Исмаил Кадаре
Кой доведе Дорунтина (3)

Трета глава

За погребението на Госпожа Майката и Дорунтина започнаха да прииждат хора от четирите краища на княжеството. Изведнъж стана ясно, че това погребение ще се превърне в едно от онези събития, чиито причини никога не могат да се обяснят, събития, които се случваха от време на време като някаква необходимост, за да привлекат вниманието на всички. Всъщност интересът към това събитие се породи много по-рано, още в деня, когато стана известно завръщането на Дорунтина, а погребението, така да се каже, изкарваше на бял свят всичко, което се говореше или мислеше зад стените на къщите и се въртеше в главите на хората. Сега всичко това придобиваше форма и плът сред онази безконечна върволица от хора, която пътуваше с мулета, каруци или пеша към главното селище на областта.

Погребението щеше да стане в неделя. Телата на двете покойници бяха положени в големия, изоставен след смъртта на синовете, салон за гости. Под светлината на свещите старинните семейни гербове, окачените по стените оръжия и икони, както и лицата на покойните сякаш бяха потопени в сребро.

Край големите бронзови ковчези (старата стопанка бе оставила със специално писмо голяма сума за погребението си), сложени върху поставки с красива дърворезба, четири оплаквачки дирижираха оплакванията на жените. Плачът край бронзовите ковчези след двадесет часа от смъртта на Дорунтина и майка й вече беше по-сдържан, но в замяна на това по-затрогващ. От време на време според обичая оплаквачките нареждаха и в стихотворна форма. Редуваха се една след друга, а после подхващаха четирите заедно и пресъздаваха моменти от необикновеното събитие.

С развълнуван глас едната от тях разказваше за сватбата на Дорунтина и заминаването й надалеч. Другата още по-трогателно нареждаше за деветимата братя, които непосредствено след сватбата й загиват в неравен бой със заразената от чума вражеска войска. Третата продължаваше, като описваше мъката на старата им майка, която остава сам-самичка.

Костандине, чумата да те вземе,

де я клетвата, дето ми даде,

де я, земята ли я изяде?^[1]

Нареждаше четвъртата оплаквачка с думите на покойната старица, която проклина сина си заради потъпканата клетва. След това подхващаше първата оплаквачка и разказваше за вдигането на прокълнатия син от гроба и препускането му през нощта към племената, където бе задомена сестра му.

Ако си дошъл за добро,

да се облека като соколица,

ако за зло си дошъл,

да се облека като калугерка —

нареждаше втората оплаквачка.

Ела ми, сестро, както си! —

отвръщаше й третата оплаквачка с думите на мъртвия брат.

После започваха да се редуват четвъртата и първата оплаквачка и да разказват с думите на птиците-свидетели за пътуването на брата и сестрата на кон:

Де се е чуло, видяло,

живо да язди с умряло,

на един кон двамата?

Третата подхващаше оплакването за пристигането им: в родния дом и за връщането на Костандин в гроба. Четвъртата оплаквачка завършваше как Дорунтина е потропала на портите с думите, че я е довел;брат и според дадената клетва и предаваше отговора; на майката отвътре:

Костандин, момък умрял,

три години в пръстта не изтлял.

След като завършваха разказа си, оплаквачките спираха, колкото да си поемат дъх, и отново започваха.

Думите, които придружаваха плача им, не бяха все едни и същи при всяко оплакване. Някои от тях се повтаряха, други се видоизменяха или изоставяха, за да бъдат заменени от нови. По време на оплакването им се случваше да минат мимоходом онази част от събитията, на която са се задържали по-дълго при предишното си оплакване, или да се задържат по-продължително на някой момент, на който в предходното не са оказали нужното внимание или изобщо са го прескочили. Така че се случваше в едно от оплакванията да отделят по-голямо внимание на встъплението — на онова време, когато сред големия род на Вранаите е царувало пълно щастие, на колебанията около сватбата на Дорунтина дали да я задомят толкова далеч и на обещанието на Костандин, че винаги ще довежда сестра си, щом майка им поиска. В следващото всичко това се споменаваше мимоходом и оплаквачките се спираха подробно на странното пътуване, като предаваха разговора между мъртвия брат и живата сестра. При третото им оплакване за всичко това се споменаваше набързо и се отделяше внимание на други подробности, като например молбите на Дорунтина пред брата да не я задомява толкова далеч и думите на Костандин към селските девойки на хорото (по време на сватбата й се вдига голям празник в селището), че „те са много красиви, но като погледне сестра си, остава равнодушен към хубостта им“.

