Едмондо де Амичис
Сърце (6) (Дневникът на един ученик)

Заслужен медал

4, събота

Тая заран дойде да раздаде медалите главният училищен инспектор, един господин с бяла брада, облечен в черно. Влезе с директора, малко преди да ни пуснат, и седна до учителя. Той изпита неколцина, след това даде първия медал на Дероси и преди да даде втория, изслуша няколко минути учителя и директора, които му говореха нещо шепнешком. Всички се питаха: „На кого ще даде втория медал?“

Главният инспектор каза с висок глас:

— Втория медал тая седмица го е заслужил ученикът Пиетро Прекоси; заслужил го е с домашните си упражнения, с уроците си, с краснописанието си, с поведението си, с всичко.

Всички се извърнаха да погледнат Прекоси; личеше, че на всички беше приятно това.

Прекоси стана. Той беше толкова смутен, че не знаеше къде да се дене.

— Ела тук! — му каза главният инспектор.

Прекоси излезе от чина и отиде до масата на учителя. Главният инспектор изгледа внимателно восъчно-бледото му личице, малкото му тяло, пъхнато в ония запретнати и не по мярка дрехи, добрите му и тъжни очи, които избягваха неговите, но в които се четеше цяла история на страдания. След това каза с глас, пропит с любов, като окачваше медала на гърдите му:

— Прекоси, давам ти медала. Никой не е по-достоен от тебе да го носи. Не го давам само за твоите способности и постоянството ти; давам го за сърцето ти, за смелостта ти, за характера ти на достоен и добър син. Не е ли вярно — добави той, като се обърна към класа, — че той го заслужава и заради това?

— Да, да — отвърнахме всички в един глас.

Прекоси направи с врата си движение, сякаш преглъщаше нещо, и хвърли към чиновете един нежен поглед, който изразяваше безкрайната му признателност.

— Иди си, мило момче — каза му главният инспектор.

Беше време за излизане. Нашият клас излезе преди другите. Щом излязохме вън… кого мислите видяхме в голямата зала, при самия вход? Бащата на Прекоси, ковачът, бледен както винаги, със свирепо лице, с коси, нависнали над очите, с накривен каскет; той и сега се държеше несигурно на краката си.

Учителят го видя веднага и пошепна нещо на главния инспектор. Главният инспектор потърси бързо Прекоси хвана го за ръка и го заведе при баща му. Момчето трепереше. Учителят и директорът също се приближиха. Заобиколиха ги доста деца.

— Вие сте бащата на това момче, нали? — запита главният инспектор весело ковача, сякаш бяха приятели. И без да дочака отговор, добави: — Радвам се заедно с вас. Погледнете: от петдесет и четири ученика той получи втория медал; заслужи го с успехите си по свободни съчинения, по аритметика, по всичко. То е много способно и с добра воля момче, което ще напредне много; отлично момче, което обичат и уважават всички. Вие можете да се гордеете с него, уверявам ви.

Ковачът, който слушаше с отворена уста, изгледа втренчено главния инспектор и учителя, след това сина си, който стоеше пред него с наведена глава и разтреперан. И сякаш си спомни и разбра едва тогава за пръв път всичките ония страдания, които бе причинил на клетото си дете, както и цялата доброта, цялата героична твърдост, с която то ги беше понесло; изведнъж на лицето му се изписа някакво глупаво учудване, след това някаква мрачна скръб и най-сетне буйна и тъжна нежност. Той хвана бързо главата на момчето и го притисна към гърдите си.

Ние всички минахме край Прекоси. Аз го поканих да дойде у нас в четвъртък с Гароне и Кроси, други го поздравиха. Някои го помилваха, други му пипнаха медала и всички му казаха по нещо. А баща му ни гледаше смаян, като продължаваше да притиска към гърдите си главата на сина си, който ридаеше.

Добри намерения

5, неделя

Медалът, даден на Прекоси, предизвика у мене угризение на съвестта. Аз още не съм получил нито един медал! От известно време аз не уча и съм недоволен от себе си; недоволни са от мене и учителят, баща ми и майка ми. Не изпитвам вече и предишното удоволствие от забавленията, когато работех с желание и после скачах от масата и тичах при играчките си, изпълнен с радост, като да не съм играл цял месец. Дори на трапезата с близките си не сядам вече с някогашното задоволство. Винаги в душата ми има сянка, някакъв вътрешен глас постоянно ми казва: „Не може така, не може така!“

Вечер виждам да минават през площада много момчета, които се връщат от работа сред групи работници. Те са уморени, но са весели и удължават крачките си, за да стигнат по-скоро в къщи и се нахранят. Те говорят високо, смеят се и се удрят по рамената с почернелите си от въглища или побелели от вар ръце. Помислям си, че те са работили от пукването на зората до тоя час и че с тях е имало и други по-малки; целия ден те са били по покривите, пред пещите, сред машините, във водата, под земята, като са хапнали само малко хляб. И почти се срамувам, че през цялото това време съм издраскал без желание някакви си четири странички. Ах, аз съм недоволен, недоволен съм! Виждам добре, че и баща ми е недоволен от мене и иска да ми го каже, но му е жално и отлага. Милият татко, който работи толкова много! Всичко е твое, всичко, което виждам около себе си в къщи, всичко, което пипам, всичко, което ме облича и ме храни, всичко, от което се уча и което ме развлича, всичко е плод на твоя труд, а аз не работя! Всичко ти е струвало мисли, лишения, неприятности, усилия, а аз не се трудя! А, не, това е много несправедливо и ме измъчва много. Аз искам да започна от днес, искам да се заловя да уча като Старди, със свити юмруци и стиснати зъби, с всичките сили на волята и сърцето си. Искам да побеждавам съня вечер, да ставам рано заран, да си блъскам главата без почивка, да шибам безмилостно леността си, да се мъча, дори да страдам, да се разболея, но да свърша веднъж завинаги с това немощно и лениво животуване, което унизява мене и натъжава другите. Смелост, на работа! На работа с цялата душа и с всичките нерви! На работа, която ще ми даде сладка почивка, весели игри, приятен обяд; на работа, която ще ми възвърне добрата усмивка на учителя и благословената целувка на баща ми.

Влакчето

10, петък

Вчера Прекоси дойде у нас с Гароне. Струва ми се, че ако бяха синове на князе, нямаше да бъдат посрещнати с по-голяма радост. Гароне дойде за пръв път, защото е малко саможив и освен това се срамува, че е толкова голям, а пък е в трети клас. Когато позвъниха, всички отидохме да отворим вратата. Кроси не дойде, защото най-сетне, след шест години, баща му е пристигнал от Америка. Майка ми целуна веднага Прекоси, а баща ми й представи Гароне, като каза:

— Това е не само добро, но и честно и учтиво момче.

Гароне наведе голямата си, ниско остригана глава, като ми се усмихваше скритом.

Прекоси носеше медала си и беше много доволен, защото баща му се заловил отново на работа и от пет дни вече не пиел; освен това той все искал синът му да седи край него в работилницата и изглеждал съвсем друг човек.

Започнахме да играем. Аз изкарах всичките си неща. Прекоси остана очарован от влака на релси, с машина, която се движи сама, щом й се навие пружината; той не беше виждал никога такова нещо и поглъщаше с поглед червените и жълтите вагончета. Аз му дадох ключето, за да си поиграе; той коленичи и вече не вдигна глава. Никога не бях го виждал толкова доволен. „Извинявай, извинявай“ — току повтаряше той, като ни отстраняваше с ръце, за да не спрем машината, и след това вземаше и оставяше отново вагончетата най-внимателно, сякаш бяха от стъкло — той се боеше да не ги замъгли с дъха си и постоянно ги чистеше, като ги разглеждаше отдолу и отгоре и се усмихваше. Ние всички стояхме прави и го гледахме; гледахме тънкия му врат, жалките му уши, които един ден бях видял да кървят, огромното му палто със запретнати ръкави, от които се подават две слаби ръце на болник, вдигани толкова пъти, за да защитят лицето от ударите… О, в тоя момент аз бих му хвърлил в краката всичките си играчки и всичките си книги, бих откъснал от устата си последния залък хляб, за да го дам на него, бих се хвърлил на колене, за да целуна ръцете му. „Ще му дам поне влака“ — помислих си аз; но трябваше да попитам баща си. В тоя миг усетих в ръката си късче хартия. Погледнах: беше написано с молив от баща ми следното: „Твоят влак се харесва на Прекоси. Той няма играчки. Нищо ли не ти подсказва твоето сърце?“ Веднага сграбчих с две ръце машината и вагончетата и му ги сложих в ръцете, като му казах:

— Вземи го, твой е. — Той ме погледна, не разбираше какво му казвам. — Твой е — казах аз, — подарявам ти го.

Тогава той погледна още по-учуден баща ми и майка ми и ме запита:

— Но защо?

Баща ми му каза:

— Енрико ти го подарява, защото е твой приятел, защото те обича… подарява ти го по случай получаването на медала.

Прекоси запита плахо:

— Да го занеса ли… в къщи?

— Разбира се! — отвърнахме всички.

Той беше на вратата и все още не смееше да си отиде. Беше толкова щастлив! Искаше извинение с разтреперана уста и се усмихваше. Гароне му помогна да увие влака в носна кърпа и като се наведе, изхрущяха хлебчетата, с които бяха пълни джобовете му.

— Някой ден — каза ми Прекоси — ще дойдеш в работилницата, да видиш баща ми, като работи. Ще ти дам гвоздеи.

Майка ми пъхна в петлика на палтото на Гароне малка китка цветя, за да ги занесе на майка си от нейно име. Гароне й каза с дебелия си глас: „Благодаря“, без да вдигне брадичка от гърдите си. Но неговата благородна и добра душа блестеше цяла в очите му.

Гордост

11, събота

Разправят, че Карло Нобис си чистел превзето ръкава, когато Прекоси го докоснел.

Карло Нобис е въплътена гордост, защото баща му е голям богаташ. Но и бащата на Дероси е богат! На Нобис се иска да има отделен чин, бои се, че всеки от нас може да го изцапа, на всички ни гледа отвисоко, на устните му винаги има презрителна усмивка. Тежко и горко на оня, който го препъне, когато излизаме в редица по двама! За нищо и никакво обижда или се заканва, че ще накара баща си да дойде в училище. А пък баща му хубаво го насоли, когато се отнесе към сина на въглищаря като към дрипльо. Аз не съм виждал толкова надуто момче! Никой не му говори, никой не се сбогува с него, когато излизаме от училище, никой не му подсказва, когато не си знае урока. Той не може да понася никого и си дава вид, че презира най-много Дероси, защото е пръв ученик, и Гароне, защото всички го обичат. Но колкото и да е непоносим, Дероси дори не го поглежда, а Гароне, когато му донесоха, че Нобис злословел срещу него, отвърна:

— Неговата гордост е толкова глупава, че той не заслужава дори човек да го напляска.

Корети, на чиято шапка от котешка кожа едни ден Нобис се присмя, му каза:

— Я иди при Дероси да се научиш да се държиш като възпитан човек!

Вчера той се оплака на учителя, че Калабрийчето го ритнало.

Учителят запита Калабрийчето:

— Нарочно ли го направи?

— Не, господине — отвърна то откровено.

И учителят каза:

— Много си мнителен, Нобис.

А Нобис заяви:

— Ще кажа на баща си.

Тогава учителят се разгневи:

— Баща ти ще ти каже, че не си прав, както е правил друг път. И освен това в училище само учителят съди и наказва. — След това учителят добави с мек тон: — Хайде, Нобис, промени си обноските, бъди добър и любезен с другарите си. Погледни, има синове на работници и на господари, на богаташи и бедни и всички се обичат, отнасят се един към друг като братя. Защо не правиш и ти като другите? Толкова малко ще ти струва да накараш всички да те обичат и толкова доволен ще бъдеш и ти! Е, нищо ли нямаш да ми отговориш?

Нобис, който изслуша всичко с обикновената си презрителна усмивка, отговори хладно:

— Не, господине.

— Седни! — каза му учителят. — Съжалявам те. Ти си момче без сърце.

Изглеждаше, че всичко щеше да свърши с това. Но Зидарчето, което седи на първия чин, обърна кръглото си лице към Нобис, който седи на последния чин, и му направи една толкова хубава и толкова смешна заешка муцуна, че целият клас звучно се изсмя. Учителят го смъмра, но беше принуден да сложи едната си ръка пред устата си, да прикрие смеха си. Нобис също се засмя, но не от сърце.

Раненият работник

13, понеделник

Нобис и Франти си приличат много; тая заран нито единият, нито другият се трогна от ужасната гледка, която мина пред очите ни.

Излязъл от училище, аз гледах с баща си неколцина немирници от втори клас, които, коленичили на земята, търкаха с палтенцата и шапките си леда, за да направят пързалките по-хлъзгави, когато видяхме, че от дъното на улицата идва тълпа хора. Те вървяха бързо, бяха сериозни и сякаш изплашени и разговаряха тихо. Сред тях имаше трима общински стражари, а зад тях двама мъже, които носеха носилка. От всички страни се стичаха деца. Тълпата се приближаваше към нас. Върху носилката лежеше мъж, побледнял като труп, с клюмнала върху рамо глава, с разрошени и окървавени коси; от устата му и ушите му течеше кръв. До носилката вървеше жена с дете в ръка, която сякаш беше луда и от време на време викаше:

— Умря! Умря! Умря!

Подир жената вървеше едно момче, което носеше чантата си под мишница и плачеше.

— Какво е станало? — запита баща ми.

Един отговори, че тоя човек бил зидар и паднал от четвъртия етаж, като работел. Носачите на носилката се спряха за момент. Мнозина се извърнаха ужасени. Видях учителката с червеното перо, която подкрепяше учителката ми от първи клас, почти припаднала. В същото време усетих, че някой ме бутна по лакътя: беше Зидарчето, което, побледняло, трепереше цяло. То мислеше, разбира се, за баща си. И аз помислих за него. Аз поне съм си спокоен, когато съм в училище, защото знам, че баща ми е в къщи, седнал на масата, далеч от всяка опасност; но колко мои другари, чиито бащи работят на някой много висок мост или близо до колелата на някоя машина, си мислят, че само едно движение, само една погрешна стъпка може да им струва живота! Те са като синове, чиито баща са на бойното поле.

Зидарчето гледаше, гледаше и трепереше все по-силно, Баща ми забеляза това и му каза:

— Иди си в къщи, момче, иди веднага при баща си, когото ще завариш здрав и спокоен! Иди си!

Зидарчето си отиде, като се обръщаше на всяка стъпка. През това време тълпата се раздвижи и жената започна да вика сърцераздирателно:

— Умря! Умря! Умря!

— Не, не, не е умрял! — й казваха от всички страни.

Но тя не обръщаше внимание на това и си скубеше косите. В същото време чух гневен глас, който каза:

— Ти се смееш! — и видях един брадясал човек, който гледаше в лицето Франти, който още се усмихваше. Тогава човекът му удари една плесница и му свали на земята шапката, като каза:

— Свали си шапката, негоднико, когато минава ранен работник!

Тълпата беше вече отминала и по средата на улицата се виждаше дълга кървава ивица.

Затворникът

27, петък

Ах, тоя е разбира се, най-странният случай през цялата година!

Вчера сутринта баща ми ме заведе в околностите на Монкалиери да видим една вила, която той иска да наеме за през лятото, защото тая година няма да отидем в Киери. Ключовете бяха у един учител, който е и секретар на собственика. Той ни показа вилата, а след това ни заведе в стаята си, където ни поднесе да пием нещо. На масата между чашите имаше една дървена мастилница, с конусообразна форма, изваяна по особен начин. Като забеляза, че баща ми я разглежда, учителят му каза:

— Тая мастилница ми е много скъпа. Да знаехте, господине, историята на тая мастилница!

И той разказа следното:

Преди години бил учител в Торино и една цяла зима ходил в затвора да преподава на затворниците. Той преподавал уроците в черквата на затвора, която е една кръгла сграда с високи и голи стени, с много квадратни прозорчета, затворени с по два кръстосани железни пръта. На всяко прозорче отговаря отвътре една много малка килия. Той преподавал уроците си, като се разхождал из студената и тъмна черква, а неговите ученици се подавали от тия дупки с тетрадки в ръце. В мрака се виждали само измършавели и навъсени лица, рошави прошарени бради, втренчени очи на убийци и крадци. Имало един в номер 78, който бил по-внимателен от другите, учел се много добре и гледал учителя с очи, пълни с уважение и признателност. Той бил млад човек с черна брада, повече нещастен, отколкото престъпен, един столар, който в пристъп на гняв захвърлил рендето върху господаря си, който от дълго време го притеснявал, и го наранил смъртоносно в главата. Заради това той бил осъден на няколко години затвор. За три месеца той се научил да чете и да пише и четял постоянно; и колкото повече неща научавал, толкова повече изглеждало, че ставал добър и се разкайвал за престъплението си. Един ден, като свършил урокът, той направил знак на учителя да се приближи до прозорчето и му съобщил със скръб, че на следната утрин щял да отиде да излежава наказанието си в затвора във Венеция. И като му казал сбогом, помолил го с тих и развълнуван глас да му даде да пипне ръката му. Учителят му подал ръката си и той я целунал. След това казал: „Благодаря! Благодаря!“ — и изчезнал. Учителят отдръпнал ръката си: била мокра от сълзи. Оттогава не го видял вече. Минали шест години: „Аз мислех за всичко друго, но не и за тоя нещастник — каза учителят, — когато оня ден сутринта идва в къщи един непознат с голяма черна брада, вече малко прошарена, и ми казва: «Вие ли сте, господине, тоя и тоя учител?» — «Кой сте вие?» — питам го аз. — «Аз съм затворникът от номер 78 — ми отвръща той. — Преди шест години вие ме научихте да чета и да пиша. Ако си спомняте, на последния урок ми подадохте ръката си. Аз излежах наказанието си и дойдох да ви помоля да приемете от мене един спомен, един малък предмет, който изработих в затвора. Ще го приемете ли за спомен от мене, господин учителю?» Аз не му отговорих веднага. Той помисли, че не искам да го приема и ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: «Значи шест години на страдания не са били достатъчни да изчистят ръцете ми!» В очите му имаше толкова много скръб, че аз веднага му протегнах ръка и взех предмета. Ето го.“

Разгледах внимателно мастилницата: изглеждаше, че бе изработена с острието на гвоздей, с много голямо търпение. Отгоре беше издълбана тетрадка с писалка напреко върху нея с надпис: „На моя учител. Спомен от номер 78. Шест години!“ И отдолу с малки букви: „Учение и надежда…“

Учителят не каза нищо друго. Ние си тръгнахме. Но из целия път от Монкалиери до Торино аз не можах да откъсна мисълта си от тоя затворник на прозорчето, от сбогуването с учителя, от жълтата мастилница, изработена в затвора, която казваше толкова неща… През нощта я сънувах и тая заран пак мислих за нея… далеч от мисълта за изненадата, която ме очакваше в училището! Щом седнах на новия си чин до Дероси и написах задачата си по смятане за месечния изпит, аз разказах на другаря си цялата история за затворника и мастилницата, като му описах мастилницата с изображението и надписа върху нея! При думите „шест години!“ Дероси подскочи и започна да гледа ту мене, ту Кроси, сина на зеленчукопродавачката, който седеше на предния чин с гръб, обърнат към нас, цял погълнат от задачата.

— Тихо! — каза ми той след това ниско, като ме хвана за ръката. — Кроси ми каза завчера, че е зърнал една дървена мастилница в ръцете на баща си, завърнал се от Америка: една конусообразна мастилница, изработена на ръка, с тетрадка и писалка… тя е… шест години… Разправяше, че баща му бил в Америка, а пък той бил в затвора. Кроси бил малък по времето на престъплението, не си спомня, майка му го излъгала, той не знае нищо. Да не се изтървеш да кажеш дума за това!

Аз онемях, втренчил очи в Кроси. Дероси реши задачата и я подаде под чина на Кроси, даде му лист хартия и взе от ръката му „Малкият болногледач“, месечния разказ, който учителят му бе дал, за да го препише той вместо Кроси. Дероси му подари перца, помилва го по рамото и ме накара да дам честна дума, че няма да кажа никому нищо. И когато излязохме от училище, ми каза:

— Вчера баща му идва да го вземе; ще дойде и днес. Прави, каквото правя аз.

Излязохме на улицата, бащата на Кроси беше там, застанал малко настрана. Той имаше черна, малко прошарена вече брада, беше лошо облечен, с безцветно и замислено лице. Дероси стисна ръката на Кроси така, че да го видят, и каза силно:

— Довиждане, Кроси! — и го погали под брадичката.

Аз направих същото. Но като го направих, Дероси се изчерви, аз също. Бащата на Кроси ни погледна внимателно и благосклонно. Но в погледа му проблесна изразът на безпокойство и подозрение, който ни накара да изтръпнем.

Малкият болногледач
Месечен разказ

През една мартенска дъждовна утрин при вратаря на неаполската болница на пелегрините^[1] се яви едно селянче, цялото измокрено и изпръскано от дъжд и кал, с вързоп дрехи под мишница; момчето запита за баща си, като подаде едно писмо. То имаше хубаво, обло възмургаво лице, замислени очи и дебели полуотворени устни, които оставяха да се виждат снежнобелите му зъби. То идваше от едно село от околностите на Неапол. Баща му, отишъл преди година да търси работа във Франция, се бе завърнал в Италия и бе слязъл преди няколко дни в Неапол, дето се беше разболял. Той едва бе успял да напише два реда до семейството си, за да го уведоми за пристигането си и да му каже, че постъпва в болницата. Неговата съпруга изпадна в отчаяние от това известие, но не можеше да се мръдне от къщи, защото имаше едно болно момиченце и друго много малко дете. Затова тя изпрати в Неапол най-големия си син с малко пари, да се грижи за баща си, за своя тата, както се казва в оня край. Момчето беше извървяло около десет мили.

Вратарят хвърли поглед върху писмото, повика един болничен прислужник и му каза да заведе момчето при баща му.

— Кой е баща ти? — запита го болничният прислужник.

Момчето, разтреперано от страх да не чуе нещо тъжно, каза името.

Болничният прислужник не можеше да си спомни такова име.

— Да не е един стар работник, дошъл от чужбина? — запита той.

— Работник, да! — отвърна, момчето, все по-неспокойно. — Той не е много стар, но е дошъл от чужбина, да.

— Кога е постъпил в болницата? — запита болничният прислужник.

Момчето хвърли поглед върху писмото.

— Преди пет дена, струва ми се.

Болничният прислужник се позамисли; след това като че ли изведнъж си спомни и каза:

— А! Четвърта стая, леглото в дъното.

— Много ли е болен? Как е? — запита безпокойно момчето.

Болничният прислужник го погледна, без да отговори. След това му каза:

— Ела с мене.

Изкачиха две стръмни стълби, отидоха в дъното на един тъмен коридор и се озоваха пред отворената врата на голяма стая, дето се простираха две редици легла.

— Ела — повтори болничният прислужник, като влизаше.

Момчето се ободри и го последва, като хвърляше плахи погледи надясно и наляво по бледите и изтощени лица на болните. Някои от тях бяха със затворени очи и изглеждаха като мъртви, други гледаха в пространството с големите си втренчени очи като изплашени. Неколцина стенеха като деца. Стаята беше тъмна, въздухът пропит с остра миризма на лекарства. Две милосърдни сестри сновяха наоколо със стъкълца в ръце.

Като стигна в дъното на стаята, болничният служител се спря до едно легло, дръпна завесите на прозореца и каза:

— Ето баща ти!

Момчето се разплака и изтърва вързопа. То отпусна глава на рамото на болния, като му хвана ръката, която лежеше неподвижна върху завивката. Болният не се помръдна.

Момчето се вдигна, погледна баща си и се разрида отново. Тогава болният го изгледа продължително и сякаш го позна. Но устните му не се движеха. Клетият тата, колко се беше променил! Синът никога не би го познал! Косите му бяха побелели, брадата му порасла, лицето му беше подпухнало, с тъмночервен цвят, с опъната и лъскава кожа, очите му умалени, устните му набъбнали, цялото му лице променено; той нямаше вече нищо свое освен челото и извивките на веждите. Дишаше мъчително.

— Татко, татко! — промълви момчето. — Аз съм, не ме ли познаваш? Аз съм Чичило, твоят Чичило! Дойдох от село, мама ме изпрати. Погледни ме добре, не ме ли познаваш? Кажи ми една дума!

Но болният, след като го изгледа внимателно, затвори очи.

— Татко! Татко! Какво ти е? Аз съм твоят син, твоят Чичило.

Болният не се мръдна вече и продължаваше да диша тежко.

Тогава, разплакано, момчето взе един стол и седна до леглото, като не откъсваше очи от баща си. „Някой лекар ще мине на преглед — мислеше си то. — Той ще ми каже нещо“. И то се потопи в печалните си мисли, като си спомни много неща за добрия си баща: деня на отпътуването, когато му каза последното сбогом на парахода, надеждите, които семейството възлагаше на това негово пътуване, отчаянието на майка си при пристигането на писмото. И то си помисли за смъртта, видя баща си умрял, майка си — облечена в черно, семейството си в нищета. И остана дълго време така замислено. По едно време една ръка го бутна леко и то се стресна: беше една монахиня.

— Какво му е на баща ми? — запита я то веднага.

— Твой баща ли е? — каза нежно сестрата.

— Да, баща ми е, дойдох… Какво му е?

— Не се бой, момче — отвърна сестрата. — Сега ще дойде лекарят. — И се отдалечи, без да му каже друго.

След половин час то чу, че издрънка звънец, и видя в дъното на стаята да влиза лекарят, придружен от един помощник; подир тях вървяха сестрата и един прислужник. Започнаха визитацията, като се спираха при всяко легло. Очакването се струваше на момчето безкрайно и при всяка стъпка на лекаря неговото безпокойство растеше. Най-сетне дойде при съседното легло. Лекарят беше висок и прегърбен старец със сериозно лице. Преди да се отдели от съседното легло, момчето стана на крака и когато се приближи, то започна да плаче.

Лекарят го изгледа.

— Син на болния — каза сестрата; — пристигна тая заран от село.

Лекарят сложи ръка на рамото му, след това се наведе над болния, премери му пулса, пипна му челото и зададе няколко въпроса на сестрата, която отговори:

— Нищо ново.

Той се позамисли, след това каза:

— Продължете както преди.

Тогава момчето се осмели и запита с разплакан глас:

— Какво му е на баща ми?

— Не се бой, синко — отвърна лекарят, като сложи отново ръка на рамото му. — Той страда от червен вятър. Положението му е тежко, но има още надежда. Помагай му. Твоето присъствие може да му донесе добро.

— Но той не може да ме познае! — възкликна момчето отчаяно.

— Ще те познае… утре може би. Да се надяваме, бъди смел!

Момчето искаше да запита за друго, но не посмя. Лекарят отмина.

И тогава то започна своя живот на болногледач. Като не можеше да прави друго, то оправяше завивките на болния, пипаше му от време на време ръката, пъдеше мухите, навеждаше се над него при всяко охкане и когато сестрата донасяше нещо за пиене, то вземаше от ръката й чашата или лъжицата и му я поднасяше вместо нея. Болният понякога го поглеждаше, но не даваше признак, че го е познал. Все пак погледът му се спираше по-продължително върху него, особено когато изтриваше с кърпичка очите му. Така мина първият ден.

През нощта момчето спа на два стола в един ъгъл на стаята, а заранта подхвана отново своята милосърдна служба. Тоя ден сякаш в зениците на болния започна да проблясва съзнание. При гальовния глас на момчето очите на болния сякаш за миг добиваха смътния израз на признателност, а веднъж той помръдна устните си, сякаш искаше да каже нещо. След всяка къса дрямка, когато отваряше отново очи, той сякаш търсеше своя малък служител. Лекарят мина още два пъти и забеляза малко подобрение. Привечер, когато момчето поднасяше чашата към устата на баща си, стори му се, че по набъбналите му устни трепна лека усмивка. И тогава то започна да се утешава, да се надява. И с надеждата, че баща му ще го разбере, макар и смътно, то му говореше, говореше надълго за майка си, за малките си сестри, за завръщането в къщи и го увещаваше с горещи и сърдечни думи да не пада духом. То често си мислеше, че баща му не го разбира, но въпреки това му говореше, защото му се струваше, че и като не го разбираше, болният слушаше с удоволствие гласа му, пропит от любов и скръб. Така мина и вторият ден, и третият ден, и четвъртият — леки подобрения и внезапни влошавания. Момчето беше толкова погълнато от грижите си, че едва успяваше да хапне два пъти на ден по малко хляб и сирене, които му донасяше сестрата, и почти не виждаше онова, което ставаше около него: умиращите болни, внезапното притичване на сестрите нощем, отчаяните, плачове и жестове на посетителите, които излизаха без надежда, всички ония печални и мъчителни сцени от живота на една болница, които при друг случай биха го смаяли и ужасили. Часовете, дните си течеха и то беше винаги там, при баща си, внимателно, усърдно, потрепващо при всяка негова въздишка и при всеки негов поглед, непрекъснато колебаещо се между надеждата, която му изпълваше душата, и безутешността, която смразяваше сърцето му.

На петия ден болният неочаквано стана по-зле.

Когато момчето запита лекаря, той поклати глава, сякаш искаше да каже, че е свършено, и то се отпусна на стола и се разрида. И все пак едно нещо го утешаваше. Въпреки че състоянието на болния се влошаваше, нему се струваше, че той си възвръщаше полека-лека съзнанието. Той гледаше момчето все по-внимателно и с растяща нежност, искаше да взема питие или лекарство само от него и все по-често правеше онова напрегнато движение на устните, сякаш искаше да произнесе някоя дума. И понякога го правеше така ясно, че момчето го хващаше буйно за ръката, окрилено от внезапна надежда, и му казваше с радостна нотка в гласа:

— Потърпи, потърпи, татко, ще оздравееш, ще си отидем, ще се върнем в къщи при мама, още малко потърпи!

Часът беше четири следобед. Момчето беше се отдало на един от поривите си на нежност и надежда, когато отвъд най-близката врата на стаята се чу шум от стъпки и след това един силен глас, който произнесе само две думи:

— Довиждане, сестро!

Тия думи го накараха да скочи на крака и да нададе сподавен вик.

В същото време влезе в стаята един човек с голям вързоп в ръка, последван от една сестра.

Детето нададе остър вик и остана приковано на мястото си.

Човекът се обърна, погледна го за миг и също извика:

— Чичило! — и се хвърли към него.

Момчето падна в обятията на баща си, задавено от сълзи.

Сестрите, болничните прислужници и помощникът притичаха и останаха смаяни.

Момчето не можеше да проговори.

— О, Чичило мой! — възкликна бащата, след като изгледа внимателно болния и целуна няколко пъти момчето. — Чичило, синко, как така са те довели при леглото на друг? А пък аз бях се отчаял, че не те виждам, след като майка ти ми писа: изпратих го! Клетият Чичило! От колко дни си тук? Как стана тая грешка? Аз се отървах с малко. Здраво стоя на краката си! А майка ти? А Кончетела? А малката? Как са? Аз излизам от болницата. Да вървим. О, боже господи! Кой би го помислил!

Момчето се помъчи да отрони няколко думи, за да осведоми баща си.

— О, колко се радвам — промълви то. — Колко се радвам! Какви лоши дни прекарах!

И не преставаше да целува баща си. Но не се помръдваше.

— Ела де — каза баща му. — Ще пристигнем още тая вечер в къщи. Да вървим!

И го дръпна към себе си.

Момчето се обърна да погледне своя болен.

— Ела де… няма ли да дойдеш? — запита го смаян баща му.

Момчето погледна пак болния, който в тоя миг отвори очи и го загледа втренчено.

Тогава от душата му бликна поток от думи.

— Не, татко, почакай… не… не мога. Тоя старец… От пет дена съм тук. Все ме гледа. Мислех, че си ти. Обичах го. Гледа ме, ще му дам да пие. Той иска винаги да съм до него. Сега е много зле. Имай търпение, аз нямам смелост, не знам, много ме безпокои, ще се върна в къщи утре, нека остана още малко, нали не е добре да го оставя, виж как ме гледа… Аз не знам кой е, но той ме обича, ще умре сам, нека остана тук, мили татко!

— Браво, момченце! — извика помощникът.

Бащата остана поразен. Той изгледа момчето, след това болния.

— Кой е? — запита той.

— Селянин като вас — отговори, помощникът. — Дошел е от чужбина и постъпи в болницата в деня, в който постъпихте и вие. Донесоха го тук в безсъзнание и не можа да каже нищо. Може да има далече семейство, синове. Сигурно мисли, че вашето момче е от близките му.

Болният гледаше непрекъснато момчето.

Бащата каза на Чичило:

— Остани.

— Няма да е за дълго — промълви помощникът.

— Остани — повтори бащата. — Ти имаш сърце. Аз отивам веднага в къщи, да успокоя майка ти. Вземи тия пари за нуждите си. Сбогом, добри ми сине! Довиждане!

Прегърна го, погледна го продължително, целуна го по челото и си отиде.

Момчето се върна при леглото и болният сякаш се успокои.

Чичило подзе службата си на болногледач, без да плаче, но с предишното усърдие и с предишното търпение. Започна да му дава да пие, да му оправя завивките, да му милва ръката, да му говори нежно, за да му вдъхва смелост. Стоя при него целия ден и цялата нощ; остана и на следния ден. Но състоянието на болния все повече се влошаваше. Лицето му доби морав цвят, дишането му стана тежко, движенията му ставаха все по-неспокойни, от устата му излизаха неясни викове, подпухналостта му стана чудовищна. На вечерната визитация лекарят каза, че нямало да преживее нощта. Тогава Чичило удвои грижите си и не го изпускаше нито за миг от очи. А болният го гледаше, гледаше и току помръдваше с голямо усилие устните си, сякаш искаше да каже нещо; и от време на време очите му, които все повече и повече се умаляваха и замъгляваха, добиваха израз на необикновена нежност. И тая нощ момчето бодърствува, докато видя през прозореца зазоряването и докато се появи в стаята сестрата.

Сестрата се доближи до леглото, хвърли поглед върху болния и си отиде с бързи крачки. След малко тя се появи отново с помощник-лекаря и един болничен прислужник, който носеше фенер.

— Той свършва — каза лекарят.

Момчето хвана ръката на болния. Болният отвори очи, изгледа го втренчено и ги затвори отново.

В тоя миг на момчето се стори, че той му стисна ръката.

— Стисна ми ръката! — възкликна то.

Лекарят се наведе за малко над болния, след това се изправи. Сестрата откачи едно разпятие от стената.

— Умря! — извика момчето.

— Върви си, синко — каза лекарят. — Твоето свето дело е свършено. Върви си и бъди щастлив — заслужаваш го. Бог да те закриля. Сбогом!

Сестрата, която се беше отдалечила за малко, се върна с китка теменужки, извадени от една чаша на прозореца, и ги подаде на момчето, като му каза:

— Нямам друго да ти дам. Вземи това за спомен от болницата.

— Благодаря — маза момчето, като поемаше с едната си ръка китката, а с другата изтриваше сълзите си; — но мен ме чака толкова дълъг път… ще ги изхабя.

И то развърза китката и разпръсна теменужките върху леглото, като каза:

— Оставям ги в памет на моя клет мъртвец. Благодаря, сестро. Благодаря, господин докторе.

След това то се обърна към мъртвеца и промълви:

— Сбогом… — И докато търсеше име, с което да го назове, от сърцето му бликна на устните сладката дума, с която то се обръщаше към него в продължение на пет дена:

— Сбогом, клети татко!

Като каза това, то взе под мишница вързопчето с дрехите си и с бавни, крачки, смазано от умора, си отиде. Денят настъпваше.

Работилницата

18, събота

Прекоси дойде снощи да ми напомни да отида да видя работилницата им и тая заран, като излизах с баща си, го накарах да ме заведе. Докато се приближавахме към работилницата, от нея излезе тичешком Гарофи, с пакет в ръка, като развяваше голямата си пелерина, под която той скрива стоките си. А, сега знам откъде търговецът Гарофи взема железните стърготини, които продава за стари вестници!

Като се показахме на вратата, видяхме Прекоси седнал върху купчина тухли с учебник на колене. Той стана веднага и ни покани да влезем. Работилницата беше една голяма стая, пълна с прах от въглища, със стени, по които бяха окачени чукове, клещи, железни пръчки и всякакъв вид железа. В един ъгъл гореше пещ, в която духаше духало, теглено от едно момче. Бащата на Прекоси беше близо до наковалнята, а един калфа държеше желязна пръчка в огъня.

— А, ето го тук — каза ковачът, щом ни видя, като свали каскета си, — отличното момче, което подарява железници! Дошло е да види как работим, нали? Ей сега ще му покажа.

Като казваше това, той се усмихваше; лицето му не беше сърдито и очите му не бяха злобни като преди. Калфата му подаде една дълга желязна пръчка, нажежена накрая, и ковачът я сложи върху наковалнята. Той правеше желязна пръчка със завит край за балконска ограда. Повдигна един голям чук и започна да удря желязната пръчка, като местеше нажежената част ту насам, ту нататък и я обръщаше по различен начин. И беше удивително да види човек как под бързите и точни удари на чука желязото се огъваше, извиваше се, вземаше постепенно прелестната форма на извит лист на цвете, като пръчица от тесто, моделирана сякаш с ръце. През това време неговият син ни гледаше с израз на гордост, като че искаше да ни каже: „Вижте как работи баща ми!“

— Видя ли как се работи? — запита ме ковачът, когато свърши, като постави пред мене пръчката, която приличаше на владишки жезъл. След това я остави настрана и пъхна в огъня друга.

— Добре изработена наистина — каза баща ми. И добави: — Работите, а? Върна ви се желанието.

— Върна се, да — отвърна работникът, като си избърсваше потта, поизчервен. — И знаете ли кой ми го възвърна?

Баща ми се престори, че не разбира.

— Ей това отлично момче — каза ковачът, като посочи с пръст сина си, — това отлично момче, което учеше и правеше чест на баща си, докато баща му… пиянствуваше и се отнасяше към него като към животно. Когато видях медала… Ах, малкото ми, ела тук да ти видя добре муцунката. — Момчето се затече веднага, ковачът го взе и го сложи върху наковалнята, като го държеше под мишниците, и му каза:

— Я поизчисти малко фасадата на твоя баща-звяр! Тогава Прекоси покри с целувки черното лице на баща си, докато и той сам почерня.

— Така е добре — каза ковачът и го сложи отново на земята.

— Така наистина е добре, Прекоси! — възкликна баща ми, доволен.

И като каза довиждане на ковача и на сина му, той ме изведе навън. Когато излизах, малкият Прекоси ми каза:

— Извини ме! — и ми пъхна в джоба едно пакетче гвоздеи.

Аз го поканих да дойде да гледаме карнавала от нашата къща.

— Ти му подари твоята железница — каза ми из пътя баща ми; — но ако тя беше от злато и пълна с бисери, пак щеше да бъде малък подарък за тоя свет син, който обнови сърцето на баща си.

Малкият палячо

20, понеделник

Целият град кипи поради карнавала, който е към своя край. На всеки площад се надигат бараки на акробати и въртележки. И под нашите прозорци е опънал купола си един цирк. В него дава представления една венецианска трупа с пет коня. Циркът е в средата на площада, а в единия ъгъл има три големи покрити коли, в които спят и се преобличат акробатите — три къщички на колела, с прозорчета и всяка с по едно огнище, което постоянно дими. Между прозорчетата са прострели детски пелени. Има една жена с дете кърмаче, която готви и играе на въже. Клетите хора! Думата акробат се смята за обидна; а те си печелят хляба честно, като развличат всички. И как се мъчат! Цял ден тичат от цирка до колите по фланелка в тоя студ; хапнат два залъка и тичат между едно представление и друго. А понякога, когато циркът е препълнен, се извива вятър, който раздира платната и загася лампите, и тогава — сбогом, зрелище! Трябва да връщат парите и да работят цяла нощ, за да възстановят бараката.

Има две момчета, които работят. Баща ми позна по-малкото, когато прекосяваше площада; то е син на собственика на цирка, същият, когото видяхме да играе на кон миналата година в цирка на площад „Виктор Емануил“. То е пораснало, сигурно е на осем години. Има красиво кръгло и мургаво лице и много черни къдрица, които се подават от конусовидната му шапка. Облечено е като палячо, пъхнато е в нещо като чувал с ръкави, бял, везан с черно, и е обуто с платнени обувки. То е дяволче. Харесва се на всички. Върши всичко. Заран рано го виждаме загърнато в шал да носи мляко в дървената къщичка. След това отива да вземе конете от обора на улица „Берлота“. Носи на ръце малкото дете, пренася обръчи, дървени, магарета, метални пръчки, въжета, чисти колите, огъня и през време на почивка винаги е около майка си. Баща ми постоянно го гледа от прозореца и все за него говори и за близките му, които изглежда са добри хора и обичат децата.

Една вечер отидохме на цирк. Беше студено и имаше съвсем малко хора, но малкият палачо залягаше много да ги държи весели. Той правеше смъртни скокове, хващаше се на опашката на конете, ходеше по въже съвсем сам и пееше, винаги усмихнат, с хубавото си мургаво личице. А баща му, който носеше червено палто, бели панталони, високи ботуши и камшик в ръка, го гледаше, но беше тъжен. Баща ми изпитваше състрадание към малкия и на следния ден говори за него с художника Делис, който дойде у нас. Тия хора се съсипват от работа, а печелят толкова малко! Това момче му харесваше толкова много! Какво можеше да се направи за тях? На художника му хрумна една мисъл.

— Напиши една хубава статия в „Газета“ — каза той на баща ми, — ти умееш да пишеш. Ти ще разкажеш чудесата на малкия палячо, а аз ще го нарисувам. „Газета“ четат всички и поне веднъж ще се стекат хора.

И така направиха. Баща ми написа хубава и шеговита статия, в която се казваше всичко, което виждаме от прозореца, и възбуждаше у читателя желание да се запознае отблизо с малкия артист и да го погали. Художникът направи хубава скица, която бе отпечатана със статията в събота вечерта.

И на представлението в неделя се стече в цирка маса свят. Беше обявено: Представление в полза на малкия палячо. Баща ми ме заведе на едно от първите места. На входа беше окачен „Газета“ със статията. Циркът беше препълнен. Мнозина от зрителите държеха в ръка „Газета“ и я показваха на малкия палячо, който се смееше и тичаше ту при един, ту при друг, преливащ от щастие. Стопанинът на цирка беше също доволен. Представете си! Никой вестник не беше му направил такава голяма чест, а и касата беше пълна с пари. Баща ми седна до мене. Между зрителите имаше наши познати. Наблизо до входа за конете стоеше прав учителят по гимнастика, оня, който е бил с Гарибалди, а срещу нас, на вторите места, Зидарчето, с кръглото си личице, седнало до грамадния си баща. Щом ме видя, то ми направи заешка муцуна. Малко по-нататък видях Гарофи, който броеше зрителите, като пресмяташе на пръсти колко пари може да е събрала трупата. На първите места, недалече от нас, беше и клетият Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, с патериците си между колената, облегнал се на баща си, артилерийски капитан, който държеше едната си ръка върху рамото му.

Представлението започна. Малкият палячо направи чудеса върху коня, на трапеца и по въжето. Всеки път, когато свършваше, всички му ръкопляскаха и мнозина му дърпаха къдриците. След това изпълниха упражнения разни други акробати, фокусници и ездачи, облечени в дрипи и блестящи от сребро. Но когато момчето отсъствуваше, хората сякаш се отегчаваха.

По едно време видях учителя по гимнастика, застанал неподвижен до входа за конете. Той пришепна нещо на стопанина на цирка и последният веднага обиколи с поглед зрителите, като че ли търсеше някого. Погледът му се спря върху нас. Баща ми забеляза това, разбра, че учителят му е казал, че той е автор на статията, и за да не му благодарят, се измъкна, като ми каза:

— Ти, Енрико, остани; ще те чакам вън.

Малкият палячо, след като размени няколко думи с баща си, направи още едно упражнение, изправен върху коня, който бягаше в галоп. Той се преоблече четири пъти поред — като поклонник, моряк, войник и акробати винаги, когато минаваше покрай мене, ме поглеждаше. После, като слезе, започна да обикаля цирка с палячовската си шапка в ръце и всички хвърляха в нея пари и бонбони. Аз държех в ръката си две петачета, но когато дойде пред мене, вместо да ми поднесе шапката си, той я дръпна назад, изгледа ме и мина нататък. Останах посрамен. Защо прояви към мене тая грубост?

Представлението свърши, стопанинът на цирка поблагодари на публиката и всички хора станаха, като се струпаха към входа. Аз бях смутен сред тълпата и тъкмо вече щях да изляза, когато усетих, че една ръка ме побутна. Обърнах се: беше малкият палячо с хубавото си мургаво личице и черните си къдри. Той ми се усмихваше. Ръцете му бяха пълни с бонбони. Тогава разбрах.

— Искаш ли — запита ме той — да приемеш тия бонбони от палячо?

Аз кимнах с глава утвърдително и си взех три или четири.

— Тогава — добави той — приеми и една целувка.

— Може и две — отговорих му аз и му подадох лицето си.

Той избърса с ръкав набрашненото си лице, обви с ръка шията ми и запечата две целувки върху бузите ми, като ми каза:

— Едната е за баща ти.

Последният ден на карнавала

21, вторник

Каква тъжна сцена видяхме днес, като минаваха маските! Тя свърши добре, но можеше да последва голямо нещастие.

На площад „Сан Карло“, целият украсен с жълти, червени и бели гирлянди, бяха се струпали много хора. Сновяха разноцветни маски, минаваха позлатени коли със знаменца, във формата на павилиони, театърчета и лодки, пълни с палячовци, войници, готвачи и овчари. Бъркотията беше толкова голяма, че човек не знаеше къде да погледне. Шум от тръби, рогове и чинели разкъсваше ушите. Хората с маски в колите пиеха и пееха, като подхвърляха по някоя закачка на хората, които вървяха пеша, и на ония, които стояха по прозорците. А и те отговаряха, като викаха, колкото им глас държи, и се замеряха с портокали и бонбони. Над файтоните и тълпата, докъдето стигаше погледът, се виждаха да се развяват знаменца, да лъщят шлемове, да трептят пера, да се движат грамадни картонени глави, исполински бонета, огромни цилиндри, чудновати оръжия, дайрета, дрънкалки, червени шапки и шишета… Всички изглеждаха като луди. Когато нашият файтон навлезе в площада, пред нас се движеше една великолепна кола, теглена от четири коня, наметнати с везани със злато покривала, и цялата украсена с гирлянди от изкуствени рози. В колата имаше четиринайсет или петнайсет господа, маскирани като благородници от френския двор. Всички блестяха в коприна, с бяла перука, с шапка с перо под мишница и с шпага, а гърдите им бяха безредно отрупани с ленти и дантели. Те бяха извънредно хубави. Пееха всички заедно една френска песен и хвърляха бонбони на хората, а хората ръкопляскаха и викаха.

По едно време от лявата си страна видяхме един човек да повдига над главите на хората едно момиченце на пет или шест години; то, клетото, плачеше отчаяно, като махаше с ръцете си, сякаш обхванато от конвулсии. Човекът си проби път към колата на господата. Един от тях се наведе, а другият каза високо:

— Вземи това момиченце, загубило е майка си в тълпата. Дръж го на ръце. Майката не може да бъде надалече, ще го види. Няма друг начин.

Господинът взе момиченцето на ръце. Останалите престанаха да пеят. Момиченцето ревеше и се дърпаше. Господинът махна маската си. Колата продължи да се движи бавно.

През това време, както отпосле ни казаха, в противоположния край на площада една нещастна, почти обезумяла жена пробивала тълпата с лакти и викала:

— Мария! Мария! Мария! Загубих дъщеря си! Откраднаха ми я! Задушиха момиченцето ми!

И от четвърт час тя се тревожела и така се измъчвала, като ходела насам-натам, притискана от тълпата, и молела да й сторят път.

А през това време господинът от колата държеше момиченцето притиснато към лентите и дантелите на гърдите си, като кръстосваше с поглед площада и се мъчеше да успокои клетото създание, което покриваше лицето си с ръце, без да знае къде се намира, и ридаеше до скъсване.

Господинът беше развълнуван, личеше, че тия викове трогваха душата му. Другите предлагаха на момиченцето портокали и бонбони; но то блъсваше всичко, като все повече се плашеше и се дърпаше.

— Търсете майката! — извика господинът на тълпата. — Търсете майката!

И всички започнаха да се извръщат наляво и надясно, но майката не се намираше. Най-сетне в началото на улица „Рим“ една жена се спусна към колата… О, никога няма да я забравя! Тя не приличаше вече на човешко създание. Косите й бяха разчорлени, лицето разкривено, дрехите изпокъсани. Тя се спусна напред, като издаде едно хриптене, което не се разбра, дали беше от радост, от ужас или от гняв, и протегна бързо ръцете си като две лапи, за да грабне дъщеря си. Колата спря.

— Ето го — каза господинът, като подаде момиченцето, след като го целуна.

И той го сложи в обятията на майката, която го притисна към гърдите си като фурия. Но едната от ръчичките остана за минута в ръцете на господина, който извади от десницата си един златен пръстен с диамант и го надяна бързо на един от пръстите на малката.

— Вземи го — каза й той, — ще ти бъде за зестра.

Майката остана поразена, тълпата започна да ръкопляска, господинът си сложи отново маската, другарите му подхванаха отново песента и колата потегли бавно сред буря от ръкопляскания и възгласи: „Да живее!“

Слепите деца

24, четвъртък

Учителят е много болен и вместо него изпратиха учителя на четвърти клас, който е бил учител в института на слепите. Той е най-стар от всички и е толкова побелял, че сякаш има на главата си перука от памук, и говори по такъв начин, като че пее някаква тъжна песен; но говори добре и знае много. Щом влезе в клас, видя едно момче с превързано око, приближи се до него и го запита какво му е.

— Пази си очите, момче — каза му той.

Тогава Дероси го запита:

— Вярно ли е, господин учителю, че сте били учител на слепите?

— Да, няколко години — отвърна той.

И Дероси каза полугласно:

— Разкажете ни нещо.

Учителят отиде да седне до масата.

Корети каза високо:

— Институтът на слепите е на улица „Ница“.

— Вие казвате слепи, слепи — забеляза учителят, — както бихте казали болни или бедни, или не знам какво друго. Но разбирате ли добре значението на тая дума? Помислете малко за това! Слепи! Да не виждаш никога нищо! Да не различаваш деня от нощта, да не виждаш нито небето, нито слънцето, нито собствените си родители — нищо от всичко онова, което е около тебе и което се пипа; да си потопен в постоянен мрак и да си като заровен в земята! Опитайте се за малко да затворите очи и да си представите, че ще трябва да останете завинаги така: веднага ще ви обхване безпокойство, ужас, ще ви се стори, че е невъзможно да издържите, че ще започнете да викате, че ще полудеете или ще умрете. Ала когато влезете за пръв път в института на слепите през време на отдих и чуете от всички страни клетите момчета да свирят на цигулки и флейти, да разговарят високо и да се смеят, когато ги видите да се качват и слизат пъргаво по стълбите, да обикалят свободно по коридорите и спалните, никога няма да помислите, че те са нещастни. Трябва да ги наблюдавате добре. Между тях има здрави и весели младежи на шестнайсет или осемнайсет години, които носят слепотата си с известна непринуденост, почти с известна самоувереност; но от израза на горчивина и негодувание в лицата им се разбира, че са страдали страхотно, преди да се примирят с нещастието си. Има други с бледи и благи лица, в които се чете голямо примирение: но тъжно примирение и, естествено, понякога те все още ще си поплакват тайно.

Ах, деца мои! Помислете си, че някои от тях са загубили зрението си в няколко дни, че други са го загубили след дългогодишно мъчение и след много ужасни хирургически операции и че мнозина са родени така, родени в нощ, която не е имала никога зора за тях, влезли са в света като в огромна гробница; те не знаят и как изглежда човешкото лице! Представете си колко трябва да са страдали и колко трябва да страдат, когато си мислят, макар и смътно, за страхотната разлика между тях и ония, които виждат, и се питат: „Защо е тая разлика, щом нямаме никаква вина?“ Аз, който съм бил няколко години между тях, когато си спомня оня клас, всички ония очи, запечатани завинаги, всички зеници без поглед и без живот и след това погледна вас… струва ми се, че е невъзможно да не сте щастливи. Помислете си: в Италия има около двайсет и шест хиляди слепи. Двайсет и шест хиляди души, които не виждат светлина, разбирате ли; една войска, за която са необходими четири часа, докато се изниже под прозорците ни!

Учителят млъкна; всички бяха притаили дъх.

Дероси запита вярно ли е, че осезанието у слепите е по-чувствително от нашето.

Учителят каза:

— Вярно е. Всички останали чувства у тях са по-изтънчени. Понеже трябва да заместват зрението, те се упражняват по-добре, отколкото ония, които виждат. Заран в спалните някой запитва друг: „Има ли слънце?“ и който е по-бърз в обличаното, изскача веднага на двора да размаха ръце във въздуха, за да усети дали се разлива топлината на слънцето, и тича да занесе хубавото известие: „Има слънце!“ От гласа на някой човек те си създават представа за ръста му. Ние съдим за душата на човек по очите му, а те — по гласа му. Спомнят си интонациите и произношенията в течение на години. Те долавят дали в някоя стая има повече от един човек, дори ако говори само един и другите стоят неподвижни. С пипане усещат дали дадена лъжичка е малко или много чиста. Момичетата различават боядисаната вълна от вълната с естествен цвят. Когато минават двама по двама из улиците, те разпознават почти всички дюкяни по миризмата, дори и ония, в които ние не усещаме никакви миризми. Завъртват пумпал и по бръмченето му отиват направо до него, и го вземат, без да сбъркат. Карат обръчи, играят на кегли, скачат на въже, строят си къщички от камъни, късат теменуги, сякаш ги виждат, правят бързо и добре рогозки и кошнички, като преплитат разноцветна слама. Толкова е развито у тях осезанието! Осезанието е тяхното зрение, едно от най-големите им удоволствия е да пипат, да стискат, да отгатват формата на нещата.

Трогателно е да ги види човек, когато ги водят в индустриалния музей, където ги оставят да пипат, каквото си искат; да ги види с каква радост се хвърлят върху геометрическите тела, върху малките модели на къщи, върху инструментите, с каква радост, пипат, трият и обръщат в ръцете си всички неща, за да видят как са направени. Те казват „да видим“!

Гарофи прекъсна учителя, за да го запита вярно ли е, че слепите деца се научават да смятат по-добре от другите.

Учителят отговори:

— Вярно е. Те се учат да смятат и да четат. Имат книги, направени нарочно за тях — с изпъкнали букви; те прокарват пръстите си по тях, разпознават буквите и произнасят думите. Четат бързо. Човек трябва да ги види горките, как се изчервяват, когато сбъркат. Те също така пишат, без мастило. Пишат върху плътна и корава хартия с металическо шило, с което се правят точици, вдлъбнати и групирани според една особена азбука. Тези точици излизат изпъкнали на обратната страна на хартията така, че като обърнат листа и прокарат пръстите си по тия изпъкналости, могат да прочетат това, което са написали, а също така и написаното от други. Така правят съчиненията си и така си пишат писма помежду си. По същия начин пишат числата и смятат. И смятат на ум с невероятна леснина, тъй като те не се разсейват от видимите неща, каквито става с нас. И да ги видите с каква любов слушат, когато им четат, колко внимават, как запомнят всичко, как споделят мисли помежду си, също и малките по история и италиански език, седнали по четирима или по петима на чин, без да се обръщат един към друг, като разговарят първият с третия, вторият с четвъртия на висок глас и всички заедно, без да изтърват нито една дума — толкова остър и верен е слухът им! И отдават по-голямо значение на изпитите от вас, уверявам ви, и се привързват повече към учителите си. Учителя си познават по вървежа и миризмата му; само от звука на една негова дума те долавят дали е в добро или лошо настроение, дали е добре със здравето си или е болен. Те искат, когато учителят ги насърчава или ги хвали, да ги пипа, а те му пипат ръцете, за да изобразят признателността си. Те се обичат и помежду си, добри другари са. През време на отдих те се събират почти винаги заедно на едни и същи групи. Например в секцията на момичетата се образуват толкова групи, на колкото инструмента свирят — цигуларки, пианистки, флейтистки, и не се разделят никога. Когато се привържат към някого, трудно е да се откъснат от него. Те намират голяма утеха в приятелството. Помежду си се преценяват справедливо. Те имат ясно и дълбоко схващане за доброто и за злото. Никой не се възхищава като тях при разказа за някое благородно дело и за някое голямо събитие.

Вотини запита добре ли свирят.

— Обичат пламенно музиката — отвърна учителят. — Тя е тяхната радост, техният живот. Слепи деца, едва влезли в института, могат да стоят неподвижни на крака по три часа, да слушат музика. Когато учителят каже на някое, че няма способност за музика, то изпитва голяма мъка, но се залавя да учи отчаяно. Ах, ако можехте да чуете музиката им в института, да ги видите, когато свирят с вдигнато чело, с усмивка на уста, с пламнало лице, треперещи от вълнение, почти захласнати в оная хармония, която разливат в безкрайния мрак, който ги заобикаля, то и вие бихте почувствували, че музиката е божествена утеха.

И те ликуват, сияят от щастие, когато учителят им каже: „Ти ще станеш музикант“.

За тях първият в музиката, тоя, който е най-добър по пиано или цигулка, е обичан от всички и всички благоговеят пред него. Ако възникне спор между двамина, отиват при него; ако двама приятели се скарат, той е, който ги помирява. Най-малките, които той учи да свирят, гледат на него като на баща. Преди да си легне, всички отиват да му кажат лека нощ. И непрекъснато говорят за музика. Когато вечер късно вече са си в леглото, почти всички, уморени от учение и работа и полусънени, те все още приказват на нисък глас за опери, за композитори, за инструменти, за оркестри. И за тях е толкова голямо наказание да бъдат лишени от четене или от урока по музика, изпитват толкова голяма мъка, че почти никога учителите нямат смелост да ги накажат по такъв начин. Каквото е светлината за очите ни, такова е музиката за сърцата им.

Дероси запита може ли да отидем да ги видим.

— Може — отговори учителят, — но вие, момчета, не бива да ходите сега. Ще отидете по-късно, когато ще бъдете в състояние да разберете цялата големина на нещастието им и да почувствувате всичката милост, която то заслужава. То е едно печално зрелище, деца. Вие ще видите там понякога, деца, седнали срещу разтворен прозорец, да се наслаждават на чистия въздух, с неподвижно лице, и ще ви се стори, че гледат голямата зелена равнина и хубавите сини планини, които виждате вие… И като си помислите, че не виждат нищо, че няма да видят никога нищо от цялата тая неизмерима хубост, свива ви се сърцето, като че ли са ослепели в същия миг. Сляпородените будят по-малко състрадание, защото като не са видели света и нямат представа за нищо, за нищо и не жалят.

Но има деца, ослепели от няколко месеца, които си спомнят още всичко, които разбират добре какво са загубили. Те се измъчват най-много, когато започнат да чувствуват, че в паметта им се замъгляват малко по малко най-милите образи, да чувствуват как умират в паметта им най-любимите хора. Едно от тия деца ми казваше веднъж с неизразима скръб; „Искам да имам още един път зрение, само за миг, за да видя пак лицето на мама, защото не си го спомням вече!“

И когато майките им ги навестяват, слепите слагат ръцете си върху лицата им, опипват ги добре от челото до брадичката и ушите, за да почувствуват формите им, и почти не вярват, че не могат да ги видят; те ги викат по име много пъти, сякаш за да ги помолят да се покажат още веднъж. Колцина излизат оттам разплакани, дори и мъже с корави сърца! И когато излезе човек оттам, струва му се, че е изключение, почти незаслужено преимущество, че вижда хората, къщите, небето. О, аз съм уверен, че всеки от вас, като излезе оттам, ще бъде готов да се лиши мъничко от собственото си зрение, за да даде поне малко светлинка на всички тия клети деца, за които слънцето няма светлина и майката няма лице.

Болният учител

25, събота

Снощи, като излязох от училище, отидох да видя болния си учител. Той се е разболял от много работа. По пет учебни часа на ден, след това един час гимнастика, след това други два часа във вечерно училище, което значи, че той спи малко, храни се надве-натри и се задъхва от говорене от сутрин до вечер. Може ли да не си разстрои здравето? Така казва майка ми.

Майка ми остана да ме чака при вратата. Аз се качих сам и срещнах по стълбите учителя с черната брада — Коати, оня, който плаши всички и не наказва никого; той ме погледна с широко разтворени очи и изрева като лъв на шега, но без да се засмее. Аз още се смеех, когато дръпнах звънеца на четвъртия етаж; но останах поразен, когато прислужницата ме покани в една бедна полутъмна стая, където лежеше учителят в малък железен креват; беше брадясал. Той сложи ръка на челото си, за да ни види по-добре, и възкликна със своя сърдечен глас:

— О, Енрико!

Аз се приближих до леглото му, той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Браво, синко! Добре стори, че дойде да видиш клетия си учител. Както виждаш, драги Енрико, положението ми е лошо. А как върви училището? Как са другарите ти? И без мене всичко върви добре, а? Можете да минете много добре и без стария си учител, нали?

Аз поисках да му кажа не, но той ме прекъсна:

— Хайде, хайде, аз зная, че не ме мразите.

И въздъхна. Аз се загледах в някакви снимки на стената.

— Виждаш ли? — каза ми той. — Всички тия са ученици, които са ми дали снимките си от двайсет години насам. Добри момчета. Това са моите спомени. Когато умирам, последния поглед ще хвърля там, на всички тия немирници, сред които минах живота си. Когато свършиш основното училище, и ти ще ми дадеш снимката си, нали? — След това взе един портокал от нощната си масичка и ми го пъхна в ръката. — Нямам друго да ти дам — каза той, — това е подарък от болен.

Аз го гледах и не знам защо ми беше мъчно.

— Слушай… — подзе отново той. — Аз се надявам, че ще се отърва; но ако не оздравея… гледай да се засилиш по смятане, защото там си слаб. Направи усилие; важното е веднъж да се заловиш здравата, защото понякога слабият успех не се дължи на липсата на способност, а е плод на предубеждение, на втълпяване.

Докато говореше, дишаше тежко — личеше, че страдаше.

— Имам силна треска — въздъхна той; — полумъртъв съм. И тъй, моля те, обърни особено внимание на смятането, на задачите. Ако не успееш отначало, почини си и опитай пак. Ако не успееш пак, почини си още веднъж и започни отначало. И върви напред, но спокойно, без да се задъхваш, без да си напрягаш мозъка. Хайде тръгвай. Поздрави майка си. И не идвай вече, ще се видим в клас. А ако не се видим, спомняй си понякога за учителя си от трети клас, който те е обичал.

При тия думи ми се доплака.

— Наведи си главата — каза ми той. Аз се наведох и той ме целуна по косите. След това каза:

— Иди си — и обърна лицето си към стената.

Аз полетях надолу по стълбите, защото чувствувах нужда да прегърна майка си.

Улицата

26, събота

Тая вечер те наблюдавах от прозореца, когато се връщаше от дома на учителя; ти блъсна една жена. Внимавай по-добре как вървиш по улицата. И там има задължения. Щом измерваш стъпките и движенията на ръцете си в частен дом, защо да не правиш същото и на улицата, която е дом на всички? Винаги когато срещнеш някой старец, някой бедняк, някоя жена с дете на ръце, някой сакат с патерици, някой човек, превит от товар, някое семейство в траур, отстъпи с уважение — ние трябва да уважаваме старостта, нищетата, майчината любов, немощта, труда, смъртта. Винаги когато видиш, че върху някого връхлита файтон, дръпни го настрана, ако е момче, предупреди го, ако е мъж. Като видиш някое дете само̀, което плаче, попитай го какво му е и вдигни от земята бастуна на стареца, който го е изтървал. Ако се сбият две деца, разтърви ги; ако са двама мъже, отдалечи се, не присъствувай на зрелището на такова грубо насилие, което оскърбява и прави кораво сърцето. И когато минава някой вързан човек между двама стражари, не прибавяй към жестокото любопитство на хората и своето: той може да е невинен. Престани да говориш и да се усмихваш, когато срещнеш някоя болнична носилка, която може би носи някой умиращ, или някое погребално шествие, което би могло да излезе на утрешния ден от нашата къща. Гледай с почит всички деца от институтите, които минават две по две: слепите, немите, рахитичните, сираците, изоставените деца; помисли си, че край тебе минават човешкото нещастие и милостта. Винаги се преструвай, че не виждаш отвратителните или смешни телесни недостатъци на ония, които ги имат. Винаги загасвай всяка запалена клечка кибрит, на която се натъкнеш, защото тя може да струва живота на някого. Отговаряй винаги любезно на проходящия, който те пита за някоя улица. Не гледай никого ухилен, не тичай без нужда, не викай. Уважавай улицата. За възпитанието на един народ се съди преди всичко по държанието му на улицата. Дето има простащина по улиците, ще има простащина и по домовете. И изучавай улиците; изучавай града, в който живееш; ако на утрешния ден ти се озовеш далече от него, ще се радваш, ако можеш да си го представиш добре, ако можеш да го обходиш целия в мисълта си — твоя град, твоето малко отечество, тоя, който е бил в течение на толкова години твоят свят, където си проходил до майка си, изпитал си първите вълнения, отворил си ума за първите идеи, намерил си първите приятели. Той е бил като майка за тебе: просвещавал те е, развличал те е, закрилял те е. Изучавай улиците и хората му, обичай го и когато чуеш, че го оскърбяват, защити го.

 

Баща ти