Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (3)

3

Лутър наблюдаваше двойката през прозрачното огледало. Хрумна му абсурдната мисъл, че мъжът и жената всъщност си подхождат. Този извод не се обезсмисляше дори от странните обстоятелства. Мъжът беше висок, строен хубавец на прекрасната възраст между четирийсет и петдесет. Жената бе на двайсет и няколко. Имаше буйна златиста коса, миловидно овално лице и големи сини очи, които в този момент гледаха влюбено партньора с изискана осанка. Той погали нежните й страни. Тя задържа ръката му и предано долепи устни до нея.

Мъжът наля в две чаши от бутилката, която носеше със себе си. Подаде едната на нея. Чукна се и изпи уискито с поглед, прикован в хубавицата. Тя едва докосна чашата си, после двамата се вкопчиха в прегръдка насред стаята. Ръцете на мъжа се плъзнаха по гърба на жената, а после се спряха на голите й рамене с хубав загар. Той я притисна нежно и зацелува шията й.

Лутър отвърна поглед. Притесни се от интимността на срещата. За миг забрави дори опасността, в която се намираше. Не беше толкова възрастен, та да не се развълнува от нежността и страстта.

Вдигна поглед и едва сдържа усмивката си. Двойката се въртеше из стаята в бавен валс. Мъжът бе по-умел танцьор от партньорката си и с грациозна стъпка постепенно я отведе до леглото.

Спря се да напълни чаша. Отново я пресуши на един дъх. Вече нямаше нищо в бутилката. Жената се наведе към него, съблече сакото му и започна да разхлабва вратовръзката. Ръцете на мъжа се насочиха към ципа на роклята й, бавно се плъзнаха надолу. Черната рокля се свлече и хубавицата я прекрачи, без да бърза. Носеше черни бикини и чорапи на жартиери. Нямаше сутиен.

Тялото й би предизвикало завист у всяка не тъй надарена жена. Формите й бяха съвършени, Лутър би могъл да обгърне талията й с длани и пръстите му да се докоснат. Гърдите й, които се разкриха, докато събуваше единия си чорап, бяха едри, стегнати и налети. Имаше стройни, изваяни бедра. Сигурно се занимаваше редовно е гимнастика под надзора на опитен треньор.

Мъжът бързо свали всичките си дрехи освен гащетата. Седна на ръба на леглото и се загледа в разсъбличащата се пред него жена. Твърдото й задниче се открои бяло на фона на чудесния загар. Тя захвърли последната си дреха и мъжът се усмихна широко. Погледът му не беше загубил бистротата си въпреки погълнатия алкохол.

Жената също се усмихна в отговор и полека го приближи. Дългите му ръце се протегнаха към нея и я притеглиха. Тя се отърка в гърдите му.

Лутър отново понечи да извърне очи. Искаше му се целият този спектакъл вече да е свършил и да го оставят на мира. Няколко минути биха били достатъчни, за да стигне до колата и да превърне тази нощ в едно отминало, незабравимо (макар и извънредно опасно) приключение.

В този момент видя мъжът да сграбчва жената за хълбоците. Видя как започна да я пляска с все сила. Лутър потръпна пред чуждата болка. Бялата кожа постепенно поаленя, но жената или беше твърде пияна, за да усети каквото и да било, или изпитваше наслада от подобно отношение. Усмивката не слизаше от лицето й. Лутър усети как стомахът го присвива.

Устните на мъжа обходиха гърдите на хубавицата. Тя прокара пръсти по косата му и намести тялото си между краката му. Притвори очи, изпъна глава назад и застина от удоволствие. После пак отвори очи и впи устни в устните на партньора си.

Дългите му пръсти погалиха зачервения й задник и започнаха да масажират гърба й. Изведнъж ги впи надълбоко в плътта й. Партньорката му трепна и се отдръпна. Докосна го леко с длан, за да престане. Той отново насочи вниманието си към гърдите й. Тя притвори очи и запъшка от удоволствие. Мъжът плъзна уста към шията й. Очите му бяха широко отворени. Гледаше към невидимото скривалище на Лутър.

Лутър също го погледна в очите. Не му хареса това, което видя — тъмни езера, оградени с червено. Стори му се, че гледа през телескоп зловеща планета. Разбра, че голата жена пред него е в обятията на сила, от която няма да бликне много нежност и обич.

Красавицата загуби търпение и притисна партньора си към леглото. Обязди го. Лутър бе изправен пред гледка, която би била подходяща само за гинеколога или съпруга на дамата. Мъжът скочи и я намести грубо под себе си. Сграбчи краката й и ги вдигна почти под прав ъгъл спрямо леглото.

Лутър застина при следващото движение на мъжа — видя го как хваща партньорката си за врата и извива главата й между краката си. Жената едва успя да си поеме дъх. Любовникът й се изсмя и я захвърли. Тя бе все още зашеметена. Успя да се усмихне немощно и се подпря на лакти. Той отново се наведе над нея. Хвана с една ръка възбудения си член и широко разтвори краката й с другата. Тя покорно го чакаше.

Вместо да проникне в нея обаче, той стисна здраво гърдите й. Жената изписка и ненадейно го зашлеви. Той пусна гърдите й и взе да я налага с все сила. Лутър видя струйката кръв, която се плъзна от обилно начервената й уста към възглавницата.

— Копеле гадно! — изсъска тя и седна на пода. Разтърка наранените си устни, облиза кръвта и за миг сякаш изтрезня.

Мъжът се изправи и посегна към чашата. Усмихна се злорадо. Лутър изстина при вида на тази усмивка. Напомни му на звяр, който всеки миг щеше да унищожи жертвата си.

— Копеле гадно! — повтори тя по-тихо. Понечи да се изправи, но той я сграбчи, изви ръцете й и я просна на пода. После седна на леглото и я изгледа победоносно.

Лутър стоеше зад огледалото, стискаше и отпускаше юмруци. Искрено се надяваше някой от дошлите в къщата да влезе в този момент. Увери се, че уредът за дистанционно управление е на мястото си, и отново погледна към спалнята.

Жената беше успяла да седне на пода. Романтичните й чувства се бяха изпарили. Движенията й бяха бавни, но добре премерени. Партньорът й очевидно не забеляза нито смяната в настроението й, нито гневния блясък в очите й. Иначе не би й подал ръка да се изправи.

Коляното й се заби право в слабините му. Той се преви на две. Възбудата му се стопи изцяло. Свлече се безмълвно на пода. Едва си пое дъх. Любовницата му се пресегна за бикините си и започна да ги обува.

Той я хвана за глезена и успя да я повали на земята. Бикините й увиснаха около коленете.

— Мръсница! — изрече задъхано той и дръпна глезена й към себе си.

Тя започна да рита. Заби пета между ребрата му. Той обаче не я изпусна.

— Ах, ти, долна мръсница!

Заплашителните нотки в гласа на мъжа изправиха Лутър на крака. Имаше желание да изскочи иззад огледалото и да отърве жената.

Погледът на насилника накара Лутър да застине от ужас. Видя го как сключва ръце около шията й.

Очите й се напълниха със сълзи. Мозъкът й се проясни въпреки погълнатия алкохол. Тя се опита да се извърти, да се изскубне от нападателя. Хватката около шията й се стягаше. Ставаше все по-трудно да си поеме дъх. Ноктите й дращеха отчаяно ръцете на мъжа над нея.

Лутър видя, че ръцете на мъжа са разкървавени, но стискаха все така здраво.

Жената риташе и извиваше тяло, но противникът й бе двойно по-едър от нея. Усилията й оставаха напразни.

Лутър стрелна поглед към уреда за дистанционно управление. Би могъл да отвори вратата. Би могъл да сложи край на разигралия се ужас. Ала не можеше да помръдне. Наблюдаваше трагедията безпомощно, с плувнало в пот чело. Дишаше учестено. Постави ръце на стъклото, което го делеше от спалнята.

Дъхът му секна. За частица от секундата жената бе успяла да грабне ножа за писма. Замахна и проряза ръката на противника си.

Той изохка от болка, пусна жертвата си и се хвана за наранената ръка. Имаше вид на човек, който не може да повярва на очите си. Да се остави на една никаквица!