Специално изпратените хора на Стреси записваха всички думи на оплаквачките и веднага му ги занасяха. Изправен край открехнатия прозорец, през който нахлуваше студеният северен вятър, Стреси гледаше втрещен падащите листа, после вземаше перото и започваше да подчертава отделни думи и цели редове.

— Ние може денонощно да си блъскаме главите, за да обясним случилото се, а в това време оплаквачките си вършат своята работа — обърна се той към помощника си.

— Така е. Те дори не се и съмняват въз вдигането на мъртвия от гроба.

— Пред очите ни се ражда една легенда — рече Стреси и повдигна изпълнените с подчертани думи листа. — Погледни! До завчера оплакванията им все още бяха най-обикновени, докато от снощи и особено днес те напълно започнаха да придобиват формата на истинска легенда.

Помощникът гледа известно време изписаните листове, подчертаните места и кратките бележки встрани. Тук-таме ръката на Стреси бе сложила въпросителни и удивителни.

— Въпреки всичко и от нарежданията на оплаквачките може да излезе нещо — добави той с едва забележима усмивка.

— Разбира се — отвърна помощникът.

Междувременно продължаваха да прииждат за погребението познати и непознати от всички краища на княжеството. Пристигнаха стари приятели на семейството, многобройните им родственици, различни благородници и други официални лица, членове на княжеското семейство и представители на духовенството. Дойдоха също така и много благородници, близки или далечни познати от съседните графства и княжества. Граф Топиа, старият приятел на Госпожа Майката, поради невъзможността си да дойде лично (било по здравословни причини или заради охладняването на отношенията му с нашия княз, не се знаеше със сигурност) бе изпратил един от синовете си.

 

Погребението, така както бе уточнено, стана в неделя преди обед. Безкрайното шествие, което пътят не можеше да побере, едва се придвижваше към църквата. По-голямата част от изпращачите на покойните бяха принудени да прескачат канавките и да крачат по полето и пущинаците. Повечето от тях бяха присъствували на сватбата на Дорунтина и тъжните звуци на камбаната изведнъж ги накараха да си спомнят за това. По същия този път минаха и тогава, биеше същата камбана, но съвсем другояче. Почти същите хора, които днес изпращаха покойните, бяха сред сватбарите и както сега много от тях не ги побираше пътят, та прескачаха канавките и вървяха по полето.

Между сватбата на Дорунтина и погребението й имаше и друго покъртително събитие — смъртта на деветимата й братя, но за него хората вече смътно си спомняха. Ужасът бе продължил цели две седмици. Веригата на това нечувано нещастие сякаш нямаше край. Жаждата на смъртта като че ли не можеше да се утоли, докато не угаси напълно огнището на Вранаите. Отначало донесоха двама от братята, загинали на бойното поле. Два смъртни случая в един и същи ден. Тогава на хората им се стори, че съдбата се показва безмилостна спрямо Вранаите и никой не можеше да предположи какво ще донесе следващият ден, и никой не можеше да допусне, че на следващата вечер ще докарат още двама ранени и че само след три дни и те ще издъхнат. Раните им не бяха тежки, а на близките им се сториха още по-леки в сравнение със смъртоносните рани на двамата убити. Но когато на третата сутрин издъхнаха и потъналата в траур къща бе споходена и от това ново нещастие, скръбта стана още по-голяма от предишната и прерасна в изгаряща болка, пълна с угризения на съвестта и разкаяние за проявеното нехайство спрямо двамата ранени, за изоставянето им поради тежката загуба на другите двама преди тях (всъщност никой не беше ги изоставил, само така им се струваше на Вранаите, защото ги загубиха). Всички вкъщи като че ли обезумяха от мъка — старата майка, останалите братя, току-що овдовелите невести. Спомняха си за раните на починалите, които сега им се струваха тежки, споменаваха за грижите, които е трябвало да положат, и ги глождеха угризения, че не са направили нищо, чувствуваха се безкрайно виновни. Загубата на ранените братя ги наскърбяваше още повече, защото им се струваше, че животът им е бил в техни ръце и те просто са оставили смъртта да ги грабне пред очите им. И само след няколко дни, когато смъртта с тежки крачки отново се върна в дома им, за да отнеме и останалите петима братя, старата майка и невестите бяха напълно съкрушени. Хората казваха, че дори бог не праща два пъти гръм на едно и също място, затова злото, което сполетя къщата на Вранаите, им се струваше нечувано. Едва тогава се разбра, че албанците са воювали със заразена от чума войска и участта на ранените и повечето от онези, които се бяха завърнали живи след битката, щеше да бъде една и; съща със съдбата на загиналите в боя.

