глава и произнесе с равен глас:

— Сър, това е имитация.

— А? — Чайлдан го погледна неразбиращо.

— Този револвер е на не повече от шест месеца. Сър, вие ми предлагате фалшификат. Радостта ми е помрачена. Погледнете. Дървото, ето тук. Състарено е изкуствено с помощта на химикал. Какъв позор — той остави револвера.

Чайлдан го вдигна на свой ред. Не знаеше какво да каже. Завъртя го в ръце и най-сетне промърмори:

— Не може да бъде.

— Това е имитация на автентичния исторически револвер. Нищо повече. Опасявам се, сър, че сте били измамен. Може би от някой безскрупулен мошеник. Трябва незабавно да съобщите за това на полицията на Сан Франциско — мъжът се поклони. — Аз съм огорчен. Възможно е в магазина ви да има и други фалшификати. Но не мога да си обясня, сър, как вие, известен специалист в тази област, не сте могли да различите фалшификатите от истинските артефакти?

Настъпи тишина.

Мъжът протегна ръка и прибра ненаписаният още чек. След това се поклони.

— Съжалявам, сър, но след всичко това не бих могъл да извърша каквато и да било сделка с „Американ артистик хендкрафтс“. Адмирал Харуша ще бъде крайно разочарован. Надявам се, че нямате нищо против моята позиция.

Чайлдан не можеше да откъсне очи от револвера.

— Приятен ден, сър — кимна мъжът. — Моля, приемете скромния ми съвет — наемете експерт, който да извърши оценка на предметите в магазина. Вашата репутация… предполагам, че разбирате.

— Сър, ако обичате… — промърмори объркан Чайлдан.

— Бъдете спокоен, сър. Няма да спомена пред никого за това недоразумение. Ще кажа на адмирала, че за съжаление, магазинът днес е бил затворен. В края на краищата — мъжът се спря на прага. — В края на краищата и двамата сме бели — той се поклони още веднъж и излезе.

Чайлдан остана сам, стиснал пистолета в ръка.

„Това не може да бъде — помисли си той. Ала беше именно така. — Божичко, мили! Аз съм разорен. Загубих сделка за петнадесет хиляди долара! И репутацията си, ако се разчуе. Ако този човек, представителят на адмирал Харуша, се окаже недискретен.

Ще се самоубия — реши той. — Загубих своето място. Не мога да продължа, в това няма съмнение.“

Но от друга страна, може би мъжът греши.

Или пък лъже.

Изпратили са го от „Юнайтед Стейтс Хистърик Събджектс“^[2] за да ме унищожи. Или може би някой от конкурентите. „Уест Кост Иксклъзив“? Който и да е.

Револверът без съмнение е оригинален.

„Как бих могъл да разбера със сигурност? — Чайлдан сбърчи вежди. — Аха. Ще поискам експертиза в Калифорнийския университет — лабораторията по пенология. Май познавам там някой — по-точно познавах на времето. Имаше веднъж някакъв подобен проблем. Съмнение в автентичността на една стара пушка.“

Той се втурна към телефона и поръча спешно куриер за доставка на препоръчани пратки. След това уви револвера и написа бележка до университетската лаборатория, в която молеше за спешна професионална експертиза на възрастта на оръжието и експресно уведомяване по телефона. Куриерът пристигна, Чайлдан му подаде бележката и пакета и му заръча да вземе хеликоптер. След това закрачи из магазина в нетърпеливо очакване.

В три часа позвъниха от университета.

— Мистър Чайлдан — рече непознат глас, — поискахте от нас да извършим оценка на автентичността на пистолет „Колт“, армейски модел, образец 1860 г. — настъпи пауза, в която Чайлдан отчаяно стискаше телефонната слушалка. — Ето доклада от лабораторията. Револверът е репродукция, отлята в пластмасов калъп. Серийният номер е погрешен. За придаване автентична възраст пистолетът е обработен със специални химикали, по съвременна бързодействаща технология. По такъв начин изглежда стар и износен.

— Един човек ми го донесе за преценка — побърза да вметне Чайлдан.

— Кажете му, че е бил измамен — отвърна техникът от университета. — От доста опитен фалшификатор. Изпипана работа. Дело на професионалист. Виждате ли, при автентичния модел, така наречените части от син метал, са били обработвани в специална кутия, напълнена с цианиден газ и загрята до висока температура. Тромав, отживял времето си процес. Но така се е работило тогава. Във вашия случай попаднахме на няколко изключително фино шлифовани и обработени детайла, което изисква голямо умение. Не можем да го докажем, но сме на мнение, че съществува цяла индустрия, която се занимава с производството на подобни фалшификати. Трябва да има. Напоследък все по-често се сблъскваме с такива случаи.

