Исмаил Кадаре
Кой доведе Дорунтина (2)

Втора глава

Стреси издаде заповед, която още същия ден бе разпратена до всички странноприемници и гранични места край пътища, реки и планини, в която нареждаше незабавно да му съобщят, ако някой е видял пътник и жена на кон, на отделни коне или на други превозни средства през нощта срещу 11 октомври. В случай че някой ги е срещнал, да посочи къде и кога, ако са забелязани в странноприемница, колко време са престояли там, дали са се хранили някъде те, коня или конете им и по възможност, ако е направило впечатление, какви са били отношенията помежду им. В края на заповедта се настояваше да се съобщи, ако някой е видял да пътува и непридружавана от никого млада жена.

— Сега няма как да се измъкнат — каза Стреси на помощника си, когато главният куриер му докладва, че разпореждането е разпратено и до най-отдалечените краища. — Мъж и жена, възседнали кон, е нещо, което прави впечатление, не е ли така? Дори и да са яздили на различни коне, е почти същото.

— Така е — отвърна помощникът.

Стреси стана и взе да се разхожда от масата до прозореца.

— Няма начин да не попаднем на следите им, освен ако не са прелетели над облаците.

Помощникът повдигна глава:

— От цялата тази история излиза, че са прелетели над облаците — отвърна той.

— Още ли се съмняваш? — попита Стреси.

— Всички се съмняват — отвърна помощникът.

— На хората им е простено, но на нас не.

Внезапен силен вятър разтърси стъклата на прозорците и запрати капки дъжд по тях.

— Ето я и истинската есен — обади се Стреси замислен. — Забелязал съм, че винаги през есента се случват най-необикновените събития.

В стаята настъпи мълчание. Стреси, подпрял чело с ръка, остана известно време загледан в ситния дъжд навън. Но това не продължи много. Сред временното успокоение в съзнанието му отново изплува настойчивият и все по-напиращ въпрос: Кой ли ще да е бил непознатият конник? Не минаха и няколко минути и многобройните предположения около тази мисъл напълно го объркаха. Беше ясно, че непознатият знаеше нещо за семейството на Вранаите, може би не с подробности, но знаеше за сполетялото ги нещастие. Навярно знаеше за смъртта на братята, за обещанието на Костандин и дадената от него клетва. Освен това той знаеше и пътя от онова далечно графство в Централна Европа чак до Арбърия^[1]. Но защо, за малко не извика Стреси, — защо е направил това? Заради някакви материални облаги? Стреси отпусна стиснатите си челюсти, тъй като по този начин си отпочиваше. Макар мотивът за възнаграждение да изглеждаше твърде обикновен, не можеше да се пренебрегне. Всъщност всички знаеха, че след загубата на синовете си Госпожа Майката на няколко пъти бе изпращала хора да съобщят на Дорунтина да дойде, но двама от тях се бяха върнали, без да успеят да стигнат дотам, тъй като пътят минавал през държави на други племена, които в момента воювали. Според уговорката те бяха върнали на старицата половината от възнаграждението, докато третият безследно бе изчезнал. Или бе умрял по пътищата, или бе отишъл при Дорунтина, но тя не му е повярвала. Оттогава изминаха две години и половина и бе изключено неговата вест да е довела Дорунтина с толкова голямо закъснение. Може би тайнственият конник е възнамерявал да поиска от Дорунтина някакво възнаграждение, но тогава това е в пълно противоречие с твърдението му, че е Костандин. Не, помисли Стреси. Въпросът за материална облага изобщо отпада. Но тогава какво е накарало непознатия да се представи за Костандин? А може би става дума за най-обикновена измама с цел отвличане, за да продаде след това Дорунтина като робиня в някой далечен край? Но това предположение отпада от само себе си, след като той я довежда тук. Да е целял отвличане, а по време на пътуването да е променил намерението си, имаше съвсем малка вероятност, тъй като Стреси добре познаваше разбойниците, които бродеха по големите пътища. А може би ставаше дума за някоя стара семейна вражда, за кръвно отмъщение към Вранаите или рода на съпруга й, но и това не му се виждаше убедително. Ударът, който семейството на Дорунтина понесе от съдбата, беше толкова ужасен, че хорската злина не можеше да прибави към него нищо повече. Въпреки това трябваше внимателно да се прегледат архивите на това знатно семейство, завещанията им, наследствата, старите им съдебни дела. Може би нещо из тях щеше да хвърли някаква светлина върху тази случка, макар че имаше малка вероятност. Ами ако е най-обикновено любовно приключение, да пътува на кон е една двадесет и три годишна жена сред безкрайните равнини на Европа? Стреси дълбоко въздъхна. Така му се искаше да повярва в подобна версия, но не можеше. Нещо го възпираше, навярно опитът в досегашната му работа, през което време главно се бе занимавал с разследване на престъпления и тъмни дела.

