Емилиян Станев
Чернишка (4)

4

В едно ранно утро Чернишка за пръв път чу лая на гончета. Никога досега не беше слушала такъв кучешки лай.

През реката, в гъстата гора, огряна от червеникавите зари на есенното утро, се понесоха страстни писъци, които постепенно преминаха в бесен лай. Ехото пое кучешките гласове, блъсна ги в скалите и те се сляха в продължителен ек. После ясно се отдели гласът на едното гонче от тънкия дискант на другото и гонитбата стана стихийно бърза. Гората се огласи от лая и по целия проход из всички гънки и долове ехото разнесе звънливите кучешки гласове.

След няколко минути гоненият дивеч слезе ниско. Лаят събуди Фокасинов и разтревожи Перко.

— Трябва да са пуснали лова — каза гласно кантонерът, като излезе навън по риза и се почеса под плешката. — Ама гонят! Ей това се казва палаши! Лаят като камбанки.

Той не можа да се въздържи и нададе своето „У-у-у, де-де, де-е-е!“, възхитен от добрите гончета.

По бялото платно на шосето се появи медночервена лисица. Само за миг се мярна тя, блесна нейната великолепна кожа и веднага изчезна от другата страна на пътя. Фокасинов се разпали, завика с цялото си гърло и удари с юмрук дланта си. Според него тая лисица беше отмъкнала кокошките му.

— Ех, дано я убият, дано! — повтаряше той, като пляскаше с ръце.

Лисицата се опита да излъже кучетата край шосето, но не успя и се върна в гората.

Кантонерът седна на пейката в очакване на изстрел. Чака дълго, мъчейки се да отгатне къде са пусиите на ловците. Слънцето се издигна и тънката слана започна да се топи. Кучетата престанаха да лаят. В прохода настъпи обичайната тишина.

— Туйто, загубиха я! — рече Фокасинов със съжаление и се залови за всекидневната си работа.

През всичкото време Чернишка слушаше гонитбата. Тънкият й слух долавяше яростната злоба на гончетата. В разпаления им лай личеше безгранична ненавист към животното, което гонеха. Докато те лаеха, Чернишка се скри под вършините. Макар че нямаше представа за това, което ставаше в гората, тя знаеше, че този лай означава смъртна опасност.

Фокасинов се върна към три часа следобед, изморен от продължителната трамбовка на шосето, хвърли лопатата на тревата и се залови да вари доматена чорба.

Мелезът залая. В двора на кантона влязоха двама ловци. Единият от тях, нисичък и кръглолик, с килнат заешки калпак, водеше мършава кучка с щръкнали гръбначни прешлени, с малка главичка и с опашка, извита като сабя. Тя пристъпваше уморено от едната му страна и ситно кълсеше с тънките си, подбити от тичане крака. Другият беше млад, почти младеж, облечен в граждански дрехи, препасан с червеникав патрондаш. Той носеше пушката си на рамо като войник.

— Здравей, Панталея! — поздрави възрастният и вдигна ръка към челото. — Чорба ли вариш? Таман навреме сме дошли.

— Здрасти, Прихода — неохотно отговори кантонерът и се обърна да види гостите.

— Къде ви са зайците?

— Няма. Кучетата вдигнаха все лисици. Много лисици тая година. Такова сечище овършахме, заек не дигнахме — обади се младият.

— Зайците са край нивите — забеляза Приходата.

— Как не намерихме един, барем за цяр!

— Покрай нивите са. Бай ти Йордан разбира тия работи, ама кой слуша! „Да идем — кай — в сечищата.“ Козарите му били казали, че там зайците се прескачат. Вятър!

— А бе то има, ама е сухо — сконфузено измънка младежът.

— Я викай Арапа! — заповяда Приходата, като опря дългата си двуцевка о една слива и сърдито дръпна кучката, край която мелезът се увърташе и махаше опашка. Младият човек се провикна:

— На-а, Арап! Тю, тю, тю-ю!

— Защо не убихте лисицата? — попита Фокасинов. — Аз я видях, на шосето излезе. Хубава лисица, червена.

— Тънки им са кожите — каза Приходата и седна до огъня по турски. Босите му крака бяха обути в гумени цървули.

— Хм, кожите! Че тя ми изяде петнайсет пилета бе, човече! Рекох, ще я убиете, цял час чаках да пукне пушката. Ама че работа! — разсърди се кантонерът.

— Я ги изяла, я не — рече Приходата, като повдигна лявата си вежда и загрижено погледна кучката.

— Как не? Аз не лъжа!

— Кой ти казва, че лъжеш. Не-е, ами не се знае дали ги е изяла тая лисица. Тъдява има барем десетина.

— Да не съм я виждал… има си хас! Убий я, да ти кажа браво. Кожите им били тънки! Тънки, че не можеш да я убиеш!

— Панталея — обидено каза Приходата, — аз не съм ловджия за пет пари. Питай даскалчето дали не ми мина таман три пъти. Ако исках, щях да я направя на дармон!

— Така е — потвърди младежът.

— Аз бях се зарадвал, че ще ме отървете от нея, а те — кожите били тънки!