— Не — каза Чайлдан. — Това са само слухове. Уверявам ви, сър — гласът му ставаше все по-нервен. — Позволете да зная по-добре от вас. Защо мислехте, че ви изпратих този обект? С моя дългогодишен опит, не беше проблем да открия, че това е фалшификат. Особено, когато става дума за предмет с подобна стойност. Исках да се пошегувам, да ви проверя колко струвате — той млъкна, задъхан. — Благодаря ви, че потвърдихте моето заключение. Изпратете, моля, вашата сметка. Дочуване — Чайлдан побърза да затвори.

После, без да губи нито миг отвори регистрите. Как бе дошъл този револвер при него? От кого?

Дошъл бе, както не след дълго откри, от един от най-големите доставчици в Сан Франциско. „Рей Калвин асошиейтс“ на „Ван Нес стрийт“. Чайлдан веднага им позвъни.

— Искам да говоря с мистър Калвин — каза той с малко по-спокоен глас.

— Да — произнесе след миг нечий нетърпелив баритон.

— Обажда се Боб Чайлдан. От „ААХ“, на „Монтгомъри“. Рей, имам един деликатен проблем. Искам да се срещна лично с теб, по някое време днес. В твоя офис, или където пожелаеш. Повярвай, важно е. За твое добро е да не настояваш от сега да ти кажа — той изведнъж осъзна, че го е ударил на молба.

— Окей — отвърна Рей Калвин.

— Не казвай на никого. Въпросът е строго поверителен.

— Четири часа?

— Четири да бъде — съгласи се Чайлдан. — В твоя офис. Приятен ден — той тресна слушалката толкова ядно, че телефонът падна от бюрото. Чайлдан се наведе, вдигна го и го постави на мястото му.

Имаше половин час, преди да тръгне; половин час на нетърпеливо, тревожно очакване. Какво да прави? Хрумна му една идея. Той вдигна отново телефона и позвъни в местната редакция на токийския вестник „Хералд“.

— Сър — рече Чайлдан, — бихте ли ме осведомили дали наистина в залива е пристигнал самолетоносача „Сьокаку“ и колко се очаква да престои? Много ще съм ви благодарен за информацията.

Последва агонизираща пауза. Най-сетне в слушалката се разнесе гласът на момичето от отдела за информация.

— Според специалистите от нашата информационна служба, сър — рече тя като едва сдържаше смеха си — самолетоносачът „Сьокаку“ се намира на дъното на Филипинско море. Бил е потопен от американска подводница през 1945 г. Някакви други въпроси към нас, сър? — без съмнение отсреща се забавляваха чудесно с налудничавия му въпрос.

Той затвори. Самолетоносачът „Сьокаку“ не съществува от седемнадесет години. Вероятно и адмирал Харуша. Човекът се оказа измамник. И въпреки всичко…

Мъжът беше прав. „Колтът“ наистина беше фалшификат.

Тук нещо не се връзваше.

Може би този човек е спекулант и се опитва да внесе смут в търговията с оръжия и стари предмети. Без съмнение е експерт. Пръв е забелязал измамата. Професионалист на професионалистите.

Само професионалист би могъл да разкрие истината. Някой, който е в бизнеса. А не обикновен колекционер.

Чайлдан почувства леко облекчение. Значи кръгът от посветени се стеснява. Може би той е единственият. Може би все пак е в безопасност.

Да остави нещата така?

Чайлдан се замисли. Не. Трябва да продължи разследването. Но първо — да си възвърне вложените пари от Рей Калвин. И да поиска експертна оценка на всички артефакти в магазина.

Но… ако се окаже, че по-голямата част от тях са фалшификати?

Труден въпрос.

Това е единственият начин, реши той. Чувстваше се отчаян. Време бе да тръгва за срещата с Рей Калвин. Трябва да го притисне. Да настоява случая да се разследва до разкриване на първоизточника. Може би Рей също е невинен. Може би не. При всички случаи ще му каже: Никакви фалшификати повече, иначе ще престана да купувам от тебе.

„Загубата ще е изцяло за негова сметка — помисли си Чайлдан. — Не за моя. Ако не се съгласи ще разкажа на всички предприемачи, ще му срина репутацията. Защо само аз да се разорявам? Да му мислят виновните, ще прехвърля към тях горещия картоф.

Но в началото трябва да пазя тайна. Въпросът ще си остане между нас.“