Едмондо де Амичис
Сърце (5) (Дневникът на един ученик)

Заместник-учителят

4, сряда

Баща ми имаше право: учителят ми беше в лошо настроение, защото не бил добре със здравето. И действително от три дни вместо него идва заместникът, оня, дребният, без брада, който изглежда като младеж. Тая сутрин се случи нещо лошо. През първия и втория ден учениците дигаха шум, защото заместникът е много търпелив и се задоволяваше само да им казва:

— Пазете тишина, пазете тишина, моля ви се! Но тая сутрин бе прехвърлена мярката. Такъв шум се дигаше, че вече не се чуваха думите му. Той предупреждаваше, молеше, но напразно. Два пъти директорът надникна от вратата. Но щом си отидеше, шумът нарастваше като на пазара. Гароне и Дероси много пъти се обръщаха и правеха знаци на другарите си да мируват, защото беше срамота. Но никой не им обръщаше внимание. Само Старди стоеше мирен, с лакти на чина и с юмруци на слепите си очи, и мислеше може би за прочутата си библиотека. Гарофи пък, оня с нос като кука, правеше списък на желаещите да участвуват срещу два чентезима в лотарията за една джобна мастилница. Другите бъбреха и се смееха, звъняха с върховете на писци, забити в чиновете, и си хвърляха с ластиците на чорапите сдъвкани парченца хартия. Заместникът хващаше за ръката ту един, ту друг, раздрусваше го, а един изправи до стената — напразно. Той не знаеше вече какво да прави и току се молеше:

— Но защо правите така? Искате да ми навлечете някое мъмрене ли?

След това удряше с юмруци по масата и викаше с гневен и плачлив глас:

— Тишина! Тишина! Тишина!

На човек му ставаше жално, като го слушаше. Но шумът растеше непрекъснато.

Франти му хвърли една книжна стрела, неколцина мяукаха като котки, други се удряха с ръка по главата. Бъркотията не се поддаваше на описание. Неочаквано влезе слугата и каза:

— Господин учителю, директорът ви вика.

Учителят стана и излезе бързо, като направи отчаян жест.

Тогава врявата стана по-силна. Но изведнъж Гароне скочи с изкривено лице и със стиснати юмруци и извика със задавен от гняв глас:

— Престанете! Вие сте животни! Злоупотребявате, защото е добър. Ако ви смазваше кокалите от бой, щяхте да си свивате опашката. Вие сте стадо подлеци. Първият, който му се подиграе, ще го чакам вън, ще му строша зъбите, заклевам се, ще го направя дори пред очите на баща му.

Всички млъкнаха. Ах, колко беше хубаво да гледаш Гароне с пламтящите му очи! Приличаше на разярено лъвче. Той изгледа един по един най-дръзките, и всички наведоха глави.

Когато заместникът се върна със зачервени очи, не се чуваше дори нечие дихание. Той остана смаян. Но по-късно, като видя Гароне, още цял пламнал и треперещ от гняв, разбра всичко и му каза с голяма любов, както би казал на брата си:

— Благодаря ти, Гароне.

Библиотеката на Старди

Ходих у Старди, който живее срещу училището. И наистина изпитах завист, като видях библиотеката му. Той не е богат и не може да си купува много книги; но пази грижливо учебниците си и книгите, които му подаряват неговите родители. Всичките пари, които му дават, харчи само за книги. По тоя начин си е стъкмил една малка библиотека. Когато баща му забелязал, че синът му има тая страст, той му купил една хубава етажерка от орехово дърво със зелена завеска и дал да се подвържат почти всички книги в такива цветове, каквито се харесвали на него. Сега той потегля една връв, зелената завеса се дръпва и се виждат три редици книги от всякакъв цвят, всички в ред, лъскави, с позлатени заглавия. Имаше разкази, пътешествия, стихотворения, а също и с илюстрации. Той умее да съчетава добре цветовете, поставя белите томове до червените, жълтите до черните, сините до белите, така че да се виждат отдалече и да правят добро впечатление. И се забавлява да прави различни съчетания. Направил си е каталог като библиотекар. Той винаги се върти около книгите си, избърсва им праха, прелиства ги, преглежда подвързиите им. Човек трябва да го види колко грижливо ги разтваря с късите си и дебели ръце, като духа между страниците им. Книгите му изглеждат още съвсем нови. А пък аз съм похабил всичките си книги! За него купуването на всяка нова книга е празник. Той я милва, слага я в библиотеката и пак я взема, за да я разгледа от всички страни и да си я скрие като съкровище. В продължение на един час той не ми показа нищо друго. Боляха го очите от много четене. По едно време влезе в стаята баща му, който е дебел и нисък като него, с голяма глава като неговата, и го удари два-три пъти по тила, като ми каза с грубия си глас:

— Какво ще кажеш за тая дебела глава? Уверявам те, че от нея ще излезе нещо!

