Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kush e solli Doruntinën, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Съставител, преводач от албански и автор на предговора: Марина Маринова

Редактор: Марко Ганчев

Рецензент: Марко Ганчев

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Надя Костуркова, Боряна Дра гнева

 

Gjkftohtësia. Novela

Shtëpia Botuese „Naim Frashëri“, Tiranë, 1980

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, редакция: NomaD)

Четвърта глава

На следващия ден след завръщането си от манастира Стреси отново се залови с изясняване на тайната около случая с Дорунтина. Съчини нова, много по-подробна от първата заповед, в която не само се даваха указания как да се разпознават на място всички съмнителни лица, но се обещаваше и възнаграждение за онзи, който спомогне за залавянето на измамника или даде някакви сведения за него. Наред с това Стреси заповяда на помощника си да издири кои хора са отсъствували от селището от края на септември до 11 октомври и без да вдига много шум, да провери какво е правил през това време всеки от тях. После определи един от своите хора, който незабавно да се приготви за път чак до Бохемия, за да изясни на място случая с изчезването на Дорунтина от дома на съпруга й.

Подчиненият му още не бе тръгнал за Бохемия, когато от канцеларията на княза пристигна втора заповед, още по-строга от първата, в която се настояваше въпросът да се изясни в най-кратък срок. Стреси веднага разбра, че архиепископът бе направил необходимите постъпки и пред княза, а той, от своя страна, като знаеше неохотата на служителите си да изпълняват заповедите на Църквата, бе сметнал за необходимо отново да се намеси. В разпореждането се подчертаваше, че усложненото политическо положение в последно време и по-специално изострянето на отношенията с Византия изискват благоразумие и разбиране от страна на всички подчинени на княза.

Междувременно архиепископът продължаваше да стои в манастира „Трите кръста“. Какво толкова има, че е заседнал там и не помръдва — мислеше си от време на време Стреси. Сигурно слухти тази стара лисица.

От ден на ден Стреси ставаше все по-нервен. Помощникът му привършваше с архива. Очите му бяха подпухнали от четене и непрекъснато стоеше замислен. „Ти май много задълба — шегуваше се понякога Стреси през дните на така напрегнатата работа. — Кой знае какво ще изкараш от този архив!“ А онзи, вместо да се усмихне, го гледаше някак озадачено, сякаш искаше да каже: „Ти смяташ, че може да си правиш шеги, но аз ще изнеса такива неща, че ще останеш със зяпнала уста.“

Понякога, когато се приближаваше до прозореца, за да отпочинат очите му, загледан в безкрайното поле, Стреси си мислеше, че може би цялата тази история е съвсем различна от техните предположения и навярно мистериозното пътуване с непознатия конник не е нищо друго освен плод на Дорунтинината фантазия. В края на краищата никой не е видял конника, дори и майката, която е отворила вратата и която е единственият свидетел, не потвърди подобно нещо. О, господи, възможно е всичко това да е просто измислица — си казваше той. Може Дорунтина по някакъв начин да е научила за нещастието, сполетяло родния й дом, и така, полуобезумяла от покруса, да е тръгнала на път. Възможно е в това състояние дълго да е пътувала, с месеци, дори година, а на нея да й се е сторило като една нощ. Иначе няма как да се обяснят онези бягащи по небето звезди, за които тя разправяше. После, от един човек, на когото десет дни път, колкото беше най-малко разстоянието от Бохемия, му са се сторили като една нощ, можеш да очакваш и сто дни да му се сторят също толкова. И изобщо от един човек в такова състояние, в каквото е била тя, можеш да очакваш всякакви фантазии.

Стреси се мъчеше да си припомни лицето на Дорунтина, както го видя последния път, за да открие в него признаците на умопомрачение, но това изобщо не му се отдаваше. Лицето й винаги се изплъзваше от представите му. Тогава той се мъчеше да откъсне мислите си от това последно предположение, защото чувствуваше, че то убива у него всякакво желание да продължи разследването. Още малко — казваше си, — още малко, само да се върне пратеникът от Бохемия и това ще се изясни.

 

Не бяха минали и два дни от заминаването на пратеника в Бохемия, когато съобщиха на Стреси, че оттам току-що са пристигнали хора от семейството на Дорунтининия съпруг. Отначало казаха, че пристигнал лично мъжът й, но после се разбра, че това са двама негови първи братовчеди.

След като изпрати куриер да върне човека, тръгнал за Бохемия, Стреси веднага отиде да се срещне с гостите, които бяха отседнали в странноприемницата на кръстопътя.

 

Двамата чуждестранци бяха млади мъже, които толкова много си приличаха, че човек можеше да ги помисли за близнаци. Когато пристигна Стреси, те не бяха успели да се измият и преоблекат и все още се чувствуваха уморени от дългия път. Погледът му първо се спря на прашните им коси и очите му гледаха с такава почуда, че единият от тях с виновна усмивка прокара ръка по косите си и каза нещо на някакъв неразбираем език.

— На какъв език говорят? — попита Стреси помощника си, който бе пристигнал малко преди него в странноприемницата.

— Едип дявол знае — отвърна той, — прилича ми на немски, смесен с испански. Изпратих един куриер в „Стария манастир“ да доведе някой от монасите, който знае чужди езици. Надявам се скоро да пристигнат.

— Едва се разбрахме с малкото латински, който зная — намеси се стопанинът на странноприемницата. — Но за беда и те съвсем слабо го говорят.

— Може би имат нужда да се измият и да се посъвземат — рече Стреси, като се обърна към стопанина. — Кажи им, ако желаят, да се качат горе в стаята си, докато дойде преводчикът.

Стопанинът на странноприемницата им предаде криво-ляво думите на Стреси. Те поклатиха глави в знак на съгласие и един след друг заизкачваха дървените стълби, които така скърцаха, сякаш щяха да се счупят. Докато се изкачваха, Стреси не сваляше очи от прашните им дрехи.

— Казаха ли нещо? — попита Стреси, когато дървените стълби престанаха да скърцат. — Знаят ли за смъртта на Дорунтина?

— Научили са из пътя — отвърна помощникът му. — Знаят, че са починали и тя, и майка й. Сигурно и още нещо.

Стреси взе да се разхожда нагоре-надолу из широкия коридор на странноприемницата. Останалите — помощникът му, стопанинът и още един човек, мълчаливо следяха движенията му и не се осмеляваха да нарушат мълчанието. „Като че ли много се забави този преводчик“ — обади се на няколко пъти Стреси, макар да не бе изминало кой знае колко време, откакто бе дошъл.