След три седмици големият дом на Вранаите, някога изпълнен с радостна глъч, занемя и се превърна в пустош. Само Дорунтина, напуснала неотдавна бащината къща, не знаеше нищо за ужасното нещастие.

Църковната камбана продължаваше да бие на умряло, но сред погребалното шествие бе трудно да се намери дори и един от най-тесния приятелски кръг на семейството, който да си спомня с точност за погребението на деветимата братя. Тогава всичко бе станало като в някакъв кошмарен сън, като в среднощна тъма, тъй като изнасянето на ковчезите от къщата на Вранаите продължи девет дни. Дори повечето от хората не можеха да си спомнят кой след кого бе умрял и сигурно след известно време щеше да е трудно да се каже кои от братята бяха загинали на бойното поле, кои умрели от чумата и кои едновременно от раните и болестта. А сватбата на Дорунтина беше нещо; което се помнеше от всички с най-големи подробности. Тя бе от онзи род събития, които можеха с течение на времето да се разкрасяват не затова, че са незабравими, а защото имат обаятелната сила да привличат спомена за всичко добро, което е съществувало или се е смятало, че го е имало преди, а сега вече не се среща. Освен това тя бе първата сватба на тукашна девойка, задимена толкова далеч. Още от незапомнени времена разстоянието, на което се омъжваше девойка, бе нещо, което вълнуваше твърде много мислите на хората. Имаше различни мнения, за и против, тревоги, несъгласия, разправии, драми. Всичко това произтичаше от далечните разстояния и различията в родовете, макар че те често бяха доста сходни по нрави. Имаше привърженици на идеята сватбите да стават в рамките на селището, дори и в рода, които бяха готови да жертвуват всичко, за да не се променя този стар обичай, а други пък бяха готови да се жертвуват точно за обратното — да задомят девойките колкото се може по-надалеч. Привържениците на двете идеи дълго бяха воювали помежду си, докато женитбите надалеч постепенно започнаха да надделяват. Отначало разстоянието през две, през четири, през седем планини плашеше, докато накрая дойде невероятно далечното задомяване на Дорунтина, което стигаше почти до половината континент.

Траурното шествие бавно се движеше към църквата, както някога керванът на сватбарите, и бе съвсем обяснимо хората да шушукат, да говорят и отново да си спомнят за историята със сватосването на Дорунтина, за колебанията на майката и братята, които не бяха съгласни с тази женитба, за настояванията на Костандин и клетвата му, че щом майка им поиска, ще довежда сестра си. Що се отнасяше до Дорунтина дали бе съгласна, или не, никой нищо не знаеше. Спомняха се я на коня, по-красива от когато и да било, сред братята си и сватовете, разплакана като всяка булка, с премрежения си поглед тя по-скоро принадлежеше на необятния хоризонт, отколкото да беше сред тях.

Всичко това си припомняха сега, когато траурното шествие вървеше по същия път, по който някога бе тръгнал сватбарският керван. И както кристален, сервиз, поставен върху черно кадифе, разпръсква още по-красиви отблясъци, така и днес на фона на траура сватбата на Дорунтина им се струваше много по-хубава. На хората им бе трудно да мислят за едното без другото, още повече че според тях Дорунтина беше също толкова красива в ковчега, както и някога на булченския кон. Красива, но за какво й е, въздишаха те. Повече никой няма да се радва на тази хубост освен черната земя.

Други, с по-тихи гласове от първите, говореха за нейното загадъчно пристигане, като повтаряха онова, което бяха чули от някои. Казват, че Стреси се занимавал с разкриването на тази мистерия — обаждаше се един. Князът лично го натоварил с това — намесваше се друг. Няма никаква мистерия, слушайте мене — прекъсваше го трети. Тя дойде, за да затвори обръча на смъртта — това е всичко. Но как, по какъв начин е дошла? Това никога няма да се разбере. Казват, че един от братята й се вдигнал от гроба, за да я доведе. Така чух и аз, наистина да настръхнеш от ужас. А други говорят, че… Зная, зная, и аз го чух, но по-добре да оставим това настрана, грехота е да се говори така, особено днес, на погребението. Имаш право.

