Исмаил Кадаре
Кой доведе Дорунтина (6)

Шеста глава

Отново падна сняг, но за разлика от първия, този беше някак по-приемлив за хората. Каквото имаше да побелява, побеля, а онова, което трябваше да чернее, си остана черно. Стрехите пуснаха първите ледени висулки, а част от потоците замръзнаха, както обикновено, покрити от тънка ледена кора, която можеше да издържи само тежестта на птиците. Изведнъж пролича, че това ще е една от онези най-благоприятни за земята зими.

Под натежалите от сняг покриви се говореше само за Дорунтина, както за нищо друго досега. Вече всички знаеха за залавянето на онзи, който я бе довел, и по нещичко от признанията му, което бе достатъчно, за да се напълни с приказки света, както шепа жито стига да се засее цяла нива.

През всичките тези дни много куриери пристигаха от центъра в областта и не по-малко тръгваха оттук към центъра. Говореше се, че се готвел голям събор, за да се разпръсне веднъж завинаги мъглата и душевният смут, който породи тази невероятна история за вдигането на мъртвия брат от гроба. Стреси подготвял подробен доклад за събора. Арестуваният бе напълно изолиран и така ревниво охраняван от всяко чуждо око и ухо, че никой не знаеше със сигурност къде се намира.

Онези откъслечни признания на задържания, които бяха успели да се разпространят, сега пътуваха все по-надалеч, разнасяни от уста на уста сред топлата пара на дъха, допълвани от всевъзможни измислици, и се предаваха из пътищата от каруца на каруца и от странноприемница на странноприемница. Въпреки че поради студа по-рядко се движеха хора, за учудване приказките се разпространяваха със същата бързина, както и през топлите годишни времена. Дори като че ли сковани от зимния студ, така кристални и бляскави, те пътуваха много по-сигурно, незастрашени от опасността да бъдат изопачени, както през жегите от задухата, зашеметението и опънатите нерви. Но това съвсем не ще рече, че те не претърпяваха никакви промени, напротив и те се раздухваха, разпръскваха светлина или избледняваха с всеки изминат ден. И сякаш не стигаше всичко това, та хората допълваха: чакай, има и други, още по-заплетени работи. О, господи, кой знае какво има да чуят ушите ни — въздишаха онези, които бяха научили последните новини, и се отдалечаваха.

Всички очакваха големия събор, на който щеше да се изясни най-подробно цялата тази история. Говореше се, че на него щели да дойдат не само от съседните на Арбърия княжества, но и от всички останали. Някои казваха, че и самият княз щял да присъствува. Други шушукаха, че на събора щели да дойдат и висши духовници чак от Византия, дори неколцина твърдяха, че може да пристигне и самият патриарх.

За разлика от това, което досега се мислеше, работата била отишла много по-далеч. Вестта стигнала чак в Константинопол до седалището на Светата православна църква, а там за такива неща никога не прощават. Разтревожени били висшите духовници, дори разправят, че научил и самият император и прекарал една безсънна нощ. Нещата били много по-заплетени отколкото изглеждало на пръв поглед. Работата не била само в това дали се е появил, или не някакъв призрак, или е плъзнала измислица от подобен род, защото за такива неща религията винаги е наказвала и ще наказва с изгаряне на кладата. В случая ставало дума за нещо много по-голямо, нещо, което разклащало основите, да пази бог, на православната църква. Ставало дума за появяването на „нов Христос“. Ах, божичко, говори по-тихо. За нов Христос, разбираш ли, тъй като до днес само един Исус Христос се е вдигнал от гроба и с приказките около тази наша история се вършело непростим грях. Твърденията, че уж е възкръснал и друг, означавали, че се е появил още един Христос, а ако днес приемеш, че някой друг е сторил това, което е могъл да направи само Исус, утре трябва да се съгласиш, че този някой е негов съперник, да пази бог.