Мисълта му се пренасяше от едно на друго и пак се връщаше на първия въпрос: Кой ли ще да е бил този среднощен конник? Както и Дорунтина сама твърди, отначало не могла да го познае, заприличал й на Костандин, но бил толкова прашен, че едва се различавали чертите на лицето му. Той не слязъл от коня, не пожелал да се срещне с никого от семейството на зетя (те са го познавали, защото са го виждали на сватбата) и пожелал да пътуват само нощем. Значи той е криел нещо. Стреси не попита дали Дорунтина не е зърнала поне веднъж лицето на непознатия. Трябваше на всяка цена да й зададе този въпрос, въпреки че бе глупаво да се съмнява, че пътникът съзнателно не се е прикривал. Наистина е безумие да си помислиш, че може да е бил Костандин, макар че работата не свършва с това… Ясно е, че не е бил Костандин, но Стреси започна да се съмнява дали и тази жена… беше Дорунтина.

Стреси почти блъсна масата, когато изведнъж стана. Бързо излезе навън и със същия устрем продължи нататък през полето. Дъждът бе спрял. Само тук-таме от мокрите дървета се отронваше по някоя и друга блестяща капчица. Стреси крачеше с наведена глава. Той стигна с изненадваща бързина до портите на Вранаите. Прекоси големия коридор, забеляза, че жените, които бдяха над двете нещастници, сега са станали много повече и влезе в стаята, където лежаха майката и дъщерята. Още от вратата погледна бледото лице на Дорунтина с тъмни кръгове под безжизнените очи. Как можа да се усъмни? Разбира се, че беше тя — къщите очи, същото лице, които женитбата надалеч изобщо не бе променила, а само като че ли ги бе покрила с някакъв загадъчен воал.

— Как се чувствуваш? — попита я той тихо, като седна на стола край леглото с усещането за вина поради съмненията си.

Очите й го гледаха втрещено. В тях се четеше непоносима мъка и Стреси пръв сведе поглед.

— Извинявай, че отново те безпокоя — заговори той, — но искам да те попитам нещо твърде важно, разбираш ли ме, Дорунтина, което е от значение и за тебе, и за майка ти, и за всички нас. Не видя ли поне за миг лицето на човека, който те доведе?

Дорунтина продължаваше да го гледа със същия вцепенен поглед.

— Не — отвърна най-сетне с тих глас.

Изведнъж Стреси почувствува как цялата тази атмосфера на внимание и вежливост между тях рухна. Изпита безумно желание да я хване за раменете, така да я разтърси и да кресне: Защо не казваш истината, Дорунтина? Как е възможно да пътуваш дни и нощи с един човек, да смяташ, че е брат ти и нито веднъж да не го погледнеш в лицето? Не ти ли беше домъчняло за него? Не изпита ли желание да го прегърнеш?

— Но как е възможно? — попита той.

— Бях толкова развълнувана, когато ми каза „Аз съм брат ти Костандин, дойдох да те взема“, че сякаш гръм ме порази.

— Не ти ли мина през ум, че може да се е случило нещо лошо?

— Разбира се. Помислих най-лошото, че някой от нашите е умрял.

— Навярно най-напред си помислила за майка си. После за някого от братята?

— Мина ми през ум за всеки от тях. В това число и за Костандин.

— Затова ли го попита защо косите му са целите в кал и лъхат на пръст?

— Да.

Клетата — си каза наум Стреси, като се помъчи да си представи какъв ли ужас е било за нея, ако само за миг си е помислила, че пътува с мъртвец. А, изглежда, част от пътя е изминала с това съмнение.