И хората прекъсваха разговора си с едно негласно споразумение, че след няколко дни или може би още утре, след като погребат мъртвите, когато всички се поуспокоят, отново ще заговорят за това, навярно още по-уверено и много по-свободно.

 

Наистина стана точно така. Непосредствено след погребението, когато привидно като че ли бе сложен край на тази история, плъзнаха такива невероятни слухове, каквито рядко се помнеше да са се пускали някога. Те се пръснаха и из околните селища, оттам се пренесоха още по-далеч и стигнаха до най-отдалечените кътчета на княжеството, след това преминаха границите му и започнаха да се разпръскват и в съседните графства и княжества. Изглежда, многобройните тъжачи, които присъствуваха на погребението, връщайки се по домовете си, носеха със себе си и част от онова, което бяха чули, за да го разнесат по-късно из цялата страна.

От уста на уста и от човек на човек към тези приказки, разбира се, се прибавяха и много от хорските тревоги, от онези техни болки, които нямаха смелост да изразят открито, а чакаха удобен случай, за да ги, кажат по заобиколен начин. И колкото по-далеч отиваха, толкова по-невероятни ставаха, променяха дори и формата си като някой странствуващ облак, но съдържанието им си оставаше почти същото: един мъртвец се вдигнал от гроба, за да изпълни клетвата пред майка си, че ще довежда задомената надалеч: сестра винаги когато тя има нужда от нея.

 

Не бе изминала и седмица от погребението на Дорунтина и майка й, когато съобщиха на Стреси незабавно да се яви в манастира „Трите кръста“, където го очаквал архиепископът на княжеството, пристигнал специално по много важна работа.

По много важна работа — повтори: си няколко пъти наум Стреси, докато яздеше по пътя, който минаваше през полето. Каква ли работа можеше да има архиепископът с него? Той много рядко напускаше седалището си и освен това, ако имаше някаква работа, свързана със Стреси, можеше да се обърне към висшестоящите му началници или да го повика при себе си в престолния град на княжеството, вместо да блъска този дълъг път до манастира „Трите кръста“: Може би е някакво недоразумение — помисли си Стреси, — нещо са объркали чиновниците или куриерите. В края на: краищата не си струваше да се тревожи предварително.

Над широкото, сковано от късната есен поле духаше студен вятър. В далечината копите сено, от двете страни на пътя, ставаха все по-малки, сякаш: се отдръпваха мрачни назад. Стреси повдигна яката на пелерината си. Ами ако става дума за случката с Дорунтина? — помисли си той и веднага си каза: Глупости. Какво общо може да има архиепископът с това? Малко ли му е другата работа в престолния град, особено сега, когато така са се изострили отношенията между римската и византийската църква в албанските княжества? Преди няколко години, когато, кажи-речи, бяха определени зоните на влияние между католическата и източноправославната църква и тяхното княжество остана под византийската църква, Стреси помисли, че най-сетне се слага край на тези безконечни разправии. Но, изглежда, не беше така. Двете църкви отново подеха борба за надмощие в отделните албански графства и княжества. От постоянните съобщения, които идваха от странноприемниците и изходните пунктове, се виждаше, че в последно време отново се бяха раздвижили католическите мисионери из княжествата. Навярно по тази работа бе дошъл и архиепископът, въпреки че тя нямаше нищо общо със Стреси. Той не беше консул, който издава разрешения за пътуване. Не — помисли си Стреси, — това няма никаква връзка с мене. Трябва да е за нещо друго.

В края на краищата защо напразно да си блъска главата? Ще отиде и ще разбере за какво става дума. Не си струваше предварително да се безпокои. Може би работата бе съвсем проста — архиепископът навярно е дошъл за друго, да речем за някаква проверка на място, и по този повод може да е възникнало нещо, за което да търси намесата на Стреси. Например разпространяването на магии, проблем, с който много често се сблъскваше църквата. Да, да, сигурно е нещо такова — си каза той и се улови, че мислите му несъзнателно се въртяха все около това „за какво ли можеше да го вика“. Магиите, ами вдигането на мъртъвци от гроба? Само крачка делеше едното от другото… О, не — едва не извика той, — само с Дорунтина не може да има никаква връзка архиепископът — и пришпори коня, за да побърза.

