Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (15)

15

— Мисля, че правим грешка, Алън. Трябва да се държим на дистанция, а не да се ангажираме с разследването. — Ръсел седеше пред бюрото на президента в Овалния кабинет.

Ричмънд преглеждаше наскоро въведените промени в здравното законодателство. Тази област бе същинско блато и той не възнамеряваше да извлича от нея политически капитал за изборите.

— Ако обичаш, заеми се с програмата ни, Глория — отвърна той. Сега го вълнуваха единствено резултатите от социологическите проучвания. Макар да имаше значителна преднина, се надяваше на много по-чувствителна разлика с Хенри Джейкъбс, който вероятно щеше да се окаже окончателният му съперник. Джейкъбс беше нисък и не блестеше нито с външност, нито с дар слово. Разчиташе единствено на трийсетгодишната си упорита работа в името на бедните и онеправданите. Беше направо трагичен при появата си в медиите. Способността да убеждаваш чрез словото и външния си вид бе крайно необходима във века на радиото и телевизията. Джейкъбс отстъпваше дори на някои от съпартийниците си, отпаднали от предизборната кампания заради разни обществени скандали. Ричмънд не можеше да проумее единствено защо самият той води само с трийсет и два, а не с петдесет пункта.

Вдигна поглед към завеждащата президентската канцелария.

— Виж какво, обещах на Съливан да се информирам. Заявих намеренията си пред цялата нация, с което спечелих дванайсет пункта преднина. Защо не постигнахте подобен резултат със съвършено разработената си програма? Или чакате да се втурна на улицата с копие в ръка, та да си вдигна процента?

— Алън, победата ни е в кърпа вързана. И двамата го знаем. Важното е да не рискуваме. Малко повече предпазливост не е излишна. Онзи е още на свобода. Ами ако го хванат?

Ричмънд се изправи, почервенял от раздразнение.

— Няма ли да си го избиеш от главата най-сетне! Не разбираш ли, че моята загриженост е прекрасно алиби? Дори и да го хванат, никой няма да му повярва. Ако не бях оповестил личната си съпричастност, обвиненията му все щяха да привлекат вниманието на някой многознайко от пресата. Това е вече невъзможно. Аз заявих пред цялата нация, че съм бесен и решен престъпникът да си получи заслуженото. Ако се опита да ме обвини, хората ще си кажат, че е скалъпил цялата история, докато ме е гледал по телевизията.

Глория седна на един стол. За съжаление президентът не знаеше всички факти. Дали щеше да предприеме същите стъпки, ако бе научил за ножа с отпечатъците му или за бележката, изпратена до нея? Тя криеше от него факти, които биха унищожили и двамата.

 

 

Глория Ръсел тръгна към кабинета си. Не забеляза, че Бил Бъртън я наблюдава, застанал в страничния коридор. Изражението на лицето му не беше никак дружелюбно.

Тъпа кучка. Изпитваше желание да й пръсне мозъка с три куршума в тила. Нямаше да се затрудни. От разговора с Колин му се изясни всичко. Даде си сметка, че ако беше извикал полицията в нощта на убийството, неприятностите нямаше да се стоварят върху него и Тим. Цялата вина щеше да падне върху президента и помощничката му. Ръсел го беше изиграла. Беше го изтикала до ръба на пропастта, поставяйки на карта всичко, за което се е борил и заради което дори бе отнесъл куршуми.

Бъртън имаше много по-ясна представа за естеството на опасността, отколкото Ръсел. Именно затова стигна до трудното, но неизбежно решение да действа. Посещението му при Сет Франк и инициативата да подслушва разговорите на следователя бяха все стъпки в правилната посока, макар и целта да бе твърде далечна. Нямаше друг избор, освен да обмисля внимателно ходовете си и да се надява на благосклонността на съдбата.

Бил потрепера от гняв при мисълта, че е попаднал в капан заради нейната глупост. Искаше му се да й прекърши врата като на пиле. Зарече се да й го върне тъпкано. Готвеше се да я изтръгне от удобното прикритие на властта и да я захвърли в блатото на действителността. Само така би се почувствал доволен.

