Едмондо де Амичис
Сърце (7) (Дневникът на един ученик)

Вечерното училище

2, четвъртък

Вчера баща ми ме заведе да видя вечерното училище, чиито занятия стават в сградата на нашето училище „Барети“; то вече беше цяло осветено и работниците бяха започнали да влизат. Като пристигнахме, заварихме директора и учителите разгневени, защото малко преди това било счупено с камък стъклото на един прозорец. Прислужникът изскочил и хванал едно момче, което минавало; но тогава се явил Старди, който живее срещу училището, и казал:

— Не е то; аз видях със собствените си очи, че Франти хвърли камък и ми каза: „Тежко ти и горко, ако кажеш!“ Но аз не се страхувам!

Тогава директорът казал, че Франти щял да бъде изключен завинаги.

Аз наблюдавах работниците, които влизаха по двама, по трима; бяха влезли вече повече от двеста души. Никога не бях виждал колко хубаво е вечерното училище! Имаше момчета от дванайсет години нагоре и мъже с бради, които се връщаха от работа, като носеха книги и тетрадки. Имаше дърводелци, огняри с почернели лица, зидари с побелели от вар ръце, хлебари чираци с набрашнени коси и се усещаше миризмата на лак, кожи, смола, зехтин — миризми на всички занаяти. Влязоха също и група работници от артилерията, облечени като войници, водени от един ефрейтор. Всички пъргаво се мушваха в чиновете, вдигаха дъската, върху която си слагахме краката и веднага навеждаха глави над работата. Някои отиваха при учителите с отворени тетрадки да питат за нещо. Видях младия и добре облечен учител „Адвокатчето“, около масата на когото имаше трима или четирима работници, който правеше поправки с писалка: а също и оня, куция, който се смееше с един бояджия — последният му беше донесъл тетрадка, цяла изцапана с червена и синя боя. Там беше и моят учител, вече оздравял, който утре се връща в училище. Вратите на класните стаи бяха отворени. Когато уроците започнаха, аз останах учуден, като видях как всички внимават с втренчени очи. А пък повечето от тях, казваше директорът, за да не закъснеят, не се отбили дори в къщи да хапнат поне един залък за вечеря и били гладни. Ала малките след половин час занимание клюмваха; някои дори заспиваха, сложили глава на чиновете, и учителят ги събуждаше, като почукваше с писалката ушите им. Но големите не заспиваха, те стояха бодри и слушаха урока с отворена уста, без да мигнат. Учудвах се, като гледах по чиновете всички тия брадати мъже. Качихме се и на горния етаж, аз се затичах до вратата на моята класна стая и видях на моето място един мъж с големи мустаци; едната му ръка беше превързана — може би я беше наранил около някоя машина; и все пак се мъчеше да пише полека-лека. Но най-много ми хареса това, че на мястото на Зидарчето, точно на същия чин и в същото кътче, седеше баща му. Тоя зидар, едър като исполин, се беше сгушил там, опрял брада на юмруци и втренчил очи в книгата, всецяло погълнат от урока. И това не беше случайно. Още първата вечер, когато отишел на училище, казал на директора: „Господин директоре, моля ви се да ме сложите на мястото на моята Заешка муцуна!“ (Той винаги нарича сина си така.).

Баща ми ме задържа там чак до края. На улицата видяхме много жени с деца на ръце, които чакаха мъжете си и на входа се сменяха: работниците вземаха на ръце децата, а жените — книгите и тетрадките — и си отиваха в къщи така. Улицата се изпълни за кратко време с хора и шум. След това всичко притихна и ние видяхме само високата и уморена фигура на директора, който се отдалечаваше.

Бой

5, неделя

Както трябваше да се очаква, Франти, когото директорът изгони от училище, поиска да си отмъсти. Той причакал Старди зад един ъгъл на излизане от училище, когато Старди минавал със сестра си, която всеки ден ходи да взема от един институт на улица „Дора Гроса“. Сестра ми Силвия, като излизала от училище, видяла всичко и се върна в къщи съвсем изплашена.

Ето какво се случило. Франти с мушамения си каскет, накривен над ухото, се затичал на пръсти подир Старди и дръпнал толкова силно плитката на сестра му, че щял да я събори на земята. Момиченцето изпищяло и брат му се обърнал. Франти, който е много по-висок и по-силен от Старди, си мислел: „Или няма да каже гък, или ще го набия“. Но Старди много-много не му мислил и макар да е малък и нисък, се хвърлил с един скок върху едрия Франти и започнал да му нанася юмруци. Ала получавал повече юмруци, отколкото нанасял. На улицата имало само момичета, никой не могъл да ги разтърве. Франти съборил Старди на земята, но той скочил веднага на крака и пак се хвърлил върху му, Франти го запердашил здравата: по едно време му откъснал половината ухо, ударил го в окото и му разкървавил носа, Но Старди упорствувал и изревал: „И да ме убиеш, пак ще ти отмъстя“. Франти го съборил и започнал да го рита и удря, а Старди отдолу удрял с глава и ритал. Една жена извикала от прозореца си: „Браво, малкият“! Други казвали: „Това момче защищава сестра си!“ „Не се бой!“ „Удряй го!“ А на Франти викали: „Нахалник! Подлец!“ Но Франти също се разярил, турил крак на Старди, съборил го и се хвърлил върху него: „Предай се!“ — „Не!“ — „Предай се!“ — „Не!“ С един скок Старди се изправил на крака, хванал Франти през кръста и с бясно усилие го съборил на земята и сложил коляното си върху гърдите му. „Ах, мръсникът му неден, той имал нож!“ — извикал един мъж като се затекъл да обезоръжи Франти. Но Старди, вече извън себе си, успял да хване юмрука му с две ръце и така го ухапал, че ножът паднал, а по ръката му рукнала кръв. През това време се притекли и други, разтървали ги и ги вдигнали на крака. Франти си плюл на петите, смазан от бой, а Старди, с издраскано лице и насинено око, останал при сестра си, която плачела. Няколко момичета събирали книгите и тетрадките, разпилени на улицата. „Браво, малкият! — казвали наоколо. — Ти защити сестра си!“

Но Старди, който мислел повече за чантата си, отколкото за победата си, се заловил да разглежда една по една книгите и тетрадките си, да не би да липсва нещо или да има някаква повреда, изчистил ги с ръкава си, погледнал писеца си, сложил всяко нещо на мястото му и след това, спокоен и сериозен както винаги, казал на сестра си: „Да бързаме, че имам една задача с четири действия“.

