Бъртрис Смол
Брачен договор (4)

Глава 3

По молба на господаря му камериерът на графа, Браун, го събуди рано на другата сутрин. Небето беше ясносиньо, но слънцето още не беше изгряло. Въздухът беше топъл. Той бързо се изкъпа и се облече. Щеше да излезе на езда с Джордж и Аврора, преди слънцето да се е издигнало високо. Джордж му каза, че в десет часа сутринта горещината ще е непоносима за него, тъй като не е свикнал с тукашния климат.

Браун му подаде дълбока чаша.

— Малко чай, сър. Готвачката беше така любезна да го приготви. Слугите наистина са опитни. Тук щеше да е много приятно, ако не беше горещината. Не успях да мигна цяла нощ.

— Ще свикнеш, Браун, но тогава ще е време да си ходим — каза му усмихнат Валериън Хоксуърт. Изпи ароматния чай и постави чашата отново на сребърния поднос.

— Господарят Джордж ви изпрати тази шапка, сър. — Браун му подаде широкополата сламена шапка и отбеляза: — Тя със сигурност не е модерна, нали така, Ваше благородие?

Графът нахлупи шапката, взе камшика и излезе от спалнята си. Когато влезе в салона, откри, че братът и сестрата вече го чакат. Изненада се малко, като видя, че мис Спенсър-Кимбърли носи панталони.

— Не яздите ли по дамски? — попита той.

— Разбира се, че не — отговори му тя. — Теренът тук на острова никак не е равен. Не се намираме в изкуствен лондонски парк, Ваше благородие. Нима всички английски дами яздят настрани, с крака, неудобно полюляващи се до хълбоците на коня? Много е неудобно да се язди така. Искрено вярвам, че точно затова Кели не желае да се качи на гърба на който и да е кон. Тя не се чувства сигурна, когато седне настрани на седлото. Но пък, от друга страна, не можах да я накарам да язди по мъжки. Тя мисли, че така не е женствено.

Погледът, който му отправи, го предизвикваше да се съгласи.

— Надявам се — каза Валериън Хоксуърт, като изискано избегна темата, — че ще намерите в сърцето си и други думи за мен, освен Ваше благородие. Тъй като ще бъдем роднини след брака ми с вашата сестра, можете да ме наричате Валериън. А аз ще ви казвам Аврора.

— О, нима мога да използвам името ви? — каза Аврора с широко отворени очи и необичайно нежен глас, като запърха с дългите си мигли.

— Сестричке, дръж се прилично! — присмя й се Джордж. — Валериън не е свикнал с острия ти език и начина, по който се заяждаш с хората. — Той се усмихна на графа. — Страхувам се, че тя е една малка нахална хитруша. Дори татко не знаеше как да се справи с нея. Той глезеше и двете момичета, което никак не беше полезно за тях.

— Мисля, че аз знам как трябва да се държа с нея — каза графът, а погледът на тъмносините му очи беше твърд. — Подозирам, че Аврора не е усетила нито веднъж твърдата мъжка ръка. Може би е трябвало по-често да нашарвате дупенцето й, когато е била малка.

Джордж видя опасните пламъчета в очите на Аврора и побърза да каже:

— Трябва да тръгваме. Слънцето ще изгрее, преди да се усетим! Хайде.

— Не знам нищо за захарта, освен това, че е сладка — призна си Валериън. — Докато яздим, кажете ми нещо за нея.

— Работата по добиването на захарта е много тежка — каза Джордж. — От тази страна на острова имаме четири огромни полета захарна тръстика. И още четири от другата страна. Някога те принадлежели на семейство Мередит. Не използваме и двете полета едновременно. Тази година ще жънем тези четири полета. Другите не са оплодени, но непрекъснато ги торим, защото захарната тръстика изсмуква почти всичко от почвата. Реколта прибираме на всеки осемнайсет месеца. По време на дъждовния сезон, обикновено между май и декември, засаждаме тръстиката. По време на сухия сезон, обикновено от януари до май, жънем. Никога не оставаме без работа.

— И как се засажда захарната тръстика? — попита графът.

— Засаждаме връхната част на вече зрели растения. Робите копаят дупките и поставят тор в тях. Дядо ни е засаждал тръстиката в дълги окопи. Но днес правим дупка за всяко растение, защото така предпазваме почвата от ерозия. След като веднъж е засадена, тръстиката се нуждае от непрекъснато торене и плевене, докато стане време да се реже.

— Колко роби имате?

Джордж се замисли, а после каза:

— Не знам. Разбира се, те са достатъчно за работата, която трябва да вършат.

— Колко нови роби трябва да се купуват всяка година? Чувал съм, че смъртността на робите от захарните плантации е ужасно висока, което се дължало на тежката работа и лошите условия — отбеляза графът. Бяха наближили полетата и той вече виждаше чернокожите мъже и жени, които режеха тръстиката и я връзваха на купи.

— Смъртността в „Сейнт Тимъти“ е сравнително ниска. Умират само старите роби. Понякога стават и злополуки.

Сега се намеси и Аврора:

— Татко мразеше робството. Ако можеше да управлява плантацията без роби, щеше да го направи. Знаеше обаче, че това не е възможно. Не беше идеалист и не хранеше напразни илюзии. Но правеше всичко възможно, за да облекчи живота им. Построи им удобни жилища и им даваше добра храна. Обучихме един от тях за доктор. Чернокожите работят усилено на полето. Ние обаче никога не ги преуморяваме. В неделя всички имат почивен ден и са свободни. В резултат на тези грижи нашите робини раждат здрави деца, които порастват и работят заедно с родителите си. Не помня кога за последен път купихме роб. Нашата плантация не е като тези, които са разположени на съседните острови. Господарят може да убие роба си без причина. Това е негово право. Колко ужасно! Чернокожите са принудени да работят, докато умрат от изтощение, а на собствениците им не им пука. От Африка непрекъснато идват нови роби, нови души, обречени на страдание. Това е жестоко! Това е престъпление! Но тук, в „Сейнт Тимъти“, ние не постъпваме така с робите си.

Говореше така разпалено, с такава страст, че го изненада. Той я мислеше просто за разглезено момиче с остър език, но Аврора, изглежда, имаше и съвест. Той също не одобряваше робството и думите й му допаднаха.

— Обикновено, когато се отнасяме с хората човечно, ние имаме най-голяма полза от тях — каза Джордж на графа. — Те свикват да работят заедно. Разделили са се на бригади и всяка си има своето собствено поле. Съревновават се помежду си за свое собствено удоволствие. Когато жътвата свърши, ние ги награждаваме. Лъвският пай прибира бригадата, която е спечелила съревнованието. Така е по-добре, отколкото да ги караме да работят до смърт, а после да ги заменяме с нови хора, които трябва да обучаваме. Имаме четирима чернокожи старши майстори във фабриката и всеки от тях си обучава помощник. Всичките ми чиновници са чернокожи. Друго предимство на нашето отношение към робите е това, че поне три поколения от тях са родени в „Сейнт Тимъти“. Не избухват бунтове. Децата, които са родени тук, не изпитват копнеж по Африка, откъдето са дошли предците им. „Сейнт Тимъти“ е нашият дом. За всички нас — бели и чернокожи.

— По колко часа на ден работят вашите роби? — попита Валериън, когато се спряха да огледат едно поле, наполовина ожънато.

— Излизаме в полето в шест часа сутринта и работим до обяд. Тогава слънчевата топлина става непоносима. Връщаме се на полето в два часа и работим до залез слънце.

— Има ли много мързеливци, които се преструват на болни?

Джордж поклати глава.

— Когато нашите работници отидат при доктора, това означава, че нещо сериозно става с тях. Нашите хора са честни. Никой не би позволил на член от неговото семейство да се преструва.

— Много ли се опитват да избягат?

— Къде биха могли да отидат? — каза Аврора. — Според британските закони робите нямат никакви права. Ако робът не покаже документ за освобождение, смята се за избягал. Затварят ги в затвора, докато намерят собствениците им. Ако не ги намерят, повторно продават роба. Откак се помня, никой не е правил опит да избяга от „Сейнт Тимъти“. Тук се отнасят с тях по-добре отколкото в другите плантации.

Навлязоха в полето и преминаха покрай постройки, разположени точно в средата му. Работниците там се строиха и ги поздравиха.

— Това са мелницата, сградата, в която варим захарната тръстика и рафинерията — обясни Джордж. — Тръстиката се реже възможно най-ниско, след това се махат листата, а после стъблото се нарязва на три-четири парчета. Те се завързват и се отнасят в мелницата. Там робите тъпчат растението, докато изцедят всичките му сокове. След това варим сока, пречистваме го и той изкристализира в захар. Вземаме малко от сока, който наричаме меласа, и който остава след пречистването. От него правим ром. Процесът е дълъг и уморителен. Работи се в силна горещина. Само най-силните мъже могат да работят в захарна плантация.

— Правите ром, който е достатъчен за вас?

Джордж кимна.

— А възможно ли е да се произвежда повече ром? — попита Валериън.

— Винаги съм искал това! — каза Джордж с ентусиазъм. — Съществува огромен пазар за рома. Но ще трябва да построим фабрика за бутилирането му. Татко не искаше да се занимава с това, но аз мисля, че ще успеем, ако построим необходимите съоръжения. Ако загубим реколтата поради ураган, ще имаме средства, за да засадим отново, и ще оцелеем. Татко казваше, че работата по строежа ще бъде дълга и ще струва много пари. Не искаше да дава част от земята като гаранция срещу евентуален заем.

— Имате ли достатъчно роби, за да започнете производството на ром? — по-възрастният мъж попита по-младия. — Или ще трябва да се купуват нови?

— Можем да обучим мъжете да наблюдават процеса, а жените — да бутилират, Валериън — отговори Джордж. — Внасянето на нови роби може да ни създаде проблеми.

— Аз съм излишна в този разговор — каза изведнъж Аврора. — Джордж, в момента наистина нямаш нужда от мен. Ще отида да поплувам, преди слънцето да напече силно.

— Ти плуваш? — графът беше изненадан.

— В морето — отговори му тя дръзко, обърна коня си и пое обратния път.

— Тя наистина ли може да плува? — попита Валериън.

— Като рибите — каза Джордж. — Плува дори по-добре от мен, за мое най-голяма смайване. Тя е здраво момиче и прекрасна компания. Като брат ми е позволено да се похваля. Може също така да стреля с пистолет.

— Мили Боже! — възкликна графът. — И Каландра ли е като нея?

Джордж се засмя.

— Не. Кели мрази плуването почти колкото ездата. А при вида на пистолета припада. Но е здрава и подвижна. Дълги години вземаше участие във всички наши игри. Кели свири на пиано и пее като ангел. Има окото на художник и рисува красиви пейзажи. Способностите й ще направят от нея очарователна графиня. Те и двете са прекрасни сестри!

