Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolute Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey

Издание:

Дейвид Балдачи. Абсолютна власт

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

ISBN 954-8240-45-9

История

  1. — Добавяне

17

— Защо се буташ където не ти е работа, Бил! Нали обеща да не се месиш в разследването! Заслужаваш да те пратя зад решетките, дявол те взел. И шефът ти ще ме поздрави. — Сет Франк блъсна чекмеджето на бюрото си и се изправи, побеснял от гняв.

Бил Бъртън спря да крачи из стаята. Седна, готов да преглътне упреците, които бе очаквал.

— Прав си, Сет. Ама аз също съм бил ченге. Не успях да те намеря по телефона, та реших да ида на разузнаване. Изведнъж гледам една мацка да се вмъква в къщата. Ти какво би направил на мое място?

Франк не отговори.

— Виж, Сет, прав си да ми се сърдиш, но се опитай да се вслушаш в думите ми. Тази жена е най-големият ни коз. С нейна помощ ще заловим тоя тип.

Франк се поуспокои малко.

— Какво си наумил?

— Виж сега, става въпрос не за кой да е, а за собствената му дъщеря. Тя е единствено дете. Лутър Уитни е закоравял престъпник, попадал на три пъти в затвора. Очевидно е развил професионалните си умения до съвършенство с напредването на възрастта. Жена му го е оставила, защото й е дошло до гуша от него. Да, ама точно тогава се разболяла от рак.

Бил замълча.

Сет Франк го слушаше внимателно.

— Продължавай.

— Смъртта на майката съкрушила дъщерята. Кейт Уитни приписала на баща си цялата вина за трагедията и отказала да контактува повече с него. На всичкото отгоре завършила право и се превърнала в една от най-суровите прокурорки на щата — особено по отношение на престъпленията, свързани с отнемане на чуждо имущество. Специализирала се в кражбите и обирите. Известно е, че никой не се е измъкнал от ръчичките й, преди да му друснат максимална присъда.

— Откъде събра цялата тази информация?

— Достатъчни ми бяха няколкото телефонни обаждания на когото трябва. Хората обичат да бъбрят за чуждите неудачи. Това ги изпълва с чувството, че собственият им живот е по-добър. Чиста илюзия, разбира се.

— Та къде ни отвежда семейната неразбория на Уитни?

— Сет, обмисли добре какви възможности се разкриват пред нас. Кейт мрази баща си. Направо го ненавижда.

— И ти смяташ да я използваш, за да се добереш до него? Но нали каза, че двамата отдавна са прекратили общуването?

— Точно там е ключът. Дъщерята мрази баща си, но той не се е отказал от нея. Лутър Уитни обича детето си. Обича го повече от всичко на света. Достатъчно е да хвърлиш един поглед на всичките снимки, подредени в спалнята му. Помни ми думата. Лутър ще се хване в капана.

— Да предположим, че тя се съгласи да ни сътрудничи, макар да се съмнявам. Как ще успее да се свърже с него? Той със сигурност няма да отговори на домашния си телефонен номер.

— Не, но сто на сто проверява телефонния секретар. Разгледаш ли къщата, ще се убедиш, че си имаме работа с много прибран и подреден човек. Няма предмет, който да не е на подходящото си място. Сигурен съм, че сметките са платени предварително. Имай предвид, че той още не знае, че сме надушили следите му. Предполагам, че проверява съобщенията си поне веднъж на ден. За всеки случай.

— С други думи, според твоя план дъщерята оставя съобщение, определя среща на баща си и ние го залавяме на място.

Бъртън се изправи. Извади две цигари и подаде едната на Франк. Двамата мъже запалиха.

— Ами да. Така го виждам аз, Сет. Имаш ли по-добра идея?

— Още не сме я убедили да го направи. Ако съдя по това, което ми разказа за нея, май няма да склони.

— Мисля, че трябва да поговорите. В мое отсъствие. Не е изключено да съм бил малко по-груб към нея. Такъв ми е характерът.

— Ще й се обадя още утре сутринта.

Франк нахлупи шапката си, облече палтото и се умълча.

— Съжалявам, че избухнах, Бил.

— Е, и аз бих постъпил така на твое място — ухили се Бъртън.

