Бъртрис Смол
Брачен договор (3)

Глава 2

Корабът „Ройъл Джордж.“ обикаляше около бреговете на Сейнт Тимъти. Единственият удобен залив се намираше в другия край на острова и беше далеч от пътя на корабите. Графът стоеше до перилата и гледаше пейзажа, който се разкриваше пред погледа му. През последните няколко дни бяха преминали край множество острови, разположени в Западните Индии. Някои от тях бяха изцяло равнинни, други, напротив, бяха набраздени от планини. Този остров имаше само една планинска верига, която беше разположена точно в средата му и минаваше по цялата му дължина. Тя беше гръбнакът на острова. Около нея се простираше равнинна земя. Полетата захарна тръстика заемаха по-голямата част от равнината и бяха наситено зелени. Островът не успя да впечатли графа.

— Сега жънат реколтата — каза му капитанът, който беше застанал до него, без графът да го види. — Островът заема площ от осемдесет квадратни мили. Почти два пъти по-малък е от остров Барбадос. По-малък е и от Гренада. Знаете ли нещо за него, Ваше благородие?

— Много малко — отговори Валериън Хоксуърт. — Знам, че двете семейства, на които крал Чарлз е подарил острова, са свързани с моето семейство посредством бракове. Моята бъдеща невяста и нейният баща са последните останали живи от тези две семейства.

— Това означава, че те са запазили връзките си с Англия. Много от заселниците не искат да имат нищо общо с държавата майка. Започват да приличат на туземците. — Капитанът неодобрително поклати глава.

— Но този клон наши роднини не е като тях. Баща ми и мистър Кимбърли са учили заедно в Оксфорд. Тогава са уредили и брака между мен и мис Кимбърли. На този остров има ли голям град, капитан Конуей?

Морякът отново поклати глава.

— Не, Ваше благородие. Сейнт Тимъти е притежание на фамилиите Кимбърли и Мередит. Те използват земята единствено за отглеждането на захарна тръстика. А и кой би останал да живее тук? С какъв бизнес би се занимавал евентуалният гражданин на този остров? Като се изключат членовете на двете семейства и няколкото бели слуги, населението на острова е изцяло чернокожо.

Графът кимна в отговор, че разбира, и отново впери поглед в синьозеленото море. Островът беше красив, но дали беше доходна инвестиция? Дали момичето на Кимбърли беше наистина добра партия? Прехраната на всички заселници зависеше от реколтата на захарна тръстика. Реши, че първо ще прегледа счетоводните книги и ще говори с мистър Кимбърли. Ако плантацията не е особено доходна, щеше да иска да получи зестра в пари. Корабът влезе в залива. На това място по брега имаше единствено складове.

— Оттук ли товарят захарта, която изпращат в Англия? — попита той капитан Конуей.

— Не, захарта заминава първо за Барбадос, а оттам — за Англия. Големите товарни кораби не спират на малък остров като този. Навсякъде в Западните Индии е същото. Сейнт Тимъти е с прекрасно местоположение, уверявам ви. Плаща се по-малко за превозването на стоките от Ямайка, защото ветровете тук са по-благоприятни.

— Виждам колко много има да се уча — отговори графът.

— Тук ли ще останете, Ваше благородие? — Капитанът си помисли, че това би било странно, освен ако графът не е извършил убийство и бяга от Англия за известно време.

— Не. Но след като получа плантацията като зестра, ще трябва да знам всичко, свързано с нейното управление. Не бих искал да пропилея всичко поради невежество. Аз ръководя блестящо фермите си и искам и с плантацията да бъде така.

„Интересно — помисли си капитанът, — ето един лорд, който се занимава с правенето на пари.“

— Няма да срещнете затруднения, Ваше благородие — каза капитан Конуей. — Лично мистър Кимбърли ръководи острова. Помага му неговият доведен син, Джордж Спенсър-Кимбърли. Той е прекрасен младеж, уверявам ви — поклони се той на графа. — Извинете ме, Ваше благородие. Трябва да се погрижа за хвърлянето на котвата.

Графът се поклони в отговор и загледа капитана, който побърза да се отдалечи. Мис Кимбърли имаше доведен брат, който помагаше в управлението на плантацията. Е, ако той наистина беше прекрасен младеж и искаше да остане на Сейнт Тимъти, нямаше за какво да се тревожи дори след смъртта на тъста си. Валериън Хоксуърт започна да се чуди с какъв ли годишен доход ще разполага бъдещата му съпруга, докато влезе във владение на имуществото си.

Очите му се спряха на огромната къща, която се издигаше на висок хълм и гледаше към пристанището. Тя беше снежнобяла и като че ли имаше открита веранда. Този вид архитектура му беше напълно непознат Къщата не приличаше на нито една от онези, които се виждаха по улиците на Лондон. Щеше да му бъде интересно да я разгледа. Глухият тътен на оръдието го изненада.

— Не се тревожете, Ваше благородие — каза му стюардът, който обслужваше неговата каюта и беше заел мястото на капитана до рамото му. — Това е само един изстрел, с който известяваме на брега, че сте на борда. Не знаем дали младата дама точно сега гледа през прозореца, но по този начин й даваме знак, че сте пристигнали.

— Те са тук! — изпищя Каландра възбудено. — Чухте ли гърма на оръдието? Погледнете! Надолу към пристанището! „Ройъл Джордж“ тъкмо влиза в него! О, мисля, че ще припадна! Моят граф е тук? Той е тук! — Тя се строполи върху стола и започна усилено да си вее с ветрилото. — Не бих могла да понеса вълнението!

— Няма да позволя вие тримата да ме направите на глупачка — каза Орейлия Кимбърли, но в гласа й вече не се усещаха стоманени нотки. — Не можете да постъпите така! Това е измама! Не е нито честно, нито правилно. Джордж! — обърна се към сина си тя.

— Съжалявам, мамо, но през последния месец говорим само за това. Кели ще се омъжи за графа. Това е единственото възможно решение. Ако се изкушиш и кажеш на графа истината, аз ще му кажа, че смъртта на татко е отнела разсъдъка ти и ти вече не различаваш доведената си дъщеря от истинската. И ще те заключим, докато Кели и графът не отпразнуват сватбата си и не заминат за Англия. Сега трябва да отида да посрещна госта.

Той рязко се завъртя на пети и остави майка си да гледа след него.

— Жесток си, Джордж! — извика тя, но знаеше, че няма полза.

Тримата се бяха споразумели и щяха да изпълнят плана си. Ако се намесеше, Джордж щеше да изпълни заплахата си. Дори графът да й повярваше, Аврора щеше да му каже, че тя не желае да се омъжи за него. И тогава какво щеше да стане с всички тях?

Аврора и Каландра се спогледаха. Погледите им казваха: „Видя ли? Нали ти казах, че ние ще спечелим?“

А на глас Аврора каза:

— Ела, малка сестричке. Не можеш да посрещнеш графа в тази рокля. Трябва да побързаме. Ще ни извиниш ли, мамо?

Орейлия махна с ръка.

— Да, да — каза тя.

Имаше нужда от време, за да се успокои. Измамата не тревожеше децата й, но тя беше твърде разстроена от действията им. Ако само Робърт не беше покойник, помисли си тя с отчаяние за хиляден път през този месец. Но Робърт беше мъртъв. И тя нямаше избор. Трябваше да следва плана на децата. А те може би бяха прави. В това, което правеха, нямаше истинска злоба и каква ли сериозна вреда можеха да причинят? Нима нямаше да е по-лошо, ако заставеха Аврора да се омъжи против волята си? Особено след като Каландра гори от нетърпение да заеме мястото й. Нейната дъщеря — графиня! Орейлия ядосано хапеше долната си устна. Не! Те грешаха! Вършеха злина! Но тя не знаеше как да го предотврати. Какво ли би си помислил Робърт, ако беше жив? Тя потрепери. Знаеше какво щеше да си помисли Робърт, но…

— По дяволите! — изплъзна се от устата й. Робърт не беше там, а тя никога не беше успявала да държи и тримата под контрол. Единствено Робърт можеше да направи това, но сега го нямаше до нея. Беше я оставил сама да се справя с невъзможното. „Няма да плача — помисли си Орейлия отчаяно. — Каландра — графиня!“

На горния етаж двете момичета и техните камериерки бързаха с приготовленията по посрещането на графа. Каландра се къпеше във ваната, скрита зад красиво оцветения параван. Във въздуха се носеше ароматът на любимия й сапун — смес от тубероза и гардения. Сали, личната камериерка на Каландра, следваше нарежданията на Аврора и вадеше от гардероба всички дрехи на господарката си. Най-после Аврора избра една от роклите и се затвори в спалнята си, за да се преоблече и тя за случая.

— Вие сте глупачка, а и баща ви щеше да бъде силно ядосан, ако знаеше какво правите — каза й нейната камериерка, Марта. — Все още имате време да промените решението си, мис Аврора. Мъжът си е мъж. Макар че някои са по-добри, а други — по-лоши, те всички са еднакви, нали разбирате.

— Марта, не ми говори за това — отговори й Аврора. — Наистина, точно сега не желая да се омъжвам за когото и да било. Дори графът да се съгласеше да почака година-две, какво ще стане, ако аз не го харесам? Не, това е най-доброто възможно решение за всички и особено за мен и за Кели.

— А какво ще стане, ако се влюбите в него? — попита Марта.

— Надявам се, че ще го обичам като брат, като съпруг на моята сестра, като приятел. Няма да имам възможност за нищо друго, защото той ще бъде мой зет, Марта. Сигурна съм, че ме разбираш.