— От време на време отхвърлях тези мисли — продължи тя. — Това е моят брат — си казвах, — моят брат, жив и здрав. Но… — и тя не можа да довърши.

— Но… — повтори Стреси. — Какво искаше да кажеш, Дорунтина?

— Нещо ме възпираше да го прегърна — рече тя, като съвсем сниши глас. — И аз самата не зная какво.

Стреси гледаше спуснатите й мигли, които хвърляха сянка върху скулите й.

— Толкова се бях затъжила, толкова се бях затъжила и въпреки това не успях нито веднъж да го прегърна.

— Нито веднъж! — повтори след нея Стреси.

— Така ми е мъчно, особено сега, когато разбрах, че той отдавна вече не е между живите.

Гласът й стана по-уверен, а гърдите й започнаха по-бързо да се вдигат и отпускат.

— Ако можеше да се повтори това пътуване — каза тя, — ако можех поне още веднъж да го видя!

Тя бе напълно убедена, че е пътувала с мъртвия си брат. Стреси не знаеше дали да й възрази, или да я остави е това впечатление.

— Значи нито веднъж не видя лицето му? Дори и в мига, когато се разделяхте и той ти казал: „Ти върви вкъщи, аз имам малко работа в църквата“?

— Нито тогава — отвърна тя. — Беше тъмно като в рог и нищо не се виждаше, а из пътя бях винаги зад гърба му.

— Но не спряхте ли някъде? Не почивахте ли?

Тя поклати глава:

— Не си спомням.

Стреси изчака, докато очите й отново се спрат на него.

— Не ти ли мина през ум, че той крие нещо от тебе? — попита Стреси. — Не е пожелал да слезе от коня, когато дошъл да те вземе, нито пък извърнал глава да те погледне по време на пътуването и това, че е искал да пътувате само през нощта? Всичко това не те ли накара да се усъмниш в него?

Дорунтина потвърди с глава:

— Мина ми през ум, но сега си обяснявам, че е било напълно естествено да крие лицето си от мене, защото е бил мъртъв.

— Или не е бил Костандин — прекъсна я неочаквано Стреси.

Дорунтина го изгледа продължително.

— Това е едно и също — отвърна тя спокойно.

— Как така едно и също?

— След като отдавна вече не е между живите, ще рече, че не е бил той.

— Друго исках да кажа — отвърна Стреси. — Не ти ли мина през ум, че може изобщо да не е брат ти, а някой измамник, някакъв мним Костандин?

Дорунтина кимна отрицателно с глава:

— Не, изобщо.

— Изобщо? Спомни си по-добре, Дорунтина.

— Сега мога да мисля, но през онази нощ не беше възможно — отвърна тя.

— А сега не се ли съмняваш, че може би не е бил той?

Тя отново го изгледа продължително, а Стреси се помъчи да открие какво преобладаваше в очите й: мъка, ужас, съмнение или пареща болка по изгубените близки. Но в тях имаше от всичко, примесено с някакво непознато нему чувство, или навярно така му се струваше, тъй като погледът й изразяваше смесица от много неща.

— Може би не е бил той — повтори Стреси, като толкова приближи глава до нея, сякаш искаше да надникне в дъното на някакъв кладенец. Дълбоко в очите й личеше влагата на сълзите. Дорунтина отново заплака.

— Не зная какво да кажа — прошепна тя, като хълцаше. — Ох, не зная какво да кажа.

Стреси я остави мълчаливо да поплаче, после стисна леко ръката й, след това хвърли поглед към леглото на майката, която навярно спеше, и безшумно излезе от стаята.

 

След два дни започнаха да пристигат първите вести от странноприемниците. Никъде не бяха виждали нито мъж и жена на кон или на отделни коне, нито пък да пътува сама млада жена на кон или с кола. Въпреки че все още не бяха отговорили от най-отдалечените странноприемници, Стреси се обезсърчи. Беше уверен, че още в самото начало ще попадне на следа. Нима е възможно? — питаше се Стреси, като четеше известията. Как е възможно да не ги е видяло човешко око? Всички ли са спали през тези нощи, докато те са пътували? Не, не е възможно — окуражаваше се той. Все ще се намери някой, който ги е видял. Ако не днес, то утре, ако не утре, вдругиден. Все ще се намери някой.