— Съдействието ти е неоценимо.

— Можеш да разчиташ на мен.

Следователят се приготви да тръгва.

— Хей, Сет, ще направиш ли една дребна услуга на бившето ченге?

— За какво става дума?

— Извикай ме при залавянето. Искам да му видя физиономията, когато го спипате.

— Дадено. Ще ти се обадя след разговора с дъщерята. Сега се прибирам у дома. И ти трябва да направиш същото, Бил.

— Допушвам си цигарата и се измитам.

Франк си тръгна. Бъртън седна, допуши бавно цигарата си и захвърли фаса в чашата с кафе.

Би могъл да си трае за Лутър Уитни пред следователя. Лесно беше да го излъже, че данните на ФБР не са съвпаднали с отпечатъците. Но подобна игра би била твърде опасна. Ако Франк се добереше сам до името на Уитни, Бъртън щеше да е изпята песен. За измамата нямаше да има друго обяснение освен чистата истина. Бъртън нямаше нищо против Франк да попадне на следата. Неговият план предвиждаше следователят да намери престъпника, но не и да го арестува.

Бил се изправи. Облече палтото си. Замисли се за Лутър Уитни, който бе попаднал на неподходящото място в неподходящото време сред неподходящите хора. Е, поне нищо нямаше да усети. Дори нямаше да чуе изстрела. Щеше да се строполи, преди мозъкът му да е регистрирал какво става. Правилата на играта бяха неумолими. Бъртън нямаше желание да облекчава живота нито на президента, нито на Глория Ръсел, но още не беше измислил как да ги постави в същата безпомощна ситуация и занапред.

 

 

Колин паркира в долния край на улицата. Вятърът мързеливо завъртя няколко изсъхнали есенни листа. Колин беше облечен спортно — дънки, памучен пуловер и кожено яке. Не беше взел пистолета си. Косата му още беше мокра след набързо взетия душ. Голите му глезени стърчаха от мокасините, обути на бос крак. Приличаше на студент, хукнал към библиотеката или към някое парти след съботния футболен мач.

Тръгна притеснен към къщата. Обаждането й го беше изненадало. Не бе почувствал нито гняв, нито обида в тона й. Бъртън му беше казал, че Глория е приела разговора им сравнително спокойно, но Колин познаваше грубоватите маниери на колегата си и не беше повярвал напълно на думите му. Идеята Бъртън да се появи вместо самия него на уговорената среща беше сама по себе си глупава, но залогът бе твърде голям и нямаше време за губене.

Колин почука. Вратата се отвори. Той пристъпи в коридора. Глория го гледаше усмихната. Беше облякла твърде късичка и тясна бяла дрешка, подчертаваща всичко, което си струваше. Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устните. Хвана го за ръка и го поведе към спалнята.

Накара го да легне на леглото. Изправи се, развърза презрамките на роклята си и я остави да се изхлузи на пода. После свали бикините си. Колин понечи да се изправи, но Глория лекичко го побутна назад.

Покачи се бавно върху него и зарови пръсти в косата му. Плъзна ръка към възбудения му член, издул тесните дънки, и го погъделичка с върха на нокътя си. Колин почти извика от болка. Имаше чувството, че слипът му ще се пръсне. Опита се отново да я докосне, но тя го притисна към леглото. Разкопча колана му. Изу панталоните и ги остави да паднат на пода. После освободи набъбналия му член и го хвана здраво между бедрата си.

Притисна устни към ухото му.

— Ти ме желаеш, нали, Тим? Иска ти се да ме чукаш, а?

Той изпъшка и я сграбчи за хълбоците, но тя ловко премести ръцете му.

— Иска ти се, а?

— Да.

— И на мен ми се искаше онази вечер. Само че на вратата се появи някой друг.

— Знам. Съжалявам. Просто си поговорихме и…

— Той ми разказа всичко. Спомена неща, които въобще не му влизат в работата. А сега искаш да ме чукаш, така ли?

— Господи, Глория, разбира се, че го искам!

— Така ти се иска, че ти иде да виеш от болка.

— Направо ще полудея.

— О, тялото ти е великолепно, Тим. Страхотен си.

— Още не си разбрала какво мога, Глория. Почакай, и ще видиш.

— Знам на какво си способен, миличък. Напоследък мисля само за любовните ти подвизи. Даваш ли си сметка, че съм пощуряла по теб?

— Да.

Колин усети такава болка, че се просълзи.

Глория облиза сълзите му безкрайно учудена.

— Сигурен ли си, че ме искаш? Абсолютно ли си сигурен?

— Да!

Колин разбра какво ще последва още преди да е чул думите й.

— Махай се — изрече тя бавно и премерено, сякаш беше репетирала всяка сричка предварително. Слезе от него, като нарочно притисна члена му тъй болезнено, че Колин изохка на глас.

— Глория…

Тя запрати дънките в лицето му. Колин ги обу и седна на леглото. Ръсел бе покрила тялото си с дебела, дълга роба.

— Махай се от къщата ми, Колин. Изчезвай веднага. Той се облече набързо под изпитателния й поглед. Глория го изпрати до входната врата, изчака го да излезе и здраво затръшна вратата зад гърба му.

Колин се извърна. Чудеше се дали жената зад вратата се смее или плаче, ако въобще изпитва някаква емоция. Той не бе имал намерение да я уязви. Знаеше, че е допринесъл за изобличаването й. Чувстваше се виновен и нещастен. Тя със сигурност си го беше върнала тъпкано. Доведе го до най-горния праг на възбудата, за да му отреже квитанцията в последната минута.

Колин тръгна към колата си. Постепенно му олекна, че кратката им връзка е приключила. Още не можеше да забрави онова особено изражение на лицето й.

 

 

Кейт се обади в съда да съобщи, че е болна. Не й се бе случвало, откакто бе постъпила на работа. Прекара деня на легло, придърпала завивките до брадичката си и приковала поглед в мрачното утро, което се разстилаше навън. На няколко пъти се опита да стане, но мисълта за Бил Бъртън изникваше пред нея като гранитна скала с остри ръбове, която заплашваше да я смаже или прободе.

Кейт се загърна още по-плътно със завивките. Потъна в топлината на пухения дюшек. Имаше чувството, че тялото й се носи под повърхността на огромна вълна, закрила целия хоризонт.

Не можеше да удържи спомените. Знаеше, че отминалите години ще я връхлетят със страшна сила. Спомни си за десетките брутални нахалници, обсипвали майка й с въпроси за Лутър Уитни години наред.

Сети се за неотдавнашното избухване на Джак й стисна клепачи. Опитваше се да прогони думите му от паметта си.

Да върви по дяволите този Джак!

Беше преуморена. Нито един процес не я бе изтощавал до такава степен. Лутър Уитни бе успял да я съсипе точно така, като съсипа майка й. Беше я оплел в паяжината си въпреки отвращението й към неговия свят.

Кейт се изправи отново. Дишаше със затруднение. Стисна гърло, за да не се разплаче пак. Успокои се малко. Извърна се на другата страна и прикова поглед в портрета на майка си.

Лутър Уитни бе тази част от миналото й, с която искаше да се раздели веднъж завинаги. Той бе последният представител на семейството. Бог да й е на помощ.

Кейт легна по гръб и зачака почукването на вратата. Каквото било писано на майката, такова и на дъщерята. Сега беше дошъл нейният ред.

 

 

В същото време само на около десет минути път от дъщеря си Лутър препрочиташе за пореден път вестникарската статия в ръцете си. Беше забравил за чашата с кафе пред себе си. Малкият хладилник бръмчеше лекичко в дъното на стаята. От телевизора, включен на Си Ен Ен, се носеше приглушен брътвеж. Нищо друго не нарушаваше тишината в помещението.

Уонда Брум бе от малкото истински приятели на Лутър. Запознали се бяха във филаделфийския затвор, когато Лутър излежаваше последната си присъда, а Уонда — своята първа и единствена. Сега Уонда бе мъртва. Статията твърдеше, че сама е сложила край на живота си — седнала в колата си и погълнала шепа хапчета.

Въпреки че бе преживял какво ли не, напоследък му се насъбра твърде много. Имаше чувството, че е попаднал в нескончаем кошмар, от който никога няма да се пробуди.