Монахът от „Стария манастир“ пристигна след половин час. Стреси веднага изпрати стопанина да повика гостите. Двамата слязоха един след друг, а на Стреси му се стори, че дървената стълба изскърца още по-силно отпреди. Подчистени от прахоляка, косите им сега изглеждаха много по-светли.

— Кажете им, че аз съм капитан Стреси — обърна се той към монаха — и отговарям за реда и спокойствието в този край. Предполагам, че те са дошли, за да разберат какво е станало с Дорунтина.

Монахът се обърна към тях, но те се спогледаха помежду си, явно нищо не разбираха.

— На какъв език им говориш? — попита го Стреси.

— Ще опитам на един друг език — каза монахът, без да отговори на Стреси.

Той отново им каза нещо, което накара чуждестранците да приближат глави в недоумение, което човек изразява, когато не разбира онова, което му говорят. В това време единият от тях заговори, но този път това накара лицето на монаха да изрази същото недоумение. Така продължи разговорът за известно време между двете страни, докато накрая монахът изрече няколко дълги фрази, което накара двамата чуждестранци зарадвани да кимнат с глави.

— Най-накрая открих езика им — каза монахът, — говорят немски, смесен със славянски. Надявам се, че ще се разберем.

Стреси започна направо.

— Вие пристигнахте точно навреме — каза той. — Вярвам, че сте научили за случилото се с Дорунтина — съпругата на вашия братовчед. Това огорчи всички ни.

Лицата на чуждестранците изведнъж се натъжиха.

— Точно бях изпратил човек във вашия край, за да разбере истината за нейното заминаване оттам, когато вие пристигнахте — продължи Стреси. — Надявам се, че ще научим нещо от вас, така както и вие ще имате възможност да разберете някои неща. Смятам, че разкриването на истината еднакво интересува и двете страни.

Двамата чуждестранци поклатиха глави в знак на съгласие.

— Когато тръгнахме, ние не знаехме нищо — каза единият от тях. — Знаехме само, че съпругата на нашия братовчед Дорунтина неочаквано е заминала при малко странни обстоятелства с брат си Костандин.

Той спря, като изчака монаха да преведе думите му. Другият не откъсваше светлите си очи от тях.

— По пътя за насам — продължи първият, — много преди да стигнем тук, научихме, че жената на нашия братовчед наистина е пристигнала в дома на родителите си, но брат й Костандин, с когото казала, че тръгва, от три години вече не бил между живите.

— Да, точно така е — отвърна Стреси.

— Също из пътя научихме за смъртта на Дорунтина и на старата госпожа и ни стана много мъчно.

Чуждестранецът наведе очи. Настъпи мълчание и в това време Стреси направи знак на стопанина на странноприемницата и на двама-трима любопитни, които ги бяха наобиколили, да ги оставят насаме.

— Нямаш ли някое по-уединено кътче? — извика Стреси след стопанина.

— Има, господин капитан — отвърна той. — Тук отзад имам едно по-спокойно място. Елате с мене.

Те влязоха един след друг в малка стая и Стреси ги покани да седнат на ниските столчета с дърворезба.

— Ние тръгнахме с цел да изясним нейното заминаване — продължи единият от чуждестранците — тоест, от една страна, да се уверим, че тя действително е пристигнала в дома на родителите си, а от друга, да разберем истинската причина за нейното заминаване, възнамерява ли да се върне и други подобни неща, които от само себе си се подразбират при една такава постъпка.

Докато монахът превеждаше, чуждестранецът не сваляше очи от Стреси, за да разбере дали смисълът на думите му бе напълно ясен за него. — Защото едно такова внезапно заминаване, вие сам разбирате, дава повод за.

— Естествено — отвърна Стреси, — напълно ви разбирам.

— Но сега възникна и нещо съвсем друго — продължи гостът — мъртвият брат. Нашият братовчед, съпругът на Дорунтина, не знае нищо за това и вие разбирате, че тази загадка създава нови усложнения, След като братът на Дорунтина е починал преди три години, тогава кой я е довел?

— Именно — каза Стреси — този въпрос от дни наред си го задавам не само аз, но и много други хора.

Стреси понечи да продължи, но мисълта му изведнъж прекъсна. В съзнанието му изплуваха костите на коня, които така злокобно белееха онзи следобед сред пустото поле.

— Кой е видял конника? — попита Стреси.

— Къде? Какъв конник? — отвърнаха в един глас чуждестранците.

— Този, когото сте помислили за нейния брат, онзи, с когото е тръгнала Дорунтина?

— Ние не сме. Видели са го няколко жени, които са били на пътя, но отдалеч. Те казаха, че са забелязали конника край дома на нашия братовчед и видели Дорунтина, която бързо се качила на коня. Освен това тя бе оставила и бележка.

— Ах, да — спомни си Стреси. — Дорунтина ми каза. Вие видяхте ли тази бележка?

— Ние я носим — отвърна онзи, който говореше и преди малко.

— Значи бележката е у вас?

Стреси не можеше да повярва на ушите си, но междувременно гостът затърси в кожената си чанта, от която накрая наистина извади бележката. Стреси се наведе да я види.

— Нейният почерк — прошепна помощникът зад рамото на Стреси. — Много добре го познавам.

Капитанът бе впил очи в едрите букви, написани като от неопитна ръка. Думите бяха на чужд език. Последната бе по-бледа от останалите.

— Какво пише? — попита Стреси, като приближи още повече глава. Сред думите се разбираше само името на брат й, написано по съвсем различен начин — Cönstanthin. — Какво пише — попита отново Стреси.

— Тръгвам с моя брат Костандин — преведе монахът.

— А тази по-бледата дума?

— Ако.

— Значи „Тръгвам с моя брат Костандин. Ако…“ — повтори Стреси. — Какво иска да каже с това „ако“ и защо е написано така неясно?

Дали не означава скриване на истината — помисли несъзнателно Стреси. А може би последно усилие да разкрие истината? Или пък промяна на взето решение в последния миг?

— Може да й е било трудно да обясни нещо на чуждия език — каза монахът, без да откъсва очи от листчето. — И останалите думи са написани с доста грешки.