Междувременно по нареждане на Стреси помощникът му бе прелистил целия семеен архив на Вранаите, за да открие някоя нишка, която би довела до разгадаване на загадката. Но още на първия ден, с подпухнали очи, той каза вечерта на Стреси, че с удоволствие би приел да го изпрати в командировка да преброди пътища и странноприемници, за да открие следите на беглеца, отколкото да си вади очите с тази толкова досадна работа. Това беше един от най-древните родове и в архива му се срещаха документи отпреди двеста, а понякога и отпреди триста години. Освен това бяха написани на най-различни езици и азбуки, като се почне от албански и латински и се стигне до готически и кирилица. В архива се намираха най-различни стари документи за собственост, различни завещания, съдебни решения, бележки за семейното родословие, които водеха чак до 881 година, както и разни укази за ордени и отличия. Голяма част от архива заемаха разменените писма, някои от които засягаха и въпроси за браковете в рода. Помощникът на Стреси отдели настрана десетки такива писма, за да ги прочете след това по-внимателно, и особено онези, които се отнасяха до женитбата на Дорунтина. Някои от тях бяха написани с готически букви, като че ли на немски език, изпратени чак от Бохемия. Най-интересни му се сториха копията от писмата на старата госпожа Вранай до нейния дългогодишен приятел, владетеля на съседното графство, граф Топиа, с когото, изглежда, често се е съветвала по семейни въпроси, както и неговите писма-отговори. В две-три от тях, на които помощникът хвърли бегъл поглед, старата госпожа споделяше колебанията си във връзка с омъжването на Дорунтина толкова далеч и го молеше за съвет как да постъпи. В едно от писмата, което трудно се разчиташе, навярно изпратено наскоро (личеше, че е писано от трепереща старческа ръка), тя се оплакваше от ужасната си самота. Пишеше, че снахите й една след друга си отишли, вземайки със себе си и невръстните си деца, и я оставили сам-самичка. Обещавали й, че ще се върнат, но нито една от тях не го сторила и може би донякъде имали право. Коя млада невеста ще пожелае да се върне в дом, за който хората приказвали, че над него е надвиснала сянката на смъртта.

Стреси внимателно го слушаше, но на помощника му се струваше, че от време на време мисълта на началника му се пренасяше някъде другаде.

— Ами тук? — попита Стреси най-после. — За какво се говори?

Помощникът го погледна въпросително.

— Тук — повтори Стреси, — искам да кажа не в архивите, а какво се говори за това наоколо, сред хората?

Помощникът му разпери ръце:

— Съвсем обяснимо е всички да говорят за събитието.

— Съвсем обяснимо е — повтори Стреси. — Естествено и не би могло да бъде иначе — добави след малко.

Стреси затвори чекмеджето си, наметна пелерината и след като му пожела лека нощ, излезе.

Пътят му за дома минаваше край двуетажни къщи с красиви огради и порти, които никнеха като гъби, откакто селището, някога малко и спокойно като всички останали наоколо, стана център на областта. Чардаците, където хората по навик седяха лете след вечеря, сега бяха празни и само тук-таме се виждаше по някой и друг обикновен или люлеещ се стол, навярно оставен с надеждата, че може да се върне някой от топлите дни, преди да настъпи зимата.

Но докато чардаците бяха пусти, то край портите и оградите се виждаха девойки и по някой младеж сред тях да шушукат. Като минаваше, Стреси чувствуваше как прекъсваха шепненето и го проследяваха с любопитни очи. Случката от нощта срещу 11 октомври бе разпалила въображението на всички, особено на девойките и младите невести. На Стреси му мина през ум, че навярно всяка от тях тайно мечтаеше някой да измине такъв дълъг път през континента за нея, независимо от това какъв щеше да й бъде — брат или далечен сродник, човек или призрак.

— Е? — попита жена му още с влизането. — Открихте ли най-сетне с кого е дошла?

Докато сваляше пелерината си, Стреси я погледна крадешком, за да отгатне дали нямаше нотка на ирония в думите й. Висока и светлокоса, тя го гледаше полуусмихната, а той си помисли, макар да ценеше жена си, че изобщо не може да си я представи възседнала с него кон и притиснала се о гърба му. А Дорунтина сякаш бе родена за такова препускане, с разпилените си коси, плътно притисната към мъжкия гръб.