А Старди примигваше под тия груби милувки като голямо ловджийско куче.

Аз не умея, не смея да се шегувам с него; не мога да повярвам, че е само с година по-голям от мене. И когато на вратата ми каза навъсен „довиждане“, аз без малко щях да му отговоря като на възрастен човек: „Моите почитания към вас“. По-късно казах това на баща си:

— Не разбирам: Старди не е умен, няма добри обноски, лицето му е почти смешно, а пък ми вдъхва страхопочитание.

Баща ми отговори:

— Защото има характер.

А аз добавих:

— В единия час, който прекарах с него, той не произнесе и петдесет думи, не ми показа една играчка, не се засмя нито веднъж. И все пак при него ми беше приятно.

Баща ми отвърна:

— Защото го уважаваш.

Синът на ковача

Да, но аз уважавам и Прекоси, дори много малко е да се каже, че го уважавам. Прекоси, синът на ковача, онова дребното, бледното момче, което е с добри и тъжни очи и има вид на изплашено. То е толкова свенливо, че казва на всички: „Извини ме“. То е винаги болнаво, но при все това се учи много.

Баща му се прибира в къщи пиян и го бие без каквато и да било причина, хвърля му книгите и тетрадките във въздуха с опакото на ръката си. Прекоси идва на училище със синини по лицето, понякога с подуто лице и възпалени от много плач очи. Но никога, никога не дава да се каже, че баща му го е бил.

— Баща ти те е бил! — му казват другарите.

А той веднага вика:

— Не е вярно! Не е вярно! — за да не злепостави баща си.

— Тоя лист не си го изгорил ти — му казва учителят, като показва писмената му работа, наполовина изгорена.

— Напротив — отвръща той с треперещ глас, — аз го изтървах в огъня.

А ние знаем добре, че неговият пиян баща с един ритник е обърнал масата заедно с лампата, когато той е пишел работата си. Той живее на тавана в нашата къща, но минава по другата стълба. Портиерката разправя всичко на майка ми. Сестра ми Силвия един ден го чула от терасата да се оплаква, че баща му го преметнал по стълбата, защото му поискал пари, да си купи граматика. Баща му пие, не работи и семейството гладува. Колко пъти клетият Прекоси идва в училище гладен и скритом гризе хлебчето, което му е дал Гароне, или някоя ябълка, дадена му от учителката с червеното перо, която го е учила в първи клас. Но никога не казва: „Гладен съм, баща ми не ми дава да ям“.

Понякога, когато случайно минава край училището, баща му се отбива да го вземе. Той е бледен, едва се държи на краката си, лицето му е сурово, косите му се спускат над очите и каскетът му е сложен накриво. Клетото момче цяло се разтреперва, когато го види на улицата, но все пак се затичва усмихнато към него. А бащата сякаш не го вижда и си мисли за друго. Клетият Прекоси! Той пришива скъсаните си тетрадки, заема учебници, за да учи уроците, прикрепя скъсаните части на ризата си с карфици. Става ти жално, като го гледаш да прави гимнастика с грамадните си обувки, в които краката му се клатушкат, с дългите си панталони, които се влачат по земята, и с извънредно дългото си палто, чиито ръкави са запретнати до лактите.

И все пак той се учи, заляга; ако можеше да работи спокойно в къщи, щеше да бъде един от първите. Тая заран дойде в училище с драскотина на бузата и всички започнаха да му викат:

— Баща ти е; тоя път не можеш да отречеш, че баща ти е направил това. Кажи на директора, за да го викат в участъка.

Но Прекоси скочи от мястото си цял изчервен и отвърна с треперещ от негодувание глас:

— Не е вярно! Не е вярно! Баща ми никога не ме бие!

Но после, през време на урока, от очите му капеха сълзи по чина и когато някой го погледнеше, той правеше усилие да се засмее, за да прикрие плача си. Клетият Прекоси!

Утре ще дойдат у нас Дероси, Корети и Нели; иска ми се да кажа и на него да дойде. И искам да го накарам да закуси с мене, да му подаря книги, да обърна къщата надолу с главата, за да го развлека, и да напълня джобовете му с плодове, за да го видя веднъж доволен. Клетият Прекоси, колко е добър и смел!

