Бъртрис Смол
Брачен договор (6)

Глава 5

Аврора не беше сигурна дали изтеклият месец беше най-добрият, или най-лошият в живота й. Лондон беше вълнуващ град, но беше изтощително да се живее в него. Валериън беше успял да се снабди с два билета за Британския музей, който се намираше в Блумсбъри. Джордж беше отказал да отиде дотам. Извини се, че антиките не го привличат. Графът беше придружил Аврора. Началото на музея било поставено от сър Ханс Слоун, лекар и колекционер. Той беше предложил на Парламента да купят неговата колекция от произведения на изкуството, антики и сбирката му по естествена история на половин цена. Парламентът беше приел със задоволство. Същата година бяха закупили и колекцията ръкописи на графиня Портланд. Музеят беше отворен преди две години и беше вече много известен.

Аврора много се зарадва на посещението. Беше изненадана обаче, че също толкова се забавлява на Церемонията на ключовете, която всяка вечер се разиграваше в Тауър. На този ритуал я придружаваха графът, брат й и старата графиня. Каландра не беше пожелала да отиде с тях. Беше извъртяла очи към небето и беше казала, че интересът на Аврора към забележителностите започва да става досаден. За интелекта й вече се говорело с неодобрение сред приятелите на Каландра. Аврора просто се беше засмяла и беше посетила кулата Тауър в компанията на другите.

Церемонията се наблюдаваше от един от покривите. Видяха как главният дворцов страж, в червено наметало и шапка от времето на Тюдорите, с фенер в ръка, тръгва към кулата. В облечената си в ръкавица ръка държеше ключовете на древната крепост.

— Придружители за ключовете — извика той високо.

Четирима дворцови стражи застанаха до него и с маршова стъпка преминаха през вратата, която водеше към първата кула. Изминаха разстоянието до средната кула. Преминаха през още една врата, която главният страж заключи. Заключиха последователно всички врати, докато стигнаха до Кървавата кула. Тогава от нея излезе друг страж и извика страшно:

— Стой! Кой е там?

— Ключовете — отговориха му.

— Чии ключове?

— Ключовете на кралица Елизабет.

Тогава пазителят на Кървавата кула протегна ръце към ключовете. Всички свалиха шапките си и извикаха:

— Бог да пази кралица Елизабет!

— Амин! — отговори пазителят на Кървавата кула.

— Колко вълнуващ трябва да е бил ритуалът в онези дни — каза Аврора по-късно, когато каретата се носеше към поредния бал. Струваше й се, че баловете нямат край. С изненада установи, че никак не се забавлява на тези балове. Не можеше да разбере защо Каландра толкова много ги харесва. Знаеше, че сестра й е много разочарована от нея, но не можеше нищо да направи.

Нито един от младите мъже, които й бяха представени, не успя да привлече вниманието й. Някои бяха млади и нетърпеливи, но бяха изключително невежи за джентълмени от висока класа. Имаше също така нехранимайковци и развратници. Бяха й представени и по-възрастни мъже, които си търсеха втора и дори трета съпруга Нейният доход беше удобен за тях и я правеше добра партия за женитба. Но също така беше истина, че някои от мъжете бяха привлечени от нея само защото не беше родена в Англия, а в колониите. Най-лоши бяха суетните контета. Те бяха ужасно груби. Държаха се с нея така, като че ли й правят голяма услуга само като говорят с нея. Аврора не мислеше, че висшето общество й допада. Жените едва ли бяха по-добри. Момичетата на нейната възраст не я поглеждаха, защото тя им беше съперница. Техните майки, шепнешком, напомняха на всички, които ги слушат, че Аврора е сестра на онази глупава и не дотам уважавана графиня Фарминстър. Говореха за начина, по който графинята се държи с лорд Трехърн, и то под носа на съпруга си. Сестра й може и да изглежда невинна и девствена като току-що паднал сняг, може и да притежава добър доход, както твърдят клюките, но дали наистина е такава, за каквато се представя? И кое уважаващо себе си семейство ще приеме точно това момиче за снаха? Човек трябва много да внимава. Така говореха майките, за да привлекат вниманието върху собствените си дъщери. Аврора прекрасно разбираше какво става около нея.

Графът беше променил първоначалните си намерения и те бяха останали в Лондон малко по-дълго. Но сега той беше готов да се върне у дома, в Хиърфорд. Каландра беше бясна. Тя не искаше да си тръгва, но не намери съюзници дори в лицето на брат си и на сестра си. И на двамата им беше омръзнало да живеят в Лондон. Те щяха да напуснат града с удоволствие. Каландра беше много огорчена и в лошо настроение. Валериън беше непоколебим. Като зърна в коридора камериерката на жена си, той я попита:

— Доволна ли си от положението си, Сали?

— О, да, Ваше благородие — отговори тя и се поклони ниско.

— Искаш ли да запазиш мястото си?

— Да, Ваше благородие. — Сали нервно пристъпваше от крак на крак.

— На кого си при служба? — Дукът заплашително се извиси над момичето.

— При Нейно благородие — прошепна Сали. И изведнъж изпита страх.

