Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolute Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey

Издание:

Дейвид Балдачи. Абсолютна власт

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

ISBN 954-8240-45-9

История

  1. — Добавяне

7

Сет Франк дъвчеше препечена филийка и се опитваше да завърже панделките на шестгодишната си дъщеричка, когато телефонът иззвъня. Жена му го изгледа многозначително и се зае с панделките вместо него. Сет затъкна слушалката между бузата и рамото си, като същевременно оправяше възела на вратовръзката си. Изслуша внимателно диспечера, чийто глас бе спокоен и делови. След две минути беше вече в служебния форд и се носеше гръмовито по пустите шосета с включена сигнална лампа, която хвърляше зловещи сини отблясъци.

Франк наближаваше четирийсет и една. Едрото му кокалесто тяло бе започнало да се отпуска, а къдравата му черна коса постепенно изтъняваше. Имаше три дъщери, които все повече го изненадваха и объркваха. Постепенно бе стигнал до извода, че този свят не е напълно рационален. Но като цяло Франк бе щастлив човек. Животът не бе го обрулил безжалостно. Поне засега. Бе служил достатъчно дълго като пазител на закона и знаеше, че има превратности.

Франк лапна един фруктов бонбон и бавно го задъвка. Колата се носеше през гъста иглолистна гора. Франк бе започнал кариерата си като полицай в един от най-опасните квартали на Ню Йорк, където фразата „ценност на живота“ бе оксиморон. Там бе видял буквално всички възможни начини, чрез които човек можеше да убие друг човек. Постепенно успя да се издигне до ранга на следовател, за радост на съпругата си. Това му даваше предимството да се появи на местопрестъплението едва след като бандитите са си отишли. Така жена му се чувстваше по-спокойна. Поне знаеше, че животът им няма да бъде опустошен от едно среднощно повикване. Това бе най-голямата й награда за смелостта да се омъжи за полицай.

Назначиха Франк в отдел „Убийства“, където изискванията бяха най-високи. След като поработи там няколко години, той свикна със задълженията си и започна да ги харесва, стига да не се озоваваше пред седем трупа дневно. Премести се на юг, във Вирджиния.

Зае поста на старши следовател в окръг Мидълтън. Всъщност това бе единственият следователски пост в окръга. Относително простодушните нрави на Вирджиния не бяха кой знае какво предизвикателство за професионалните му умения. Доходите на глава от населението бяха високи. Убийства не липсваха, но обикновено бяха дело на разгневени съпруги или алчни отрочета. Залавяха извършителите без никаква трудност. Повечето усилия бяха свързани не с умствена дейност, а с изготвянето на съответната документация. Тазсутрешният телефонен разговор обещаваше рязка промяна.

Пътят излезе от гората и пое сред оградени имения, където чистокръвни животни лениво посрещаха утрото. Зад внушителните порти, в дъното на дълги алеи за коли се виждаха домовете на богаташите, които, за разлика от другаде, в Мидълтън не бяха малцина. Франк си каза, че едва ли ще може да разчита на съседите в този случай. Те бяха твърде добре изолирани в огромните си крепости, за да чуят или видят нещо. Очевидно бяха желали тази си привилегия, за която бяха платили скъпо и прескъпо.

Наближавайки имението на Съливан, Франк пристегна вратовръзката си и отметна няколко непослушни кичура назад. Не изпитваше нито симпатия, нито неприязън към богатите. За него те бяха загадка, която едва ли някога би разрешил. Обичаше работата си, защото въпреки многобройните грешки и лутаници тя го бе научила на една основна мъдрост — убиецът рано или късно си получава заслуженото наказание. Франк рядко се интересуваше от самото наказание. Държеше виновникът да бъде изправен пред съда и да изкупи вината си. Нямаше никакво значение дали става дума за бедняк или за богаташ. Знаеше, че е позагубил някои от уменията си, но винаги може да се довери на инстинктите си.

Докато паркираше на алеята, забеляза малкия комбайн отвъд царевичната нива. Човекът от комбайна внимателно наблюдаваше действията на полицията. Скоро всичко щеше да се разчуе. Той едва ли подозираше, че всъщност заличава следите от нечие бягство. Сет Франк също нямаше как да знае това. Той слезе от колата, наметна сакото си и се завтече към входната врата на имението.

 

 

Пъхнал ръце в джобовете си, той оглеждаше стените, пода и тавана. После пак обърна очи към огледалото, а сетне към мястото, където през последните дни бе лежала мъртвата.

— Направи повече снимки, Стю, че, изглежда, ще ни потрябват — каза Сет Франк.

Фотографът внимателно закрачи из стаята, като се опитваше да запечата на лента всеки квадратен сантиметър и самотната обитателка на дома. По-късно щяха да направят и видеозапис, придружен с устно описание на обстановката. Не всичко от тези материали щеше да влезе в съда, но тяхното значение за разследването често пъти беше огромно. Ако футболистите гледаха мачове, то следователите изучаваха видеозаписи с надеждата да открият насочващи детайли, които понякога се забелязваха на десетата или стотната прожекция.

Въжето още бе завързано за крака на шкафа, а другият му край висеше под прозореца. Само че го бяха покрили с черна прах за откриване на отпечатъци, макар и да знаеха, че престъпниците обикновено носят ръкавици.

Полицаят Сам Магрудър се отдръпна от прозореца, след като бе поел малко чист въздух, и отиде при останалите. Наближаваше петдесет. Имаше червеникава коса и закръглено, голобрадо лице. Едва се удържаше да не повърне. Бяха внесли огромен вентилатор. Всички прозорци зееха широко отворени. Повечето служители носеха маски, но вонята бе наистина непоносима. Природата се бе подиграла със света на живите. Днес — красавица, а утре — разкапваща се плът…

Франк прегледа бележките на Магрудър. Забеляза, че колегата му е прежълтял.

— Сам, ако се дръпнеш от прозореца, обонянието ти ще се нагоди към миризмата след около четири минути. По-добре недей да си подаваш носа навън.

— Знам, Сет, но носът ми не иска да слуша разума.

— Кога е позвънил съпругът?

— Тази сутрин. Към осем без петнайсет местно време. Франк се опита да разчете завъртулките на полицая.

— Къде се намира в момента?

— На Барбадос.

— Колко време ще остане там? — попита Франк.

— Още не сме сигурни.

— Проучете тогава.

— Колко визитки са ни оставили, Лора? — обърна се Франк към експертката по отпечатъци Лора Саймън.

— Досега не съм открила нищо, Сет — отвърна тя и вдигна поглед.

Франк се приближи към нея.

— Хайде-хайде, Лора. Стаята трябва да е истинска географска карта! Няма ли поне следи от пръстите на съпруга или на прислужницата?

— Не.

— Стига си ме будалкала.

Саймън се отнасяше към работата си изключително сериозно. Франк не бе работил с по-добра специалистка дори в нюйоркската полиция. В момента го гледаше почти извинително. Навсякъде бе поръсила своя прах, но не бе открила абсолютно нищо. Противно на разпространеното мнение престъпниците обикновено оставяха множество следи след себе си. Човек просто трябваше да знае къде да ги търси. Лора Саймън владееше добре занаята си, но сега бе ударила на камък. Може би лабораторният анализ щеше да им подскаже повече. Някои латентни дактилоскопски следи не бяха разпознаваеми с просто око, колкото и ярка да е светлината. Именно затова ги наричаха латентни петна. Важното бе прахта да се поръси веднага. Късметът винаги можеше да проработи по-късно.

— Опаковала съм няколко неща за лабораторен анализ. Възможно е да ти дам някаква информация след нинхидрина и лепилото — рече Саймън и се вглъби отново в работата си.

Франк кимна. Цианакрилатното лепило бе способно на чудеса при проявяването на следи. Проблемът бе там, че чудесата не стават за един ден, а те не разполагаха с никакво време.