Камериерката неодобрително сви устни. Беше пристигнала на острова малко след раждането на Аврора. Беше крепостна селянка но тъй като не беше извършила престъпление и имаше приятни маниери, Емили Кимбърли я беше купила и беше поверила на грижите й новородената си дъщеря. Единственото престъпление на Марта беше нейната бедност. Но дори английският съд не можеше да я осъди за това. След смъртта на родителите й тя беше изгонена от къщата на богатия земевладелец, на когото семейството й беше служило. Местният викарий й предложи да си потърси работа и да започне нов, по-добър живот в новооткритите земи. Марта беше последвала съвета му и се беше оставила в ръцете на брата на викария. Той беше честен човек и се грижеше да настани работниците в прилични семейства. Когато Аврора беше дете, Марта беше нейната бавачка. Когато договорът й изтече, тя остана като свободна жена и продължи да служи на Аврора като камериерка.

— Приготвила съм ви най-новата ви рокля — каза тя на господарката си.

— О, не ми се сърди, Марта — помоли я Аврора и я прегърна. — Наистина е за добро, повярвай ми.

Марта отмести ръцете на момичето.

— Не си мислете, че можете да ме коткате, както правите с мис Каландра, мисис Орейлия и мастър Джордж. Ако баща ви беше тук, щяхте да правите това, което ви нареди той. Нямаше да ви бъдат позволени никакви глупости. Хайде, изкъпете се. Оставих ви легена и гъбата в съседната стая. Но трябва да знаете, че памучната сивосиня рокля е прекалено скромна въпреки дантелите, с които я украсих. Не разбирам защо искате да облечете точно нея.

— Защото не искам да затъмня Каландра — каза Аврора. — Днес цялото внимание на дука трябва да бъде привлечено от нея.

— По-добре й кажете да не се кикоти толкова много — отбеляза Марта кисело. — Прилича на малка глупачка. Това няма да ви помогне да измамите графа.

Аврора скри усмивката си и влезе в стаята, съседна на спалнята, която служеше за преобличане. Прозорците гледаха към залива. Тя видя как корабът бавно си проправя път към доковете. За разлика от другите острови водите около Сейнт Тимъти бяха дълбоки и корабите можеха да се приближат съвсем до брега. Аврора съблече роклята си, изми се и се напарфюмира с леката тоалетна вода, която Марта беше приготвила за нея. Изсуши се и облече сивосинята рокля, която имаше кръгло деколте и свободно падащи, надиплени поли. Ръкавите с дължина три четвърти бяха обточени с дантели.

— Ела да завържеш роклята ми, Марта — извика тя. Огледа се в голямото огледало. Кожата й беше бяла, страните — нежно розови. Ясносините й очи лъчезарно сияеха, а косата й с цвета на старо злато падаше по раменете й. Тя не пазеше кожата си от слънчевите лъчи така ревностно като Каландра. Каландра беше необикновено горда с мраморно-бялата си кожа и полагаше прекалено много усилия, за да я предпази от слънцето. Никога не излизаше без широкопола шапка. Ръкавите й винаги покриваха ръцете й до китките, а дланите й бяха защитени от тънки памучни ръкавици. Аврора трябваше да признае, че комбинацията от мраморно-бяла кожа, лешникови очи и гарваново-черна коса прави външността на Каландра особено забележителна.

— Елате, мис — обади се Марта, с което прекъсна мислите на Аврора. — Елате да подредя косата ви, както е прилично.

Прилично, според Марта означаваше малък, елегантен кок на тила и две тънки кичурчета от двете страни на лицето. Каландра обожаваше тази прическа, но оставяше един-единствен кичур от лявата страна. Беше убедена, че профилът й е по-красив от ляво и правеше всичко възможно, за да привлече вниманието към него. „Каландра е мила, но суетна — помисли си Аврора. — Тя напълно се покрива с моята представа за графиня.“ Погледът й отново се насочи към прозорците на спалнята. Пожела да има бинокъл, за да види как Джордж поздравява госта.

 

Джордж Спенсър-Кимбърли не отделяше поглед от кораба, който бързо влизаше в пристанището. Когато спуснаха трапа, той побърза да се изкачи на палубата.

— Радвам се да ви вия отново, капитан Конуей. Довели сте нашия гост, нали така?

Очите му бяха приковани към високия джентълмен, който стоеше до капитана. Черна коса. Черни, не, тъмносини очи. Силно изразени черти. Мускулесто тяло. Не точно така си беше представял той английските графове. Джордж мислеше, че те са изнежени, но мъжът пред него не беше. Джордж се запита дали беше разумно да се опитат да измамят точно този мъж. Връщане назад обаче не можеше да има, ето защо колебанието му трая само миг.

— Да, мистър Кимбърли — каза капитанът. — Доведох вашия гостенин. Мислех, че баща ви ще дойде лично да го посрещне.

— Баща ми почина съвсем внезапно в деня след Коледа — отговори Джордж. — Внезапна гръмотевица удари съвсем близо до коня му. Животното се стресна, изправи се рязко на задни крака и хвърли татко.

— Боже мой! — възкликна капитанът. — Каква трагедия! — После, като си спомни какви са задълженията му, каза: — Мистър Кимбърли, имам честта да ви представя Негово благородие граф Фарминстър. Ваше благородие, мистър Джордж Спенсър-Кимбърли.