Вдигна поглед и изръмжа така зловещо, че Лутър се вледени.

Замахна към жената и й нанесе зашеметяващ удар. Юмрукът му се стовари върху нежното й лице и от носа и устните й бликна кръв.

Лутър не можа да си обясни дали влиянието на алкохола в този случай бе благотворно, но ударът, който би повалил и слон, само успя да я разяри. Надигна се и се заклатушка към огледалото. Лутър видя ужаса, изписал се по лицето й, когато разбра, че хубостта й е съсипана. Разшири невярващо очи, прокара ръка по отеклия нос и опипа разклатилите се зъби. Беше се превърнала в един размазан портрет. Най-голямата й гордост отиваше на кино.

Обърна се към мъжа. Мускулите на гърба й яростно се стегнаха. Спусна се като светкавица и нанесе втори унищожителен удар в слабините на нападателя си. Той се изтърколи и се запревива от болка. Присви колене и се хвана за удареното място.

Почервеняла от гняв, жената коленичи до него и стиснала ножа за писма с две ръце, го вдигна над главата си.

Лутър хвана уреда за дистанционно управление, пристъпи към вратата и постави пръст на бутона.

При вида на ножа, насочен право към сърцето му, мъжът събра сили и нададе пронизителен крясък, който не остана нечут.

Лутър замръзна на място. Вратата на спалнята се отвори с трясък.

Двама мъжаги с ниско подстригани коси и добре изгладени костюми нахлуха в стаята с револвери в ръце. Прецениха ситуацията и взеха решение, преди Лутър да предприеме каквото и да било.

Разнесоха се мигновени изстрели.

 

 

Кейт Уитни преглеждаше за пореден път папката с документи пред себе си.

Ставаше въпрос за престъпник с четири предишни присъди и още шест предявени обвинения, които не се бяха превърнали в присъди поради уплахата на свидетелите или предварителното им елиминиране. Истинска бомба със закъснител, която би могла да избухне всеки момент, за да унищожи поредната си жертва — вероятно пак жена.

Кейт работеше върху обвинението, предявено към него във връзка с убийство при опит за кражба и изнасилване. Според законите на щата Вирджиния престъпникът трябваше да получи смъртно наказание. Този път Кейт реши да стигне до края. Никога преди не беше пледирала за смъртно наказание, но досието пред нея наистина си го биваше. Заслужаваше ли живот човекът, погубил по особено мъчителен начин деветнайсетгодишна студентка, която бе имала неблагоразумието да иде до магазина посред бял ден за чифт найлонови чорапи и нови обувки?

Кейт потърка очи и хвана косата си на опашка с ластиче. Огледа малката скромна кантора, претъпкана със стотици папки и дела. Дали работата й някога ще намалее? Едва ли. Дори и да настъпеха промени, нямаше да бъдат към по-добро. Единственото нещо по силите й бе да се опитва да ограничи най-тежката престъпност. Ще започне с екзекуцията на Роджър Симънс, закоравелия двайсет и две годишен убиец и най-непоправимия престъпник, на когото бе попадала през не особено дългата си кариера. Нямаше да забрави как я изгледа той онзи ден в съда. По лицето му не бяха изписани нито разкаяние, нито притеснение. Едно лице, което не оставяше илюзии у когото и да било. Също както дългия низ ужасяващи истории, започнали още от детството на обвиняемия. И все пак, това не беше неин проблем. Можеше да си спести поне размишленията за миналото му.

Тръсна глава и погледна часовника си. Отдавна минаваше полунощ. Реши да си налее още малко кафе. Трудно фокусираше предметите. Последният адвокат си бе тръгнал преди пет-шест часа. Чистачките бяха напуснали сградата преди три часа. Отправи се по коридора към кухничката. Дори един Чарли Мансън^[1] би изглеждал жалък аматьор в сравнение с чудовищата, развилнели се на свобода.

Наля си кафе и тръгна обратно към кантората. За миг се спря, за да се огледа в прозореца. Външният вид нямаше голямо значение за работата й. Помисли си, че не се е срещала с мъж близо година. Въпреки всичко не можеше да откъсне поглед от високата си стройна фигура. Навиците й да тича по пет-шест километра всяка сутрин не се бяха променили, макар и да поемаше по-малко калории в сравнение с преди. Преживяваше най-вече на кафе и бисквити. Позволяваше си по две цигари дневно, но искрено се надяваше някой ден да откаже пушенето изцяло.

Почувства се виновна пред тялото си, задето го товари с напрегнатата работа и стреса от ужасните престъпления, но какво да се прави? Нима би изоставила професията си, защото не изглежда като манекенка от корицата на „Космополитън“? Успокои се с факта, че тази хубавица полага двайсет и четири часови грижи за външността си. А нейната голяма грижа бе да наказва нарушителите на закона. От всяка гледна точка работеше на по-продуктивно поприще, отколкото една манекенка!

Опипа косата си. Време беше да я подкъси, но все беше заета… Лицето й още не бе засегнато от огромната натовареност, с която едва се справяше. Лице на двайсет и девет годишна жена, издържало четири години на сън по пет часа на денонощие и безброй процеси. Кейт въздъхна при мисълта, че хубостта му няма да се запази вечно. Спомни си годините в университета, когато бе разбила не едно сърце и външността й предизвикваше възхитените погледи на състудентите й. Сега, на прага на трийсетте, си даде ясна сметка, че това, което е приемала за даденост и с което често се е шегувала, няма да я съпътства още дълго. Подобно на много способности, които не забелязваме, докато не ги загубим, властта да накараш хората да затаят дъх, когато влезеш в стаята, бе едно от нещата, които Кейт трудно щеше да прежали.

Запазената външност бе наистина в противоречие с оскъдните грижи, положени за нея през последните четири години. Трябва да бе наследила ценни гени. От друга страна, мисълта за баща й не й създаваше чувството, че е имала кой знае какъв късмет. Той бе един крадец, който се преструваше на обикновен човек. Измамник, подвел дори собствената си съпруга и дъщеря си. Последният човек, на когото би могло да се разчита.

Седна на бюрото си, отпи глътка горещо кафе, добави още малко захар и се загледа в снимката на Симънс, докато разбъркваше тъмната ободряваща течност.

Вдигна слушалката и набра домашния си номер, за да провери телефонния секретар. Бяха оставени пет съобщения: две бяха от колеги, едно — от полицая, който щеше да свидетелства срещу Симънс, и още едно от следователя, който я безпокоеше за щяло и нещяло. Трябваше да си смени телефонния номер. Петото обаждане не бе придружено от съобщение. Някой просто бе затворил. Въпреки всичко апаратът бе записал учестеното дишане и няколкото нечленоразделни думи. Гласът й се стори някак познат, но не успя да го идентифицира. Поредният скучаещ безделник!

Кафето я поосвежи. Папката с документи придоби ясни очертания. Кейт хвърли един поглед към лавицата до бюрото. Там бе поставила снимката си като десетгодишно момиченце заедно с майка си, която вече не бе между живите. Образът на Лутър Уитни бе изрязан от портрета. На негово място бе останала дупка. Едно голямо нищо.

 

 

— По дяволите! — надигна се президентът на Съединените щати и прикри с една ръка унило провисналите си мъжки атрибути. С другата ръка държеше ножа за писма, който едва не сложи край на живота му. Ножът бе опръскан не само с неговата кръв. — Боже господи! Бил, ами ти я уби бе, дявол да те вземе!

Виновникът се наведе, за да му помогне да се изправи, а колегата му се надвеси над жената. Прегледът бе чиста формалност, като се имат предвид двата едрокалибрени куршума, пръснали мозъка й.

— Съжалявам, сър. Нямаше време за губене. Извинявам се, сър.

Бил Бъртън бе таен агент от дванайсет години. Преди това бе работил като полицай в Мериленд. По време на една от проверките си бе стрелял в главата на млада красавица. Въпреки рутината трепереше като първокласник, събудил се от първия си кошмар.