— Трябва да побързаме, Лора. Ако се съди по състоянието на трупа, престъпниците са ни изпреварили значително.

— Мога да използвам и друг естер, който отдавна ми се ще да опитам — погледна го Лора. — Или пък мога да ускоря процеса на изпарение на лепилото чрез химическа реакция.

— Предишния път, когато опита същото, се наложи да евакуираме сградата — намръщи се Франк.

— На този свят няма нищо съвършено, драги.

— Май си имаме работа с истински професионалисти — прочисти гърло Магрудър.

— Те не са професионалисти, а убийци, Сам — погледна го строго Франк. — Те са престъпници. Тия хватки не са ги научили от университета.

— Не, сър.

— Сигурни ли сме, че това е собственицата на къщата?

Магрудър посочи снимката на нощното шкафче.

— Кристин Съливан — рече той. — Ще приложим и обичайната процедура за идентифициране, разбира се.

— Разполагаме ли със свидетели?

— Засега не. Не съм говорил със съседите. Ще го направя тази сутрин.

Франк продължи да изучава стаята и си отбеляза множество подробности, свързани с предметите и трупа на обитателката. Един добър адвокат на защитата би сразил всеки свидетел по обвинението. Не се ли подготвеха доказателства, виновниците си тръгваха безнаказано.

Франк бе запаметил този урок добре, когато се бе изправил като свидетел по обвинение в кражба с взлом. Още помнеше унижението и болката, с които напусна свидетелската скамейка. Показанията му бяха направени на пух и прах и всъщност свършиха великолепна работа на защитата. Ако бе влязъл в съдебната зала със своя служебен револвер, светът щеше да има един адвокат по-малко.

Той прекоси стаята, за да поговори с лекаря — набит и белокос, плувнал в пот въпреки сутрешния хлад. В момента покриваше краката на покойницата с полата й. Франк коленичи и се загледа в ръцете на жената, пъхнати в найлонови пликчета. Премести поглед към лицето й. Следите от жестокия побой си личаха съвсем ясно. Дрехите бяха подгизнали от физиологичните й течности. Смъртта почти винаги се придружава от автоматично отпускане на сфинктера. Смесицата от миризми не бе особено приятна. Слава богу, че въпреки отворения прозорец не се бе напълнило с насекоми. Един специалист по съдебна медицина бе способен да уточни времето на настъпване на смъртта с по-голяма точност от обикновения патолог, но никой не се радваше на перспективата да преглежда тяло, превърнато в трапеза за насекоми.

— Имаш ли представа кога е издъхнала? — попита Франк.

— Ректалният термометър не ми върши работа, след като температурата на тялото спада с един и половина градуса на час. Смъртта трябва да е настъпила преди седемдесет и два до осемдесет и четири часа. Ще имам по-точни данни след аутопсията — изправи се лекарят. — Има огнестрелни рани в главата — добави той, въпреки че никой в стаята не се съмняваше каква е причината за смъртта.

— Забелязах следите по шията.

— И аз ги забелязах — сви рамене лекарят. — Още не знам какво означават.

— Бих искал да ускориш работата по тях.

— Добре. Богатите не ги убиват толкова често. Знам, че винаги се обслужват с предимство.

Следователят трепна едва забележимо.

— Дано да не те побъркат журналистите — изгледа го лекарят. — Ще налетят като пчели на мед.

— Какви ти пчели — истински стършели!

— Все ще се справиш някак. Виж, аз съм прекалено стар за такива работи. Може да изнесете трупа.

Лекарят опакова инструментите си и излезе.

Франк повдигна малката ръка към лицето си и огледа професионално направения маникюр. Забеляза няколкото разкъсани кожички над ноктите, за които можеше да се намери лесно обяснение в борбата на жертвата с нападателя. Тялото бе в ужасно състояние. Вече започваше да се разлага. Смъртта трябва да бе настъпила далеч преди четирийсет и осем часа, след като крайниците се бяха отпуснали. Франк въздъхна. Доста дълго бе престояла в това състояние. Убиецът бе спечелил съществена преднина.

Отново го порази мисълта колко много смъртта променя човека. Тази издута купчина плът бе запазила твърде бледа прилика със съществото, което само допреди няколко дни…

Ако обонянието му не се бе притъпило, нямаше да е способен да я докосне. Какво да се прави! Клиентите на един следовател в отдел „Убийства“ са все мъртъвци.

Той внимателно повдигна главата и я разгледа на светлината. Забеляза две малки входни рани отдясно и една огромна изходна отляво. Май бяха използвали едрокалибрено оръжие. Стю бе направил снимки на раните от различни ъгли. Кръговите очертания на раните, както и липсата на следи от обгаряне наведоха Франк на мисълта, че разстоянието между убиеца и жертвата е било повече от половин метър.

Контактните рани от стрелба с малокалибрено оръжие, при изстрел от упор или десетина сантиметра, биха могли да са като раните в този случай, но дълбоко в тъканта по пътя на куршума щеше да има барутни частици. Аутопсията щеше да даде ясен отговор на този въпрос.

Франк огледа контузията на лявата челюст. Разложението на тялото почти я заличаваше, но той имаше достатъчно набито око, за да не я пропусне. На това място кожата бе странна амалгама от зелено, кафяво и черно. Само силен удар би причинил подобни следи. Мъж? Ама че объркващо! Извика Стю и му каза да заснеме челюстта с филтър. После почтително отпусна главата, както бе редно да се отнесе с мъртвец дори при тези почти клинични обстоятелства.

Аутопсията, която предстоеше, нямаше да улови такава подробност.

Франк бавно повдигна полата. Бельото бе невредимо. Протоколът на аутопсията би дал точен отговор на неизбежния въпрос.

Франк продължи да крачи из стаята, докато полицаите си вършеха работата. Едно от предимствата в заможната, макар и глуха провинция бе размерът на данъците, които позволяваха на полицията първокласно оборудване с най-новото в областта на техниката, а това поне на теория би трябвало да улесни залавянето на престъпниците.

Жертвата бе паднала на лявата си страна, далеч от вратата. Коленете й бяха подгънати под тялото. Лявата ръка бе протегната напред, а дясната бе върху хълбока. Лицето й бе обърнато на изток, перпендикулярно на дясната страна на леглото. Както бе превита, напомняше на зародиш в утроба. Франк се почеса по носа. Началото и краят на живота… Знае ли някой как ще си отиде от този свят?

Саймън му помогна за триангулацията на тялото. Метърът проскърцваше някак кощунствено в това обиталище на смъртта. Франк погледна към вратата и после към трупа. Заедно със Саймън очертаха предполагаемата траектория на куршумите и стигнаха до извода, че изстрелите са дошли най-вероятно откъм вратата. Това бе доста необичайно, тъй като при взлом крадецът обикновено бива изненадван във вътрешността на стаята. Така или иначе, следите говореха за обратното.

Франк отново коленичи до трупа. Не се забелязваха следи от влачене по килима, а петната и пръските кръв показваха, че жената се е строполила там, където е била застреляна. Франк се взря в нея и отново вдигна полата й. Знаеше, че след настъпване на смъртта кръвта се отцежда в долните части на тялото — състояние, известно като livor mortis — и след четири до шест часа се фиксира там. По-късното разместване на тялото не водеше до промяна в разпределението на кръвта. Всички факти показваха, че Кристин Съливан е издъхнала точно на това място.

Петната показваха и друго — в момента на смъртта си жертвата е гледала към леглото. Какво е очаквала да види там? Обикновено се гледа в посока на нападателя с надеждата да се измоли милост. Франк бе убеден, че Кристин Съливан не би пропуснала да се спазари за живота си. Ако се съдеше по пищната обстановка, тя имаше за какво да живее.