Двамата мъже си стиснаха ръцете Графът огледа преценяващо младия човек пред себе си. Беше по-нисък от него. Набит. Приятен на вид, със сини очи и кестенява коса. Ръката му беше твърда и стискаше здраво. Дланите му бяха леко загрубели. Не беше безделник този младеж.

— Мистър Кимбърли, позволете ми да ви поднеса съболезнованията си. Ако знаех за вашата загуба, щях да отложа пътуването си — каза любезно Валериън Хоксуърт.

— Тъй като ние не знаехме нищо за вас, докато не получихме писмото на вашата баба, нямаше начин, как да ви известим и да предотвратим пътуването ви — отговори Джордж. В очите му светеше весело пламъче, което не му се удаде да скрие от госта. — Вие самият знаехте ли, че имате задължение към моята, хм, сестра?

Графът се засмя. Оцени остроумието на младия човек.

— Не, сър, аз бях толкова изненадан от новината, колкото и вашата сестра, предполагам. Прав ли съм?

Джордж кимна, широко усмихнат.

— Ето каретата за вашия слуга и за багажа ви. Доведох кон за вас, сър. Ще можем да говорим, докато яздим нагоре по хълма.

— Съгласен! — отговори графът, обърна се към камериера си и му нареди какво да прави, все едно че той не бе чул думите на Джордж. А после се обърна към капитан Конуей: — Ще спрете на острова, за да вземете мен и невястата ми, когато се връщате в Англия, както се разбрахме, нали?

— Да, сър — отговори капитанът. — Това ще стане след две седмици и половина. Ако има забавяне, ще ви изпратя съобщение.

Двамата мъже напуснаха палубата на плавателния съд.

Неспособен да задържи думите, които напираха на устните му, Джордж каза:

— Колко време ще останете на Сейнт Тимъти?

— „Ройъл Джордж“ е най-добрият пътнически кораб, който прави курсове между Англия и островите тук, мистър Кимбърли. Не искам сватбеното пътешествие на Шарлот да бъде свързано с неудобства. Ако не тръгнем сега, ще трябва да чакаме няколко месеца, докато корабът отново се появи в тези води. А в такъв случай ще трябва да пътуваме в сезона на бурите. Не искам да тревожа майка ви, но мисля, че ще бъде най-добре, ако заминем сега.

Графът се метна на седлото и хвана поводите в ръка.

— Моята доведена сестра не е известна тук с името Шарлот. Обръщаме се към нея с нейното второ име — Каландра.

— Защо? — попита Валериън Хоксуърт.

— Когато мама се омъжи за Робърт Кимбърли, Кели и мамината дъщеря нямаха още три годинки. Кръщелните имена и на двете бяха Шарлот. Нашите родители решиха, че трябва да ги назовават с техните втори имена — Каландра и Аврора. В копието от брачния договор, който имаме ние, булката се споменава само като Шарлот.

Джордж замълча и сега напрегнато чакаше отговора на графа.

— Наистина — отговори сухо графът. — И така, моята бъдеща съпруга се казва Каландра? Името е изискано. И тя ли е изискана дама, мистър Кимбърли?

— Доведената ми сестра, без съмнение, е привлекателно момиче. Предполагам, че с подходящи рокли и прически би била елегантна и изискана дама. В момента Кели е невинно младо момиче, което живее на островите. Ще трябва сам да прецените каква е тя, Ваше благородие.

— Ще ме наричате Валериън, а аз вас — Джордж, сър — отговори му графът. — И как изглежда сестра ви?

— Хубаво момиче — каза Джордж. — Но Аврора й съперничи — засмя се Джордж.

Конете се изкачваха по прашния път, който водеше нагоре по хълма към къщата. Сега графът виждаше по-добре сградата. Отпред наистина имаше огромна открита веранда. Прозорците на приземния етаж бяха много дълги. Всички прозорци на къщата имаха дебели дървени капаци и от двете страни. Капитан Конуей му каза, че те ги предпазвали по време на особено силните бури. От двете страни на пътя растяха нагъсто наситено-зелени растения, каквито той не беше виждал досега. Вниманието му беше привлечено от някакво увивно растение, което имаше много ярки цветове. По дърветата бяха накацали птички, чието оперение беше в най-различни екзотични цветове — яркочервено, зелено, синьо и златножълто. Топлината му беше приятна, макар никога досега да не се беше излагал на толкова силни слънчеви лъчи. Непрестанният ветрец беше нежен и леко влажен.

— Добър ли е управителят на плантацията ви? — попита графът. — Как се справяте с всичко след смъртта на баща ви?

— Баща ми управляваше сам Сейнт Тимъти — отговори Джордж. — Онези мъже, които оставят работите си в чужди ръце, не се ползваха с уважението му. Той не одобряваше живота на хората, които мислят само за удоволствията си. Когато дойдохме тук от Ямайка, аз бях на пет години и половина Когато станах на шест, баща ми ме взе със себе си при обиколката на плантацията. Оттогава го придружавах всеки ден. Сега съм на деветнайсет години. Занимавам се със счетоводните книги, откакто преди три години завърших образованието си. Баща ми искаше аз да ръководя плантацията. С неговата смърт тя стана притежание на Кели. След женитбата й собственик ще станете вие. Ако искате да назначите свой човек за управител, аз изцяло ще му съдействам, Валериън. Имате честната ми дума.