Предишното убийство бе при опит за самозащита. Онзи случай с жената бе просто засечка по време на формална проверка. Освен това трябваше да се добави, че жертвата бе губила четири дела за разправа с униформени полицаи и по време на срещата им бе размахала полуавтоматичен пистолет с явното намерение да пръсне мозъка на Бъртън.

Погледна дребното голо тяло пред себе си и му призля. Колегата му Тим Колин постави ръка на рамото му. Бъртън преглътна и поклати глава. Щеше да се съвземе.

Приближиха се внимателно към Алън Дж. Ричмънд — президента на Съединените американски щати, политическата легенда, водача на млади и стари, който сега лежеше гол и пиян. Помогнаха му да се изправи. Президентът ги изгледа и ужасът му попремина. Алкохолът си каза думата.

— Мъртва ли е? — провлече завалено той. Трудно фокусираше поглед.

— Да, сър — отвърна отсечено Колин. Въпросите на президента задължително получаваха отговор. Нямаше значение дали е трезв или мъртвопиян.

Бъртън отстъпи назад. Погледна пак към тялото на жената и вдигна очи към президента. Нали това им беше работата, по дяволите! Да осигурят пълна защита на скапания президент! Неговият живот стоеше над всичко. Как ли нямаше да позволят на някаква си пияна кучка да го заколи като прасе!

Президентът изкриви устни, сякаш се готвеше да се усмихне, макар че нито Колин, нито Бъртън щяха да запомнят момента с усмивка от негова страна. Успя да се изправи.

— Къде са ми дрехите? — попита троснато той.

— Заповядайте, сър — подаде услужливо дрехите Бъртън и се изпъна. Кръвта на жената бе изпръскала цялата стая. Дрехите също не бяха останали неопетнени.

— Хайде, помагайте да се приведа в приличен вид. Нали имам да изнасям някаква реч някъде си! — изсмя се той пискливо.

Бъртън и Колин си размениха трескави погледи. В следващия миг президентът се свлече в несвяст на леглото.

 

 

Глория Ръсел, завеждаща канцеларията на президента, се намираше в тоалетната на първия етаж, когато се разнесоха изстрели. Това бе най-отдалеченото помещение от спалнята.

Бе придружавала президента при много негови интимни срещи, но не само че не свикна с тях, ами ги понасяше с нарастващо отвращение. Трудно бе да си представи своя шеф, най-властния човек на планетата, в едно легло с най-прословутите проститутки, с този измет, обслужващ политиците. Умът й не можеше да го побере, но се опитваше да не обръща внимание. Понякога почти успяваше да се издигне над всичко това.

Дръпна нагоре чорапогащника си, грабна чантата и се втурна по коридора. Макар и да бе на токчета, изкачи стълбите на един дъх. Агент Бъртън й препречи пътя към спалнята.

— Гледката ще ви отблъсне, мадам, не е красива.

Тя го заобиколи, но спря пред вратата. Искаше й се да избяга от къщата, да се качи на лимузината и да отпраши надалеч от този щат и от тази объркана страна. Не й беше жал за Кристи Съливан, която от две години насам правеше всичко възможно, за да легне с президента. В края на краищата човек невинаги получава очакваното. Понякога цената е твърде солена.

Ръсел се съвзе и застана срещу агент Колин.

— Какво се е случило, за бога?

Тим Колин бе жилав младок, посветил се изцяло на кариерата да охранява президента. Беше обучен как да защити великия държавен мъж дори и с живота си. Не изпитваше никакво съмнение, че е готов на тази жертва, ако тя се наложи. Преди няколко години се бе справил с опит за покушение срещу президента на паркинга пред един супермаркет. По онова време Алън Ричмънд бе все още кандидат-президент. Колин бе успял да повали нападателя на асфалта още преди да е извадил револвера си, преди да се разбере за какво става дума. Колин бе приел поста охранител като истинската си мисия в този живот.

Изложи пред Ръсел фактите за около минута. Използваше сбити, добре премислени изречения. Бъртън мрачно потвърди казаното.

— Беше битка на живот и смърт, мадам. Нямахме друг избор. — Бъртън инстинктивно стрелна с поглед президента, проснат в несвяст на леглото. Срамните му части бяха грижливо покрити с чаршаф.

— Да не искате да кажете, че преди това не сте чули нищо? Никакви звуци на насилие? — Ръсел махна с ръка към неразборията в стаята.

Агентите се спогледаха. Бяха свикнали с какви ли не звуци откъм спалнята на президента. Някои от тях подсказваха насилие, но участниците винаги бяха излизали живи и здрави.

— Не чухме нищо необичайно — отвърна Бъртън. — Влязохме в спалнята, когато се разнесе писъкът на президента. Този нож беше на сантиметри от сърцето му. Само куршумът бе в състояние да го изпревари.

Стоеше изправен по войнишки и гледаше Ръсел в очите. Двамата с Колин си бяха свършили работата първокласно. Тази жена не бе в състояние да го убеди в противното. Никой не би могъл да стовари вина върху плещите му.

— В стаята е имало нож? — попита Ръсел невярващо.

— Ако зависеше от мен, президентът отдавна да е преустановил тези екскурзийки. Та той дори не ни позволява предварително да претърсим мястото. Ето защо не успяхме да проверим дали е безопасно. Става въпрос не за някой друг, а за самия президент, мадам — добави Бъртън за всеки случай. Знаеше, че подобна фраза би оправдала всяко деяние пред Ръсел.

Тя пак огледа стаята и се опита да запомни всеки детайл. Преди да се включи в изборната кампания на Алън Ричмънд, бе преподавала политически науки в Станфордския университет. Тогава не можа да удържи на поканата му. Едва ли някой би устоял на властната му натура.

Сега завеждаше президентската канцелария. Говореше се, че има сериозни шансове да бъде назначена за министър на външните работи, ако Ричмънд спечели следващите избори (което едва ли щеше да представлява трудност за него).

Знае ли човек! Комбинацията Ричмънд-Ръсел не бе никак лоша. Двамата се допълваха чудесно. Тя имаше таланта на стратег, а той бе ненадминат в предизборните кампании. Общото им бъдеще изглеждаше все по-бляскаво. Жалко, че в момента се бе оказала в една стая с труп, а президентът лежеше пиян в чуждата къща.

За миг й се стори, че шансовете им са се стопили, но бързият й ум се притече на помощ. Тази кървава купчина на пода нямаше да им сложи прът в колелата! За нищо на света не биваше да им попречи!

Бъртън се размърда.

— Да повикам ли полицията, мис Ръсел?

— Бъртън, искам да ти напомня, че нашето основно задължение е грижата за президента — изгледа го Ръсел унищожително. — Неговият интерес стои над всичко. Ясно ли е?

— Аз си мислех, че… Ами тя е мъртва.

— Точно така. Двамата с Колин сте я застреляли, в резултат на което тя е мъртва. — Думите на Ръсел застинаха във въздуха. Колин потри пръсти и почти инстинктивно се пресегна за оръжието си. Втренчи се в покойната мисис Съливан, сякаш би могъл да я съживи.

Бъртън размърда огромните си рамене и се приближи до Ръсел, за да я респектира с ръста си.

— Ако не бяхме стреляли, президентът щеше да е мъртвец. Ето, това е нашето основно задължение. Да го опазим жив и здрав.

— Прав си, Бъртън. Успяхте да предотвратите смъртта му, но би ли ми казал как ще обясните случилото се на полицията, на президентшата, на шефовете си, адвокатите, журналистите, Конгреса и търговските ни партньори? И на целия свят? Нима ще разкажете какво е правил тук? Или може би ще изтъкнете доводите, поради които сте застреляли съпругата на един от най-богатите и влиятелни хора в Щатите? Повикате ли полицията, ще трябва да направите точно това. Ако сте готови да поемете пълната отговорност за случилото се, идете на телефона и им се обадете.

Бъртън пребледня. Отстъпи една крачка. Внушителният му ръст вече не беше от голямо значение. Колин бе замръзнал на място. Никога не бе чувал някой да говори на Бил Бъртън по този начин. Та той бе в състояние да размаже Ръсел с един замах.

Бъртън отново погледна трупа. Дали можеше да намери обяснение, което да не опетни никого? Отговорът бе съвсем прост — нямаше такова.