Родителите на децата

6, понеделник

Тая заран бащата на Старди дойде да чака сина си, от страх да не срещне пак Франти; но Франти, казват, нямало вече да дойде, защото щели да го затворят. Тая заран имаше много родители. Между другите беше и продавачът на дърва, бащата на Корети, цял портрет на сина си; той е жив и весел, със заострени мустачки и с двуцветна лентичка на петлика на палтото. Аз познавам вече почти всички родители на децата, тъй като постоянно ги виждам там. Има една прегърбена старица с бяла шапчица, която и в дъжд, и в сняг, и в буря идва четири пъти на ден да придружава и да взема едно свое внуче от първи клас. Тя му съблича и облича палтото, оправя му вратовръзката, изтупва му праха, приглажда му косите, преглежда му тетрадките: ясно е, че тя не мисли за друго, че за нея няма нищо по-хубаво на света. Често идва и артилерийският капитан, бащата на Робети, тоя с патериците, който спаси от омнибуса едно дете. Всички другари на сина му, когато минават край него, го милват; той връща на всички милувката или поздрава и няма случай да е забравил някого. Навежда се над всички и колкото са по-бедни и по-зле облечени, сякаш толкова по-доволен е той и им благодари.

Понякога виждам и печални неща; един господин, който не бе идвал от месец, защото бе умрял един от синовете му, и пращаше прислужницата да взема другия, вчера дойде отново за пръв път. Когато видя класа, другарите на умрялото си дете, отиде в един ъгъл и заплака, скрил лицето си с две ръце. Директорът го хвана за ръка и го заведе в канцеларията. Има бащи и майки, които познават по име всички другари на синовете си. Има момичета от съседното училище и момичета от гимназията, които идват да чакат братята си. Има един стар господин, който е бил полковник. Когато някое момче изтърве тетрадка или писалка на улицата, той ги прибира и им ги дава. Виждат се и добре облечени госпожи, които разговарят по училищните работи с други госпожи, които носят кърпи на глава и кошница в ръка; те казват:

— Тоя път задачата беше ужасна!

— На урока по граматика не му се виждаше краят и тая заран!

А когато има болен в някой клас, всички знаят; когато някой болен се почувствува по-добре, всички се радват. И тъкмо тая заран имаше десетина дами и работнички, които бяха обградили майката на Кроси, зеленчукопродавачката, и я разпитваха за едно клето дете от класа на брат ми, животът на което е в опасност и което живее в един двор с нея.

Училището сякаш прави всички равни и приятели.

Номер 78

8, сряда

Снощи видях една трогателна сцена. От няколко дена зеленчукопродавачката всеки път, когато минаваше край Дероси, го гледаше, гледаше го с голяма обич, защото Дероси, след като направи онова откритие с мастилницата и затворника номер 78, обикна сина й Кроси, оня, с червените коси и схванатата ръка и му помага в училищната работа, подсказва му отговорите, дава му хартия, моливи; изобщо отнася се към него като към брат, за да го възнагради за нещастието на баща му, което го е засегнало и за което той не знае. От няколко дена зеленчукопродавачката гледаше Дероси и сякаш очите й оставаха в него, защото тя е добра жена, която живее само за детето си; и Дероси, който помага на сина й, за да се прояви като добър ученик, Дероси, който е богатски син и пръв в класа, за нея е цар, светец. Тя винаги го гледаше и като че ли искаше да му каже нещо, но се срамуваше.

Но вчера заранта най-сетне се осмели, спря го пред една врата и му каза:

— Извинете ме, млади господине, вие, който сте толкова добър, който обича толкова сина ми, моля ви се, приемете тоя малък спомен от една бедна майка.

И тя извади от кошницата за зеленчуци една кутийка от бял картон с позлата.

Дероси се изчерви и отказа да я приеме, като й каза решително:

— Дайте я на сина си; аз не приемам нищо.

Жената се смути и поиска извинение, като промълви:

— Не съм мислела да ви обиждам… това са карамели…

Но Дероси пак й отказа, като поклати глава.

Тогава тя извади плахо от кошницата китка репички и каза:

— Приемете поне тия репички, пресни са, и ги занесете на майка си.

Дероси се усмихна и каза:

— Не, благодаря, не искам нищо. Аз винаги ще правя за Кроси това, което мога, но не мога да приема нищо. Все пак аз ви благодаря.

— Но да не сте се обидили? — запита неспокойно жената.

Дероси й каза „не, не“, като се усмихваше, и си отиде, а тя, извънредно доволна, възкликна:

— О, колко добро момче! Никога не съм виждала толкова добро и хубаво момче!

И с това като че ли се свърши всичко.

Но следобед в четири часа ето че вместо майката на Кроси се приближава баща му с бледо и печално лице. Той спря Дероси и от начина, по който го погледна, веднага разбрах, че той подозираше, че Дероси знае тайната му; погледна го втренчено и му каза с тъжен и сърдечен глас:

— Вие обичате сина ми… Защо го обичате толкова много?

Лицето на Дероси пламна. Той искаше да отговори: „Обичам го, защото е нещастен; защото и вие, неговият баща, сте повече нещастен, отколкото виновен, и сте изкупили благородно престъплението си и сте човек със сърце…“

Но не се осмели да му го каже, защото всъщност изпитваше още страх, почти ужас пред тоя човек, който бе пролял кръвта на друг и бе прекарал шест години в затвора. Но бащата отгатна всичко и почти разтреперан от вълнение, прошепна на ухото на Дероси:

— Обичаш сина, но не мразиш… не презираш бащата, нали?

— О, не, не! Напротив — възкликна разпалено Дероси.

Тогава човекът направи едно стремително движение, сякаш за да обгърне шията му; ала не посмя и хвана с два пръста една от русите му къдрици, изопна я и я пусна; след това сложи ръка на устата си и целуна дланта й, като гледаше Дероси с просълзени очи, сякаш искаше да му каже, че тая целувка е за него. После хвана сина си за ръка и си отиде с бързи крачки.

Малкият мъртвец

13, понеделник

Детето, което живее в двора на зеленчукопродавачката, онова от първо отделение, другар на брат ми, умря. Учителката Делкати дойде в събота следобед, дълбоко натъжена, да съобщи на учителя; и веднага Гароне и Корети й предложиха да носят ковчега.

То беше отлично момченце, миналата седмица беше получило медал. Обичаше брат ми и му беше подарило една счупена спестовна касичка. Майка ми го милваше винаги, когато го срещнеше. То носеше шапка с две ивици от червен плат. Баща му беше хамалин на гарата. Вчера, неделя, в четири часа и половина отидохме у тях, за да го придружим до черквата. Те живеят в приземния етаж. В двора вече имаше много деца от първо отделение с майките си и със свещи в ръце и пет-шест учителки и няколко съседи. Учителката с червеното перо и Делкати бяха влезли вътре и ние ги виждахме през един отворен прозорец, като плачат. Майката на детето ридаеше толкова силно, че ние я чувахме. Две госпожи, майки на двама училищни другари на умрялото, бяха донесли два венеца. Точно в пет часа тръгнахме. Отпред вървеше едно момче, което носеше кръста, след него свещеникът, после ковчегът, един малък ковчег — горкото дете! — покрит с черен плат, а върху ковчега бяха сложени венците на двете госпожи. Върху черния плат бяха окачили медала и три свидетелства за похвала, които момченцето бе получило през годината. Ковчега носеха Гароне, Корети и две момчета от двора. Зад ковчега вървеше първа Делкати, която плачеше, сякаш умрялото дете беше нейно; зад нея другите учителки; и зад учителките учениците, някои от които бяха много малки. Те носеха в едната си ръка малки китки теменуги и гледаха поразени ковчега, а с другата ръка се държаха за майките си, които носеха свещи вместо тях.

Чух едно да казва:

— А сега няма ли вече да идва на училище?

Когато изнесоха ковчега из двора, от прозореца се разнесе отчаян вик: беше майката на детето; но веднага я прибраха вътре.

На улицата срещнахме децата от един колеж, които вървяха в двойни редици; като видяха ковчега с медала и учителките, всички свалиха шапки.

Клетото дете, то отиде да спи завинаги с медала си. Ние няма вече никога да видим червената му шапка. То беше здраво; умря за четири дена. Последния ден то се помъчило да стане, за да направи едно домашно упражнение, и поискало да държи медала си в леглото от страх да не му го вземат. Никой няма да ти го вземе вече, клето момче! Сбогом, сбогом! Ние ще си спомняме винаги за тебе в училище. Спи в мир, дете!

В навечерието на 14 март

Днешният ден беше по-весел от вчерашния. Тринайсети март! Навечерие на раздаване наградите в театър „Виторио Емануеле“, голям и хубав ежегоден празник.

Но тоя път не бяха избрани наслуки учениците, които трябва да излязат на сцената, за да представят свидетелствата за наградите на господата, които ще ги раздават. Днес преди обед директорът дойде в края на часовете и каза:

— Момчета, една хубава новина!

След това извика:

— Корачи! Калабрийчето.

Калабрийчето стана.

— Искаш ли да бъдеш между ония, които ще поднесат свидетелствата за наградите на представителите на властта утре в театъра?

Калабрийчето отговори утвърдително.

— Добре — каза директорът; — така ще има и един представител на Калабрия. И ще бъде хубаво. Тая година общината поиска десетте или дванайсетте момчета, които ще поднесат наградите, да бъдат от всички части на Италия, взети от различните обществени училища. Ние имаме двайсет училища и пет клона със седем хиляди ученика; в едно толкова голямо число не беше трудно да се намери по едно момче от всяка италианска област. В училището „Торквато Тасо“ се намериха двама представители на островите: един сардинец и един сицилианец; училището „Бонкомпани“ даде един малък флорентинец, син на скулптор, който работи върху дърво; в училището „Томазео“ има един римлянин, роден в Рим; намериха се доста венецианци, ломбардци, романци; училището „Монвизо“ ни дава един неаполитанец, син на офицер; ние даваме един генуезец и един калабриец, тебе, Корачи. С пиемонтезеца ще станат дванайсет. Хубаво е, нали? Наградите ще ви се дават от ваши братя от всички части на Италия. Внимавайте: дванайсетте души ще се появят на сцената заедно. Посрещнете ги със силно ръкопляскане. Те са деца, но ще представляват своя край като мъже. Едно малко трицветно знаме е символ на Италия толкова, колкото едно голямо знаме, нали? Тъй че ръкопляскайте горещо. Покажете, че и вашите малки сърца се разпалват, че и вашите души на дванайсетгодишни момчета се възторгват пред свещения образ на родината.

След тия думи директорът добави усмихнат:

— Значи, Корачи, ти си депутатът на Калабрия.

Тогава всички започнаха да ръкопляскат засмени. Когато излязохме на улицата, заобиколиха Корачи, хванаха го за краката, издигнаха го и го понесоха тържествено, като викаха:

— Да живее депутатът на Калабрия!

Разбира се, това направихме не от желание да го подиграем, а, напротив, да го зарадваме от сърце, защото е момче, което се харесва на всички. И той се усмихваше.

И го носиха така до ъгъла на улицата, дето се натъкнаха на един господин с черна брада, който започна да се смее.

Калабрийчето каза:

— Той е баща ми.

Тогава момчетата бутнаха Калабрийчето в обятията на баща му и се разбягаха на всички страни.

