Емилиян Станев
Чернишка (18)

18

В един априлски следобед, когато в сладостната тишина се чуваше бръмченето на насекомите, а дърветата, разнежени от изпълнения с нега въздух, стояха притихнали, Чернишка чу непознати стъпки. Тя дремеше вън от дупката, блажено обтегната под топлото слънце.

Повдигна глава и помириса въздуха. Между гъстите пръти на младата гора се мярна вълчица. Без да губи нито секунда, Чернишка се вмъкна под скалата. Вълчицата се спря и като хлопна с челюстите си, дойде до скалата. Завря глава в дупката и зъбите й се оголиха. После започна да рови в тесния тунел, противният й дъх достигаше до носа на Чернишка. Това продължи цял час. Чернишка пропълзя безшумно към другия изход, подаде глава навън и като се увери, че вълчицата е зад скалата, побягна към старите, познати места. Вървеше из затоплените гъсталаци по южния бряг на прохода, където благоухаеха теменуги, промъкваше проскубаното си тяло между младите златистозелени листа и тъжно поглеждаше назад. Сойки закрещяха над главата й. Дроздове с цвъртене се вдигнаха над гората.

Тя видя отново развеселената пенлива река, чиито пролетни води зеленееха, червения покрив на кантона, бялата лента на шосето. Нейните родни места, от които бе отсъствала цял месец и половина, й се харесаха много повече, отколкото тъмният и влажен дол. Беше забравила мъките си през зимата, Приходата и неговите кучета. Горите бяха спокойни, изпълнени с мирис на люляк, на коприва и на цъфнали треви. Из храстите пърполеха дребни птички, косовете изсвирваха мелодичните си трели, дроздовете крякаха гръмко, сякаш биеха кастанети, а кълвачите удряха гнилите стъбла тъй бързо, че отдалече се чуваха техните „тър-р-р“, с които веселяха другарките си.

Като знаеше, че лисугерът не ще закъснее да я намери, Чернишка легна в сечището, недалеч от скалите, където Приходата беше я затворил. Тя се усещаше неспокойна, обземаше я желание да се търкаля. След час се запъти към скалите. Мина под тях и слезе из синкавите урви, търсейки ново леговище.

Урвите бяха открити, между гранитните камъни беше влажно и студено, макар че там можеха да се намерят доста удобни леговища. Чернишка ги отмина и се озова в големия дол, дето живееше майка й. Като искаше да се увери, че старата лисица не се крие наблизо, тръгна из гъстата гора.

До носа й достигна миризма на труп. В дъното на дола между дряновите храсти Чернишка откри трупа ма майка си. Старата лисица беше умряла през зимата от болест или рана. Тялото й бе изсъхнало, наоколо беше пръсната козина…

Чернишка се върна привечер и влезе в тясната и влажна дупка, където беше се родила.

Леговището на майка й се състоеше от тунел, който се разширяваше навътре и достигаше една подземна скала. Там беше по-сухо, няколко корена висяха отгоре между рохкавата пръст. Още стояха остатъци от пера и козина, навличани от старата лисица.

Чернишка легна върху тях и след няколко часа роди четири лисичета.

Те бяха немощни същества, прилични на остроноси мишлета, които се губеха из гъстата козина на корема й. Тя се отдаде цяла на своите рожби, държеше ги притиснати към гърдите си и докато те сучеха, затваряше блажено очите си.

През нощта лисугерът откри бърлогата. Чернишка повдигна глава и изфуча. Лисугерът разбра какво се е случило и се оттегли. Два часа по-късно той донесе един кос, още топъл и кървав. Остави го вътре и се върна да продължи лова. Чернишка не се докосна до мъртвата птичка. Четирите мишлета я изпълваха с такава всеотдайна нежност, че съвсем не й беше до никаква храна.