Наистина бе студено. Отдясно се показаха за миг къщите на селище, след което не се виждаше вече нищо друго освен копите сено, които непрекъснато потъваха в далечината.

До манастира „Трите кръста“ имаше още доста път. През цялото време Стреси продължи да мисли пак за предположенията си, само че в обратен ред. На няколко пъти си каза: измислици, глупости, не е възможно, и въпреки че вземаше окончателно решение да си избие това от главата, и през останалата част от пътя до манастира не можа да мисли за нищо друго, освен за причината, поради която навярно го викаше архиепископът.

Стреси за пръв път виждаше архиепископа отблизо. Този път не в тържествените му одежди, както го бе видял в голямата църква в престолнината на княжеството, и сега той му се стори кротък и слаб, с толкова тънка и бледа кожа, че с малко повече усилие човек би отгатнал какво вълнува това почти прозрачно лице. Но щом архиепископът заговори, първоначалното впечатление у Стреси веднага изчезна. Гласът му нямаше нищо общо с тялото и лицето и повече отговаряше на тържествените му одежди, на митрата и тамянника му, които сега не носеше, но навярно не би ги свалил, ако не можеше да ги замени с този изненадващо силен глас.

Архиепископът веднага пристъпи към въпроса. Обърна се към Стреси, че е уведомен как в селището му някой си се е вдигнал преди две седмици от гроба. Стреси си пое дълбоко дъх. Ето за какво било — си каза наум. От всичките му предположения излезе онова, което най-малко допускаше. Това, което се е случило — продължи архиепископът, — е нещо нечувано и злото, което то причинява, е много по-голямо, отколкото може да се предположи. Само лекомислени хора могат с пренебрежение да отминат такива неща — повиши той глас. Стреси почувствува как се изчервява и понечи да му отговори, че никой не може да го обвини в подобно нещо, тъй като веднага е съобщил писмено в канцеларията на княза и е направил всичко възможно да изясни тайната около тази случка, но архиепископът сякаш прочете мислите му и продължи:

— Аз бях уведомен още в началото за случилото се и дадох необходимите разпореждания да се сложи край на тази история, но въпреки това, трябва да кажа, че никога не съм допускал тя така да се разпространи.

— Да, тя се разпространи повече, отколкото се очакваше — заговори за пръв път Стреси. И след като сам архиепископът признаваше, че не е очаквал подобни последствия, Стреси не сметна за необходимо да се оправдава.

— Предприех това тежко пътуване, за да разбера докъде се е стигнало и какъв е отзвукът от тази история — продължи архиепископът. — За съжаление се уверих, че шумът, който е вдигнала, е бедствен.

Стреси повдигна глава.

— За нищо друго не бих тръгнал в такова лошо време — подчерта архиепископът, без да сваля пронизващия си поглед от Стреси. — Сега разбирате ли какво значение отдава Светата църква на тази случка?

— Да, Ваше Преосвещенство — отвърна Стреси. — Кажете какво трябва да направя?

Архиепископът, изглежда, бе очаквал този въпрос по-късно, затова замълча за известно време, като че ли да преглътне онова, което вече бе излишно да каже. На Стреси му се стори, че той започна да нервничи.

— Да се потули случаят — отвърна архиепископът със съвсем спокоен глас, — да се погребе онази част от него, която е излишна, която не е истина, която е против църквата. Разбирате ли ме, капитане? Да се отрече възкръсването на човека, да се отхвърли, да се разобличи, да се забрани с помощта на всякакви средства.

— Разбрах, Ваше Преосвещенство.

— Трудно ли е?

— Несъмнено — отвърна Стреси. — Аз мога да затворя устата на някой измамник или клеветник, но как мога да спра хорските приказки? Това е извън моята власт и не е по силите ми, Ваше Преосвещенство.

Очите на архиепископа го измериха студено.

— На оплаквачките не мога да забраня да оплакват — продължи Стреси, — докато на дрънканиците…

— Оплаквачките можете да заставите да млъкнат — прекъсна го той, — а на хорските бръщолевици можете да измените насоката.

— По какъв начин? — попита спокойно Стреси.

Те се изгледаха продължително.

— Капитане — каза накрая архиепископът, — лична вие вярвате ли, че мъртвият може да се е вдигнал от гроба?

— Не, Ваше Преосвещенство.

На Стреси му се стори, че събеседникът му си пое дъх с облекчение. Как може да му мине през ум, че съм чак толкова глупав, та да повярвам в подобна безсмислица — си рече той.

— Следователно вие сте уверен, че някой е довел младата жена, за която става дума?

— Безспорно, Ваше Преосвещенство.

— Тогава докажете това — каза архиепископът — и оплаквачките сами ще изоставят половината от вайканията си, а бръщолевиците от само себе си ще променят насоката си.

— Постарах се, Ваше Преосвещенство — отвърна Стреси, — направих всичко възможно.

— И няма ли резултат?

— Почти никакъв. Има хора, които не вярват във възкръсването на мъртвия, но въпреки това те са малцина в сравнение с онези, които вярват в обратното.

— Тогава направете тези малцина да се превърнат в мнозинство.

— Направил съм всичко възможно, Ваше Преосвещенство.

— Трябва да се направи още, капитане. И това може да се постигне само по един начин — като се издири онзи измамник, прелъстител или авантюрист, който е довел младата жена. Да се намери на всяка цена. Земята да се преобърне, но да се намери. А ако не го откриете, ще го измислите.

— Да го измислим!

В погледите им премина някаква студенина.

— Трябва на всяка цена да се потвърди — каза архиепископът и пръв сведе очи. — Много неща отначало изглеждат невъзможни, а след това се вижда, че все нещо може да се направи.

Гласът на архиепископа бе изгубил предишната си звучност.

— Ще се постарая, Ваше Преосвещенство — отвърна Стреси.

Настъпи тягостно мълчание, едно от онези, при които ти се струва, че не знаеш къде да се денеш. Архиепископът, замислен, бе навел глава. Когато отново заговори, гласът му бе толкова различен, че Стреси неочаквано повдигна очи и го погледна. Сега гласът идеше от слабото тяло на събеседника му — мек и убедителен:

— Нека да говорим открито, капитане — и той дълбоко си пое дъх, преди да продължи. — Да говорим открито. Вярвам, че знаете какво голямо значение отдават в престолнината на такива неща. За всичко друго могат да ти простят в Константинопол, но за неща, свързани с основните догми на Светата църква, никому не прощават. Виждал съм по хиподрума да се влачат обезобразени императори, с избодени очи и отрязани езици само загдето са дръзнали да помислят, че могат да променят нещо в някоя от догмите на Църквата. Навярно си спомняте преди две години за разгорещените спорове около пола на ангелите, които за малко не завършиха с поголовно клане на населението в престолнината.

Стреси си спомняше нещо подобно, но съвсем смътно, тъй като не отдаваше значение на тези истерични психози, които от време на време избухваха в престолнината на империята.

— Особено сега — продължи архиепископът, — когато така са изострени отношенията между нашата и католическата църква. За подобна работа днес като нищо ти хвръква главата. Разбирате ли ме, капитане?

— Да — отвърна Стреси с несигурен глас. — Само не можах да разбера дали думата ви е за случката, за която току-що разговаряхме?

— Именно — рече архиепископът. Гласът му бе започнал да се засилва и да придобива предишната си звучност. — Именно за нея.

Стреси издържа погледа му, без да сведе очи.

— Говори се за излизането на човек от гроба — продължи архиепископът. — Става дума за едно възкръсване. Разбирате ли какво ще рече това, капитане?

— Излизането на някого от гроба — повтори Стреси. — Налудничав брътвеж.

— Не е толкова просто — прекъсна го архиепископът. — Това е едно нечувано богохулство! Едно свръхбогохулство!

— Да — потвърди Стреси, — в известен смисъл е така.

— Не само в известен смисъл, а изцяло — почти извика архиепископът. Гласът му напълно бе възвърнал предишната си суровост. И той така приближи глава до лицето на Стреси, че онзи, само благодарение на силната си воля, не отстъпи крачка назад. — До днес на този свят само един Исус Христос се е вдигнал от гроба, разбирате ли ме, капитане?

— Разбирам, Ваше Преосвещенство.

— Само той се е вдигнал след смъртта си, за да изпълни своята велика мисия. А този вашият мъртвец, Костандин или как там го наричаха, да не би да иска да подражава на Исус? Каква сила го е вдигнала от гроба и какво ще донесе той на човечеството?

Стреси не знаеше какво да отговори.

— Нищо! — извика архиепископът. — Съвършено нищо! Ето защо всичко това, отначало докрай, е една лъжа и богохулство. Това е едно предизвикателство срещу Светата църква и като всяко предизвикателство трябва безпощадно да се осъди.

Той замълча за известно време, за да даде възможност на Стреси да се съвземе след цялата тази словесна градушка.

— Изслушайте ме добре, капитане — продължи архиепископът и гласът му отново се смекчи. — Ако тази история не се потули още в самото начало, тя ще плъзне навсякъде и тогава ще бъде късно да й пресечем пътя. Ще бъде твърде късно, разбирате ли ме?

 

Следобед Стреси си тръгна от манастира. Конят вървеше бавно по широкия друм, както бавно се нижеха в мислите на капитана и отделните части от продължителния разговор с архиепископа. Утре отново трябва да се заловя с тази история от самото й начало — си каза. Всъщност той изобщо не бе и преставал да се занимава е нея, макар че освободи помощника си от всякакви други задължения, за да има възможност спокойно да прелисти архива на Госпожа Майката. Въпреки всичко, след като в седалището на княжеството бяха сериозно обезпокоени от тази случка, трябваше пак да започне отначало. Ще се наложи да изпрати друга разпоредба до всички странноприемници и наблюдателници край пътищата, а може би ще трябва да посочи и някакво възнаграждение за онзи, който помогне за разкриване следите на измамника. Няма да е зле да изпрати и някого до Бохемия, за да разбере на място какво знаят за заминаването на Дорунтина. Последната мисъл за известно време го оживи. Как не беше се сетил по-рано? Това трябваше да бъде едно от първите неща, които бе необходимо да направи веднага след случката. Но както и да е — успокои се той след малко. Има време.

Стреси повдигна глава, за да разбере какво ще е времето, но есенното небе бе забулено цялото в облаци. Само храсталаците край пътя от време на време потрепваха от студения вятър и това придаваше още по-голяма пустота на полето. На този свят само един Исус Христос се е вдигнал от гроба — повтори си Стреси думите на архиепископа. Хората смятаха, че го е сторил и Костандин. Думите на архиепископа за мъртвия бяха пълни с презрение, но доколкото му бе известно, и Костандин приживе не е изпитвал някаква особена почит към духовенството. Стреси лично не го познаваше, само помощникът му беше казал някои неща за личността на Костандин от прочетеното в семейния им архив. Ако се съди по писмата на старата госпожа, той е бил твърде своенравен човек. Харесвали му новите идеи и така страстно се залавял за тях, че докато не ги доведе докрай, не се отказвал. Такова било и отношението му по въпроса за женитбите. Той така категорично се противопоставял на женитбите в рамките на селището, че какъвто бил буен и необуздан в този си стремеж за сватосване с хора отдалеч, би могъл да стигне и накрай света. Както се виждаше и от писмата на старата госпожа, Костандин заявявал, че женитбите надалеч, които били привилегия само на царете и принцесите, трябвало да се превърнат в най-обикновено нещо за всички. Според него женитбите на далечно разстояние показвали силата и достойнството на един народ и той твърдял, че благородната арбърийска раса имала всички качества да устои на изпитанията и драмите, които могат да породят далечните разстояния.

И не само по отношение на женитбите, но и по много други въпроси Костандин имал свое мнение, съвсем различно от мнението на другите, та старата госпожа, заради тези негови възгледи, неведнъж е имала неприятности с доста авторитетни хора. В архива се намирали и две писма от областния епископ до Госпожа Майката, в които той й обръщал внимание за някои погрешни идеи на сина й и че на няколко пъти Костандин бил говорил наляво и надясно остри думи срещу Църквата. Имало и други, още по-значителни неща — бе споделил помощникът му, които щял да изложи подробно в доклада си, след като завърши с архива.

