Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 14 гласа)
Набиране
Мартин Митов
Източник
Словото

Издание: Никола Вапцаров. Съчинения, „Български писател“, С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова


Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? —

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен —

и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх?! —

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

 

Не почваме сега, нали?

Двубоят ни е твърде стар.

Двубоят ни се води с жар

от дълги дни.

От дълги дни сме вплели здраво

ръцете си един във друг.

И никога не ще забравя

жестокия ти, груб юмрук.

 

Във мината избухна газ.

И въглещния пласт

                        затрупа

петнадест човека доле.

Затрупа

        въглещния

                пласт

петнадесет

        човешки

                трупа.

Един от тях

                бях

                        аз.

 

Пред прага на един бордей

дими

        изпуснат

                пистолет.

Трупът полека леденей…

И нито вик,

                и нито шум —

един куршум

и после — смет.

И колко леко…

И без бой,

без порив за живот,

без глас.

Ти спомняш ли си

кой бе той?

Това

        бях

                аз!

 

На мокрия паваж

                        лежи

човек, застрелян из засада.

Небето, заредено с взрив,

ще падне с трясък

                        на площада.

Човекът, който там

                        лежи

във локва кръв,

е моят брат

и в стъклените му очи

омраза и любов

                        горят.

Извергът,

        мерзкият

                стрелец,

закри следите си

                        завчас.

Ти спомняш ли си тоз подлец?

Това бях

                аз.

 

Но помниш ли, едно дете умря

        в Париж на барикада.

Едно дете

                във бой умря

със кървавата

                ретроградност.

Във жилите полека-лека

кръвта изстива

                        като щик.

Ала една усмивка лека

по устните се плъзва в миг.

И после устните синеят,

ала в очите

                жар гори,

ала очите сякаш пеят:

„Liberte cherie!“…

Един гамен е

                прострелен.

Лежи скован във смъртен мраз.

Ти спомняш ли си

тоз гамен?

Това бях аз!

 

Но помниш ли,

                един мотор

прониза

        с смях

                и оптимизъм

мъглите,

        дето птица даже

не слиза

        в влажния простор;

един мотор с крила, които

разсичат

        ледната завеса,

изменят земната орбита

и с взрив на бензинни пари

разчистват пътя към прогреса.

 

Моторът, който пее горе,

е труд на моите ръце.

А тази песен на мотора

е кръв от моето сърце.

 

Човекът, чийто поглед верен

                                        е вперен

                                                в нервния компас,

човекът, който

                        влезе в бой

с мъглите,

                с северния мраз,

ти спомнях ли си кой

                                бе той?

Това бях

                аз.

 

Аз съм тук

                и там. —

                                Навред. —

Един работник от Тексас,

хамалин от Алжир,

                                поет…

Навред съм аз!

Навред съм аз!

 

Как мислиш,

                ще ли победиш,

навъсен, мръсен,

зъл живот?

И аз

        горя,

                и ти гориш,

и двамата

                се къпем в пот.

Но ти изчерпваш свойте сили,

слабееш ти,

                отпадаш ти.

Затуй така жестоко жилиш,

в предсмъртен ужас

                                може би…

Тогаз,

        на твойто място,

                                дружно,

ще изградим със много пот

един живот

                желан

                        и нужен,

и то

        какъв живот!

Край
Читателите на „Двубой“ са прочели и: