Емилиян Станев
Чернишка (10)

10

Бягайки от Приходата, тя се озова в родните си места. Откак бе дошла тук, обитаваше една ниска гора от лешникови храсти, липи и бук. Насреща, в скалите, живееше майка й.

В тая гора беше открила хубава язовина. Стопаните, два язовеца, спяха в топлите си леговища. Зимата беше ги приспала и Чернишка можеше свободно да хазайничи из цялата язовина.

Отначало, когато обходи чуждото жилище и видя спящите язовци, потънали в сухи листа, тя се изплаши, защото веднага разбра, че те не са мъртви, а само спят непробудно. Но по-късно свикна с тяхното присъствие и прекарваше деня спокойно в тъмния тунел.

Вечер отиваше зад баира, от другата страна на който се откриваше широка панорама. Тук проходът завършваше, двата бряга се отдалечаваха и като две огромни ръце обхващаха широка вълнообразна местност, прорязана от долчета и пътища, из чиито гънки се криеха махалички и селца. Реката разсичаше тоя къс земя, оградена с високи планини.

Чернишка слизаше по стръмното бърдо, обрасло с изгризани от козите стада храсти, пресичаше шосето до една запустяла воденичка и отиваше край селцата да търси храна.

В тия студени декемврийски нощи нямаше луна. По тъмното небе светеха дребни синкави звезди. Зловещо тъмнееха отърсените от снега гори. Пустите пътища бяха нарязани от шейни и ожълтели от пикоч и говежди тор. Окованите води на реката се чернееха само по бързеите. След полунощ се чуваше пукотът на леда по цялото протежение на долината, светлинките от селцата гаснеха, мъглата и мракът се смесваха и всичко се забулваше в мъртвешки студена сивота.

В една такава нощ Чернишка срещна майка си. Старата лисица дори не се спря, а отмина като сянка към един дол.

Призори Чернишка се прибираше по същия път. Пред изгрева снегът ставаше стоманеносин, във въздуха прехвръкваха ледени кристалчета. После слънцето се показваше, грамадно и червено, и зарите му багреха снега с малиненочервена светлина. Скрежът облепваше горите с бисерни дантели и по всеки храст разцъфваха крехки цветчета. Козината на Чернишка се поръсваше със снежен прах и преди да се вмъкне в язовината, тя се отърсваше хубаво. После слънцето се издигаше — жълто и ослепително, скрежът започваше да се топи и да капе с тих шепот. Когато нямаше вятър, Чернишка се припичаше на слънце. Продълговатите й очи, дръпнати към основата на ушите, блажено се свиваха. Козината й лъщеше в обилната светлина. Сойки събаряха скрежа, крякаха и всяка багра на перата им се виждаше ярка и чиста. В дъното на прохода, над незамръзналия бързей, се чупеха блясъци, сякаш някой там въртеше саби. Към обед снегът започваше да се топи, а привечер върху насрещната страна на прохода пълзеше огромна сянка. И Чернишка пак тръгваше на лов. Всяка нощ й носеше ново приключение и неочаквани срещи с други скитници като нея, тръгнали по плячка. Срещаше порове, които издаваха воняща миризма, непознати лисици, белки, дори диви котки, от които бягаше. Веднъж срещна вълк единак. Той я забеляза, погна я и тя се понесе като тъмна лента. Бе тъй уплашена, че се успокои едва когато влезе в гората…

През време на тия скитания често минаваше край зеленчуковата градина, в която работеше и живееше Приходата. В късните среднощни часове дебнеше край постройките и чуваше как Приходата и неговите другари хъркат зад стената. Понеже в стопанството нямаше друго куче освен кучката (тя спеше на топло в обора), Чернишка си позволяваше да лови мишки край самите сгради или в долчето, дето стърчеше грамадното колело на долапа.

Такъв беше нейният живот в края на декември, когато дните са къси, а нощите безкрайно дълги.