Той разучи още веднъж килима, навел лице на сантиметри от пода. Забеляза някаква неравномерност в разпределението на петната и пръските кръв. Сякаш нещо бе лежало пред убитата или до нея. Подобно заключение можеше да се окаже доста важно по-нататък. Пръските кръв се описваха надълго и нашироко в криминоложката литература. Франк признаваше, че са полезни за разследването, но гледаше да не им се предоверява. И все пак, ако нещо бе покривало част от килима, искаше да разбере какво е било то. Чистата рокля също го озадачи. Отбеляза си това като още една съществена подробност.

Саймън отвори чантата с медицински инструменти и с помощта на Франк взе секрет от вагината на покойницата. После разчесаха космите на главата и срамните части, но не откриха чужди тела. Свалиха дрехите и ги прибраха в чувал.

Франк погледна към тялото, а после и към Саймън, която отгатна мислите му.

— Нищо няма да открием, Сет.

— Послушай ме, Лори.

Саймън покорно извади прахта за отпечатъци и я поръси по китките, гърдите, шията и подмишниците на жертвата. Изчака няколко секунди и бавно поклати глава.

Франк наблюдаваше как увиват тялото в бял чаршаф, слагат го в чувал и го товарят на линейката, с която щяха да го откарат до мястото, където никой не би искал да се озове.

Започна да проучва тайника. Огледа стола и уреда за дистанционно управление. По прахта на пода личаха следи. Саймън си бе свършила работата тук. Седалката на стола също бе поръсена с прах. Някой бе проникнал в тайника със сила — ключалката бе счупена. Вратата и стената около нея бяха изподраскани при разбиването. Трябваше да изследват драскотините, за да се опитат да разберат какво е използвано за лост. Франк погледна през огледалната врата и поклати глава. Отвътре навън тя бе прозрачна. Ама че идея! И то в спалнята. Гореше от нетърпение да се запознае със собственика на къщата.

Върна се в стаята и хвърли един поглед на семейната снимка.

— Снела съм отпечатъците от нея, Сет — обади се Саймън.

Той кимна и приближи снимката до лицето си. Бивало си я е тази женичка, помисли си. Привлекателно лице, което сякаш подканя: „Ела ме начукай.“ Снимката бе направена в същата стая. Покойницата седеше на креслото до леглото. В този миг Франк забеляза резката на стената. Спалнята беше със здрава варова мазилка, а не с обичайната гипсова шпакловка, но въпреки това резката си личеше ясно. Франк забеляза и следите от лекото поместване на нощното шкафче. Дебелият килим издаваше предишното му положение. Обърна се към Магрудър.

— Май някой се е блъснал в него?

— Вероятно при боричкането.

— Вероятно.

— Намери ли куршума?

— Единият е още в нея, Сет.

— Имам предвид другия куршум, Сам — поклати нетърпеливо глава Франк. Магрудър посочи малка дупчица в стената зад леглото.

— Огради сектора и остави тази работа на момчетата от лабораторията. Не си взимай беля на главата. — На два пъти през тази година балистиката се бе оказала безпомощна поради престараването на един полицай, който бе изстъргал куршума от стената, заличавайки резките.

— Намерихте ли гилзи?

— Ако е имало, убиецът си ги е прибрал — поклати глава Магрудър.

— Прахосмукачката засмука ли някаква ценна находка? — обърна се Франк към Саймън. Имаше предвид полицейската прахосмукачка, която бе оборудвана с достатъчно филтри, за да отсее тъкани, косми и други микроскопични предмети с огромна доказателствена сила. Престъпниците рядко забелязваха този род улики, за да ги почистят.

— Ех, ако моите килими бяха толкова чисти — опита да се пошегува Магрудър.

— Намерихте ли някакви следи бе, хора? — извика Франк на сътрудниците си. Те се спогледаха сконфузено. Не можеха да разберат дали шефът им се шегува, или не. Продължиха да размишляват по този въпрос и след като Франк излезе от стаята.