Никой не проговори. Стреси се бе съсредоточил в листчето. Най-после пред очите му стоеше едно истинско доказателство. От цялата, забулена като в мъгла, история най-сетне излезе тази бележка, написана собственоръчно от Дорунтина. Освен това жените бяха видели конника, фактически значи и той е съществувал.

— На коя дата се случи това? — попита Стреси. — Спомняте ли си?

— На 29 септември — отвърна единият от тях.

Ето че и времето накрая изплува от мъглата. „Една твърде дълга нощ с безброй звезди, които бягаха по небето“ — беше му казала Дорунтина. А всъщност ставаше дума за едно дванадесет или по-точно тринадесетдневно пътуване.

Изведнъж Стреси се почувствува много объркан. Всички тези факти, за които току-що го уведомиха — писмото на Дорунтина, конникът, който я е взел със себе си, и тринадесетдневното пътуване, — вместо да му внушат чувството за сигурност, изпълниха душата му с някаква празнота. Изглежда, всичко това, вместо да изясни, правеше случката още по-ужасна. Стреси не знаеше какво да каже.

Искате ли да отидете да видите гробовете им? — попита накрая.

— Разбира се, разбира се — отговориха в един глас чуждестранците.

Тръгнаха всички заедно. От прозорците и чардаците десетки очи проследиха пътя им до църквата. Пазачът на гробището вече бе отворил желязната порта. Пръв влезе Стреси, отнасяйки със шпорите си пръски кал. Чуждестранците смутено гледаха наредените гробове.

— Ето тук са погребани нейните братя — каза Стреси, като спря пред гробовете с черни каменни плочи. — А тук са Госпожа Майката и Дорунтина — продължи той и посочи още неизравнените гробове с по един временен дървен кръст.

Чуждестранците постояха известно време пред двата гроба с наведени глави. Косите им сега наподобяваха цвета на покапалия от свещите восък около иконите.

— Това е гробът на Костандин.

Гласът на Стреси се чу като изпод земята. Каменната плоча все още стоеше леко отместена вдясно. За миг очите на помощника му се впериха в Стреси, но по израза на лицето му той разбра, че не бе уместно да заговори за разместената плоча. Пазачът на гробището, който придружаваше групата и стоеше малко встрани, също не обели дума.

— Ето това е всичко — рече Стреси, когато се озоваха на пътя. — От цялата къща не остана нищо друго, освен този куп гробове.

— Много печална история — отвърна единият от гостите.

— Пристигането на Дорунтина разтревожи всички — продължи Стреси. — Навярно много повече, отколкото вас заминаването й.

Из пътя те пак поговориха за загадъчното пътуване на младата жена. „Такова внезапно заминаване — казаха чуждестранците — беше не само нередно, но и необяснимо за нас.“

— Тъгуваше ли тя там? — попита Стреси. — Исках да кажа, мъчно ли й беше за близките.

— Естествено — отвърна единият.

— Освен това отначало не е разбирала и езика, а това сигурно е подсилвало чувството й за самота. Тревожеше ли се за близките си?

— Много. Особено в последно време. Чувствуваше се толкова потисната…

— Значи, особено в последно време — повтори Стреси.

— Да, напоследък много се безпокоеше, че никой не идва от близките й.

— Измъчваше ли я това? — попита Стреси. — Навярно е искала тя да дойде?

— Да, на няколко пъти. Съпругът й, нашият братовчед, й бе обещал, че ако до пролетта никой не дойде, той сам ще я доведе, за да ги види.

— Така ли?

— Да. И което си е истина, не само тя, но и всички ние започнахме да подозираме, че нещо може да се е случило.

— И, изглежда, не е могла да изчака до пролетта — каза Стреси.

— Сигурно.

— Когато е разбрал, че е заминала, съпругът й навярно.

Чуждестранците се спогледаха.

— Естествено. Всичко беше толкова странно. Брат й дошъл да я вземе, а изобщо не пожелал да влезе дори за малко вкъщи. Защо така набързо, без да се срещне с никого? Наистина навремето имало известно спречкване между Костандин и нашия братовчед, но оттогава бяха минали толкова години…

— Какво спречкване? — прекъсна го Стреси.

— В деня на сватбата — отвърна помощникът му съвсем тихо. — Старата госпожа споменава за това в писмата си.

— Но независимо от това — продължи гостът, — поведението на брат й, ако наистина е бил той, за нас беше необяснимо.

— Извинете — обърна се Стреси, — исках да ви попитам, съпругът й усъмни ли се, че това може да не е бил брат й?

Чуждестранците отново се спогледаха.

— Как да ви кажа, да, естествено, че се усъмни. Усъмни се, че ако не е бил брат й, е бил някой друг… Какво ли не се случва на този свят. Въпреки че на никого и през ум не му минаваше тя да направи подобно нещо. Те се разбираха много добре помежду си. Понякога я виждахме унила, защото беше чужденка, а отначало не знаеше и езика и много тъгуваше за близките си, но въпреки това двамата се обичаха.

— И независимо от всичко, едно такова заминаване… — намеси се другият.

— Да, ще кажа открито, това внезапно заминаване породи у нас известни съмнения. Затова и предприехме този дълъг път по молба на нашия братовчед — нейният съпруг, за да изясним всичко. Но тук се натъкнахме на една още по-заплетена история.

— Заплетена… — обади се Стреси. — До известна степен е така, въпреки че трябва да признаем, че Дорунтина наистина пристигна в дома на родителите си.

Последните думи Стреси произнесе по-бавно, като затруднен в говора си човек, а наум си каза: „Защо продължаваш да я защитаваш?“

— Така е — отвърна единият от чуждестранците. — От една страна, до известна степен ние се успокоихме. Дорунтина действително е пристигнала в бащиния си дом, но трябва да кажем, че тук се натъкнахме на нова загадка: брат й, с когото уж е пътувала, отдавна не е между живите. Тогава изниква въпросът кой я е довел? Все някой трябва да я е довел, не е ли така? Няколко жени твърдят, че са видели конника. Защо е трябвало да лъже?

Стреси наведе глава замислен. Локвите из пътя бяха пълни със загниващи листа. Да каже на чуждестранците, че всичките тези въпроси вече неведнъж си ги е задавал, му се стори излишно. Безсмислено му се струваше също така да сподели и своите предположения за някой прелъстител. Макар че сега, повече от когато и да било, допускаше това.

— Не зная какво да ви кажа — заговори той, ката повдигна рамене. Чувствуваше се уморен.

— И ние не знаем какво да мислим — отвърна онзи, който по-малко бе участвувал досега в разговора. — Всичко това е толкова печално… Още утре си тръгваме, повече няма какво да правим тук.

Стреси не отговори. Наистина няма какво да правят повече тук — си каза той наум и почувствува как тръпки го побиват.

 

На следващия ден чуждестранците си тръгнаха. Стреси изведнъж почувствува как му олекна, сякаш не е чакал нищо друго, освен тяхното заминаване, за да се заеме спокойно, може би за последен път с тайната на Дорунтина. Беше съвсем ясно, че изпращането на двамата братовчеди да проверят доколко са верни думите в писмото на Дорунтина показваше, че съпругът й преди всичко се бе усъмнил в семейна изневяра. И може би имаше право. Навярно цялата история беше много по-проста, отколкото предполагаха, както често се случваше с доста събития, които поради това, че бяха по същество най-обикновени, като самозащита срещу разкриването им имаха свойството да объркват мислите. На Стреси му се стори, че най-сетне разкрива тайната. Досега винаги бе смятал, че съществува прелъстител, но изглежда, беше точно обратното. Никой не бе измамил Дорунтина, а самата тя беше излъгала най-напред съпруга си, след това майка си и после всички останали. Добре ни разигра — помисли си Стреси с известно раздразнение, примесено със съжаление.

От време на време у него се промъкваше съмнението за евентуална лъжа от страна на Дорунтина, но Стреси все го пропъждаше, завладян от мистерията, която забулваше случката. И това бе съвсем обяснимо за подобна история, пълна с неизвестност. Достатъчно бе Стреси да си спомни за предишните си съмнения, че може би конникът и пътуването на кон изобщо не са съществували и че Дорунтина навярно е тръгнала преди месеци, а може и година, за да стигне вкъщи, Достатъчно бе да си припомни и предположението за умопомрачение, което поставяше под съмнение всякаква достоверност в думите й. Но пристигането на хората от Бохемия сложи край на тези съмнения. Беше налице бележката, която той видя със собствените си очи, в нея пишеше за заминаването й с някого, конника бяха видели няколко тамошни жени и на всичко отгоре братовчедите на съпруга й му съобщиха и датата, на която е тръгнала — 29 септември. Вече няма как да се измъкнеш — си каза Стреси. У него бе пламнало желанието да разгадае загадката и навярно увлечен от тайнствения й характер, той не желаеше историята да се промени, а в себе си усещаше, че започва да й изменя.

Цялата тази история, независимо от злокобния декор, не бе нищо друго, освен едно любовно приключение. Това беше същността й, останалото бяха второстепенни неща. Имаше право жена му, която още от самото начало така бе погледнала на случката. Понякога жените имат особен нюх към тези неща. Да, да — повтори си Стреси, сякаш да убеди себе си в това, което мислеше. Едно пътуване с любимия, независимо че в случая любовта се преплита с нещастието. Навярно това е придало още по-голяма сила на всичко. „Какво не бих дала да се повтори още веднъж това пътуване“ — му бе казала тя. Разбира се, разбира се, Дорунтина — си рече наум Стреси.

Стреси не изпитваше някакво враждебно чувство към нея, само беше уморен. Мозъкът му, отначало бавно, а след това все по-трескаво започна да работи и да възпроизвежда случилото се. От време на време се сещаше за двамата чуждестранци, които сега пътуваха към центъра на Европа и като него сигурно прехвърляха в мислите си случката. Навярно те сега разговаряха помежду си много по-открито, отколкото тук, припомняха си неща, които сами бяха забелязали или чули от други, и съдеха за постъпките на невестата чужденка, която бе изменила на съпруга си.

Стреси постепенно мислено рисуваше картината на случилото се. Наскоро след сватбата Дорунтина разбира, че не обича повече съпруга си. Тъжна е и се разкайва за този брак. Мъката й расте и от това, че не знае чуждия език, от самотата и особено от тъгата но близките й. Спомня си за техните дълги спорове около задомяването й. Колебанията, мненията „за“ и „против“ и това още повече я гнети. От друга страна, никой от братята й не идва да я види. Дори и Костандин, който й е дал клетва. От време на време се тревожи да не би да се е случило някакво нещастие, но пропъжда съмненията с мисълта, че тя няма един или двама, а девет братя, и то в разцвета на младостта. По-скоро е склонна да вярва, че са я забравили. Задомиха толкова далеч единствената си сестра, заведоха я отвъд слънцето и вече не си и спомнят за нея. Мъката й от ден на ден все повече нараства. Започва да ненавижда и съпруга си, защото й се струва, че той е виновен за всичките й злини. Вдигнал се от другия край на света, за да я вземе и разбие живота й. Постоянната мъка и липсата на радост пораждат мисълта да му отмъсти. Да се махне, да го изостави, но къде да иде? Тя е съвсем сама в чуждата страна, една двадесет и три годишна жена. Подразбира се, че при такива обстоятелства единственото утешение е някоя любовна история. Навярно е започнала, без и сама да разбере, просто за да запълни празнотата. Захваща се с първия, който се завъртява около нея. Това може да е някой пътник (нали точно пътят е свързан с всяка нейна надежда?). И без да му мисли много, решава да тръгне с него. Първо смята да замине, без изобщо да се обади, след това в последния миг, навярно от известно съжаление към съпруга си или от чувство на уважение (тя е пораснала в семейство, в което се държи на тези неща), решава да остави една бележка. В момента може би се е поколебала дали да каже, или не истината на съпруга си. Възможно е повече от човечност, за да не нарани честолюбието му, отколкото, подтиквана от нещо друго, да е написала в бележката, че тръгва с брат си Костандин. Още повече това е било и твърде убедително поради клетвата, която Костандин й е дал, че било за добро или за лошо, ща дойде да я вземе, клетва, известна на всички, включително и на съпруга й.

И така, без да мисли за последствията, тя тръгва с любимия си. Дали са кроили, или не планове за женитба, не е от значение. Вероятно е смятала по-късно да дойде в бащиния си дом с любимия, да обясни на близките си как стоят нещата, да им разкаже за мъката си и самотата (беше една такава самота…) и навярно, след като те я изслушат, може би ще й простят това приключение. Накрая би могла да остане да живее с втория си мъж при близките си и вече никога… никога… да не ги напуска.

Но за всичко това тя е мислила разпокъсано, без да свързва много нещата. Погълната от мимолетното си щастие, не е искала да си блъска главата за бъдещето. Дотогава има време, все ще измисли нещо. И така пътуват с любимия, като отсядат от странноприемница в странноприемница, опиянени от блаженство (сигурно са продавали нейните накити, за да имат средства).

Но щастието им е било твърде кратко. Именно в някоя от тези странноприемници тя научава за трагедията, сполетяла семейството й (а колко лесно е да чуеш новини из странноприемниците край пътищата през дългите есенни нощи), именно в една от тях тя научила за нещастието, което е сполетяло родния й дом. Може би е научила всичко, а може би само отчасти и вече си представя какво може да е станало, когато чува за чумавите вражески орди, опустошили половин Арбърия. Тогава тя сякаш обезумява, идва разкаянието, ужасът, мъката и угризението на съвестта, които я карат да загуби равновесие. Моли любимия веднага да я заведе в бащиния й дом и той се съгласява. Значи не той, а Дорунтина е тази, която води непознатия конник, който едва намира пътя, от държава в държава и от княжество в княжество. Колкото повече приближават границите на Арбърия, толкова по-често тя мисли как ще отговори на въпроса: „Кой те доведе?“ Досега не е мислила много за това. Веднъж да стигне вкъщи, после все някак ще се оправи. Но ето че домът й вече не е далеч. Трябва по някакъв начин да оправдае пристигането си. Да каже, че я е довел непознат, не е убедително. Да разкаже направо за любовника си не е удобно. Преди е мислила за това разпокъсано, без много логика, защото пред мъката й въпросите са изглеждали незначителни, докато сега те придобиват все по-голяма тежест. И както мислите й скачат от едно на друго, за да намери някакъв изход, тя си спомня за клетвата на Костандин и начаса решава да каже, че я е довел Костандин според дадената дума. Това говори, че тя е знаела, че Костандин не е вкъщи, че отсъствува, а може би, че не е и между живите. Тя все още не знае всичко за голямото нещастие, което ги е сполетяло, но за смъртта на Костандин сигурно е научила. Изглежда за него специално е питала. Защо? Обяснимо е той да заема по-голямо място в мислите й, тъй като й е дал дума, че Ще дойде да я вземе. В тревожните дни, изпълнени с очакване, тя него е чакала да се появи на прашния друм.

Къщата вече е съвсем наблизо и дори да иска, е обърканите си мисли, тя няма време да скрои някоя друга лъжа. Значи ще каже, че я е довел мъртвият. И така най-после Дорунтина почуква на портата. Казва на любимия си да остане встрани, за да не го забележат, като навярно са се разбрали да се срещнат след два-три дни. Отвътре майката задава очаквания въпрос: „С кого дойде?“ Дорунтина й отвръща — с Костандин, Майката й казва, че той е починал, но Дорунтина вече знае това. Чакай да те целуна още веднъж, преди да са отворили портата — й прошепва любимият и я целува за последен път в полумрака. Именно тази целувка е видяла старицата от прозореца. Това я е ужасило. Може би е повярвала, че нейният син се е вдигнал от гроба, за да доведе сестра си. Но по-голяма е вероятността майката да е предположила, че това не е нейният син, а някакъв непознат. Но и в двата случая, дори и да е помислила, че мъртвият се целува с Дорунтина или че това е някой непознат, старата еднакво се е ужасила. По-възможно е да е допуснала последното — целувка с някакъв непознат. Лъжата на дъщеря й й се е сторила отвратителна — след сполетялото ги толкова голямо нещастие Дорунтина се забавлява като блудница с някакъв си непознат пътник.

Какво се е случило между майката и дъщерята след отварянето на портите — обясненията, проклятията, плачовете — това никой не знае.

После събитията бързо се нижат едно след друго. Дорунтина научава цялата драма, подразбира се от само себе си, че връзките й с любимия прекъсват, докато съвсем се заличат. Грешката на Стреси бе, че в заповедта, която изпрати още в началото до странноприемниците и наблюдателните места, даде указания да се обърне внимание на конник (мъж или жена на кон или яздещи на отделни коне), идващ отдалеч, а не нареди да бъде задържан и всеки отделен пътник на кон, насочващ се към границите. Това допълнение направи във втората заповед и все още се надяваше, че непознатият може да се залови, още повече че за известно време той щеше да се скрие някъде, докато разбере какво ще стане с Дорунтина. Но дори и да не го заловят, поне да се потвърди, че е преминал границата, за да може Стреси да съобщи в съседните графства и княжества, където влиянието на Византия бе твърде силно и сигурно щяха да го открият и арестуват.

Преди да се прибере вкъщи за обед, Стреси попита още веднъж помощника си дали не е пристигнало някое ново съобщение от странноприемниците. Помощникът поклати отрицателно глава. Стреси наметна пелерината си и понечи да тръгне, когато помощникът му заговори:

— Приключих с архива. Утре, ако сте свободен, мога да ви докладвам.

— Така ли? Как ти се струва?

Помощникът го изгледа продължително:

— Моето мнение е съвсем различно от това на останалите — каза той едва чуто.

— Така ли? — рече Стреси и се усмихна, без да го поглежда. — Довиждане. Утре ще изслушам доклада ти.

По пътя до дома Стреси не мисли почти за нищо. На няколко пъти се сети за двамата чуждестранци, които сега препускаха към Бохемия и си блъскаха главите с това, което доскоро занимаваше до известна степен и него.

— Знаеш ли — обърна се той към жена си още с отварянето на вратата. — Струва ми се, че ти беше права. Излиза, че цялата история с Дорунтина не е нищо друго, освен едно любовно приключение.

— Така ли? — отвърна тя и под блясъка на очите й страните й леко поруменяха от удоволствие.

— След пристигането на двамата братовчеди на мъжа й всичко се изясни — продължи той, докато сваляше пелерината си.

Като се настаняваше край огнището, на Стреси му се стори, че в дома им имаше известна оживеност. Едно от онези оживления, които повече се долавят чрез сетивата. Обикновените движения на съпругата му около приготвянето на обеда бяха по-чевръсти, потропването на съдовете по-шумно, дори и мирисът на ястието сякаш бе по-приятен. Докато жена му слагаше чиниите на масата, той долови в очите й някакъв блясък на признателност, който бързо заличаваше онази сдържана студенина, която изпълваше всичко с особено еднообразие през последните дни. После, по време на обеда, този блясък в очите й стана още по-нежен и красноречив, а когато станаха от масата и тя каза на децата веднага да отидат да си легнат, Стреси с охота, каквато рядко бе изпитвал в последно време, отиде в спалнята и зачака жена си. Тя влезе след малко с току-що сресани коси и той изведнъж разбра, че в бъдещите им дни покойната Дорунтина много пъти щеше да се намесва, за да им носи както сега плътски копнеж или обратното — временно охладняване един към друг.

След уталожване на страстта те дълго лежаха мълчаливи, като гледаха ту към дърворезбата на тавана, ту към прозореца с полуотворени дървени капаци, от който се виждаше част от мрачното небе на късната есен.

— Я виж един жерав — каза тя. — Аз мислех, че отдавна са отлетели.

— Случва се някой и да закъснее — отвърна той.

Кой знае защо, на Стреси му се стори, че прекъснатият още по време на обеда разговор за Дорунтина отново ще бъде подхванат. С едно леко движение, оправяйки кичур коси на слепоочието й, той закри погледа на съпругата си към небето, уверен, че по този начин ще избегне подновяването на разговора за покойната.

 

На следващия ден Стреси повика помощника си, за да се запознае с изводите, до които той бе стигнал след проучване архива на Вранаите. Помощникът му имаше същия смутен израз, дори на Стреси му се стори, че лицето му е още по-бледо от вчера.

— Както ви бях казал преди — започна той, — от обстойното проучване на архива аз стигнах до съвсем различен извод от онова, което се говори или предполага за загадъчната случка.

Не допусках, че един архив е в състояние да направи човек по-блед, отколкото след треска — помисли си Стреси.

— Дори обяснението, което ще дам за случката, е съвсем различно и от това, което вие мислите — продължи помощникът.

Стреси учудено повдигна вежди.

— Слушам те — каза той и почувствува как събеседникът му за миг се поколеба.

— Това не е някакво мое откритие, а една истина, до която се добрах, прехвърляйки лист по лист архива на Вранаите, особено разменените писма на старата госпожа с граф Топиа.

Помощникът отвори папката и извади оттам куп пожълтели от времето писма.

— И какво разбра от тези писма? — обади се Стреси с известно нетърпение.

Помощникът си пое дълбоко дъх.

— Старата госпожа често е писала писма на дългогодишния си приятел, в които споделя грижите си или други интимни семейни неща и се обръща за съвет към нето. Имала е навика да пази копие от писмата.

— Разбирам — каза Стреси. — Само, моля те, по-кратко.

— Да, ще се помъча — и той отново си пое дъх, като потри с ръка челото си.

— В някои писма, особено в едно от тях, твърде отдавнашно, Госпожа Майката споменава за някакво неестествено чувство на сина си Костандин към сестра му Дорунтина.

— Така ли? — възкликна Стреси. — И в какво се изразява това неестествено чувство, можеш ли да ми обясниш?

— Подробности в писмото липсват, но ако свържем това с други факти от по-късните писма и особено с отговора на граф Топиа, става ясно, че се отнася до склонност на Костандин към кръвосмешение…

— Я виж ти, я виж ти! — обади се Стреси.

Челото на помощника се бе покрило със ситни капки пот, но въпреки това той се престори, че не долавя иронията в думите на началника си и продължи.

— Наистина графът веднага е разбрал за какво става дума и в своя отговор — помощникът сложи едно писмо пред Стреси — й пише да не се тревожи, тъй като това били временни прояви, свързани с възрастта. Дори й посочва няколко подобни примера с негови познати семейства, като подчертава, че това често се случка в домове, където има една-единствена дъщеря. Ето какво пише по-нататък: „Изисква се само повече внимание и търпение, докато това малко неестествено, чувство отмине. Но както и да е, ще поговорим за това, когато се срещнем.“

Помощникът повдигна очи, за да види какво впечатление е направило писмото на началника му, но Стреси бе забил поглед в масата и нервно барабанеше с пръсти.

— По-късно в техните писма не се споменава нищо по този въпрос — продължи помощникът. — Изглежда, че както е предполагал граф Топиа, това болезнено чувство у брата към сестрата е отминало. Но година по-късно, в едно друго писмо, когато Дорунтина вече става на възраст за задомяване, старата госпожа се оплаква на графа, че Костандин ревнува сестра си от всеки, който поиска ръката й. Тази негова ревност станала причина да отпратят неколцина сватове — пише майката.

— Ами тя? — прекъсна го Стреси. — Дорунтина?

— Няма нито дума за нейното отношение към Костандин.

— И после?

— По-късно, когато старата госпожа съобщава на графа за сватовете от далечната страна, които са поискали Дорунтина, между другото му пише, че тя, както и повечето от синовете й, доста се двоумят поради твърде далечното разстояние и че за учудване на всички единствено Костандин посрещнал много възторжено това сватосване. В писмото си с пожелания по повод сватбата на Дорунтина графът пише на старата госпожа, че отношението на Костандин към това далечно задомяване на сестра му съвсем не е учудващо, а напротив, както вече сме разговаряли — пише тон — обяснимо е Костандин да се противопоставя на сватосването с познати хора и да одобрява за съпруг мъж отдалеч, непознат и по възможност чуждестранен, за да бъде колкото се може по-далеч от очите му. Добре че най-после стана това сватосване — продължава той, — дори и поради тази причина.

Помощникът порови известно време в папката, като търсеше нещо. Стреси бе забил поглед в земята.

Накрая ето и писмото, в което старата госпожа пише на графа за сватбата и между другото за спречкването, което става на нея.

— А, да, спречкването — обади се Стреси като разбуден от дрямка.

— Това, че спречкването не е направило впечатление на останалите или е сметнато за нещо най-обикновено в такива случаи, е станало по простата причина, че хората не са знаели обстоятелствата, за които споменах по-горе, докато Госпожа Майката съвсем правилно си обяснява поведението му. Като пише на графа как Костандин след венчавката в църквата приличал на обезумял и как при изпращането на сватбарите до главния път избутал младоженеца, който бил до булката, и му казал: „Тя е все още моя, разбираш ли, моя“, Госпожа Майката завършва писмото до стария си приятел, че слава богу, това били последните й тревоги по въпроса, който му бил известен от години. — Помощникът преглътна, уморен от продължителното говорене. — Това е всичко, което може да се разбере от писмата — продължи той. — В няколко от последните й писма, изпратени след нещастието, старицата говори за самотата си, оплаква се, че е останала сам-сама на света и че съжалява, загдето е задомила дъщеря си толкова далеч. Друго няма. Това е всичко.