— И аз някога имах сестра — каза Валериън, когато подновиха ездата. — Тя се удави заедно с родителите ни на връщане от Франция. Майка ни беше наполовина французойка. След като починал баща й и тя се омъжила за татко, баба ми, французойката, се върнала у дома си във Франция. Родителите ни бяха завели Софая на посещение при баба. Вече се виждал английският бряг, когато ги връхлетяла силна буря. Корабът потънал, а с него и всички, които били на борда му. Софая беше на осем години. — Той се усмихна тъжно. — Ако не беше портретът й, който се намира в галерията, не бих могъл да си спомня лицето й. Тя беше прелестно дете. Беше много палава Веднъж, когато бяхме във фермата, пусна на свобода всички пиленца. После каза, че не можела да понесе мисълта, че ще бъдат изядени някой ден Имаше нежно сърце.

Джордж кимна, с което искаше да изрази съчувствието и разбирането си.

— Веднъж Кели и Аврора освободиха костенурката, която трябваше да ни послужи за обяд.

Двамата продължаваха да яздят. Стигнаха до хълмовете, които деляха острова на две по дължината му. Той посочи полетата, които бяха принадлежели на семейство Мередит, а сега принадлежаха на Аврора. Оттук се виждаше целият остров, а също така и заобикалящите го морски води.

— Кой е онзи остров? — попита Валериън. — Изглежда доста див.

— Това е Сейнт Винсънт. Населяват го карибски индианци. Те не ни безпокоят, както и ние тях — отговори му Джордж. — Загубили са толкова много във войните с британците, французите, испанците и дори с холандците, че сега са доволни да живеят в мир.

— А къде е Барбадос?

Джордж се обърна.

— Днес е малко мъгливо и не можеш да го видиш. Сейнт Тимъти е разположен между двата острова.

Валериън Хоксуърт впери поглед в лазурното море и в синевата над главите им. Островът приличаше на смарагд, положен върху аквамаринена подложка. Слънцето весело грееше. Всичко беше красиво. Той не знаеше, че съществува такава абсолютна красота. Дори не си я беше представял. Видя няколко малки птички на близкото дърво. Бяха наситено-зелени със сапфирено-сини опашки. Върховете на крилете им също бяха сини. Всички имаха оранжеви качулки. Човките им бяха с телесен цвят. Той посочи малкото ято и попита:

— Какви са тези птички?

— Вид местни папагали — беше отговорът. — Красиви са, нали?

— Никога не съм виждал нещо толкова красиво. О, виждал съм папагали в Англия, но те обикновено са оцветени в жълто и синьо. Или са бели.

— Този вид папагали се срещат само тук — каза Джордж. — Напълно безобидни са. Не нанасят вреди на захарната тръстика, затова не ги преследваме.

Започнаха да слизат от хълма. Срещу тях тичаше здрав чернокож мъж, който викаше Джордж Спенсър-Кимбърли.

— Какво има, Айзък?

— Необходим сте в счетоводството, сър. Изпратиха ме да ви намеря. Ще дойдете ли?

Джордж се обърна към Валериън.

— Трябва да отида. Ако искате, утре ще прегледаме счетоводните книги.

— Не можем ли да го направим днес следобед? — попита графът.

— Мисля, че Кели може да се обиди, ако го направим — отговори му Джордж с весело пламъче в очите.

Валериън се засмя.

— Просто следвай пътя и ще се върнеш в къщата. Няма опасност да се загубиш. Има само една пресечка. Тя води до морето. Ще вървиш все направо. Няма да завиваш надясно.

— Мисля, че ще намеря пътя — отговори графът и отмести коня си, за да направи път на Джордж.

Когато обаче стигна до пресечката, която завиваше вдясно, той се изкуши и свърна. Искаше да види морето и да поязди малко по брега. Сейнт Тимъти беше толкова красив остров. Искаше да го изследва — копнеж, който не беше чувствал от детска възраст. Не мислеше, че може да се заблуди. Беше сигурен, че ще намери пътя, който водеше към къщата. Изведнъж дърветата започнаха да се сгъстяват. После растителността отново се разреди. Чуваше разбиващите се вълни. Звукът беше нежен и примамлив.

Точно когато се канеше да пристъпи на пясъка, нещо привлече погледа му. Беше глава. Видя наблизо коня на Аврора, вързан за едно дърво. След това погледът му попадна на дрехите, внимателно сгънати и наредени на купчинка. До тях беше опънато широко парче плат. Нима тя плуваше гола? Той беше изненадан, а може би дори шокиран, макар да не беше сигурен във второто. Знаеше, че трябва да престане да гледа и да се върне на главния път, но не искаше да го направи. Остана скрит в сянката и загледа как тя се приближава с плуване към брега.

Когато се изправи, той получи отговора на въпроса си. Беше съвършено гола. И беше най-красивата жена, която бе виждал. Кристално чистите води стигаха до коленете й. Тя прибра косата си в шепи и стъпи на пясъка. Легна върху парчето плат и разстла косата си, за да изсъхне. Валериън се стараеше да не вдига шум. Не смееше дори да диша. След известно време Аврора се обърна на другата страна и отново разстла косата си по същия начин. Изминаха още няколко минути.

„Боже мои, какво правя? — помисли си графът. Приличам на малко момче, което шпионира работничките в мандрата.“ Но не можеше да се помръдне. Тя имаше дълги крака. По цялото й тяло кожата беше леко златиста. Разкошни малки къдри с цвета на старо злато украсяваха триъгълника между краката й. Искаше му се да постави дланта си там и да изследва с пръсти и най-скритите места. Видя я да се изправя и погледът му беше привлечен от гърдите й. Бяха малки, но със съвършена кръгла форма. Зърната им нахално стърчаха. Тясната й талия преминаваше в изненадващо закръглен ханш. Не беше лесно да се отгатне формата му под дългите и широки поли на роклята й. Бедрата й бяха стройни, съвършени. Тя се обърна и се наведе да вземе долната си риза. Дупето й имаше такива сладки извивки, че му се прииска да го погали. В този момент той осъзна колко зле се чувства. Членът му се беше втвърдил, беше станал непоносимо болезнен.