Раздаването на наградите

14 март

Към два часа големият театър беше препълнен; партерът, галерията, ложите, сцената, всичко беше претъпкано с хиляди момчета, госпожи, учители, работници, жени от народа и деца. Движеха се глави и ръце, потреперваха пера, панделки и къдрици, носеше се непрекъсната и празнична глъчка, която будеше веселие. Целият театър беше украсен с гирлянди от червен, бял и зелен плат. В партера бяха направили две стълби — едната вдясно, по която наградените трябваше да се качат на сцената, и другата вляво, по която трябваше да слязат, след като си получат наградата. На предната част на сцената имаше редица червени кресла, а от облегалото на средното кресло висеше малък лавров венец; в дъното на сцената имаше емблема от знамена; на едната страна имаше зелена маса с всичките свидетелства за наградите, превързани с трицветни ленти. Музиката беше в партера, до сцената; учителите и учителките заемаха половината от първата галерия, която беше запазена за тях; скамейките и ходовете в партера бяха претъпкани със стотици момчета, които трябваше да пеят; те държеха в ръцете си ноти. В дъното и наоколо се виждаха да се движат учители и учителки, които подреждаха наградените; и беше пълно с родители, които приглаждаха косите и донагласяваха вратовръзките на децата си.

Щом влязох с домашните си в ложата, видях в една отсрещна ложа малката учителка с червеното перо, която се смееше с хубавите си трапчинки. С нея бяха учителката на брат ми и Монахинята, цялата облечена в черно, и моята добра учителка от първи клас; но тя беше толкова бледна, горката, и кашляше толкова силно, че се чуваше от единия до другия край на театъра. В партера забелязах веднага милото едро лице на Гароне и малката руса глава на Нели, който се бе облегнал на рамото му. Малко по-нататък забелязах Гарофи, с неговия нос като човка на кукумявка; той се мъчеше да събере напечатаните списъци на наградените и вече имаше доста голяма връзка; с тях щеше да направи някаква търговия, която ще узнаем утре. Близо до вратата беше продавачът на дърва с жена си, облечена празнично, заедно с момчето си, което ще получи трета награда; аз останах учуден, като не видях шапката му от котешка кожа и фланелката му с шоколадов цвят: тоя път то беше облечено като богатско дете. В една галерия видях за миг Вотини с разкошна яка. В една ложа до сцената, пълна с хора, беше артилерийският капитан, бащата на Робети, оня с патериците, който спаси едно дете от омнибуса.

Щом часовникът удари два, музиката засвири и в същото време започнаха да се изкачват по стълбичката вдясно кметът, окръжният управител, съветниците, окръжният училищен инспектор и много други господа, всички облечени в черно, които седнаха на червените кресла в предната част на сцената. Музиката престана да свири. Директорът на курсовете по пеене излезе напред с пръчица в ръка. По негов знак всички ученици от партера станаха на крака; при друг знак започнаха да пеят. Седемстотин души пееха една много хубава песен; седемстотин юношески гласове, които пеят заедно — колко хубаво е това! Всички слушаха неподвижни; песента беше сладка, бистра, проточена, сякаш беше черковна. Когато млъкнаха, всички започнаха да ръкопляскат; след това настъпи пълна тишина. Раздаването на наградите щеше да започне. Моят дребен учител от втори клас, с червени коси и живи очи, беше вече излязъл напред; той щеше да чете имената на наградените. Очакваше се да се явят на сцената дванайсетте ученици, за да поднесат свидетелствата. Вестниците вече бяха писали, че те щели да бъдат от всички области на Италия. Всички знаеха това и ги очакваха, като гледаха любопитно към оная страна, откъдето трябваше да се появят. Нататък гледаха също тъй и кметът, и другите господа. В целия театър царуваше тишина…

Изведнъж излязоха на сцената бегом и застанаха в строй дванадесетте ученика, усмихнати. Трите хиляди присъствуващи скочиха в миг на крака и театърът гръмна от ръкопляскания. Момчетата се смутиха за миг.

— Ето Италия! — се чу глас от една ложа.

Веднага познах Корачи, калабриеца, както винаги облечен в черно. Един господин от общината, който беше с нас и познаваше всички, ги посочваше на майка ми. Онова дребното, русото, е представител на Венеция; онова високото, с къдравите коси, е римлянин. Двама-трима бяха облечени богато; другите бяха синове на работници, но всички бяха добре и чисто облечени. Флорентинчето, което беше най-малко, беше препасано със син ешарп. Всички минаха пред кмета, който ги целуваше по челото едно по едно, а един господин до него, усмихнат, му казваше тихо имената на градовете: Флоренция, Неапол, Болоня, Палермо…

При минаването на всяко от тях целият театър ръкопляскаше. След това всички се затичаха към зелената маса да вземат свидетелствата. Учителят започна да чете списъка, като казваше училищата, класовете и имената, а наградените започнаха да се изкачват и да дефилират на сцената.

Едва се качиха първите, и зад сцената се разнесе приятна музика на цигулки, която не спря, докато траеше дефилирането; мелодията беше нежна и отмерена, наподобяваща мълвежа на много тихи гласове, гласовете на всички майки и всички учители и учителки, които едновременно даваха съвети и молеха и отправяха благи укори. А през това време наградените минаваха един след друг пред седналите господа, които подаваха свидетелствата и на всекиго казваха по някоя дума или го помилваха. Учениците от партера и галериите ръкопляскаха всеки път, когато минаваше някое много малко момче или някое, по дрехите на което се познаваше, че е бедно; те ръкопляскаха и на ония, които имаха дълги къдрави коси или бяха облечени с червени или бели дрехи. Учениците от първи клас се смущаваха на сцената и не знаеха вече накъде да се обърнат и целият театър се смееше. Мина едно три педи високо, с розова фльонга на гърба; то едва вървеше, спъна се о килима и падна. Окръжният управител го изправи и всички започнаха да се смеят и да ръкопляскат. Друго момче, като слизаше в партера, се търкулна надолу по стълбата; чуха се викове, но не пострада. Какви ли не минаваха — с лица на хитреци, на изплашени, със зачервени като череша лица, мънички смешници, които се смееха в лицето на всички. Щом слезеха в партера, те биваха грабвани от бащите и майките им, които ги изнасяха навън.