Едно хубаво посещение

12, четвъртък

Ето един от най-хубавите четвъртъци през годината за мене. Точно в два часа дойдоха у нас Дероси и Корети с гърбушката Нели. Прекоси не дойде, защото баща му не го пуснал. Дероси и Корети още се смееха, защото били срещнали из пътя Кроси, сина на зеленчукопродавачката със схванатата ръка и червените коси, който носел на пазара една много голяма зелка, за да я продаде. С парите от зелката щял после да си купи писалка. Той бил много радостен, защото баща му бил писал от Америка да го очакват всеки ден. О, колко хубави бяха двата часа, които прекарахме заедно! Дероси и Корети са най-веселите в класа; баща ми се влюби в тях. Корети беше с фланелата си с шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той е един дявол, който постоянно иска да прави нещо, да шава, да шета насам-натам. Тая сутрин рано той бе пренесъл на гръб половин кола дърва и все пак тичаше из къщи, като се заглеждаше във всичко и говореше непрекъснато. Бодър и пъргав като катеричка, той се отби и в кухнята и попита готвачката колко плащаме за десет килограма дърва, като добави, че баща му ги продавал по четиридесет и пет чентезими. Винаги разказва за баща си, когато бил в 49-и полк и участвувал в сражението при Кустоца, дето попаднал в квадрата на княз Умберто. И е толкова възпитан! Няма значение, че е роден и израснал сред дърва: той има в кръвта си, в сърцето си благородство, както казва баща ми. И Дероси ни развлече много. Той знае географията като учител. Затваряше очи и казваше:

— Ето аз виждам цяла Италия. Апенините, които се простират до Йонийско море; реките, които текат отсам и отвъд, белите градове, сините заливи, зелените острови.

И казваше точните имена поред, много бързо, сякаш ги четеше по картата. И като го гледахме вдигнал глава, покрита с руси къдри, със затворени очи, облечен в синьо с позлатени копчета, изправен и хубав като статуя, всички му се възхищавахме. За един час той бе научил наизуст почти три страници, които трябва да издекламира в други ден по случай годишнината от погребението на крал Виторио. Нели също го гледаше с удивление и любов, като търкаше пеша на голямата си престилка от черно сукно и се усмихваше със светлите си и печални очи. Това посещение ми достави голямо удоволствие, то остави нещо светло в паметта ми и в сърцето ми. И също тъй много се зарадвах, когато си тръгнаха, като видях клетия Нели между другите двама, едри и силни, които го носеха към дома му на ръце и го караха така да се смее, както не бях го виждал никога да се смее.

Като се върнах в трапезарията, забелязах, че нямаше картината, която представяше Риголето, гърбавия смешник. Беше я откачил баща ми, за да не я види Нели.

Франти изгонен от училище

21, събота

Само един можеше да се смее, когато Дероси разказваше за погребението на краля — Франти. Аз го ненавиждам. Той е зъл. Когато някой баща дойде в училище да се оплаче от сина си, той се радва; когато някой плаче, той се смее. Той трепери пред Гароне и бие Зидарчето, защото е малко. Измъчва Кроси, защото му е схваната ръката. Подиграва се на Прекоси, когото всички уважават. Глуми се дори над Робети, тоя от втори клас, който ходи с патерици, защото спаси живота на едно дете. Предизвиква всички, които са по-слаби от него, и когато се бие с юмруци, се ожесточава и удря здравата. В това ниско чело, в тия мътни очи, които държи скрити под козирката на фуражката си от мушама, има нещо, което буди отвращение. Не се бои от нищо, смее се в очите на учителя, краде, когато може, отрича с нахално лице и винаги се кара с някого. Донася в училище карфици, за да боде съседите си, къса от палтото си копчета, а също и от палтата на другите и играе на тях; а чантата му, тетрадките му, книгите му, всичко е омачкано, окъсано, мръсно. Линията му е назъбена; писалката наядена, ноктите изгризани, дрехите нашарени с петна и изпокъсани в свадите. Разправят, че майка му е болна от тревогите, които той й създава, и че баща му го изгонвал три пъти от къщи. Майка му от време на време идва да се осведомява за успеха и поведението му и си отива винаги разплакана. Той мрази училището, мрази другарите си, мрази учителя. Понякога учителят се преструва, че не вижда безобразията му, но той постъпва още по-зле. Опита се да го спечели с добро, но той му се подигра. Каза му ужасни думи и той си покри лицето с ръце, сякаш плачеше, а се смееше. Отстраниха го от училище за три дена, но се върна по-лош и по-нахален отпреди.

Дероси каза един ден на Франти:

— Но престани най-сетне, не виждаш ли, че учителят страда много? — и го заплаши, че ще му забие един гвоздей в корема.

Но тая сутрин най-сетне Франти накара да го изгонят като куче. Докато учителят даваше на Гароне черновата на Сардинският барабанчик, месечният разказ за януари, той хвърли на пода една петарда^[1], която избухна и разтърси училището като гръм от пушка. Целият клас се стресна. Учителят скочи на крака и извика:

— Франти! Вън от училището!

Той отвърна:

— Не съм аз! — но се смееше.

— Вън! — повтори учителят.

— Не мърдам оттук! — отвърна той.

Тогава учителят, обезумял от гняв, се хвърли отгоре му, хвана го за ръцете и го измъкна от чина. Той се противеше, скърцаше със зъби. Учителят го извлече навън със сила и почти на ръце го отнесе при директора.

След това се върна сам в клас и седна на масата, като обхвана с ръце главата си. Той се задъхваше и изглеждаше толкова уморен и измъчен, че ти ставаше тъжно да го гледаш.

— След трийсетгодишно учителствуване! — възкликна той, като поклати глава.

Всички бяха притаили дъх. Ръцете му трепереха от гняв и правата бръчка посред челото му беше толкова дълбока, че изглеждаше като рана. Клетият учител! Всички му съчувствуваха.

Дероси стана и каза:

— Господин учителю, не се огорчавайте! Ние ви обичаме.

Тогава той се поуспокои и каза:

— Да продължим урока, момчета…

Малкият сардински барабанчик
Месечен разказ

В първия ден на сражението при Кустоца, на 24 юли 1848 година, шейсет войника от един пехотински полк от нашата войска, изпратени на една височина да заемат една усамотена къща, бяха внезапно нападнати от две австрийски роти, които започнаха яростна стрелба от различни страни. Нашите войници едва успяха да се скрият в къщата и да залостят вратата, като оставиха навън няколко убити и няколко ранени. Щом залостиха вратите, нашите се впуснаха бързо към прозорците на приземния етаж и на първия етаж и откриха силен огън срещу нападателите, които, като се приближаваха постепенно в полукръг, отговаряха енергично.

Италианските войници бяха командувани от двама подофицери и един капитан — висок старец, сух и суров, с бели коси и мустаци. С тях имаше един сардински барабанчик, момче на малко повече от четиринайсет години, което изглеждаше на по-малко от дванайсет, дребно, с мургаво лице и с две черни, дълбоки, искрящи очи. Капитанът ръководеше защитата от една стая на първия етаж. Неговите заповеди приличаха на изстрели на пищов и върху желязното му лице не се виждаше никакъв признак на вълнение. Барабанчикът, малко побледнял, но застанал твърдо върху една маса, протягаше врат, облягайки се на стената, за да гледа от прозорците; и през дима виждаше по полето белите униформи на австрийците, които настъпваха бавно напред. Къщата беше разположена на върха на един стръмен склон и откъм стръмната страна имаше само едно таванско прозорче. Затова австрийците не нападаха къщата от тая страна и склонът беше незает: огънят беше насочен към фасадата и двете страни.

Но огънят беше адски — градушка от куршуми, които отвън образуваха пукнатини по стените и трошаха керемидите, а вътре разбиваха таваните, мебелите, крилата на прозорците, вдигайки във въздуха трески и облаци прах от мазилка и парчета от кухненски съдове и стъкла, като пищяха, отскачаха и чупеха всяко нещо с трясък, който можеше да разцепи главата на човек.

От време на време някой от войниците, които стреляха от прозорците, се строполяваше на пода и го извличаха настрана. Някои пък се клатушкаха от стая в стая и притискаха с ръце раните си. В кухнята вече имаше един убит с разцепено чело. Полукръгът на неприятеля се стесняваше.

По едно време капитанът, който дотогава беше невъзмутим, прояви безпокойство и излезе с големи крачки из стаята, последван от един подофицер. След три минути подофицерът се върна и повика барабанчика, като му даде знак да го последва. Момчето го последва тичешком по една дървена стълба и влезе с него в гола таванска стая, дето видя, че капитанът пишеше с молив върху един лист, опрян на прозорчето, а до краката му на пода имаше едно въже от кладенец.

Капитанът сгъна листа и като се взря внимателно в очите на момчето със сивите си и студени очи, пред които всички войници трепереха, каза грубо:

— Барабанчик!

Барабанчикът дигна ръка за почест.

Капитанът го запита:

— Ти смел ли си?

Очите на момчето светнаха.

— Да, господин капитан — отвърна то.

— Погледни там долу — каза капитанът, като го бутна към прозорчето — в равнината, близо до къщите на Вила Франка, дето лъщят щикове. Там са нашите. Вземи тая бележка, хвани се за въжето, спусни се от прозорчето, през стръмнината и полето иди при нашите и предай бележката на първия офицер, когото видиш. Хвърли си ремъка и раницата.

Барабанчикът свали ремъка и раницата си и пъхна бележката във вътрешния джоб на куртката си. Подофицерът спусна въжето навън, като задържа с две ръце единия му край. Капитанът помогна на момчето да мине през прозорчето с гръб към полето.

— Внимавай — каза му той, — спасението на отряда е в твоята смелост и в твоите крака.

— Имайте доверие в мене, господин капитан — отвърна момчето, като увисна отвън.

— Навеждай се, като слизаш надолу — добави капитанът, като хвана на свой ред въжето.

— Не се бойте.

— Бог да ти помага!

След малко барабанчикът бе на земята. Подофицерът изтегли въжето и изчезна. Капитанът се показа на прозорчето и видя момчето, което се спускаше бързо надолу по склона.

Той вече се надяваше, че момчето е успяло да избяга незабелязано, когато пет или шест малки облачета прах, които се дигнаха пред и зад момчето, му показаха, че то е било видяно от австрийците и те стреляха върху него от върха на хълма. Тия малки облачета бяха пръст, хвърлена във въздуха от куршумите. Но момчето продължаваше да тича презглава. По едно време то падна.

— Убиха го! — извика капитанът, като захапа юмрука си.

Но още не изрекъл думата си, видя, че барабанчикът стана.

— А, само е паднал! — каза си той и въздъхна.

Действително барабанчикът взе отново да тича с всички сили, но куцаше.

„Изкълчил си е крака“ — помисли си капитанът.

Около момчето се появиха тук-там още няколко облачета, но все по-далече от него. То беше спасено. Капитанът възкликна тържествуващ. Но продължи да го следи с очи, като потръпваше от безпокойство, защото работата беше на минути: ако не стигнеше долу колкото е възможно по-скоро с бележката, с която искаше незабавна помощ, или всички негови войници щяха да бъдат избити, или пък трябваше да се предаде заедно с тях на врага. Момчето потичваше бързо, след това забавяше стъпката си, като накуцваше, после подземаше отново тичането, но все по-изморено; от време на време то се спъваше и се спираше за малко.

„Може би го е засегнал някой куршум“ — помисли си капитанът, като наблюдаваше с трепет всичките му движения. Той говореше на момчето, сякаш то можеше да го чуе, насърчаваше го; непрекъснато измерваше с пламнали очи разстоянието между бягащото момче и блясъка на оръжията, които виждаше там долу в равнината сред пшеничените ниви, позлатени от слънцето. В същото време чуваше пищенето и трясъка на куршумите в долните стаи, повелителните и гневни викове на офицерите и подофицерите, острите стенания на ранените, рушенето на мебелите и мазилката.

— По-скоро! Не се бой! — викаше капитанът, като следеше с поглед отдалечения барабанчик — Напред! Тичай! Спря се, дявол да го вземе! А, пак почна да тича!

Един офицер дойде запъхтян да му каже, че неприятелят, без да прекъсва огъня, издигнал бял флаг.

— Да не се отговаря! — извика той, без да откъсва погледа си от момчето, което беше вече в равнината, но сега не тичаше а сякаш едва се влачеше.

— Върви! Тичай! — казваше капитанът, като стискаше зъби и юмруци. — Пребий се, умри, обеснико, но върви!

След това той отправи една ужасна ругатня.

— Ах, страхливецът му неден, седна!

Действително момчето, на което дотогава той виждаше главата над пшеничната нива, бе изчезнало, сякаш бе паднало, Но след малко главата му се показа отново; след това се изгуби зад живите плетища и капитанът вече не го видя.

Тогава той слезе стремително долу. Куршумите яростно се сипеха. Стаите бяха задръстени от ранени, някои от които политаха като пияни и се хващаха за мебелите; стените и подът бяха изцапани с кръв; трупове на убити лежаха напреко на вратите; лейтенантът беше ранен — един куршум бе счупил ръката му; всичко беше потънало в дим и прах.

— Не се бойте! — извика капитанът. — Стойте по местата си! Пристига помощ! Още кураж!

Австрийците бяха се приближили още. През дима се виждаха изкривените им лица. Чуваха се сред трясъка от изстрелите на пушките дивите им викове; те оскърбяваха, искаха от италианците да се предадат; заплашваха, ги, че ще ги изколят. Някои войници, изплашени, се отдръпваха от прозорците; подофицерите ги изгонваха напред. Но огънят на защитата отслабваше, по лицата на всички се четеше обезсърчение, съпротивата не можеше повече да продължава. По едно време изстрелите на австрийците се поразредиха и един гръмлив глас извика най-напред на немски, а след това на италиански:

— Предайте се!

— Не! — изрева капитанът от един прозорец.

И огънят започна отново по-чест и по-яростен от двете страни. Паднаха други войници. Вече няколко прозореца бяха останали без защитници. Съдбоносният момент беше неизбежен. Капитанът процеждаше през зъби:

— Не идат! Не идат! — и сновеше наоколо разгневен, като стискаше сабята си с трепереща ръка, готов да умре. В това време един подофицер, като слизаше от тавана, нададе силен вик:

— Пристигат!