 

 

Глория Ръсел оправи прическата си пред огледалото. Увери се, че червилото й не се е размазало. Мина й през ума, че се държи като влюбена ученичка. В Тим Колин имаше нещо толкова непресторено и едновременно с това мъжествено, че мисълта за него бе започнала да я отвлича от обичайните задължения — нещо непознато в досегашната й кариера. Исторически погледнато, мъжете на важни постове винаги са си позволявали по някоя и друга лудория. Ръсел не беше яростна феминистка, но не виждаше нищо лошо в това да подражава на мъжете от нейния ранг. Каза си, че това е още едно предимство на служебното й положение.

Облече най-прозрачната си нощница. Повтаряше си постоянно, че не бива да забравя целта на прелъстяването. Глория се нуждаеше от Тим по две причини. Първо, той знаеше за гафа й с ножа и тя трябваше да си осигури мълчанието му. Второ, нуждаеше се от помощта му, за да се добере до този издайнически нож. И двете причини бяха напълно рационални, но и тази вечер, както предишните, те оставаха твърде назад в съзнанието й.

Помисли си, че никога не би й омръзнало да се люби с Тим Колин. Разумът й диктуваше хиляди основания за прекратяването на връзката им, но тялото й отказваше да се вслуша.

На вратата се почука по-рано от очакваното. Глория пооправи пак прическата си, хвърли един поглед върху грима, нахлузи непохватно обувките на висок ток и се завтече по коридора. Отвори вратата. Стори й се, че забиват нож в сърцето й.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Бъртън постави стъпало в тесния процеп и натисна вратата с огромната си ръка.

— Трябва да поговорим.

Ръсел надзърна зад гърба му. Сякаш очакваше да види мъжа, с когото се готвеше да прекара нощта.

Бъртън забеляза това и отсече:

— Съжалявам, ама любовничето няма да дойде, шефке.

Глория се опита да затръшне вратата, но не успя дори да помръдне огромния Бъртън, заел позиции на прага. Той си проправи път с вбесяваща за нея леснина, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си.

Застана в коридора, втренчен в завеждащата президентската канцелария. Глория се опитваше едновременно да проумее намеренията му и да прикрие по-разголените части на тялото си. Не се справяше кой знае колко успешно с нито едно от двете.

— Напусни веднага, Бъртън! Как смееш да нахлуваш в къщата ми! Свършено е с теб!

Бъртън я заобиколи и влезе в хола.

— Ако не поговорим тук, ще трябва да си приказваме на едно друго място. Както желаеш.

Глория го последва.

— Не разбирам за какво говориш. Казах ти да си тръгваш. Май си забравил своето място в йерархията.

— Винаги ли посрещаш гостите си в такива одежди? — извърна се той към нея. Каза си, че интересът на Колин не е неоснователен. Нощницата разкриваше доста от сластното й тяло. Кой би предположил! Бъртън също би се поддал на подобно изкушение въпреки двайсет и четири годишния си брак и четирите деца, ако не бе толкова отвратен от полуголата жена срещу себе си.

— Върви по дяволите, Бъртън!

— Мисля, че всички натам вървим. Защо не си наметнеш нещо, че да поговорим и да тръгвам? Но преди това никъде няма да вървя.

— Не си ли даваш сметка, че мога да те смажа?

— Разбира се! — Бъртън извади снимките от джоба си и ги разпиля по масата. Ръсел не можа да се сдържи да не погледне. Коленете й се разтрепериха.

— Двамата с Колин сте хубава двойка. Говоря истината. Журналистите също ще го оценят. Току-виж, сте станали сензацията на седмицата. Как ти се струва? Шефката на президентската канцелария се чука с младия агент от Тайните служби. И филмче можете да заснемете. Ще се нарича „чукане със световен резонанс“. Заглавието си го бива, нали?

Глория го зашлеви с всичка сила. Дланта я заболя. Имаше чувството, че е ударила парче дърво. Бъртън хвана ръката й и я изви. Ръсел изпищя от болка.

— Слушай, знам абсолютно всичко. Ясно ли ти е? И за ножа за писма, и за това кой го е прибрал, и за това у кого се намира в момента. И за писъмцата на воайора с клептомански наклонности. В такава каша си ни забъркала, че няма оправия от нея. Мисля, че е време да сдадеш управлението. Иди си смени курвенските дантели и се върни да поприказваме. Такова яйце ти се пече на задника, че трябва да се съобразиш с всичко, което кажа. Не го ли направиш, ще си поприказвам с президента. Избирай сама! — Бъртън изсъска последните думи. Не можеше да прикрие отвращението си от Ръсел.