— Не, Сали, ти не си на служба при Нейно благородие. Може да прислужваш на Нейно благородие, но аз съм те наел на работа. Аз ти плащам заплатата. Живееш под моя покрив и се храниш с моята храна. Аз ти давам дори парите за дрехите. Сега разбираш ли при кого си на служба?

— Д-д-да, Ваше благородие — заекна тя.

— Предполагам, щом си доволна от съдбата си, искаш да останеш на работа при мен. За да успееш да запазиш мястото си, ще ми докладваш за всяка глупост на твоята господарка. Утре заминаваме за „Хоукис Хил“. Ще останем там, докато аз реша да се върнем в Лондон. А това няма да стане, преди господарката ти да ме е дарила поне с един наследник. Ако тя се изкушава да избяга отново, ще ме предупредиш навреме, за да й попреча. Ако не го направиш, Сали, ще се озовеш отново в бедняшкия квартал, в който си се родила. Разбираш ли, момиче?

— Ако тя разбере, че я шпионирам, ще ме убие! — каза Сали. — Когато е ядосана, е наистина жестока.

— Ако бъдеш умна, Сали, тя няма да разбере, че я шпионираш — успокои той камериерката. — Докато ми се подчиняваш, момиче, за теб винаги ще има място в моето домакинство. Аз имам повече власт от господарката ти. Мисля, че не си глупава. Знаеш как стоят нещата.

Сали кимна. Графът отстъпи, за да й направи път да мине. Беше проявил достатъчно търпение по отношение на Каландра. Сега щеше да промени отношението си. Тя беше помислила толерантността му за проява на глупост и слабост. Скандално беше, че си тръгна от „Хоукис Хил“ и отиде да живее в Лондон без негово разрешение. Мислеше, че е успяла да избегне опеката му, но не беше. Въжето, с което беше завързана, беше дълго. Време беше той да го дръпне към себе си и да я накара да коленичи. Щом веднъж стигнеха до дома, той щеше да посещава леглото й всяка вечер. Щеше да я използва, докато тя го дари с дете. Затова се беше оженил за нея. За да му роди деца. С помощта на Джордж и Аврора щеше да я накара да поумнее.

Аврора. Мислеше за нея по-често, отколкото трябваше. Знаеше, че прави грешка. Но тя беше всичко онова, което той желаеше да намери в съпругата си. Беше интелигентна и мила, остроумна и много красива. Знаеше какви са задълженията й. Носеше отговорностите си. Беше радостен, че никой в Лондон не успя да й завърти главата. Какви глупаци могат да бъдат мъжете. Щеше да му е трудно, когато баба му намери подходящ съпруг за Аврора. А нямаше съмнение, че тя ще успее да го открие. Беше му казала, че вече си е наумила за кого ще ожени Джордж. Валериън Хоксуърт тежко въздъхна. Искаше да си отиде у дома.

Трябваше да пътуват няколко дни от Лондон до имението „Хоукис Хил“ в Хиърфорд. Пътуваха в няколко карети. Старата графиня и камериерката й имаха своя собствена карета, прислужниците бяха в отделна, а Каландра и Аврора — в карета, в която понякога влизаха графът и Джордж. Двамата мъже изминаха по-голямата част от пътя на гърба на конете си. Имаше още три коли, които превозваха багажа. Във всички ханове ги чакаха отпочинали коне, които всъщност принадлежаха на графа и бяха доведени с тази цел от неговото имение. В градската къща щеше да остане съвсем малко персонал. По-голямата част от прислугата беше заминала за Хиърфорд предишния ден.

Сутринта, когато трябваше да потеглят на път, Мол отиде при Марта. Мол помагаше на Сали в грижите за нейната господарка.

— Сали казва, че господарката й е изпаднала в силно раздразнение и замисля нещо ужасно. Може ли господарката ти да дойде при нея? — Тя се поклони на Марта, която смяташе младото момиче за дете, обещаващо бързо да напредне.

— И двете ще дойдем — отговори Марта. — Кажи така на Сали.

— Знаех си, че ще направи нещо подобно — каза Аврора. — Тя го намекна снощи. Какво да правим, Марта? Не съм сигурна дали да пишем на мама и да я помолим да дойде в Англия.

— Майка ви няма да дойде, мис. Тя не обича да пътува по море. Имам друга идея. Кажете на Нейно височайше благородие, че ако не се държи както трябва, ще кажете на графа за измамата. Тогава графът може да анулира брака или да се разведе. Не знам кое от двете ще избере. Но каквото и да направи, къде ще бъде тогава мис Кели?

Очите на Аврора заблестяха.

— Кели по-скоро би умряла, отколкото да загуби съпруга си — каза тя. — Не знаех, че двуличието и измамата са ти познати, Марта.

— Все още имам няколко изненади, скрити в ръкава си, мис — беше отговорът.

Когато наближиха спалнята на Кели, чуха силните й крясъци.

— Няма да тръгна! Вече ви казах! Няма да тръгна! Кралят ще дава бал довечера. Не мога да го пропусна! Всички ще бъдат там!