Тъжната ирония в самоубийството на Уонда произтичаше от факта, че идеята за обира в имението на Съливан бе нейна. Сега, като си помислеше, това бе едно ужасно, пагубно хрумване, но Уонда се бе вкопчила упорито в него въпреки предупрежденията на Лутър и на майка си.

Двамата бяха доразработили плана заедно, а Уитни го беше изпълнил. Така стояха нещата. Ако погледнеше голата истина в очите, самият той не се бе възпротивил сериозно. Трудно издържаше на големите предизвикателства, особено когато плячката бе толкова внушителна.

Как ли се бе почувствала Уонда, когато Кристин Съливан се е отказала да лети с тях! На всичкото отгоре й е било невъзможно да съобщи на Лутър, че брегът не е толкова близо, колкото са си мислели.

Уонда се беше сприятелила с Кристин. Чувствата й към младата господарка бяха съвсем искрени. За нея Кристи бе олицетворение на нормалното сред потискащия разкош на милиардера и кръга от добре образовани, фини, влиятелни особи. Именно приятелството между двете жени бе подтикнало Кристин Съливан да сподели някои твърде интимни подробности, една от които бе свързана с тайника зад огледалото.

Уонда беше убедена, че Съливан притежава твърде много, така че едва ли би скърбил при малко загуба. Лутър знаеше, че подобен начин на разсъждение не е много приемлив. Уонда също го усещаше, но предпочиташе да си затвори очите.

Тя беше решила да рискува веднъж завинаги. Беше й омръзнало да живее във вечен недоимък. Нито тя, нито Кристин Съливан си бяха дали сметка за цената на богатството.

Лутър бе отлетял за Барбадос, за да се свърже с Уонда, ако я намери там. После бе изпратил писмо до майка й. Едуина трябва да го бе показала на дъщеря си, но дали Уонда бе повярвала на прочетеното? Дори и да бе приела думите на Лутър за чиста монета, тя не беше забравила за смъртта на Кристин Съливан. Сигурно си бе помислила, че приятелката й е загинала в резултат на собствената й алчност и ламтеж по разкоша. Лутър лесно би могъл да отгатне мислите, с които Уонда е подкарала автомобила си към черния път, отвъртяла е капачето на флакона с хапчета и се е отпуснала във вечния си сън.

Уитни не бе успял да отиде дори на погребението й. Щеше да е трудно да изрази цялата си скръб пред Едуина Брум. Как да я убеди, че се разкайва, задето е тикнал дъщеря й към пропастта! Двамата с Едуина също бяха много близки. Колко пъти се бяха опитвали заедно да разубедят Уонда и да я отклонят от плана й. За съжаление не бяха успели. Когато стана ясно, че Уонда няма да промени мнението си, Едуина помоли Лутър да се погрижи за дъщеря й, та да не се стигне до втора присъда.

Уитни премести поглед към колонката с лични обяви. Достатъчни му бяха само няколко секунди, за да открие тази, която търсеше. Прочете я, но не се усмихна. Подобно на Бил Бъртън той също не се доверяваше на Глория Ръсел.

Надяваше се да решат, че изнудването му цели забогатяване. Извади един празен лист и се приведе над него.

 

 

— Проследи хода на сумата — рече Бъртън, седнал с кутийка диетична кола в ръка срещу завеждащата президент ската канцелария. Искаше му се да пийне нещо по-силно.

— Вече го правя, Бъртън — отвърна Ръсел и постави обицата на ухото си, след като пусна телефонната слушалка.

Колин седеше умълчан в ъгъла. Глория не даваше признаци, че го е забелязала, макар двамата с Бъртън да бяха влезли заедно.

— Как точно беше, докога държи да я получи? — попита Бил.

— Ако сумата не стигне до сметката преди края на работния ден, с нас е свършено — каза Глория и стрелна поглед към Колин, после пак към Бъртън.

— По дяволите! — изправи се Бъртън.

— Мислех, че си поел нещата в свои ръце — изгледа го кръвнишки Ръсел.

Бъртън не й обърна внимание.

— Как ще се осъществи размяната?

— Получи ли парите, ще съобщи къде е оставил онова нещо.