Пусна бавно ръката й, но не се отдръпна. Внушителната му физика сякаш блокираше разсъдъка на Глория. Тя потърка предпазливо ръка и го погледна почти плахо, сякаш току-що бе осъзнала безнадеждността на ситуацията си.

Изтича до банята и повърна. Случваше й се все по-често. Заплиска лицето си с леденостудена вода. Постепенно съзнанието й се проясни. Накрая успя да се изправи и закрачи бавно към спалнята.

Виеше й се свят. Нахлузи чифт панталони и един дебел пуловер. Захвърли нощницата на леглото. Срам я беше дори да погледне към нея. Мечтите й за нощни наслади се бяха превърнали за миг в ужасяващ кошмар. Събу червените обувки на висок ток и ги замени с чифт кафяви мокасини.

Потупа пламналите си бузи. Спомни си как веднъж баща й я беше сварил с едно момче, бръкнало дълбоко под полата й. Тази случка бе предрешила страстта към изграждане на кариера за сметка на личния живот. Още не можеше да забрави срама. Тогава баща й я бе нарекъл мръсница. Бе изпуснала една седмица училище заради следите от нанесения побой. Цял живот се бе молила на Господа никога да не преживее същия позор отново. Молитвите й бяха възнаградени. До тази вечер.

Постара се да се успокои. Върна се в хола. Забеляза, че Бил Бъртън е свалил сакото си. Беше приготвил кана кафе. Тя погледна крадешком към кобура му.

— Със захар и сметана, нали?

— Да — успя тя да отвърне на погледа му.

Бил наля кафе в чашите, а Глория седна срещу него.

— Какво ти е разправял Тим… Колин? — сведе поглед началничката.

— За вас двамата ли? Нищо особено. Той не е от приказливците. Мисля, че доста си пада по тебе. Прелъстила си го и телом, и духом. Бива си те.

— Ти нищо не разбираш — избухна Глория.

Самообладанието на Бъртън я влудяваше.

— Няма нищо за разбиране. Ние се намираме на ръба на пропастта, а пропастта е толкова дълбока, че не й се вижда дъното. Честно казано, все ми е едно с кого се чукаш. Дойдох по друг повод.

Ръсел се облегна назад. Отпи с неохота от кафето си. Стомахът й най-сетне се поуспокои.

Бъртън се приведе напред и я докосна съвсем леко.

— Виж какво, мила моя, нямам намерение да те баламосвам, че съм във възторг от теб и искам да ти помогна. Нито пък очаквам да получа признание в любов. Така или иначе, всичките сме в кюпа. Единственият начин да се измъкнем е да обединим усилията си. Това е моето предложение — заключи Бил. Облегна се в очакване на отговора й.

Ръсел постави чашата си на масата. Попи със салфетка влагата от устните си.

— Приемам.

Бъртън веднага се приведе отново.

— Нека повторим фактите. Ножът все още носи отпечатъците на президента и на Кристин Съливан, както и петната от кръвта им, така ли?

— Да.

— Всеки прокурор би потривал ръце от щастие, ако попадне на него. Значи трябва да си го върнем.

— Ще го купим. Крадецът е готов да го продаде. Ще определи цената в следващото си писмо.

Бъртън я накара повторно да онемее от изненада. Подхвърли към нея плика с бележката.

— Противникът ни е печен, но все пак трябва да определи място за размяна.

Ръсел отвори плика и прочете поредното послание, изписано отново с печатни букви:

Координатите ще бъдат изпратени скоро. Започнете набирането на средства предварително. За такъв ценен предмет ще поискам седемцифрена сума, започваща поне с числото 5. Не ви съветвам да прибягвате до хитрости. Ще очаквам да получа отговора ви в колонката за лични съобщения на „Вашингтон Поуст“.

— Не може да се отрече, че има стил. Изразява се пестеливо, но точно — рече Бъртън. Наля още кафе в чашите и побутна следващите снимки към нея. — Май му харесва да ни тормози, нали, мис Ръсел?

— Поне е готов на споразумение.

— Сумата е внушителна. Можеш ли да я покриеш?

— Ще се погрижа за това. Парите не са проблем.