Настъпи мълчание. Известно време се чуваше само как пръстите на Стреси барабанят по масата.

— И каква връзка има всичко това с нашия случай? Помощникът повдигна очи.

— Как да няма връзка — отвърна той. — Има, дори много тясна.

Стреси продължаваше да го гледа въпросително.

— Смятам, ще се съгласите с мене, че влечението на Костандин към кръвосмешение е неопровержимо.

— Не съм изненадан — рече Стреси, — това са неща, които се случват.

— Вярвам, че също така ще се съгласите и с изводите ми, че настояванията на Костандин да бъде задомена сестрата колкото се може по-надалеч показват неговата вътрешна борба да превъзмогне болезненото си чувство към нея. От една страна — съпруг, колкото се може по-далеч от очите му, а от друга колкото се може по-далеч от възможността за кръвосмешение.

— Ясно — обади се Стреси, — продължавай.

— Спречкването говори за последното му терзание, приживе.

— Приживе ли? — прекъсна го Стреси.

— Да — отвърна помощникът и несъзнателно повиши глас. — Защото аз съм убеден, че неудовлетвореното влечение към кръвосмешение е толкова силно чувство, че дори и смъртта не може да го заличи.

— Хъм! — възкликна Стреси.

— Това неудовлетворено влечение е нещо нетленно — продължи помощникът. — С далечното задомяване на сестра си Костандин е смятал, че ще се избави от него, но по-късно се вижда, че не само разстоянието, а дори и смъртта не може да го спаси.

— Продължавай — каза Стреси студено.

Помощникът се поколеба за миг. Озарените му от някаква вътрешна светлина очи настойчиво гледаха Стреси, сякаш искаха предварително разрешение за онова, което щеше да каже.

— Продължавай — повтори Стреси.

Помощникът все още се колебаеше.

— Да не би да искаш да кажеш, че чувството на неудовлетворено кръвосмешение е вдигнало мъртвия от гроба? — попита Стреси с леденостуден тон.

— Именно — само дето не извика другият. — Тяхното злокобно пътуване не е нищо друго, освен едно сватбено пътешествие.

— Стига! — извика Стреси. — Ти си полудял.

— Знаех, че няма да се съгласите с мене, но въпреки това моля да не ме обиждате.

— Ти съвсем си се побъркал — каза Стреси.

— Не съм се побъркал, господин началник. Вие сте висшестоящ и имате право да ме корите, да ме уволните от работа, дори да ме арестувате, но не и да ме обиждате. Аз… аз…

— Какво ти… ти…

— Аз съм убеден, че цялата тази история, дето си блъскаме главите да я разнищим, не е нищо друго, освен най-обикновен случай на кръвосмешение, защото иначе не могат да се обяснят постъпките на Костандин, а това, че настоявал да омъжи сестра си надалеч, понеже имал злокобни предчувствия и по този начин смятал, че ще я спаси от ударите на злото, извинете ме, е просто глупост. Костандин наистина е имал лоши предчувствия, но тези предчувствия се отнасят до самия него, това са опасенията му от кръвосмешението и той е искал да отстрани възможността, а не да избави сестра си от бог знае какво нещастие…

Помощникът говореше припряно, без да успее да си поеме дъх, сякаш се страхуваше, че няма да му дадат възможност да довърши.

— Но както вече казах, от кръвосмешението не може да го избави нито разстоянието, нито дори и смъртта. И така през една задушна нощ той се вдига от гроба, за да осъществи онова, за което е мечтал цял живот… Моля ви, не ме прекъсвайте, оставете ме да се изкажа… И се вдига той през онази топла октомврийска нощ, надгробният камък му става кон, възсяда го и тръгва да изпълни голямата мечта на своя живот… И така се сбъдва това злокобно сватбено пътуване, от странноприемница на странноприемница, както казахте вие, но не с живия, а с мъртвеца. Именно това открива ужасената майка, преди да отвори портата. Тя наистина вижда Дорунтина да се целува с някого в полумрака, но това не е любовник-прелъстител, както вие смятате, а мъртвият брат… Онова, от което старата госпожа се е страхувала цял живот, се е сбъднало. Това е ужасната истина, която майката разкрива, и тя я отвежда в гроба…

— Побъркан — рече Стреси, но този път съвсем тихо, сякаш повече на себе си. — Забранявам ти да говориш повече — продължи той спокойно.

Помощникът отвори уста, но Стреси изведнъж се изправи и като го приближи, извика в лицето му:

— Забранявам ти да говориш, разбра ли? Иначе още сега ще те арестувам, ясно ли е?

Помощникът не успя да довърши.

— Това, което имах да кажа, аз го казах — отвърна, като едва си поемаше дъх — сега ще ви убедя.

— Ти си болен. Ти си болен, нещастнико.

Стреси не сваляше очи от бледото, изпито от безсъние лице на помощника си и изведнъж му дожаля за него.

— Вината е моя, че те натоварих с този архив. Всичкото това четене за един непривикнал човек…

Помощникът го гледаше като в треска.

— Сега върви — каза Стреси с мек глас. — Почини си. Ти имаш нужда от спокойствие, чуваш ли? Казал си, каквото си казал, между нас ще си остане. Обещавам ти да го забравя, но при условие че и ти ще направиш същото, разбра ли? Върви сега.

Помощникът стана и излезе. Стреси проследи известно време с очи неговата поклащаща се походка с някаква застинала усмивка на лицето.

На всяка цена трябва да се намери онзи никаквец — си каза Стреси. Архиепископът беше прав. Час по-скоро трябва да се сложи край на тази история, иначе може да се случат нежелателни неща.

Стреси започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята. Трябваше да се засили контролът във всяко кътче на страната, да се раздвижат всички служби, като изоставят всякаква друга работа и се заловят само с издирването. Няма да оставя камък върху камък, докато не се разгадае загадката. Трябва да го открия час по-скоро, иначе тази история всички ни ще подлуди — си каза той.

