Емилиян Станев
Чернишка (3)

3

Първите два дни Чернишка прекара в непрекъснати опити да прегризе дебелия синджир. Особено нощем, когато всичко затихнеше, тя се изпълваше с неудържим порив към свобода и упорито хапеше желязната верига, обзета от безумна надежда. Тъмните гори наоколо я зовяха, реката й нашепваше същото желание и всички нощни звуци й говореха за отнетата свобода.

Синджирът, който бе ръждясал, сега лъщеше, излъскан от зъбите й. Той подрънкваше и нейният тънък слух долавяше с необикновена яснота звучния звън на метала. Тоя звън я изпълваше в началото със страх, после с ненавист и най-сетне, когато разбра, че никога не ще прегризе веригата, той й стана безразличен. Тя престана да се опитва да избяга, примири се и заживя самотно, чужда на целия двор.

Всеки ден кучето се нахвърляше върху нея, готово да я удуши. Тя се завираше дълбоко под вършините, прикриваше гърба и страните си и храбро го посрещаше със зъби и с нокти. След третото счепкване, от което то излезе с издраскана муцуна и разкъсано ухо, Чернишка беше оставена на мира. Сега кучето си позволяваше само да я заплашва. То бе грозно същество, мелез между овчарско куче и обикновено домашно псе. Имаше криви крака, четинеста козина и жълти очи под настръхнали вежди. Цветът на козината му бе калносив, опашката му приличаше на кравай, едното му ухо бе клепнало, а другото стърчеше нагоре и напомняше чушка. Фокасинов обаче се гордееше със своя мелез и го наричаше Перко.

— Перко ли? — казваше той на каруцарите, когато те се смееха на кучето. — Перко е грозен, но има храбро сърце. Аз очаквам някой ден да удави вълк.

Котаракът често идваше насам и като забележеше лисицата, изгърбваше се и започваше да съска. В очите му гореше дива ненавист. Чернишка не се боеше от него. Тя презираше еднакво и Перко, и котарака. С Фокасинов беше вече свикнала. Той не я плашеше, освен когато викаше по навик своето „У-у-у, де-де-де-е!“ или когато помъкнеше капана да го залага пред курника. Тогава Чернишка избягваше дълбоко под вършините, където беше си направила леговище, и оттам слушаше как Фокасинов запъва пружината, пъшка и мърмори. След като я нахранеше с каквото му попадне, той оставаше край нея няколко минути да гледа как яде и през това време й държеше реч, която почти винаги свършваше така:

— Ти, Чернишка, си член от моето домакинство и имаш еднакво право с другите да бъдеш хранена от мене. Аз ви издържам тук всичките. В края на краищата ще напусна кантона, защото вие сте вече менажерия. Аз съм ви директорът. Заповядайте, граждани, да видите! Директор Панталей Пандов Фокасинов!

След това се прибираше в стаята да чете вестник или сядаше пред зданието да пее. Беше си внушил, че е песнопоец, и сам се опиваше от своя дрезгав баритон, който обаче смяташе за тенор. Когато пееше, слагаше шепата си на устата, тъй че пръстите й стигаха до ухото му. По този начин слушаше гласа си. Председателят на селсъвета от близкото село му беше дал един разбит грамофон с няколко плочи. Фокасинов навиваше машината, която скърцаше и фъфлеше, преди да засвири, и сам пееше с непознатия певец от плочата. Тия дуети караха кучето да вие, а котаракът избягваше на спокойствие зад зданието и там търпеливо и презрително замижаваше в очакване края на концерта.

Дуетите се изпълняваха обикновено надвечер, когато Фокасинов се върнеше от работа. По него време слънцето се скриваше зад височините на прохода и кантонът оставаше в тяхната сянка. Септемврийските вечери идваха тихи и кротки, времето бе все още топло, понякога духаше висок северозападен вятър, който чистеше небето от облаци, горите наоколо шумяха и тук-там из тях вече се жълтееха листата на липите. Реката се избистри, водите й намаляха и каменистото й корито се озъби в цялата си ширина. Шосето се покри с бял прах и замириса на конски тор. Каруцарите се отбиваха, привлечени от хълцанията на грамофона и от добрата кладенчева вода в двора.