Ръсел го наблюдаваше внимателно. Той вдигна поглед към нея. Клепачите му трепнаха. Не можа да издържи на вперения й взор. Ръсел се усмихна благосклонно и поклати глава. Победата бе осигурена. Отсега нататък нещата бяха в нейни ръце.

— Иди да свариш една голяма кана кафе — нареди тя на Бъртън, вживяла се с удоволствие в новата си роля. — После застани на входа, за да ни пазиш от нечакани посетители. Колин, ти изтичай до микробуса и поговори с Джонсън и Варни. Не им казвай нищо за случилото се. Засега само спомени, че си имаме малък проблем, но самият президент се чувства отлично. Това е. Кажи им да чакат в колата. Разбрано? Ще те повикам, когато ми потрябваш. Имам нужда да помисля насаме.

Бъртън и Колин кимнаха и напуснаха спалнята. Бяха научени да се подчиняват на заповедите, дадени с властен тон. Бъртън нямаше желание да поеме инициативата в свои ръце. Отплатата би била твърде нищожна.

 

 

Лутър не бе помръднал от мига, когато куршумите пръснаха главата на жената. Не смееше да шукне. Първоначалният стрес бе отминал, но още не можеше да откъсне поглед от кървавата купчина върху пода на спалнята. Мисълта, че гледа нещо, което доскоро беше живо, одухотворено същество, го влудяваше. Дългогодишната му практика като престъпник го бе срещнала лице в лице с чуждата смърт само веднъж. Помнеше гледката на трикратно осъждания педофил, намушкан от враждебно настроен събрат по съдба в затвора, но мислите, обзели го в този момент, бяха съвършено различни. Имаше чувството, че е самотен капитан на кораб, попаднал случайно на непознато пристанище. Такова чудо не беше му се случвало. Боеше се да издаде какъвто и да е звук, но реши да се отпусне внимателно на стола, за да не се строполи.

Наблюдаваше как Ръсел се движи из стаята. Видя я да се навежда над убитата клетница, без да я докосва. Ръсел извади от чантата си кърпичка и пое с нея ножа за писма. Разгледа внимателно предмета, превърнал се в смъртоносна заплаха за живота на президента и във фатална нелепост за нечий чужд живот. Прибра го бавно в кожената си чантичка, остави я на стола и сложи кърпата в джоба си. Хвърли един поглед към размазаната плът с очертанията на някогашната Кристин Съливан.

Тайно се възхити на похожденията на шефа си. Не можеше да се отрече умението му да си подбира за „компаньонки“ все заможни, омъжени жени с положение в обществото. Тактиката му бе отличен начин да се подсигури срещу евентуални разкрития, огласени в жълтите вестници. Любовниците му биха загубили не по-малко, а дори и повече от него, ако връзката им добиеше гласност. Те съзнаваха това много добре.

Вестници ли? Ръсел се засмя. Съвременните нрави налагаха строг надзор над президента. Обществеността държеше да бъде уведомена до най-малки подробности дори за такива интимни ритуали от ежедневието му като запалването на една пура, оригването или ходенето по нужда. Пресата поддържаше чудесно илюзията за осведоменост, като създаваше впечатлението, че журналистите са способни да открият и под вола теле. Никой не си даваше сметка, че макар и президентската власт да бе позагубила някои правомощия поради нарастването на глобалните проблеми, надхвърлящи силите на индивида, самият президент бе заобиколен от безразсъдно предани и изключително способни кадри. Хората, посветили таланта си на скритите каузи, са няколко класи над безличните журналисти, които си мислят, че разбулват големи загадки чрез един-два сензационни въпроса, зададени на суетен конгресмен. Истината бе, че само да поискаше, президентът Алън Ричмънд можеше да се шляе на воля, незабелязан от никого. Можеше дори да не се появява пред нацията за неограничен период от време, макар и подобно поведение да бе в разрез с препоръките към преуспяващите политици. Всички тези благини произтичаха от един и същ източник.

Източникът на благините се наричаше Тайни служби. Президентът на Щатите се охраняваше от елита на професията, доказал неведнъж превъзходните си способности. Тази вечер бе още един безспорен успех в това отношение.

Събитията от ранния следобед се бяха развили по следния начин: Кристи Съливан излиза от любимия си козметичен салон в Ъпър Нортуест, повървява малко и отваря вратата на жилищен блок. След минути се появява отново, загърната в дълго наметало. На главата си има огромна качулка. Сложила е и слънчеви очила. Изминава още няколко пресечки, разглежда витрините напосоки и се качва на метрото. Слиза на спирка Метроцентър, изминава пеша разстояние от три пресечки и се шмугва в алеята между две пустеещи здания пред събаряне. След две минути на алеята се появява кола със затъмнени прозорци. Шофьорът е Колин. Кристи Съливан сяда на задната седалка. Отвеждат я на сигурно място, за да изчака, докато президентът се освободи от задълженията си.

Бяха избрали за любовната среща имението на семейство Съливан, защото по ирония на съдбата никой не би очаквал да открие Кристи Съливан в дома й извън града. Ръсел бе уведомена, че къщата ще е празна и ще се охранява единствено от алармената система, която не би представлявала никакъв проблем за служителите на президента.

Ръсел седна и притвори очи. Каза си за пореден път, че разполага с двамата най-кадърни представители на Тайните служби. Този факт, кой знае защо, я разтревожи. Четиримата агенти от охраната тази вечер бяха старателно подбрани измежду стотина техни колеги. Работата им бе да изпълняват задълженията си по време на обичайните президентски лудории. Бяха предани и висококвалифицирани момчета. Пазеха президента добре и умееха да си държат езика зад зъбите. Досега увлеченията на президента по омъжени жени не бяха причинили кой знае какви недоразумения, но случилото се тази вечер бе в състояние да унищожи ефекта от цялата им досегашна работа. Ръсел поклати глава. Трябваше да измисли план за действие.

 

 

Лутър изучаваше лицето на жената срещу него. Привлекателните черти и интелигентното излъчване бяха съчетани с твърдост и решимост. Челото се сбърчваше и отпускаше. Мислите й прорязваха тънки ивици по гладката кожа. Тялото й не помръдваше. Изведнъж Глория Ръсел отвори очи и започна да оглежда стаята.

Лутър се дръпна инстинктивно. Имаше чувството, че погледът й претърсва помещението с полицейска прецизност. Глория се втренчи в заспалия мъж и промени изражението си. Чертите й се разкривиха в неприятна полуусмивка.

Ръсел се изправи, доближи леглото и се наведе над мъжа. Замисли се над прозвището му. Човек на бъдещето. Сега не й изглеждаше толкова велик. Тялото му се бе смъкнало от леглото, така че стъпалата допираха пода. Краката му бяха широко разтворени. Доста непривлекателна поза за гол човек.

Тя огледа внимателно тялото на президента. Задържа очи върху по-интимните му части, което изуми Лутър предвид окървавения труп на пода. Той се бе подготвил за незабавно повикване на полицията, за екип от ченгета, лекари и журналисти, които щяха да нахлуят в спалнята, ако Глория Ръсел не ги беше изпреварила.

Лутър беше виждал жената пред себе си по Си Ен Ен и други големи телевизионни канали. Вестниците публикуваха снимката й ден през ден. Имаше запомнящи се черти — дълъг орлов нос и високи скули (наследство от индиански прародител), права гарвановочерна коса до раменете и големи тъмносини очи, които криеха заплашителните дълбини на океан от опасности за непредпазливите и наивните.

Лутър се намести по-удобно на стола. Едно беше да гледаш по телевизията как тази жена се изказва по най-нашумелите политически въпроси, застанала пред масивната камина на Белия дом, и съвсем друго да я видиш на живо как се разхожда в стая с още топъл труп и разглежда голото тяло на пияния световен лидер. Лутър нямаше желание да наблюдава този спектакъл, но не можеше да отвърне очи от стаята.