— Нищо — отвърна той кратко.

— Изглеждаш уморен.

— Уморен съм. Къде са децата?

— Играят горе. Да сложа ли вечерята?

Той потвърди с глава и се отпусна отмалял на застлания с козяк стол. В голямото огнище няколко плахи пламъка се мъчеха да обхванат двата дъбови пъна, без да могат да ги запалят. Стреси следеше с очи движенията на жена си.

— Сякаш не ти стига другата работа, та сега и с издирването на този негодник да се занимаваш — каза тя сред тракането на съдовете. И макар да не спомена името на Дорунтина, в гласа й се долавяше враждебността към нея.

— Какво да се прави — отвърна Стреси.

Тракането на съдовете стана още по-припряно.

— В края на краищата защо трябва да се отдава такова значение с кого се е върнала у дома си една никаквица? — отново заговори съпругата му. Този път част от упрека се отправяше и към него.

— Защо да е никаквица? — попита той спокойно.

— На тебе не ти ли се струва така? Каква е тази жена, която цели три години, потънала в личното си щастие, не се и сети за майка си, върху чиято глава се струпа такова нечувано нещастие?

Стреси слушаше с наведена глава.

— Може би не е знаела.

— Ах, не била знаела. А как изведнъж се сети след три години?

Стреси повдигна рамене. Почувствува, че у жена му пак заговори старата й неприязън към Дорунтина. Тя на няколко пъти я бе проявявала, дори веднъж това стана повод да се скарат, и то два-три дни след сватбата на Дорунтина. „Защо стоиш така като втрещен — го беше подхванала. — Толкова ли много сте потресени от заминаването й?“ За пръв път му правеше подобна сцена на ревност.

— Да остави клетата си майка след такова ужасно нещастие — продължи тя — и изведнъж да се сети да дойде, колкото да отрови последните й дни. Това наистина е нечувано! Такава жестока съдба!

— Така е — отвърна Стреси. — Страшна самота…

— Не самота, а ад, кажи по-добре. Да си отидат една след друга снахите й, повечето с пеленачета на ръце, и да се превърне къщата й в пустош. В края на краищата снахите, колкото и да й са чужди и независимо че не постъпиха добре, като оставиха свекърва си в най-голямата беда, не можеш да ги упрекнеш, след като единствената й дъщеря не помисли за старицата.

Стреси бе забил поглед в медния свещник, който поразително приличаше на онзи, дето го видя през онова незабравимо утро в стаята на Дорунтина и майка й. Мислеше си как хората най-различно ще погледнат на тази случка в зависимост от общественото си положение, от собствената си съдба, от сполуките или неуспехите в живота и брака, от личното си благополучие, щастие или нещастие, с оглед на други важни събития или на най-интимни мотиви, които понякога хората скриват и от самите себе си. Всичко това щеше да даде един цялостен облик на събитието, изразяващ тяхната преценка за чуждата драма, а всъщност нямаше да е нищо друго освен израз на собствената им драма.

 

На сутринта пристигна куриер от канцеларията на княза, който донесе и писмо до Стреси. В него се потвърждаваше, че князът е уведомен за случката срещу 11 октомври и нарежда да се направи всичко възможно и час по-скоро да се изясни истината, за да не се създават бъркотии, погрешни тълкувания и смут сред народа, както писа и самият Стреси.

Канцеларията настояваше Стреси незабавно да ги уведоми, след като въпросът бъде изяснен.

Хъм, рече си той, когато повторно прочете краткото разпореждане. „Въпросът бъде изяснен…“ Празни приказки. Я ела се постави на моето място.

Стреси бе спал лошо, а на сутринта продължиха дрязгите с жена му, явно породени от това, че с нищо не й противоречеше, когато тя нападаше Дорунтина, но и не участвуваше разпалено, когато тя я осъждаше. Стреси бе забелязал, че подобни сблъсъци, които уж бяха сдържани, за да не се стигне до кавги, всъщност биваха много по-неприятни от откритите разправии, след които винаги настъпваше помирение. А подобна неприязън нямаше как да завърши с помирение, тъй като дни наред тя търсеше повод да я излее и понеже поводът обикновено биваше съвсем ненавременен и неуместен, раздразнението и разправиите бяха много по-досадни от обикновените караници.