— Ей, Фока, каква е тая музика при тебе? Защо си завил като баба на селски гробища? — питаха те, като слизаха от натоварените талиги с камшици в ръце и пристъпваха тежко и разкрачено.

— Прости сте — отговаряше Фокасинов. — Тук на плочата пее певец и половина, дето го слуша цял свят, а според вас излиза, че вие.

— Вие ами. Вълците ще докара насам.

— Гъбени чорби! — презрително махваше с ръка Фокасинов. — Ей сега ще ви пусна „Тодорки мама думаше“.

Като се нахваляше с грамофона, той им показваше Чернишка.

— За какво ти е бяс? Убий я! — казваха каруцарите и гледаха вързаното зверче с любопитство и закана.

— Как да я убия? Че нали я отървах от капана? — възмущаваше се Фокасинов.

— За какво ти е?

— Ще я опитомя.

— И тая хубава! До ден днешен никой не е опитомил лисица. Чакай да й стане кожата хубава, па с едно дърво в главата…

Кантонерът правеше недоволни гримаси.

— Не говорете така бе! Аз съм мек човек, обичам музиката. Как така с дърво в главата? Ще пусна животното. Ами че защо не? Нека си живее.

— Ще си живее, ама ще останеш без кокошки. Я й погледни очичките, очичките! Ох, да се вмъкне в курника! — И каруцарите размахваха заплашително камшиците си към Чернишка, която ги гледаше изпод вършините, без да мигне.

Най-сетне те си отиваха и Фокасинов оставаше натъжен. Идваше при лисицата и сякаш размисляше не е ли по-добре да постъпи, както го съветваха каруцарите. След това сядаше на пейката пред кантона и мислеше за своята наскоро починала жена, с която бе живял тук само няколко месеца. Той беше гражданин по произход, роден и израснал в близкото градче и останал сирак от дете.

Тия вечери бяха мълчаливи и тъжни. Фокасинов или се прибираше рано в кантона, или отиваше в селската кръчма, като забравяше да нахрани Чернишка.

Лисицата не издаваше нито един звук. Колкото и да бе гладна, мълчеше, доволна от тишината, която настъпваше. Нощите отново я възвръщаха в нейния свят и когато всичко заспеше, тя стоеше, клекнала на задницата си, и жадно слушаше звуците от гората. Изгряваше пълният септемврийски месец — голям и кървавочервен. От неговата светлина гората сякаш потрепваше и отхвърляше черни сенки. Над реката се повличаше мъгла като разбито облаче, водосточната тръба започваше да лъщи под стряхата, сградата простираше сянката си в пустия двор. Все още се обаждаха щурци, мишка цвъртеше наблизо и ушите на Чернишка щръкваха, а опашката й омиташе земята. Инстинктът я караше да дебне, но веригата издрънчаваше, дръпваше я и Чернишка отново клекваше и слухтеше. През това време месечината се издигаше високо, настъпваше полунощ. Лунната светлина помътняваше. Из двора замислено минаваше кучето и пак се прибираше да спи пред вратата на кантона. Жаба скачаше наблизо и Чернишка следеше скоковете й с горящи очи.

През една такава нощ в двора се вмъкна лисугерът. Тя чу тихите му стъпки, но с нищо не издаде присъствието си. Лисугерът се приближи и я видя. Чернишка изскимтя, обзета от радост и надежда, обаче нейният приятел не се реши да дойде при нея. Той стоеше на десетина крачки, забелязал синджира, с който беше вързана. Тя го молеше с очи, размахваше дружелюбно опашка и го викаше, но той продължаваше да я гледа недоверчиво. Тогава тя забрави за веригата и се дръпна. Синджирът издрънча и лисугерът избяга в гората.

Оттогава той не посмя да идва насам и Фокасинов престана да залага капана.