— Пристигат! — повтори с радостен глас капитанът.

При тоя вик всички, здрави, ранени, подофицери, офицери, се впуснаха към прозорците и съпротивата се ожесточи отново. Няколко минути след това сред неприятелите се забеляза неувереност и начало на безредие. Веднага капитанът събра набързо група войници в приземната стая, за да се спуснат с устрем навън, с натъкнати щикове. Но се качи отново горе. Щом се качи, веднага чуха бърз тропот на коне, придружен от страхотно ура, и видяха от прозорците да се приближават сред дима двувърхите шапки на италианските карабинери, цял ескадрон в бесен кариер и светкавичен блясък на саби, размахвани във въздуха, попадащи върху глави, рамена, гърбове. Тогава групата войници се спуснаха на щик през вратата. Неприятелите се поколебаха, объркаха се и се разбягаха. Теренът бе разчистен, къщата — освободена, и след малко две италиански пехотински роти и две оръдия заемаха височината.

Капитанът с войниците, които останаха живи, се присъедини към своя полк, сражава се още и в последната атака на щик бе леко ранен в лявата ръка от един рикоширал куршум.

Денят завърши с победата на нашите.

Но на следния ден, като започнаха да се бият, въпреки храбрата им съпротива италианците бяха притиснати от по-многобройните австрийци и заранта на двайсет и шести трябваше с мъка да поемат пътя на отстъплението към река Минчо.

Въпреки че беше ранен, капитанът вървеше пеш с изморените си и мълчаливи войници. Като стигна привечер в Гоито, на Минчо, той потърси веднага своя лейтенант със счупената ръка, който бе прибран от нашия лазарет, и трябваше да е пристигнал преди него. Посочиха му една черква, в която беше настанена набързо една полева болница. Той отиде там. Черквата беше пълна с ранени, налягали върху две редици легла и дюшеци, проснати на пода. Двама лекари и неколцина служители сновяха нагоре-надолу, задъхани, и се чуваха сподавени викове и стенания.

Щом влезе, капитанът се спря и хвърли наоколо поглед, за да потърси своя офицер.

В тоя миг той чу съвсем отблизо едни пресипнал глас:

— Господин капитан!

Обърна се: беше барабанчикът.

Той лежеше върху едно легло на дървени магарета, покрит до гърдите с една груба завеса за прозорец на червени и бели квадратчета, с извадени отвън ръце. Той беше бледен и отслабнал, но очите му бяха все така искрящи като два черни безценни камъка.

— Тук ли си? — запита го капитанът учудено, но сурово. — Браво, ти изпълни дълга си!

— Направих, каквото можах — отвърна барабанчикът.

— Ранили са те — каза капитанът, като търсеше с очи своя офицер в съседните легла.

— Какво да се прави! — каза момчето, което черпеше смелост да говори от гордото си самодоволство, че е било ранено за пръв път и което иначе не би дръзнало да отвори уста пред капитана. — Аз тичах наведен, но ме видяха веднага. Ако не бяха ме ранили, щях да пристигна двайсет минути по-рано. За щастие намерих веднага един капитан от генералния щаб, на когото предадох бележката. Но ужасно беше слизането, след като ме раниха! Умирах от жажда, боях се, че няма да мога да стигна, плачех от яд, като си помислех, че при всяка минута закъснение там горе си отива по един на оня свят. Но стига. Направих това, което можех. Доволен съм. Но разрешете, господин капитан, я погледнете, тече ви кръв.

Действително от зле превързаната длан на капитана се стичаха по пръстите му капки кръв.

— Искате ли да стегна превръзката, господин капитан? Подайте си за миг ръката.

Капитанът подаде лявата си ръка и протегна дясната, за да помогне на момчето да развърже превръзката и да я направи отново. Но щом се повдигна от възглавницата, момчето побледня и трябваше пак да отпусне глава.

— Стига, стига — каза капитанът, като го гледаше и отдръпна превързаната си ръка, която момчето искаше да задържи, — гледай себе си, вместо да мислиш за другите, защото и леките рани, като не им обръща човек внимание, могат да станат тежки.

Барабанчикът поклати глава.

— Но ти — каза му капитанът, като го загледа внимателно — трябва да си загубил много кръв, щом си отслабнал до такава степен.

— Изгубил съм много кръв ли? — отвърна момчето, като се усмихна. — Не само кръв. Погледнете.

И то махна изведнъж завивката.

Капитанът направи крачка назад ужасен.

Момчето имаше вече само един крак: левият му крак беше отрязан над коляното, а отрязаното място беше превързано с окървавени превръзки.

В тоя момент мина един нисък и пълен военен лекар без палто.