Стреси още държеше писмото от канцеларията на княза, когато помощникът му влезе и каза, че пазачът на гробището дошъл и искал да му съобщи нещо.

— Пазачът на гробището ли? — изненада се Стреси и погледна с упрек помощника си, сякаш искаше да му каже: „Още ли се мъчиш да ме убедиш, че някой се е вдигнал от гроба?“ Но в този момент през полуотворената врата подаде глава току-що пристигналият. — Нека влезе — отвърна Стреси сдържано.

Пазачът пристъпи и почтително се поклони.

— Е? — попита Стреси, като видя как онзи застана отпреде му, без да помръдне.

Пазачът преглътна.

— Аз съм пазачът на гробището при църквата, господин Стреси, и исках да ви кажа, че…

— Плочата на гроба се е разместила — прекъсна го Стреси. — Зная.

Пазачът, съвсем объркан, сведе очи.

— Аз, аз — прошепна — исках да кажа нещо…

— Ако става дума за разместването на плочата, това го зная — отново го прекъсна Стреси, без да скрива раздразнението си. — Ако имаш да кажеш нещо, слушам те.

Стреси очакваше пазачът да отговори: „Не, нямам друго какво да кажа“ и сведе глава над масата, но за голяма своя изненада не чу нищо подобно.

— Аз исках да кажа нещо друго.

Стреси повдигна глава и строго го изгледа, сякаш да му припомни, че тук не е място, където могат да се правят шеги.

— А, имаш да кажеш нещо друго? — отвърна той с известно недоверие, примесено с ирония. — Я да чуем!

Пазачът, смутен от недружелюбното посрещане, видя как Стреси отмести преписките, като че ли искаше да му каже: ето, сега напълно ме откъсна от работата, доволен ли си? Да видим какви измишльотини ще издрънкаш.

— Ние сме прости хора, господин Стреси — рече той с несигурен глас. — Може би и не се чуваме какво приказваме, извинете ме, но аз си помислих, че кой знае, може пък да…

На Стреси изведнъж му дожаля за него.

— Говори, слушам те — обърна се той с мек глас, а наум си каза: Какво ми става? Каква вина има човекът, че целият настръхвам, като чуя за тази история?

— Слушам те — повтори той. — Кажи какво има? Пазачът, малко облекчен, пое дълбоко дъх.

— Всички говорят, че се е вдигнал от гроба един от синовете на Госпожа Майката — рече той, без да сваля очи от Стреси. — Вие по-добре от мене знаете тази история. Дори започнаха да идват в гробището, за да видят да не са се отместили и други плочи, но това няма нищо общо с онова, дето искам да ви кажа.

— Продължавай — насърчи го Стреси.

— Една неделя, не миналата, а две седмици преди пея, Госпожа Майката дойде, както си му е редът, да запали по една свещ на гробовете на синовете си.

— Преди три седмици ли? — прекъсна го Стреси.

— Да. Тя запали по една свещ, а и а гроба на Костандин запали две свещи. Случайно минавах край нея и я чух какво каза на гроба му.

Пазачът спря за малко, без да сваля очи от Стреси. Значи преди три седмици — повтори наум капитанът. Приблизително преди месец — продължи несъзнателно да размисля той.

— Чувал съм много оплаквания на майки, а и нейните нареждания за покойните й синове, по никога така не са ми настръхвали косите, както него ден.

Стреси подпря с ръка брадата си и съсредоточено заслуша думите на пазача.

— Това не беше нито нареждане, нито оплакване продължи той. — Повече приличаше на проклятие.

— На проклятие!

Пазачът отново си пое дъх, без да скрива задоволството си, че най-после бе успял да привлече вниманието на капитана.

— Да, господине, проклятие, и то страшно.

— Но разкажи какво точно каза тя! — рече Стреси с известно нетърпение.