— Няма нужда да водим тук някакъв непознат, Джордж — отговори графът. — Нямам намерение да живея на острова. Животът ми е свързан с Англия. Съгласен съм вие да ръководите плантацията и да останете да живеете тук, ако искате. След като прегледам счетоводните книги, ще определим заплатата, която ще получавате за работата си. Някой ден ще решите да се ожените и ще имате нужда от средства за прехрана на семейството. А когато минат години, плантацията ще стане притежание на някое от децата, които ще имаме аз и Каландра. Може би ще остане за нашия втори син. И двамата ще бъдем спокойни, ако плантацията е в сигурни ръце. Мислите ли, че това споразумение ви удовлетворява?

— Да, Валериън! — отговори Джордж с нескрит ентусиазъм. „Планът наистина работи великолепно — помисли си той. — Мама няма за какво да се тревожи“. — Има нещо, което трябва да знаете — продължи Джордж — и което е свързано с къщата на семейство Мередит, която се намира в другата част на острова. Станала е притежание на татко при втория му брак — с Емили Мередит. Татко я остави на Аврора заедно с малък доход. Към къщата няма земя, която може да се използва. Татко реши, че Аврора ще има нужда от къщата, когато реши да се омъжи. Наследството, доходът и тази къща ще направят от нея добра партия. Тя ще може да си избере съпруг от добро семейство. Мама иска да я изпрати в Англия с вас и Кели.

Още едно момиче, което си търси съпруг? Валериън Хоксуърт смръщи вежди. Не искаше да се обременява с каквито и да било грижи по време на сватбеното пътуване до Англия.

— Ще говоря с майка ви за това — каза той. — Разбира се, мис Спенсър-Кимбърли е добре дошла в „Хоукис Хил“.

Изминаха последната част от пътя до къщата, където двама младежи ги посрещнаха и поеха юздите на конете.

— Слугите ви не са ли чернокожи? — беше любопитен графът да узнае.

— Слугите, които работят в къщата, са крепостни селяни. Мама ги предпочита пред чернокожите. Много малко от тях ни напускат, след като изтече срокът на договора им. Робите работят на полето и в захарната фабрика. Най-интелигентните чернокожи съм образовал и обучил да работят като старши майстори във фабриката и като чиновници. Последните ми помагат с оформянето на документацията. На тях може да се има най-голямо доверие. Ние не се отнасяме зле с работниците си, както правят много други земевладелци. Ако можеше, баща ми щеше да освободи робите си. Но не можеше да си го позволи и затова се отнасяше към тях с човещина и любезност.

— Ще говорим за това по-късно — каза графът и изтупа праха от жакета и панталоните си.

— Влез в къщата, Валериън — каза Джордж и мина напред, за да му покаже пътя.

Салонът беше с висок таван и в него беше хладно. Мебелите бяха направени от светло дърво, а стените бяха бели Помещението беше много красиво. След това графът последва Джордж в светла стая, чиито стени бяха боядисани в жълто и бяло. Мебелите бяха от махагон и с модерни извивки. Имаше също така красиви плетени столове. Дългите прозорци не бяха украсени с пердета. Капаците от вътрешната им страна бяха направени от махагон. Подът беше направен от борови дъски и беше покрит с красив персийски килим в синьо и бежово — един от най-красивите килими, които беше виждал. Трите дами го чакаха. Най-възрастната, облечена в рокля от черна коприна, украсена с бели дантели, се изправи с усмивка.

— Валериън, мога ли да ти представя майка си, Орейлия Кимбърли — каза Джордж любезно. — Мамо, това е граф Фарминстър.

Орейлия му подаде ръката си за целувка и каза:

— Вие сте добре дошъл в Сейнт Тимъти, Ваше благородие. — И посочи с ръка към двете момичета. — Това са моите дъщери.

Тъмносините му очи набързо огледаха двете девойки. Едната беше облечена в скромна сивозелена рокля, но погледът й беше смел и предизвикателен. Другата беше облечена в рокля от бяла коприна, на която бяха изрисувани розови пъпки. Тя не вдигна очи към него, но привлекателно се изчерви, когато Орейлия я накара да се изправи.

— Тази е вашата бъдеща съпруга, Ваше благородие, и моята доведена дъщеря, Шарлот Каландра Кимбърли — каза тя. — Поздрави графа, дете мое — настоя тя нежно. — Пътувал е много, за да се срещне с теб.

Каландра вдигна поглед. Изящната й розова уста оформи звука „О“, който издаваше силното й удоволствие. Гледаше бъдещия си съпруг с нескрито възхищение. Беше божествено красив! Протегна му ръка и нежно каза:

— Добре дошли в „Сейнт Тимъти“, сър.