Не случайно враждебно настроеният към нас Рим е наострил уши и слухти да чуе как ще завърши тази история. Сигурно католическите монаси са раздули тези приказки за възкръсването на Костандин, за да нанесат по този начин смъртоносен удар на православната църква, като я обвинят, с появяването на двама Христосовци, в грубо нарушение на религията. Работата е отишла толкова далеч, че става дума за световна война между двете църкви. Дори се говори, че измамникът, който е довел Дорунтина, не е нищо друго, а шпионин на римската църква, натоварен с тази мисия. Други отиваха още по-далеч — разправяха, че и самата Дорунтина е попаднала в примката на католиците и се е съгласила да им служи. Всемогъщи боже, какво чуваме — възкликваха хората. Ето каква била работата. Но византийската православна църква, която за подобни потъпквания на вярата не бе пощадила нито патриарси, нито императори, най-сетне е хванала края на тази заплетена история и скоро ще изясни всичко. Враговете й ще останат с пръст в устата.

Така говореха повечето хора. Другите само продължително поклащаха глави, не че бяха на друго мнение от останалите, а защото се съмняваха да не би тези слухове за вдигането на Костандин от гроба да са нещо повече от интриги и съперничество между двете главни, религии в света и да се отнасят до някакво мистериозно брожение, каквито от време на време се появяваха, за да всеят смут и да угнетяват човешките души, да ги карат да загубят равновесието си, да се стъписат и така объркани и заслепени, да се устремяват в мислите си към задгробния живот и да искат да надникнат отвъд смъртта, тъй като животът и смъртта според тях непрекъснато се редуват и вечно съпътствуват човека. В живота постоянно нещо отмира, така както, от друга страна, мъртвото дава начало на нов живот, затова така безконечно се редуват живот и смърт… Стига — казваха първите, — размътихте ни главите с тези ваши размишления, не можете ли да говорите по-ясно? Тогава другите се мъчеха да кажат всичко това по-просто, но понеже говореха бързо, тъй като чувствуваха, че здравият им разум пак ще се замъгли и останалите няма да ги разберат, несъзнателно отново започваха да мъдруват. След като вдигането на Костандин от гроба нямаше нищо общо с тях, нито с мъртвите, нито с Църквата, и тази лъжа се раздухваше само в душите на хората, изглежда, дълбоко у тях бе пламнал бесът да започнат да смесват живота и смъртта, така както от време на време ги обхващаше някоя всеобща лудост. И така това желание, породило се тук у едного, там у другиго, като върлуваща епидемия зарази всички и се превърна в един неудържим стремеж да се наредят като на всеобща оргия живи и мъртви, да пази бог. Но плиткоумни, каквито бяха, хората не можеха да си представят към какво ужасно нещо се втурваха. Наистина всички копнеят да видят поне веднъж близките си покойници, и то съвсем за малко, но това им желание винаги е било смътно (нещо ме възпираше да го прегърна — беше казала Дорунтина). Само за миг си представете да вземат да дойдат и да седнат сред нас мъртвите, тогава ще видите какъв ужас ще настане. Понякога не можеш приказката си да разбереш с някой деветдесетгодишен, та камо ли със столетници и много по-стари от тях. Така че и за Костандин и за когото и да било друг мъртвец, ако искате да оживее, то желаете това само за известно време (ти върви, аз имам малко работа в църквата), защото на мъртвеца там му е мястото, неговият живот е в гроба. Разправяха, че едно време живите и мъртвите живеели заедно, смесено хора и призраци, дори се случвало и да се женят помежду си, като раждали деца, някакви получовеци-полупризраци, но това било по време на дивачеството, което няма да се върне.

Други, които слушаха тези разсъждения и обичаха да мислят по-просто за нещата, казваха, че ако става дума само за желанието някой да възкръсне, то не било необходимо да убеждават нито себе си, нито останалите дали възкръсването е добро, или не, тъй като това не зависело от тях. В края на краищата денят на Страшния съд ще то определи бог — отговаряха те — и кога ще е, никой не може да каже, а още по-малко пък друг освен господ може да изпрати знамение за него. Именно в това е бедата на празните приказки за възкръсването на Костандин — отвръщаха другите. Защото вдигането му от гроба се тълкува като знамение, като сигнал, че апокалипсисът може да настане и без намесата на бога. Римската църква точно в това иска да обвини нашата източноправославна църква, че е допуснала да се разпространява мълвата за настъпването на Страшния съд. Но сега ще ги сложат на място. Византийската църква ще докаже истината. Най-сетне Стреси е разкрил гнусната измама и скоро не само нашата страна, а и целият свят от Рим до Константинопол ще научи за това. Стреси сигурно ще бъде награден. Вижте, лампата в неговия дом последна угасва. Навярно до късно пише доклада си. Кой знае какво има да чуят ушите ни — казваха отново хората.

