Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kush e solli Doruntinën, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Съставител, преводач от албански и автор на предговора: Марина Маринова

Редактор: Марко Ганчев

Рецензент: Марко Ганчев

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Надя Костуркова, Боряна Дра гнева

 

Gjkftohtësia. Novela

Shtëpia Botuese „Naim Frashëri“, Tiranë, 1980

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, редакция: NomaD)

Седма глава

Поради огромния си вътрешен двор, който бе толкова обширен, че можеше да побере близо, две хиляди души, „Старият манастир“ бе определен за провеждането на големия събор. Дни наред дърводелците работиха, докато сковат пейки за поканените и навеси, в случай че завали: дъжд, както и трибуната, от която щеше да говори Стреси.

Накрая бе уточнено съборът да се състои в първия неделен ден от декември, но още от средата на седмицата повечето от странноприемниците в областта, особено онези, които се намираха наблизо до „Старият манастир“, както и всички странноприемници около главния път вече бяха препълнени. Пристигнаха доста, а се очакваха и други светски и духовни лица от всички краища на княжеството, както и поканени от съседните княжества и графства. Очакваха се и гости от далечни княжества и пратеници на светата патриаршия от седалището на империята.

През всичките тези дни, като гледаха каляските на пристигащите по главния път, повечето с изписани по вратичките гербове, както и благородниците, които седяха в тях, облечени в разноцветни облекла, често с извезани по дрехите емблеми като тези на каляските им, хората научиха за княжеските дворове, за порядките и ранга им в светската и духовна йерархия повече, отколкото през целия си живот. Едва сега разбраха какви неимоверни размери и колосално значение бе придобила тази история, която отначало им се бе сторила като най-обикновен брътвеж за някакво привидение през нощта срещу 11 октомври. Ден преди събора Стреси отиде в „Старият манастир“, за да види мястото. Приготовленията бяха напълно завършени, а дърводелците, прибрали инструментите, вече си бяха отишли. Ситният дъжд бе измокрил стълбите извън навеса. Стреси отиде на трибуната, от която щеше да говори, и остана за известно време така, с поглед, отправен към празните места под навесите.

Той дълго не свали очи от празните скамейки, като извръщаше глава ту надясно, ту наляво, сякаш го викаха или изведнъж до слуха му достигаха многобройни гласове и възклицания. По лицето му се разля горчива усмивка, след това с бавни крачки напусна мястото.

 

Най-сетне съмна и дойде многоочакваният ден на големия събор. Беше една от онези студени утрини, за които само като си помислиш, че е неделя, ти се струва още по-студено. Високите облаци стояха неподвижни, като закотвени на небето. Дворът на манастира, с изключение на местата, запазени за висшите служители, поканени от другите княжества и Константинопол, се препълни с хора още рано сутринта и на закъснелите тълпи не им оставаше нищо друго, освен да заемат места по обширните орници отвъд стените на манастира с надеждата, че все пак ще успеят нещо да разберат. Бяха сигурни, че ще научат нещичко, и то много скоро, след като представляваха първата бариера, през която ще преминат новините, преди да залеят всичко наоколо.

Повечето от тях, загърнати с бозово-пепеляви гуни, за да се предпазят от студа и особено от дъжда, гледаха редиците на пристигащите коне и каляски, от които слизаха поканените. Местата в манастирския двор полека-лека се запълниха. Последни пристигнаха специалният пратеник на княза, посланиците от Византия, придружени от архиепископа на княжеството, и Стреси, чиято черна униформа с извезани бели еленови рога го правеше не само по-висок, но и по-блед.

Архиепископът се отдели от групата и се запъти към ораторската трибуна, за да открие събора. Зачуха се гласове: „Тишина! Тишина!“, и полека-лека сред големия двор най-сетне се въдвори тишина. Едва тогава се разбра, че глъчката, която се чуваше до този момент, идеше от тълпата отвъд стените на манастира.