„Господи! — помисли си той със силно раздразнение. — Това момиче е сестра на бъдещата ми съпруга! Как въобще ще я погледна в очите?“ Видя как Аврора обу панталоните си, после чорапите и накрая — обувките. И изведнъж го облада силен гняв. Вината беше нейна! Тя беше заядлива малка развратница! Нима едно уважаващо себе си момиче би плувало голо в морето, където може да го види всеки? Можеше само да се надява, че когато пристигне в Англия, това девойче няма да стане причина за скандал. Ще трябва бързо да й намери подходящ съпруг. Но мисълта, че друг мъж ще притежава Аврора, му беше особено неприятна. Валериън Хоксуърт побърза да се върне на главния път, преди тя да го е видяла. Ако го откриеше, може би щеше да каже на Каландра. А той не искаше да ядосва бъдещата си съпруга с мъжката слабост, която беше проявил.

 

Дните минаваха. Той прекарваше предобедите с Джордж и се учеше как се управлява захарна плантация. Двамата преглеждаха счетоводните книги заедно. Плантацията беше достатъчно доходна. Разбра, че всички от семейство Кимбърли, и особено Робърт, са били особено горди с това, което са имали. Печалбите бяха депозирани в една от лондонските банки. Кимбърли беше завещал щедра сума пари на вдовицата си, а също и на двете си доведени деца. Валериън научи, че той ги е осиновил почти веднага след брака си. И двамата — и Аврора, и Джордж — представляваха добра партия за женитба. Мислеше, че лесно ще намери съпруг за сестрата на съпругата си. Естествено, в случай, че тя се държеше добре. Освен склонността й да плува гола в морето и острия й език, той не виждаше никакви други недостатъци в нея. А морето, което миеше бреговете на Англия, обикновено беше прекалено студено и в него въобще не можеше да се плува. Валериън Хоксуърт започваше да чувства задоволство от нарастващото си богатство.

Следобедите и ранните вечерни часове прекарваше с Каландра, с нейната майка и със сестра й. Бъдещата му съпруга беше прекрасна и мила, но може би малко глупава и скучна. Все пак точно такава се очакваше да бъде. Беше прекарала целия си живот на Сейнт Тимъти, който, макар и красив остров, не предлагаше никакви културни развлечения, нито пък възможности за усъвършенстване и образоване. Каландра можеше да чете и да пише. Призна му, че е безнадежден случай що се отнася до науката за числата. Говореше малко френски. Най-добра беше в областта на изкуствата. Бродериите й бяха изящни, а също така и миниатюрите, които рисуваше. Както беше казал Джордж, тя беше прекрасна с нежния си сладък гласец. Свиреше задоволително на пианото, което се намираше в голямата всекидневна. Общо взето, щеше да стане добра графиня и нямаше да посрами Фарминстърови. Баба му щеше да й помогне там, където способностите й бяха най-малки. Щеше да изглади маниерите й и тя щеше да бъде приета добре от обществото.

Много по-забавно беше да се разговаря със сестра й. Тя беше извънредно интелигентна. Беше прочела по няколко пъти всички книги, които се намираха в библиотеката на баща й. Почеркът й беше красив. Дори беше учила латински. Говореше свободно испански и френски. Тя и Джордж бяха имали частен учител няколко години. Той вече беше видял как язди и плува. А един следобед видя как тя и брат й се състезаваха по стрелба. Победи Аврора. Имаше остър ум и решаваше задачи, свързани с геометрични фигури. Но не притежаваше нито едно от женските умения на доведената си сестра. Не можеше нито да пее, нито да свири, нито да рисува, нито да бродира. Непрекъснато се присмиваше на Каландра за тези й занимания. Беше очевидно, че няма време и търпение, за да се занимава с това. Аврора и Каландра бяха съвършено противоположни една на друга, но се обичаха с нежна сестринска обич.

Сватбената рокля на Кели беше готова. Слугите усилено шиеха дрехите, които тя щеше да вземе със себе си и щеше да носи, докато подновят гардероба й в Лондон. Графът беше много доволен от решението на Аврора и Джордж да ги последват едва след няколко месеца. Той взе мерките на Аврора и обеща, че ще й изпрати дрехите още преди да е настъпил моментът, в който ще отплава за Англия. Джордж също щеше да се възползва от щедростта му. Когато пристигнеха в Англия, там щеше да е зима. И двамата щяха да имат нужда от топли и удобни дрехи.

— Ще ми изпратите писмо с кой кораб ще пътувате. Препоръчвам ви „Ройъл Джордж“ или кораба, който е построен по същите планове. Мисля, че се казваше „Куин Керълайн“. Ще изпратя каретата си да ви вземе.

— Толкова си мил с нас, Валериън — каза Орейлия.

— Няма ли да дойдете и вие, мадам? — попита я той за пореден път. — Ще бъдете добре дошла в „Хоукис Хил“. Надявам се, че дотогава Каландра ще е вече бременна. Тя ще се зарадва на пристигането на майка си. Особено при тези обстоятелства.

Орейлия поклати глава.

— Когато Робърт ме доведе тук от Ямайка, се заклех никога вече да не пътувам по море. Нито главата, нито стомахът ми понасят морското вълнение — засмя се тя.

— Тогава ние ще посещаваме често Сейнт Тимъти, за да можете да виждате внуците си, мадам — великодушно предложи Валериън.

Каландра се изкикоти, а Орейлия се усмихна лъчезарно.

Той започваше да се тревожи за Каландра. Колко пъти се бяха разходили в градината на плантацията? А тя все още не му разрешаваше никакви интимности, освен да я държи за ръката. Няколко пъти се беше опитал да я целуне по устните, но тя беше извърнала глава. Всеки път той я целуваше леко по бузата. Щом сега не му позволяваше дори една невинна целувка, какво щеше да стане, когато се оженеха? Подозираше, че Аврора отдавна щеше да се предаде на настоятелните му целувки. Не знаеше защо мисли така, но наистина го мислеше. А после изпита вина и побърза да отхвърли тази мисъл. Сигурно съвсем скоро Орейлия щеше да обясни на Каландра какви ще бъдат съпружеските й задължения. А после, негово задължение щеше да бъде да покаже на съпругата си как на практика да изпълнява тези задължения.

В нощта преди сватбата Орейлия влезе при двете си дъщери в спалнята на Каландра.

— Аврора, мисля, че ще е по-добре, ако ни оставиш сами — каза тя.

— Нима не мога да остана? — попита я доведената й дъщеря. — Ще говориш с Кели за физическата страна на брака, нали? Мога да слушам сега, защото вероятно няма да си при мен, когато се омъжвам.

— Но ти ще заминеш за Англия чак след няколко месеца — отговори Орейлия. — Ще говорим тогава, Аврора.

— Бих искала да чуя сега, когато съм с Кели, мамо.

— О, моля те, нека остане — помоли се сладко Каландра.

Орейлия сви рамене. И без това се чувстваше неудобно. Наистина щеше да е по-добре, ако можеше само веднъж да каже това, което трябва.

— Добре — съгласи се тя. — Бракът има много страни. Добрата съпруга уважава мъжа си. Ако той го желае, тя може дори да му дава съветите си. Но главното задължение на жената, момичета мои, е да даде на съпруга си деца. А за да стане това, тя трябва да съедини тялото си с неговото и да приеме семето му в утробата си. За някои жени това е особено приятно. Те дори се радват на страстта на съпрузите си.

— А как беше при тебе? — попита направо Аврора.

Орейлия се изчерви.

— Аз се радвах на страстта на баща ти — каза тя, без да бърза.

— Но не си обичала моя баща? — попита Кели.

Орейлия прехапа устни, а после честно си призна:

— Твоят баща не беше така нежен като Робърт Кимбърли. Мъжете си имат различни начини на интимно поведение. Всеки мъж прави любов с жена си по специфичен начин. Трябва да бъдете подготвени за този момент. Кели, вярвам, че графът ще бъде нежен и търпелив. Дай му тялото си, защото то му принадлежи по право. Не бива да го отхвърляш.

— И какво ще направи той? — попита любопитно Кели.

— Всички мъже имат… хм… хм…

— Израстък? — предположи Аврора.

— Откъде, за Бога, знаеш това? — майка й беше изумена.

— Спомням си един ден, в който с Джордж плувахме заедно. Бяхме деца. Той имаше един малък израстък отпред — каза Аврора спокойно.

— Момчетата растат, а с тях и техните израстъци каза Орейлия едва чуто. Мислеше, че едва ли има по-тежка задача в живота от тази да говориш с дъщерите си за тези неща. — Чрез израстъка мъжът съединява тялото си с това на жената.

— Как? — попита Кели.

— В тялото на жената има съответен отвор — каза майка й. — Намира се между краката ти. С нарастването на мъжкото желание израстъкът нараства и се втвърдява. Тогава той е готов да влезе в отвора ти. Ако съпругът ти е нежен и внимателен, той ще те подготви за този момент.

— Как? — отново попита Кели.

— Ще те гали — каза Орейлия.

— Като котка? — Кели като че ли не вярваше особено на думите на майка си.

— Вече знаеш това, което е необходимо — каза Орейлия. — Валериън ще отговори на другите ти въпроси, Каландра.

— А как ще влезе бебето в тялото ми? — настоя Каландра.

— Съпругът ти ще вкара семето си в утробата ти посредством израстъка си. Семето ще порасне, ако се хване. Женското тяло не винаги е готово да го приеме. Ако моментът е подходящ, семето ще расте, докато се превърне в бебе. Необходими са около девет месеца за този процес. Когато бебето стане достатъчно голямо, то ще излезе на бял свят през онзи същия отвор.

— А син или дъщеря ще бъде? — не преставаше да пита Кели.

— Това не се знае, докато не се роди детето — каза майка й. — Сега, Каландра, Аврора, мисля, че тази информация е достатъчна. Време е да си лягате. Утре е много важен ден за теб, Каландра. Ще се омъжиш и ще напуснеш Сейнт Тимъти като графиня Фарминстър. Трябва да си починеш добре.

— Нека Аврора остане малко — помоли Кели майка си. — За последен път сме заедно вечер. Когато се срещнем отново, всичко ще бъде различно.

Орейлия кимна с разбиране и излезе от стаята. Тя и Робърт бяха щастливи в брака си и имаха късмет с децата си. Искаше и двете момичета да са щастливи като нея.

Когато тя излезе, Кели каза:

— Чудя се по коя ли част на тялото ще ме гали той? — и се изкикоти нервно. — Всичко това е много глупаво.

— Забелязала съм, че мъжете много харесват женските гърди. Може би ще те гали по гърдите — каза Аврора. — Ти докосвала ли си се някога, Кели?

— А ти?

Аврора кимна След това развърза панделките на нощницата си и показа гърдите си на сестра си.

— Развържи и ти нощницата си — каза й тя. Кели се подчини.

— Никога преди не съм го правила — каза Кели. — Отвратително ли е?

— Може би — отговори Аврора и хвана с длани кръглите си гърди. — Прави каквото правя аз, Кели.

Гърдите на Кели бяха малко по-големи от тези на сестра й. Имаха формата на конус и големи зърна. Тя срамежливо постави дланите си под тях и започна да ги милва с палци, както правеше Аврора. Зърната се втвърдиха под пръстите й. Тя обаче чувстваше раздразнение, каквото не беше изпитвала досега. Аврора затвори очи и въздъхна. Спусна ръката си надолу, захвърли нощницата си и зарови пръсти в гъстите къдрави косъмчета, които растяха между краката й. Кели гледаше с широко отворени очи как Аврора пъха един пръст между срамните си устни и започва да прави с него кръгообразни движения.

— Какво правиш? — попита тя шокирана.

— Направи го и ти — настоя нежно сестра й. — Мм, толкова е хубаво. Ако това е, което мъжът ще прави с мен, нямам търпение да се омъжа.

— Не мога да правя това — запротестира Кели, но беше очарована.

— Да… можеш — прошепна Аврора. — О! О! О! Толкова е хубаво, Кели. Хайде! Опитай. Ще се почувстваш така хубаво след това.

Малко нервно и припряно, Кели последва съветите на сестра си. Скоро по тялото й пропълзяха особени тръпки. Никога досега не се беше чувствала така. Не беше сигурна, че й харесва. Пръстите й бяха влажни и лепкави. Изглежда, тялото й изпускаше някакви сокове. А после тя потрепери и изпусна няколко въздишки: „Оох! — извика тя. — Оох!“

— Е, не беше ли хубаво? — попита дяволито Аврора.

— Не мисля, че ми хареса — каза Кели, стана от леглото и побърза да измие пръстите си. — Откъде си научила това? — Тя упорито и силно търкаше ръцете си.

Аврора сви рамене.

— Аз всъщност не съм го научавала. Просто го направих един ден и ми хареса. Валериън сигурно ще те докосва по този начин. Мисля, че соковете, които текат отвътре, са онова, което мама имаше предвид, като каза, че той ще те подготви. Предполагам, че израстъкът ще влезе по-лесно, ако си хлъзгава, отколкото ако си суха.

— Мисля, че е отвратително. Няма да го правя повече! — каза Кели.

— О, не бъди глупава, Кели. Разбира се, че ще го правиш. Ще ти се наложи, защото главното ти задължение е да раждаш деца на съпруга си. Може би ще ти хареса повече, когато те докосва Валериън. Целувал ли те е вече?

— Не му позволих — каза Кели.

— Е, но след сватбата ще трябва да му позволиш — каза Аврора с тон, който не търпеше възражение. После стана от леглото и завързва наново нощницата си. — Отивам да си лягам, мила. Щастливи сънища, сестричке. Ще ми липсваш. Ще се видим утре сутринта.

— Аврора!

Тя се обърна.

— Обичам те! — каза Кели.

— И аз те обичам — отговори Аврора и излезе от стаята.

 

Куфарите на Каландра бяха готови и я чакаха долу в салона. Когато пристигнеше „Ройъл Джордж“, щеше да се състои церемонията. Щеше да бъде поднесена закуска, а после двамата новобрачни и техните слуги щяха да отплават за Англия. Свещеникът щеше да се върне на остров Барбадос с лодка на плантацията „Сейнт Тимъти“ и всичко щеше да продължи както преди. Само Кели нямаше да е вече там.

Всички станаха много рано на другата сутрин. Напълниха ваните и се изкъпаха. Във всяка спалня беше поднесен чай. Камериерката на Каландра, Сали, беше толкова развълнувана, че повърна два пъти.

— Какво ти става? — попита Марта по-младото от нея момиче.

— Ще си отида у дома! — каза Сали. — Отново ще видя Англия и ще бъда камериерка на графиня!

Крепостният договор на Сали беше изтекъл преди няколко години. Тя винаги беше изпитвала носталгия по Англия, но досега не беше събрала средства, с които да пътува дотам. Беше продадена като работничка заради дългове. Можеше да преживее единствено като камериерка на Каландра. А сега господарката й я молеше да я придружи и тя беше изпълнена с вълнение.

— Не ми казвай, Марта, че и ти не копнееш да видиш отново Англия!

— За да останеш камериерка на графинята, ще трябва да подобриш начина си на говорене, Сали, мила — каза остро Марта. — Мислех, че все сме те научили на нещо през изминалите десет години. Трябва да говориш по-изискано. Иначе ще свършиш в същия бедняшки квартал, от който дойде.

— Господи, не! — възкликна Сали. Изглеждаше разтревожена. — Може би трябва да си остана тук, в Сейнт Тимъти.

— Хайде, не ставай дете — каза Марта. — Просто внимавай какво и как говориш и научи всичко, което можеш, от слугите на семейство Хоксуърт. През следващите две седмици се сприятели с Браун и му задавай повече въпроси. И като казвам да се сприятелиш, това не означава да отидеш и да съблазниш горкия човечец. А ако някой се опита да оспори мястото ти, бъди твърда и непрекъснато повтаряй, че си с Нейно благородие от деня на раждането й. Много малко хора биха оспорили това. Бъди мила и приятна, но не се доверявай на никого, докато не изядеш торба сол с него. Вдовстващата графиня сигурно си има любима слугиня. Сприятели се с нея и уважавай нейното мнение. Тя ще ти бъде силна подкрепа.

— О, Марта! Ще ми липсваш! — На грубоватото лице на Сали беше изписано благоговение. В сивите й очи се забелязваха сълзи.

— Хайде пък и ти — каза Марта уж недоволно. Но на нея също й се плачеше. Със заминаването на Сали тя нямаше вече да има близка приятелка от своята собствена класа. Но това щеше да трае съвсем кратко време, напомни си тя. Тя погледна през прозореца и възкликна: — Погледни към пристанището. „Ройъл Джордж“ се отправя към дока, а булката още не е готова!

Донесоха булчинската рокля на Кели. Беше сатенена, с цвета на лилиите. Деколтето беше кръгло, ръкавите — три четвърти. И деколтето, и ръкавите бяха украсени с дантели. Полите на роклята се отваряха отпред, за да покажат брокатената фуста, богато избродирана със златен конец. Полите бяха забодени на ханша й и падаха от двете страни на бедрата й, като се надипляха няколко пъти. Черната коса на Каландра беше вдигната на кок, а над лявото й рамо падаше един дълъг кичур. Не носеше никакви бижута, с изключение на перлените обеци и малък златен кръст. Тя внимателно пъхна обутите си в копринени чорапи крака в обувките от брокат, които бяха с нисък ток и избродирани златни рози. А после се огледа в дългото огледало.

Каландра Хоксуърт. Звучеше като име на благородничка. Каландра, графиня Фарминстър, помисли си тя и се изпъчи пред огледалото. Да. Изглеждаше като графиня. Щеше да има огромен успех в Англия.

— Красива съм — каза тя на глас, без да се обръща специално към никого.

— Да, вярно е — отговори Марта с усмивка. — Но когато стигнете в Англия, не забравяйте, че красотата е преходна, мис Каландра. Искам да чуя добри новини, когато се върнете тук.

Орейлия влезе в спалнята и се спря. При вида на дъщеря си постави ръка на сърцето си.

— О, мила, мила моя! Съвършена си! Приличаш на кралица. — Подаде на Каландра букет бели лилии и попита: — Къде е Аврора?

— Тук съм, мамо.

— Аврора влезе през вратата, която съединяваше спалнята й с тази на Кели. Роклята й беше почти еднаква с тази на сестра й. Само цветът беше различен — бледорозов. Долната фуста беше от кремав брокат. На нея бяха ръчно избродирани малки сини незабравки. Обувките й бяха розови. Косата й беше прибрана от двете страни на главата на букли. Единственото й украшение беше златен кръст, съвсем като този на сестра й.

— О, колко си красива! — възкликна доволно Орейлия.

На доведената си дъщеря тя подаде букет от розови хибискуси и зелени папратови листа. Джордж подаде глава през вратата.

— Капитан Конуей и преподобният мистър Едуардс пристигнаха. Младоженецът вече губи търпение. Готови ли са дамите?

— Придружи ме до долу, Джордж. После ще се върнеш за сестра си — каза Орейлия. Направи знак на двете камериерки да слязат с нея.

За един кратък миг двете сестри останаха сами.

— Сигурна ли си, че не съжаляваш? — попита Кели. — Това, което направи, е много великодушно, Аврора. Знам обаче, че татко не би го одобрил.

— Не съжалявам — увери я Аврора. — А и татко би желал преди всичко да съм щастлива. Ти също го знаеш. Бъди щастлива, Кели.

— О, знам, че ще бъда! Ще съм графиня и ще живея в Англия. Нямам търпение да стигна там и да стана част от обществото!

— А Валериън? Нима не мислиш за него? — Аврора беше леко обезпокоена от детския начин на мислене на Кели.

— Валериън? Е, той ще бъде мой съпруг. Какво друго може да има в нашите отношения? — отговори Кели. — Сигурна съм, че ще се разбираме прекрасно.

Джордж се върна:

— Хайде, малки сестрички. Време е. Излязоха от спалнята. Аврора вървеше първа и толкова бавно, та всички да имат възможност да се възхитят на Каландра. Разбира се, там бяха само слугите, капитанът на кораба и англиканският свещеник. Той стоеше с гръб към отворената врата на къщата. От лявата му страна беше графът, облечен скромно, но елегантно. Според модата, панталоните му достигаха до коленете, където бяха завързани. Надолу краката му бяха обути в бели чорапи. Жакетът му беше от черно кадифе, а жилетката — от бял брокат. На нея бяха избродирани черни гирлянди. Обувките му бяха украсени със сребърни катарами. Носеше дантелено жабо. Ръкавите му също бяха украсени с дантела. Когато стигна до свещеника, Аврора също застана от дясната му страна и се обърна, за да погледне към сестра си.

Кели вървеше грациозно. Малката й длан почиваше върху ръката на Джордж. Когато те двамата спряха пред преподобния мистър Едуардс, Валериън направи крачка напред. Джордж положи ръката на сестра си в неговата и зае мястото, което Валериън беше освободил. Тази сутрин Джордж щеше да изпълнява две роли — на брат и баща на булката.

— Скъпи близки, събрали сме се днес пред лицето на Бога, за да съединим завинаги този мъж и тази жена — поде свещеникът. Произнасяше думите с характерен напевен глас.