— Но ние няма да сме там — каза Аврора, след като влезе в спалнята на сестра си. — Ще спим удобно настанени в някой хан по пътя за „Хоукис Хил“, още преди да са прозвучали първите трели на цигулките, Кели. Защо не си облечена? Ще тръгнем след по-малко от час. Наистина си невъзможна, мила моя. — Тя се обърна към Мол. — Ела, момиче, и помогни на господарката си. Сали, готови ли са куфарите? Всички други вече са долу.

Аз няма да тръгна! — изръмжа Каландра.

Лешниковите й очи бяха потъмнели от гняв. Ръката й потърси някакво украшение, което да запрати по някого. Аврора сграбчи китката й, като по този начин й попречи да се прояви като разглезена глупачка.

— Оставете ни сами за миг — каза Аврора. — Искам да говоря със сестра си.

Когато всички слуги излязоха, тя пусна ръката на сестра си.

— Защо си на негова страна? — попита Кели.

— Защото той е прав, а ти грешиш — отговори остро Аврора. — Омъжена си за графа не заради безкрайния наниз от удоволствия, а защото той иска да има наследник. Мен ме смятат за вироглава, но дори аз бих изпълнила дълга си в този случай. И ти трябва да изпълниш своя, Кели.

— Твой дълг беше да се ожениш за него, а не мой. Но ти не пожела да изпълниш дълга си — отговори Каландра, разтривайки мястото, където я бяха стискали пръстите на Аврора.

— Защото бях вироглава и опърничава — засмя се Аврора. — Но ти се омъжи за него. Той изпълни своята част от сделката. Сега ти трябва да изпълниш своята.

— Няма да го направя! Не можеш да измислиш нищо, за да ме принудиш, Аврора. Аз съм графиня Фарминстър. Ти си само моята доведена сестра. Нямаш власт над мен! — каза Кели злобно.

— А, малка моя сестричке, имам власт над теб — отговори нежно Аврора. — Ако не дойдеш мирно и тихо в Хиърфорд, ще кажа на Валериън за измамата, която му скроихме.

— Няма да посмееш! — прошепна Кели, невярваща на ушите си.

— Няма да имам избор — каза Аврора. — Ако не изпълняваш съпружеските си задължения, ще кажа на Валериън за измамата. Това ще го накара да анулира брака или да се разведе с теб. Ще има достатъчна причина да го стори. Ти си непокорна съпруга, отказваш да го дариш с деца. Какво добро си му донесла? Трябва да ти кажа, Кели, че причиняваш мъка на мен и на Джордж. Само фактът, че ни разделя огромният океан, ме спря да пиша на мама за твоите безобразия. Тя няма да одобри поведението ти. Ще ми каже да ти се противопоставя, както правя в момента. Тя не би искала да съсипеш всички ни. Разбираш ли ме, Кели?

— Мразя те! — изстреля Каландра.

— Не, малка сестричке, ти не ме мразиш наистина. Просто си ядосана, че намерих начин да те принудя да изпълниш дълга си. Ти винаги губеше игрите, Кели, а тази е най-голямата от всички игри. Най-важната, която някога сме играли.

— Няма нищо чудно в това, че мъжете не те харесват — каза Кели с неприсъща за нея жестокост. — Казват, че си прекалено надута за момиче, отгледано в колониите. Наричат те интелектуалка и сухарка. Трехърн ми каза, че е чул какво се говори за теб.

— Клюките, които Трехърн разнася, не са от значение за мен, Кели. Намирам, че приятелите ти са кухи, тъпи и крещящо облечени. Дамите не са по-добри от тях. Повечето момичета на моята възраст са глупави и блудкави. И ти си станала такава, страхувам се. Мисля, че в провинцията има по-голяма вероятност да си намеря подходящ съпруг, макар той да не е дук. И така, ако искаш да запазиш титлата си, малка сестричке, позволи на Моли да те облече. Пътуването ще бъде дълго, така ми каза старата графиня. Трябва да го направим колкото се може по-приятно. Да извикам ли вече слугите ти? — Тя се усмихна мило на Каландра.

„Какво ли ще направи, ако й изкрещя да върви по дяволите с нейните малки блъфове“ — мислеше си Кели. Но прекрасно знаеше какво ще направи Аврора. Тя никога не беше отправяла напразна заплаха. Никога от нищо не се беше страхувала. „Тя ще ме издаде. Ще каже за измамата, макар с това да съсипе всички ни. Тя има зестра и доход. А аз няма да имам нищо, когато престана да бъда графиня Фарминстър. Ще трябва да се върна на Сейнт Тимъти и да живея в плантацията с мама през останалата част от живота си. Сама. На хиляди мили от Лондон.“ Тя потрепери.

— Кели?

— О, извикай слугите ми, Аврора. Спечели този рунд, но аз ще ти отмъстя за предателството. Обещавам ти!

— Ще се почувстваш по-добре, когато стигнем в „Хоукис Хил“ — успокои я Аврора. — Вече си изтощена от бурния светски живот.

— О, върви по дяволите! — каза Кели кисело. — Изчезвай!

Пътуването не беше неприятно, макар че Кели беше в лошо настроение и не й говореше. Пейзажът беше красив, а удобната и топла карета ритмично и плавно се поклащаше. Сменяха конете по обед, когато самите те спираха, за да се освежат и подкрепят. Стаите в странноприемниците бяха чисти и приятни. Леглата бяха с пухени дюшеци и завивки, храната, която им поднасяха, беше топла и вкусна. Всяка вечер и сутрин им носеха гореща вода за миене.