Архиепископът се помъчи да говори силно и звучно, но му липсваше купола на катедралата, под който бе свикнал гласът му да звучи така. Той започна да нервничи от немощния си глас, изкашля се да очисти гърлото си, но гласът му безпомощно потъваше в просторния двор и може би само стените донякъде щяха да спомогнат да се придаде известна звучност на гласа му, макар да беше твърде тих. Въпреки това архиепископът продължи да говори. Той каза накратко за целта, поради която се свиква този голям събор, за да се изясни ужасната заблуда, плъзнала за съжаление от това селище, във връзка с така нареченото „вдигане на някой си от гроба и пътуването му с един жив“ (той наблегна на думите „някой си“ и „един жив“, изглежда, за да подчертае, че не желае да спомене дори имената на Костандин и Дорунтина), говори за разпространяването на тази измислица из цялото княжество, отвъд пределите му, та дори и извън границите на Арбърия, за непредполагаемите катастрофални последствия, които може да предизвика подобна ерес, ако се остави свободно да се шири, и накрая за стремежа на Римската църква да използува тази ерес срещу Светата византийска църква и за мерките, за стремежа на Римската църква да използува тази лъжа.

— А сега давам думата на капитан Стреси — завърши архиепископът, — който бе натоварен е разследването на случая, за да изнесе подробен доклад. Той ще обясни едно по едно и точка по точка как е била измислена тази гнусна лъжа, кой се крие зад мнимия мъртвец, който уж се е вдигнал от гроба, каква е истината за пътуването на сестрата с мъртвия брат, какво се е случило по-късно и как бе разкрито всичко.

Всеобщо шушукане заглуши последните му думи точно когато Стреси се надигна от мястото си и се запъти към ораторската трибуна.

Той повдигна глава, изгледа безбройното множество и зачака да настъпи тишина. Първите няколко изречения произнесе с глас, който му се стори съвсем тих, но след това колкото по-голяма ставаше тишината, толкова по-ясно зазвучаха думите му. Той изложи последователно онова, което се бе случило през нощта срещу 11 октомври и след това се спря на пристигането на Дорунтина, на твърдението й, че е дошла с мъртвия си брат, говори за съмненията си да не би да има пръст в тази история някой прелъстител, който е измамил Дорунтина, че може би тя бе излъгала майка си и самия него чрез скроената от двамата — от Дорунтина и странния пътник — лъжа. После спомена за предположенията си за някое отдавнашно кръвно отмъщение към семейството, разчистване на стари сметки или въпрос, свързан със завещание. След това той разказа за взетите мерки за разкриване на истината, за основното проучване на архива на Вранаите, за извършения контрол по странноприемници и гранични места, както и за провала на всичките им усилия да открият нещо в тази мистериозна случка. После Стреси се спря на плъзването на първоначалните слухове, на вайканията на оплаквачките и на съмненията си, че може би междувременно Дорунтина е полудяла и това пътуване с мъртвия брат не е нищо друго, а плод на болна фантазия. Но пристигнаха родствениците на мъжа й — продължи той — и потвърдиха, че тя наистина е заминала и че очевидци са видели конника, с когото е тръгнала. След това Стреси разказа за новите мерки, които той и другите служители от княжеството са били принудени да вземат, за да се изясни и сложи край на тази мистерия, мерки, които накрая са довели до залавянето на измамника, на този, който бе играл ролята на мъртвия брат, в странноприемницата „Двамата Робертовци“ в съседното графство. Лично аз разпитвах този човек, който отначало отрече да е познавал Дорунтина. Отрече всичко и едва когато заповядах да го подложат на изтезание, каза истината. Ето каква е тя според неговите думи. И Стреси продължи с разказа на заловения. В думите му се чувствуваше известно облекчение. Изглежда, че и всички, които го слушаха, изпитваха нужда тази тежка и злокобна до този момент история да се освежи като от лек ветрец е разказа за любовното приключение на скитника. Шушуканията на вълни-на вълни преминаваха отвъд стените на манастира и стигаха до орниците, така както и тишината, и трескавата възбуда на хората, и ужасът, който изпитаха, преливаха извън двора.