— Може и така да е. Хм, чудя се защо не позволи на Колин да изчисти ножа.

— Няма да отговоря на въпроса ти.

— Разбира се, че не, мадам президент.

Размениха усмивки. Глория си помисли, че не е изключено да се е заблуждавала по отношение на Бъртън. Макар и недружелюбно настроен към нея, той беше умен и предпазлив. Реши, че тези качества са по-важни от очарователния наивитет на Колин, дори и да не бяха придружени от свежо, изкусително тяло.

— Имам още един въпрос, шефке.

— Какъв е той?

— Ще се погнусиш ли от начина на убийството, когато се доберем до крадеца?

Ръсел се задави. Бъртън я поблъска здравата по гърба, докато възвърне нормалното й дишане.

— Май няма нужда да ми отговаряш.

— Какво говориш, Бъртън? Да го убиеш?

— Ти наистина не разбираш за какво става дума. А уж си била университетска професорка. Нямаш ли капка здрав разум? Крадецът е видял с очите си как президентът понечва да убие Кристин Съливан, тя се опитва да му го върне, а ние с Колин нахлуваме и я очистваме. Той е очевидец! Запомни добре този термин. Аз си мислех, че е свършено с нас още преди да разбера за ножа с отпечатъците. Крадецът ще си развърже езика някъде. Помни ми думата. Не забравяй, че има факти, които не бихме могли да прикрием. Странното е, че още нищо не се е случило. Не смея да се надявам, че сме родени късметлии, а той — прекалено страхлив, за да поеме инициатива, но не мога да си обясня едно. Защо ни изнудва? — Бъртън погледна въпросително към Ръсел:

— Защото иска пари в замяна на ножа за писма. Това е. Решил е да се възползва от късмета си. Какво друго обяснение може да има?

— Този тип ни се подиграва — поклати глава Бъртън. — Играе си с нас на котка и мишка. И набира кураж. На всичкото отгоре трябва да е бил истински професионалист, за да се вмъкне в имението. Такъв човек не се плаши току-тъй.

— Е, и? Върнем ли си ножа, няма от какво да се притесняваме — каза Ръсел. Опитваше се безуспешно да разбере накъде бие Бъртън.

— Не забравяй, че той разполага със снимки. Всеки момент някоя от тях може да се появи на първа страница във „Вашингтон Поуст“. Заедно с уголемените отпечатъци на президента. Ще последват доста пикантни статийки. Журналистите ще се втурнат по следата като отвързани псета. Дори и най-малкото подозрение за връзката на Кристин Съливан и президента ще ни извади от играта. Ние ще заявим, че снимката е фалшификат, разбира се. Не е изключено и да ни повярват. Така или иначе, снимката ме притеснява далеч по-малко в сравнение с един друг проблем.

— Какъв? — попита с дрезгав глас Глория Ръсел. Имаше чувството, че й предстои да научи нещо ужасно.

— Крадецът е очевидец на всичките ни действия през онази нощ. Той знае как изглеждаме, как сме били облечени, как се казваме… Наблюдавал е как заличаваме следите — нищо чудно, че полицията още си блъска главата над липсата на отпечатъци. Този човек може да разкаже и как сме пристигнали, и как сме си отишли. Ще подшушне тук-там за раната върху рамото на президента. Ще опише как сме изстъргали куршума от стената и позицията, от която сме стреляли. Крадецът е в състояние да осведоми полицията до най-малките подробности. Първо няма да му повярват, но след това ще се сетят, че престъплението не е дело на един човек. Ще се запитат откъде са му хрумнали всичките тези идеи. Ще открият, че някои недообяснени факти се изясняват от показанията му.

Ръсел се изправи. Отиде до барчето с напитки и си наля чаша уиски. Наля и на Бъртън. Крадецът наистина беше видял всичко — дори съвкуплението й с президента, изпаднал в несвяст. Реши да прогони срамната мисъл от съзнанието си.

— Защо му е да излиза наяве, след като изплатим сумата?