Когато Аврора разбра, че настроението на Кели няма да се подобри, помоли старата графиня за разрешение да пътува в нейната карета. Старицата щеше да бъде много по-добра компания. Тя знаеше много за местностите, през които минаваха.

— Пътят, по който пътуваме сега, е бил построен от римляните — каза тя на Аврора. — Знаеш ли нещо за римляните, момиче?

— Много малко, мадам. Те били древен войнствен народ. Тяхната цивилизация била най-голямата за времето си. Не знаех, че са строили пътища.

— Из цяла Англия, момиче! — усмихна й се мило старицата. — И откъде знаеш за римляните? Съмнявам се, че празноглавата ти сестра знае нещо за тях или за каквото и да е друго.

— Кели не беше така нетърпелива като мен и Джордж да получава нови знания. Но тя свири прекрасно на пиано. Свирила ли е за вас? Тя също така пее и рисува прекрасно — опита се да я защити Аврора.

— Как успя да я накараш да стане толкова покорна и да тръгне, без да се съпротивлява? — попита старицата. — Тя наистина е в лошо настроение, но все пак се съгласи да напусне града.

Аврора се засмя. Престори се, че отговорът й е искрен.

— Просто й казах, мадам, че ако не се държи както трябва, графът ще се разведе с нея. И тогава тя вече няма да носи титлата графиня.

— Ха! — остро се засмя старицата. — Ти знаеш кое е слабото място на празноглавката, нали така? Е, заплахата е добра. На Каландра много й харесва да бъде графиня. — Тя погледна втренчено Аврора. — Ще трябва много да внимавам, когато ти подбирам съпруг, момиче. Ако той е прекалено мекушав, ти няма да го уважаваш. Но ако е с прекалено силна воля, вие двамата ще се избиете. Ти наистина ми поставяш много трудна задача.

— Ще ви кажа, че бих се омъжила само по любов. Семейството ми вече знае това. И все пак ще оценя усилията, които ще положите. Може би двете заедно ще успеем.

Облечените й в ръкавици ръце лежаха кротко в скута й, но старата графиня не беше заблудена.

— И ти ли си така опърничава като сестра си, госпожице? — попита тя.

— Аз наистина съм опърничава, признавам — отговори Аврора, — но съм много по-разумна от сестра си.

Старицата се засмя. Тя много се забавляваше. Доста време беше минало, откакто за последен път беше така впечатлена от някого. Тя наистина харесваше Аврора. И отново си помисли колко е жалко, че внукът й не се ожени за това момиче, вместо за глупавата Каландра. Реши да промени темата, затова каза:

— Мисля, че съм намерила идеалната съпруга за Джордж. Все пак ще го запозная с всички дами, които смятам за подходяща партия за женитба. Имам си обаче своята любимка. Ще ти кажа всичко за нея, ако не издадеш тайната на брат си. Той ще трябва да реши, нали разбираш.

— Обещавам, мадам — каза Аврора.

— Тя се казва Елизабет Боуен. Сър Роналд е баронет. Има малко имение, което граничи с нашето. Той е викарий в църквата в село Фарминстър.

— И ще се съгласи ли нейното семейство да изпрати дъщеря си през океана? — зачуди се Аврора. — Знаете, че Валериън предпочита Джордж да остане на Сейнт Тимъти и да ръководи плантацията както досега.

— Семейство Боуен ще благодарят на Бога, ако Бетси и Джордж си допаднат. Лейди Елзи е плодовита жена. Роди пет дъщери, докато най-после Бог ги дари с наследник. Имението се пада на сина. Богатството се дели на пет зестри, а това означава, че на момичетата не се пада много. Те не могат да очакват да се омъжат изгодно. Млад мъж с дохода на брат ви ще бъде находка за тях.

— И как той ще се срещне с нея, мадам?

— Ще трябва да дадем бал в „Хоукис Хил“. Това ще достави удоволствие и на сестра ви — каза старата графиня. После се прозина. — Изтощена съм вече от всички тези преходи. Наистина съм много доволна, че довечера ще спя в собственото си легло.

Тя затвори очи и след малко заспа. Аврора се загледа през прозореца. Тук-там в равнината се издигаха самотни хълмове. Бяха прекосили вече множество малки поточета и по-големи рекички. Местността беше гъсто залесена. Дърветата бяха разнообразни — дъбове, борове, брези. Имаше много овощни градини, в които дръвчетата щяха да разцъфтят през пролетта, а през лятото да дадат обилен плод. Повечето овошки бяха ябълки и круши. Голяма част от земята беше обработваема. Дълбоките бразди бяха замръзнали. През лятото земята щеше да бъде покрита със златна пшеница. Най-голямото богатство на Хиърфордшир бяха стадата овце и говеда, които пасяха оскъдната февруарска трева. Отглеждаха говедата за месо, по-голямата част от което щеше да бъде закарано в Лондон. Овцете даваха първокачествена вълна, която беше преработвана в множеството фабрики на хубав плат и мека прежда.

Къщите във фермите и по-малките градове бяха дървени с тръстикови покриви. Църквите, дори тези в малките селища, бяха построени от камък. Каменни бяха и замъците и големите градски къщи на благородниците. Кели се беше оплакала, че „Хоукис Хил“ е огромна старомодна каменна къща с покрив от масивни плочи. Тя не харесваше нищо в нея. Старата графиня каза на Аврора, че къщата е строена по времето на Тюдорите. За основи послужили останките от старата къща, а част от каменните блокове също били използвани за строежа на новата.

Семейство Хоксуърт били владетели на имението толкова дълго, че вече никой не си спомнял откога. Графската титла им била дадена, когато един от техните прадеди извършил голяма услуга на крал Хенри VII. Първият крал от династията на Тюдорите бил известен със скъперничеството си. Да даде титла, му се струвало най-евтиното и удобно разрешение, особено след като семейството вече притежавало огромно имение. Титлата „дук“ им била дадена от Чарлз II.

Внезапно каретата намали ход, почти спря и се прехвърли на един по-тесен селски път. Започна да подскача и да се клати, но старицата продължаваше доволно да спи. Аврора се усмихна и я загърна по-плътно в пелерината, за да не настине. Очевидно наближаваха „Хоукис Хил“. Най-после излязоха от малката горичка и пред очите на Аврора се разкри пътят, който водеше към група борови дръвчета и малък хълм, зад който се виждаше имението. Сивите кули му придаваха вид на замък.

Аврора нежно докосна старата графиня.

— Мадам, мисля, че наближаваме дома си — каза тя.

— А? Какво? — Старата графиня отвори очи, прикова ги в лицето пред себе си и каза: — Да, това е „Хоукис Хил“. Надявам се, че ще бъдеш много щастлива тук с нас, Аврора. Поне докато си намериш съпруг.

— Или докато се върна на Сейнт Тимъти — отговори Аврора.

— Не говори така — скара й се старицата. — Ще смятам неуспеха си за много голям. Как ще погледна майка ти в лицето, ако не ти намеря добър съпруг, дете.

Пред имението ги чакаха слугите. Те ги поздравиха с „добре дошли“ и свалиха багажа от колите. Каландра не обърна внимание на никого. Прибра се в стаите си незабавно. Сали и Моли я следваха. Графът въведе баба си и гостите в имението.

— Добре дошли в „Хоукис Хил“ — каза той на Джордж и Аврора. — Бабо, ще вечеряш ли с нас тази вечер?

Старицата протегна ръце към огъня и каза:

— Мисля, че не, момчето ми. Пътуването беше дълго и изтощително. Ще наредя да ми донесат храната в стаята. Знам, че ме разбираш.

— Ваше благородие? — Мол беше застанала зад тях. — Нейно благородие също каза, че ще вечеря в стаята си. Не иска никой да я безпокои, така ми каза да ви предам.

Камериерката направи реверанс, силно изчервена.

— Кажи на Нейно благородие, че тази вечер съм съгласен с нея, но утре нещата ще се променят. Предай й точно думите ми, Мол — каза графът извънредно сериозно.

— Да, Ваше благородие. — Мол отново направи реверанс и излезе от стаята, като подтичваше.

— Нагло, безсрамно момиче! — измърмори старата графиня. — И да изпрати бедното дете да предаде съобщението й. Валериън, трябва да направиш нещо!

— Имам такова намерение, бабо. — Той се обърна към Джордж и Аврора: — В провинцията вечерята се поднася в седем часа. Питър ще ви заведе до стаите ви.

Старата графиня вървеше пред тях. Джордж и Аврора последваха иконома и отново се озоваха в антрето. Зад стълбището се виждаше огромна стая, може би построена на мястото на старата зала, помисли си Аврора. Наистина нямаше търпение да разгледа тази чудесна къща. „Тя можеше да бъде твоя“ — напомни й някакво подло гласче. Но тя беше направила избора си. И трябваше да бъде доволна. Това беше всичко, което искаше. Или не?

— Ти и старицата прекрасно се разбирате — прошепна й Джордж, докато се изкачваха по широкото стълбище. — Ти пътува в нейната карета през целия път. Кели очевидно все още е в лошо настроение.

— Старата графиня беше много по-забавна компания от нашата сестра — му каза Аврора. — Освен това, аз я харесвам. Тя е интелигентна и остроумна.

— Какво ще правим с Кели? — настоя Джордж.

— Кели вече не е наша грижа — каза Аврора на брат си. — Ние й помогнахме да влезе в този дом. Сега всичко зависи от графа. Тя е негова съпруга. Трябва да ти кажа, че лейди Мери Роуз има планове за теб, Джордж. Има наум много млади дами, сред които ще трябва да си избереш съпруга. — Аврора дяволито се усмихна. — Нямам търпение да се запозная с момичето, което ще те плени с влажните си очи и тихите си въздишки.

— А какво ще стане с теб, мис? — попита той.

— Първо ти, Джордж. — Аврора се засмя и му направи път да мине първи. След това влезе в спалнята, за която Питърс каза, че ще бъде нейна.