 

Независимо от усилията на Стреси и подчинените му, както и на служителите на църквата, които всеки ден разясняваха на вярващите, че Дорунтина е доведена от прелъстител, броят на хората, които вярваха в това, бе твърде малък в сравнение с онези, които бяха убедени, че я е довел мъртвият.

Стреси сам се залови да проучи списъка на лицата, които от края на септември до 11 октомври бяха отсъствували от селището. От време на време в съзнанието му се промъкваше мисълта, че може би Дорунтина е доведена от някой от другарите на Костандин, за да изпълнят дадената от него клетва, но той начаса я отхвърляше като невероятна. Дори когато му изготвиха пълния списък на отсъствуващите и в него откри четирима от най-близките и предани другари на Костандин, и това не можа да го убеди. Не беше ли отсъствувал и той по служба именно през тези дни? Освен това другарите на Костандин имаха неопровержими доказателства — и четиримата по това време бяха участвували в Големите игри, които всяка година се провеждат в Северното княжество на Арбърия, като двама от тях показаха дори и наградите си.

Междувременно наближаваха четиридесет дни от смъртта на майката и дъщерята и оплаквачките сигурно щяха отново да занареждат покъртителната балада без каквито и да било изменения. Той добре познаваше твърдоглавието на тези издръжливи старици. На деветините, въпреки заръките, които им изпрати, те не промениха нищо в оплакванията си, както стана и на следващите помени. Ще пограчат още някой и друг ден тия врани, след това ще млъкнат — бе казал свещеникът, но Стреси не беше много убеден.

Един ден Стреси ги видя да се отправят една подир друга към запустялата къща за обичайния помен. Той се спря насред пътя, висок, загърнат в черната си пелерина, на чиято яка бе извезан бял еленов рог — емблемата на княжески служител, а те целите в черно, с предварително нажалени за предстоящото оплакване лица, минаха съвсем безразлични край него. Стори му се, че го познаха, защото прочете в очите им лека ирония към рушителя на легендата. Струваше му се, че като ги види, мисълта, че бе влязъл в двубой с оплаквачките, ще го разсмее, но за учудване не изпита нищо такова, а напротив, след като минаха край него, почувствува как го побиват студени тръпки.

От друга страна, за всеобщо учудване, архиепископът продължаваше да стои в манастира „Трите кръста“, но това вече не дразнеше Стреси. Погълнат изцяло от издирването на странствуващия похитител, той бе забравил всичко останало. Вестите, които идваха от странноприемниците, все още не даваха нищо определено. Бяха арестувани трима-четирима души, но по-късно поради липса на доказателства ги освободиха. Очакваха се вести от съседните графства и княжества, особено от северните краища, откъдето минаваше пътят за Бохемия. От време на време у Стреси се промъкваха нови съмнения и предположения около случката, но той веднага ги отхвърляше.

Към средата на ноември падна първият сняг, който за разлика от снеговете през късната есен не се стопи, а покри с белота цялата земя. Един следобед, когато се прибираше вкъщи, Стреси несъзнателно отби коня и тръгна по пътя, който водеше към църквата. Слезе пред вратите на гробището и като закрачи по още неутъпкания сняг, влезе вътре. Нямаше никой. Стърчащите над снега кръстове изглеждаха още потъмни. Няколко черни птици кръжаха в другия край на гробището. Стреси повървя известно време, докато най-сетне му се стори, че е намерил гробовете на Вранаите. Наведе се, прочете един от надписите и видя, че не бе сгрешил. Снегът наоколо белееше, недокоснат от човешки крак. Иконите изглеждаха като замръзнали. Защо дойдох тук — помисли си Стреси и въздъхна. Изведнъж почувствува как вечният покой на гробището завладява и него, а наред с това усети и някаква необикновена яснота в мислите си. Очите му се заслепяваха от блясъка на снега, но той не отвръщаше поглед от него, сякаш се страхуваше да не загуби яснотата на мислите си. И изведнъж в съзнанието му изплува историята на Дорунтина, която му се стори безпределно проста и ясна. Под снега лежеше къс земя, в която бяха погребани толкова много хора, които също са се обичали едни-други и са си обещавали винаги да бъдат близко. Така и те двамата — Костандин и Дорунтина — са били измъчвани от продължителната раздяла, далечното разстояние, изгарящия копнеж и непоносимата самота (беше една такава самота…). Стремили са се един към друг, за да се съберат живи или мъртви, в живота или смъртта, или в някакъв свят между смъртта и живота. Мъчили са се да сломят законите, които сковават живите същества, за да не се връщат никога от смъртта към живота, стремили са се да надвият неумолимите закони на смъртта, да постигнат невъзможното и отново да се съберат. За миг им се е сторило, че са го постигнали, както се случва в сънищата, когато вярваш; че до теб е любимият мъртъв човек, а това е само една временна илюзия (не можех да го прегърна, нещо ме възпираше) и смутени, те се бяха разделили сред мрака — живият бе тръгнал към дома, мъртвият към гроба. (Ти върви напред, аз имам малко работа в църквата.) И макар това да бе невъзможна и Стреси никога да не би повярвал във вдигането на мъртвия от гроба, въпреки всичко то се бе случило. Край пътя се появил братът на кон и казал на сестра си: „Тръгвай с мене.“ Няма никакво значение какво е мислила тя или какво са мислили другите, тъй като в края на краищата това е една история, която малко или много се е случвала с всекиго в която и да било страна и във всички времена. Защото живият винаги е имал някого, за когото копнее да дойде отдалеч, да се завърне от задгробния живот, да постоят малко заедно, после да пътуват на един и същи кон, тъй като всеки на този свят тъгува по някого, който не е между живите, и си казва наум: „Само веднъж да дойде, ох, да дойде само веднъж да го прегърна“ (но нещо ме възпираше да го прегърна). За съжаление това никога не може да стане и докато свят светува, няма да де случи и това е най-голямата горест на хората, която винаги като мъгла ще забулва земята, докато тя угасне…

Ето това е всичко — въздъхна Стреси. Останалото — предположенията, издирванията, изводите, не са нищо друго освен дребни, жалки и безсмислени лутания. Той искаше да остане още малко във волните простори на мисълта, но чувствуваше как примката на ежедневието все повече се затяга около врата му и настойчиво го тегли надолу, за да слезе колкото се може по-скоро от своя полет над земята. И той побърза да се махне оттук, преди да се е строполил в снега. Все още зашеметен като някакъв сомнамбул, той приближи коня, възседна го и се отдалечи в галоп.