Ръсел стрелна с поглед вратата, прекоси спалнята, извади кърпичката от джоба си и пусна секрета. Върна се бързичко до леглото с президента и вдигна ръка. Лутър се сви уплашено. Ръсел погали лицето на шефа си. Лутър въздъхна облекчено, но дъхът му отново секна, когато видя ръката й да се спуска към косматата гръд на мъжа и да се плъзга все по-надолу.

Тя бавно отгърна чаршафа и го остави да падне на земята. Увери се с един поглед, че вратата е все още заключена, и коленичи до леглото. Лутър реши да затвори очи. Той не споделяше воайорските наклонности на собственика на имението.

Изминаха няколко протяжни минути. Лутър отвори очи и видя как Глория Ръсел сгъва бикините си и ги поставя на стола до себе си, а после възсяда заспалия президент.

Лутър отново затвори очи. Дали охраната щеше да чуе проскърцването на леглото? Едва ли. Къщата бе твърде голяма. А дори и да чуят, какво ли биха сторили!

Десет минути по-късно мъжът изохка тихичко. Жената простена от удоволствие. Лутър седеше със затворени очи. Отказът му да наблюдава се дължеше най-вече на странната смесица от страх и негодувание пред неуважението им към мъртвата.

Най-сетне реши да отвори очи. Глория Ръсел гледаше право към него. Лутър застина от ужас, но при мисълта, че огледалото го прави невидим, се поуспокои. Глория обу набързо чорапогащника си и хладнокръвно начерви устни.

На лицето й се бе изписала усмивка. Страните й бяха пламнали от възбудата. Изглеждаше подмладена. Президентът спеше непробудно. Трябва да бе приел лудорията на Глория като някакъв напълно възможен, приятен сън. Лутър погледна отново към Ръсел.

Тя се усмихваше пред огледалото. Обстоятелствата, при които Лутър се бе озовал лице в лице с усмивката й, бяха доста изнервящи. Порази го самонадеяната властност, която се излъчваше от нея. В погледа й се таеше и нещо друго — нещо, което Лутър вече бе осъзнал тази вечер. Глория Ръсел беше опасна.

 

 

— Искам тук да е излизано, нищо да не остане — разпореди се Ръсел. — Само мъртвата. Хм. Президентът трябва да я е докосвал многократно. Бъртън, прегледай тялото й и отдели всяко чуждо косъмче. После я облечи.

Бъртън се зае с изпълнението на заповедта.

Колин седна до президента и го накара да изпие още една чаша кафе. Опитваше се да се пребори с унеса му. Знаеше, че пълното проясняване на паметта ще настъпи много по-късно. Ръсел седна от другата страна на президента и го хвана за ръка. Вече го бяха облекли и сресали. Раненото рамо бе превързано. Щеше бързо да заздравее, защото той бе в чудесна форма.

— Господин президент? Алън? — призова, го Ръсел и насочи с ръце лицето му към себе си.

Дали знаеше какво е сторила преди малко? Едва ли. Та той бе посветил цялата вечер на желанието си за секс. Тя му бе отдала тялото си. Въпросите бяха излишни. Технически погледнато, можеше да се каже, че го е изнасилила. Ръсел обаче бе убедена, че на практика е изпълнила мечтата на един мъж. Нямаше значение дали той ще си спомни случилото се и нейната саможертва. Отсега нататък щеше да му покаже силата на привързаността си.

Президентът трудно фокусираше предметите. Колин разтърка врата му. Шефът им започна да се съвзема. Ръсел погледна часовника на китката си. Наближаваше два часът след полунощ. Трябваше да тръгват. Тя го плесна по бузата, за да привлече вниманието му. Усети как Колин застива на място. Ама че ограничено момче!

— Алън, правихте ли любов с дамата?

— Какво…

— Имахте ли сношение?

— Ааа… Не. Май че не. Не помня…

— Накарай го да изпие още малко кафе. Трябва да се свести, по дяволите.

Колин кимна и се зае със задачата. Ръсел застана до Бъртън, който внимателно оглеждаше трупа.

Той бе участвал в множество полицейски разследвания. Знаеше как и какво да търси. Не бе предполагал, че придобитите умения ще му послужат, за да осуети едно разследване, вместо да го улесни, но събитията от тази вечер нямаха нищо общо с обичайните очаквания.

Бъртън огледа помещението и прецени къде да насочи вниманието си. Не бяха в състояние да заличат следите по шията на жертвата, както и някои други микроскопични следи, останали по тялото й. Така или иначе, никоя от тези улики не би отвела към президента, освен ако полицията не го заподозреше, което бе твърде малко вероятно.

Странното съчетание на следи от душене и огнестрелни рани щяха да поразпалят любопитството на ченгетата.

Бъртън насочи отново вниманието си към покойницата. Тъкмо се готвеше да й сложи бикините, когато някой го потупа по рамото.

— Прегледай я!

Бъртън вдигна поглед и се опита да каже нещо.

— Прегледай я! — смръщи вежди Ръсел. Често се смръщваше по същия начин на служителите в Белия дом, където всички трепереха пред нея. Бъртън не се страхуваше от Ръсел, но бе достатъчно интелигентен, за да прецени, че не бива да влиза в конфликт. Започна бавно да изпълнява нареждането й. После постави тялото на мястото така, както го бяха намерили. Рапортува на Ръсел с едно поклащане на глава.

— Сигурен ли си? — усъмни се Ръсел, макар и сексуалният й набег над президента да я бе убедил, че той или не е проникнал в партньорката си, или не е успял да стигне докрай. Повече предпазливост обаче не би била излишна. На човек му настръхваше косата при мисълта за чудесата, на които бяха способни съвременните експерти.

— В края на краищата аз не съм гинеколог. Не можах да открия нищо. Мисля, че имам известен опит в това отношение, но обикновено не се разхождам с микроскоп в джоба.

Ръсел трябваше да се примири. Предстоеше им доста работа, а времето напредваше.

— Джонсън и Варни какво казаха?

— Чудят се защо се бавим — обади се Колин.

— Нали не сте…

— Спазихме нарежданията ви, мадам. Те са свестни момчета — погледна я внимателно Колин. — Работят за президента още от предизборната кампания. На тях може да се разчита.

Ръсел отвърна с усмивка. Биваше си го този младеж. Хубавец и предан служител от президентската охрана. Щеше да й свърши добра работа. Виж, Бъртън бе по-проблематичен. Единственият й силен коз беше, че двамата с Колин са стреляли едновременно. Дали не са могли да избегнат убийството бе спорен въпрос. Важното беше, че и двамата са забъркани в тази каша.

 

 

Лутър наблюдаваше операцията с възхищение, от което се чувстваше гузен. Тези момчета си знаеха работата. Бяха методични, предпазливи, прецизни и умни професионалисти. Истинските пазители на закона не се различават много от престъпниците. И едните, и другите си служат със същите умения и техники. Само целите са различни.

Покойницата вече бе облечена и поставена така, както бе паднала на пода. Колин привършваше работата си по ноктите й. Бяха инжектирали специален разтвор под тях, за да изчистят микроследите от кожа и други изобличаващи доказателства.

Леглото беше оправено, а чаршафите — прибрани в торба, готови за изгаряне. Колин беше почистил и стълбите.

Всичко, до което се бяха докосвали, с изключение на един-единствен предмет, беше добре почистено. Бъртън заличаваше следите по килима с прахосмукачка в ръка. Той щеше да напусне къщата последен.

Бяха се погрижили да разхвърлят порядъчно стаята. Целта им предизвика усмивка у Лутър. Обстановката трябваше да подсказва опит за кражба. Огърлицата бе пусната в торбичка с изобилие от пръстени на жертвата. Искаха да създадат впечатлението, че покойната е изненадала крадец в разгара на престъплението, а той я е убил. Не знаеха, че само на два-три метра от тях ги подслушва и наблюдава един съвсем истински крадец.

Свидетел!

Лутър никога не бе присъствал на обир, извършен от някой друг. Откриеха ли скривалището му, щяха да го застрелят на място. Един застаряващ, трикратно осъждан престъпник не е кой знае каква жертва в името на Човека на бъдещето.