Когато дойде ред на нашето училище, тогава, разбира се, ми стана най-забавно. Минаха мнозина, които познавах. Мина Корети, облечен от глава до пети с ново, със своята хубава весела усмивка, която откриваше всичките му бели зъби. А пък кой знае колко десетки килограми дърва беше пренесъл от заранта! Когато кметът му подаваше свидетелството, го запита какъв е червеният белег на челото му, като държеше едната си ръка на рамото му. Аз потърсих с поглед баща му и майка му и ги видях, че се смееха, като покриваха с ръце устата си. След това мина Дероси, целият облечен в синьо, с лъскави копчета, със златните си къдри, строен, непринуден, с високо чело, толкова красив и симпатичен, че бих му изпратил една целувка. Всичките господа искаха да му заприказват и да му стиснат ръка.

След това учителят извика:

— Джулио Робети!

И пред нас се появи синът на артилерийския капитан с патериците.

Стотици ученици знаеха за постъпката му, в миг слухът се пръсна, залп от ръкопляскания и викове накара залата да потрепери, мъжете станаха на крака, жените започнаха да му махат с кърпичките си и клетото момче се спря сред сцената, смаяно и разтреперано… Кметът го привлече към себе си, даде му наградата, целуна го и като откачи от облегалото на креслото лавровия венец, го надяна на дръжката на едната патерица… След това го придружи до малката ложа до самата сцена, дето беше баща му; той го вдигна и го сложи в ложата сред неописуемите викове „браво!“ и „да живее!“. През това време нежната музика не прекъсваше и учениците продължаваха да минават: от училището „Консолата“ почти всички синове на дребни търговци; от училището „Ванкилия“ синове на работници; от училището „Бонкомпани“, от които мнозина са синове на селяни; от училището „Райнери“, което беше последно.

Щом свърши раздаването на наградите, седемстотинте ученици от партера изпяха друга, много хубава песен; след това говори кметът и след него един от съветниците, който завърши речта си, като каза на учениците:

— … Но не излизайте оттук, без да изпратите поздрав на ония, които се трудят толкова за вас, които са посветили на вас силите на ума и сърцето си, които живеят и умират за вас. Ето ги там!

И той посочи в галерията учителите.

И тогава от галериите, ложите и от партера станаха всички ученици, протегнаха ръце и започнаха да викат към учителките и учителите, които отговаряха, като махаха ръце, шапки, кърпи, всички изправени на крака и развълнувани. След това музиката засвири пак и публиката изпрати последен шумен поздрав на дванайсетте момчета от всички области на Италия, които излязоха в редица напред със скръстени ръце, под дъжд от китки цветя.

Караница

20, понеделник

Все пак тая заран аз не се скарах с Корети от завист, че той е получил награда, а пък аз не. Не беше от завист. Но не бях прав. Учителят го беше сложил до мене; аз пишех в тетрадката си по краснопис. Той ме бутна с лакътя си и аз направих едно петно и дори изцапах месечния разказ „Романска кръв“. Аз трябваше да го препиша за Зидарчето, което е болно. Ядосах се и му казах една лоша дума. Той ми отвърна усмихнат.

— Не го направих нарочно.

Трябваше да му повярвам, но ми стана неприятно, че се усмихна, и си помислих: „О, сега след като получи награда, навярно хвърчи от гордост!“ — и след малко, за да си отмъстя, го блъснах толкова силно, че той си изцапа цяла страница. Тогава, почервенял от яд, ми каза:

— Ти, разбира се, го направи нарочно! — и вдигна ръка, учителят видя и той я дръпна, но добави:

— Ще те чакам вън.

Мене ми стана неприятно, гневът ми прекипя, разкаях се. „Не, Корети не може да го е направил нарочно. Добър е“ — помислих си аз. Спомних си, когато го видях у дома му, как работеше, как помагаше на болната си майка и после колко го бях зарадвал у нас и колко се беше харесал на баща ми. Какво ли не бих дал да не бях казал тая дума, да не бях извършил тая грубост! И си мислех за съвета, който би ми дал татко: „Виновен ли си? — Да. — Е, тогава поискай извинение.“

Но аз не смеех да направя това, срамувах се да преклоня глава. Гледах го крадешком, виждах, че фланелата му е окъсана на рамото, може би защото е пренасял много дърва, и чувствувах, че го обичам, и си казвах: „Кураж!“, но думата „Извини ме“ оставаше в гърлото ми. Той ме поглеждаше от време на време косо и ми изглеждаше повече опечален, отколкото разгневен. Но тогава и аз го гледах накриво, за да му покажа, че не ме е страх.

Той ми повтори:

— Ще се видим вън!

И аз:

— Ще се видим вън!

Но си мислех за онова, което баща ми ми беше казал веднъж: „Ако си виновен, защищавай се, но не удряй!“ И аз си казах: „Ще се защищавам, но няма да удрям“.

Но бях недоволен, тъжен, не слушах вече учителя. Най-сетне дойде моментът да излезем. Когато се озовах сам на улицата, видях, че той вървеше подир мене. Спрях се и го зачаках с линия в ръка. Той се доближи, аз вдигнах линията.

— Не, Енрико — каза ми той с блага усмивка, като отстрани линията с ръка, — нека си бъдем приятели като преди.

Аз останах за миг смаян и след това сякаш някаква ръка ме блъсна в гърба и се озовах в обятията му. Той ме целуна и ми каза:

— Никога никакви караници вече между нас, нали?

— Никога! Никога — отвърнах аз.

И ние се разделихме доволни.

Но когато стигнах в къщи и разправих всичко на баща си, като си мислех, че ще му направя удоволствие, той се навъси и ми каза:

— Трябвало е пръв да му подадеш ръка, защото си бил виновен.

След това добави:

— Не е трябвало да вдигаш линия над по-добър от тебе другар, над сина на един войник!

И като дръпна линията от ръката ми, счупи я на две парчета и я запрати в стената.

Сестра ми

24, петък

Защо, Енрико, след като вече татко те укори, задето си се държал зле с Корети, прояви грубост и към мене? Не можеш да си представиш мъката, която изпитах. Не знаеш ли, че когато беше дете, аз съм стояла по цели часове край люлката ти, вместо да се забавлявам с другарките си, и че когато беше болен, съм ставала от леглото всяка нощ, за да проверя дали ти гори челото? Не знаеш ли ти, който обиждаш сестра си, че ако ни постигне някое ужасно нещастие, аз ще ти бъда като майка и ще те обичам като син? Не знаеш ли, че когато татко и мама няма да ги има на тоя свят, аз ще ти бъда най-добрата приятелка, единствената, с която ще можеш да говориш за нашите покойници и за твоето детство, и че ако стане нужда, аз ще работя за тебе, Енрико, за да ти изкарвам хляба и да ти дам възможност да учиш, че ще те обичам винаги, когато станеш голям, че ще те следвам винаги с мисълта си, когато отидеш далече, защото сме израснали заедно и имаме еднаква кръв? О, Енрико, бъди сигурен, че когато пораснеш, ако ти се случи някое нещастие, ако останеш сам, бъди сигурен, че ще ме потърсиш, че ще дойдеш при мене и ще ми кажеш: „Силвия, сестро, нека остана при тебе, нека поприказваме за времето, когато бяхме щастливи, спомняш ли си? Да поприказваме за мама, за нашия дом, за ония хубави, толкова далечни дни.“ О, Енрико, ти ще намериш сестра си винаги с отворени обятия. Да, Енрико, и прости ми, задето сега те укорявам. Аз няма да си спомням за никоя твоя вина; пък дори да ми причиниш и други неприятности — какво от това? Ти пак ще бъдеш винаги мой брат. Аз винаги ще си спомням само това, че съм те държала на ръце като дете, че с тебе съм обичала татко и мама, че съм те гледала, като растеш, че съм била в продължение на толкова години твоята най-доверена другарка. Но ти ми напиши една хубава дума в същата тая тетрадка и аз ще намина да я прочета, преди да мръкне. За да ти покажа, че не съм ти сърдита, като видях, че си уморен, преписах месечния разказ „Романска кръв“, който ти трябваше да препишеш за болното Зидарче. Потърси го в лявото чекмедже на масата си. Всичко това написах чрез нощта, докато ти спеше.

Напиши ми една добра дума, Енрико, моля те.

 

Сестра ти Силвия

Не съм достоен да ти целуна ръка.

 

Енрико

Романска кръв
Месечен разказ

Тая вечер къщата на Феручо беше по-тиха от други път. Бащата, който държеше малък галантериен дюкян, беше отишел във Форли за покупки и жена му го придружаваше с Луиджина, едно момиченце, което трябваше да заведат при лекар, за да му оперират едното болно око. Те можеха да се върнат най-рано на другия ден.

Наближаваше полунощ. Жената, която идваше да прислужва денем, си беше отишла привечер. В къщи бяха останали само бабата, със схванати крака, и Феручо, едно момче на тринайсет години. Къщичката се състоеше само от един етаж, построена край шосето, на разстояние един пушечен изстрел от едно село, недалече от Форли — град в Романя. Наблизо имаше само една запустяла къща, разрушена преди два месеца от пожар, върху която още се виждаше фирмата на кръчма. Зад къщичката имаше малка зеленчукова градина, заобиколена с плет, към която водеше малка селска врата; вратата на дюкяна, която служеше и за врата на къщата, гледаше към шосето. Наоколо се простираше самотно поле, просторни обработени ниви засети с черници.

Оставаше малко до полунощ. Валеше, духаше вятър. Феручо и бабата още не бяха си легнали и стояха в трапезарията, зад която имаше една стаичка, пълна със стари мебели. Феручо се беше прибрал в единайсет часа. Той беше се губил много часове и бабата го бе очаквала с отворени очи, изпълнена с безпокойство, прикована на едно широко кресло с подпорки за ръцете, на което прекарваше цял ден, а често и цяла нощ, тъй като задухът не й даваше да лежи.

Валеше дъжд и вятърът го удряше о стъклата. Нощта беше непрогледна. Феручо се бе прибрал уморен, изкалян, със скъсано палто и със синина от удар с камък върху челото. Той се бе замерял с камъни с другарите си и беше се счепкал с тях както винаги; на всичко отгоре бе играл на карти, бе изгубил всичките си пари и бе оставил шапката си в една яма.

Въпреки че кухнята се осветяваше само от една малка лампа, сложена на ъгъла на една маса, близо до креслото, все пак клетата баба видя в какво окаяно състояние беше внукът й и отчасти отгатна, отчасти го накара да признае безобразията си.

Тя обичаше с цялата си душа това момче. Когато научи всичко, започна да плаче.

— Ах, не — каза тя след дълго мълчание, — ти не милееш за клетата си баба. Не милееш, щом по такъв начин използуваш отсъствието на баща си и майка си, за да ми причиняваш мъка. Цял ден ме остави сама! Нямаш малко милост. Внимавай, Феручо! Ти тръгваш по лош път, който ще те изведе до печален край. Виждала съм и други да почват като тебе и да свършват зле. Те започват да бягат от къщи, да се карат с другите момчета, да губят пари; след това полека-лека от замерянето с камъни се минава към боевете с ножове, от комара към другите пороци и от пороците… към кражбата.

Феручо слушаше прав, с наведена глава, на три крачки от баба си, опрян на едно бюфетче. Той беше намръщен, все още ядосан от сбиването. Един кичур от хубавите му кестеняви коси беше паднал напреко върху челото му и над сините му неподвижни очи.

— От комара към кражбата — повтори бабата, като продължаваше да плаче. — Помисли за това, Феручо. Помисли за оня нехранимайко от село, за Вито Модзони, който сега скитосва в града. До двайсет и четири годишната си възраст той е бил два пъти в затвора. Той накара майка си да умре от мъка, а баща му избяга в Швейцария от отчаяние. Помисли си за оня лош човек, когото баща ти се срамува да поздрави; той винаги обикаля със злодеи, по-лоши от него, докато един ден попадне в затвора. Аз го познавам от дете, той започна като тебе. Помисли, че ти можеш да доведеш баща си и майка си до оня край, до който Модзони доведе своя баща и своята майка.

Феручо мълчеше. Той не беше лош по сърце, напротив; неговите лудории се дължеха по-скоро на премногото му жизненост и смелост, отколкото на зла душа. Баща му го беше разглезил именно защото го смяташе способен на най-хубави чувства; при това беше го поставил на изпитание с една трудна и благородна постъпка, беше го оставил съвсем свободен и чакаше той сам да се опомни. Феручо беше по-скоро добър, отколкото лош; но беше упорит и дори когато сърцето му се свиваше от разкаяние, много мъчно изтърваваше от устата си ония думи, които карат другите да ни простят — „да, виновен съм, няма да правя това вече, обещавам ти, прости ми“. Понякога душата му биваше изпълнена с нежност, но гордостта му не й даваше да се прояви.

— Ах, Феручо! — продължи бабата, като го гледаше така онемял. — Ти не отронваш нито една дума на разкаяние! Ти виждаш докъде съм стигнала, скоро може да умра. Не бива да ме караш да страдам, да караш да плаче майката на твоята майка, толкова стара, дните на която са преброени; твоята стара баба, която винаги те е обичала, която те е люляла по цели нощи, когато беше бебе на няколко месеца, и която не е яла, за да те забавлява. Ах, ти не знаеш това! Аз винаги казвах: „То ще бъде моята утеха“. А сега ти ме караш да умра! Аз бих дала на драго сърце малкото си живот, който ми остава, за да те видя, че ставаш отново добър, послушен като през ония дни… когато те водех на черква, спомняш ли си, Феручо? Ти ми пълнеше джобовете с камъчета и треви, а пък аз те носех на ръце заспал. Тогава ти обичаше клетата си баба. А сега, когато съм схваната и имам нужда от любовта ти както от въздух, за да дишам, защото нямам никой друг на света, аз, клетата, с единия крак в гроба, боже мой!

Развълнуван, Феручо се готвеше да се хвърли към баба си, когато му се стори, че чу лек шум, скърцане в съседната стаичка, която гледаше към градината. Но не разбра дали тоя шум беше от капаците на прозорците, разклащани от вятъра, или от нещо друго.

Наостри уши.

Дъждът плющеше.

Шумът се повтори. Чу го и бабата.

— Какво е това? — запита след миг бабата смутена.

— Дъждът — промълви момчето.

— И тъй, Феручо — каза старицата, като избърсваше очите си; — обещай ми, че ще бъдеш добър, че никога вече няма да разплакваш клетата си баба…

Нов лек шум я накара да млъкне.

— Струва ми се, че не е от дъжда! — възкликна тя, като побледня. — Иди да видиш!

Но веднага добави:

— Не, стой си тук! — и хвана Феручо за ръката.

Двамата притаиха дъх. Чуваха само шума от дъжда.

После и двамата изтръпнаха. Стори им се; че чуват в съседната стаичка стъпки.

— Кой е? — запита момчето, като пое с мъка дъха си.

Никой не отговори.

— Кой е? — запита отново Феручо, смразен от страх.

Но щом произнесе тия думи, той и баба му веднага нададоха вик на ужас. Двама мъже нахлуха в стаята; единият хвана момчето и му запуши устата с ръка; другият стисна гърлото, на бабата. Първият каза:

— Мълчи, ако не искаш да умреш!

Вторият вдигна нож и изсъска:

— Мълчи!

И единият, и другият имаха на лицата си тъмни кърпи с по две дупки за очите.

За миг се чуваше само тежкото дишане на четиримата и плющенето на дъжда. Старицата издаваше чести хрипове и очите й бяха изскочили навън.

Тоя, който държеше момчето, му каза на ухото:

— Къде са парите на баща ти?

Момчето отговори с нисък глас:

— Отвъд… в шкафа. — Зъбите му тракаха от страх.

— Ела с мене — каза човекът.

И го повлече в стаичката, като го стискаше за гърлото. На пода в стаичката имаше един фенер, покрит с плат.

— Къде е шкафът? — запита човекът.

Момчето, едва дишайки, посочи шкафа.

Тогава, за да бъде сигурен за момчето, човекът го свали на колене пред шкафа и стисна шията му между краката си, така че да може да го удуши, ако почне да вика; с нож между зъбите и с фенер в едната ръка той извади от джоба си с другата едно заострено желязо, пъхна го в ключалката, завъртя го, счупи я и отвори широко двете крила, разбърка бързо всичко, напълни си джобовете, притвори крилата, пак затършува; след това хвана момчето за гърлото и го завлече отвъд, където другият стискаше за гърлото бабата, която се гърчеше, с отпусната глава и разтворена уста. Той запита с нисък глас другаря си:

— Намери ли?

Другият му отвърна:

— Намерих. — И добави: — Погледни на изхода.

Тоя, който държеше старицата, се затича към вратата на градината, да види дали има някой, и след малко каза от стаичката с глас, който наподобяваше съскане:

— Идвай!

Тоя, който държеше още Феручо, показа ножа си на момчето и на старицата, която отваряше очи, и каза:

— Нито гък, иначе ще се върна и ще ви заколя! И ги изгледа втренчено.

В тоя миг долетя отдалеч, от шосето, песен от много гласове.

Крадецът извърна бързо лицето си към вратата и при това рязко движение кърпата падна от лицето му.

Старицата извика:

— Модзони!

— Проклетница! — изрева познатият крадец. — Ти трябва да умреш!

И се хвърли с вдигнат нож върху старицата, която веднага изгуби съзнание.

Преди убиецът да нанесе удара, Феручо се хвърли със светкавична бързина върху баба си, като нададе отчаян вик, и я покри с тялото си. Убиецът хукна да бяга, като блъсна масата и събори лампата, която угасна.

Момчето се плъзна бавно до бабата, падна на колене и остана в това положение, с ръце, увити около кръста й, и с глава на гърдите й.

Изминаха няколко минути. Мрачината беше непрогледна. Песента на селяните се отдалечаваше в полето. Старицата се свести.

— Феручо! — извика тя със съвсем слаб глас. Зъбите и тракаха от страх.

— Бабо — отвърна момчето.

Старицата направи усилие да говори, но ужасът бе схванал езика й.

Тя помълча известно време, силно разтреперана.

После успя да запита:

— Няма ли ги вече?

— Не.

— Не ме убиха — промълви старицата със сподавен глас.

— Не… спасена си — каза Феручо с пресипнал глас. — Спасена си, мила бабо. Те отнесоха парите. Но татко бе взел почти всичко със себе си.