— Ще се видим на вечеря, мили братко! — Тя го целуна по бузата.

— А, мис, ето ви най-после — каза Марта. — Голяма къща е това „Хоукис Хил“. Само погледнете тази стая. Не е ли прекрасна?

Аврора се огледа. Трябваше да се съгласи с камериерката си — стаята беше наистина хубава. Стените бяха покрити с тапети в кремаво. Мебелите бяха от дърво и боядисани в бледозелено. Подът беше покрит с дебели дъски и с персийски килим, чиито цветове бяха розово и зелено. Камината беше от мрамор. От двете й страни имаше по едно каменно ангелче с крилца. Пердетата бяха от тежка коприна, на райета в кремаво и светло сивозелено. Придържаха ги копринени шнурове. Леглото беше от махагон. Кувертюрата, която го покриваше, беше от сатен, отново в кремав цвят. До едната стена имаше великолепно махагоново бюро. До прозореца беше разположена махагонова маса. От двете й страни имаше тапицирани столове. А до леглото стоеше най-красивата нощна масичка, която Аврора беше виждала. На нея имаше кристален свещник, няколко свещи от пчелен восък и малки сребърни щипци за гасене на свещи.

— Има и отделна, макар и малка, стаичка, за преобличане. В нея ще оставите дрехите си, мис. — Марта беше много доволна. — Има стаичка и за мен, така че няма да ми се налага да изкачвам непрекъснато стълбите.

— Значи, мислиш, че ще бъдем щастливи тук? — попита Аврора.

— Щяхме да бъдем още по-щастливи, ако… Но вие сигурно се досещате — отговори Марта остро. — Стаите на мис Каландра са в далечния край на коридора. Тя дори не ви е проговорила, откакто тръгнахме от Лондон.

— Страхувам се, че все още ми е ядосана, задето я заплаших — каза Аврора. — Но на мен много ми хареса компанията на старата графиня. — Тя въздъхна. — Не е обичайно за Кели да остава толкова дълго в мрачно настроение. Сигурно скоро ще се усмихне. Няма да има с кого другиго да разговаря, освен с мен, докато не си създаде приятели сред тукашното общество.

— Тукашното общество никак няма да се хареса на нашата графиня — реши Марта. После попита: — Искате ли да се изкъпете, мис?

Аврора кимна.

— Ще вечеряме само тримата: аз, Джордж и Валериън. Мисля, че трябва да направя усилие да се изкъпя.

Марта се съгласи. Отиде до стената и дръпна шнура на звънеца. Скоро се появи една от прислужничките в къщата.

— Господарката ми има нужда от вана — каза Марта. — Ще бъдете ли така любезна да донесете топла вода?

— Да, мадам — отговори учтиво прислужничката. Личните камериерки бяха по-висши в йерархията.

Пет минути преди седем Аврора слезе по широкото стълбище и отиде отново в салона. Валериън беше казал, че ще се чакат там. Роклята й беше от бледолилава коприна, а долната фуста — в бледолилаво и кремаво. Деколтето беше кръгло, украсено с малки теменужки от коприна, а ръкавите — с дантели.

— Добър вечер, Валериън — каза тя и грациозно направи реверанс. — Сигурно съм дошла по-рано. Не виждам Джордж, а той никога не закъснява.

— Колко си красива, Аврора — каза той, вместо да я поздрави. Беше облечен в бели панталони, които стигаха до коленете му, черен кадифен жакет и копринена жилетка на бели и черни райета. — Брат ви все още не е слязъл. Харесва ли ви стаята ви?

— О, да! Марта е много доволна, че има малка стаичка и за нея. Наистина сте се погрижили за всичко.

— Извинете ме, Ваше благородие. — Камериерът на Джордж, Уикъм, беше застанал учтиво на прага на салона.

— Да, Уикъм?

— Господарят ми, Джордж, се извинява, Ваше благородие, но има силно главоболие. Няма да слезе за вечеря. Аз го предупредих да си сложи шапката тази сутрин, докато яздихте, но нима той ме слуша?

— Направете всичко възможно, за да облекчите състоянието му. Горкият човек! — каза графът. — Надявам се, че утре сутринта ще бъде по-добре.

— Благодаря ви, Ваше благородие — каза Уикъм и отиде при господаря си.

— Горкият Джордж — изрази съчувствието си Аврора. — Понякога има такива пристъпи на ужасно главоболие. Лошото е, че те влияят и на стомаха му, който вече е изнежен като този на някоя девица. Сега, когато възмъжа, положението е малко по-добро. Когато бяхме деца, получаваше пристъпи всеки месец. Мама седеше до леглото му и разтриваше главата му.

— Разкажете ми за детството си и за вашия живот на острова — каза графът, въведе я във великолепната трапезария и я сложи да седне от дясната си страна. — Питърс, махни излишните прибори. Джордж няма да вечеря с нас. Внезапно се е разболял.

Обърна се към Аврора.

— Ще се отегчите до смърт, ако започна да ви разказвам за нашето детство — засмя се Аврора. — Сигурно Каландра вече ви е разказвала надълго и нашироко.

— Вашата сестра говори непрекъснато и само за обществото, за собственото си място в него, за мода и за последните клюки — отговори Валериън с горчивина.