— Това потвърди той — каза Стреси, като повиши глас. После спря за миг, докато се възобнови предишната тишина. — Това потвърди заловеният — продължи Стреси. — Беше полунощ…

Тишината започна да се въдворява, но шушуканията, които идеха от последните редици и особено отвън, все още не стихваха.

— Беше полунощ, когато той завърши своя разказ и тогава аз… — Стреси направи още една пауза, докато настъпи пълна тишина. — Тогава аз, за учудване на помощника ми, заповядах отново да подложат заловения на изтезание.

В очите на Стреси заиграха жълтеникави пламъчета. Той погледна за миг слисаните хора, навъсените лица на високопоставените и отвори уста да продължи едва тогава, когато му се стори, че е извлякъл от тази огромна тълпа последните запаси на търпението й.

— Аз го подложих на изтезание, защото се усъмних в достоверността на разказа му.

На Стреси му се стори, че усеща нещо като слаб трус въпреки мълчанието, което продължаваше да цари както и преди малко. Започвай — си рече той изтръпнал. — Сега е моментът да разрушиш всичко.

— Седем дни подред той изтърпя мъченията и на осмия потвърди истината. Призна, че всичко, което е казал досега, е било лъжа.

Земетръсът, чийто трус Стреси пръв бе усетил, наистина настъпи, защото последва и боботенето, след което се чу и сподавен тътнеж с известно закъснение, разбира се, но твърде силен, както бучи при всяко земетресение. Несъзнателно той отправи поглед надясно, после наляво, нататък, откъдето очакваше викове и крясъци, но наоколо все още бе тихо, само изумените лица бяха притъмнели като черен облак.

— Всичко било отначало докрай лъжа — продължи Стреси учуден, че все още никой не го прекъсваше. — Този човек изобщо не е познавал Дорунтина, никога не е разговарял с нея, нито е пътувал, нито е имал любов с нея, нито я е довеждал през онази нощ срещу 11 октомври в дома й. На този човек му е било платено, за да потвърди тази лъжа.

Стреси повдигна глава в очакване на нещо, без да знае и сам точно какво.

— Да, платили са му — продължи, — както и сам той потвърди, платили са му хора, чиито имена тук няма да спомена.

Стреси отново направи кратка пауза. Настъпилото мълчание наоколо повече му приличаше на униние.

— Отначало той изигра блестящо ролята си, когато отрече, че познава Дорунтина, а още по-блестящо след това, като потвърди, че той я е довел — продължи Стреси. — Но както обикновено се случва, и най-обиграните измамници могат да се провалят от някои дребни неща й него именно една дреболия го издаде. Този измамник, мнимият спътник на Дорунтина…

— Тогава кой е довел тази жена? — изкрещя от мястото си архиепископът. — Мъртвият ли?

Стреси извърна глава нататък.

— Кой е довел Дорунтина ли? Аз ще отговоря и на това, след като съм се нагърбил с тази работа. Имайте търпение, Ваше Сиятелство. И вие, благородници.

Стреси си пое дълбоко дъх. Стори му се, че въздухът наоколо сякаш се раздвижи, тъй като и стотици други гърди поеха едновременно с него дъх. Погледът му отново бавно се плъзна от препълнения двор Към скамейките под навеса и по стъпалата, където стояха стражите с кръстосани на гърдите ръце.

— Знаех, че ще се зададе този въпрос — заговори Стреси — затова сериозно се подготвих да отговоря и на него — и той — пак замълча. — Да, много сериозно се готвих. Моето подробно проучване току-що приключи, папката ми е пълна и аз съм убеден в това, което ще кажа. Готов съм да отговоря на този въпрос, уважаеми присъствуващи, именно на въпроса кой доведе Дорунтина! — Стреси отново спря за миг, като се огледа наоколо, сякаш да отправи истината към хората първо с погледа си, а след това да я изрече. — Дорунтина я доведе Костандин.

Стреси се напрегна, за да посрещне присмеха и думите: „Но вие от два месеца ни убеждавате в противното“, подигравките, крясъците и виковете, но людското множество мълчеше като занемяло.