— Ах, господин капитан — каза той набързо, като кимна към барабанчика, — ето един нещастен случай. Кракът му щеше да бъде лесно спасен, ако не беше го насилило само по такъв безумен начин. Проклето възпаление! Трябваше да се отреже веднага, О, но… голям юнак, уверявам ви; не проля нито една сълза и не извика! Когато го оперирах, аз се гордеех, че е италианче, честна дума! Отлично момче, бога ми!

И бързо се отдалечи.

Капитанът навъси големите си побелели вежди и погледна втренчено барабанчика, като го зави отново с покривката. След това бавно, почти несъзнателно вдигна ръка до главата си и свали фуражката си.

— Господин капитан! — възкликна учудено момчето. — Какво правите, господин капитан? За мене ли?

И тогава тоя груб войник, който никога не бе казал мека дума на свой подчинен, отвърна с неизразимо сърдечен и нежен глас:

— Аз съм само капитан, а ти си герой!

След това се хвърли с отворени обятия върху барабанчика и го целуна три пъти.

Любов към родината

24, вторник

Понеже разказът за барабанчика покърти сърцето ти, трябва да ти е било лесно тая заран да направиш класната си работа на тема „Защо обичате Италия“.

Защо обичам Италия? Не ти ли дойдоха веднага на ума сто отговора? Аз обичам Италия, защото майка ми е италианка, защото кръвта, която тече в жилите ми, е италианска, защото е италианска земята, дето са заровени мъртвите, които майка ми оплаква и пред които баща ми благоговее, защото градът, в който съм роден, езикът, който говоря, книгите, които ме възпитават, защото брат ми, сестра ми, другарите ми и големият народ, сред който живея, и хубавата природа, която ме заобикаля, и всичко, което ме заобикаля, и всичко, което виждам, което обичам, което изучавам, от което се възхищавам, е италианско. О, ти още не можеш да почувствуваш напълно тая любов. Ще я почувствуваш, когато станеш мъж, когато на връщане от дълго пътуване, след продължително отсъствие се изправиш някоя заран до парапета на парахода и видиш на кръгозора големите сини планини на родната земя. Тогава ще я почувствуваш в буйната вълна от нежност, която ще изпълни очите ти със сълзи и ще изтръгне от сърцето ти вик. Ще я почувствуваш в някой далечен град, в порива на душата си, който ще те тласне сред непознатата тълпа към оня непознат работник, от когото си чул, когато си минавал край него, някоя дума, произнесена на твоя език. Ще я почувствуваш от мъчителното и гордо презрение, което ще тласне кръвта в главата ти, когато чуеш някой чужденец да клевети родната ти земя. Ще я почувствуваш най-силно и най-гордо в деня, в който заплахата на някой враждебен народ повдигне огнена буря над отечеството ти, и ще видиш да се размахват оръжия от всички страни, младите да тичат на легиони, бащите да целуват синовете си, като им казват: „Бъдете смели!“, и майките да се сбогуват с младежите, като им викат: „Победете!“ Ще го усетиш като божествена радост, ако имаш щастието да видиш как се завръщат в града ти полковете, разредени, уморени, дрипави, ужасни, с блясъка на победата в очите и със знамена, разкъсани от куршуми, следвани от безброен конвой от храбреци, които ще издигнат високо превързаните си глави и осакатените си ръце, сред една луда тълпа, която ще ги покрие с цветя, благословии и целувки. Ти ще разбереш тогава любовта към родината, ще почувствуваш тогава отечеството, Енрико. То е нещо толкова велико и свето, че ако един ден те видя да се връщаш здрав и читав от някое сражение, водено за него, ако видя здрав и читав тебе, който си моя плът и моя душа, и науча, че си запазил живота си, защото си се скрил от смъртта, аз, твоят баща, който те посрещам с радостен вик, когато се връщаш от училище, аз ще те посрещна с мъчително ридание и няма да мога да те обичам вече и ще умра от тоя удар в сърцето.

 

Баща ти

Завист

25, сряда

Съчинението за отечеството направи най-добре пак Дероси. Също и Вотини, които беше сигурен за първия медал. Аз бих обичал Вотини, макар че е малко суетен и се гизди много, но ми е досаден сега, когато съм му съсед по чин и го виждам колко завижда на Дероси. Той се занимава и иска да го изпревари, но няма да може по никакъв начин, защото Дероси го превъзхожда десет пъти по всички предмети; и Вотини си хапе пръстите. Карло Нобис също му завижда; но е толкова горд, че именно от гордост скрива завистта си. Но Вотини се издава, оплаква се от бележките си в къщи и разправя, че учителят бил несправедлив. И когато Дероси отговаря на въпросите бързо и добре както винаги, Вотини се чумери, навежда глава, преструва се, че не слуша или пък прави усилие да се засмее, но се смее кисело. И понеже всички знаят това, когато учителят хвали Дероси, всички се обръщат да гледат Вотини, който е като отровен, а Зидарчето му прави заешка муцуна. Тая заран например му причерня пред очите. Учителят влиза в клас и съобщава резултата от изпита.

— Дероси, десет отличени бележки и първата награда.

Вотини кихна силно. Учителят го погледна: човек лесно можеше да го разбере.

— Вотини — каза му той, — не допускай да влезе в тебе змията на завистта, тая змия гризе мозъка и покварява сърцето.

Освен Дероси всички други го погледнаха. Вотини поиска да каже нещо, но не можа; остана като вкаменен, с побледняло лице. После, когато учителят преподаваше урока си, той написа с едри букви върху един лист: „Не завиждам на онези, които печелят първите награди и по хатър“. Тая забележка той искаше да изпрати на Дероси. Но същевременно забелязах, че съседите на Дероси крояха нещо, като си шушукаха, а един изрязваше с ножчето си голям медал от хартия, върху която бяха изрисували една черна змия. Вотини също забеляза това. Учителят излезе за няколко минути. Веднага съседите на Дероси станаха, за да отидат да поднесат тържествено книжния медал на Вотини. Целият клас се готвеше за скандал. Вотини вече цял трепереше. Дероси извика:

— Дайте го на мене!

— Да, по-добре — отвърнаха съседите му, — ти трябва да му го поднесеш.

Дероси взе медала и го направи на парченца. В тоя момент влезе учителят и продължи урока. Аз наблюдавах Вотини. Беше станал червен като жарава. Той взе бавничко бележката, уж от разсеяност, смачка я скритом на малко топче, пъхна я в устата си, подъвка я и след това я изплю под чина…

На излизане от училище, когато Вотини, който беше малко смутен, минаваше пред Дероси, изтърва попивателната си. Любезният Дероси я вдигна от земята, сложи я в чантата му и му помогна да стегне каишката. Вотини не посмя да вдигне глава.

Майката на Франти

28, събота

Но Вотини е непоправим. Вчера в час по закон божи в присъствието на директора учителят запита Дероси знае ли наизуст тия две стихчета от книгата за деца:

Където и да свърна поглед,

все тебе виждам, боже!

Дероси отвърна, че не ги знае, и Вотини веднага се обади:

— Аз ги зная! — и се усмихна язвително, за да засегне Дероси. Ала засегнат остана той — не можа да каже стиховете, защото неочаквано влезе в стаята майката на Франти. Тя беше запъхтяна, с разрошени посивели коси, цялата измокрена от сняг и побутваше напред сина си, който беше изключен от училището за осем дена. Каква печална сцена трябваше да видим! Клетата жена почти се хвърли на колене пред директора, скръстила ръце, и започна да го моли:

— О, господин директоре, услужете ми, приемете отново момчето ми! То е от три дена в къщи, аз го крих, но, не дай боже, да се научи баща му — ще го убие! Смилете се, защото не зная вече какво да правя! Моля ви с цялата си душа!

Директорът се опита да я отведе навън, но тя се противеше и все го молеше и плачеше.

— О, ако знаехте какви мъки ми е причинил тоя син, щяхте да имате милост към мене! Услужете ми! Надявам се, че ще се промени. Аз няма да живея дълго, господин директоре, скоро ще умра; но преди да умра, искам да го видя променен, защото… — и тя се разплака отново — е мой син, обичам го и ще умра от отчаяние. Приемете го още веднъж, господин директоре, за да се избегне едно нещастие в семейството, направете го от милост към една клета жена! — И си покри лицето с ръце и зарида.

Франти стоеше с наведена глава, невъзмутим. Директорът го погледна, замисли се за малко и след това каза:

— Франти, иди си на мястото.

Тогава жената свали ръце от лицето си, утешена, и започна да благодари, като не оставяше директора да проговори. На излизане, като бършеше очите си, тя каза набързо:

— Синко, внимавай! Проявете търпимост всички. Благодаря ви, господин директоре, задето извършихте едно милостиво дело! Мирувай, синко! Сбогом, деца! Благодаря, довиждане, господин учителю! Извинете една клета майка!

И като хвърли от вратата още един умолителен поглед към сила си, тя си отиде, като прибра шала си, който се влачеше, бледа, приведена, с трепереща глава. Чухме я пак да кашли надолу по стълбите.

Директорът изгледа втренчено Франти сред мълчанието на класа и му каза с тон, който можеше да накара човек да потрепери:

— Франти, ти убиваш майка си!

Всички се извърнахме да погледнем Франти. А той, подлецът, се подсмиваше.