— Трудно ми е да ви предам точно думите й, защото, когато я чух, останах потресен, но смисълът горе-долу бе този: „Костандине, къде остана думата, която ми даде, че ще довеждаш Дорунтина колкото пъти поискам и имам нужда от нея?“ Вярвам, че знаете, господин Стреси, тъй като това не е тайна, че Костандин се бе заклел пред майка си да…

— Зная, зная — прекъсна го Стреси, — продължавай нататък.

— Та тя занарежда: „Сега, когато останах сам-сама като кукувица и няма никой край мене, ти, дето по-тъпка клетвата, дано и в гроба покой да не намериш!“ Ето такива бяха горе-долу думите й.

През цялото време, докато говореше, пазачът наблюдаваше Стреси и накрая, когато очакваше да го види изумен от страшния разказ, забеляза, че очите на капитана гледаха зареяни нанякъде, явно мисълта му бе съвсем на друго място. Пазачът отново изгуби своята увереност.

— Реших да дойда да го кажа, защото може да ви влезе в работа — рече той. — Смятам, че не съм сбъркал.

— Ни най-малко — побърза да го увери Стреси. — Напротив, много добре си направил. Благодаря ти.

Пазачът се поклони и когато си тръгна, отново го погледна, за да се убеди дали добре бе сторил, или напразно беше блъскал път дотук.

Стреси остана така със зареян поглед. След малко усети нечие присъствие в стаята, извърна глава, но като видя, че е помощникът му, продължи да размисля. Как можахме да направим такава глупост, си казваше той. Да не вземем да поговорим с майката. И двата пъти разговарях само с Дорунтина, а с нея нито веднъж. Как си обяснява старата случилото се? Наистина това бе непростима грешка от негова страна.

Стреси повдигна глава. Помощникът стоеше на крак.

— Голяма глупост направихме — обърна се той към него.

— Във връзка с гроба ли? Наистина на мене ми мина веднъж през ум, но…

— Какви ги дрънкаш? — прекъсна го Стреси. — Това няма нищо общо с гроба и с всичките тези измишльотини за призраци. Докато пазачът разказваше за проклятието на старицата, аз си мислех — наистина защо не разговаряхме пито веднъж с нея? Как допуснахме това?

— Действително — отвърна с виновен глас помощникът. — Прав сте.

Стреси изведнъж стана.

— Да отидем веднага при нея — рече той. — Да се помъчим да поправим грешката.

Те веднага се озоваха на пътя. Помощникът едва успяваше да се изравни със Стреси.

— Не е работата само в клетвите — продължаваше да говори той. — Трябва да се чуе всичко, което старицата, мисли за случката. Майката може да хвърли известна светлина върху тази загадка.

— Имате право — потвърждаваше помощникът сред зачестеното си дишане, което така разпокъсваше думите му, че се чуваха откъслечно сред мъглата и вятъра. — Докато четох писмата й, на мене ми хрумна нещо… Те подсказват някои неща… но това ще ви кажа по-късно… Още не съм сигурен… освен това те се отнасят до нещо твърде странно…

— Така ли?

— Да… но сега-засега няма да ви кажа повече… Ще прелистя още веднъж всичките писма, които е разменяла… след това ще ви кажа какво мисля…

— Засега най-важното е да поговорим с майката — рече Стреси.

— Да, да, напълно сте прав.

— Дори изхождайки само от проклятието, за което разказа пазачът — продължи Стреси. — Не вярвам да си го е измислил.

— Изключено. Познавам го добре, честен човек.

— Именно, изхождайки от проклятието на майката, още когато Дорунтина отвън е извикала: „Мамо, отвори, дойдох с Костандин“ (ако тя наистина й е казала така), вероятността старата да й е повярвала е още по-голяма, като имаме предвид проклятието й. Разбираш ли ме?

— Да, да.

— Само че тук има и нещо друго — продължи Стреси, без да забавя крачките си. — Дали майката се е зарадвала, когато е разбрала, че синът й се е вслушал в думите й и се е вдигнал от гроба, или е съжалявала, че е обезпокоила мъртвия? А може би не е нито едното, нито другото, а нещо още по-смътно и объркано.

— Възможно е.

— Така смятам и аз — отвърна Стреси. — Фактът, че майката с отварянето на портите получава смъртоносен удар, говори, че именно в този миг тя разкрива някаква злокобна истина.

