Едмондо де Амичис
Сърце (9) (Дневникът на един ученик)

Рахитичните деца

5, петък

Днес не ходих на училище, понеже не се чувствувах добре, и майка ми ме заведе със себе си в института за рахитични деца, където щеше да настани момиченцето на портиера ни. Но тя не ме пусна да вляза в училището…

„Не разбра ли, Енрико, защо не те пуснах да влезеш? За да не въведа пред ония нещастници посред училището като на показ едно здраво и силно момче — те и без това имат много поводи за печални сравнения. Колко скръбно нещо! Доплака ми се, като влизах вътре. Те бяха шейсетина момченца и момиченца… Клети измъчени кости! Клети ръце, клети, сгърчени и изкривени крачка! Клети осакатени телца! Веднага забелязах множество прелестни лица, умни и сърдечни очи. Имаше едно личице на момиче с тънък нос и остра брадичка, което сякаш беше на малка старица; но усмивката му беше божествено нежна. Някои, гледани отпред, са хубави и като че ли нямат недостатъци, но щом се обърнат, сърцето ви се свива от болка. Там беше лекарят на визитация. Той ги поставяше прави върху чиновете и вдигаше дрешките им, за да пипне подутите им кореми и надебелелите им стави. Но те, клетите създания, не се срамуваха; виждаше се, че бяха свикнали да ги събличат, да ги изследват, да ги обръщат на всички страни. И като помисли човек, че те сега са в най-добрия период на болестта си, че почти вече не страдат… Но кой може да каже какво са изстрадали през време на първото изкривяване на тялото, когато с нарастването на недъга си са виждали, че намалява около тях любовта; клети деца, оставяни по цели часове в ъгъла на някоя стая или зле хранени, понякога и осмивани или измъчвани в продължение на месеци от бандажи и безполезни ортопедични апарати! Сега обаче благодарение на грижите, на добрата храна и гимнастиката мнозина от тях са почувствували известно подобрение. Учителката ги накара да играят гимнастика. При някои команди, човек изпитваше жал, като гледаше да се простират под чиновете всички тия вързани крака, стегнати между шини, чепати, разкривени; крака, които човек би покрил с целувки! Мнозина не можеха да се вдигнат от чина и оставаха на мястото си, склонили глава върху ръката си, с другата ръка милваха патериците си. Други, като протегнеха ръце, усещаха, че им спира дъхът, и побледнели, се отпущаха отново да седнат, но се усмихваха, за да скрият безпокойството си. Ах, Енрико, вие, които не цените здравето и на които се струва толкова дребно нещо да бъдеш добре! Аз мислех за хубавите, силни и цъфтящи момчета, с които майките се разхождат тържествено, горди от красотата им; и ми се искаше да хвана всичките тия клети глави и да ги притисна отчаяно до сърцето си. И ако бях сама, щях да им кажа: «Не се мърдам вече оттук, искам да посветя живота си на вас, да ви служа, да бъда майка на всички ви до последния си ден…»

През това време те пееха: пееха с тънички, нежни и тъжни гласчета, които проникваха в душата. Учителката ги похвали и те се показаха доволни. И когато минаваше между чиновете, те й целуваха ръцете, защото чувствуват голяма признателност към оня, който им прави добро, и са много сърдечни. «Тия ангелчета са и умни, и се учат добре» — каза ми учителката, млада и благородна госпожица, на чието добро лице се е отпечатал изразът на скръб като отражение на нещастието на децата, които тя милва и утешава. Мило момиче! Между всички човешки създания, които си изкарват прехраната с труд, няма нито едно, което да си изкарва прехраната по по-свет начин от тебе, дъще моя!

 

Майка ти“

Жертвуване

9, вторник

Майка ми е добра, и сестра ми Силвия е като нея — има същото голямо и благородно сърце. Снощи преписвах част от разказа „От Апенините до Андите“, от който учителят даде на всички ни да препишем по малко, тъй като е много дълъг, когато Силвия влезе на пръсти и ми каза бързо и тихо:

— Ела с мене при мама. Тая заран ги чух, като разговаряха: някаква таткова работа пропаднала. Той беше огорчен, мама му даваше кураж. Ние сме в нужда, разбираш ли? Няма вече пари. Татко каза, че трябвало да се правят жертви, за да се съвземем. Сега е необходимо да направим и ние жертви, нали? Готов ли си? Добре, аз ще говоря на мама и ти ще кажеш, че си съгласен, и ще й обещаеш в името на честта си, че ще направиш всичко, което ти кажа.

Като каза това, тя ме хвана за ръка и ме отведе при майка ни, която шиеше замислена. Аз седнах от едната страна на канапето, Силвия от другата и веднага каза.

— Слушай, мамо, трябва да ти говоря. Трябва да ти говорим двамата.

Мама ни погледна учудена. Силвия започна:

— Татко е без пари, нали?

— Какво казваш? — отвърна мама, като се изчерви. — Не е вярно! Отгде знаеш? Кой ти каза?

— Знам — каза Силвия решително. — Слушай, мамо, трябва да направим жертви и ние. Ти ми беше обещала едно ветрило за края на месец май, а Енрико очакваше кутия с бои. Сега ние не искаме вече нищо, не искаме да се пръскат пари. Ние пак ще си бъдем доволни, разбираш ли?

Мама се опита да заговори, но Силвия продължи:

— Не, така ще бъде. Ние решихме. И докато татко не се сдобие с пари, не искаме нито плодове, нито други неща: достатъчна ще ни бъде супата, а заран ще закусваме само с хляб. Така ще се харчи за храна по-малко, отколкото сме харчили досега, и ти обещаваме, че винаги ще ни виждаш еднакво доволни. Нали, Енрико?

Аз отговорих:

— Да!

— Винаги еднакво доволни — повтори Силвия, като запушваше с ръка устата на мама. — И ако трябва да се направят други жертви в облеклото или в друго, ще ги направим на драго сърце. Ще продадем и нашите подаръци. Аз ще дам всичките си неща, ще ти служа като прислужница, няма да даваме вече нищо да се работи извън къщи, ще работя с тебе през целия ден, ще правя всичко, което поискаш, готова съм на всичко, на всичко! — възкликна тя, като обви шията на мама. — Стига само татко и мама да нямат неприятности. Стига да мога отново да ви виждам и двамата спокойни, в добро настроение както преди, между вашата Силвия и вашия Енрико, които ви обичат толкова много, че биха дали живота си за вас!

Никога не съм виждал майка си толкова доволна, както когато слушаше тия думи; никога не ни е целувала по челото по тоя начин, с плач и сълзи, без да може да говори. После тя увери Силвия, че е разбрала зле, че за щастие не сме били изпаднали в лошо положение, както си е помислила. Тя ни благодари сто пъти и цяла вечер беше весела, докато се прибра татко, на когото разказа всичко. Клетият ми татко, той не каза нито дума! Но тая сутрин, като сядахме на масата, аз изпитах едновременно голямо удоволствие и голяма скръб: под покривката намерих очакваната кутия с бои, а Силвия — своето ветрило.

Пожарът^[1]

11, четвъртък

Тая сутрин аз бях преписал своята част от разказа „От Апенините до Андите“ и търсех някаква тема за свободно съчинение, което учителят ни зададе да направим, когато изведнъж чух необикновено викане по стълбите и след малко влязоха в къщи двама пожарникари, които поискаха от баща ми позволение да прегледат печките и камините, защото над покривите горял един комин и не се разбирало чий е.

Баща ми каза:

— Заповядайте.

Макар че нямахме никъде запален огън, те започнаха да обикалят из стаите и да слагат ухо на стените, за да чуят дали няма шум от огън в тръбите, които водят в другите етажи на къщата.

Докато обикаляха из стаите, баща ми каза:

— Енрико, ето ти една тема за твоето свободно съчинение: пожарникарите. Опитай се да напишеш това, което ще ти разкажа. Аз ги видях на работа преди две години през една късна нощ, когато излизах от театъра „Балбо“. Като навлизах в улица „Рим“, видях необикновена светлина и вълна от хора, които притичваха. Една къща гореше. От прозорците и покрива излизаха огнени езици и облаци дим. Мъже и жени се появяваха на прозорците и изчезваха, като надаваха отчаяни викове. Пред входа имаше голяма блъсканица. Тълпата викаше:

— Ще изгорят живи! Помощ! Пожарникарите!

В тоя момент пристигна една кола, от която скочиха четирима пожарникари, които се намирали в общината, и се мушнаха в къщата. Щом влязоха, ние видяхме нещо ужасно: една жена се появи с вик на прозореца на третия етаж, залови се за преградката, прескочи я и остана така хваната, почти увиснала в пространството с гръб навън, наведена под дима и пламъците, които излизаха от стаята и почти докосваха главата й. Тълпата нададе вик на ужас. Пожарникарите, задържани по погрешка на втория етаж от ужасените квартиранти, бяха вече пробили една стена и се бяха спуснали в една стая, когато стотина викове ги предупредиха:

— На третия етаж! На третия етаж!

Полетяха към третия етаж. Тук рушенето беше адско: тресяха се тавански греди, коридорите бяха пълни с пламъци и навсякъде дим, който задушаваше. За да стигнат до стаите, дето бяха затворени наемателите, оставаше само един път — да минат през покрива. Те се спуснаха нагоре и след минутка видяхме един черен призрак да скача по керемидите сред дима. Беше ефрейторът. Но за да се отиде на оная част на покрива, която се намира над апартамента, заграден от огъня, трябваше да се мине по, много тясно пространство между тавански прозорец и водосточната тръба. Всичко останало гореше, а това малко пространство беше покрито със сняг и лед и нямаше къде да се залови човек.

— Невъзможно е да мине! — викаше тълпата отдолу. Ефрейторът излезе на ръба на покрива. Всички изтръпнаха. Мина. Едно безкрайно „Да живее!“ се издигна до небесата. Ефрейторът отново поде своя бяг и като стигна до застрашеното място, започна бързо да разбива с брадва керемиди, греди, летви, за да си направи отвор, през който да се спусне вътре. През това време жената висеше все така извън прозореца, огънят лудуваше над главата й, още една минута и тя щеше да падне на улицата. Отворът бе направен. Ефрейторът сне раменния си каиш и се спусна долу; другите пожарникари, дошли след него, го последваха. В същия момент докараха една много висока стълба, която опряха о главния корниз на къщата, пред прозорците, от които излизаха пламъци и викове на обезумели от ужас хора. Но на зрителите се струваше, че беше вече късно.

— Никой няма да се спаси — викаха те. — Пожарникарите ще изгорят. Свърши се! Загинаха!

Изведнъж на прозореца се яви черната фигура на ефрейтора, осветена отгоре надолу от пламъците. Жената обви с ръце шията му. Той я хвана през кръста с двете си ръце, извлече я горе и я остави вътре, в стаята. Тълпата нададе вик от хиляди гласове, който заглуши шума от пожара. Ами другите? И как ще слязат? Стълбата, опряна на покрива пред друг прозорец, беше на доста голямо разстояние. Как биха могли да се заловят за нея? Докато ставаше дума за това, един от пожарникарите се показа на прозореца, сложи десния си крак на корниза на прозореца, а левия на стълбата и така сграбчваше един по един квартирантите, които другите му подаваха отвътре, предаваше ги на един другар, който се беше качил горе от улицата и който, като ги прикрепяше добре на стълбата, ги караше да се спускат надолу един след друг, подпомогнати от пожарникари отдолу. Първа мина жената, след това едно момиченце, след това друга жена и накрай един старец. Всички бяха спасени. След стареца слязоха пожарникарите, които бяха останали вътре. Последен слезе ефрейторът, който пръв се притече на помощ. Тълпата посрещна всички с ръкопляскания; но когато се появи последният, предводителят на спасителите, оня, който бе пръв презрял опасността, който щеше да умре, ако трябваше някой да умре, тълпата го поздрави като победител, като викаше и простираше ръце в сърдечен порив на възхищение и признателност, и в късо време неговото име — Джузепе Робино — прозвуча от хиляди уста…

Разбра ли? Това значи смелост, смелост на сърцето, която не разсъждава, която не се колебае, която отива със светкавична бързина там, дето чува вика на някой умиращ. Аз ще те заведа някой ден на упражненията на пожарникарите и ще ти покажа ефрейтора Робино. Ти ще бъдеш много доволен, ако го познаваш, нали?

Отговорих утвърдително.

— Ето го тук — каза баща ми.

Веднага се обърнах. Двамата пожарникари, свършили работата си, прекосяваха стаята, за да излязат.

Баща ми ми посочи по-дребния, който имаше галони, и ми каза:

— Стисни ръката на ефрейтора Робино.

Ефрейторът се спря и ми подаде ръката си, като се усмихваше. Аз я стиснах, той се сбогува и излезе.

— И запомни тоя случай добре — каза баща ми. — Защото от хилядите ръце, които ще стиснеш в живота, няма да има може би десет, които да струват колкото неговата.

От Апенините до Андите
Месечен разказ

Преди много години едно тринадесетгодишно генуезче, син на работник, тръгна само̀ от Генуа за Америка да търси майка си.

Майка му беше отишла две години преди това в Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република, за да се настани в някое богато семейство като прислужница и така да спечели за късо време толкова, че да може да изправи на крака семейството си, които поради разни нещастия бе обедняло и задлъжняло. Не са малко жените, които правят такова дълго пътуване с тая цел и които благодарение на големите заплати, които се плащат там на прислужничките, се връщат след някоя и друга година в отечеството си с няколко хиляди лири.

Бедната майка порони кървави сълзи при раздялата със синовете си, единият на осемнадесет, другият на единадесет години, но отпътува, изпълнена със смелост и надежда. Пътуването й бе щастливо. Щом пристигна, тя постъпи чрез един генуезец, дребен търговец, братовчед на мъжа й, установил се там от много време, при едно добро аржентинско семейство, което й плащаше хубаво и се отнасяше към нея добре. И за късо време тя разменяше редовно писма със своите. Както се бяха споразумели помежду си, съпругът отправяше писмата до братовчеда си, който ги предаваше на жена му, а тя от своя страна му предаваше отговорите си, които той препращаше в Генуа, като прибавяше някой ред от себе си. Като печелеше осемдесет лири на месец и не харчеше нищо за себе си, тя изпращаше в къщи всеки три месеца доста голяма сума, с която съпругът й, който беше честен човек, изплащаше постепенно най-неотложните дългове, като възстановяваше по тоя начин доброто си име. И през това време се трудеше и беше доволен от работите. При това той живееше с надеждата, че съпругата му ще се върне скоро, защото къщата изглеждаше пуста без нея, а и по-малкият син, който обичаше много майка си, не можеше да се помири с нейното отсъствие и страдаше.

Но като изтече една година от заминаването й, след едно кратко писмо, с което тя съобщаваше, че не е добре, не получиха вече никакви известия. Писаха два пъти на братовчеда, но той не отговори. Писаха на аржентинското семейство, при което жената работеше, но не получиха отговор, защото може би бяха сбъркали името в адреса. Понеже се бояха да не се е случило някое нещастие, писаха до италианското консулство в Буенос Айрес да издири жената. След три месеци консулът им отговори, че въпреки обявлението, което дал във вестниците, никой не се явил дори да даде сведения. И не можеше да бъде другояче освен поради другите причини, също и поради това, че за да спаси честта на близките си която й се струваше, че опетнява, като слугува, добрата жена не бе дала на аржентинското семейство истинското си име.

Изминаха още няколко месеца, без да получат някакво известие. Бащата и синовете бяха разтревожени. А по-малкият беше потиснат от тъга, която не можеше да победи. Какво да правят? Към кого да прибягнат? Първата мисъл на бащата беше да замине, да отиде да търси жена си в Америка. Ами работата? Кой би се грижил за децата му? Не можеше да замине и по-големият син, който започваше тъкмо тогава да припечелва по нещо и беше необходим за семейството. Те живееха в тая тревога, като повтаряха всеки ден все същите печални разговори или пък се гледаха един друг мълчаливо. Но една вечер Марко, по-малкият, каза решително:

— Аз ще ида в Америка да търся мама.

Бащата поклати печално глава и не отговори. Тая мисъл беше проникната с любов, но не можеше да се изпълни. На тринадесетгодишна възраст да направи сам пътуване в Америка, което изискваше цял месец, за да се стигне дотам! Но момчето настояваше търпеливо. Настоя тоя ден, следния ден, настояваше всеки ден с голямо спокойствие, като разсъждаваше като зрял мъж.

— Други са отивали — казваше то, — и по-малки от мене. Щом се кача веднъж на кораба, ще стигна там като всеки друг. Щом стигна там, ще потърся дюкяна на братовчеда. Там има толкова италианци, все някой ще ми покаже улицата. Намеря ли братовчеда, ще намеря и мама. Ако пък не го намеря, ще отида при консула и ще потърся аржентинското семейство. Каквото и да се случи, там има работа за всички, ще намеря работа и аз — поне да спечеля толкова, колкото е необходимо за да мога да се върна.

И така малко по малко почти успя да убеди баща си. Баща му го ценеше, знаеше, че то е умно и смело, че е свикнало на лишения и жертви и че всичките тия качества ще се удвоят по сила в сърцето му заради святата цел да намери майка си, която то обожаваше. При това капитанът на един параход, приятел на негов познат, чу да се говори за това и обеща да му даде безплатен билет за трета класа до Аржентина. И тогава след още известно колебание бащата се съгласи и пътуването бе решено. Напълниха му една торба с дрехи, сложиха в джоба му малко пари, дадоха му адреса на братовчеда и през една хубава априлска вечер го качиха на кораба.

— Сине, Марко — каза баща му, като го целуваше за последен път, просълзен, на стълбата на парахода, който се готвеше да тръгне, — не падай духом. Ти заминаваш за една свята цел и господ ще ти помогне.

Клетият Марко! Той имаше силен дух, който при това беше подготвен за най-суровите изпитания в това пътуване; но когато започна да изчезва на кръгозора неговата хубава Генуа и видя, че е навътре в морето на голям параход, изпълнен със селяни-емигранти, сам, непознат на никого, с малката торба, в която се криеше цялото му богатство, внезапно изпадна в униние. В продължение на два дни той стоя сгушен като куче на предната част на парахода, почти без да яде, готов всеки миг да заплаче. През ума му минаваха разни тъжни мисли, но най-тъжната беше ужасната и упорита мисъл, че майка му е умряла. Докато спеше неспокойно и мъчително, той постоянно виждаше лицето на един непознат, който го гледаше със съчувствие и му прошепваше на ухото:

— Майка ти умря!

И тогава той се събуждаше, като задушаваше едни вик. Но все пак, като минаха Гибралтарския проток, при вида на Атлантическия океан той се понасърчи и обнадежди. Но за късо време. Безкрайното все еднообразно море, растящата горещина, скръбта на всичките ония хора, които го заобикаляха, и чувството на самотност отново понизиха настроението му.

Дните, които се нижеха един след друг пусти и еднообразни, се сливаха в паметта му, както се случва на болните. Струваше му се, че е в морето е от една година.

И всяка заран, като се събуждаше, той оставаше поразен, че е сам-самичък, сред водната безбрежност, на път за Америка.

Хубавите хвърчащи риби, които от време на време падаха върху парахода, чудесните залези на тропиците с ония грамадни кървавочервени облаци и ония нощни фосфоресценции, които правят океана да изглежда цял пламнал като от лава, му правеха впечатление не на реални неща, а на чудеса, видени насън. Имаше и дни с лошо време, през които той оставаше непрекъснато затворен в спалнята, където всичко се люлееше и се рушеше сред риданията и ругатните на изплашените хора и смяташе, че е дошел последният му час. Имаше и дни, когато морето беше тихо и жълтеникаво, горещината непоносима, досадата безкрайна; безкрайни и ужасни часове, през които изнурените пътници, отпуснали се неподвижни на масите, изглеждаха мъртви. И пътуването нямаше край; море и небе, небе и море, днес като вчера, утре като днес — все едно и също. И той по цели часове стоеше облегнат на оградата, загледан в безкрайното море, поразен, като мислеше смътно за майка си, докато му се затвореха очите и главата му клюмнеше за сън. И тогава виждаше отново непознатия човек, който го гледаше със състрадание и му повтаряше на ухото:

— Майка ти умря!

При тия думи той се стресваше, за да започне отново да сънува с отворени очи и да гледа неизменния кръгозор.

Пътуването трая двайсет и шест дни! Времето беше хубаво и въздухът свеж. Той се запозна с един добър старец, ломбардец, който отиваше в Америка да намери сина си, земеделец, близо до град Розарио. Разказа му всичко за дома си и старецът му повтаряше от време на време, като го потупваше с ръка по тила:

— Не падай духом, ще намериш майка си здрава и доволна.

Компанията на стареца го ободряваше, неговите тъмни предчувствия бяха станали радостни. Седнал на предната част на парахода до стария селянин, който пушеше лулата си под красивото звездно небе, сред групи от изселници, които пееха, той си представяше сто пъти пристигането си в Буенос Айрес, виждаше се на търсената улица, намираше дюкяна, спускаше се към братовчеда: „Как е мама? Къде е? Да идем веднага! Да идем веднага!“ Тичаха заедно, изкачваха една стълба, отваряше се една врата… И тук неговият безгласен монолог спираше, въображението му се губеше в чувството на неизразима нежност, която го караше да извади скритом един малък медальон, който носеше на врата си, и да каже, целувайки го, молитвите си.

На двайсет и седмия ден след тръгването пристигнаха. Беше хубава червена майска зора, когато параходът хвърли котва в безкрайната река Ла Плата, на чийто бряг е разположен обширният град Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република. Това блестящо време му се стори като добро знамение. Той беше извън себе си от радост и нетърпение. Майка му беше на няколко мили далече от него! След няколко часа щеше да я види! Той беше в Америка, в Новия свят, и бе имал смелостта да дойде самичък! Струваше му се, че целият толкова дълъг път беше изминал за миг. Струваше му се, че е летял насън и се е събудил на това място. И беше толкова щастлив, че почти не се учуди, нито се натъжи, когато претърси джобовете си и не намери едното от двете възелчета, на които бе разделил малкото си съкровище, за да бъде по-сигурен, че няма да изгуби всичко. Бяха му го откраднали и му оставаха малко лири; но какво значение имаше това за него сега, когато беше близо до майка си? С торбата си в ръка той слезе заедно с много други италианци в едно малко параходче, което ги отнесе близо до брега, спусна се от параходчето в една лодка, която носеше името „Андрея Дориа“, слезе на вълнолома, сбогува се със своя стар приятел ломбардец и се отправи с големи крачки към града.

Щом стигна в началото на първата улица, спря един човек, който минаваше, и го помоли да му каже коя посока да хване, за да стигне на улица „Лос Артес“. Човекът беше работник, италианец. Той го погледна с любопитство и го попита знае ли да чете. Момчето му кимна утвърдително.

— Е, добре — каза му работникът, като му посочи улицата, от която излизаше, — върви нагоре все направо, като на всеки ъгъл прочиташ имената на улиците. Накрай ще намериш твоята улица.

Момчето му поблагодари и се мушна в улицата, която се простираше пред него.

Улицата беше права и безкрайна, но тясна; от двете й страни се издигаха ниски и бели къщи, които приличаха на вили. Улицата беше пълна с хора, файтони, големи коли, които вдигаха оглушителен шум. Тук-там висяха грамадни разноцветни знамена, върху които беше написано с големи букви кога тръгват параходи за непознати градове. Като минеше известно разстояние, той се обръщаше надясно и наляво и виждаше две други улици, които се простираха прави, докъдето му виждаха очите. Те също имаха от двете си страни ниски и бели къщи и бяха пълни с хора и коли. В дъното си бяха прерязани от правата линия на безкрайната американска равнина, подобна на морския кръгозор. Градът му се струваше безкраен; струваше му се, че човек може да върви цели дни и седмици, като все продължава да вижда други улици като тия и че цяла Америка сигурно се състои от такива улици. Гледаше внимателно имената на улиците: странни имена, които прочиташе с мъка. При всяка нова улица той си помисляше, че е неговата, и сърцето му почваше силно да бие. Вглеждаше се във всички жени, като се надяваше, че може да срещне майка си. Видя пред себе си една жена, която го развълнува. Настигна я, погледна я — беше негърка. И все вървеше, вървеше, като ускоряваше крачките си. Стигна на един кръстопът, прочете и остана като прикован на плочника. Беше улица „Лос Артес“. Зави, видя номер 117, дюкянът на братовчеда имаше номер 175. Той ускори още крачките си, почти тичаше. На номер 171 трябваше да се спре, за да си поеме дъх. И си каза: „О, майко моя, майко моя! Наистина ли ще те видя след малко?“ Хукна напред, стигна до един малък галантериен дюкян. Той беше. Надникна вътре. Видя една жена с прошарени коси и с очила.

— Какво искаш, момче? — запита го жената на испански.

— Не е ли тоя — каза с усилие момчето — дюкянът на Франческо Морели?

— Франческо Морели умря — отвърна жената на италиански.

На момчето се стори, че някой го блъсна в гърдите.

— Кога умря?

— Е, отдавна — отвърна жената, — има няколко месеца. Не му провървя в търговията и се махна. Казват, че отишел в Бахия Бланка, недалече оттук. Умрял, щом стигнал там. Дюкянът е мой.

Момчето побледня.

След това каза бързо:

— Морели познаваше майка ми, която слугуваше при господин Мекуинец. Само той можеше да ми каже къде е. Аз дойдох в Америка да търся майка си. Морели й пращаше писмата. Аз трябва да намеря майка си.

— Клето момче — отговори жената, — аз нищо не знам. Мога да попитам момчето от двора. То познаваше младежа, който прислужваше на Морели. Може би ще знае и ще ни каже нещо.

Тя отиде в дъното на дюкяна и повика момчето, което дойде веднага.

— Я ми кажи — запита го жената, — спомняш ли си прислужникът на Морели да е ходил да носи писма за една прислужница у тукашни хора?

— У господин Мекуинец — отговори момчето — да, понякога. В дъното на улица „Лос Артес“.

— Ах, госпожо, благодаря! — извика Марко. — Кажете ми номера… не го ли знаете? Нека ме заведе… заведи ме веднага ти, момче, аз имам още пари.

Той каза това с толкова жар, че без да чака молба от жената, момчето отговори:

— Да вървим — и излезе с пъргави крачки първо.

Почти тичешком, без да си продумат дума, стигнаха до дъното на много дългата улица, мушнаха се във входния коридор на една малка бяла къща и се спряха пред една хубава желязна решетеста ограда, от която се виждаше дворче, пълно със саксии с цветя. Марко дръпна звънеца.

Излезе една госпожица.

— Тук живее семейството Мекуинец, нали? — запита неспокойно момчето.

— Тук живееше — отговори госпожицата на италиански с испанско произношение. — Сега живеем ние, Зебалос.

— А къде отиде семейството Мекуинец? — запита Марко с разтуптяно сърце.

— В Кордова.

— Кордова! — възкликна Марко. — Къде е Кордова? А слугинята, която имаха? Жената, майка ми! Слугинята беше майка ми! Взеха ли със себе си и майка ми?

Госпожицата го изгледа и каза:

— Не знам. Може би ще знае баща ми, който се запозна с тях, когато тръгваха. Почакайте един миг.

Тя отърча и след малко се върна с баща си, един висок господин с прошарена брада. Той изгледа внимателно симпатичното лице на малкия генуезки моряк с руси коси и орлов нос и го запита на лош италиански език:

— Майка ти генуезка ли е?

Марко отговори утвърдително.

— Слугинята генуезка отиде с тях, зная го положително.

— Къде отидоха?

— В Кордова, един град.

Момчето въздъхна; след това каза с примирение:

— Тогава… ще отида в Кордова.

— Ах, клетото момче! — възкликна господинът, като го погледна със съчувствие. — Клетото момче! Кордова е на стотици мили оттук!

Марко побледня като мъртвец и се опря с ръка на оградата.

— Да видим, да видим — каза тогава господинът, развълнуван от състрадание, като отваряше вратата, — ела вътре за малко, да видим дали може да се направи нещо.

Той седна, покани момчето да седне и го накара да му разкаже историята си, която изслуша много внимателно. Той остана известно време замислен, след това му каза решително:

— Ти нямаш пари, нали?

— Имам още… малко — отвърна Марко.

Господинът помисли още известно време, след това седна при масата, написа едно писмо, затвори го и като го подаваше на момчето, му каза:

— Слушай, италианче. Иди с това писмо в Бока, малък град, на два часа път оттук. Половината му жители са от Генуа. Всеки ще може да ти покаже пътя. Иди там и потърси господина, до когото е отправено писмото и когото познават всички. Предай му го. Той ще те отправи утре за град Розарио и ще те препоръча на някой, който ще има грижата да ти помогне да продължиш пътуването до Кордова, където ще намериш семейството Мекуинец и майка си. Засега вземи това. — И той сложи в ръката му няколко монети. — Върви и не се бой. Тук имаш навсякъде земляци, няма да те изоставят. Сбогом!

— Благодаря — каза момчето. То не можа да намери други думи, излезе с торбата си и като се сбогува с малкия си водач, тръгна бавно през големия шумен град за Бока, вцепенено и изпълнено със скръб.

Всичко онова, което му се случи от тоя момент до вечерта на следния ден, му остана смътно и несигурно в паметта като приумици на трескав човек — толкова уморен, смутен и обезкуражен беше той. И на другия ден, на мръкване, след като бе спал през нощта в една стаичка в една къща в Бока до един пристанищен носач и след като бе прекарал почти целия ден, седнал върху купчина греди и загледан като насън в хиляди параходи, ладии и параходчета, той се озова на една голяма ладия с платна, натоварена с платове. Тя отиваше в град Розарио, управлявана от трима яки генуезци, обгорели от слънцето. Гласовете им и любимото наречие, на което си говореха, го поободриха.

Пътуването продължи три дни и четири нощи. Малкият пътник постоянно се удивяваше. Три дни и четири нощи нагоре по тая чудна река, в сравнение с която нашата голяма река По е само поточе, а дължината на Италия, учетворена, е по-малка от нейната дължина! Ладията плаваше бавно срещу течението на неизмеримата водна маса. Минаваше между дълги острови, някога гнезда на змии и тигри, а сега покрити с портокалови дръвчета и върби, подобни на плаващи гори; ту се вмъкваше в тесни канали, от които сякаш не можеше вече да излезе, ту навлизаше в просторни водни ширини, подобни на големи спокойни езера. След това — отново между заплетените острови на архипелаг сред огромни купчини зеленина. Царуваше дълбока тишина. На дълги разстояния бреговете и самотните и просторни води даваха картината на една непозната река, в която скромната платноходка сякаш първа на света бе дръзнала да плава. Колкото повече отиваха напред, толкова повече тая чудовищна река го смущаваше. Той си представяше, че майка му е при изворите и че плаването трябваше да трае години. Два пъти през деня ядеше по малко хляб и солено месо с лодкарите, които, като го виждаха печален, никога не му заговорваха. Нощем спеше на кувертата и от време на време се стряскаше, поразен от бистрата светлина на луната, която посребряваше безкрайните води и далечните брегове. И тогава сърцето му се свиваше.

— Кордова! — повтаряше той това име, като името на ония тайнствени градове, за които бе чувал да се говори в приказките. Но после си мислеше: „Майка ми е минала оттук, видяла е тия извори, тия брегове“ — и тогава тия места не му се струваха толкова странни и самотни, защото погледът на майка му се беше спирал върху тях… Нощем един от лодкарите пееше. Тая песен му напомняше песните на майка му, когато го приспиваше като дете. Последната нощ, когато чу тая песен, се разплака. Лодкарят прекъсна песента и му извика:

— Дръж се, момче! Дявол да го вземе! Генуезец да плаче, защото е далеч от дома си! Генуезците обикалят света горди и силни!

При тия думи Марко се стресна, чу гласа на генуезката кръв и вдигна гордо чело, като удари с юмрук по кормилото.

„Е, добре — каза си той, — ако потрябва и аз да обиколя целия свят, да пътувам още години наред и да измина стотици мили пеша, ще вървя напред, докато намеря майка си, па макар да стигна умиращ и да падна мъртъв в краката й! Стига да я видя още веднъж! Няма да се отчайвам!“

В такова бодро настроение една ранна розова и хладна утрин той се озова пред град Розарио, разположен върху високия бряг на Парана, дето се оглеждаха във водите мачтите със знамена на стотина кораба от всички страни.

Щом слезе на брега, той се упъти към града с торба в ръка, да търси един аржентинец, за когото неговият покровител му бе дал визитната си картичка с няколко препоръчителни думи. Като влизаше в града, струваше му се, че влиза в познат град. И тук улиците бяха безкрайни, прави, от двете страни с ниски и бели къщи, над чиито покриви имаше по всички посоки снопове от телефонни жици, които приличаха на огромни паяжини. И тук гъмжеше от хора, коне и коли. Главата му се объркваше — струваше му се, че влиза отново в Буенос Айрес, за да търси пак братовчеда. Той обикаля около половин час, като завиваше ту на една, ту на друга страна, и му се струваше, че се връща все на една и съща улица. Най-сетне с упорито питане успя да намери къщата на новия си покровител. Дръпна звънеца. На вратата се показа един едър рус и намръщен човек, който имаше вид на домоуправител и който го запита грубо с произношение на чужденец:

— Кого търсиш?

Момчето каза името на господаря.

— Господарят — отвърна домоуправителят — замина снощи за Буенос Айрес с цялото си семейство.

Момчето занемя. След малко промълви:

— Но аз… нямам тук никого? Самичък съм! И подаде бележката.

Домоуправителят я взе, прочете я и каза грубо:

— Не зная какво да направя. Ще му я дам след един месец, когато се върне.

— Но аз, аз съм самичък! В нужда съм! — възкликна момчето с умоляващ глас.

— Хайде върви си — каза домоуправителят, — в Розарио има достатъчно кърлежи от твоята родина! Иди да просиш в Италия.

И затвори вратата под носа му.

Момчето остана като вкаменено.

После пое бавно торбата си и тръгна с измъчено сърце, със смутен дъх, връхлетяно изведнъж от хиляди тревожни мисли. Какво да прави? Къде да иде? От Розарио до Кордона имаше един ден път с влак. То имаше в джоба си само няколко лири. Като се извади онова, което трябваше да похарчи тоя ден, нямаше почти нищо да му остане. Къде да намери пари за път? Можеше да работи. Но как, от кого да поиска работа? Да иска милостиня? О, не, да го отритнат, да го оскърбят, да го унижат като преди малко, не, никога, никога вече, по-добре да умре! Като си помисли това и като видя пред себе си много дългата улица, която се губеше далече в безкрайната равнина, почувствува, че за втори път го напуска смелостта. То хвърли на плочника торбата си, седна върху нея и зарови лице в ръцете си, отчаяно, без да заплаче.

Минувачите се спъваха о него; колите изпълваха улицата с шум; някои момчета се спираха да го гледат. То остана дълго време така.

По едно време се стресна от един глас, който му каза на италианско-ломбардски:

— Какво ти е, момченце?

При тия думи момчето вдигна глава и веднага скочи на крака, като възкликна от учудване:

— Вие сте тук?

Беше старият селянин ломбардец, с когото бе завързало приятелство из пътя.

Учудването на селянина не беше по-малко от неговото. Но момчето не му остави време да го разпитва и набързо му разказа какво му се бе случило:

— Сега съм без пари, трябва да работя. Намерете ми някаква работа, да мога да скътам някоя и друга лира. Аз мога да върша всякаква работа — да пренасям багаж, да мета улици, да изпълнявам поръчки, дори да работя на полето. Ще се задоволя с черен хляб, стига да мога да тръгна скоро, да мога да намеря веднъж майка си. Моля ви се, намерете ми работа, намерете ми, за бога, защото повече не мога така!

— Дявол да го вземе, дявол да го вземе! — каза селянинът, като гледаше наоколо и се почесваше по брадичката. — Ама че история. Лесно се казва: ще работя. Ще видим. Не може ли да се намерят трийсет песо между толкова италианци?

Момчето го гледаше, ободрено от лъч надежда.

— Ела с мене — каза му селянинът.

— Къде? — запита момчето, като взе торбата.

— Ела с мене.

Селянинът тръгна, тръгна подир него и Марко. Изминаха доста дълго разстояние, без да си проговорят. Селянинът се спря пред вратата на една кръчма. На фирмата й имаше една звезда, а под нея беше написано: „Звездата на Италия“. Селянинът надникна вътре и като се обърна към момчето, каза весело:

— Пристигаме в добър момент.

Влязоха в една голяма стая, където имаше няколко маси и много седнали мъже, които пиеха и разговаряха нависоко. Селянинът ломбардец се приближи до първата маса и от начина, по който поздрави шестимата посетители, които бяха седнали около нея, личеше, че е бил допреди малко в компанията им, Лицата им бяха зачервени и те си чукаха чашите, като се смееха и разговаряха на висок глас.

— Другари — заговори веднага ломбардецът, като остана прав, и представи Марко. — Тук има едно бедно момче, наше италианче, което е дошло само от Генуа в Буенос Айрес да търси майка си. В Буенос Айрес му казали: „Тук я няма; в Кордова е“, То идва с ладия в Розарио за три дни и три нощи с два препоръчителни реда. Представя визитната картичка, но се отнасят към него грубо. Няма пукната пара и е само. То е много смело момче. Я да видим. Няма ли да се намерят толкова пари да му се плати билетът, за да отиде в Кордона да намери майка си? Ще го оставим ли като куче?

— За нищо не света! Никога няма да пожалим това! — извикаха всички едновременно, като удариха юмруци по масата. — Наш съотечественик! Ела тук, малкия!

— Ние, преселниците, сме тук! — Я виж какъв хубав палавник! — Изкарайте парите, другари! — Браво! Дошло само! — Смело момче си ти! — Пийни си една глътка! — Ще те изпратим на майка ти, не бери грижа!

И един го щипваше по бузата, друг го потупваше по рамото, трети му снемаше торбата; други преселници станаха от съседните маси и се приближиха. Историята на момчето обиколи кръчмата. От съседната стая дойдоха трима посетители, аржентинци. В по-малко от десет минути селянинът ломбардец, който поднасяше шапката си, събра четиридесет и две песо.

— Видя ли — каза той тогава, като се обърна към момчето — колко бързо стават работите в Америка? — Пийни си! — извика му друг, като му подаде чаша вино: — За здравето на майка ти!

Всички вдигнаха чаши. И Марко повтори:

— За здравето на ма…

Но ридание от радост сви гърлото му и като остави чашата на масата, се хвърли на шията на своя старец.

На другата сутрин, на разсъмване, той беше вече тръгнал за Кордова, смел и засмян, изпълнен с радостни предчувствия. Но няма радост, която да може да издържи дълго пред зловещите изгледи на природата. Времето беше сиво и мрачно; влакът, почти празен, летеше през една безкрайна равнина, лишена от каквато и да било къщурка. Марко беше сам в един много дълъг вагон, който приличаше на ония от влаковете за ранени. Гледаше надясно, гледаше наляво и виждаше само една безкрайна пустиня с пръснати осакатени малки дървета с криви стъбла и клони, в изгледа на които сякаш се четеше гняв и мъка; мрачната, рядка и тъжна растителност придаваше на равнината вид на безкрайно гробище. Той си подремваше около половин час, след това започваше отново да гледа: гледката беше все същата. Гарите бяха самотни като жилища на отшелници и когато влакът се спираше, не се чуваше никакъв глас. Струваше му се, че е във влак, загубен, изоставен сред пустиня. Струваше му се, че всяка гара ще бъде последна и след нея ще навлезе в таинствените и страшни земи на диваците. Леден ветрец режеше лицето му. Като го изпращаха в Генуа в края на април, близките му не помислиха, че в Америка той ще завари зимата, и го облякоха с летни дрехи. След няколко часа студът започна да го измъчва, а със студа го налегна и умората от миналите дни, изпълнени със силни вълнения, и от безсънните и мъчителни нощи. Заспа, спа дълго време, събуди се вкочанясал. Чувствуваше се зле. И тогава го обхвана смътният ужас, че може да падне болен и да умре из пътя и да го хвърлят сред тая тъжна равнина, където неговият труп ще бъде разкъсан от кучета и грабливи птици като труповете на коне и крави, които от време на време виждаше край пътя и от които извръщаше погледа си с отвращение. При неговото неразположение и неспокойствие, сред това мрачно мълчание на природата възбуденото му въображение клонеше все към черното. После сигурен ли е, че ще намери майка си в Кордова? Ами ако не е там? Ако господинът от улица „Лос Артес“ е сбъркал? Ами ако е умряла? С тия мисли той заспа отново и сънува, че е в Кордова нощем и чува да викат от всички врати и прозорци: „Няма я! Няма я! Няма я!“ Той се стресна ужасен̀ и в дъното на вагона видя трима брадати мъже, увити в разноцветни шалове, които го гледаха, като разговаряха тихо. Като светкавица му мина през ума подозрението, че са убийци и искат да го убият, за да му откраднат торбата. Към студа и неразположението му се прибави страхът. Смутеното му въображение съвсем се обърка. Тримата мъже продължаваха да го гледат втренчено. Един от тях тръгна към него. Тогава Марко загуби ума си и като се затича към него с отворени ръце, извика:

— Нямам нищо. Аз съм бедно момче. Идвам от Италия, отивам да търся майка си, сам съм… не ми правете зло!

Тримата мъже разбраха веднага, съжалиха го, помилва го и го успокоиха, като му казаха много думи, които не разбра. И като видяха, че зъбите му тракаха от студ, метнаха му един от своите шалове и го накараха да седне, за да заспи. И той заспа на свечеряване. Когато го събудиха, Марко беше в Кордова.

Ах, колко леко си отдъхна и с какъв порив изскочи от вагона! Запита един чиновник на гарата къде живее инженер Мекуинец. Той му каза името на една черква — къщата била до нея. Момчето тръгна бързо. Беше нощ. Влезе в града. И като видя правите улици с малки бели къщи от двете страни и прерязани от други прави и много дълги улици, стори му се, че влиза отново в Розарио. Но имаше малко хора, а на светлината на редките фенери срещаше странни лица с непознат цвят — между възчер и зеленикав. Когато от време на време си вдигаше главата, той виждаше черкви с чудновата архитектура, които се очертаваха огромни и черни върху фона на небето. Градът беше тъмен и тих, но в сравнение с огромната пустиня която бе прекосил, му се струваше весел. След като запита един свещеник, той намери бързо черквата и къщата, дръпна звънеца с трепереща ръка, а другата притисна към гърдите си, за да умири сърцето си, което биеше силно.

Една старица със свещ в ръка отвори вратата.

Момчето не можа да проговори веднага.

— Кого търсиш? — запита тя на испански.

— Инженер Мекуннец — каза Марко.

Старицата понечи да скръсти ръце на гърди и отговори, като поклати глава:

— Значи и ти си някакъв на инженер Мекуинец? Струва ми се, че е време да се сложи край! От три месеца вече ни безпокоят. Не е достатъчно, че го съобщиха вестниците — ще трябва да се обяви и на всеки ъгъл, че господин Мекуинец е отишел да живее в Тукуман!

Момчето направи с ръка движение на отчаяние. След това избухна в гняв.

— Това е вече проклятие! Аз ще трябва да умра на пътя, без да намеря майка си! Ще полудея, ще се самоубия! Господи! Как се нарича тоя град? Къде е? На какво разстояние?

— Е, клето момче — отвърна старицата умилостивена, — не е много. Четири или петстотин мили, а може и повече.

Момчето покри лицето си с ръце; след това запита през сълзи:

— А сега… какво да правя?

— Какво да ти кажа, клети синко — отвърна жената; — не знам.

Но веднага й блесна една мисъл и добави набързо:

— Слушай какво ми мина през ум. Направи така. Завий надясно по улицата, до третата врата ще намериш едно дворче. Там има един „капатаз“, един търговец, който утре заминава за Тукуман със своите коли и волове. Виж дали ще поиска да те вземе, като му предложиш услугите си. Може би ще ти даде място на някоя от колите си. Върви веднага.

Момчето грабна торбата, поблагодари и се затича. След две минути то се озова в един широк двор, осветен от фенери, където няколко мъже товареха чували с жито върху огромни коли, подобни на тези на подвижните акробатски трупи, със заоблени покриви и много високи колела. Един висок мъж с дълги мустаци, загърнат в един вид пелерина на бели и черни квадрати, с ботуши ръководеше работата. Момчето се доближи до него и му отправи плахо молбата си, като му каза, че е дошло от Италия и отива да търси майка си.

„Капатазът“, което значи водач (водачът на керван от коли), го изгледа от главата до петите и му отвърна сухо:

— Нямам място.

— Аз имам петнайсет лири — каза момчето с умоляващ глас, — ще ви ги дам. Из пътя ще работя. Ще ходя за вода и за фураж на добитъка, ще върша всички услуги. Малко хляб ми стига. Сторете ми малко място, господине.

„Капатазът“ го погледна отново и отговори по-любезно:

— Няма място… и освен това… ние не отиваме в Тукуман, отиваме в друг град — Сантияго дел Естеро. На едно място ще трябва да те оставим и оттам ще има още много път да минеш пешком.

— Ах, аз бих минал и двойно по-дълъг път! — възкликна Марко; — аз ще вървя, за това не се грижете — по един или друг начин ще стигна. Сторете ми малко място, господине, моля ви се. Моля ви се, не ме оставяйте тук сам!

— Имай предвид, че пътуването ще трае двайсет дни!

— Няма значение.

— Пътуването е тежко!

— Ще понеса всичко.

— Ще трябва да пътуваш самичък!

— Не се страхувам от нищо. Стига само да намеря майка си. Смилете се!

„Капатазът“ приближи до лицето му един фенер и го изгледа. След това каза:

— Добре.

Момчето му целуна ръка.

— Тая нощ ще спиш в една кола — добави „капатазът“, като го оставяше; — утре заранта в четири часа ще те събудя. Лека нощ!

Сутринта в четири часа при светлината на звездите дългата редица коли потегли с голям шум. Всяка кола се теглеше от шест вола, следвана от голям брой запасен добитък. Като го сложиха в една от колите върху чувалите, момчето заспа отново дълбоко. Когато се събуди, керванът беше спрял на едно усамотено място под слънцето и всички мъже бяха насядали около един телешки бут, който се печеше на открито, нанизан на шиш, забит в земята, до голям огън, раздухван от вятъра. Всички заедно ядоха, спаха и след това потеглиха отново. Пътуването продължаваше така, с ред, като войнишки поход. Всяка заран тръгваха в пет часа, спираха се в девет, тръгваха отново в пет часа следобед и се спираха в десет. Коларите пътуваха на коне и подкарваха воловете с дълги остени. Момчето кладеше огън за печеното, даваше на добитъка фураж, почистваше фенерите, носеше вода за пиене. Страната минаваше пред очите му като неясно видение; обширни гори с малки тъмни дървета; села с малко пръснати къщи с червени нащърбени фасади; много обширни пространства, може би нявгашни легла на солени езера, белеещи се от сол, докъдето стига погледът; и на всяка страна все равнина, пустота, мълчание. Много рядко срещаха по двама-трима пътника на коне, следвани от стадо коне, които минаваха в галоп като вихрушка. Дните бяха еднообразни както по морето — досадни и безкрайни. Но времето беше хубаво. Само че коларите ставаха от ден на ден по-взискателни към момчето, като че ли то беше техен длъжен слуга; някои се отнасяха към него грубо, със заплахи; всички, искаха от него услуги безогледно; караха го да носи огромни товари фураж; пращаха го да взема вода от далечни места. Смазано от работа, то не можеше нощем дори да спи, стряскано непрекъснато от силните подскачания на колата и от оглушителното скърцане на колелата и на дървените оси. И отгоре на това излезлият вятър разнасяше изобилен червеникав прах, който покриваше всичко, проникваше и колата, влизаше под дрехите му, пълнеше му очите и устата, пречеше му да гледа и да диша; разнасян непрекъснато, тоя прах беше мъчителен и непоносим. Изнемощяло от усиления труд и безсънието, окъсано и мръсно, укорявано и нагрубявано от сутрин до вечер, клетото момче всеки ден падаше духом все повече и щеше съвсем да се отчае, ако „капатазът“ не му отправяше от време на време по някоя добра дума. Често в някой ъгъл на колата, незабелязано от никого, то плачеше, затулило лице с торбата си, в която имаше само дрипи. Всяка заран то ставаше все по-слабо и по-обезсърчено и като погледнеше полето, като видеше пак оная безкрайна и сурова равнина, подобна на земен океан, то си казваше: „О, до довечера няма да доживея, до довечера няма да доживея! Днес ще умра по пътя!“

И работата ставаше все по-тежка, лошите обноски все по-непоносими.

Една сутрин в отсъствието на „капатаза“ един от коларите го наби, защото беше закъсняло да донесе вода. И оттогава им стана навик, когато му даваха някакво нареждане, да го удрят по главата, като му казваха:

— Прибери това, вагабонтино! Занеси това на майка си!

Сърцето му се късаше от мъка. Три дни прекара в колата, покрито с една завивка, в треска. Освен „капатаза“, който му даваше да пие лекарства и му измерваше пулса, то не виждаше другиго. И тогава му се стори, че е загубено и призоваваше отчаяно майка си, като повтаряше стотина пъти: „О, майко моя, майко моя! Помогни ми! Ела да ме посрещнеш, че умирам! О, клета майко, никога вече няма да те видя! О, клета майко, ще ме намериш мъртъв по пътя!“

И скръстваше ръце на гърди и се молеше. Благодарение на грижите на „капатаза“ то се почувствува по-добре и оздравя. Но с оздравяването настъпи най-ужасният ден от пътуването му, денят, в който трябваше да остане само. От повече от две седмици бяха на път. Когато пристигнаха на мястото, където от пътя за Тукуман се отделя тоя за Сантияго дел Естеро, „капатазът“ му съобщи, че трябва да се разделят. Даде му някои указания за пътя, свърза му торбата на гърба, за да не му пречи при ходенето, и като че ли страхувайки се да не се разчувствува, той се сбогува набързо с него. Момчето едва успя да му целуне ръка. И на другите мъже, които се отнасяха толкова сурово към него, сякаш им стана малко мъчно, като го видяха, че остава само, и му махнаха с ръка за сбогом, като се отдалечаваха. На свой ред и то им махна с ръка и остана да гледа кервана, докато се скри в червения прахоляк. След това тръгна печално.

Ала едно нещо го поутеши още в самото начало. След толкова дневно пътуване през безкрайната и еднообразна равнина то виждаше пред себе си верига от много високи сини планини с бели върхове, които му напомняха Алпите и го караха да си мисли, че се приближава до своя роден край. Бяха Андите, гръбначният стълб на Американския континент, безкрайната верига, която се простира от Огнена земя до Ледовития океан на Северния полюс на сто и десет градуса ширина. Утешаваше го и това, че въздухът ставаше все по-топъл — като се изкачваше към север, той се приближаваше до тропическите области.

На големи разстояния намираше малки групи къщи с по едно дюкянче, от което си купуваше нещо за ядене. Срещаше мъже на коне. От време на време виждаше жени и деца, седнали на земята, неподвижни и сериозни, със съвсем нови за него лица, със земен цвят, с полегати очи и с изпъкнали ябълки, които гледаха втренчено и го сподиряха с погледа си, извръщайки бавно главите си като автомати. Те бяха индианци.

Първия ден вървя, докъдето му държеха силите, и спа под едно дърво. Втория ден вървя много по-малко и с по-малко енергия. Обущата му бяха скъсани, краката издраскани и стомахът му омаломощен от лошата храна. Привечер започваше да се страхува. В Италия бе чувал да се разправя, че в тия краища имало змии: струваше му се, че ги чува, като пълзят, спираше се, хукваше, по тялото му лазеха тръпки. Понякога го обхващаше голямо състрадание към самия себе си и той си поплакваше безшумно, като вървеше. После си мислеше: „О, колко би страдала майка ми, ако знаеше, че се страхувам толкова много!“ — и тая мисъл му вдъхваше смелост. После, за да се откъсне от страха, си мислеше за много неща, свързани с нея.

Спомняше си думите й, когато тя напускаше Генуа, спомняше си как в детските му години нагласяваше завивките под брадичката му, когато биваше в леглото, и как го вземаше понякога в обятията си, като му казваше: „Постой малко с мене“, и той стоеше така дълго време, опрял главата си на нейната, като мислеше, мислеше… И си казваше: „Ще те видя ли един ден пак, мила майко? Ще завърша ли своето пътуване, майко моя?“ И вървеше, вървеше сред непознати дървета, сред просторни плантации от захарна тръстика, сред безкрайни ливади, като виждаше пред себе си постоянно ония големи сини планини, които прорязваха ведрото небе с високите си конуси.

Изминаха четири, пет дни, седмици. Силите му се изчерпваха бързо, краката му кървяха. Най-сетне една вечер, при залез слънце, му казаха:

— Тукуман е на пет мили оттук.

Той нададе радостен вик и ускори крачките си, сякаш в един миг му се беше възвърнала изгубената сила. Но това беше кратка самоизмама. Силите му го изоставиха изведнъж и той падна изтощен на ръба на една яма. Но сърцето му биеше весело. Небето, обсипано с безброй блестящи звезди, никога не беше му се струвало толкова хубаво. Изтегнало се на тревата за сън, то съзерцаваше звездите и си мислеше, че може би в същото време и майка му ги гледа. И си казваше: „О, майко, къде си? Какво правиш в тоя миг? Мислиш ли за твоя син? Мислиш ли за твоя Марко, който е толкова близо до тебе?“

Клетият Марко! Ако можеше да видя в какво положение се намира майка му в тоя момент, би направил свръхчовешко усилие, за да върви още и да стигне при нея с няколко часа по-рано. Тя беше болна на легло в една сутеренна стая в една великолепна къща, където живееше цялото семейство Мекуинец, което я обичаше много и се грижеше за нея. Клетата жена вече беше болнава, когато инженер Мекуинец трябваше да отпътува внезапно от Буенос Айрес, и не можа да се съвземе от хубавия въздух на Кордова. Това, че не беше получила нито от съпруга си, нито от братовчеда отговор на писмата си, както и нестихващото предчувствие за някакво голямо нещастие и постоянното безпокойство, в което беше живяла, като се колебаеше дали да отпътува или да остане в очакване на някакво тъжно известие, бяха влошили извънредно много здравословното й състояние. Накрай беше заболяла от една много сериозна болест: вклещена чревна херния. От петнайсет дена не ставаше от легло. За да се спаси животът й, трябваше да се направи операция. И тъкмо в тоя момент, когато нейният Марко я призоваваше, до леглото й бяха господарят и господарката й, които я уверяваха много благо да се съгласи да я оперират, а тя упорито отказваше и плачеше. Един отличен лекар в Тукуман беше идвал преди една седмица, но напразно. „Не, драги господа — казваше тя, — не си струва; нямам вече сили да издържа; ще умра под инструментите на хирурга. По-добре е да ме оставите да умра така. Не държа вече на живота. Всичко е свършено за мене. По-добре е да умра, преди да науча какво е станало със семейството ми.“

А господарите й казваха, че не се е случило нищо, да си дава кураж, че на последните й писма, изпратени направо за Генуа, ще получи отговор, да се съгласи да я оперират, да стори това заради децата си. Но мисълта за децата й правеше още по-тъжно дълбокото униние, което я омаломощаваше от дълго време. При тия думи тя се разплакваше:

— О, моите деца, моите деца! — възкликваше тя, като сключваше ръце. — Може би вече не са живи. По-добре да умра и аз! Благодаря ви, добри господа, благодаря ви от сърце! Но е по-добре да умра. И без това няма да оздравея и от операцията, в това съм уверена. Благодаря за многото грижи, добри господа. Излишно е лекарят да идва утре. Искам да умра. Съдбата е поискала тук да умра. Аз съм решена.

А те започнаха отново да я утешават и да й повтарят:

— Не, не казвайте това — като я хващаха за ръце и я молеха.

Тогава тя затваряше очи, омаломощена, и се унасяше толкова дълбоко, че изглеждаше като мъртва. А господарите оставаха там още малко време при слабата светлина на една свещица, да гледат с голямо състрадание тая удивителна майка, която, за да спаси семейството си, беше дошла да умре на шест хиляди мили от отечеството си, да умре, след като бе толкова страдала, клетата жена, толкова честна, добра и нещастна.

На другия ден рано сутринта с торба на гръб, превит и накуцващ, но бодър, Марко влизаше в Тукуман, един от най-младите и най-цъфтящи градове на Аржентинската република. Стори му се, че вижда отново Кордова, Розарио, Буенос Айрес: същите прави и много дълги улици, същите ниски и бели къщи; но навсякъде нова и великолепна растителност, благоуханен въздух, чудесна светлина, ясно и дълбоко небе, каквото не беше виждал дори в Италия. Като напредваше из улиците, той изпита отново трескавото вълнение, което го беше обхванало в Буенос Айрес. Гледаше вратите и прозорците на всички къщи; вглеждаше се във всички жени, които минаваха, с тревожната надежда да срещне майка си. Искаше му се да разпитва всички, а не смееше да спре никого. Всички се обръщаха да гледат това бедно, окъсано и прашно момче, което издаваше, че идва от много далече. И то търсеше сред хората лице, което да му вдъхне доверие, за да му отправи страшния въпрос, когато погледът му попадна на една фирма на дюкян, върху която беше написано едно италианско име. В дюкяна имаше един мъж с очила и две жени. То се приближи до вратата и като събра кураж, запита:

— Бихте ли могли да ми кажете, господине, къде живее семейство Мекуинец?

— На инженер Мекуинец ли? — запита на свой ред търговецът на дребно.

— На инженер Мекуинец — отвърна момчето със слаб глас.

— Семейство Мекуинец — отвърна търговецът на дребно — не е в Тукуман.

При тия думи се разнесе един отчаян вик, като на прободен от нож човек.

Търговецът и жените скочиха, неколцина съседи се притекоха.

— Какво има? — Какво ти е, момче? — каза бакалинът, като го дръпна в дюкяна и го накара да седне. — Няма защо да се отчайваш, дявол да го вземе! Семейство Мекуинец не е тук, но не е много надалеч, на няколко часа от Тукуман е!

— Къде? Къде? — извика Марко и скочи като възкръснал.

— На петнайсетина мили оттук — продължи мъжът, — на брега на Саладило, на едно място, където се строи голяма захарна фабрика. В една група къщи е къщата на господин Мекуинец, всички го знаят, ще стигнеш за няколко часа.

— Аз бях там преди един месец — каза един младеж, който беше се притекъл при вика.

Марко го погледна с големите си очи и го запита бързо, като побледня:

— Видяхте ли слугинята на господин Мекуинец, италианката?

— Генуезката ли? Видях я.

Марко избухна в конвулсивно ридание, което приличаше на смях и плач едновременно.

После с порив на силна решителност каза:

— Откъде се минава? Покажете ми бързо пътя, тръгвам веднага!

— Но има цял ден път — му казаха всички заедно, — ти си уморен, трябва да си починеш, ще тръгнеш утре заранта.

— Невъзможно е! Невъзможно е! — отвърна момчето. — Кажете ми откъде се минава, няма да чакам нито миг повече, тръгвам веднага, па ако ще да умра из пътя!

Като видяха, че е неумолим, повече не му се противопоставиха.

— Господ да бъде с тебе! — казаха му те. — Внимавай, когато минаваш през гората! — На добър път, италианче!

Един мъж го изпрати извън града, посочи му пътя, даде му няколко съвета и постоя, докато то тръгна. За няколко минути момчето, накуцвайки, изчезна с торбата си на гръб зад гъстите дървета, които се издигаха от двете страни на пътя.

Тая нощ беше ужасна за клетата жена. Тя имаше жестоки болки, които я караха да вика до пукване на вените и на моменти я довеждаха до лудост. Жените, които се грижеха за нея, си изгубваха ума. От вре на време господарката се притичваше изплашена. Всички започнаха да се боят, че макар да беше се решила да се подложи на операция, лекарят, който трябваше да дойде на следната утрин, щеше да закъснее много. Но в моментите, когато не бълнуваше, се разбираше, че най-ужасната й мъка не бяха телесните болки, а мисълта за далечното семейство. Бледа, сломена, с променено лице, тя пъхаше ръце в косите си с отчаяно движение, което пронизваше душата, и викаше:

— Боже мой! Боже мой! Да умра толкова далече, да умра без да ги видя! Моите клети деца, които ще останат без майка, моите създания, моята клета кръв! Моя Марко, който е още толкова малък, толкова висок, толкова добър и сърдечен! Вие не знаете какво момче е той! Ех, да знаете, госпожо! Не можех да го откъсна от шията си — ридаеше, така ридаеше, че ми ставаше жал за него. Сякаш е знаел, че няма вече никога да види отново майка си. Клетият Марко, клетото ми дете! Струваше ми се, че ще ми се пръсне сърцето. Да бях умряла тогава, когато ми казваше сбогом! Да бях умряла поразена от мълния! Без майка, клетото дете, то, което ме обичаше толкова много, което се нуждаеше толкова много от мене, без майка, в нищета, ще трябва да ходи да проси, той, Марко! Моят Марко ще протяга ръка, гладен! О, боже мой! Не искам да умра! Лекарят! Извикайте го веднага! Нека дойде, нека ми реже, нека ми разкъса корема, нека ме подлуди, но да ми спаси живота! Искам да оздравея, искам да живея, искам да отпътувам да избягам, утре, веднага! Лекарят! Помощ! Помощ!

И жените й хващаха ръцете, милваха я, като се молеха, караха я малко по малкия да дойде на себе си и й говореха за бога и за надеждата.

Тогава тя изпадаше отново в смъртно униние, плачеше, пъхнала ръце в прошарените си коси, плачеше като момиченце, с проточени стенания, като от време на време промълвяше:

— Моята Генуа! Моят дом! Онова море! О, Марко, мой клети Марко! Къде ли ще е сега моята нещастна рожба…

Беше полунощ. А нейният клет Марко, след като бе прекарал доста часове край един ров, капнал от умора, сега вървеше през една обширна гора от грамадни дървета, чудовища на растителността — огромни стъбла, подобни на колоните на катедралната черква, които сплитаха на една удивителна височина грамадните си кичести клони, посребрени от луната. В този полумрак той виждаше смътно безброй различни по форма стъбла, прави, наведени, криви, странно кръстосани — като че ли се заплашваха и се бореха. Някои бяха катурнати на земята като паднали отдавна кули и покрити с гъста и разнообразна растителност, подобна на разярена тълпа, която си ги оспорва педя по педя. Други бяха събрани на големи групи, отвесни и стегнати като снопове исполински копия, чийто връх достигаше облаците. Едно гордо величие, едно чудесно безредие от колосални форми, най-величественото и ужасно зрелище, което беше виждал в растителното царство. На моменти той изпадаше в голямо удивление. Но веднага душата му литваше към майка му. Той беше изнемощял, краката му кървяха, сам сред тая страшна гора, дето много нарядко виждаше малки човешки жилища, които в подножието на ония дървета изглеждаха като мравуняци, и по някой и друг бивол, заспал край пътя. Той беше изтощен, но не чувствуваше умора; беше сам, но не се страхуваше. Величието на гората повдигаше самочувствието му; близостта на неговата майка му вдъхваше мъжка сила и смелост; споменът за океана, за ужасите, за изпитаните и победени болки, за проявеното желязно постоянство — всичко това го караше да си вдигне челото; всичката силна и благородна генуезка кръв вливаше в сърцето му пламенна вълна от гордост и смелост. И у него настъпи нещо ново: докато дотогава бе носил в душата си образа на майка си малко поизбледнял и неясен от двегодишната раздяла, в тоя момент тоя образ започна да се избистря; той виждаше отново целия й образ, чист и ясен, какъвто от дълго време не беше го виждал; виждаше го наблизо, осветен, говорещ; виждаше отново най-беглите движения на очите и устните й, всичките й пози, всичките й движения, всичките отсенки на мислите й. И подтикван от тия напиращи спомени, той ускоряваше крачките си и в сърцето му израстваше една нова любов, една неизразима нежност, която го караше да рони сладки и тихи сълзи. И като вървеше напред в мрака, той й говореше, казваше й думите, които щеше да й промълви скоро на ухото:

— Тук съм, майко моя, ето ме — няма вече никога да те оставя; ще се върнем в къщи заедно и аз ще бъда постоянно до тебе на кораба, притиснат към тебе, и никой няма вече да ме откъсне от тебе, никой, никога вече, докато бъдеш жива!

И не забелязваше през това време, че по върховете на гигантските дървета гаснеше сребърната светлина на луната в нежната белота на зората.

В осем часа същата сутрин тукуманският лекар, един млад аржентинец, беше вече при леглото на болната, придружен от един помощник, за да се опита за последен път да я убеди да се подложи на операция. Заедно с него я увещаваха най-горещо инженер Мекуинец и жена му. Но всичко беше напразно. Жената се чувствуваше без сили и нямаше вече вяра в операцията; тя беше твърдо уверена, че ще умре през време на операцията или няколко часа след нея, след като изтърпи по-остри болки от ония, с които щеше да настъпи естествената й смърт. Лекарят току й повтаряше:

— Но операцията е сигурна, вашето спасение е несъмнено, стига само да съберете малко кураж! И също тъй е несъмнена и смъртта ви, ако не се съгласите!

Тия думи отиваха на вятъра.

— Не — отвръщаше тя с изгаснал глас, — аз имам още кураж да умра, но нямам кураж да страдам безполезно. Благодаря, господин докторе. Така е писано. Оставете ме да умра спокойна.

Обезсърчен, лекарят престана да настоява. Никой вече не продума. Тогава жената обърна лицето си към господарката и й отправи с глас на умираща следните молби:

— Мила, добра госпожо — промълви тя с мъка, като плачеше. — вие ще изпратите малкото ми пари и жалките ми вещи на моето семейство… чрез консула. Надявам се, че всички са живи. Сърцето ми предрича добро в тия последни моменти. Ще бъдете тъй добра да пишете… че винаги съм мислила за тях, че винаги съм работила за тях… за децата си… и че единствената ми мъка беше, че няма да ги видя вече… но че съм умряла с кураж… примирена… благославяйки ги… и че поверявам на мъжа си… и на по-големия си син… по-малкия, моя клет Марко… който беше в сърцето ми до последния миг…

Изведнъж тя сключи ръце и започна да вика възбудена:

— Моят Марко! Моето дете! Моят живот!

Но както викаше с просълзени очи, забеляза, че господарката я няма в стаята — бяха дошли да я повикат скришом. Потърси с поглед господаря — и той беше изчезнал. В стаята бяха само двете болнични служителки и помощникът на лекаря. В съседната стая се чуваше шум от ускорени стъпки, тихо и бързо говорене и сподавени възклицания. Болната втренчи във вратата замъглените си очи в очакване. След няколко минути тя видя, че се появи лекарят с необикновено лице; след него господарката и господарят също с променени лица. И тримата я изгледаха с особен израз и си размениха няколко думи шепнешком. Стори й се, че лекарят каза на госпожата:

— По-добре веднага.

Болната нищо не разбра.

— Йозефа — каза й господарката с треперещ глас. — Имам да ти кажа една добра новина. Приготви си сърцето за добра новина.

Болната я погледна внимателно.

— Една новина — продължи господарката, все по-развълнувана, — която ще те зарадва много.

Болната разтвори широко очите си.

— Приготви се — продължи господарката — да видиш едно лице… което обичаш много.

Жената вдигна в миг глава и започна да хвърля бързи святкащи погледи ту към госпожата, ту към вратата.

— Едно лице — добави господарката, пребледняла, — пристигнало ей сега… неочаквано.

— Кой? — извика жената със сподавен и странен глас като изплашена.

След миг тя нададе силен вик, повдигна се и седна на леглото и остана неподвижна с широко разтворени очи и с ръце на слепите очи, като пред някакво видение.

Марко, окъсан и прашен, беше застанал на прага, хванат за ръка от лекаря.

Жената извика три пъти:

— Господи! Господи! Господи!

Марко се спусна напред, тя протегна мършавите си ръце и като го притисна към гърдите си със силата на тигрица, избухна в буен смях, прекъсван от дълбоки хлипания без сълзи, които я накараха да падне задавена на възглавницата.

Но се съвзе веднага и извика луда от радост, като обсипваше главата му с целувки:

— Как така си тук? Защо? Ти ли си? Колко си пораснал! Кой те доведе? Сам ли си? Не си ли болен? Ти си, Марко! Не е сън! Господи! Говори ми!

После, като промени внезапно тона си, каза:

— Не! Мълчи! Почакай! — И като се обърна към лекаря, каза бързо: — Скоро, веднага, докторе! Искам да оздравея! Готова съм. Не губете нито миг. Изведете вън Марко да не слуша. Нищо няма, Марко. После ще ми разправяш. Още една целувка! Върви. Ето ме, докторе.

Марко бе изведен навън. Господарите и жените излязоха бързо; останаха хирургът и помощникът му, които заключиха вратата.

Господин Мекуинец се опита да завлече Марко в една отдалечена стая, ала напразно. — Марко сякаш беше прикован към пода.

— Какво има? — запита той. — Какво й е на мама? Какво ще й правят?

Тогава Мекуинец, като се опита пак да го отведе, му каза тихо:

— Слушай. Сега ще ти кажа. Майка ти е болна, трябва да й направят една малка операция. Ела с мене, ще ти обясня всичко.

— Не — отвърна момчето, като упорствуваше, — искам да остана тук. Обяснете ми тук.

Инженерът сипеше думи върху думи, като го дърпаше; момчето започна да се плаши и трепери.

Изведнъж остър вик, сякаш вик на смъртно ранен, се разнесе из цялата къща.

Момчето отвърна с друг отчаян вик:

— Майка ми умря!

Лекарят се показа на вратата и каза:

— Майка ти е спасена!

Момчето го изгледа за миг и след това се хвърли в краката му разридано:

— Благодаря ви, докторе!

Но лекарят го вдигна с думите:

— Стани!… Не аз, а ти, смело момче, ти спаси майка си.

Лято

24, сряда

Марко Генуезчето е предпоследният малък герой, с когото се запознаваме тая година, остава ни още един за месец юни. Имаме още само два месечни изпита, двайсет и шест учебни дни, шест четвъртъка и пет недели. Чувствува се вече краят на учебната година. Дърветата в градината, листнати и разцъфтели, хвърлят хубава сянка върху гимнастическите уреди. Учениците вече са облечени в летни дрехи. Хубаво е сега да ги види човек, като излизат от класовете; колко различно е всичко от миналите месеци! Косите, които бяха стигнали до раменете, са махнати — главите са ниско остригани; виждат се голи крака и голи вратове; сламени шапки с всякаква форма, с панделки, които стигат чак до гърбовете, ризи и връзки от всички цветове; най-малките, дори и най-бедните до едно носят по нещо червено или синьо, някаква висулка или някакво парцалче с ярък цвят, стига да е от мама, за да се покажат; а мнозина идват на училище без шапка, сякаш са избягали от къщи. Някои носят бяло гимнастическо облекло. Един от учениците на учителката Делкати е червен от главата до петите като рак. Мнозина са облечени в моряшко облекло. Но най-хубаво е Зидарчето, което е сложило една грамадна сламена шапка, с която прилича на половин свещ с абажур, и е много смешен, като прави заешка муцуна под нея. Корети също хвърли своята шапка от котешка кожа и сега носи една вехта пътническа шапка от коприна. Вотини носи един вид шотландски костюм, хубаво докаран. Кроси е оголил гърдите си; Прекоси се забавлява в синята си рубашка на ковач. А Гарофи? Сега, когато трябваше да остави пелерината си, която скриваше стоките му, останаха открити всичките му джобове, натъпкани с вехтошарски дреболии, от които се подават лотарийни списъци. Сега се вижда кой какво носи: ветрила, направени от половин вестник, цеви от тръст, стрели за хвърляне по птиците, трева, майски бръмбарчета, които изскачат от джобовете и пълзят бавно нагоре по палтата. Мнозина от малките донасят китки цветя на учителките си. Също и учителките са облечени в летни дрехи с весели цветове; само не „Монахинята“, която носи винаги черно; и учителката с червеното перо е все с него и с възел от розови панделки на шията, всички измачкани от лапичките на учениците й, които винаги я карат да се смее и да тича. Сега е сезонът на черешите, на пеперудите, на музиката в алеите и на разходките в полето. Мнозина от четвърти клас вече ходят да се къпят в река По. Всички мислят само за ваканцията. Всеки ден излизаме все по-нетърпеливи и радостни за утрешния ден. Само ми е мъчно да гледам Гароне в жалейка и клетата си учителка от първи клас, която става все по-слаба и по-бледа и все по-силно кашля. Сега тя ходи прегърбена и ме поздравява толкова тъжна!

Поезия

26, петък

Ти, Енрико, започваш да разбираш поезията на училището; но засега виждаш училището само отвътре; много по-хубаво и по-поетично ще ти се вижда то след трийсет години, когато ще ходиш да придружаваш децата си и ще го виждаш отвън, както аз го виждам. Докато чакам да ви пуснат, аз обикалям по тихите улици около училищната сграда и давам ухо към прозорците на приземния етаж, затворени с капаци. От един прозорец чувам гласа на една учителка, която казва:

— Ах, това „т“! Не върви така, моето дете! Какво би казал за него баща ти?…

От съседния прозорец се чува дебелият глас на един учител, който диктува бавно:

— Купи петдесет метра плат… по четири лири и петдесет метра… препродаде ги…

По-нататък е учителката с червеното перо, която чете на висок глас:

— Тогава Пиетро Мика със запален фитил…

От съседния клас се носи единно чуруликане на стотина птички, което означава, че учителят е излязъл за момент. Отивам по-нататък и когато завивам на ъгъла, чувам плача на ученик и гласа на учителката, която го кори или утешава. От други прозорци се чуват стихове, имена на големи и добри хора, откъслеци от мъдри изречения, които учат на добродетел, любов към отечеството, смелост. След това следват мигове на мълчание, през които човек би казал, че сградата е празна и сякаш не е възможно да има вътре седемстотин деца; след това се чува шумно избухване на общ смях, предизвикано от шегата на някой учител в добро настроение… И хората, които минават, се спират и всички отправят поглед на симпатия към тая мила сграда, която крие толкова деца и толкова надежди. След това се чува внезапен глух шум, удряне на книги и чанти, търкане на крака, бръмчене, което се разпространява от клас в клас и от ниско нависоко, както става при разпространяването на някоя добра новина — прислужникът обикаля да извести края на учебното време. И при тоя шум жени, мъже, момчета и младежи се струпват отсам и отвъд вратата в очакване на своите синове, братя, внуци; а през това време от вратите на класовете изскачат малките ученици да си вземат палтата и шапките, като създават бъркотия и подскачат наоколо, докато прислужникът ги прогони пак вътре едно по едно. Най-сетне те излизат в дълги редици, като удрят крак. И тогава всички родители ги обсипват с въпроси:

— Знаеш ли си урока? Колко ти писа на домашната работа? Какво имате за утре? Кога е месечният изпит?

Също и бедните майки, които не знаят да четат, отварят тетрадките, гледат задачите, питат за бележките:

— Само четири? — Отличен? — Четири плюс на устен? — И се безпокоят, и се радват, разпитват учителите и говорят за програми и изпити.

Колко е хубаво всичко това, колко е велико и какво огромно обещание е за света!

 

Баща ти

Глухонямото момиче

28, неделя

Не можех да завърша месец май по-добре освен с посещението, което направих тая сутрин. Чухме, че звънецът издрънка, затичахме се всички. Чух, че баща ми каза с тон на учудване:

— Ти, Джорджо, тук?

Беше Джорджо, нашият градинар в Киери, чието семейство сега живее в Кондове. Той идваше от Генуа, дето пристигнал предния ден от Гърция, след като работил там три години по железните пътища. Носеше един голям вързоп. Поостарял е, но е все червен и засмян.

Баща ми го покани да влезе, но той отказа и запита веднага, като стана сериозен:

— Как е семейството ми? Как е Джиджа?

— Добре, преди няколко дни я виждах — отговори майка ми.

Джорджо въздъхна дълбоко:

— Ох, слава богу! Не смеех да се явя при глухонемите, преди да имам сведения за нея. Ще оставя тука вързопа си и ще отскоча да я взема. Три години не съм виждал клетата си дъщеря! Три години не съм виждал никого от близките си!

Татко ми каза:

— Придружи го.

— Извинете, още една дума — каза градинарят на площадката на стълбата.

Но баща ми го прекъсна:

— Как вървят твоите работи?

— Добре — отвърна той, — благодаря на бога. Донесох малко пари. Но исках да попитам — как върви обучението на нямата? Я ми кажете. Аз я оставих като едно нещастно животно, клетото създание! Малко вярвам на тия колежи. Научи ли се да прави знаци? Моята жена ми пишеше: „Учи се да говори, напредва“. Но, казах си аз, какво от това, че се учи да говори, щом аз не мога да правя знаците? Как ще се разбираме с нея? С тия знаци ще могат да се разбират помежду си един нещастник с друг. Та как е? Как е?

Баща ми се усмихна и отвърна:

— Нищо няма да ви кажа; ще видите сам. Идете, идете, не й крадете нито минута повече.

Излязохме. Институтът е наблизо. Вървяхме бързо. Градинарят ми говореше натъжен.

— Клетата ми Джиджа! Да се роди с това нещастие! Никога не съм чул от нея да ме нарече „татко“, а тя никога не е чула от мене да я нарека „дъще“, защото никога не е изрекла и не е чула нито една дума! И благодарение, че се намери един милостив господин, който пое разноските за института. Но преди да навърши осем години, не можеше да влезе в института. Вече три години не си е у дома. Сега ще навърши единадесет години. Я ми кажи, пораснала ли е, пораснала ли е, а? И весела ли е?

— Сега ще видите, сега ще видите — му отвърнах аз, като ускорих крачките си.

— Но къде е тоя институт? — запита той. — Жена ми я заведе там, след като вече бях отпътувал. Струва ми се, че трябва да е тук някъде.

Точно там бяхме стигнали. Влязохме веднага в приемната. Посрещна ни един пазач.

— Аз съм бащата на Джиджа Воджи — каза градинарят, — искам да видя дъщеря си веднага.

— Те са в междучасие — отвърна пазачът, — ще ида да уведомя учителката.

Градинарят не можеше нито да говори, нито да стои на едно място; гледаше картините по стените, без да вижда нещо.

Вратата се отвори: влезе една учителка, облечена в черно, с едно момиче за ръка.

Баща и дъщеря се погледнаха за миг и след това се хвърлиха с вик в обятията си.

Момичето носеше рокля на бели и червеникави резки и бяла престилка. По-висока е от мене. То плачеше, обхванало с две ръце шията на баща си.

Баща му се откъсна и започна да го разглежда с просълзени очи от главата до петите, като се задъхваше, сякаш беше тичал продължително, и възкликна:

— Ах, колко е пораснала! Колко се е разхубавила. Ах, моята клета немичка! Вие ли сте, госпожо, учителката? Я й кажете да ми направи знаците си, все ще разбера нещо, а по-късно малко по-малко ще ги науча. Кажете й да ме накара да разбера нещо с движения на ръцете.

Учителката се усмихна и каза тихо на момичето:

— Кой е този човек, които е дошъл да те види?

И момичето с дебел, странен, фалшив глас като гласа на дивак, който заговорва за пръв път езика ни, но с ясно произношение, отговори усмихнато:

— Ба-ща ми.

Градинарят направи крачка назад и извика като луд:

— Говори! Възможно ли е?! Възможно ли е?! Говори?! Но ти говориш, мое дете, говориш?! Я ми кажи: говориш ли?

И той я прегърна и я целуна три пъти по челото.

— Но не говорят ли с движение на ръцете, госпожо учителке, не говорят ли с пръсти, така? Но как е възможно това?

— Не, господин Воджи — отвърна учителката, — не с движения на ръцете. Това е старият метод. Тук се преподава по новия метод, устния метод. Нима не знаехте?

— Та аз нищо не знаех! — отвърна градинарят. — От три години съм в чужбина! Те са ми писали, но не съм разбрал. Тъпа глава съм аз. О, дъще моя, значи ти ме разбираш? Чуваш ли гласа ми? Я ми отговори: чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти казвам?

— Не, не, добри човече — каза учителката, — тя не чува гласа, защото е глуха! Тя разбира по движението на устните ви какво й казвате, това е. Но тя не чува думите ви, нито думите, които тя казва на вас; тя ги произнася, защото сме я научили буква по буква как да си мърда устните и да си движи езика и какво усилие трябва да направи с гърдите и с гърлото, за да издаде глас.

Градинарят не разбра и остана с отворена уста. Още не му се вярваше.

— Кажи ми, Джиджа — каза й той на ухото, — доволна ли си, че баща ти се завърна?

И като вдигна глава, зачака отговора.

Момичето го погледна усмихнато и не каза нищо.

Бащата остана смутен.

Учителката се засмя. След това каза:

— Не ви отговаря, защото не видя движението на устните ви — вие й говорихте на ухото. Повторете въпроса си, като държите лицето си право пред нейното.

Като я гледаше хубаво в лицето, бащата повтори:

— Доволна ли си, че баща ти се върна? Че няма вече да замине?

Момичето, което бе гледало внимателно устните му, като се мъчеше да надзърне дори вътре в устата му, отговори свободно:

— Да, до-вол-на съм, че се вър-на, че няма да заминеш вече.

Бащата я прегърна силно и след това, за да се увери по-добре, бързо я отрупа с въпроси:

— Как се казва майка ти?

— Ан-тония.

— Как се казва малката ти сестра?

— А-де-лаиде.

— Как се казва тоя колеж?

— На глухонемите.

— Колко прави две по десет?

Докато ние мислехме, че ще се засмее от радост, той започна да плаче. Но от радост.

— Горе главата — каза му учителката, — вие имате основание да се радвате, а не да плачете. Вижте как карате да заплаче и дъщеря ви. Значи доволен сте, нали?

Градинарят хвана ръката на учителката и я целуна два или и три пъти, като каза:

— Благодаря, благодаря, сто пъти благодаря, хиляди пъти благодаря, драга госпожо! И ми простете, че не зная какво друго да ви кажа!

— Но тя не само говори — каза му учителката; — вашата дъщеря знае да пише. Знае да смята. Знае имената на всички обикновени предмети. Знае малко история и география. Сега е в редовния клас. Когато изкара другите два класа, ще знае много, много повече. А като излезе оттук, ще бъде в състояние да се залови за някое занятие. Ние имаме вече глухонеми, които обслужват клиенти в магазините и си вършат работата като другите.

Градинарят остана отново поразен. Изглежда че той пак се обърка. Погледна дъщеря си и си потърка челото. По лицето му се четеше, че иска още едно обяснение.

Тогава учителката се обърна към пазача и му каза:

— Повикай ми едно момиченце от подготвителния клас.

Пазачът се върна след малко с едно глухонямо момиченце на осем или девет години, влязло преди няколко дни в института.

— Това момиченце — каза учителката — е едно от ония, на които преподаваме първоначалните неща. Ето как става. Искам да я накарам да каже „е“. Внимавайте.

Учителката отвори устата си, както се отваря, за да се произнесе гласната „е“, и направи знак на момиченцето да отвори устата си по същия начин. Момиченцето я послуша. Тогава учителката му направи знак да издаде глас. То издаде глас, но вместо да произнесе „е“, произнесе „о“.

— Не — каза учителката, — не е това. — И като хвана двете ръце на момиченцето, сложи една върху гърлото си, а другата върху гърдите си и повтори: „е“.

Като усети с ръцете си движението на гърлото и на гърдите на учителката, момиченцето отвори отново устата си като преди и произнесе много добре — „е“.

По същия начин учителката го накара да каже „ц“ и „д“, все като държеше двете малки ръце върху гърдите и върху гърлото си.

— Разбрахте ли сега? — запита тя.

Бащата беше разбрал; но беше по-учуден, отколкото когато не разбираше.

— По тоя начин ли го учите да говорят? — попита той, след като помисли една минута, като гледаше учителката. — Значи имате търпение да учите всички да говорят по тоя начин, малко по малко? Едно по едно? Но вие сте светци! Но вие сте ангели от рая! За вас няма в света достойна награда! Какво мога да ви кажа? Ах, оставете ме сега за малко с дъщеря ми. Оставете ми я пет минути само за мене.

И като я дръпна да седнат настрана, започна да я разпитва. Тя му отговаряше, а той се смееше с блестящи очи, като удряше с юмруци по колената си, и я хващаше за ръце, извън себе си от радост, че я слуша, сякаш слушаше глас, който идеше от небето. После запита учителката:

— Мога ли да поблагодаря на господин директора?

— Директора го няма — отвърна учителката. — Но тук е едно друго лице, на което би трябвало да благодарите. Тук всяко момиче е поверено на грижите на една по-голяма другарка, която за него е като сестра, като майка. Вашето дете е поверено на една седемнайсетгодишна глухоняма, дъщеря на фурнаджия, която е добра и я обича много: от две години тя й помага да се облича всяка заран, реши я, учи я да шие, подрежда й нещата и имат хубава дружба.

— Луиджа, как се казва твоята майка от института? Момичето се усмихна и отговори:

— Кате-рина Джор-дано.

След това каза на баща си:

— Мно-го, мно-го добра.

Учителката даде знак на пазача, той излезе и след малко се върна с една руса глухоняма, здрава, с весело лице, облечена и тя с рокля на червеникави резки, със сива престилка. Тя се спря на вратата и се изчерви. След това наведе глава засмяна. Тя бе едра като жена, а приличаше на момиченце.

Дъщерята на Джорджо се затече веднага към нея, хвана я за ръката като дете, заведе я пред баща си и каза с дебелия си глас:

— Ка-те-рина Джор-дано.

— Ах, отлично момиче! — възкликна бащата и протегна ръката си да я помилва, но я отдръпна и повтори:

— Ах, добро момиче, нека бог да те благослови, нека ти даде много сполуки, много радости, нека направи тебе и близките ти завинаги щастливи. Това ти пожелава от сърце бащата на Джиджа, един честен работник, един беден баща на семейство!

Голямото момиче милваше малкото, като държеше главата си наведена и се усмихваше; а градинарят продължаваше да я гледа.

— Днес можете да вземете със себе си дъщеря си — каза учителката.

— Ще я взема! — отвърна градинарят. — Ще я заведа в Кондове и утре сутринта ще ви я върна. Как няма да я взема.

Дъщерята изскочи да се облече.

— След като три години не съм я виждал! — подзе градинарят. — Сега, когато говори! Но най-напред искам да направя една обиколка из Торино с моята немичка под ръка, та всички да я видят, и да я заведа при моите четирима познати, та да я чуят! Виж, че хубав ден! Това се казва радост! Дай ръка на баща си, моя Джиджа!

Момичето, което се беше върнало с пелерина и шапчица, му даде ръката си.

— Благодаря на всички! — каза бащата от вратата. — Благодаря на всички от все сърце! Ще дойда още веднъж да ви благодаря на всички!

За миг остана замислен, след това се отдели изведнъж от момичето, върна се, като бъркаше с една ръка в джоба на жилетката си, и извика:

— Е, добре, аз съм бедняк, но ето оставям двайсет лири за института, една съвсем нова жълтица!

И като удари силно по масата, остави жълтицата.

— Не, не, добри човече — каза развълнувана учителката. — Вземете си парите. Аз не мога да ги приема. Вземете си ги. Аз не мога да ги приема. Ще дойдете, когато бъде тук директорът. Но и той няма да ги приеме, бъдете сигурен в това. Вие сте се трудили много, за да ги спечелите, бедни човече. Ние и без това ще ви бъдем благодарни.

— Не, аз я оставям — отвърна упорито градинарят, — а после… ще видим.

Но учителката му пъхна монетата в джоба, без да му остави време да я върне.

Тогава той се примири, като поклати глава. След това изпрати бодро с ръка по една целувка на учителката и на голямото момиче, хвана отново ръката на дъщеря си и се спусна с нея през вратата, като каза:

— Ела, ела, дъще моя, клета моя немичка, мое съкровище!

И дъщерята възкликна с дебелия си глас:

— О, ка-кво ху-ба-во слън-це!