Придружи думите си с реверанс. Той взе ръката й в своята — дланта й беше тясна и изящна — и я поднесе към устните си, без да откъсва очи от нейните.

— Брат ви ми каза, че предпочитате да се обръщат към вас с второто ви име, мис Кимбърли. Каландра, графиня Фарминстър, звучи божествено, не мислите ли?

И той й се усмихна топло. „Ще припадна“ — помисли си Кели. Но Аврора я подкрепи. Каландра си пое дълбоко дъх и каза с глас, за който се надяваше, че е безпристрастен:

— Звучи божествено, когато го казвате вие, сър. Аз научих за брачния договор, който ни свързва, но не съм се осмелявала дори да си помисля за женитбата. Бях много изненадана.

— Аз също бях много изненадан — отговори дукът. — Но сега, в твоето присъствие, аз вече не съм изненадан, а само очарован от красотата ти, която скоро ще бъде моя.

— О! — задъха се Кели.

Щеше, както винаги, да се изкикоти, но Аврора я ощипа и от гърлото й не излезе никакъв друг звук.

— Мога ли да ви представя и дъщеря си Аврора, Ваше благородие? — каза Орейлия, като се възползва от моментното онемяване на Каландра, за да представи и другото момиче.

Аврора го погледна право в очите и каза:

— Сър, аз, също като сестра си, ви поздравявам с „добре дошъл“ в плантацията „Сейнт Тимъти“.

Той целуна и нейната ръка и отговори:

— Благодаря ви, мис Спенсър-Кимбърли. Трябва да призная, че ако бях заставен да избирам между двете ви, едва ли бих могъл да го направя.

— Какво щастие е тогава, сър, че не се налага да избирате. Изборът вече е направен. Така ще ви е по-лесно — каза Аврора.

— Имате остър ум, мис Спенсър-Кимбърли — отговори той.

— Да, наистина, сър — отвърна тя, без да бъде поласкана особено. „Арогантно копеле — помисли си тя. — Права бях като го пробутах на Кели. Тя ще бъде идеалната самодоволна глупава съпруга.“

— Елате да седнете до мен, Ваше благородие — каза Орейлия. Бързаше да вземе ситуацията под контрол, докато не е станало късно. — Приятно ли беше пътуването ви? Джордж, кажи на Хермес да ни донесе освежаващи напитки. Правим превъзходна напитка от ром и плодов сок — каза тя на графа и отново се усмихна.

Потупа с ръка мястото до себе си. После даде знак на Каландра да седне от другата страна на графа. Момичето трепереше от вълнение. Аврора се наведе и тихо пошепна в ухото на сестра си:

— Успокой се, Кели. Той е, все пак, просто един мъж. И се опитай да не се кикотиш.

Каландра кимна. Не можеше да откъсне очите си от лицето на графа. Той беше толкова красив! Обзалагаше се на цяла реколта захарна тръстика, че Аврора вече съжалява за решението си. Разбира се, този мъж щеше да иска да има деца, но щеше да мисли за проблема, когато му дойдеше времето. Можеше да му роди деца. Сега щеше да мисли само за приятните неща. Беше удивена от начина, по който щастието й се усмихна. И, за първи път в техния живот, тя истински съжаляваше за Аврора. Да изпусне така един истински граф!

Появи се Хермес със сребърен поднос. Носеше лимонада за двете момичета, пунш с ром — за останалите. Графът с изненада установи, че напитките са студени.

— До задната част на къщата има студено поточе — каза му Кели, която едва дишаше. Беше нетърпелива да се включи в разговора, който се водеше единствено от графа и майка й. — Слагаме в него съдове с ром, плодов сок и мляко, за да изстудим напитките. Плантацията „Сейнт Тимъти“ е богата, в нея се грижим добре за всичко.

— Вече го забелязах, мис Кимбърли — отговори той.

— Може би утре ще дойдете на езда с мен и ще ми покажете цялата плантация?

Лицето на Кели помръкна.

— Не яздя добре — каза тя.

— Джордж и Аврора ще ви покажат каквото има да се види — побърза да каже Орейлия. — Каландра трябва да избягва слънчевите лъчи, защото кожата й е много нежна.

— В Англия слънцето не е силно — каза Валериън Хоксуърт. — Ще ви помогна да се усъвършенствате в ездата, мис Кимбърли. Ще ходим заедно на лов. Ще ви хареса ли това?

— О, да! — каза Кели с ентусиазъм. Но си мислеше, че по-скоро би умряла, отколкото да препуска из английските гори на гърба на кон.

Аврора потисна смеха си. Кели винаги се беше страхувала от конете. За нея ездата беше истинско мъчение. Мразеше я. Е, графът щеше да го научи съвсем скоро, но едва ли щеше да бъде силно разочарован. Въпреки омразата си към конете, Кели щеше да бъде прекрасна съпруга. А нали той точно това търсеше. Приятна компаньонка, добра домакиня и майка на децата му. Това беше всичко, което мъжете искаха от жените и от живота. Или поне така твърдеше баща й. Но винаги, когато произнасяше тези думи в присъствието на Орейлия, той изглеждаше много тъжен. Баща й и втората й майка бяха преживели смъртта на двете си деца. Тогава докторът, който живееше на острова по онова време, беше казал, че Орейлия не може да рискува с трета бременност. Било твърде опасно за собствения й живот, както и за детето. Скоро след това лекарят се беше върнал в Англия. Беше обучил един крепостен селянин и една робиня да израждат деца и смяташе, че тези грижи са достатъчни за живеещите на острова.

— Аврора е прекрасна ездачка — чу тя думите на майка си. — Бих искала да дойде с вас в Англия, за да види английското общество. А може би дори ще успее да си намери съпруг. Има добра зестра, Ваше благородие. Сам можете да видите, че е много красиво момиче. Ще бъде приятна компания за Каландра, а също така и нейна утеха. Никога през живота си дъщеря ми не се е отделяла от острова. Страхувам се за нея.

— Наричайте ме Валериън, мадам — отговори той. — Разбира се, мис Аврора е добре дошла в „Хоукис Хил“. Баба ми ще бъде повече от доволна да я представи в обществото. Но предпочитам дъщеря ви да пътува с кораба, който ще тръгне след „Ройъл Джордж“. Пътуването към Англия ще бъде нашето сватбено пътешествие. Разбирате, че бих искал да бъда в компанията единствено на съпругата си. Няма да позволя нищо да изплаши Каландра, мадам. На нас ще ни трябва време, за да се опознаем.

— Нима няма да успеете да се опознаете през няколкото месеца, които ще прекарате в плантацията? — попита го Орейлия. — Ще ви осигурим нужното усамотение, Валериън.

Джордж кръстоса поглед с Аврора. Двамата зачакаха отговора на графа.

— Имам намерение да се върна в Англия почти незабавно, мадам — отговори той. — „Ройъл Джордж“ е най-добрият пътнически кораб, който пътува между Англия и Западните Индии. Ако не се качим на борда му сега, ще трябва да чакаме няколко месеца. А тогава вече ще е настъпил сезонът на бурите. Сега е най-доброто време в годината за пътуване по този маршрут. Искам прекосяването на океана да бъде възможно най-приятно за Каландра. След две седмици „Ройъл Джордж“ ще влезе в пристанището, за да ни вземе на борда си. Вече съм го уредил с капитан Конуей. Той ще доведе и свещеник от Англиканската църква, който ще извърши бракосъчетанието. Ще се оженим на този ден тук, в тази къща. Надявам се, че ще имате добрината да се погрижите за завръщането на свещеника в Барбадос, защото ние ще заминем за Англия.

— О, Господи! — прошепна Орейлия, силно разтревожена от думите му.

„Толкова е властен“ — помисли си Кели с възхищение.

— Разбирам, че това е нещо като шок за вас, мадам. Трябва да ви кажа, че аз научих за тази женитба малко след като дядо ми почина миналата есен. Не искам да пропусна сезона на конните надбягвания. В Англия ще настъпи лятото. Дори тогава няма да е и наполовина толкова топло, колкото е тук в момента. Така ще дам възможност на Каландра да се приспособи към нашия климат, преди да е настъпила зимата. Ще имам също възможност да въведа Каландра в обществото. Принцът на Уелс е прекрасен човек. Напоследък се носи мълвата, че той самият ще се жени. Ще има много празненства, на които Каландра ще може да се наслаждава, докато не роди дете.

— Но тя няма подходящи дрехи — запротестира Орейлия. — Нямахме никакво време да подготвим дори пътната й чанта.

— Тук, в плантацията, не знаете каква е последната мода — отговори той. — Когато стигнем в Лондон, ще подновя изцяло гардероба на съпругата си. Ще наредя да ушият нови дрехи и за мис Спенсър-Кимбърли, които ще бъдат готови до нейното пристигане на следващия месец. — Той потупа успокоително Орейлия по ръката. — Не се тревожете, мадам. Ще се грижа прекрасно за дъщеря ви. Все пак, тя ще бъде графиня Фарминстър.

Кели подскочи и запляска възторжено с ръце.

— О, да, мамо! Представи си! Съвсем нови дрехи за мен, а също така и за Аврора! По последната лондонска мода! — Тя се обърна към графа: — А ще имам ли и хубави бижута, сър? А карета с четири коня? И слугиня, която да помага на Сали? Ще видя ли краля? Вашите коне участват ли в конните надбягвания? Ще мога ли да залагам на тях?

Обикновено бледите й бузи сега горяха от възбуда.

— Каландра!

Майка й беше толкова силно шокирана, че не знаеше какво да каже. Аврора и Джордж също бяха много изненадани. Никога преди не бяха виждали Кели така ентусиазирана. Но не смееха да се засмеят.

Но Валериън Хоксуърт се засмя. В стаята цареше веселие, което не беше изкуствено. Какво очарователно дете! След няколко седмици щеше да бъде женен за това момиче. Изборът на баща му щеше да се окаже добър. Той се изправи, взе ръката на Кели в своята и я погледна мило.