На Стреси не му направиха никакво особено впечатление тези страни от личността на Костандин навярно поради това, че и самият той не изпитваше кон знае какво уважение към Църквата. Но това беше всеобща черта на висшите чиновници от княжеството и си имаше своето обяснение. Непрекъснатите, още от незапомнени времена, борби между католическата и православната църква бяха разклатили твърде много устоите на вярата в Арбърийските княжества. Те се намираха на границата между двете църкви, така че бе съвсем естествено, поради различни причини, главно политически и икономически, да преминават ту към католическата, ту към източноправославната църква. Сега половината от населението бяха католици, а другата източноправославни и тъй като нещата все още не бяха изкристализирали, двете църкви се надяваха да си присвоят някоя и друга зона на влияние. Стреси бе убеден, че и самият княз не си блъскаше много главата с църковните работи. Сред най-близките му съюзници имаше принцове католици, така както и между враговете му — източноправославни. Всъщност само преди половин век княжеството прие източноправославната религия и Римската църква не губеше надежда отново да ги направи католици.

Стреси, както и повечето от висшите чиновници, се стараеше да не се бърка в работите на Църквата и никога не вземаше сериозно нейните заповеди. Навярно не би се и представил изобщо на архиепископа, тъй като можеше да намери някакъв предлог, но в последно време, за да не се изострят отношенията с Византия, князът бе изпратил специална разпоредба, в която нареждаше на всички функционери от княжеството да бъдат внимателни към Църквата. В разпоредбата се подчертаваше, че това е продиктувано от висши държавни интереси и всяко неспазване на наредбата ще се наказва най-строго.

Всичко това Стреси си припомни разпокъсано, без да отделя поглед от ширналото се мрачно поле. Октомврийският студ сякаш бе сковал целия простор. Изведнъж Стреси трепна. Зад един храст на няколко крачки от пътя той видя да белеят костите на някакъв кон. Личаха половината му ребра и гръбнакът, а черепът не се виждаше. О, господи — възкликна малко по-нататък Стреси. Човек би помислил, че това е неговият кон.

Той се загърна още по-плътно с пелерината си, като се мъчеше да заличи от мислите си гледката. Беше му някак тъжно, макар тази тъга да не го измъчваше. Чувството му се сливаше с пустотата на широкото поле, над което се усещаше приближаването на зимата. Каква сила те е накарала да се вдигнеш от гроба… какво искаше да донесеш?… — и Стреси сам се зачуди на този въпрос, който се изтръгна от гърдите му под формата на въздишка. Поклати глава, сякаш да се опомни, той, който иронично се подсмиваше на всички онези, дето бяха повярвали в това. Стреси горчиво се усмихна. Ама че неприятна история — си каза и пришпори коня. Какъв мрачен следобед — помисли след малко. Вече се здрачаваше и Стреси подкара коня в галоп. Из пътя до селището той се помъчи да освободи мислите си от всичко, което имаше връзка със случката. Когато пристигна, нощта се бе спуснала. Тук-таме съвсем слабо проблясваха светлините на къщите. Чуваше се кучешки лай ту по-наблизо, ту някъде далеч. Стреси не тръгна към дома си, а към главната улица. Дори и сам не знаеше защо направи така. След малко се озова пред дома на Госпожа Майката. Наоколо нямаше други къщи. Тъмнееше само равното място с големите дървета, които изглеждаха в мрака още по-високи. Усамотената запустяла къща чернееше и навяваше страх. Стреси приближи с коня до затворената порта, погледа известно време тъмните прозорци и след това обърна коня. Отдалечи се малко и отново спря. Беше точно сред дърветата. От портата лесно можеше да се забележи тук човек, дори и да няма луна. Нощта срещу 11 октомври горе-долу е била такава — без луна, само не толкова облачна. Точно на това място Дорунтина трябва да се е разделила с непознатия конник. Когато майка й е отворила портата, той се е отдалечавал, но възможно е старата да е видяла нещо още от прозореца. Нещо, което навярно й е причинило смъртоносния удар… Стреси се завъртя с коня на място. Какво ли бе открила старицата в полумрака? Може би, че онзи, който се отдалечава, е нейният мъртъв син? (Дорунтина още отвън й казва: „Доведе ме брат ми Костандин.“) Или обратното, че това не е нейният син и че дъщеря й я лъже. Твърде вероятно е, но това едва ли може толкова силно да я потресе. Или да предположим, че Дорунтина с непознатия при раздялата са се целунали за последен път сред мрака… Стига — си рече Стреси и с едно рязко движение извърна коня. В последния миг, докато се отдалечаваше, внезапно обърна глава като човек, който търси да улови в мрака погледа на някой, който го дебне, и още веднъж погледна към затворените порти.