Един представител на компанията за алармени системи разговаряше с униформения полицай на входната врата. Всички жички и платки бяха събрани в найлонови торбички. Показаха на Франк лекото петънце от излющена боя на едно място — доказателство, че кутията е била отваряна. Откриха и миниатюрни вдлъбнатини по захранващата жица. Специалистът по аларми се възхити на ловкостта, проявена от неизвестния престъпник. В този момент към групата се присъедини и Магрудър с поосвежен цвят на лицето.

— Трябва да са използвали „брояч“ — заключи представителят на компанията за алармени устройства.

— Какво е това? — изгледа го Сет.

— Компютъризиран уред за подаване на безброй числени комбинации в системата до разпознаване на заложения код. Така отварят касите на магазините.

— Не е ли странно, че в такъв палат няма по-съвършена охранителна система? — рече Франк.

— Системата си е много добра — защити се човекът.

— Да, но компютърните методи се оказват играчка за днешните престъпници.

— Работата е там, че алармената система, монтирана в тази къща, е изработена на базата на петнайсет вместо на десет цифри и допуска закъснение само от четирийсет и три секунди. Не успееш ли да улучиш кода почти мигновено, решетката се спуска автоматично.

Франк се почеса отново по носа. Май бе време да се прибере и да вземе един душ. Знаеше, че дъхът на разложена плът полепва и по дрехите, и по кожата ти. Дори дишането става трудно.

— Какъв е изводът тогава? — попита той.

— Изводът е, че по-достъпните портативни уредчета от описания тип не могат да подадат огромно число комбинации в рамките на около трийсет секунди. При петнайсетцифровата система трябва да се прехвърлят повече от три милиарда комбинации. С други думи, нашият човек си е служил с нещо по-сложно.

— Защо казахте „трийсет секунди“? — намеси се сержантът.

— Защото е необходимо време и за отваряне на кутията — обясни Франк вместо специалиста по аларми. — Продължете, моля.

— Та изводът е, че щом е успял да разнищи системата за толкова кратко време, той е елиминирал предварително голям брой от възможните комбинации. Трябва да е отмахнал поне половината. Знам, че има апаратура, която би се справила с подобен проблем, но никога не се знае какъв капан ти е заложен в алармената система. С една дума, не е бил обикновен любител, който се е запасил с джобен калкулатор от близката книжарница. Известно е, че се произвеждат все по-бързи и все по-компактни компютърчета за тази цел. Важното е да се разбере, че в този случай скоростта на обработка на данните не решава проблема. Вторият фактор е бързината, с която аларменото устройство откликва на подаваните комбинации. Предполага се, че в повечето случаи устройството ще бъде доста по-бавно от използвания уред. Ето това е най-големият проблем за престъпника. Трябва добре да си е постлал, преди да опита каквото и да било. В тяхната професия втори опит не се позволява.

Франк погледна човека и премести поглед към кутията.

Не бе трудно да се проумее казаното. Неговите собствени мисли бяха поели в подобна насока, когато забеляза, че по предната врата липсват всякакви следи от насилие.

— По принцип е възможно да се отстрани напълно възможността от проникване чрез отгатване на кода — продължи специалистът по аларми. — Разполагаме със системи, които отказват да приемат голям брой подадени комбинации. В тези случаи компютърните уреди не биха били от никаква полза. Работата е там, че по-специалните системи се оказаха свръхчувствителни — те нерядко възпрепятстват достъпа на самите собственици до имуществото им, ако се подаде веднъж два пъти погрешен код. Въвеждането им предизвика толкова много фалшиви тревоги, че полицията се канеше да ни съди.

Франк благодари за информацията и тръгна на обиколка из останалата част на къщата. Ясно бе, че престъпниците са си разбирали добре от занаята. Пълната предварителна подготовка на удара обикновено предполагаше и детайлно обмислен план за действие след кражбата. Единственото непредвидено обстоятелство в случая трябва да е било убийството на стопанката.

Изведнъж Франк се отпусна върху рамката на вратата и се замисли над думата, използвана от неговия приятел, лекаря: рани.