— Но сигурно по време на вашето пътуване… Нали прекарахте няколко седмици в морето — каза Аврора.

— Сватбеното ни пътуване беше много скучно. И това дори е меко казано. Сестра ви отегчаваше или забавляваше, в зависимост от тяхната глупост, останалите пътници с разказите си. Непрекъснато говореше за титлата, която носи, за дрехите, които ще си поръча в Лондон, и за високото място, което ще заеме в обществото. Повечето нощи прекарваше в хватката на морската болест. Или поне така твърдеше. Аз спях в каютата на Сали, а Сали спеше на походното легло в каютата на Каландра.

— О, Валериън, толкова съжалявам — каза Аврора. Без да се замисли, докосна успокоително ръката му.

Пръстите му се сключиха около нейните.

— Ти нямаше откъде да знаеш, Аврора. Извинявам се за проявената неделикатност.

— Аз въобще не разбирам Кели. Тя е съвсем различна от сестрата, с която израснахме заедно — отговори Аврора.

Бузите й бяха поруменели. Тя нежно издърпа ръката си. Допирът с него беше непоносим. Тя усещаше пулсирането на сърцето му, усещаше как кръвта кипи във вените му. Надяваше се, че външният й вид не подсказва смущението, което изпитваше. Започваше да се опасява, че сравняването на всички джентълмени с Валериън Хоксуърт няма да доведе до нищо добро. Едва ли щеше да й помогне да си намери съпруг, когото да обича. Не биваше да бъде привлечена от този мъж, нито пък той — от нея. Валериън Хоксуърт беше съпругът на Кели.

— Нека за малко забравим за моята съпруга — каза й той. — Разкажете ми за детството си. Искам да знам какъв е животът на Сейнт Тимъти.

— Беше прекрасно — поде Аврора. Може би спомените й за детството ще помогнат на Валериън да разбере Кели по-добре. Може би ще успее да помогне на двамата да създадат по-здрава връзка помежду си. — Аз не помня нищо друго, освен Сейнт Тимъти, макар Джордж да казва, че си спомня малко и за Ямайка. Робърт Кимбърли веднага ни осинови. Беше попълнил документите още в Барбадос. Той е единственият баща, когото си спомням. — Е, това поне беше истина, помисли си Аврора. — Никога не е имало съперничество между нас. Чувала съм, че братята и сестрите често се бият, но ние никога не го правехме. Когато бяхме малки, си измислихме девиз. Използвахме го през целия си живот. Ти го чу в деня, когато отведе сестра ни от Сейнт Тимъти. „Заедно. Завинаги. Като един.“

Графът кимна.

— Кели никога не ми е говорила за това — каза той. — Мисля, че е очарователно. Продължавай.

— Няма много за разказване — продължи Аврора. — Домът ни беше изпълнен с любов. Мама беше нежна, лесно беше да получиш всичко от нея. Татко беше по-строг. Никога обаче не беше жесток. Никога не е пердашил нито един от нас. Да получиш нещо от него, беше истинска победа. — Тя се засмя. Приятно й беше да си спомня детството. — Имахме частен учител. Аз и Джордж бяхме отлични ученици. Често се състезавахме кой ще получи по-добри оценки. Кели не обичаше да учи. Удаваха й се чисто женските занимания — бродиране, рисуване, пеене. Аз и Джордж много обичахме да яздим, но Кели никога не е обичала конете, както вече ви казах. Аз и брат ми плувахме заедно всеки ден, но Кели не обича и морската вода. Освен това винаги се е страхувала да излага нежната си кожа на слънцето. Когато бяхме малки, и тримата се плискахме голи край брега под зоркия поглед на Марта. Но когато стана на шест години, Кели вече се срамуваше да се съблича пред нас. Не й харесваше да е гола и отказваше да плуваме заедно. А когато станахме на осем, Марта реши, че аз и Джордж също не можем да плуваме голи. Джордж трябваше да остава по гащета, а аз — по долна риза. Тогава не разбирахме защо това е необходимо, но се подчинихме на нареждането. Марта можеше да бъде и много жестока, а мама ни беше казала да я слушаме за всичко.

— И никога не сте напускали острова си, който всъщност е бил вашето царство? — попита графът.

Аврора поклати глава.

— Не. Не изпитвахме нужда да го напускаме. Там си имахме всичко.

— И никой ли не ви посещаваше?

— Много рядко ни идваха гости. Семейството на мама, което живееше на Ямайка, я лишило от правото на наследство, когато избягала с първия си съпруг, нашия баща. Той бил убит на дуел. Горката мама. Тя вярвала, че ще успее да го промени, но това били напразни илюзии. Година след смъртта му тя срещнала татко. Първият й съпруг я оставил без пукната пара. Неин братовчед, който познавал татко, я съжалил и ги поканил на вечеря в един и същи ден. Мама казваше, че това било любов от пръв поглед. Оженили се след месец. Семейството на мама отново било шокирано. Близките й не отишли на сватбата и изразили съмнението си, че те ще бъдат щастливи, като се имало предвид колко импулсивно били действали. Не мисля, че щяха да бъдат посрещнати добре в плантацията, дори и да бяха дошли някой ден. Да, много малко хора ни посещаваха на островите. Понякога се отбиваха други плантатори или морски капитани. Никой друг.

Докато тя говореше, им сервираха лека вечеря. Бистра супа, лимонов сок, печено говеждо, йоркширски пудинг, салата от моркови и салата от ряпа. Макар че непрекъснато говореше, Аврора се хранеше с апетит, за голяма изненада на графа. Количеството храна, което изяждаше, беше огромно за момиче с такава стройна фигура. В Лондон рядко се бяха хранили заедно. Каландра предпочиташе да сервира блюдата по стаите на гостите, преди да тръгнат за поредния бал. А когато се случеше да вечерят в друга къща, той не седеше близо до Аврора. Къде ли успяваше да сложи всичката тази храна, зачуди се той.

— Хайде, разкажи ми за детството си — подкани го тя, докато преглъщаше последното парче пудинг. — Загубил си родителите си, когато си бил малък, нали?

— Също като теб — каза той и я придружи до стаята, която използваха за всекидневна. — Детството ми беше щастливо. Но много малко от живота си прекарах с родителите и сестра си, Софая. Те се удавиха на връщане от Франция. С отглеждането ми се заеха баба ми и дядо ми. Имах частни учители и учих у дома, докато стана време да отида в Оксфорд. Върнах се вкъщи след две години. Предпочитам да живея в провинцията. Обичам конете си. Обичам говедата и овцете, които отглеждам. Имам своя собствена фабрика. Вълнената прежда „Хоукис“ е вече добре известна в цяла Англия. Малката си компания управлявам сам. Когато научи затова, сестра ти беше направо ужасена. Тя смята, че производството и търговията са под достойнството на един джентълмен. Кралят обаче също обича и одобрява фермерството. — Седяха един до друг на тапицирания диван. — Ще ти липсва ли Лондон, както липсва на Кели? — попита я той.

— Не — отговори Аврора. — Също като теб, аз обичам спокойния живот в провинцията.

Ароматът, който тялото му излъчваше, изпълваше сетивата й и замайваше главата й.

— Тогава може би ще дойдеш с мен на езда утре сутринта. Ако сестра ви не е променила навиците си, няма да я видим преди два следобед — каза той сухо.

— Пътуването беше дълго — отговори Аврора. — Мисля, че утре ще поспя до девет часа.

— Разбира се — каза той. — Ще яздим по-късно. Ще ти покажа една от малките си фабрики. Може би Джордж също ще иска да дойде.

Какъв беше този аромат, който се носеше из стаята? Беше така чист и свеж.

— Ще бъде чудесно — прошепна Аврора.

Беше поставил големите си длани на коленете си, които почти я докосваха. Чувстваше топлината на тялото му. Трябваше да се съвземе!

Между тях се възцари дълбоко мълчание. Мина доста време, но никой не нарушаваше тишината. Той не знаеше какво да каже. Страхуваше се, че ако проговори, ще развали магията.

Най-после Аврора направи усилие и се изправи на крака.

— Денят беше много уморителен, Валериън — каза тя. — Мисля, че е време да се прибера в стаята си.

Дали коленете й нямаше да се огънат точно сега?

— Ще те придружа! — Той скочи и я хвана за ръката. Искаше да му каже, че това не е необходимо. Искаше да му каже, че и сама може да изкачи стълбите и да намери стаята си. Че не съществува никаква опасност, защото Марта ще я чака там. Но не успя да каже нищо, освен:

— Благодаря ти, Валериън.

Пръстите му нежно стиснаха лакътя й. Беше смешно, но докосването й даваше чувство за сигурност. Наистина нямаше нищо лошо в жеста му на учтивост. Проблемът се криеше в самата нея. Тя даваше воля на чувства, които никога досега не беше изпитвала. Трябваше да се овладее. Трябва да помни, че този мъж е съпруг на сестра й. Макар бракът им да не е бил щастлив досега, можеше да бъде отсега нататък. Трябваше да бъдат щастливи! Кели ще роди дете и всичко ще бъде наред.

Изкачиха стълбите един до друг. В стаята, която бяха напуснали, слугите загасяха свещите. Когато стигнаха до вратата на спалнята й, Валериън пусна ръката й и се наведе, за да я целуне по челото.

— Лека нощ, Аврора — каза той. — Приятни сънища. И се отдалечи по коридора.

Тя влезе в спалнята си. Сърцето й лудо биеше. Когато се беше надвесил над нея, беше помислила, че ще припадне. А после устните му докоснаха челото й. Беше изпитала силно разочарование. Аврора знаеше, че трябва да изпитва срам. „Не трябва да оставам насаме с него — помисли си тя. — Прекалено опасно е. Той е нещастен и вината е моя. Но вече нищо не мога да променя.“

— Бяла си като платно — каза Марта. Приближи се до нея и взе ръката й. — И си студена като лед. Какво се е случило?

— Нищо — излъга Аврора. — Нищо. Това са последиците от пътуването. Изтощена съм. Искам да си лягам.

— Много добре, мис — каза Марта.

Но не остана убедена, че всичко е наред с нейната господарка.