— Дорунтина я доведе Костандин — повтори Стреси, сякаш се страхуваше, че може да не са го чули. Но мълчанието продължаваше, макар да не беше чак толкова необходимо в случая. Всичко това е прекалено уморително — помисли си той хладнокръвно и така дълбоко пое въздух, че почувствува болка в гърдите, след което продължи:

— Аз ще обясня всичко, както вече обещах, уважаеми присъствуващи, и на вас, господа благородници, само имайте търпение да ме изслушате докрай. — Дано запазя мисълта си все така ясна и задълбочена — си каза Стреси. — Сега засега не ми е нужно нищо друго.

— Вярвам, че всички знаете, а ако не, то сте научили, когато сте тръгвали за насам или при пристигането си тук, за необикновената сватба на Дорунтина Вранай, сватба, която стана причина за тази история. Надявам се да сте чули за това далечно сватосване и за задомяването на такова далечно разстояние, което първо не би станало, ако Костандин — един от братята на невестата, не бе дал беса на майката, че ще доведе Дорунтина, щом потрябва, било за радост или за беда. Вие знаете, че наскоро след това злото сполетя Арбърия и Вранаите, но Дорунтина никой не я доведе, защото Костандин, който бе дал беса, вече не беше между живите. Навярно сте чули и за проклятието на Госпожа Майката, отправено към сина й, който потъпка бесата, и знаете, че само три седмици след това проклятие. Дорунтина най-сетне се завърна в родния си дом. Затова заявих и заявявам още веднъж, че Дорунтина не я е довел никой друг, а брат й Костандин, дадената от него дума, неговата беса. Не може да има и няма никакво друго обяснение за това пътуване. Не е важно дали мъртвият се е вдигнал, или не от гроба, за да изпълни обещанието си, няма значение кой е бил конникът и какъв кон е яздил през онази тъмна нощ, когато е тръгнал, чии ръце са държали юздите, чии нозе са били на стремето и по чии коси се е напластявал прахът от пътя. Всеки от нас има своя дял в това пътуване, защото бесата на Костандин, която доведе Дорунтина, е поникнала тук сред нас. Ето защо, за да бъда по-точен, бих казал, че Дорунтина я доведохме всички ние — аз, вие, мъртвите, който почиват край църквата — и Стреси преглътна. — Още не съм завършил, уважаеми присъствуващи. Бих желал да разкажа, особено на поканените отдалеч, каква е тази свръхсила, която е в състояние да надвие и законите на смъртта.

Стреси отново преглътна. Гърлото му бе пресъхнало и той полагаше неимоверни усилия при произнасянето на думите, но въпреки това продължи да говори. Разказа за бесата и за разпространяването й сред арбърийците. Докато говореше, забеляза, че един от тълпата се насочи към него, като държеше в ръка нещо тежко, навярно камък. Толкова ли бързо започват — помисли си и лакътят му докосна дръжката на сабята под пелерината. Когато човекът приближи, Стреси видя, че бе синът на Равените и не държеше камък, за да го удари, а стомна с вода.

Капитанът се усмихна, пое стомната и утоли жаждата си.

— Сега ще се помъча да обясня причините, които са породили бесата и разпространяването на този нов нравствен закон сред нас — продължи Стреси. Той се спря накратко на тежкото положение в света, на смътното бъдеще, изпълнено с черни облаци вследствие дрязгите и търканията между големите империи и религиите, спомена за заговорите, сплетните и недоверието, които се ширят навсякъде, и за позициите на Арбърия сред този бурен океан с огромни вълни.

— Всеки народ, изправен пред опасност, изостря отбранителните си средства и главното, създава нови средства. Трябва да си непрозорлив, за да не разбереш, че Арбърия е изправена пред големи драми. Рано или късно те ще стигнат своя предел, ако вече и не са го достигнали. Тогава възниква въпросът, при тези нови условия на всеобщо влошаване на климата в света, в тези времена на изпитание, на недоверие и нечувани престъпления какъв ще бъде обликът на човека от Арбърия? Ще се слее ли със злото или ще успее да му се противопостави? С една дума ще се обезличи ли, като надене съвременната маска, за да осигури съществованието си, или ще запази, неизменен облика си с риск да си навлече гнева на времето? За Арбърия наближава мигът на изпитанието, на избора й между едното и другото. И ако народът й е започнал да развива в недрата си една такава съвършена структура, част от която е бесата, това показва, че Арбърия понастоящем прави своя избор. И този призив се вдигна от дъното на гроба, където лежи Костандин, за да покаже на Арбърия и на целия свят накъде да върви.

