Емилиян Станев
Чернишка (16)

16

В следните три денонощия сякаш бяха обхванати от неутолима страст да скитат. Обходиха цялата отвъдна страна на прохода — от шосето до високото плато, където започваха непознати гори. Следите им водеха край поляни и стръмнини, из сечища, урви и сипеи, но най-често се движеха из дълбоките глухи долове. Чернишка търсеше нещо, а лисугерът я следваше покорно.

Вечер, преди да се отдадат на странстване, отиваха заедно на лов. Лисугерът беше отличен ловец на птици и на зайци. Сега той влагаше цялото си изкуство, за да се хареса на своята избраница. Улови заек, от който изяде половината само след като Чернишка беше се нахранила с другата половина. Беше тъй внимателен, че тя почти нямаше грижи за нищо. Обаче нейното държане си оставаше не особено благосклонно. Тя си позволяваше да фучи в лицето му, когато той се приближеше твърде близко до нея, да отнема хванатата мишка от устата му и дори да го хапе, когато нещо не й харесваше. Лисугерът се подчиняваше безропотно и търпеливо понасяше всичко.

През това време отново заваля сняг на едри парцали и покри черната, започнала да засъхва земя. Гората стана лека и чиста. От обилната светлина на пораслия ден снегът изглеждаше още по-бял. Той хрускаше меко под стъпките на двамата, докато луната прозираше зад висока облачна покривка. В една такава нощ предприеха последното си странстване далеч по течението на реката, из местности, където Чернишка никога не беше ходила.

В тая нощ бухалът нападна враните, които нощуваха в скалите срещу кантона, и оттам излетя уплашеното ято с тревожен грак и се разпиля като отломъци от загаснал пожар по мътното небе, удавило в своите облаци светлината на месечината. Долу по шосето мелезът на Фокасинов ходеше край постройката и виеше срещу луната, защото и нему беше омръзнало да живее самотно, а в това време неговият господар се прибираше пийнал от селската кръчма и като се клатеше и залиташе, мълчаливо тъпчеше размекнатия сняг с мокрите си обуща.

Чернишка поведе спътника си на север. Отначало вървяха през някакъв участък, дето из снега стърчаха неприбрани трупи и много купчини вършина, сетне минаха край напусната въглищарница и се озоваха на най-високата точка от предпланината. Тук предпланината се раздипляше вълнообразно на много вериги. На север те се снишаваха и се губеха към хоризонта. Млади гори покриваха тия вериги, а наоколо нямаше никакво селище. Местността бе глуха и дива, набраздена с не много дълбоки долове, обрасли с дъб и с габър.

Чернишка навлезе в един дол и започна да го обхожда. Никъде по снега не се виждаха следи на диви животни освен на катерици, никаква пътечка не водеше из гъсталаците. Между черната мрежа на клоните се издигаше скала, потънала дълбоко в земята, която показваше върха си над почвата. Под скалата имаше малка кухина.

Чернишка се завря вътре и остана там. Лисугерът чакаше с изправени уши, загледан в кухината.

След няколко минути Чернишка излезе, отърси се и клекна до скалата. Мястото й хареса. Беше доста високо от дъното на дола и при наводнение щеше да остане сухо. Освен това бе изложено на юг. Все пак тя беше недоверчива и дълго време се ослушва, като движеше черните си уши на всички страни. Звуците, които долавяше, бяха безопасни — наблизо плискаше ручейче, снегът падаше от клоните, освобождаваше ги и те отскачаха нагоре. Далече на север, дето тъмното небе беше започнало да се раздира, идваше гъргорест кучешки лай, а откъм шосето, останало някъде на изток, ръмжеше закъснял камион и неговите фарове изстрелваха дълги снопове светлина, която озаряваше белите гори.

Чернишка погледна лисугера и легна по корем върху мокрия сняг. Другарят й радостно подскочи и започна да играе с нея. Той я прескачаше, дърпаше лекичко ушите й, хапеше я по врата. Тя се бранеше легнала, като извиваше главата си да посрещне неговите нападения, после внезапно престана да обръща внимание на играта и клекна зад скалата. Лисугерът на часа се смири. Без да губи време, той се вмъкна в кухината и започна да рови меката пръст…