„Откога не съм ходила на църква?“ — запита се Аврора. Свещеникът беше дошъл от Барбадос и за смъртта на баща й. А преди това? Не можеше да си спомни. Баща й искаше да имат свещеник и на Сейнт Тимъти. Но винаги казваше, че без паство, това си е чисто пилеене на пари. Религията на робите беше различна от тяхната. Петимата членове на семейството и техните бели слуги не бяха достатъчни, за да се грижи за тях отделен свещеник. Ето защо служителите на църквата идваха само когато бяха необходими. „Това едва ли беше най-удобното разрешение — помисли си Аврора. — Когато отида в Англия, ще ходя на църква всяка неделя“ — реши тя. Англия. Каква ли съдба я очакваше там? Само времето можеше да каже. В следващите няколко минути в главата й се въртяха различни мисли. Най-после чу гласа на свещеника:

— Сега ви провъзгласявам за мъж и жена. — Той съедини ръцете им. — Това, което Господ е съединил, човекът не може да раздели. Амин. — Преподобният мистър Едуардс се усмихна на новобрачната двойка. — Можете да целунете булката, Ваше благородие.

Като знаеше колко е срамежлива булката, Валериън само леко докосна устните й със своите. Тя беше силно изненадана. Орейлия целуна дъщеря си, а после и графа.

— Толкова се радвам за вас двамата! — каза тя с очи, пълни със сълзи.

След това новобрачната двойка беше поздравена от роднините, от капитан Конуей и от слугите. После всички се качиха в трапезарията, където ги очакваше сватбена закуска. Докато те се хранеха, куфарите бяха изнесени от къщата, поставени в каретата и откарани на кораба. Когато и последният тост беше вдигнат, капитан Конуей стана от мястото си.

— Не искам да ви притеснявам, Ваше благородие, но колкото по-рано вдигнем котва, толкова по-бързо ще стигнем в Англия.

— Разбира се — съгласи се дукът. Изправи се и прегърна Каландра. — Сигурно искаш да се преоблечеш, мила. Сали заведи господарката си горе и не се бавете.

— Да, Ваше благородие — отговори Сали, както подобава. Тя и Марта бяха поканени на трапезата като най-старите и най-скъпите слуги на семейството.

Новата графиня Фарминстър се върна изненадващо бързо. Роклята, която носеше, беше също по последна мода. Беше от тафта, на която бяха щамповани весели цветя. Носеше широкопола сламена шапка, завързана под брадичката й със сини панделки. На ръцете си имаше дантелени ръкавици.

— Готова съм — каза тя, останала без дъх.

Орейлия заплака. И двете й дъщери се спуснаха да я успокояват.

— Знам, че проявявам глупост — съгласи се тя, но продължи да подсмърча.

— Ето, мамо, трябва да промениш решението си и да дойдеш в Англия с Аврора и Джордж през есента — каза й Кели.

Орейлия поклати глава.

— Не искам да пътувам по море — отговори тя. — Когато ти се родят деца, доведи ги някоя зима тук. Баба им ще иска да им се порадва, преди да умре.

— Стига, мамо — каза Аврора, с мъка потискайки смеха си. — Ще си жива още дълги години. Млада си още. Благослови Кели. Нека пътуването им бъде лесно и приятно.

Орейлия въздъхна, но направи това, което й предложи доведената й дъщеря. Целуна първо Каландра, после Валериън Хоксуърт и ги благослови.

— Грижи се за милото ми дете — настоя тя пред графа.

— Ще се грижа, мадам — обеща той.

Кели прегърна сестра си, брат си и най-накрая Марта.

— Ще очаквам с нетърпение да ви видя след няколко месеца.

Джордж се усмихна.

— Заедно — каза той.

— Като един! — завърши клетвата Аврора.

Валериън Хоксуърт беше озадачен. Тримата се засмяха на объркването му.

— Твоята съпруга ще ти обясни — каза Орейлия. — Хайде, тръгвайте, докато сърцето ми не е омекнало съвсем. Тогава може и да не ви пусна.

Тя поднесе носната кърпичка към устата си. Графът помогна на булката да се ками в откритата карета. Тръгнаха към пристанището. Капитан Конуей, Браун и Сали ги последваха в друга кола.

— Не съм сигурна, че ще понеса раздялата — каза едва чуто Орейлия.

— Хайде, развеселете се, мадам — каза преподобният мистър Едуардс. — Такава е волята Божия: дъщерята трябва да напусне майка си и да отиде в дома на съпруга си. Дъщеря ви сключи невероятно добър брак. Бъдете благодарна.

— Джордж — побърза да каже Аврора, — ще бъдеш ли така добър да отведеш свещеника до лодката и да се погрижиш Франклин да го закара до остров Барбадос? Днес вятърът е благоприятен и достатъчно силен. Надявам се, че той ще се прибере навреме за обяд. Бяхте така мил, че се съгласихте да дойдете и да извършите бракосъчетанието, преподобни Едуардс. Благодарим ви сърдечно, но едва ли бихме могли да ви откъсваме по-дълго от вашите задължения.

Тя му се усмихна нежно.

— Щастлив съм, че дойдох, мис Аврора — отговори той. — Надявам се следващия път да оженя вас за някой прекрасен младеж. В моята енория има няколко подходящи кандидати. Може някой от тях да ви хареса.

— Може би ще посетя Барбадос догодина, когато с брат ми се върнем от Англия — отговори му тя.

— Майка ви ще се оправи, нали? — попита загрижено свещеникът. — Трудно е да се разделиш с дъщеря си, знам. Аз и моята съпруга омъжихме вече четири от дъщерите си.

— Мама ще се почувства прекрасно след някой и друг ден — увери го Аврора.

— Елате, сър — подкани го с усмивка Джордж. Той разбираше, че Аврора бърза да отпрати свещеника, преди Орейлия да е изпуснала нещо, което да издаде тайната им. Хвана свещеника за ръката. — Ще се погрижа да му платят добре — прошепна той на сестра си.

И без да се бави нито миг повече, избута свещеника през вратата.