Емилиян Станев
Чернишка (6)

6

От тоя ден нейният живот се изпълни с постоянни опасности. През ден, през два в прохода лаеха кучета и ехтяха гърмежи. Кучката на Приходата гонеше от сутрин до вечер ту от едната, ту от другата страна на реката.

Нощем, когато търсеше храна, Чернишка намираше по горските пътища и пътеки заешка козина и кръв. Върху влажната шума се виждаха следите на кучетата, а на места — стъпки от цървули. Беше открила два нови трупа на одрани лисици. На единия бе кацнал грамаден бухал. Тук-там се срещаха загаснали огнища, край които ловците бяха обядвали.

Заваляха студени дъждове, падаше гъста мъгла и навред из гората стана влажно. Катериците не играеха вече по клоните на дъбовете, нямаше ятата дроздове които кацаха с крясъци по високите дървета, нито бекасите. Храната се намираше рядко, плодовете бяха обрани. Мишките излизаха близо край дупките си и се скриваха при най-слабия шум.

Чернишка бе принудена да лежи в една малка пещера. Нейният вход представляваше тясна пукнатина, която се разширяваше навътре и образуваше доста широка, топла и суха кухина, понеже бе обърната на юг и северните ветрове я прехвърляха.

Дългите декемврийски нощи едва й стигаха да се нахрани. Чернишка обикаляше грамадно пространство: стигаше горе до нивите, минаваше край махаличките и претърсваше долчетата, в чиито трънливи брегове нощуваха косове. Призори бързаше да се прибере в скалите. Макар че бълхите я хапеха, предпочиташе да лежи вътре, отколкото навън. Ако през деня не я гонеха кучета, спеше спокойно, свита на кълбо. Обаче една сутрин, когато се прибираше, кучката на Приходата попадна на следите й.

Това се случи в студено декемврийско утро. Оловносивото небе беше пълно със сняг. Духаше северен вятър, във въздуха се носеха и шумяха оцелелите по дърветата листа, а земята бе замръзнала. Реката бучеше и от комина на кантона излизаше гъст дим.

Щом усети, че кучката лае по пресните й следи, Чернишка веднага тръгна по посока на вятъра. Макар че никой не я бе учил и сама не знаеше защо именно избяга по посока на вятъра, а не се скри в скалата, тя не се поколеба ни най-малко, че така трябва да постъпи.

След като се озова на върха на хълма близо до нивите, тя се спря. Кучката лаеше ожесточено, пискливият й дискант звучеше като звънче. След нея тичаше друго куче, чийто глас се смесваше с нейния лай.

— Ех, ех, ех! — стенеше кучката.

— Аха̀, аха̀, аха̀! — потвърждаваше гончето.

— Еа, еа! — отговаряше ехото.

Следвайки посоката на вятъра, Чернишка се спусна от другата страна на хълма и като се стремеше да избяга колкото може по-далече, насочи се към дола. Зад него растеше млада и гъста гора. Все пак не смееше да тича бързо, избягваше пътеките и поляните и оглеждаше внимателно всичко по пътя си.

За известно време гончетата останаха назад и лаят им се чуваше слабо, но щом навалиха надолу, долът се изпълни с писъка на кучката. Няколко сойки се разкрякаха, гарван нададе предупредителен грак и се понесе по сивото небе като черен парцал.

Чернишка прескочи потока и премина в гъстата гора на другия бряг. Кучетата тичаха като хали. Преди да си отдъхне, трябваше отново да се впусне в бяг. Още веднъж се помъчи да им убегне с надежда, че ще загубят следите й, като промени посоката в прав ъгъл и продължи да бяга срещу течението на водата. Вятърът сега духаше в гърба й. Тичаше с големи скокове, влачеше опашката си, а там, дето трябваше да завие, опашката й се понасяше във въздуха и се отмяташе на обратната страна.

В тая гора беше минавала само няколко пъти и не я познаваше много добре. Ала усетът да се ориентира й подсказа, че мястото е добро и че не бива да излиза вън от гъсталаците. Когато гончетата пак започнаха да я застигат, разбра, че колкото и бързо да тича, не ще се отърве, ако не скрие следите си.

Тя измени посоката в остър ъгъл и се насочи към своите преследвачи. Мина почти успоредно над тях и по този начин се озова в старата си следа, по която бе дошла през дола. Оттам тръгна пак след кучетата. Гончето продължи да лае по обратната следа, но кучката не се излъга.

Чернишка продължи тая хитрост няколко пъти, докато следите й се объркаха до такава степен, че и кучката не можеше вече да се оправи.

Така ги заблуди и когато те млъкнаха, върна се по старите си следи към върха на хълма.

Вятърът постепенно утихваше. От сивото небе започнаха да се откъсват редки снежинки. Скоро щеше да утихне съвсем и тогава снегът щеше да засипе следите й. Тя усещаше това в особената тишина, в жалостивите, недоизказани писъци на птиците, усещаше го в скърцането на старите дървета. Макар че за пръв път виждаше сняг, не беше учудена. Снегът предизвикваше у нея желание по-скоро да достигне малката пещера, да се свие на кълбо и да заспи дълбок и спокоен сън…

Докато вървеше из високата гора, вятърът престана и снегът заваля на ситни люспички. Гората посивя, тишината стана глуха и плътна, самата земя като че се стаи в студена, предвкусваща зимния сън тръпка. Никъде не се чуваха вече кучетата, отникъде не идваше нито един звук, никаква опасна миризма — сякаш в света не съществуваха нито кучета, нито ловци.

Снегът се лепеше по гърба й, а върху посипаната със сняг земя започнаха да се появяват кръглите й следи.

Тя мина под самия връх и през гъстия клечак, между камъните и гнилите клони, дойде над пътя. Тук се издигаше висок каменен блок, на който често бе виждала да каца орел. Винаги, когато минаваше наблизо, оглеждаше върха на тоя блок, защото се боеше от орела. И сега се спря и погледна нагоре. Камъкът стърчеше като пречупена колона, забулен от снежните роища. Орелът не беше там, но вятърът, който духаше насреща й, донесе миризма на човек и Чернишка видя човека в същия миг. Той стоеше на камъка, там, дето тя щеше да мине, обърнат гърбом, с побелели от снега дрехи, с вдигната яка и нахлупен калпак. Под мишницата си държеше пушка…

Тя се върна назад като змия. Ушите й легнаха към врата и почти изчезнаха в пухкавата козина. Като заобиколи опасното място, избяга към пещерата. Преди да се вмъкне вътре, клекна и се ослуша. Не се чуваше нищо освен бученето на реката. От небето продължаваха да падат гъсти снежни завеси, зад които прозираха матовонеясните очертания на побелелите гори.

В пещерата беше топло, но Чернишка не заспа. Цялото й същество бе нащрек.