Стреси обгърна с поглед още веднъж многолюдната тълпа пред себе си, след това погледна надясно и наляво хората под навеса.

— Но никак не е лесно да се последва този призив — продължи той. — Това ще изисква много жертви от редица поколения, защото той е по-тежък и от Христовия кръст. Сега, когато завършвам — и Стреси извърна глава към местата, където седяха пратениците на княза, — искам да добавя, че понеже това, което казах, не отговаря или поне сега-засега е в разрез с моите служебни задължения, аз още в този миг си подавам оставката.

С дясната си ръка Стреси докосна емблемата с белите еленови рога, зашита от лявата страна на пелерината му, откъсна я с рязко движение и я пусна на земята.

Без да каже нищо повече, слезе по дървените стълби, не извърна глава към никого и тръгна сред тълпата, която му правеше път със смесено чувство на уважение, страхопочитание и ужас.

 

След този ден никъде повече не видяха Стреси. Нито помощникът му, нито близките му, дори и жена му не знаеха или не искаха да дават обяснение къде се намира.

В „Старият манастир“ скамейките и навесите бяха разглобени и носачите изнесоха дъските и гредите, така че във вътрешния двор не остана и помен от събора, но въпреки това хората не забравиха нито една от думите на Стреси. Те се предаваха от уста на уста и от село на село с шеметна бързина. Слуховете, че Стреси бил арестуван заради речта си, много скоро се опровергаха, защото започнаха да разправят, че някои го видели еди-къде си, други, че чули познатия тропот на коня му, трети, че са го зърнали на главния път да върви към север и били сигурни, че е той, въпреки че било здрач и косите му били покрити с прах. Откъде да знаеш, откъде да знаеш — отвръщаха хората. Какво ли не му минава на човек през ум, господи. С треперещ глас, както се случва, когато зъзнеш от студ, някой продължаваше: Понякога си мисля да не би той да е довел Дорунтина. Чуваш ли го, чуваш ли го — обаждаше се друг, — какви ги дрънкаш, да не си полудял бе, човече! Защо се учудваш — отвръщаше първият, — от деня, в който Дорунтина се върна, вече нищо не може да ме изненада.

И точно тогава се случи нещо, което във всяко друго време би било обяснимо, но именно сега по никакъв начин — една девойка от селището се задомяваше някъде надалеч. Всички останаха със зяпнали уста, като чуха за тази нова Дорунтина, точно по времето, когато се смяташе, че на идеята за далечните женитби бе нанесен съкрушителен удар. Хората смятаха, че след тази случка, от която тръпки те побиват, семейството на девойката ще развали направения преди време годеж или поне ще отложи за по-нататък сватбата, но не стана така. Сватбата се вдигна в уречения ден. Пристигнаха сватовете от далечната страна, за която някои казваха, че е на шест или осем дни път оттук, и след като ядоха, пиха и се веселиха, поведоха със себе си младата невеста. От църквата до големия кръстопът я изпроводи почти цялото село, както някога клетата Дорунтина, и докато гледаха красивата невеста под бялото було, много хора си мислеха какъв ли призрак ще я доведе през някоя тъмна нощ до прага на родния й дом. Но тя, възседнала белия кон, с нищо не показваше, че се ужасява от това, което навярно може да се случи. А хората, като я изпращаха с очи, поклащаха глави и си казваха: Кой знае, може би на днешните невести да им харесват тези неща, всемогъщи боже! А може би ги блазни само мисълта да пътуват сред мрака зад гърба на привидения и нищо повече.

 

Октомври 1979 г.

Край
Читателите на „Кой доведе Дорунтина“ са прочели и: