Едмондо де Амичис
Сърце (10) (Дневникът на един ученик)

Гарибалди

3 юни. Утре е народен празник

Днес е ден на народна жалейка. Снощи умря Гарибалди. Знаеш ли кой беше той? Той е оня, който освободи десет милиона италианци от тиранията на Бурбоните. Той умря на седемдесет и пет години. Роден е в Ница, син на капитан на кораб. На осемгодишна възраст е спасил живота на една жена, на тринайсетгодишна възраст е спасил една ладия, пълна с негови другари, която щяла да потъне. На двайсет и шест годишна възраст е извадил от морето край Марсилия един младеж, който се давел. На четиридесет и една годишна възраст спасил един кораб от пожар сред океана. Той се е сражавал десет години в Америка за свободата на един чужд народ, сражавал се е в три войни против австрийците за освобождаването на Ломбардия и Трентино, защищавал е Рим от французите през 1849 година, освободил е Палермо и Неапол през 1860 година, отново се е сражавал за Рим през 1867 година, борил се е през 1870 година против германците в защитата на Франция.

Той притежаваше пламенен героизъм и военен гений. Той е участвувал в четиридесет сражения, в трийсет и седем от които е излязъл победител. Когато не се е сражавал, е работил, за да преживява, или се е уединявал на един самотен остров, за да обработва земята. Той е бил учите, моряк, работник, търговец, войник, генерал, диктатор. Той беше велик, простодушен и добър. Мразеше всички потисници, обичаше всички народи, закриляше всички слаби; стремеше се само към доброто, отблъскваше почестите, презираше смъртта, обожаваше Италия. Когато надаваше вик за война, цели легиони от храбреци се стичаха към него от всички страни: господари напускаха дворците си, работници — работилниците си, младежи — училищата, за да отидат да се бият в сиянието на неговата слава.

През време на война носеше червена риза. Беше силен, рус, красив. На бойните полета беше мълния, в сърдечния си живот — юноша; в страданията — светец. Хиляди италианци умираха за отечеството, умираха щастливи, като го виждаха да минава отдалеч, увенчан с победа; хиляди биха умрели за него; милиони го благославяха и ще го благославят. Той умря! Целият свят го оплаква. Ти засега не го разбираш. Но ще четеш за подвизите му, постоянно ще чуваш да се говори за него; и с постоянното ти израстване ще расте пред тебе и неговият образ. Когато пораснеш, ще го виждаш като гигант. И когато ти няма да бъдеш вече на тоя свят, когато няма да са живи вече синовете на твоите синове и тия, които ще се родят, поколенията пак ще гледат нависоко неговата светла глава на спасител на народите, увенчана с имената на неговите победи като от кръг звезди, и ще засияват челото и душата на всеки италианец, когато произнася името му.

 

Баща ти

Тридесет и два градуса

16 петък

За петте дни, които минаха от народния празник; температурата се покачи с три градуса. Сега лятото е в разгара си, всички започват да се чувствуват уморени, всички загубиха хубавия си розов цвят от пролетта; вратовете и краката изтъняват, главите се олюляват и очите се притварят. Клетият Нели, който не може да понася горещината и лицето му е станало бледо като восък, понякога заспива дълбоко, сложил глава върху тетрадката си, но Гароне винаги е нащрек и слага пред него изправена разтворена книга, за да не го види учителят. Кроси обляга червената си тиква на чина така, че тя изглежда откъсната от снагата му и оставена там. Нобис се оплаква, че сме много и му разваляме въздуха. Ах, какво усилие трябва да прави сега човек, за да учи! Аз гледам от къщните прозорци ония хубави дървета, които правят толкова дебела сянка; там бих изтичал на драго сърце и ме хваща мъка и яд, че трябва да отида да се затворя между чиновете. Но след това се съвземам при вида на добрата си майка, която ме разглежда винаги, когато излизам от училище, за да види дали не съм бледен; и ми казва при всяка страница, която пиша: „Чувствуваш ли се още бодър?“ И всяка заран в шест часа, когато ме буди за уроците, ми казва: „Горе главата! Остават малко дни: после ще бъдеш свободен и ще си почиваш, ще ходиш на сянка по алеите.“

Да, тя има пълно право да ми напомня за децата, които работят на нивите, шибани от слънцето, или сред белия чакъл на реките, които ослепяват и обгарят, и за ония от фабриките за стъкло, които стоят цял ден неподвижни с глава наведена над пламък от газ; и едните, и другите стават заран по-рано от нас и нямат ваканция, Тъй че, горе главата! И в това отношение пръв от всички е Дероси, който понася горещината и не страда за сън, винаги е жив и весел както през зимата, занимава се без усилие и държи бодри всички около себе си, сякаш освежава въздуха с гласа си. Има и други двама, които винаги са будни и внимателни: упоритият Старди, който си бодна муцуната, за да не заспи, и колкото е по-уморен и е по-горещо, толкова повече си стиска зъбите и си разтваря широко очите, сякаш се кани да изяде учителя; търговецът Гарофи всецяло е зает с фабрикуване на ветрила от червена хартия, украсени с фигури от кутии за кибрит, които продава по две стотинки едното. Но най-добър е Корети. Той става в пет часа и помага на баща си да пренасят дърва! В единадесет часа, в училище, той вече не може да държи отворени очите си и главата му пада на гърдите. И все пак се събужда, удря се по врата, иска разрешение да излезе да си наплиска лицето, кара съседите си да го разтърсват и да го поощипват. Но тая заран не можа да издържи и заспа дълбоко. Учителят произнесе високо името му:

— Корети!

Той не чу. Раздразнен, учителят повтори:

— Корети!

Тогава синът на въглищаря, който живее до тях, стана и каза:

— От пет до седем часа е пренасял подпалки.

Учителят го остави да спи и продължи да преподава още половин час. След това отиде до чина на Корети и полека, като му духаше в лицето, го събуди. Като видя пред себе си учителя, Корети се отдръпна изплашен. Но учителят хвана с две ръце главата му, целуна го по косите и му каза:

— Не те укорявам, моето момче. Твоят сън не е от леност, а от усилен труд.

Баща ми

17, събота

Разбира се, нито Корети, нито Гароне би отговорил на баща си така, както ти отговори на своя баща тая вечер, Енрико! Как е възможно! Ти трябва да ми се закълнеш, че това няма да се случи никога вече, докато съм жив. Винаги, когато при някой укор от страна на баща ти по устните ти пробегне лош отговор, помисли си за деня, който неизбежно ще дойде, когато той ще те повика при леглото си, за да ти каже: „Енрико, аз те оставям!“ О, синко, когато чуеш гласа му за последен път, а и много по-късно, когато ще плачеш сам в напуснатата от него стая, сред ония книги, които той вече никога няма да разтвори, тогава, като си спомняш, че не си проявил някой път към него уважение, ще се питаш: „Как е възможно?“ Тогава ще разбереш, че той винаги е бил най-добрият ти приятел, че когато е бил принуждаван да те наказва, е страдал от това повече от тебе и че те е разплаквал само за твое добро… И тогава ти ще се разкайваш и ще целуваш разплакан оная маса, на която е работил толкова много, на която е изхабил живота си заради децата си. Сега ти не разбираш, защото той крие от тебе всичко освен добротата си и любовта си. Ти не знаеш, че понякога той е толкова смазан от усилен труд, та му се струва, че са му останали малко дни да живее и че в тия моменти той говори само за тебе, че единствената тревога в сърцето му е само тая да не те остави беден и без закрила. И колко пъти, когато мисли за това, влиза в стаята ти, когато спиш, и стои там със свещ в ръка да те гледа, а след това прави усилие и колкото и да е уморен и печален, се връща към работата! Ти не знаеш също, че често те търси и стои с тебе, защото има някаква мъка в сърцето си, неприятностите, които се случват на всички хора по света, и потърсва тебе като приятел, за да се утеши и да забрави, и има нужда да се приюти в твоята любов, за да намери отново ведрото спокойствие и смелостта. Помисли си каква мъка трябва да е за него, когато вместо да намери у тебе любов, намира студенина и неуважение! Никога не се опетнявай вече с тая ужасна непризнателност! Не забравяй, че дори ако ти бъдеше добър като светец, пак не би могъл да му се отплатиш достатъчно за онова, което е направил и продължава да прави за тебе. И не забравяй и друго: на човешкия живот не може да се разчита. Някое нещастие би могло да отнеме баща ти, докато си още малък, след две години, след три месеца, утре! Ах, клети Енрико, колко би се променило всичко около тебе тогава, колко пуста, тъжна би ти се сторила къщата с клетата ти майка, облечена в черно! Иди, синко; иди при баща си. Той работи в стаята си. Иди на пръсти, за да не те чуе, като влизаш, иди да сложиш челото си на коленете му и да му кажеш да ти прости и да те благослови.

 

Баща ти

На излет

19, понеделник

Добрият ми татко ми прости и тоя път и ме пусна да отида на излет, който бе замислен в сряда с бащата на Корети, продавача на дърва. Всички имахме нужда да подишаме въздух на хълма. Беше празник. Вчера се намерихме в два часа на площад „Конституция“ — Дероси, Гароне, Гарофи, Прекоси, баща и син Корети и аз с провизиите си от плодове, наденици и варени яйца; носехме също и тенекиени чаши. Гароне носеше една кратуна, пълна с бяло вино, Корети — войнишката манерка на баща си, пълна с черно вино, а малкият Прекоси с ковашката риза държеше под мишницата си един самун от два килограма. Пътувахме с омнибус до черквата „Гран мадре ди дио“, а след това — пъргаво нагоре по хълмовете. Имаше зеленина, сянка, прохлада! Търкаляхме се по тревата, плискахме си лицата в потоците, скачахме през живите плетища. Корети, бащата, ни следваше отдалече, метнал палто през рамо, пушейки с гипсовата си лула, и от време на време ни заплашваше с ръка да не си скъсаме панталоните. Прекоси свиреше с уста: никога не бях го чувал да свири с уста, Корети, синът, правеше из пътя всичко; с чекията си, дълга един пръст, той умее да прави какво ли не: воденични колелца, вилици, църкала; той искаше да носи нещата на другите и беше толкова натоварен, че се обливаше в пот; но беше все пъргав като сърнец. Дероси се спираше всеки миг да ни казва имената на растенията и насекомите: аз не зная как е успял да научи толкова неща. А Гароне ядеше хляб мълчаливо; горкият Гароне, след като загуби майка си, той не поглъща вече хапките тъй весело както преди. Но той си е винаги добър. Когато някой от нас се затичваше да прескочи някой трап, той изтичваше от другата страна да му подаде ръка. Прекоси се боеше от кравите, защото като бил малък, една го мушнала и винаги когато минаваше крава, Гароне заставаше пред него да го пази. Изкачихме се чак до „Санта Маргерита“ и след това се спуснахме надолу по стръмнините, като скачахме и се търкаляхме. Прекоси се спъна в един храст, скъса си рубашката и остана на място посрамен с увисналия парцал; но Гарофи, който носи винаги топлийки на палтото си, забоде увисналите парчета на рубашката, а Прекоси през това време му казваше: „Извини ме, извини ме…“ След това започна отново да бяга. Гарофи не губеше времето си из пътя; береше треви за салата, събираше охлюви и всеки камък, който малко лъщеше, го пъхаше в джоба си, като си мислеше, че в него има злато или сребро. Ние тичахме, търкаляхме се и се катерехме на сянка и на слънце, нагоре и надолу по всички възвишения и преки пътеки, докато стигнахме изморени и запъхтени на върха на един хълм, дето седнахме на тревата да закусим. Оттук се виждаше една безкрайна равнина, а също и сините Алпи с побелели върхове. Всички умирахме от глад, хлябът сякаш се топеше в устата ни. Бащата на Корети ни поднасяше порции от наденици върху тиквени листа. Започнахме да говорим всички заедно за учителите, за другарите, които не можаха да дойдат, и за изпитите. Прекоси се срамуваше малко да яде и Гароне му пъхаше в устата насила най-хубавото от своята закуска. Корети беше седнал до баща си с кръстосани крака: като ги видеше човек седнали така един до друг, и двамата червени и усмихнати, с ония бели зъби, би казал, че са по-скоро братя, отколкото баща и син. Бащата пиеше с удоволствие, изпразваше също и чашите, които ние оставяхме наполовина недопити, и казваше:

— На вас, които учите, виното ви вреди; продавачите на дърва се нуждаят от него!

След това вдигаше сина си и го поклащаше, като казваше:

— Момчета, обичайте този тук, той е най-честният човек — аз ви го казвам!

Смеехме се всички освен Гароне.

А бащата на Корети, след като си пийна, продължи:

— Ех, жалко е! Сега всички сте заедно като добри другари, а след някоя година, кой знае, Енрико и Дероси ще бъдат адвокати или професори, или знам ли какви, а вие четиримата в някой дюкян или на занаят, или дявол знае къде. И тогава сбогом, другари!

— Какво! — отговори Дероси. — За мене Гароне винаги ще бъде Гароне, Прекоси винаги ще бъде Прекоси и останалите също, та ако би дори император на Русия да стана; където и да бъдат те, аз ще ходя при тях.

— Бъди благословен! — възкликна бащата на Корети, като вдигна плоската. — Така се говори, дявол да го вземе! Чукайте тук! Да живеят отличните другари; да живее и училището, което прави от вас едно семейство, от ония, които имат, и от ония, които нямат семейство!

Ние всички чукнахме неговата плоска с канчетата и чашите си и пихме за последен път. А той извика:

— Да живее квадратът от 1849 година — стана на крака и гаврътна последната глътка. — И ако ви се падне да правите квадрати и вие, дръжте се здравата като нас, момчета!

Беше вече късно. Слязохме тичешком с песни и като вървяхме на дълги разстояния, хванати за ръце, стигнахме до река По, над която падаше здрач, и във въздуха летяха хиляди светулки.

Разделихме се чак на площад „Конституция“, след като се нагласихме да се намерим всички заедно в неделя, за да отидем на „Виторио Емануеле“, да видим, като раздават наградите на учениците от вечерните училища.

Какъв хубав ден! Колко доволен щях да се прибера в къщи, ако не бях срещнал клетата си учителка! Срещнах я, като слизаше по стълбите от нас, почти на тъмно, и щом ме позна, хвана ме за двете ръце и ми каза на ухото:

— Сбогом, Енрико, спомняй си за мене!

Забелязах, че плачеше. Като се качих у нас, казах на мама:

— Срещнах учителката си.

— Отива да легне — отвърна майка ми, чиито очи бяха зачервени.

И след това добави с голяма скръб, като ме гледаше втренчено:

— Твоята клета учителка е много зле.

Раздаването на наградите на работниците

25, неделя

Както се бяхме нагласили, отидохме всички заедно в театър „Виторио Емануеле“ да гледаме, като раздават наградите на работниците. Театърът беше украсен както на 14 март и беше претъпкан, но почти само от работнически семейства. Партерът беше зает от ученици и ученички от училището по хорово пеене, които изпяха химна на войниците, загинали в Крим. Тоя химн беше толкова хубав, че когато го свършиха, всички станаха на крака и започнаха да ръкопляскат и да викат и трябваше да го изпеят още веднъж. И веднага след това наградените започнаха да минават пред кмета, окръжния управител и мнозина други, които раздаваха книги, спестовни книжки, дипломи и медали. В един кът на партера забелязах Зидарчето, седнало до майка си, а на другата страна директора и зад него червената глава на учителя ми от втори клас. Първи минаха учениците от вечерните училища по рисуване, златари, каменоделци, литографи, а също и дърводелци и зидари; след тях учениците от търговското училище; после учениците от музикалния лицей, между които имаше няколко момичета, работнички, всички облечени празнично; те посрещаха засмени шумното ръкопляскане. Най-сетне дойде ред до основните вечерни училища и тогава стана интересно за гледане. Започнаха да минават ученици от всички възрасти, от всички занаяти, облечени по най-различен начин; мъже с посивели коси, момчета от фабрики и заводи, работници с големи черни бради. Малките се държаха непринудено, а мъжете бяха малко смутени: хората ръкопляскаха на най-старите и най-младите. Но за разлика от нашето празненство от зрителите никой не се смееше: лицата на всички бяха внимателни и сериозни. Съпругите и децата на мнозина от наградените бяха в партера и имаше деца, които, като виждаха бащите си да минават по сцената, ги викаха високо по име и ги сочеха с пръст, като се смееха силно. Минаха селяни, хамали — те бяха от училището Буонкомпани. От училището в квартала на Градската крепост мина един ваксаджия, когото баща ми познава, и окръжният управител му даде диплом. След него виждам да идва един едър като исполин човек, когото ми се стори, че вече съм виждал друг път… Беше бащата на Зидарчето, който получаваше втора награда! Спомних си, когато го видях в таванския етаж край леглото на болния си син, и веднага потърсих с очи сина в партера. Клетото Зидарче! То гледаше баща си със святкащи очи и за да скрие вълнението си, правеше заешка муцуна. В тоя момент чух бурно ръкопляскане и погледнах на сцената: там беше един малък коминочистач с измито лице, но с работните си дрехи, на когото кметът говореше, като го държеше за ръка. След коминочистача дойде един готвач. След това мина да вземе медала си един градски метач от училището „Райнери“.

Аз изпитвах нещо особено в сърцето си, нещо като голяма любов и голямо уважение, като си мислех колко са стрували тия награди на всичките тия работници, бащи на семейства, обременени с грижи, колко труд, прибавен към техния труд, колко часове, откъснати от съня, от който се нуждаят толкова много, и също колко усилия на ума, несвикнал с учението, и на грубите ръце, набити от работа! Мина едно момче от работилница, което, виждаше се, беше заело от баща си палтото за случая; и ръкавите му висяха толкова много, че то трябваше да ги запретне на сцената, за да може да поеме наградата си. И мнозина се засмяха, но смехът беше веднага заглушен от ръкопляскания.

След това дойде един стар човек с плешива глава и бяла брада. Минаха войници от артилерията, от ония, които идваха на вечерни занятия в нашето училище. После минаха мъже от стражата и общинските пазачи, които пазят училищата ни. Накрай учениците от вечерното училище изпяха пак химна на загиналите в Крим; но тоя път го изпяха с толкова възторг, с толкова любов, която бликаше непринудено от сърцето, че хората вече почти не ръкопляскаха и излязоха всички развълнувани, бавно и безшумно. За няколко минути цялата улица се изпълни с хора.

Пред вратата на театъра беше коминочистачът с дадената му награда — книга с червена подвързия, а около него имаше господа, които му говореха. Мнозина се поздравяваха през улицата, работници, момчета, пазачи, учител. Новият учител на втори клас излезе между двама артилерийски войници. Виждаха се и съпруги на работници, понесли децата си, които държаха в мъничките си ръце дипломите на бащите си и ги показваха горди на хората.

Моята учителка умря

27, вторник

Докато бяхме в театър „Виторио Емануеле“, моята учителка умряла. Тя умряла в два часа, седем дни след като бе посетила майка ми. Вчера заранта директорът дойде да съобщи за това в училище. Той каза:

— Ония от вас, които са били нейни ученици, знаят колко добра беше, колко обичаше учениците; тя беше майка за тях. Сега вече е мъртва. Една ужасна болест я изтощаваше от дълго време. Ако не трябваше да работи, тя би могла да се лекува и може би щеше да оздравее; би могла поне да продължи живота си с някой и друг месец, ако беше си взела отпуск. Но тя поиска да бъде между учениците си до последния ден. Вечерта в събота, на 17 този месец, тя се сбогува с тях, уверена, че няма да ги види вече, даде им пак добри съвети, целуна всички и си отиде разплакана. Сега никой няма да я види вече. Спомняйте си за нея, деца.

Малкият Прекоси, който беше неин ученик в първи клас, наведе глава върху чина и заплака.

Снощи, след училище, отидохме всички заедно в дома на умрялата, за да я придружим до черквата. На улицата вече имаше една погребална колесница с два коня и чакаха много хора, които разговаряха на нисък глас. Там бяха директорът, всичките учители и учителки от нашите училища, а също и от други училища, в които тя бе преподавала преди години. Там бяха също тъй почти всички деца от нейния клас, водени за ръка от майките си, които носеха свещи, много деца от други класове и около петнадесет ученика от училището „Барети“, които носеха венци и букети от рози. Много букети от цветя бяха сложени в погребалната колесница, на която беше окачен един голям венец от жълта акация с надпис: „На своята учителка — учениците от четвърти клас“, и под големия венец беше окачен един малък, донесен от сегашните й ученици. Сред тълпата се виждаха много прислужнички, изпратени от господарите си със свещи, а също и двама прислужници в ливреи със запалени факли. А един богаташ, баща на ученик на учителката, бе изпратил своя файтон, подплатен със синя коприна. Всички се трупаха пред вратата. Имаше няколко момичета, които си бършеха очите. Почакахме доста време мълчешком. Най-сетне снеха долу ковчега. Когато видяха да поставят ковчега в колесницата, няколко деца започнаха да плачат силно, а едно започна да вика високо, сякаш едва тогава разбра, че учителката му е умряла, и се разрида толкова отчаяно, че трябваше да го отведат. Шествието се подреди бавно и тръгна. Първи вървяха момичетата от манастира „Зачатие“, облечени в зелено, след тях момичетата от манастира „Мария“, облечени в бяло, със синя панделка, след това свещениците; а подир колесницата — учителите и учителките, ученичетата от първи клас и всички други, а накрай гражданството. Хората се показваха на прозорците и на вратите и като виждаха учениците и венеца, казваха: „Учителка е“.

Плачеха също някои от госпожите, които придружаваха най-малките ученици.

Като стигнахме, снеха ковчега от колесницата и го внесоха сред черквата пред големия олтар. Учителите сложиха върху него венци, децата го покриха с цветя и хората наоколо със запалени свещи започнаха да пеят молитви в голямата и мрачна черква. После изведнъж, когато свещеникът произнесе последното „амин“, изгасиха свещите, всички излязоха бързо и учителката остана сама.

Клетата учителка, тя беше толкова добра с мене, проявяваше толкова търпение, беше се трудила в продължение на толкова години! Тя оставила малкото си книги на своите ученици, на един дала мастилницата си, на друг картина, всичко, което притежавала, и два дни преди да умре, казала на директора да не пуска най-малките да ходят на погребението й, защото не искала те да плачат. Тя прави добро, страда и умря. Клетата учителка, останала сама в мрачната черква! Сбогом! Сбогом завинаги, моя добра приятелко, нежен и тъжен спомен от моето детинство!

Благодаря!

28, сряда

Моята клета учителка поиска да завърши учебната година; отиде си само три дни преди да свършат занятията. В други ден ще отидем още веднъж в клас, да чуем последния месечен разказ „Корабокрушение“ и след това… край. В събота, на първи юли, са изпитите. И тъй още една година, четвъртата, си отиде! И ако не беше умряла моята учителка, щеше да мине добре.

Аз си припомням онова, което знаех през миналия октомври, и ми се струва, че сега знам много повече — толкова много неща имаме в ума си! Мога да изкажа и да напиша по-добре оттогава онова, което мисля. Бих могъл дори да направя сметките на мнозина възрастни, които не умеят, и да им помогна в работите. И разбирам много повече, разбирам почти всичко, което чета. Доволен съм. Но колцина ме подтикваха и ми помагаха да уча, кой по един начин, кой по друг, в къщи, на училище, на улицата, навсякъде, където съм ходил и съм виждал нещо! И сега благодаря на всички. Благодаря най-напред на тебе, мой добри учителю, който беше толкова снизходителен и сърдечен с мене и за когото беше мъчителен труд да ми втълпява всяко ново познание, на което сега се радвам и с което се гордея. Благодаря ти, Дероси, мой удивителни другарю, който със своите бързи и любезни обяснения си ми помагал толкова пъти да разбера мъчни неща и да превъзмогна спънките при изпитите. Благодаря и на тебе, Старди, отлични и силни другарю, който ми показа как желязната воля успява във всичко. И на тебе, Гароне, добър и великодушен, който правиш добри и великодушни всички, които те познават. И на вас, Прекоси и Корети, които винаги сте ми давали пример на смелост в страданията и на спокойствие в работата. Казвам благодаря на вас, казвам благодаря на всички други. Но най-много благодаря на тебе, татко, на тебе, първия ми учител, първия ми приятел, който ми даде толкова много добри съвети и ме научи на толкова много неща, докато работеше за мене, като скриваше винаги скърбите си и гледаше по всякакъв начин да направиш учението ми лесно и живота ми красив; на тебе, нежна майко, любим, благословен ангел пазител, който споделяше всичките ми радости и горчивини, който учи, труди се, плака с мене, като с едната си ръка ми милваше челото, а с другата ми сочеше небето. Аз коленича пред вас, както когато бях дете, и ви благодаря, благодаря ви с всичката нежност, която сте вложили в душата ми през дванайсетте години на любов и жертви.

Корабокрушение
Последен месечен разказ

Преди години през една декемврийска утрин от ливерпулското пристанище потегли един голям параход, който носеше на борда си повече от двеста души, от които седемдесет души бяха екипаж. Капитанът и почти всички моряци бяха англичани. Между пътниците имаше неколцина италианци: три жени, един свещеник и група музиканти. Параходът трябваше да отиде на остров Малта. Времето беше мрачно.

Между пътниците от трета класа, на носа на парахода; имаше едно италианче на около дванайсет години, дребно за възрастта си, но яко, с хубаво, смело и строго сицилийско лице. То седеше само̀ върху куп въжа до мачтата. До него беше изтърканият му куфар, който съдържаше вещите му и върху който то бе сложило ръката си, Имаше мургаво лице и черни къдрави коси, които се спускаха почти до раменете. То беше облечено много бедно, с едно скъсано одеяло на гърба и с една стара кожена чанта през рамо.

Гледаше замислено пътниците, парахода, моряците, които минаваха край него тичешком, и неспокойното море. Имаше вид на момче, наскоро преживяло някакво голямо семейно нещастие — с лице на юноша, а с израз на мъж.

Малко след тръгването един от моряците, италианец с прошарени коси, дойде на носа на парахода, хванал за ръка едно момиченце, спря се пред малкия сицилианец и му каза:

— Ето ти една спътничка, Марио.

След това си отиде.

Момичето седна върху купчината въжа до момчето.

Погледнаха се.

— Къде отиваш? — запита я сицилианчето.

Момичето отвърна:

— През Малта за Неапол.

После добави:

— Отивам при баща си и майка си, които ме очакват. Казвам се Джулиета Фаджани.

Момчето не каза нищо.

След няколко минути то извади от чантата си хляб и сушени плодове; момиченцето имаше бисквити. Започнаха да се хранят.

— Дръжте се! — извика морякът италианец, като минаваше бързо край тях, — Сега ще започне балет!

Вятърът се усилваше, параходът силно се клатушкаше. Но двете деца, които не страдаха от морската болест, не обръщаха внимание на това. Момиченцето се усмихваше. То имаше приблизително възрастта на другаря си, но беше много по-високо от него, с мургаво лице, тънко, мършавичко и облечено доста скромно. Косите му бяха ниско отрязани и къдрави; една червена кърпа покриваше главата му и на ушите му висяха сребърни обици.

Като се хранеха, те си разказваха своите истории. Момчето нямаше нито баща, нито майка. Баща му, работник, умрял преди няколко дни в Ливерпул и го оставил само̀; италианският консул го препратил в родното му място, в Палермо, дето имало далечни роднини. Момиченцето било заведено в Лондон преди година от една негова леля вдовица, която го обичала много и на която родителите му, бедни хора, го дали за известно време, като вярвали на обещанието й, че ще му остави наследство. Но няколко месеца след това лелята умряла, смазана от един омнибус, без да остави един чентезим. Тогава и то се отнесло до консула, който го изпратил за Италия. И двете бяха поверени на моряка италианец.

— И тъй — каза в заключение момиченцето — баща ми и майка ми вярваха, че ще се върна богата, а пък аз се връщам бедна. Но те пак ще ме обичат. Братята ми също. Те и четиримата са мънички. Аз съм най-голямата в къщи. Обичам ги. Много ще се зарадват, като ме видят. Ще вляза на пръсти… Морето е ужасно.

След това запита момчето:

— А ти при родителите си ли отиваш?

— Да… ако ме искат — отвърна то.

— Не те ли обичат?

— Не знам.

— На Коледа ще навърша тринайсет години — каза момичето.

След това започнаха да говорят за морето и за хората, които бяха около тях. Целия ден прекараха заедно, като от време на време разменяха по някоя дума. Пътниците ги вземаха за брат и сестра. Момиченцето плетеше чорап, момчето мислеше, а морето все повече се вълнуваше.

Вечерта, когато се разделяха, за да отидат да спят, момиченцето каза на Марио:

— Спи спокойно!

— Никой няма да спи спокойно! — възкликна морякът италианец, който минаваше край тях тичешком, повикан от капитана.

Тъкмо когато момчето щеше да пожелае на приятелката си „лека нощ“, една неочаквана водна струя го плесна силно и го удари о скамейката.

— Майчице моя, кръв тече! — извика момичето, като се хвърли върху него.

Пътниците, които бягаха долу, не забелязаха това. Момиченцето коленичи до Марио, който беше замаян от удара, изчисти му челото, което кървеше, сне червената кърпа от косите си и я усука около главата му, след това я притисна към гърдите си, за да завърже краищата на кърпата, и така изцапа жълтата си дреха над колана.

Марио се сепна и стана.

— По-добре ли се чувствуваш? — запита го момичето.

— Нищо ми няма вече — отговори той.

— Спи спокойно! — каза Джулиета.

— Лека нощ! — отвърна Марио.

И слязоха по двете съседни стълбички в спалните си.

Морякът бе предрекъл точно. Още не бяха заспали, когато се разрази страхотна буря. Тя дойде като внезапно нападение на яростни вълни, които за няколко минути строшиха една мачта и отнесоха като листа три от окачените на крана лодки и четири вола, които бяха на предната част на парахода. Във вътрешността на парахода настъпи смут и страх, вдигна се такава врява от викове, плачове и молитви, от която могат да настръхнат косите на човек. Бурята се усилваше бързо през цялата нощ. На разсъмване се засили още повече. Страхотните вълни шибаха напреко парахода, нахлуваха върху кувертата и разбиваха, помитаха и поваляха в морето всяка вещ. Платформата, която покриваше машините, беше продънена и водата нахлу вътре с ужасен шум, огънят изгасна и машинистите избягаха; големи силни води проникнаха отвсякъде.

Един гръмлив глас извика:

— На помпите!

Беше гласът на капитана.

Моряците се спуснаха към помпите. Но един внезапен морски удар в задната част на парахода счупи преградите и люковете и цял поток нахлу вътре.

Всички пътници, ужасени до смърт, се бяха приютили в голямата зала.

По едно време се появи капитанът.

— Капитане! Капитане! — извикаха всички в един глас. — Какво става? Как сме? Има ли надежда? Спасете ни!

Капитанът почака да млъкнат всички и каза хладно:

— Да се примирим!

Само една жена нададе вик:

— Милост!

Никой друг не можа да извика. Ужасът беше сковал всички. Много време мина така в гробно мълчание. Всички се гледаха с бледи лица. Морето ставаше все по-ужасно. Параходът се клатеше тежко. По едно време капитанът се опита да хвърли в морето една спасителна лодка. Няколко моряка влязоха в нея, лодката бе спусната; но една вълна я обърна и двамина от моряците, от които единият италианецът, потънаха; другите едва успяха да се хванат за въжетата и да се качат на парахода.

След това самите моряци загубиха всяка смелост. След два часа параходът беше вече потънал във водата на височина на портхобаните.

През това време на кувертата се откриваше ужасно зрелище. Майките притискаха към гърдите си отчаяно децата си, приятелите се прегръщаха и си казваха сбогом; някои слизаха долу в кабините, за да умрат, без да гледат морето. Един пътник се застреля с револвер в главата и се строполи по корем върху стълбата на спалнята, където издъхна. Мнозина се прегръщаха трескаво, някои жени се гърчеха ужасно. Мнозина бяха коленичили около свещеника. Чуваше се хор от ридания, от детски плач, от остри и странни гласове и тук-там се виждаха неподвижни хора като статуи, изумени, с широко разтворени очи, без поглед, лица на трупове и на луди. Двете деца, Марио и Джулиета, вкопчили се в една мачта на парахода, гледаха втренчено морето като безумни.

Морето беше попритихнало; но параходът продължаваше да потъва бавно. Оставаше му още малко.

— Лодката в морето! — извика капитанът.

Една лодка, последната, бе пусната във водата и четиринайсет моряка с трима пътника слязоха в нея.

Капитанът остана на борда.

— Слезте при нас! — извикаха отдолу.

— Аз трябва да умра на поста си — отвърна капитанът.

— Ще срещнем някой параход — извикаха му моряците, — ще се спасим. Слезте! Загивате!

— Оставам.

— Има още едно място — извикаха тогава моряците, като се обърнаха към другите пътници. — Една жена!

Една жена излезе напред, подкрепяна от капитана, но като видя разстоянието, на което се намираше лодката, не посмя да скочи и падна на кувертата. Другите жени бяха почти всички вече припаднали или умираха.

— Едно дете! — извикаха моряците.

При тоя вик сицилийчето и неговата другарка, които дотогава сякаш бяха вкаменени от изумление, пробудени изведнъж от силния инстинкт за живот, в миг се откъснаха от мачтата и се спуснаха към ръба на парахода, ревейки в един глас:

— За мене!

Те се тласкаха едно друго, подобно на две разярени зверчета.

— По-малкото! — извикаха моряците. — Лодката е претоварена! По-малкото!

При тия думи момичето, сякаш поразено от гръм, отпусна ръце и остана неподвижно, като гледаше Марио с изгаснали очи.

Марио я погледна за миг, видя кървавото петно на гърдите й, опомни се и блясъкът на една божествена мисъл озари лицето му.

— По-малкото! — извикаха в хор моряците с повелителна нетърпеливост. — Тръгваме!

Тогава Марио с глас, който не приличаше на неговия, извика:

— Тя е по-лека! За тебе, Джулиета! Ти имаш баща и майка! Аз съм сам! Давам ти мястото си! Спусни се долу!

— Хвърлете я в морето! — извикаха моряците.

Марио сграбчи Джулиета през кръста и я хвърли в морето.

Момичето извика и цопна във водата; един моряк я хвана за ръката и я издърпа в лодката.

Момчето остана на края на парахода с вдигнато чело, с развети от вятъра коси, неподвижно, спокойно, величествено.

Лодката потегли. Едва успя да се спаси от водовъртежа, предизвикан от потъването на парахода, който заплашваше да я обърне.

Тогава момичето, останало до този миг почти в безсъзнание, вдигна очи към момчето и се разплака.

— Сбогом, Марио! — му извика то, като хълцаше, с протегнати към него ръце. — Сбогом! Сбогом! Сбогом!

— Сбогом! — отговори момчето, като вдигна ръка нагоре.

Лодката се отдалечаваше бързо по развълнуваното море, под мрачното небе. Никой не викаше на парахода. Водата докосваше краищата на кувертата.

По едно време момчето падна на колене със скръстени ръце и очи, отправени към небето.

Момичето си покри лицето.

Когато вдигна глава, то хвърли поглед върху морето; параходът беше вече изчезнал.