— Кой е казал, че ще го направи? Не помниш ли думите си от онази нощ? Той може да действа от разстояние. Колко му е да напише едно показание и да го прати на ченгетата по пощата! Те ще разследват информацията и, току-виж, напипали нещо. Ако разполагат с някакви телесни улики като следи от слюнка, сперма или косми, няма да е трудно да проверят дали тази версия ще ги отведе до съвпадение на данните. Идеята да заподозрат президента никога не би им хрумнала, но при тази ситуация знае ли човек? При съвпадение на ДНК пробите работата ни е спукана. Или друго, да предположим, че онова копеле няма желание да се разкрива. Следователят обаче не е вчерашен. Имам предчувствие, че скоро ще го пипне. А перспективата да попаднеш на електрическия стол или да гниеш в затвора до края на дните си лесно ти развързва езика. Ще си каже и майчиното мляко, за да спаси кожата. Бил съм свидетел на подобни случаи.

Ръсел потръпна. Бъртън говореше съвсем смислено. Ричмънд й звучеше толкова убедително, но нито той, нито тя бяха предвидили такъв развой.

— Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в постоянен страх.

— Но как да го открием?

На Бъртън му стана забавно, че Ръсел се съгласи с идеята за убийството толкова лесно. Тази жена бе готова на всичко, за да опази поста си. Така и предполагаше.

— Преди да се появят писмата му, си мислех, че нямаме никакъв шанс. Решението му да ни изнуди е доста обещаващо. С мястото, определено за парите, ще стане уязвим.

— Че той ще пожелае направо да му ги преведем по банков път. Не ми се вярва да иска да си прибере торбата с парите от някоя кофа за боклук. А къде е ножът, ще научим едва след като си е плюл на петите.

— Не бъди толкова сигурна. Аз ще имам грижата за това. Засега се опитай да спечелиш време. Ако той постави ултиматум за два дни, ти ги направи четири. Измисли нещо по-лично за текста в колонката на „Вашингтон Поуст“. Оставям това на теб, професорке. Гледай да ми осигуриш малко време.

— Какво ще правиш?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но, надявам се, разбираш, че провалиш ли нещата, сгромолясването ни е сигурно, и нашето, и на президента. Тогава не ме търси. Ако ме питаш, и двамата си го заслужавате.

— Не си падаш по любезностите.

— Те са безполезни — отсече той и облече сакото си. — Ричмънд е пребил Кристин Съливан не на шега. Един баща на четири деца не прощава подобни работи. Все си представяш как някое от твоите попада на същия маниак. Просто исках да ти отворя очите за скритата природа на шефа ни. Така че, ако ти е навит, помисли си добре, преди да му бутнеш.

Бил Бъртън си тръгна. Ръсел остана сама, потънала в размисли за съсипания си живот.

Бъртън се качи в колата си и запали цигара. Беше прекарал последните няколко дни със спомените от предишните двайсет години. Цената да опази миналото си бе станала космическа. Струваше ли си? Беше ли готов да я заплати? Можеше да иде при ченгетата и да им разкаже всичко. Това би сложило край на кариерата му, разбира се. Щяха да го обвинят в съзнателни опити за забавяне на разследването, в съучастничество в убийство. Вероятно в непредумишлено убийството, но нямаше да му се размине с лека присъда и при най-благосклонното стечение на обстоятелствата. Бъртън би издържал на скандала и на вестникарските щуротии.

Представи си как влиза в историята като престъпник, завинаги свързан с прословутата, корумпирана Ричмъндова администрация. И с това би се справил, ако се наложеше. Единственото нещо, което не би преживял, щеше да е упрекът в очите на децата му. Не можеше да си представи, че ще се лиши завинаги от тяхната любов и безкрайното им доверие в татко, добрия татко, непоклатима канара. Ето това нямаше да издържи.

Тези мисли не го напускаха след разговора му с Колин. Почти съжаляваше, задето го притисна да говори. Щеше му се да не бе научил за изнудваческите опити на крадеца. Новата информация отваряше нови възможности, а възможностите винаги предполагаха избор. Бъртън бе направил своя избор, макар и да не се гордееше с него. Ако планът му успееше, щеше да се опита да изтрие цялата случка от съзнанието си. Ала ако не успееше? Тогава щеше да стане много лошо, но той нямаше да бъде единственият пострадал.

Последната мисъл породи една нова идея. Пресегна се към жабката. Извади миниатюрен касетофон заедно с няколко касети. Хвърли един поглед към къщата на Глория.

Бъртън запали мотора и потегли. Предположи, че Глория Ръсел още дълго няма да угаси лампите.