Президентът бавно се заклатушка към изхода, прикрепян от Колин. Ръсел ги наблюдаваше. Не забеляза, че погледът на Колин се стрелка трескаво из стаята. Агентът видя чантичката на нощното шкафче и подалата се дръжка на ножа за писма. Спусна се енергично към него, надяна му пластмасово пликче и се зае с почистването му. Ръсел го връхлетя и го грабна за ръката.

— Да не си посмял, Колин!

Колин не беше толкова проницателен колкото Бъртън. По лицето му се изписа изумление.

— Ама това нещо е покрито с отпечатъците на президента, мадам. Има ги и нейните. Пък и тази кожена дръжка… Нали знаете как попива!

— Агент Колин, аз отговарям за тактиката и стратегията на президентските планове. Това, което ти се струва съвсем очевидна необходимост, изисква доста по-голяма доза размисъл и преценка. Няма да триеш следите, преди да ни предоставят данните от анализа. Засега постави ножа в подходяща опаковка и ми го върни.

Колин се опита да възнегодува, но заплашителният поглед на Ръсел го прониза. Той послушно опакова ножа и й го подаде.

— Пазете го внимателно, мадам.

— Винаги внимавам, Тим.

Възнагради го с още една усмивка. Той грейна от щастие. Никога не бе чувал мис Ръсел да се обръща към него на малко име. Дори се учуди, задето то й е известно. Отбеляза за пореден път, че завеждащата канцеларията на президента е много привлекателна жена.

— Така е, мадам — потвърди той и се върна към задълженията си.

— Тим?

Колин вдигна поглед. Ръсел го доближи и заговори тихо. Сякаш се чувстваше неудобно от думите си.

— Тим, ние се намираме в една необикновена ситуация. Трябва да налучкам най-добрия път, разбираш ли?

— Една изключителна ситуация, мадам — кимна съчувствено Колин. — Загубих ума и дума, когато видях острието да се насочва към гърдите на президента.

Ръсел докосна рамото му с дългите си пръсти. Маникюрът й бе безупречен. Държеше ножа за писма.

— Този нож е нашата тайна, Тим. Ясно ли е? Нито президентът, нито Бъртън имат нещо общо с това.

— Ами не знам…

Тя го стисна за ръката.

— Тим, имам нужда от пълната ти подкрепа. Президентът няма представа какво се е случило, а Бъртън лесно се поддава на емоциите си. Трябва ми някой, на когото мога да разчитам. Необходим си ми, Тим. Знаеш колко е важна мисията ни. Нямаше да те помоля за помощ, ако не бях уверена в способността ти да се справиш с положението.

Колин прие комплимента с усмивка и отсече:

— Добре, мис Ръсел. Аз съм на ваше разположение.

Той се зае отново с опаковането, а Глория се втренчи в опасното острие, което без малко не сложи край на политическите й амбиции. Убийството на президента би изключило всякакви лъжливи версии. Потрепна при мисълта за възможните заглавия по вестниците: ПРЕЗИДЕНТЪТ НАМЕРЕН МЪРТЪВ В СПАЛНЯТА НА СВОЙ БЛИЗЪК ПРИЯТЕЛ. СЪПРУГАТА АРЕСТУВАНА ВЪВ ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО. ЗАВЕЖДАЩАТА ПРЕЗИДЕНТСКАТА КАНЦЕЛАРИЯ ГЛОРИЯ РЪСЕЛ ИМА НАЙ-ГОЛЯМА ВИНА, СОЧАТ ПАРТИЙНИ ЛИДЕРИ. Слава богу, че фаталният край се бе разминал. Никой нямаше да разбере за случилото се.

Предметът в ръката й бе по-ценен от планина плутоний и всички петролни кладенци на Саудитска Арабия.

Този нож бе ключът към бъдещето й. Възможностите бяха неограничени. Комбинацията Ръсел-Ричмънд можеше да се превърне в реалност.

Усмихна се и пусна пликчето в чантата си.

 

 

Писъкът прикова Лутър на място. Прониза го такава болка, че едва не изкрещя.

Президентът се втурна в спалнята. Още не беше изтрезнял напълно. Споменът за последните няколко часа го бе връхлетял като гръм от ясно небе. Бъртън тичаше по петите му. Алън Ричмънд се отправи към безжизненото тяло. Ръсел пусна чантичката си на нощното шкафче и му препречи пътя заедно с Колин.

— По дяволите! Тя е мъртва! Аз съм я убил. О, божичко! Убил съм я! — крещеше и ридаеше президентът. Понечи да се промуши между Колин и Ръсел, но не му достигнаха сили. Бъртън го хвана отзад.

Ричмънд се изскубна, хукна из стаята и се блъсна в нощното шкафче. Президентът на Щатите се свлече с хленчене на пода, свит като зародиш до тялото на жената, с която бе възнамерявал да се люби тази нощ.

Лутър наблюдаваше гледката с отвращение. Потри врат и поклати глава. Невероятните събития му идваха в повече.

Президентът бавно се изправи. Бъртън изглеждаше не по-малко отвратен от Лутър, но си мълчеше. Колин потърси с очи нареждане от страна на Ръсел. Тя улови погледа му и наперено прие ролята на водач.

— Глория?

— Да, Алън?

Лутър бе забелязал задоволството на Ръсел, когато разглеждаше ножа. Той единствен се досещаше за тайните й планове.

— Нали ще се погрижиш за всичко, Глория? Нали ще оправиш нещата? О, Глория!

Тя постави ръка на рамото му. Успокоителният й жест бе добре отработен още от времето на изборите.

— Всичко е под контрол, Алън. Въвела съм абсолютен ред.

Президентът бе прекалено пиян, за да осмисли думите й, но това не я интересуваше в момента.

Бъртън се заслуша в съобщението по радиопредавателя. Обърна се към Ръсел.

— Трябва да се измъкваме. Варни е забелязал патрулната кола. Охраната идва всеки момент.

— Охраната ли? — озадачи се Ръсел.

Бъртън поклати глава.

— Става въпрос за частната охрана на имението. Те правят рутинни проверки, но надушат ли нещо… — Едва ли имаше нужда да се доизказва.

Най-сигурното им прикритие би било да изчезнат мигом с лимузината. Ръсел благодари на Бога за великолепната си идея да наемат лимузина без шофьор за малките разходки на президента. Имената на всички документи бяха фалшиви, парите се изплащаха в брой, а самата кола се използваше за не повече от няколко часа. Сделките се извършваха чрез подставени лица, а автомобилът се почистваше безупречно, преди да го върнат. Полицията би ударила на камък, дори и да надушеше следата от лимузината.

— Да тръгваме! — рече припряно Ръсел.

Помогнаха на президента да се изправи. Ръсел излезе заедно с него, а Колин грабна торбата с чаршафите. Изведнъж застина като истукан.

Лутър преглътна мъчително.

Колин се извърна, прибра чантичката на Ръсел от нощното шкафче и се втурна навън.

Бъртън включи миниатюрната прахосмукачка, изпълни последните предпазни мерки, затвори вратата след себе си и изключи осветлението.

 

 

Лутър отново потъна в непрогледен мрак.

Озова се за първи път сам в компанията на мъртвата. Президентските хора очевидно бяха свикнали бързо с окървавения труп на пода, ако се съди по лекотата, с която го прекрачваха и заобикаляха. Лутър обаче не можеше да се примири с мисълта, че смъртта е само на два-три метра от него.

Макар и да не виждаше покойницата, съзнанието, че тя е все още там, не го напускаше. Представи си надгробния й епитаф: „Разглезена богата курва“. Да, тя бе изневерявала на съпруга си. Нищо, че той май не даваше пет пари за лудориите й. Каквато и да е, не заслужаваше подобен край. Нямаше и съмнение, че президентът щеше да я умъртви. Ако не бе успяла да овладее атаката му, щеше да издъхне в ръцете му.

Не можеше да упрекне агентите на Тайните служби. Те бяха действали по повелята на дълга си. Дамата бе изляла гнева си не пред когото трябва. Може би така бе по-добре. Ако ръката й бе преварила агентите, щеше да прекара останалата част от живота си зад решетките. Смъртното наказание също не бе изключено в подобни случаи.

Лутър седна на креслото. Краката не го слушаха. Опита да се отпусне. Време бе да се измъкне оттук. Трябваше да се окопити, за да може да бяга.

Имаше върху какво да се замисли. Бе се превърнал в главен свидетел на едно потресаващо и долно престъпление. Богатството на жертвата предполагаше милиони, пръснати в издирване на виновника. Едва ли щяха да го търсят в Белия дом. Щяха да се насочат по други следи. Колкото и да бе предпазлив, Лутър не бе абсолютно защитен. Него си го биваше в занаята, но никога не бе въставал срещу сили от подобен мащаб.

Прехвърли набързо предварителния си план за действие. Не успя да открие очевидни несъвършенства, но именно неочевидното можеше да се окаже фатално. Той преглътна тежко, раздвижи ръце и протегна крака, за да се успокои. Всяко нещо с времето си. Още не се бе измъкнал от имението. Дебнеха го всевъзможни опасности. Всичко можеше да се обърка в последния момент.

Реши да постои още няколко минути. Броеше секундите наум. Представяше си как президентската свита се качва в лимузината. Сигурно щяха да изчакат отминаването на патрулната кола, за да не ги засече.

Отвори внимателно чантата си, побрала повечето от предметите в малката стаичка. Почти беше забравил целта на посещението си. Колата му бе паркирана твърде далеч оттук. Благодари на Бога, че отказа цигарите преди няколко години. Щеше да използва докрай капацитета на белите си дробове. Колко агенти на Тайните служби се мотаеха наоколо? Поне четирима. Мътните да ги вземат!

Огледалото бавно се извъртя и Лутър пристъпи в спалнята. Натисна бутона за дистанционно управление още веднъж и метна уреда към креслото. Вратата към тайника се затвори.

Погледна към прозореца. Вече беше замислил бягството си през него. Носеше здраво трийсетметрово найлоново въже в раницата си.

Заобиколи внимателно тялото. Бе запомнил добре разположението му. Позволи си да погледне към Кристи Съливан само веднъж. Никой не бе в състояние да я съживи. В този момент Лутър трябваше да опази собствения си живот.

Стигна до нощното шкафче за няколко секунди. Опипа пода зад него.

Пръстите му се вкопчиха в пластмасовото пликче. Чантата на Глория Ръсел се бе прекатурила при блъсването на президента в шкафчето. Пликчето с безценния нож се бе плъзнало незабелязано на пода.

Лутър се увери, че острието е добре покрито, и мушна ножа в торбата. Прекрачи бързо до прозореца. Лимузината и микробусът още не бяха потеглили. Лош знак.

Върна се за въжето, завърза го за крака на един масивен шкаф и го опъна до прозореца с изглед към задната част на къщата. Отвори прозореца, помоли се Богу и пусна въжето.

То се изви като огромна змия върху тухления гръб на къщата.

 

 

Глория Ръсел се загледа в масивната фасада на имението. Личеше, че собствениците не си знаят парите. Кристи Съливан не заслужаваше нито такова богатство, нито съответното положение в обществото. Беше се наместила в това гнезденце благодарение на пищните си гърди, изкусно разголения задник и непристойния си език, който действаше възбуждащо на стареца Уолтър Съливан. След шест месеца ще е преживял загубата й. Колелата на властта и финансовото му могъщество ще се завъртят отново на пълни обороти.

Ръсел се сепна.

Припряно отвори вратата на автомобила и видя протегнатата ръка на Колин. Той й подаде кожената чантичка, закупена за цели сто долара от Джорджтаун и придобила тази вечер далеч по-голяма ценност за притежателката си. Ръсел се отпусна на седалката и облекчено въздъхна. Усмихна се и почти се изчерви под погледа на Колин.

Унесен отново в полудрямка, президентът не обърна никакво внимание на случката.

Ръсел реши да надникне в чантата за всеки случай. Започна трескаво да рови из нея. Трудно се овладя да не изкрещи с все сила. Погледна ужасена младия агент срещу себе си. Ножа за писма го нямаше. Сигурно бе останал в спалнята.

Колин се втурна към имението, а Бъртън хукна объркан по петите му.

Лутър бе стигнал до средата на стената, когато ги чу да приближават.

Оставаха му около три метра до земята.

Агентите нахлуха в спалнята.

Още два метра, и ще се е приземил.

Охранителите на президента застинаха от изненада при вида на опънатото въже. Бъртън се спусна към него.

Лутър преодоля оставащия половин метър със скок и хукна да бяга.

Бъртън се закова до прозореца. Колин преобърна нощното шкафче, но не намери нищо. Приближи се до колегата си. Лутър бе изчезнал зад ъгъла. Бъртън понечи да се спусне по въжето, но Колин го възпря. Пътят, по който бяха дошли, щеше да се окаже по-бърз.

Двамата изхвърчаха през вратата.

 

 

Лутър нагази в царевичната нива. Нямаше време да прикрива следите си. Най-важната цел бе да отърве кожата. Не беше лесно да тича с тежката раница на гръб, но през последните месеци бе работил твърде усърдно, за да напусне имението с празни ръце.

Прекоси нивата и се озова в най-опасната отсечка от маршрута си — стотината метра открит терен. Тъмното му облекло би трябвало да го прикрие добре, след като луната бе затулена от плътни, облаци и наоколо нямаше друго осветление. Лутър обаче знаеше, че човешкото око умело различава движещите се тела в мрака и здраво си плю на петите.

Двамата агенти се спряга за миг пред микробуса. Варни изскочи отвътре и тримата хукнаха през полето.

Ръсел ги наблюдаваше втрещена. Дори президентът се размърда, но се успокои бързо от думите на Ръсел и отново заспа.

Колин и Бъртън си сложиха очилата за нощно виждане. Топлите предмети излъчваха червено, а тези с по-ниска температура — тъмнозелено.

Агент Травис Варни — висок, набит и недостатъчно информиран — тичаше най-отпред. В колежа беше най-пъргавият бегач.

Постъпи в Тайните служби преди три години като ерген, отдаден изцяло на професията си. За него Бъртън беше авторитетната фигура, заела мястото на баща му, убит във Виетнам. Сега тичаше по следите на някой, който бе сторил нещо лошо в къщата. Не му завиждаше, ако успееше да го догони.

 

 

Лутър усети наближаващите преследвачи. Бяха се организирали по-бързо от очакваното. Първоначалната му преднина се бе поизгубила, но все щеше да му свърши работа. Агентите допуснаха голяма грешка, като не се възползваха от автомобилите си. Трябваше да се досетят, че е оставил превозното си средство наблизо. Кой би тръгнал на обир пеша! Лутър нямаше нищо против недосетливостта им. Тя би могла да му спаси живота.

Той се спусна по една от преките пътечки между дърветата, открита при последния му оглед на мястото. Така спечели цяла минута. Шумно си поемаше въздух на пресекулки. Дрехите му се бяха превърнали в непоносим товар. Имаше чувството, че едва движи крака. Сякаш всичко бе някакъв детски кошмар.

Най-сетне изскочи от гората и се озова пред автомобила си. Слава богу, че бе спрял на заден ход.

* * *

Бъртън и Колин видяха червеното движещо се петно на около стотина метра пред себе си. Беглецът тичаше с все сила. Ръцете им се спуснаха към кобурите. Знаеха, че оръжието им не е много точно на далечни разстояния, но нямаха време да измислят нещо по-добро.

Изведнъж чуха шума от запалването на автомобил и се понесоха със скоростта на ураган.

Варни бе все още отпред и леко вляво. Имаше по-добри възможности за стрелба, но едва ли щеше да се възползва от тях. Той не бе обучен да стреля по непознати, които са престанали да представляват заплаха за живота на президента. Нямаше как да знае, че не става въпрос за едното му биологично оцеляване, а за бъдещето на цяла институция, както и за надвисналата опасност над двама агенти, проявили неблагоразумието да изпълнят задълженията си.

Бъртън не бе кой знае какъв бегач, но мисълта за грозящата ги беда го накара да ускори темпо. Колин се постара да го догони. Бе твърде късно. Автомобилът на непознатия изсвистя покрай тях. В следващия миг бе вече на около двеста метра напред.

Бъртън коленичи в движение и се опита да насочи пистолета си. Успя да види единствено облака прах, вдигнат от колелата. Мигачите угаснаха. Настъпи непрогледен мрак.

Бъртън се обърна към Колин, давайки си сметка за страшните последствия. Изправи се бавно и прибра пистолета. Свали очилата за нощно виждане. Колин направи същото. Втренчиха се един в друг.

Бъртън си пое дълбоко въздух. Краката му трепереха от умора. Всичко бе свършено.

Варни приближи до тях. Бъртън бе твърде изтощен, за да забележи завидната жилавост на младия си колега, който дори не се задъха след дългия бяг. Даде си дума, че ще се постарае да отърве поне Варни и Джонсън от последствията. Те не заслужаваха да пострадат.

Двамата с Колин бяха обречени. Не биваше да се допускат повече жертви. Жал му бе за Колин, но не можеше да промени каквото и да било. Обзе го чувство на пълно отчаяние. В този миг Варни каза нещо, което му вдъхна искрица надежда:

— Успях да запиша номера на колата.

* * *

— Къде е бил скрит, по дяволите? — оглеждаше спалнята Ръсел. — Да не би да е бил под леглото?

Идеше й да унищожи с поглед Бъртън, който заяви категорично, че е направил щателна проверка на стаята, преди да я напуснат.

Ето и отворения прозорец.

— Имам чувството, че ни е наблюдавал през цялото време. Много добре е знаел кога сме излезли от къщата. — Огледа се тъй, сякаш очакваше да види една дузина подслушвачи около себе си. Погледът му се спря на огледалото, отмести се от него и после пак се върна на рамката.

Реши да разучи по-подробно килима пред огледалото.

Спомни си, че няколко пъти беше почистил това място с прахосмукачката. Въпреки това успя да различи ясни отпечатъци от стъпки. Преди не ги беше забелязал. Нахлузи ръкавици, изтича до огледалото и заопипва рамката. Извика на Колин да донесе инструменти. Ръсел съвсем се озадачи.

Бъртън заби лост отстрани на рамката. Двамата с Колин се подпряха на него с цялата си тежест. Ключалката поддаде лесно. Тайникът бе защитен не толкова от заключващия механизъм, колкото от измамния си вид.

Чу се проскърцване, щракване и вратата се завъртя.

Бъртън се провря в скривалището заедно с Колин. Включиха монтираното осветление и се огледаха.

Ръсел надникна. Веднага забеляза креслото. Погледът й случайно попадна на огледалната страна на вратата. Завеждащата президентската канцелария застина от ужас. Креслото гледаше право към леглото, където само допреди час тя и… Разтърка слепоочия. Прониза я непоносима болка.

Прозрачно огледало.

Извърна се към Бъртън, който се бе втренчил в огледалото през рамото й. Думите му, че някой ги е наблюдавал, се бяха оказали пророчески.

Той погледна безпомощно към Ръсел и каза:

— Трябва да е бил тук през цялото време. Представяте ли си?! Ах, мамка му! — Огледа празните рафтове. — Май е отнесъл доста неща със себе си — пари, бижута…

— Хич не ме интересува какво е отнесъл! — кресна Ръсел и посочи огледалото. — Този тип е видял и чул всичко, което стана тази вечер, а вие го оставихте да офейка.

— Записахме номера на колата му — опита се Колин да заслужи още една усмивка, но не му провървя.

— Много важно! Да не мислите, че ще ни чака на ъгъла!

Ръсел седна на леглото. Главата й щеше да се пръсне. Ако крадецът се е намирал в това помещение, той наистина е видял всичко. Ситуацията, която до този момент изглеждаше неприятна, но напълно контролируема, се бе превърнала в нелепа, неуправляема заплаха. Думите, с които я бе посрещнал Колин, потвърждаваха печалния извод.

Кучият син от тайника бе отмъкнал ножа за писма! Ножът с отпечатъци от пръсти и кървави петна щеше да попадне право в Белия дом!

Погледна огледалото, а после и леглото, където бе прекарала няколко блажени минути върху президента. Инстинктивно пристегна жакета си. Догади й се. Подпря се на колоната до себе си.

Колин излезе от тайника.

— Мис Ръсел, не забравяйте, че той също е извършил престъпление. Едва ли би се предал сам на ченгетата.

Ръсел трудно овладя пристъпа на гадене.

— Не е необходимо да се предаде. Не си ли чувал за изобретението, наречено „телефон“? Обзалагам се, че вече набира номера на „Вашингтон Поуст“. После ще почурулика на таблоидите, а към края на седмицата ще даде интервю за телевизията от някой екзотичен остров. Следва написването на книга и продуцирането на филм. Ама че гадория!

Ръсел си представи пакета, пътуващ към редакцията на „Вашингтон Поуст“, сградата на ФБР, министъра на правосъдието или кабинета на малцинствените групи в Сената — все места, способни да нанесат огромна политическа вреда. Да не говорим за наказателните последствия!

Пакетът с ножа ще се придружава от кратка бележка, приканваща получателите да сравнят отпечатъците от пръсти и кръв по ножа с тези на президента. Предложението ще звучи абсурдно, но ще бъде прието напълно сериозно. Как ще се откажат от подобна възможност! Отпечатъците на президента и бездруго вече бяха картотекирани. Ще установят сходство и на кръвната картина. Ще намерят трупа на Кристи, ще направят връзка между събитията и ще отприщят потока от въпроси.

И тя, и охраната щяха да заплатят с живота си. Заради гадния мошеник, който ги е наблюдавал през цялото време! Едва ли е очаквал, че тази вечер ще направи най-големия удар в живота си. Ставаше въпрос не за някой и друг долар, а за свалянето на един президент! Колко души имат този късмет! В сравнение с подобна сензация скандалът „Уотъргейт“ бе детинска закачка.

Ръсел едва стигна до банята. Бъртън хвърли един поглед към трупа и вдигна очи към Колин. Не си казаха нищо. Сърцата им биеха учестено. Ясната оценка на възможните последствия от случилото се правеха думите излишни. По липса на по-добро занимание се заеха с почистването на стаята. В този момент Ръсел повръщаше. След един час от тях нямаше и следа.

 

 

Вратата се притвори тихо зад него.

Лутър прецени, че разполага с не повече от ден-два. Въпреки евентуалния риск светна лампата и огледа дневната си.

Животът му бе излязъл от обичайното си, що-годе нормално русло и бе приел неочакван, ужасяващ обрат.

Свали раницата от гърба си, загаси лампата и се приближи до прозореца.

Нищо обезпокояващо. Тишина и спокойствие. Бягството от имението се бе оказало преживяване, по-страховито и от дузина разярени севернокорейци. Ръцете му още трепереха. По целия път обратно бе имал чувството, че всяка насрещна кола насочва фаровете си право в лицето му, за да измъкне страшната тайна от него. На два пъти се размина с полицейски автомобили и дъхът му спря.

Бе оставил откраднатата кола на паркинга за конфискувани превозни средства, откъдето я бе „наел“ по-рано тази вечер. Регистрационният й номер нямаше да насочи разследването към него, но все щеше да се намери някоя издайническа улика.

Беше почти убеден, че преследвачите му не знаят как изглежда. Най-много да могат да опишат телосложението му. Възрастта, чертите на лицето и расовата му принадлежност все още бяха загадка за тях. Като се има предвид бързината, с която им се изскубна, би могло да се очаква, че ще го опишат като млад мъж. Имаше само един изход. Лутър го бе обмислил на път за вкъщи. Опакова в двете чанти каквото можа да побере от живота си през последните трийсет години и реши да напусне завинаги дома си.

Утре ще изтегли всички пари от банковите си сметки. Така ще успее да покрие разходите по бягството. През дългия си живот се бе сблъсквал с доста опасности, но изборът да въстане срещу президента на Съединените щати или да потъне в дълбока неизвестност бе решен от само себе си.

Плячката от тази нощ бе скрита на сигурно място. Да работи в продължение на три месеца за възнаграждение, което за малко да му коства живота! Заключи вратата на апартамента си и се изгуби в тъмната нощ.