Никой не говореше за нищо друго, освен за разкриването на това как е била измамена Дорунтина. Единствено оплаквачките продължаваха да не променят нищо в своите вайкания. Дойде Задушница и всички, както си му е редът, отидоха на гробищата, за да зачетат паметта на мъртвите, а оплаквачките редяха като на погребение същите думи за двете покойници на Вранаите:

Костандине, чумата да те вземе,

де я клетвата, дето ми даде,

де я, земята ли я изяде?

Стреси някак многозначително се подсмиваше, когато му разказваха за това. В последно време лицето му бе твърде пребледняло.

— Какво е бесата според вас? — обръщаше се той към другарите на Костандин, с които напоследък често обичаше да разговаря.

Те се споглеждаха. Бяха четирима младежи: Шпенди, Милосао и двамата сина на Равените. Почти всеки ден следобед Стреси се отбиваше в новата странноприемница, където те по навик ходеха още от времето, когато беше жив Костандин. Хората учудено поклащаха глави, щом видеха Стреси сред младежите. Някои смятаха, че има работа е тях, други, напротив, мислеха, че го прави ей така, колкото да убие времето си. Завършил е доклада — казваха — и сега си почива. Трети повдигаха рамене. Откъде да го знаеш защо се вре между тях. Стреси е потаен като дълбок кладенец. Никога не можеш да кажеш защо прави именно това, а не нещо друго.

— Та какво е бесата според вас или по-право каква е била според Костандин?

Четиримата младежи, които все още не можеха да се съвземат след смъртта на Костандин, защото го чувствуваха като свой брат, та дори и сега, след три години, той не излизаше от ума им, и които повечето хора къде на шега, къде сериозно наричаха „последователите на Костандин“, отново се спогледаха. Защо им задаваше Стреси този въпрос?

Отначало те с неохота приеха компанията на капитана. Винаги се бяха държали студено с него, още когато бе жив Костандин, но в последно време, откакто Стреси се бе заел да разследва загадъчното пристигане на Дорунтина, охладняването им към него още повече се засили и стигна до враждебност. Първоначалните усилия на Стреси да се сближи с тях се сблъскаха с тази недружелюбност. Но впоследствие другарите на Костандин, за всеобщо учудване, коренно промениха отношението си и приеха дружбата на капитана. Съвсем не са глупави — казваха за тях хората, когато ходеха в неделя на църква, — умни са това днешните младежи.

— Тази дума е употребявана и преди — продължаваше Стреси, — но смисълът, който й се придава в последно време, е почти съвсем нов. Аз съм я срещал на няколко пъти в съдилищата.

Те стояха замислени. През онези следобеди и вечери, които, след като си отиде Костандин, останаха пусти, те разпалено беседваха за много неща, но разговорите им за бесата бяха едни от най-любимите. Бесата от само себе си се свързваше с другите неща и до известна степен беше нещо като тяхна ос.

След предупреждението на архиепископа, изпратено до семействата им, когато Костандин беше още жив, те станаха по-внимателни и започнаха да се пазят от околните, но сега вече нищо не можеха да им направят, след като боготвореният от тях Костандин не беше между живите. Освен това Стреси, изглежда, знаеше за тяхното свободомислие и след като това му бе известно, защо да не чуе всичко. В края на краищата те не се страхуваха от възгледите си, а се бояха само от клеветите и изопачаванията, докато своите схващания бяха готови да изложат пред всекиго, ако им се отдаде възможност.

— Какво мислеше Костандин за бесата ли? — отвърна Милосао. — Това е свързано и с други негови разбирания и е трудно да се обясни без тях.

И те започнаха да излагат пред Стреси всичко отначало докрай.

Костандин, както смятаме, че знае и господин началникът, беше, общо взето, непримирим към действителността, заклет противник както и ние, на всякакви закони, институции, заповеди, затвори, полиция и съдилища. Той твърдеше, че всичко това са принудителни неща, които се налагат на хората отвън и бият по тях като градушка, затова трябва да се премахнат и да се заменят от други закони, продиктувани от съвестта на самия човек. Но под това той не разбираше нещо просто свързано само със съзнанието на хората, защото съвсем не беше такъв мечтател, който да вярва, че човечеството може да се управлява само със съзнание. Неговите схващания бяха твърде приемливи и в последно време бе забелязал да се появяват на места отделни кълнове от тях в живота на арбърийците и казваше, че те трябва да се развиват, да се насърчават и да се издигнат до нивото на цяла система. Ставаше дума за такова устройство, при което никой да няма нужда от уставни закони, от съдилища, затвори и полиция. Естествено, че и при такъв един порядък ще има драми, убийства и насилие, но човек сам ще съди другите и те него по собствената си съвест, а не принуден от законите. Извърши ли някой престъпление, сам ще отиде в затвора и ще излезе оттам, когато сметне, че е изкупил вината си.

Но как може да се замисли едно такова устройство? — питаше се Стреси. Не свеждат ли всичко само до съзнанието, което и самите те смятат за мечтателство?

Те твърдяха, че в един така устроен свят институциите щели да се заменят от други, неосезаеми и неприкосновени, в което няма никакво мечтателство, никакъв път, постлан с рози или нещо подобно, а напротив, те щели да бъдат също строги и сурови, с не по-малка тежест от предишните институции, само че ще съществуват у самия човек и няма да се свеждат единствено до съзнанието му, а ще отговарят на една добре осъзната идея, на вътрешно убеждение, на една утвърдена и приета от всички заповед, но изпълнена от всеки според собствената му воля. Значи човек сам ще бъде свой съдник, но не скрито, а пред очите на всички. Все едно да си представим, че човешките гърди са прозрачни и в тях се вижда мъката, драмата, решението или колебанието, гордостта или нещастието, и то от всички. Ето такива ще бъдат тези закони, които ще въведат новия порядък. Бесата е един от тях, може би най-важният.

Но бесата е все още нещо рядко. Тя не е напълно уточнена, крехка е като саморасло цвете, което се нуждае от култивиране. И за да подкрепят обясненията си, те припомниха на Стреси една случка, на която преди години се бе натъкнал като съвсем млад Костандин в недалечно селище. Един човек бе убил поканения на гости в дома си приятел. Стреси си спомняше нещо за тази история. Тогава бе чул израза „потъпкал дадената беса“. Цялото село, и мало, и голямо, били потресени от ужасната случка. Взели решение това никога да не се повтори. Дори отишли много по-далеч, решили, който и да мине през тяхното село, познат или непознат, да бъде закрилян от бесата, да бъде обявен за приятел и косъм да не падне от главата му. Всеки дом по всяко време да му оказва гостоприемство и докато е в селището им, да бъде сит и неприкосновен. На големия пазар, който ставал в този край, хората се шегували, като казвали: искате ли даром да ви сложат вечеря, минете през това село и почукайте на която и да било порта. Ще видите с какви почести ще ви посрещнат, дори след това ще ви изпратят до края на селото като някой епископ. Но хората от това селище не искали и да знаят за подигравките и отишли още по-далеч, поискали от княза и получили неговото съгласие сами да съдят онези, които потъпчат бесата. Така че нарушиш ли в това село бесата, жив няма да останеш. След време друго, твърде далеч оттук селище поискало същото нещо от княза, но той, изплашен да не започне това да се разпространява, не им дал съгласието си. Ето това е бесата, за която говореше Костандин. Той я считаше за едно: от най-съвършените неща и смяташе, че когато тя и другите подобни на нея закони се разпространят и обхванат всички области на живота, тогава насилствено наложените закони, заедно с техните институции, от само себе си ще отпаднат, както змията свлича старата си кожа.

Така говореше Костандин през онези незабравими техни следобеди в новата странноприемница: „Аз съм дал беса на майка ми, че ще доведа Дорунтина от далечния дом, където е задомена, винаги щом пожелае, дори и да съм: на легло от тежка болест или да бера душа, даже да остана с една ръка или един крак, или без очи, дори и ако… аз няма да потъпча бесата.“

— Дори и ако… — повтори Стреси. — Да не би да е искал да каже „дори и мъртъв“; Милосао?

— Може би — отвърна младежът смутено, — като гледаше през прозореца.

— Но по какъв начин? — попита Стреси. — Той е бил умен и не допускам да е вярвал, че призраците могат да действуват. Имам един доклад от епископа, в който се казва, че вие заедно с Костандин сте се смеели по време на великденските празници на хората, които вярвали във възкръсването на Христос. Тогава как е възможно самият той да вярва, че може да се вдигне мъртъв от гроба?

Младежите се спогледаха, като спотаиха усмивките си.

— Вие сте прав, господин капитан, понеже свързвате това с настоящето, но не трябва да забравяте, че той, а заедно с него и ние в нашите разговори и размишления сме имали предвид един друг свят, при съвсем нов порядък, разбирате ли, един свят с беса, в който това може да се случи, но по съвсем друг начин.

— Въпреки всичко вие живеете в този наш обикновен свят — отвърна Стреси.

— Да, но част от нас, може би най-добрата, мислено е пренесена в този друг свят.

— В другия свят — отвърна бавно Стреси. Сега беше негов ред да прикрие усмивката си.

Но те не обърнаха внимание или се престориха, че не са забелязали усмивката му и продължиха да разказват за другите схващания на Костандин, за убеждението му, че е необходимо коренно да се преустрои животът в Арбърия, убеждение, свързано с гигантската стихия, която той виждаше да се задава на хоризонта, с положението на Арбърия, притисната като в клещи между римската и византийската църква, между двата свята — Запада и Изтока. От техния сблъсък той не очакваше нищо друго, освен страхотни удари, на които Арбърия можеше да устои само като изгради защитна стена. Тя трябваше да създаде по-устойчиви от досегашните, наложени отвън закони и институции, да извърши едно повсеместно и трайно преустройство у самия човек, привидно незабележимо, но неприкосновено, тоест несломимо. С една дума Арбърия трябваше да промени своите закони, институции, затвори, съдилища и всичко останало и така да го насади у човека, че когато връхлетят стихиите, той да може да оцелее. Тя трябва да направи това, иначе ще бъде заличена от лицето на земята. Така говореше Костандин и смяташе, че това преустройство ще започне от бесата.

— Сигурно е било тежко и непоносимо поражение потъпкването на бесата за Костандин? — попита Стреси.

— Да, естествено… Особено след проклятието на майка му… Но всъщност това не беше поражение, господин капитан… Той успя да удържи бесата си… Разбира се, с известно закъснение… закъснение, причинено от едно изключително обстоятелство… смъртта… въпреки това той удържа…

— Но той не доведе Дорунтина — възрази Стреси, — вие добре знаете това, както и аз.

— Според вас може би не я е довел той, но за нас въпросът стои съвсем иначе.

— Истината е една и съща за всички. Дорунтина може да я е довел всеки друг, но не и той.

— Дорунтина я доведе той…

— Тогава искам да ви попитам, вие вярвате ли във вдигането на мъртвец от гроба?

— Това е вече нещо друго… То няма връзка със същността на въпроса.

— Как да няма? След като отхвърляте възкръсването на човек, как може да настоявате, че мъртвият е пътувал със сестра си?

— Тези две неща нямат никаква връзка, господин капитан… Това, за което вие говорите, е от второстепенно значение. Главното е, че той доведе Дорунтина.

— Навярно имате предвид двата свята, за които ние спорим — отвърна Стреси. — Това, което е невъзможно в единия свят, може да е истина в онзи, вашия свят, така ли е според вас?

— Може би… Може би.

Междувременно всеобщото вълнение в навечерието на големия събор продължаваше да расте. Приказките, като пожълтели листа пред буря, хвърчаха, кръжаха из въздуха, падаха по земята и отново литваха. Носеха се думи, предположения, предчувствия и невероятни слухове. Куриерите от центъра към областта и в обратна посока все повече зачестиха. Никой не знаеше с точност деня на събора, знаеха само, че с всеки изминат ден той приближава.