— Точно така — потвърди помощникът, — разкрива някаква злокобна истина… Това напълно се покрива с моето съмнение, за което ви споменах преди малко…

— Иначе с нищо не може да се обясни покрусата на старицата — продължи Стреси. — Съкрушението на Дорунтина е обяснимо — смъртта на деветимата й братя, но майката? Но какво е това?

Стреси се спря.

— Какво е това? — повтори той. — Струва ми се, че чувам да оплакват.

Те не бяха далеч от къщата на Вранаите и погледнаха към пея.

— И на мене така ми се струва — каза помощникът.

— О, господи, да не е умряла старата? — обади се Стреси — Ама каква глупост направихме!

Той забърза нататък с още по-широки крачки. Ботушите му газеха, където завърнат из локвите и калта, като разпръскваха наоколо гнилите листа. Ама че глупост — мърмореше под носа си Стреси. Каква глупост!

— А може би не е тя — обади се помощникът. — Може би е Дорунтина.

— Какво? — почти извика Стреси и другият разбра, че мисълта за смъртта на младата жена беше недопустима за нахалника му.

До къщата на Госпожа Майката вървяха мълчешком. Високите тополи от двете страни на пътя отронваха последните си листа. Вече се чуваше съвсем ясно оплакването на жените.

Починала е — измърмори Стреси, — няма никакво съмнение.

— Вижте, дворът на къщата е почернял от хора.

— Какво е станало? — попита Стреси първия човек, който се зададе насреща им. — Какво се е случило?

— В дома на Госпожа Машата — отвърна той — и двете, и майката, и дъщерята, са издъхнали.

— Не е възможно!

Човекът повдигна рамене и продължи пътя си.

— Не е възможно! — повтори Стреси, без да забавя крачки. Слюнката в устата му бе пресъхнала, а небцето му горчеше като отрова.

Двете крила на голямата порта бяха широко разтворени. Те се озоваха в двора сред множеството хора, които слисани сновяха нагоре-надолу. Стреси отново попита едного и получи същия отговор. Отвътре се чуваха вайканията на оплаквачките. И майка, и дъщеря — си каза той изтръпнал. Иначе не можеше да се обясни това покъртително ридание на жените: Из пътя, докато приближаваха, той на няколко пъти си бе помислил: защо оплакват така една старица? В края на краищата дълго е живяла, дошло й е времето да се простих този свят. А то ето какво било.

Тълпата блъскаше Стреси от всички страни, но той нямаше желание да предприеме каквото и да било, сякаш бе загубил способността си да мисли трезво. Всъщност на идване на няколко пъти му мина през ум да не би да е умряла Дорунтина, но веднага отхвърляше тази мисъл. А за това, че може и двете да са издъхнали, изобщо не помисли. Дори в някои моменти му се струваше, че по-вероятна е смъртта на Дорунтина, тъй като пътувайки, както смятаха другите и самата тя твърдеше, на един кон с мъртвия до известна степен се бе докосвала до смъртта. Но това, да издъхнат и двете, умът му не можеше да го побере.

— Но как се е случило? — питаше той, без да се обръща към някого сред обезумялото множество от блъскащи се рамене и любопитни гласове. — Как се е случило?

Отговорът дойде от няколко страни едновременно.

— Отначало издъхнала Дорунтина, след това майката.

— Ах, значи първо е умряла Дорунтина!

— Да, господин капитан. Тя, клетата, първа издъхна. На Госпожа Майката не й оставаше нищо друго освен да затвори кръга на покойниците.

— Какво нещастие, какво нещастие! — обади се някой, присъединявайки се към останалите. — Свърши се с Вранаите. Свърши се с рода им.

Стреси зърна за миг помощника си, който като него се блъскаше сред тълпата. Сега тайната стана още по-загадъчна, помисли си Стреси. И майка, и дъщеря я отнесоха със себе си в гроба.

Той взе да си пробива път към вратата, за да влезе вътре. Свърши се с Вранаите — обади се пак нечий глас. Стреси повдигна глава, но погледът му несъзнателно, вместо на хората, се спря на стрехата, като че ли оттам идеше гласът, и дълго не можа да откъсне очи от издадените напред, почернели и разкривени от времето греди на широката стряха, които най-добре изразяваха нечуваното нещастие, сполетяло дома под този покрив.