— С други думи, единственият изход е да му се доверим.

— Тъй ми се струва.

— Откъде е толкова сигурен, че си получила писмото му? — закрачи из стаята Бъртън.

— Намерих го в пощенската си кутия сутринта, а обикновено получавам пощата си следобед.

— Искаш да кажеш, че той се е озовал пред къщата ти! — строполи се на стола Бъртън.

— Едва ли би поверил такава задача на друг.

— Как разбра, че има нещо в кутията?

— Капакът на отвора беше вдигнат — каза Ръсел и почти се усмихна.

— Бива си го тоя! Не му липсва кураж.

— За разлика от тук присъстващите — заключи Ръсел и се втренчи в Колин. Младият мъж се сви и отмести поглед.

Бъртън намери гледката доста забавна. Каза си, че само след няколко седмици приятелят му ще е благодарен, задето се е измъкнал от отровните пипала на Глория.

— Вече нищо не може да ме изненада, шефке. А теб? — рече Бъртън и погледна към Колин.

Ръсел пренебрегна репликата му.

— Ако не преведем веднага парите, той може да се раздрънка. Какво ще правим тогава?

Спокойствието на Ръсел не бе преструвка. Тя беше решила, че е крайно време да престане да плаче и повръща. Обидата й стигаше за до края на дните й. Вече беше претръпнала. Чувството бе всъщност доста приятно.

— Колко иска?

— Пет милиона — рече тя простичко.

Бил се ококори от смайване.

— Нима разполагаш с подобна сума? Откъде я намери?

— Това не те засяга.

— Президентът знае ли? — попита наивно Бъртън, макар че отговорът му бе повече от ясен.

— Това също не те засяга.

Бъртън реши да не прекалява: Какво го интересуваше наистина!

— Окей. Що се отнася до въпроса ти, нека ти кажа, че ние също не си клатим краката. Ако бях на твое място, щях да потърся начин да си върна парите. Пет милиона долара няма да са от полза на един покойник.

— Не можеш да убиеш човек, когото още не си намерил — отвърна злобно Ръсел.

— Така е, шефке. Така е — облегна се назад Бъртън и се сети за разговора си със Сет Франк.

* * *

Кейт отвори вратата. Беше се облякла, защото й се струваше, че ако остане по нощница, ще изглежда твърде уязвима, което от своя страна ще проточи разговора. Последното нещо, което би направила, е да покаже колко уязвима е всъщност.

— Не съм сигурна, че знам какво искате от мен.

— Само малко информация, мис Уитни. Известно ми е, че работите като прокурор. Наистина нямам желание да ви създавам неприятности, но баща ви е заподозрян номер едно в углавно престъпление — рече Франк съвсем открито.

Седнаха в малката всекидневна. Следователят извади бележника си. Кейт стоеше на ръба на дивана. Опитваше се да запази спокойствие, макар че ръката й сама се плъзгаше към тънката верижка на шията й. Въртеше я между пръстите си и я усукваше.

— Доколкото разбирам, вие не разполагате с кой знае какви улики по случая. Ако бях прокурор по делото, не бих имала основание да издам заповед за арестуване, камо ли да изготвя обвинение.

— Може би, може би — отвърна Франк, приковал поглед в играта й с верижката.

Той не бе дошъл, за да търси информация. Не би се изненадал, ако се окажеше, че знае повече за Лутър Уитни от собствената му дъщеря. Задачата на посещението му бе да подтикне Кейт към клопката. Той виждаше разговора им като залагане на капан за бащата. Беше убеден, че Кейт не се интересува от него, което облекчаваше съвестта му.

— Ще спомена някои интересни съвпадения — продължи той. — Намерихме отпечатъците на баща ви по микробуса, който е бил в имението на Съливан няколко дни преди убийството. Ние знаем, че Лутър Уитни е бил както в имението, тъй и в самата спалня, където малко по-късно е извършено престъплението. Разполагаме с двама свидетели, които ще го потвърдят. Трябва да се добави и фактът, че Уитни се е представил под фалшиво име и е попълнил фалшив адрес и номер за социална осигуровка при постъпване на работа в компанията за парно чистене. Отгоре на всичкото баща ви се е постарал да изчезне безследно.

— Лутър Уитни е осъждан. Може би е използвал фалшиви данни, за да е сигурен, че ще го вземат на работа — рече Кейт. — Казвате, че е изчезнал. Никога ли не ви е хрумвало, че бившите затворници също ходят на почивка? — Мисълта, че защитава баща си въпреки прокурорския си инстинкт бе доста изненадваща за Кейт. Прониза я болка в главата. Потърка слепоочията си.

— Другото ни интересно откритие е дружбата на баща ви с Уонда Брум, личната прислужница и довереница на Кристин Съливан. Оказа се, че двамата са излежавали заедно присъдите си във филаделфийския затвор. Имаме информация, че оттогава са били в постоянен контакт. Сигурен съм, че Уонда Брум е знаела за тайния сейф в спалнята на Съливан.

— Е, и?

— Именно затова реших да поговоря с Уонда Брум. Беше очевидно, че тя знае повече, отколкото е готова да разкрие.

— Ами защо не поговорите пак с нея, вместо да си губите времето тук? Не е изключено и тя да е извършила престъплението.

— Била е извън страната по това време. Около стотина свидетели биха го потвърдили. — Франк замълча и прочисти гърло. — Освен това разговорът с нея е вече невъзможен, защото тя се е самоубила. Оставила е само една предсмъртна бележка, в която пише, че съжалява.

Кейт се изправи и зарея поглед през прозореца. Имаше чувството, че я стягат леденостудени обръчи.

Франк почака малко. Чудеше се как ли се чувства тя, след като е изсипал пред нея всички доказателства за вината на човека, който я е създал и изоставил. Дали все още обича баща си? Следователят се надяваше да не е така. Би му било по-лесно. От друга страна, той самият бе баща на три деца. Струваше му се, че близостта между родителя и детето остава за цял живот независимо от обстоятелствата.

— Какво ви е, мис Уитни?

Кейт бавно се извърна от прозореца.

— Защо не излезем за малко? Цял ден не съм яла, а хладилникът е празен.

Отидоха до бистрото, където се бяха срещнали Лутър и Джак. Франк започна да гълта големи хапки. Кейт не се докосваше до чинията си.

— Вие избрахте мястото — погледна я следователят. — Мислех, че харесвате кухнята. Извинете ме за нетактичността, но бих казал, че не е зле да понапълнеете малко.

Кейт почти се усмихна.

— Не знаех, че припечелвате и като консултант по здравните въпроси — рече тя.

— Имам три дъщери. Най-голямата е на шестнайсет години. Мисли се за дебела. Висока е колкото мен, а теглото й е нищо и никакво. Ако не й бяха румени бузите, щях да си помисля, че страда от анорексия. И съпругата ми е вечно на диета. На мен ми се струва, че изглежда чудесно, но не можеш да й избиеш от главата идеалния образ на хубавицата в наши дни. Всички жени са такива.

— Аз не съм такава.

— Яжте повече. Повтарям го през цялото време и на дъщерите си. Яжте.

Кейт взе вилицата и успя да преглътне някоя и друга хапка. Франк си поръча двойно кафе, а тя — чай. Разговорът им постепенно се върна към Лутър Уитни.

— Защо не го арестувате, щом разполагате с достатъчно доказателства?

Франк поклати глава и остави чашата с кафе на масата.

— Успяхте ли да го откриете в къщата му? Не успяхте. Баща ви очевидно е заминал някъде. Предполагам, че е изчезнал веднага след престъплението.

Ако предположим, че го е извършил той. Разполагате само с косвени доказателства, така че е рано да се говори за заключения.

— Мога ли да говоря открито, Кейт? Позволявате ли да ви наричам на малко име?

Тя кимна. Франк се облегна на масата и я погледна.

— Стига сме си играли на криеница. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че баща ти е убил Кристин Съливан? Та той има три углавни престъпления зад гърба си. Прекарал е целия си живот на ръба на опасността. Бил е разпитван във връзка с една дузина други кражби, макар и да не са успели да му припишат вина. Баща ти е закоравял престъпник, а ти самата работиш с престъпници. Трябва да си се убедила досега, че вълкът козината си мени, но не и нрава.

Кейт допи чая си, преди да отговори. Закоравял престъпник ли? Да, баща й със сигурност отговаряше на описанието. Нямаше никакво съмнение, че животът му е низ от кражби. Характер! Можеш ли да го промениш! Беше неизлечим като наркоман.

— Той не е убиец — каза тихо Кейт. — Вярно е, че краде, но никога не би наранил човек. Не му е в природата.

Какво беше казал Джак? Че баща й изглеждал уплашен. Дори повърнал от вълнение. Полицията никога не бе успяла да го стресне. Ами ако наистина е убил жената? Възможно е да го е направил неволно. Натиснал е спусъка, преди да се замисли. Сигурно е било въпрос на частици от секундата. Трябвало е да направи нещо, за да не се озове отново зад решетките. Нищо не беше изключено. Едно убийство би обяснило и страха, и ужаса, и повръщането в парка.

Независимо от насъбраната болка най-ярките спомени на Кейт бяха свързани с нежността на баща й. Пазеше усещането за здравата му прегръдка и кроткия нрав. Лутър Уитни беше толкова мълчалив човек, че повечето хора се обиждаха. Само с нея си говореше някога. Винаги се бе отнасял към дъщеря си като към своя връстница. Умееше да й приказва за нещата, които я интересуват. Думите му променяха небето, цветята и птиците. Рокличките, панделките и разклатените зъбчета на Кейт се превръщаха в най-завладяващата тема за разговор. В тези кратки моменти на близост и двамата бяха абсолютно искрени. Всичко се стопи с влизането му в затвора. Кейт порасна. Започна да й се струва, че баща й говори глупости. Тя гледаше лицето и нежните му ръце, но виждаше в него само престъпника.

Защо твърдеше тогава, че такъв човек не може да бъде убиец?

Франк внимателно я наблюдаваше. Усещаше, че нещо не е наред.

Той си сипа още малко захар в кафето.

— И тъй, според тебе е абсолютно невъзможно баща ти да е убил мисис Съливан. Доколкото си спомням, вие двамата отдавна не сте се виждали.

— Не съм казала, че е невъзможно — върна се в реалността Кейт. — Просто си помислих, че… — Усети, че се заплита. През живота си беше разпитала десетки свидетели, но нито един не се беше държал толкова неубедително.

Кейт затършува в чантата си за кутията „Бенсън и Хеджис“. Когато видя цигарите, Франк посегна към дъвката.

Кейт духна дима надалеч от него. Изгледа пакетчето с дъвки и й стана забавно.

— Май се опитвате да ги откажете.

— Опитвам се, ама все неуспешно. Та за какво говорехме?

Кейт бавно издиша дима и се постара да си възвърне самообладанието.

— Вече ви казах, че с баща ми не сме се виждали от години. Просто не сме много близки. Възможно е да е извършил убийство. На този свят какво ли не се случва. Така или иначе, догадките ви нямат тежест пред съда. В съда се излагат факти, а не предположения. Това е.

— Опитваме се да подготвим случая за представяне в съда.

— Вие не разполагате с веществени доказателства, уличаващи Лутър Уитни. Нямате нито отпечатъци от местопрестъплението, нито свидетели.

— Не — отвърна Франк след кратка пауза.

— Попадали ли сте на следа, която да отвежда към него? Някаква продадена скъпоценност от имението или нещо подобно?

— Не.

— Какво показа балистичният анализ?

— Нищо съществено. Разполагаме с един непотребен куршум. Оръжието липсва.

Кейт се облегна назад. Анализът на фактите й действаше успокоително.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — присви очи тя.

— Ами да — отвърна Франк след кратко колебание и сви рамене.

— В такъв случай мога да ви кажа, че нямате пукнато доказателство, господин следовател.

— Аз се доверявам на интуицията си. Тя ми подсказва, че Лутър Уитни е бил в спалнята по време на убийството. Искам да знам единствено къде се намира в момента.

— Не мога да ви помогна. Така казах и на колегата ви онази вечер.

— Защо тогава си отишла в къщата на Лутър Уитни? Кейт сви рамене. Беше решила да премълчи казаното от Джак. Дали не премълчаваше нещо съществено? Може би.

— Сама не знам. — Поне не й се налагаше да лъже.

— Не ми приличаш на човек, който не отговаря за постъпките си, Кейт.

— Очевидно не ме познавате добре — рече тя ядосана. Беше се сетила отново за Джак.

Франк затвори церемониално бележника си и се приведе напред.

— Наистина се нуждая от помощта ти.

— За какво?

— Нека си остане между нас. Предпочитам да работя с резултати, а не с формални изисквания.

— Доста странна реплика за пред един прокурор.

— Не съм казал, че не се съобразявам с правилата — заяви Франк и най-сетне се престраши да измъкне цигарите си. — Имам предвид готовността си да създавам възможно най-малко неудобства на свидетелите. Ясно ли е?

— Да.

— Имам сведения, че макар и да не си във възторг от баща си, той много държи на теб.

— Кой ви го каза?

— Аз съм следовател, за бога. Вярна ли е информацията ми?

— Не знам.

— Стегни се, Кейт. Престани да увърташ. Вярно ли е?

— Да, вярно е! — отсече тя и яростно загаси фаса си. — Доволен ли си?

— Не още, но ще говоря по същество. Имам план как да се добера до баща ти. Искам да ми помогнеш.

— Мисля, че не съм в състояние да го направя — отвърна Кейт. Предчувстваше какво ще й предложи Франк. Четеше го в погледа му.

Следователят се отпусна назад, а после отново се приведе напред с неочаквано рязко движение.

— Слушай, Кейт, ако откажеш, погубваш единствената ни възможност да пипнем баща ти. Ти сама каза, че доказателствата ни не струват пукната пара. Ако е невинен, ще го пуснем на свобода. Ако е виновен и успеем да докажем вината му, ти би била последният човек на земята, който ще го помилва. Ако мислиш, че съм на погрешен път, ще те закарам обратно до апартамента ти и повече няма да чуеш за мен, а баща ти може да си краде и… убива колкото ще.

Кейт отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Очите й блуждаеха сред смътните сенки от миналото.

Трийсетгодишната Кейт беше твърде различна от палавото бебе или малкото момиченце, готово да сподели с баща си своите най-важни тайни. Кейт се беше превърнала в зряла жена. Беше избрала професията на прокурор. Беше се клела тържествено в законите на щата Вирджиния. Професията й изискваше налагането на справедливи наказания срещу тези, които са престъпили закона — независимо от произхода, и роднинските им връзки.

В съзнанието й изплува образът на майка й, приковала поглед във вратата. Майката на Кейт бе прекарала целия си живот в очакване. Чудеше се къде се е запилял мъжът й. Посещаваше го в затвора, измисляше предварително темите им за разговор, обличаше Кейт в най-хубавите й дрешки и едва дочакваше датата на освобождаването му. Сякаш се бе омъжила за спасител на човечеството, а не за един разбойник. Кейт си спомни горчивите думи на Джак, според когото целият й съзнателен живот е бил заблуда. Джак говореше така, като че ли Лутър Уитни беше за съжаление, а не самата Кейт. Да върви по дяволите този Джак! Кейт благодари мислено на Бога, че реши да не се омъжва за него. Човек, готов да я обиди толкова жестоко, не беше достоен за нея. А Лутър Уитни заслужаваше наказанието си. Може и да не бе убил Кристин Съливан, но не беше изключено и да го е направил. Не беше нейна работа да вади заключения. Нейната работа бе да спомогне за правилното решение на съдебните заседатели. Мястото на баща й и бездруго беше в затвора. Там нямаше да опропасти ничий чужд живот.

Последната мисъл я накара да се съгласи да сътрудничи на полицията в залавянето на баща й.

Франк напусна бистрото с някакво чувство на вина. Знаеше, че не е бил достатъчно искрен с Кейт. Той бе скрил най-важната подробност по случая, като се изключи въпросът къде е Лутър Уитни. Франк не беше доволен от себе си. Лъжата бе често оръжие на полицаите, но това не я правеше по-лесна за преглъщане, особено когато е насочена срещу някой, когото уважаваш и едновременно с това съжаляваш от цялото си сърце. Някой като Кейт Уитни.