Бабата въздъхна.

— Бабо — каза Феручо, все така на колене, като я стискаше за кръста, — мила бабо… ти ме обичаш, нали?

— О, Феручо! Клето мое дете! — отвърна бабата, като сложи ръце върху главата му. — Колко ли си се изплашил! О, боже господи милостиви! Я запали лампата… Или не, нека стоим на тъмно, още ме е страх.

— Бабо — подхвана момчето, — аз винаги съм ти причинявал неприятности…

— Не, Феручо, не говори такива неща. Аз не мисля вече за това, забравих всичко, толкова те обичам!

— Винаги съм ти причинявал неприятности — продължи с мъка и с разтреперан глас Феручо, — но… винаги съм те обичал. Ще ми простиш ли? Прости ми, бабо.

— Да, синко, прощавам ти, прощавам ти от все сърце. Мога ли да не ти простя. Стани, дете мое! Никога няма да те смъмря! Ти си добър, ти си толкова добър! Да запалим лампата. Да си дадем малко кураж. Стани, Феручо.

— Благодаря, бабо — каза момчето с все повече отслабващ глас. — Сега… съм доволен. Ще си спомняш за мене, нали, бабо? Ще си спомняш винаги за мене… за твоя Феручо.

— Мой Феручо! — възкликна бабата, смаяна и обезпокоена, като сложи ръцете си върху рамената му и наведе глава, сякаш да го погледне в лицето.

— Спомняй си за мене — промълви пак момчето с изгаснал глас. — Целуни мама… татко… Луиджина… Сбогом, бабо…

— За бога, какво ти е? — извика старицата, като пипаше тревожно главата на момчето, което се беше отпуснало върху колената й. След това извика отчаяно, колкото й глас държеше: — Феручо! Феручо! Феручо! Дете мое! Любов моя! Ангели небесни, помогнете ми!

Но Феручо не отговори вече. Малкият герой, спасителят на майката на своята майка, промушен с нож в гърба, бе предал хубавата си и смела душа на бога.

Болното зидарче

18, вторник

Клетото Зидарче е тежко болно. Учителят ни каза да отидем да го видим и ние се съгласихме да отидем заедно — Гароне, Дероси и аз. Старди също щеше да дойде, но тъй като учителят ни даде за упражнение да направим описание на паметника на Кавур, каза ни, че щял да отиде да види паметника, за да направел описанието по-точно. Само за да го изпитаме, поканихме и надменния Нобис, който ни отговори: „Не“, без да прибави друго. Вотини също се извини, може би защото се страхуваше, че ще изцапа дрехите си с вар.

Отидохме в четири часа — щом излязохме от училище. Валеше като из ведро. Из пътя Гароне се спря и каза с пълна с хляб уста:

— Какво ще купим?

И започна да дрънка двете петачета в джоба си.

Всеки от нас даде по две петачета и купихме три големи портокала. Качихме се на таванския етаж. Пред входа Дероси откачи медала си и го пъхна в джоба си. Запитах го:

— Защо?

— Не знам — отвърна той, — за да не изглеждам… струва ми се, че е по-учтиво да вляза без медал.

Похлопахме. Отвори ни баща му, исполинът, който изглеждаше изплашен.

— Кои сте вие? — запита ни той.

Гароне отговори:

— Ние сме съученици на Антонио. Носим му три портокала.

— Ах, клетият Тонино! — възкликна зидарят, като поклати глава. — Страхувам се, че няма да може вече да яде вашите портокали! — и избърса очите си с опакото на ръката си.

Покани ни да влезем. Влязохме в една таванска стая, дето видяхме Зидарчето, което спеше в един малък железен креват. Майка му се бе отпуснала върху леглото, покрила лицето си с ръце, и едва се извърна, да ни погледне. На една страна висяха четки, копачка и решето. Върху краката на болното беше метнато палтото на зидаря, побеляло от вар. Клетото момче беше отслабнало, побледняло, с изтънял нос и дишаше зачестено. О, мил Тонино, толкова добър и весел, малък другарю мой, колко ми е мъчно! Какво ли не бих дал, за да те видя да правиш отново заешка муцуна, клето Зидарче!

Гароне сложи един портокал на възглавницата до лицето му. Миризмата го събуди, той го взе веднага, но след това го пусна и погледна втренчено Гароне.

— Аз съм — каза Гароне, — Гароне. Познаваш ли ме? По устните на Зидарчето пробяга едва забележима усмивка, то вдигна с мъка късата си ръка и я подаде на Гароне, който я пое с двете си ръце и я притисна към бузата си, като каза:

— Не бой се, не бой се, Зидарче! Ти ще оздравееш скоро, ще се върнеш в училище и учителят ще те сложи близо до мене, доволен ли си?

Но Зидарчето не отговори. Майка му се разрида:

— О, клетият ми Тонино! О, клетият ми Тонино! Той е толкова способен и добър, а пък господ иска да ни го вземе!

— Млъкни! — извика зидарят отчаян. — Млъкни, за бога, защото ще полудея! — След това ни каза печално: — Идете си, идете си, деца. Благодаря ви. Идете си. Какво ще правите тук? Благодаря ви. Идете си в къщи.

Момчето бе затворило очи и изглеждаше като умряло.

— Имате ли нужда от някоя услуга? — запита Гароне.

— Не, добри синко, благодаря — отговори зидарят; — идете си в къщи.

След тия думи той ни изведе на площадката на стълбата и затвори вратата. Но още не бяхме стигнали до средата на стълбите, когато го чухме да вика:

— Гароне! Гароне!

Изкачихме се бързо и тримата.

— Гароне! — извика зидарят с променено лице. — Извика те по име. Два дена не е говорил, а сега те извика по име два пъти, ела веднага! Ах, свети боже, дано това е добър знак!

— Довиждане — обърна се към нас Гароне, — аз оставам — и се мушна в стаята с бащата.

Очите на Дероси бяха насълзени. Аз му казах:

— За Зидарчето ли плачеш? То е проговорило, ще оздравее.

— Вярвам — отвърна Дероси; — но аз не мислех за него… Мислех за Гароне — колко е добър и каква красива душа има той!