— Всеки си гледа интереса, Панталей — примирително заключи Приходата, като натискаше върха на цигарата си в едно въгленче и се мъчеше да го поеме с нея.

Младият човек седна край него и сложи пушката до себе си.

— Лисичата кожа става добра през ноември. Иначе шкарто — рече той и полегна на едната си страна. Сивите му весели очи неспокойно шареха насреща през шосето, където бе останало неговото куче.

— Шкарто-марто, аз ги ловя живи! — заяви Фокасинов.

— Какво ловиш? — заинтересува се Приходата.

— Иди ей там и виж какво има.

Учителят се надигна и хвърли поглед към вършините. Лисицата не се виждаше, ала младият човек забеляза синджира, привързан о дървото.

— Кучето ли връзваш с тая верига? — попита той.

Фокасинов дори не го погледна, зает със супата.

— Иди виж, иди виж — рече той, загледан в кипящата вода, из която се премятаха късчета лук и домати.

Учителят стана, сложи ръка на челото си и се взря с острите си очи.

— Ба — каза той учудено, — има нещо! Че това е май лисица. Лисица я — обърна се той към Приходата.

Приходата скочи и двамата отидоха да видят Чернишка.

Тя лежеше свита на кълбо. Червеният патрондаш на учителя и заплашителният блясък в очите на другаря му я накараха да свие ушите си. Острото й носле тутакси долови особената миризма на тия хора. Чернишка ги прие враждебно, ала с нищо не издаде страха си. Веригата беше охлузила козината на врата й, опашката й беше смачкана, но бистрите й очи смело гледаха в очите на хората, сякаш четяха в тях мислите на ловците.

— Как се е свила на кълбенце кумицата! — страстно възкликна учителят.

— Тазгодишно лисиче, кюмюрджийка — с авторитет на познавач заяви Приходата, като разглеждаше Чернишка внимателно и намръщено. — Как я хвана бе, Панталея? — обърна се той към кантонера, който продължаваше да стои на едно столче пред огъня.

— С капана — отговори Фокасинов.

— Стара лисица нямаше да влезе. Туй е младо, излъгало се е.

Той взе веригата и измъкна Чернишка от нейното убежище. Тя се задърпа с всички сили.

— Не се тегли! Къде ще вървиш? Калпава опашка има това лисиче. Гледай, даскале, няма бяло на края. Едно време такива кюмюрджийки се срещаха рядко, а сега все такива. Отде се навъдиха, дяволите да ги вземат? Кожите им не чинят.

Той пусна синджира и добави:

— Една година убих седемнадесет лисици и все червени. Между тях имаше две — огън! Рехави, с мек косъм, с ония ми ти опашки като къдели, да не им се нагледаш. Дойде търговецът на кожи. Даде каквото даде, а за тия две лисици му взех двойно. Тогава чифтът вървеше хилядо и четиристотин.

— И аз съм убивал хубава лисица — каза учителят. — Женска беше. Като се измъкна на една поляна, светна… Че като й потеглих, там си остана. Право в челото я бях ударил!

Мелезът отново залая и в двора се вмъкна черно като смола гонче с червено-кафяви бузи и вежди.

— Арап си дойде, вържи го! — рече Приходата и учителят се втурна да хване кучето, но Перко се нахвърли върху гончето. Двете се сдавиха. Гончето бе по-едро, ала мелезът го повали, захапа го за врата и двете кучета се сборичкаха на земята.

Фокасинов замаха с дървената лъжица. Учителят се опитваше да разтърве кучетата с ритници, но от това те се давеха още по-яростно. Приходата съблече широкото си шаячно палто и го метна отгоре им. Те веднага се пуснаха.

— Хвани Арапа! — извика той. — Хвани го и го дръж, къде дяна синджира? Ай че мръсно куче си имал, Панталея! Викни му бе, викни!

— Перко е юнак — гордо каза кантонерът, като пъдеше мелеза към сградата.

— Юнак е той, че кучето е изморено. Цял ден е гонило, а то щеше да види твоят Перко дявол по пладне — рече учителят, засегнат, че кучето му беше победено.

— Перко надвива на лисица — заяви Фокасинов.

— Моят Арап ги удавя, преди да речеш три.

— Не ми се вярва. Лисицата умее да се пази. Мъчно й излиза куче насреща.

— Да опитаме! — разгорещи се учителят.

— Оставете тия работи — каза Приходата, като свали омазнената си кожена торба и извади от нея половин пита бял селски хляб и едно павурче ракия.

— Нека си почине Арап. Ако не я удуши за пет минути, ще ти го харижа със синджира.

Фокасинов се усмихна недоверчиво и това засегна още повече младия човек.

— Ай да му се не види и кучето! — рече той не без злоба. — Чакай да видим. Искаш ли?

— Искам. Защо не?

— Добре — каза учителят и се намръщи.

Те седнаха да ядат. Учителят развърза раницата си, измъкна от нея похлупци със сирене, две люти чушки и половин варено пиле. Фокасинов сложи тенджерата с чорбата. Приходата взе лъжицата с късата си ръка и шумно засърба.

Ядоха мълчаливо няколко минути, после спорът отново се подкачи. Учителят загуби апетит, стана разсеян и раздразнителен. Фокасинов го дразнеше:

— Тънка му е кожата на твоя Арап. Чернишка ще го одере жив. Майсторка е тя по дрането на кучета…

Изведнъж учителят стана, отвърза гончето и го поведе към вършините.

— Ангеле, пази кучето! Лисицата може да го осакати — извика Приходата, но младият човек вече не можеше да се спре.

Щом достигна вършините, кучето усети лисицата и залая.

Кантонерът и Приходата станаха.

— Ще направи някоя беля. Ти си виновен — рече селянинът, като бързаше към учителя. Шаячният му панталон беше малко къс — крачолите се повдигаха и оголваха дебелите му глезени.

Чернишка беше се завряла дълбоко в своето убежище. Щом видя гончето, тя се оттегли още по-навътре и се приготви за отбрана.

Учителят насърчаваше кучето, което се дърпаше на синджира. Вързаната о сливата кучка на Приходата се теглеше и пищеше. На свой ред Перко лаеше не толкова лисицата, колкото своя враг — черното гонче.

Учителят отвърза кучето и борбата започна.

Запазена от гъстите вършини, Чернишка лежеше по корем. Само главата и гърдите й бяха открити. Кучето се приближи на една педя от муцуната й. Като лаеше ожесточено, то се опитваше да я хване за врата. Но Чернишка, свикнала да се бори с мелеза, му показваше озъбената си уста, в която младите й остри зъби стърчаха като гвоздейчета. Очите й светеха със студен, отровнозелен пламък.

Лаят на трите кучета и виковете на учителя заглушаваха всичко. За да се разберат, Фокасинов и Приходата викаха.

— Дръж, Арап! Дръж! — крещеше учителят, като скачаше по вършините и се мъчеше да принуди Чернишка да излезе навън.

— Ей, такива не минават! — дърпаше го кантонерът. — Не помагай на кучето, остави ги сами!

Гончето все още не се решаваше да нападне. То лаеше така ожесточено, че под вършините се вдигна прах, а от злоба на устата му се появи пяна. Лаят се блъскаше в стената на кантона и кънтеше в ушите на тримата. Възбудата на животните се предаваше и на хората. Учителят съвсем се забрави. Като измъкна един кол, той го заби във вършините и замушка из тях. Фокасинов сърдито издърпа кола от ръцете му. В тоя миг Чернишка и гончето се сдавиха. Синджирът задрънча, ръмженето на кучето и фученето на лисицата се сляха в ожесточен рев. Гончето беше успяло да захапе Чернишка за врата, но дебелата верига пречеше на зъбите му. На свой ред лисицата беше се впила в неговата буза. Яростното ръмжене на гончето отведнъж се превърна в отчаян писък.

Учителят скочи на вършините и започна да ги разравя.

— Казах ли аз! — викаше Приходата, като се опитваше да се вмъкне вътре да отърве кучето. Но застъпените от другаря му вършини го шибаха по главата.

— Чакай бе, не скачай! Дай пръта, Фокасинов! Пръта, пръта донеси!

Кантонерът взе захвърления в двора прът и мушна с него Чернишка. Ала лисицата беше сключила яките си челюсти, зъбите й бяха се впили в бузата на гончето.

— Отиде ми кучето! — ревеше учителят. — Удряй! Удряй, какво я жалиш! — извика той на Фокасинов.

Кантонерът продължаваше да мушка лисицата. Чернишка мълчаливо изтърпя болката и не пусна кучето. Тогава Приходата хвана гончето за краката и го изтегли навън. Учителят се завтече да вземе пушката си, но Фокасинов го хвана за палтото.

— Стой! Да не си посмял!

— Ще я убия!

— Какво ти е криво животното, нали ти сам пожела, батинка?

От бузата на гончето течеше кръв, муцуната му беше издраскана. От ярост и болка то скимтеше и лаеше. Приходата го върза и го повлече към сливите, където още стоеше сложената трапеза. В това време мелезът отмъкна остатъка от вареното пиле и избяга с него зад кантона, да го яде на спокойствие. Фокасинов започна да се смее, а зачервеният и сърдит учител си търсеше каскета из двора и ругаеше.

Чернишка лежеше под вършините и тежко дишаше, в очите й святкаше същият студен, металически блясък. Удареният й хълбок потрепваше, цялото й внимание бе насочено към кучетата и към хората, от които очакваше нови мъки. Успокои се едва когато ловците отидоха да продължат лова надолу по реката. Но дори и сега тя не забеляза, че през време на борбата тежкият синджир беше се откачил от врата й и лежеше под нея като убита лъскава змия…

Вечерта Фокасинов дойде да я нахрани с варени тикви и остатъци от яденето на свинята. Той изсипа храната в смачканата талерка и без да погледне дали Чернишка е под вършините, държа й кратка реч за човешката жестокосърдечност. Но лисицата не беше вече там. Преди няколко минути бе избягала и когато Фокасинов пусна грамофона и седна на пейката, тя тичаше из гъстата гора зад кантона.