Емилиян Станев
Чернишка (8)

8

Дълго време тя не се решаваше да се приближи до опасния предмет. Беше чула щракането на пружината и тоя звук, който познаваше от своето пленничество, й подсказа какво я очаква. Виждаше капанът да се тъмнее на изхода: разтворените дъги лежаха спокойно в елипсовиден кръг и чакаха да стиснат врата и в челичените си мишци.

Когато гладът започна да я измъчва и нуждата да излезе стана повелителна, тя се приближи към клюсата, лазейки по корем. Сантиметър по сантиметър кракът й започна да се приближава към страшната машина. Черната й лапа опипваше скалата, покрита със сажди. Цялото й внимание бе съсредоточено към извършване на нещо, което съвсем не й беше ясно. Инстинктът й подсказваше, че не бива да се приближава към капана, но у нея съществуваше смътен спомен, че капанът я беше хванал, когато бе скочила отгоре му. Сега нямаше да скочи — щеше да се приближи и да го бутне с крак, а ако той се хвърлеше върху нея, щеше да отскочи, както би направила, ако я нападнеше някакво животно…

Тялото й се сви в очакване на предстоящата опасност и лапата й се допря до студената желязна скоба. Не последва нищо и тя отдръпна крака си, впила очи в клюсата. Разглеждаше я тъй внимателно и търпеливо, с наострени уши, че изразът й стана необикновено съсредоточен и по него биха могли да се отгатнат мъчителните усилия, които полагаше нейният мозък. Не откри нищо и кракът й пак докосна скобата. Тоя път обаче не се отдръпна веднага, а леко натисна желязото. Клюсата се плъзна по гладката скала. Чернишка оттегли крака си. Сега тя знаеше, че капанът може да се бута и да се придвижи напред. Тя продължи да го разглежда и след няколко минути отново го бутна. Дръжката чукна в скалата, синджирът, с който беше вързан, издрънча. По-нататък клюсата не можеше да се отмести. Но Чернишка не схвана това. Тя пак се опита да я придвижи и пак я натисна с крака си. Капанът не мръдна. Тогава започна да усилва натиска и и когато и това не помогна, опита се да подпъхне крака си под дъгите. Тая работа се оказа трудна, Трябваше да се обърне — и тя легна на едната си страна. Крачето й се подвря под дъгата. Тя го остави така. Капанът стоеше мирно. Тя продължаваше да държи крака си, докато дъгата започна да тежи върху ставите на китката. Тогава поиска да го измъкне. Дръпна го лекичко, обаче лапата беше притисната от железния ръб и за да я извади, трябваше да я дръпне по-силно. Обзе я страх, че капанът държи крака й и не го пуща. Ужасена, тя се дръпна с всички сили и скочи на крака. В същото време повдигнатият капан се удари в скалата. Клюсата подскочи като живо същество и нейните дъги се затвориха с трясък…

Чернишка избяга в дъното на пещерата, очаквайки капанът да я нападне, но той вече не се движеше. При своето затваряне беше се отместил от входа и лисицата използува това обстоятелство да избута камъка. С цялата си неизтощима енергия пак се залови за работа. Ноктите й се изтриха да дращят. Камъкът не помръдваше.

Така измина късият декемврийски ден и дойде нощта.

Навън зафуча вятър. Над прохода се развилия буря. През цялата нощ Чернишка слуша скърцането на дърветата и съскането на снега, който вятърът насипваше пред входа на пещерата.

Призори бурята утихна. Над белите гори легна плътна тишина. Не се чуваше вече бученето на реката, студеният въздух не се разклащаше от никакъв звук. Към обед тя долови отдалече стъпките на Приходата.

Той отмахна камъка и с почуда изгледа затворения капан. Главата му беше увита в кафяво шалче, мустаците му бяха заскрежени, от зачервения му нос излизаше па̀ра. Изпсува, заклати глава и внимателно разгледа мястото край капана. След това го хвана за синджира и го потегли. Затворените дъги пречеха да го измъкне от пукнатината. Той го усуква и дърпа на разни страни, докато го извади. Това го разяри.

— Ах, ти, мръсна гадино! — извика той. — Аз ще те науча! Още един път — и ще играе пушката. Няма да ме надхитриш!

Пак се опита да види лисицата и надникна вътре. Окото му сълзеше. Като се оттегли, запъна пружината на клюсата и я сложи на предишното й място.

Край скалите пак настъпи тишина.