Александър Блок
Дванадесетте

1

                Черна вечер.

                ял — снегът.

                Вятър, вятър!

        И нозете ти едвам държат.

                Вятър, вятър —

        по цял божи свят!

 

                Вятърът развява, вее

                белий сняг навред.

        Под снега — лед.

                Бавно, тежко

                всяка стъпка се люлее,

        хлъзга се — ах, тежко!

 

                Между две здания —

                обтегнато въже.

                На въжето — плакат:

„Цялата власт на Учредителното събрание!“

        Една бабичка свива се — плаче,

        не разбира що всичко туй значи,

                защо ли е тоз плакат —

                такъв огромен пояс?

Партенки много биха излезли от този плат —

                а всеки днес е гол и бос…

 

        А ето бабичката спъна се —

и в преспа сняг пред нея тропва!

        — Ох, Богородице застъпнице!

        Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!

 

                Вятър остър!

                Не престава и студът!

                Спрял буржоата насред път,

                в шубата си скрил е нос.

 

        А тоз кой е? — Дълги власи

        и говори полугласно:

                — Предатели!

                — Загина Русия!

        Сигурно — писател,

                вития…

 

        А ето дългополий —

        пристъпва, покрай преспа като гроб…

        Защо днес весел не изглеждаш,

                другарю поп?

 

        Помниш ли ти нявга какво време беше —

        ти с корема си напред вървеше

        и коремът с кръста

        над народа грейше?

 

        Ето госпожата със боата,

        към друга тя се наклони:

        — Как плакахме, плакахме ний…

                Подхлъзна се

        и — туп — на земята!

 

                Ай, ай!

                Помогни, ръка подай!

 

                Вятър весел

                с радост и яд

                дрехи развява

                и пак полетява,

                вей, къса, понесъл

                огромний плакат

„Цялата власт на Учредителното събрание!“

                и думи довява:

 

                И ние сме имали събрание…

                ей в туй здание…

                        решиха

                        постановиха…

За час — по десет, за цяла нощ — двайсет и пет,

        а за по-малко — на никого занапред…

                Да спиме вече…

 

                Късна вечер.

                Пустее улицата.

                Скитник сам

                далече лута се —

        и свири вятърът един…

 

                Хей, сиромашки син!

                        Ела насам —

                да се целунем ний…

 

                        Хляб!

                Що ни чака напред?

                        Отмини!

 

        Черно, черно небе.

 

        Злоба, горестна злоба

                кипи в гърди…

        Черна злоба, свята злоба…

 

                Другарю! Следи —

                        всичко добре!

2

        Вятър вее, лети снегът,

        дванайсет души бавно вървят.

 

        Винтовки с черни ремъци отпред

        и огньове — навред, навред, навред…

 

        В уста — цигарка, с фуражка крива,

        в затвора има също такива!

 

                        Свобода, свобода!

                Ех, ех, без кръст!

 

                        Тра! Та-та!

 

        Студено, другари, студено.

 

        — А Ваньо с Катя — в кръчмата…

        — Керенки има тя в чорапа!

 

        — Сега сам Ваньо е богат…

        — Бе Ваньо наш, а днес — солдат!

 

        — Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…

                        — Опитай мойта да целунеш!

 

                        Свобода, свобода!

        Ех, ех, без кръст!

        При Ваня е занята Катя —

        с какво, с какво е тя занята!…

 

                        Тра! Та-та!

 

        А огньове — навред, навред, навред…

        Винтовките — преметнати отпред…

 

        С революционна стъпка вървете вий!

        Заклетий враг не спи!

 

        Другарю, винтовката — смело напред насочи я!

        Нека гръмнат куршуми в Светата Русия!

 

                        В затворнишката,

                        в колибарската,

                дебелодирнишката!

 

                Ех, ех, без кръст!

3

        Тръгнаха момците наши

        в червената войска да служат,

        в червената войска да служат,

        буйната си глава да сложат.

 

        Ех, ти скръб — ти мъка,

        сладостен живот!

        Палто изпокъсано

        и пушка австрийска!

 

        Ний за скръб на буржоата

        ще запалиме земята —

        кръв, пожар света обви…

                Господи, благослови!

4

        Снегът фърчи, файтонджията крещи,

        Ваньо с Катичка лети;

        електрически фенер

                пред капрата блещи.

                Ах, дий, дий!

 

        Той в шинел и със фуражка,

        с физиономия глупашка —

        сучи, сучи чер мустак,

                и засуква,

                и пошушуква…

 

        Ваньо — ех че е напет!

        Ваньо — думи като мед!

                Катя той — глупачката — прегръща,

                        с думи сладки й отвръща…

 

        Тя се смее през главата,

        бляскат — бисер — зъбки бели…

                Ах ти, Катя, моя Катя,

                С муцунка дебела…

5

        На брата ти има, Катя,

        незараснал знак от нож,

        под гърдите ти пък, Катя —

        друга рана, прясна ощ!

 

                Ех, ех, поиграй така!

                С болно-хубави крака!

 

        Ходеше в бельо с тантели —

        походи си, походи!

        Блудстваше с офицери —

        ах, поблудствувай си ти!

 

                Ех, поблудствувай си ти!

                Екна в миг сърце в гърди!

 

        Помниш ли ти офицера —

        от нож умря, не бе щастлив…

        Що, не помниш ли, холера!

        Споменът е още жив!

 

                Ех, ех, оживи,

                в своето легло с ръце обвий!

 

        С гетри сиви на крачката,

        шоколад Миньон ядеше,

        с юнкери се веселеше,

        а пък си с войник сега ти!

 

                Ех, ех, съгреши!

                И душа си облекчи!

6

        … И пак напред галоп лети,

        и файтонджията плющи, крещи…

 

        Стой, стой! Андрея, дръж насам!

        Ти, Петре, загради ги там!…

 

        Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,

        в небето литна снежен прах!…

 

        Файтонът — с Ваня — в бяг зави…

        Пълни пак! Огън бий!

 

        Трах, тарарах! Сега познай!

        . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

        Как с чужда се любовница гуляй!

 

        Избяга, дяволът! Ала — помни,

        Ще се разправим утре ний!

 

        А Катя де е? — Мъртва, мъртва там!

        Кръв от челото й струи едвам!…

 

        Що, Кате, как си ти сега? —

        ни глас, ни звук… Лежи в снега!…

 

        Вървете с революционен крак!

        Не спи — и бди заклетий враг!

7

        И пак вървят дванайсетте.

        Пушките — на рамо.

        Клетият убиец само

        скрил е своето лице…

 

        Все по-бързо и по-бързо

        крачи с бързи крачки той.

        На врата качулка вързал —

        без да знай ни где, ни кой…

 

        — Що, другарю, не си весел,

        де тъй, друже, си тръгнал?

        — Що си, Петре нос обвесил,

        ил’ ти е за Катя жал?

 

        — Ох, другари, братя мили,

        любих туй момиче аз…

        Всяка нощ, до късен час,

        с нея сме се веселили…

 

        Зарад страшните лъчи

        в огнените й очи,

        за луничката кафява

        върху дясната й плешка —

        аз погубих я в забрава,

        аз погубих я глупешки… Ах!

 

        — Их, курвар такъв — не дрънкай,

        баба ли си, Петьо, що ли?

        Сам душичката си тънка

        ти разкъсваш? — Моля, заповядай?

        Дръж се мъжки, не отпадай!

        Сам бъди си ти контрола!

 

        Днес не е такова време —

        с тебе някой да играй!

        Още по-голямо бреме

        чака ни, другарю, знай!

        И виж — Петърчо забавя

        бързите си крачки пак —

        ето, пак глава изправя,

        ето, пак е весел той…

 

                Ех, ех!

        Развлечението не е грех!

 

        Етажите вий затворете,

        че грабеж ще падне пак!

 

        Изби с вино разтворете —

        гуляе старият голтак.

8

        Ох, ти скръб нерадостна,

        скука тягостна,

        горестна!

 

        Ей тъй времето

        ще прекарам, ще прекарам…

 

        Ей тъй темето

        ще почеша, ще почеша…

 

        Ей тъй семки тук

        ще плющя, ще плющя…

 

        Ей тъй с ножченце

        аз ще светна, аз ще светна…

 

Бягай, буржоа, как птиченце!

        Изпих ти зер кръвчицата

        зарад изгората —

        чернооката…

 

Успокой, Господи, душу рабы Твоея…

 

                                Скучно!

9

        Не чуй се градски шум, цари

        над Нева тишина пустинна,

        стражари няма веч — момци,

        днес веселете се без вино!

 

        Стои на пътя буржоата,

        носа си във балтона скрил.

        Зад него мършав пес, подвил

        опашка, следва го в тъмата.

 

        Стои — пес гладен буржоата,

        стои там ням като въпрос.

        И старий свят зад него чака —

        пес мършав със безсилна злост.

10

        Снежен вихър вей и плаче —

                ой ти, вихър, мрак и сняг!

        И дори на две-три крачки

        нищо не се вижда пак!

 

        На фуния сняг се вий,

        сняг лети, в лицето бий…

 

        — Ох, виелица — да чува свети Спас!

        — Петьо! Ей, недей ни мятка нази!

                От какво те е опазил

                златният иконостас?

 

        Малко ти разбираш, право,

        но сам размисли наздраво —

        в кръв не са ли твоите ръце

        зарад Катичкиното сърце?

        — С революционен крак вървете!

        Близко е врагът заклет!

 

                Напред, напред, напред,

                        работен народ!

11

        … И без име свято в нощний път

                вървят дванайсетте.

                        На всичко са готови те,

                        за нищо не скърбят…

 

        Към невидимия враг

        бдят винтовките железни…

 

        В глухи улички безвестни

        вей виелицата сняг…

        И затъва в преспи снежни

        надълбоко всеки крак…

 

                        Вей далече,

                        кървав флаг.

 

                        Смътни речи,

                        стъпки в мрак.

 

                Ето вече

                лютий враг.

 

        И виелицата вей навред

                        ден и нощ,

                        с дива мощ…

 

                Напред, напред,

                работен народ!

12

        … Идват с властна стъпка в нощний мрак…

        — Кой е там? Ела! —

        Вятърът с червений флаг

        вей сред нощната мъгла…

 

        Снежна преспа в тъмнината.

        — Кой е там? — Излез без страх!…

        Само мършав пес се клати,

        изгладнял, след тях…

 

        Махай се, проклета мърша,

        да не те погаля с щик!

        Стар свят — пес олекнал, мършав,

        падай — удрям в същий миг!

 

        … Скърца зъби изгладнял вълк,

        свил опашка, чака сам —

        пес премръзнал, пес без слава…

        — Обади се, хей! Кой там?

 

        — Кой там вей червений флаг?

        — Погледни какъв е мрак!

        — Кой там броди в мрака — кой е —

        покрай къщи и завои?

 

        Все едно, аз ще те хвана,

        по-добре се нам предай!

        Ей, другарю, зле ще стане —

        Кой си? Ще гърмиме, знай!

 

        Трах-тах-тах! — И само ехо

        екна в околния мрак…

        С дълъг смях над тъмни стрехи

        литна снежна буря пак…

 

                        Трах-тах-тах!

                        Трах-тах-тах!

 

        … Те вървят през нощний мрак —

                гладний пес върви след тях,

        а пред тях — със кървав флаг,

                скрит в виелицата шумна,

                незасегнат от куршума,

        с нежна стъпка, бял и пищен,

        в снежни бисери обкичен

                и с венец от бели рози —

                там пред тях: Иисус Христос.

 

Януари 1918