— Да, моя прекрасна Каландра — каза той смело, — ще имаш всичко, което поискаш от мен, и дори повече, обещавам ти!

Той беше произнесъл името й.

— О, Валериън! — прошепна тя И за един кратък миг вдигна поглед към него, а после дългите й мигли се сведоха и докоснаха мраморно белите й бузи. Помълча малко и каза: — Няма да се страхувам от нищо, когато ти си с мен. — Вдигна към него лешниковите си очи, които бяха леко влажни. — Искаш ли да видиш нашата градина?

Джордж Спенсър-Кимбърли сподави смеха си, а Аврора вдигна очи към небето. И двамата като че ли не вярваха на ушите си.

— Каква прекрасна идея! — хвана се Орейлия за предложението на дъщеря си. — Ще кажа на Сали да ти донесе шапката и ръкавиците, детето ми. — Тя се изправи. — Ела, Аврора, ела, Джордж. Нека оставим младите хора насаме.

И тя бързо излезе от стаята, а двете й деца я последваха.

Когато излязоха, Аврора и Джордж разиграха следната пантомима.

— О, ла-ла, сър, вие откраднахте сърцето ми — присмехулно каза Аврора и запърха с клепки.

— И вие моето, мис Кимбърли! И вие моето! — отговори Джордж и шумно целуна ръката на Аврора.

— Престанете, вие двамата! — скара им се Орейлия.

— Но Кели се държи като глупачка — каза Аврора.

— Тя е младо и неопитно момиче и следва сърцето си. Завладяна е от графа. Мисля, че и той е впечатлен от нея, за което благодаря на Бога. Особено — подчерта тя думата и снижи глас, — особено след като си помисля за онова, което направихте вие двамата. И се надявам, Аврора, че не съжаляваш сега.

— Не, мамо — побърза да я успокои тя. — Аз намирам графа, арогантен и отвратителен.

— Но ти ще живееш в неговата къща в Лондон. И ще трябва да се държиш добре с него — каза Орейлия. — О! Не може да пътуваш сама чак до Англия!

— Марта ще бъде с мен — напомни й Аврора.

— Не! Не! Марта е само слугиня и нейното присъствие няма да бъде достатъчно. Нито едно момиче от уважавано семейство не пътува само с прислужницата си.

— Ще бъда много щастлива да остана тук, мамо — каза й Аврора.

Орейлия поклати глава.

Все някога ще трябва да се омъжиш, Аврора. Повечето от синовете на плантаторите са развратници, които поддържат връзки с робините си. Няма да имаш голям избор, особено след като плантацията няма да бъде твоя зестра. Богатите синове търсят богати наследници за съпруги. Ще трябва да ги намерят в Англия или Франция, където не знаят за техните пороци. Не. Ще отидеш в Англия и ще си потърсиш съпруг. Там твоето състояние ще се стори достатъчно на някой баронет от добро семейство. — Тя се замисли и добави: — Джордж ще трябва да дойде с теб! Това е решението на проблема. Съвсем в реда на нещата е да пътуваш под опеката на по-възрастния си брат. А може и Джордж да си намери подходяща съпруга там. Ще трябва да попитаме графа дали знае кой е следващият кораб след „Ройъл Джордж“.

— Но ако заминем веднага, жътвата няма да е още свършила — запротестира Джордж. — И кой, по дяволите, ще се грижи за плантацията, мамо? Не мога да замина сега. Графът ме помоли да остана негов надзирател и пълномощник. Имам отговорности към него, а също така и към сестра си.

— Имаш по-големи отговорности към Аврора — многозначително каза майка му. — И тя трябва да има своя шанс!

— Няма защо да следвам Кели по петите чак до Англия, мамо — отговори й разумно Аврора. — Нека да им оставим време да се установят и да свикнат със семейния живот. Джордж ще може да завърши жътвата и да се погрижи за новата реколта. Ще заминем късно наесен. Ще имаме цяла година на разположение до следващата жътва, за да се подвизаваме като модни младежи из Лондон. И ще погостуваме на Кели, докато стане време да се върнем. — Тя се усмихна на втората, си майка. — Не е ли добър планът ми, мамо? Нека графът заведе Кели в Англия, без ние да му пречим. Той няма да изпитва добри чувства към роднините си по брачна линия, ако те много бързат да се възползват от него.

— Но тогава ти ще си почти на осемнайсет години — опита се да протестира Орейлия.

Аврора се засмя.

— О, мамо, сигурна съм, че няма да се сторя прекалено възрастна на този, който ще пожелае зестрата ми.

— Ти си невъзможна — каза Орейлия. — Чудя се дали някога ще се намери мъж, който да се примири с нрава ти.

Но докато говореше, тя непрекъснато се усмихваше с обич на доведената си Дъщеря.

— Аз бих предпочела да остана тук с теб — отговори й Аврора спокойно.

— Планът на Аврора удобен ли е за теб, Джордж? — попита го Орейлия.

— Напълно — съгласи се той.

— Значи е решено — каза Аврора и другите кимнаха в съгласие.