Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolute Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey

Издание:

Дейвид Балдачи. Абсолютна власт

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

ISBN 954-8240-45-9

История

  1. — Добавяне

23

Уолтър Съливан се намести в креслото си с вестник в ръка, но така и не го погледна. Мислите му се върнаха към събитията, които сякаш нямаха нищо общо с целия му досегашен живот. Беше прибегнал до наемен убиец с цел да ликвидира заподозрения в убийството на собствената си съпруга. Оказа се, че е платил напразно. Тайно в себе си Съливан се радваше на неуспеха на Макарти. Бе овладял скръбта си дотам, че да проумее колко нередна е постъпката му. Цивилизованото общество се отличава от варварското по това, че следва определени правила на поведение. Съливан уважаваше тези порядки въпреки неизмеримата загуба. Реши, че ще се придържа към установените закони.

Хвърли един поглед към вестника. Броят беше отпреди няколко дни, но съдържанието му постоянно привличаше вниманието на милиардера. Заглавията с едри черни букви щяха да му избодат очите. Старецът се зачете отново. В съзнанието му постепенно започнаха да се оформят някои хипотези. Уолтър Съливан бе надарен не само с богатство, но и с буден, проницателен ум. Нищо не убягваше от вниманието му.

Лутър Уитни бе мъртъв. Полицията не подозираше никого. Съливан бе проверил първата версия, която му хрумна. Оказа се, че по време на второто покушение Макарти е бил в Хонконг. Беше се вслушал в заповедта на Съливан да прекрати работата по убийството. Някой друг обаче го беше заместил.

Уолтър Съливан бе единственият човек, който със сигурност знаеше, че покушението не е извършено от Макарти.

Погледна към стария стенен часовник. Беше само седем часа сутринта. Дните вече бяха загубили значение. С годините Съливан се бе приучил да обръща все по-малко внимание на времето. Случваше се да лети със самолет над Тихия океан в четири часа след полунощ или да потъва в дълбок сън към два часа следобед.

Съливан прехвърляше наум фактите по случая. Мислеше бързо. Последните изследвания бяха показали, че има мозък на младеж, пълен с енергия. Сега милиардерът бе впрегнал завидния си ум, за да достигне до заключенията, които учудиха и самия него.

Той вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, оглеждаше кабинета си, облицован с черешово дърво.

Свързаха го със Сет Франк. Следователят бе направил впечатление на милиардера още със задържането на Лутър.

— Да, мистър Съливан? С какво мога да ви бъда полезен?

Старецът прочисти гърлото си. Опита се да говори с възможно най-смирения си тон. Дори и Франк се хвана на въдицата.

— Имам един въпрос, свързан с разговора ни за Кристи. Споменах, че тя се отказа от пътуването до Барбадос в последния момент на път за летището.

Франк се облегна назад.

— Да не си спомнихте нещо друго?

— Не помня дали ви обясних причините за отказа й.

— Май не разбирам за какво говорите.

— Ами сигурно остарявам. Никой не е вечен на този свят. Както и да е, това не ме притеснява. Струва ми се, че тогава ви казах как Кристин се е почувствала зле и е решила да се върне. Прав ли съм?

Сет извади папката с документация по случая, макар и да знаеше добре отговора на този въпрос.

— Тогава сте ми казали, че тя не е посочила никаква причина, мистър Съливан. Просто заявила, че не й се ходи до Барбадос, и вие сте решили да не настоявате.

— А, така ли? Добре тогава, лейтенанте.

Франк понечи да отпие от кафето си, но остави чашата на масата.

— Почакайте, мистър Съливан. Защо предполагахте, че сте ми казали за неразположението на Кристин Съливан? Тя не се ли чувстваше добре?

Съливан помълча, преди да отговори.

— Истината е точно обратната, мистър Франк. Тя беше в цветущо здраве. Боях се, че съм ви подвел, защото прекарах последните два месеца в напъни да убедя самия себе си, че тя е имала някаква причина да остане. Разбирате ли?

— Моля?

— Искаше ми се да намеря обяснение за това, което й се е случило. Не ми се щеше да повярвам, че става въпрос за най-обикновена трагична случайност. Аз не вярвам в съдбата, лейтенант Франк. Според мен на този свят няма нищо случайно. Та тъй. Просто се опитвах да убедя самия себе си, че тя е знаела защо остава.

— Разбирам.

— Извинявайте, ако съм ви създал проблеми със старческата си памет.

— Няма нищо, мистър Съливан.

 

 

Франк остави слушалката и впери поглед в стената. Нямаше представа какво искаше да му каже Съливан.

След предупреждението на Бил Бъртън бяха направени проучвания на версията за убиец, нает от милиардера. Обяснението би могло да се намери в желанието на Съливан престъпникът да си получи смъртното наказание, преди да се е изправил пред съда. Подобни проучвания не бяха никак лесни и служителите на полицията пипаха внимателно. Франк трябваше да мисли и за кариерата, и за семейството си. Хората от ранга на Съливан разполагаха с куп влиятелни приятели, които лесно биха могли да лишат един следовател от каквото и да било бъдеще.

В деня след убийството на Лутър Уитни следователят провери точното местонахождение на Съливан по време на покушението, макар и да не си правеше илюзии, че старецът ще натисне спусъка на смъртоносното оръжие собственоръчно. От друга страна, използването на наемен убиец беше особено тежко престъпление и никой не би пристъпил към него, без да се замисли сериозно. Франк реши, че е попаднал на грешна следа. Последният разговор със Съливан породи още множество въпроси, но не доведе до нито един отговор.

Сет Франк седна и се запита дали това кошмарно разследване ще достигне някога до своя край.

 

 

След около половин час Съливан се свърза с местния телевизионен канал, където и бездруго притежаваше контролния пакет акции. Молбата му бе ясна и лесна за изпълнение. След един час получи пакет на входната си врата. Той го пое, освободи секретарката си, заключи кабинета отвътре и натисна копчето на двойната стена. Панелът се плъзна встрани и откри достъп до великолепна звукова уредба. Останалата част от стената прикриваше домашната видео система, която Кристин Съливан бе харесала много от рекламата в едно списание. Тя беше настояла да я купят, макар че филмовите й вкусове не се простираха по-далеч от откровената порнография и сапунените опери. Нито един от двата жанра не оправдаваха наличието на толкова скъпа техника.

Съливан разопакова внимателно касетата и я постави в звуковата уредба. Последва автоматичното включване. Разнесоха се първите думи от записа. Съливан дори не трепна. Лицето му не издаваше никаква емоция. Не се учуди от това, което чува. Милиардерът бе излъгал следователя, разбира се. Паметта му бе отлична. Жалко обаче, че се бе оказал толкова късоглед. Лицето му се изкриви в гневна гримаса. Отдавна не бе побеснявал така. Дори и смъртта на Кристи не бе успяла да го извади от равновесие до такава степен. Имаше само един начин да се справи с яростта си. Трябваше да действа. Съливан бе убеден, че първата стъпка е най-важната, защото от нея зависи изходът на всяка битка, а милиардерът не обичаше загубите.

 

 

Погребението бе съвсем скромно. Извърши се в присъствието на трима души и свещеника. Бяха положени невероятни усилия, за да се опази в тайна от журналистите. Ковчегът на Лутър бе затворен. Раните на главата му нямаше да оставят хубав спомен у близките му.

Свещеникът не обръщаше внимание нито на странната обстановка, нито на странните обстоятелства, при които бе загинал покойникът. Той се отдаде на задълженията си с цялата подобаваща сериозност. Пътуването до гробището не отне много време. Джак и Кейт бяха в първата кола. Отзад ги следваше Сет Франк. Той се бе почувствал доста неловко по време на службата. Джак се ръкува с него, но Кейт се направи, че не го забелязва.

Слязоха от автомобилите. Джак се облегна на вратата. Кейт седна на металната пейка до гроба на баща си. Гробището не беше кой знае колко представително. Тук-таме стърчеше по някой грубо скован триъгълник с името на покойника. Понякога се виждаше и надписа „От близките“, но повечето гробове бяха оставени на произвола на съдбата.

Сет Франк се насочи към Кейт, но, изглежда, промени решението си и се върна до автомобила на Джак.

— Хубава служба — отбеляза той и свали слънчевите си очила.

— Какво му е хубавото, след като са ти светили маслото — сви рамене Джак. Макар и да се държеше по-любезно от Кейт, той също не можеше да прости на следователя, задето бе позволил Лутър Уитни да издъхне като куче.

Франк се умълча. Извади си цигарите, но се отказа да пуши и мушна ръце в джобовете.

Беше присъствал на аутопсията на Уитни. Пораженията се бяха оказали много сериозни. Половината му мозък бе на каша. В това нямаше нищо чудно, след като куршумът, забит в тапицерията на микробуса, бе от магнум А .460. Лекарят обясни, че такива се използват за лов на едър дивеч. Оказа се, че куршумът е сплескал мозъка на Уитни със сила, отговаряща на четири тона енергийна маса — все едно, че старецът е бил връхлетян от самолет. Бива си го този ловен спорт. Франк поклати уморено глава. На всичкото отгоре трагедията се бе разиграла пред очите му. Никога нямаше да забрави случилото се.

Следователят вдигна поглед към зеленото поле, прислонило двайсетина хиляди мъртъвци. Джак се облегна на автомобила си и проследи погледа на Франк.

— Някакви следи?

Сет зачовърка пръстта с върха на обувката си.

— Имаме няколко версии, но никоя не е съвсем правдоподобна.

Двамата мъже се изпънаха, когато коленичилата Кейт остави малък букет върху пръстта и се изправи до гроба. Вятърът беше утихнал. Денят бе ясен и слънчев, макар температурите да бяха доста ниски.

Джак закопча палтото си.

— Е, и? Обявявате случая за приключен, предполагам. Никой не би ви упрекнал, ако го направите.

Франк се усмихна и реши все пак да запали.

— Нищо подобно.

— Какъв е новият план за действие тогава?

Кейт се обърна и тръгна към автомобила. Сет Франк нахлупи шапката си и извади ключовете на колата.

— Много прост. Ще търсим убиеца.

 

 

— Кейт, знам как се чувстваш, но трябва да ми повярваш. Лутър наистина не те обвиняваше за абсолютно нищо. Убийството му не е по твоя вина. Ти сама казваш, че са те принудили да се съгласиш. Залавянето му не е било твоя идея.

Двамата бяха в колата на Джак. Връщаха се в града. Слънцето залязваше. Бяха прекарали два часа на гробището, седнали в колата. Кейт не искаше да се отдели от баща си. Сякаш очакваше Лутър да стане от гроба и да ги придружи по обратния път.

Тя открехна прозореца. Нахлу свеж, студен въздух. Усещаше се, че приближава буря.

— Следователят не се е отказал от разследването, Кейт. Иска да открие убиеца на Лутър.

— Пет пари не давам какво иска — рече тя най-сетне.

— Стегни се, Кейт. Сет Франк не е виновен за случилото се.

— Нима? Цялото обвинение беше съшито с бели конци. Процесът щеше да докаже всичките му несъвършенства. Тогава и прокурорът, и следователят щяха да изглеждат кръгли глупаци. Какво стана сега? Заподозреният е мъртъв, а случаят — приключен.

Джак спря на един червен светофар и се облегна назад. Знаеше, че Франк не говори празни приказки, но не можеше да убеди Кейт в правотата на думите си.

Светна зелено. Джак погледна часовника си. Трябваше да се връща на работа. Предполагаше, че все още не са го уволнили.

— Слушай, сега не трябва да оставаш сама. Имаш ли нещо против да се преместя в апартамента ти за няколко дни? Ти ще вариш сутрешното кафе, а аз ще се грижа за вечерята. Съгласна ли си?

Очакваше да получи категоричен отказ. Дори си беше приготвил следващата реплика.

— Наистина ли искаш да ми правиш компания?

Джак я погледна. Очите й бяха подпухнали от плач. И двамата бяха преживели истинска трагедия. Джак изведнъж си даде сметка, че едва ли може да си представи каква болка и вина се е стаила в душата на Кейт. Тази мисъл го прониза по-остро и от звука на фаталния куршум, изсвистял, докато двамата се държаха за ръце в съдебната зала. Беше разбрал на секундата, че са убили Лутър.

— Наистина.

Същата вечер се разположи на дивана в хола й. Придърпа одеялото до брадичката си, за да се защити от течението откъм невидимата пролука на отсрещния прозорец. Чу вратата да проскърцва. Кейт излезе от спалнята. Носеше същата роба като едно време. Косата й бе вдигната в стегнат кок. Изглеждаше освежена. Само леката червенина по бузите й загатваше за преживяната скръб.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не, всичко е наред. Този диван е много по-удобен, отколкото си мислех. И аз имам същия. Остана от апартамента ни в Шарлотсвил, но пружините му отдавна сдадоха багажа.

Кейт не се усмихна, но приседна до него.

Едно време тя имаше навика да се къпе вечер. Преди да си легне, миришеше толкова хубаво, че Джак полудяваше от възбуда. Имаше уханието на новородено. Самото съвършенство. Джак си спомни навика й да се умълчава, докато той лежи изтощен върху нея. После се усмихваше хитричко и прокарваше ръка по тялото му. Тогава Джак си мислеше, че този свят наистина се управлява от жените.

Кейт облегна глава на рамото му. Джак усети да се събуждат най-първичните му инстинкти, но апатията и умората й бързо угасиха страстите му и той се почувства малко виновен.

— Май не съм много добра компания.

Дали бе усетила какво е почувствал? Как би могла? Мислите й сигурно бяха на светлинни години разстояние от тази стая.

— Не си обещавала, че ще ме забавляваш.

— Наистина съм ти благодарна, че дойде.

— В момента няма нищо по-важно от това.

Тя стисна ръката му. Изправи се и халатът й разкри повече, отколкото трябваше. Джак зърна стройните й нозе и се зарадва, че ще спят в различни стаи. Цяла нощ се въртя, потънал в размисли за рицари с бели брони и адвокати, будуващи в самота.

На третата вечер Джак отново легна на дивана. Кейт пак излезе от спалнята. Той вдигна поглед от списанието, в което се беше зачел. Този път Кейт не седна на дивана. Джак изви глава назад. Видя я да го наблюдава. Не изглеждаше апатична. Не беше с онзи халат. Кейт тръгна обратно към спалнята. Остави вратата зад себе си отворена.

Джак постоя неподвижен. После стана и надникна в спалнята. Успя да различи силуета на тялото й в тъмнината. Кейт лежеше, изритала чаршафа в края на леглото. Извивките на тялото й изпъкваха изкусително. Тя го погледна. Стори му се, че вижда зениците й, приковани в него. Не го покани с жест, но Джак си спомни, че никога не го е правила.

— Наистина ли го искаш? — реши да попита той за всеки случай. Нямаше желание да се събудят сконфузени и виновни.

Кейт стана и го придърпа към леглото. Матракът беше твърд и затоплен от тялото й. След секунда Джак също беше съвсем гол. Той инстинктивно плъзна устни по гърдите й и ги впи в устните й. Кейт лежеше с отворени очи. За първи път от много време те не бяха подпухнали и просълзени. Джак я взе в обятията си.

 

 

Домът на Уолтър Съливан бе обичайното място за срещи на най-висшите кръгове, но гостите тази вечер бяха възможно най-отбраната група на американското общество.

Алън Ричмънд вдигна кратък, но съдържателен тост с чаша вино в ръка. Четирите специално подбрани двойки се чукнаха. Първата дама — запазена фотогенична блондинка, облечена в семпла черна рокля — се усмихна на милиардера.

Макар и да бе свикнала с обкръжението от богати, интелигентни и изтънчени особи, тя се отнасяше с особена почит към хора като Уолтър Съливан, тъй като те се брояха на пръсти в този свят.

Периодът на траур още не беше отминал, но Съливан се показа общителен и сърдечен домакин. Когато поднесоха кафето в просторната библиотека, разговорът се завъртя около международната търговия, най-новите ходове на борда на федералния резерв, изгледите за бейзболния мач в събота и изборите през идната година. Присъстващите не се съмняваха в победата на Ричмънд.

Само един от тях бе на особено мнение по този въпрос.

На сбогуване президентът се приведе, за да пошепне няколко думи на стария си приятел. Съливан се засмя, загуби за миг равновесие, но се хвана за Ричмънд и се задържа на крака.

След изпращането на гостите Съливан запали една пура и отиде в кабинета си. Застана до прозореца. Фаровете на президентските коли се стопиха в тъмната нощ. Въпреки нелепата ситуация Съливан не можа да сдържи усмивката си. Бе забелязал неволното трепване на Ричмънд, когато го хвана за ръката. Хипотезата, която се въртеше в главата му, звучеше невероятно, но истината често пъти изненадва. Следователят бе изложил пред Съливан всички възможни теории за убийството на Кристи. Съливан бе особено впечатлен от опита на съпругата си да нарани нападателя с ножа за писма. Раната се бе оказала по-дълбока, отколкото предполагаха полицаите. Не бе изключено да е засегнат нерв. Една повърхностна рана щеше да е заздравяла до този момент.

Съливан тръгна с бавни крачки към вратата на кабинета си, загаси осветлението и излезе. Президентът Ричмънд бе усетил съвсем нищожна болка, когато Съливан се вкопчи в ръката му, но истинските страдания често настъпват впоследствие, като при инфарктите. Старецът се изсмя злорадо, докато обмисляше различни варианти на действие.

 

 

Уолтър Съливан впери поглед в дървената къщурка със зелен ламаринен покрив. Стоеше на хълма, покрил ушите си с топъл шал. Беше се подпрял на дебел бастун. По това време на годината хълмовете на Югозападна Вирджиния бяха особено ветровити. Очакваха се обилни снеговалежи.

Съливан заслиза по вкочанената пръст на пътеката. Дървената къщурка бе в изрядно състояние благодарение на неограничената му щедрост и дълбоката носталгия, която с течение на времето го налягаше все по-осезателно. Милиардерът се бе появил на бял свят по време на президентското управление на Удро Уилсън в разгара на Първата световна война благодарение на усилията на акушерката и на решимостта на собствената му майка, която вече беше загубила три деца, две от които при раждане.

Баща му — миньор като повечето мъже тогава в тази част на Вирджиния — беше починал в резултат на най-различни заболявания, причинени от прахта в мините и липсата на почивка. Тогава Съливан бе на дванайсет години. Баща му бе прекарал последните години от живота си като инвалид. Уолтър го гледаше как се препъва из къщата. Лицето му бе напрегнато до последния мускул, почерняло като козината на техния огромен лабрадор, краката едва го държаха и той скоро рухваше на кушетката в задната стая.

Майката доживя да види сина си като един от най-богатите хора в света. Съливан се бе погрижил да я обгради с разкош и всевъзможни удобства. Заради бащината си памет закупи мината, която го бе погубила. Плати за нея пет милиона в брой. После възнагради всеки миньор с по петдесет хиляди долара и я закри.

Съливан отвори вратата на къщичката и влезе. Газовата печка осигуряваше достатъчно топлина. Провизиите щяха да стигнат за половин година. Милиардерът нямаше нужда от нищо повече. Никога не бе позволявал на когото и да било да го придружи при посещенията му в тази къща. Та това беше родният му дом! Хората, които по право му принадлежаха, вече бяха мъртви. Съливан бе съвсем сам, но не му трябваше чужда компания.

Приготви си непретенциозно ястие и седна да се нахрани. Преглъщаше залъците бавно, с поглед, зареян през прозореца. Падаше здрач. Брястовете му махаха лениво и ритмично с оголените си клони.

Подредбата на къщата бе променена. Спомените от детството не бяха особено радостни. Те бяха белязани от вечните несгоди на бедността, което обясняваше донякъде припряната енергичност на милиардера. Именно трудностите на семейството му го бяха заредили с такава неизчерпаема енергия и решимост. Благодарение на тях бе успял да се справи с всяко препятствие по пътя си.

Съливан изми чиниите и влезе в някогашната спалня на родителите си. Беше я обзавел с удобно кресло, маса и няколко рафта за книги, приютили особено ценна колекция от заглавия. В ъгъла беше поставил тясна кушетка. Той също използваше стаята като спалня.

Съливан вдигна безжичния телефон и набра номер, известен само на шепа хора. От другата страна му отговориха. Съливан изчака да го свържат с когото трябва.

— Божичко, Уолтър, знам, че си нощна птица, но не трябва да го караш толкова бясно. Вземи си почини малко. Къде се намираш?

— На моята възраст вече нямам време за губене, Алън. Отпуснеш ли се, току-виж, не си станал повече. Предпочитам да експлодирам от енергия, отколкото да изтлея в мъглата на старостта. Надявам се, че не съм прекъснал някакво важно твое занимание.

— Не е нещо, което не търпи отлагане. Вече се научих как да подреждам световните кризи по важност. За какво ти трябвам?

Съливан постави миниатюрното записващо устройство до слушалката. За всеки случай.

— Имам един въпрос, Алън каза той и замълча. Усети, че ситуацията му доставя удоволствие. Изведнъж се сети за лицето на съпругата си в моргата и отново помръкна.

— Казвай!

— Защо изчака толкова дълго, преди да убиеш човека?

Последва гробно мълчание. Чуваше се само дишането на президента. Алън Ричмънд се владееше толкова добре, че ритъмът му на дишане с нищо не се промени. Съливан се възхити на самообладанието му, но изпита леко разочарование.

— Я повтори!

— Ако не го бяха уцелили, сега щеше да разговаряш с адвоката си, след като вече са те подвели под съдебна отговорност. Беше направо на косъм.

— Какви ги приказваш, Уолтър? Да не си се поболял нещо? Къде се намираш?

Съливан отдалечи слушалката от ухото си. Телефонът му бе оборудван с устройство, което правеше невъзможно проследяването на разговора. Беше сигурен, че ще се опитат да го открият. Щяха да попаднат на една дузина възможни точки, нито една от които не бе разположена в близост до къщата. Въпросното устройство му бе струвало десет хиляди долара, но цената нямаше значение. Съливан се усмихна отново. Можеше да разговаря колкото си иска.

— Не се притеснявай. Отдавна не съм се чувствал толкова добре.

— Да, но говориш небивалици. Кого са убили?

— Виж какво, решението на Кристи да не пътува за Барбадос никак не ме учуди. Честно казано, аз си знаех, че тя иска да остане, за да се позабавлява с някой от младоците, на които бе хвърлила око през лятото. Помня дори, че ми беше любопитно да видя какво извинение ще си измисли. Тя имаше доста бедно въображение, горкичката. Престорената й кашлица беше направо комична. Мога да си представя как е изглеждала в началното училище, когато е обяснявала, че котката й е сръфала домашното.

— Уолтър…

— Работата е там, че по време на разпита в полицията се досетих, че не мога да спомена претекста за оставането й. Ако кажех, че не се е чувствала добре, жълтите вестници щяха да я изкарат бременна, и то не от мен, независимо от заключенията на аутопсията. Хората са склонни да вярват на какви ли не щуротии, стига да са поднесени пикантно. Няма какво да ти го обяснявам. Заподозрян ли си, за теб си мислят само най-лошото. Така и трябва да бъде.

— Уолтър, кажи ми къде се намираш. Ти очевидно не се чувстваш добре.

— Искаш ли да ти пусна касетата, Алън? Онази от пресконференцията, на която произнесе трогателната реплика за нелепата случайност. Много хубав ход. Искрена загриженост за приятел, разпространена от десетки телевизии и радиостанции. Триумф за твоята популярност. Ти се показа толкова очарователен и съпричастен, че никой не обърна внимание на думите ти за неразположението на Кристи. А ти наистина го спомена, Алън. Тогава ми каза, че ако Кристи не се била разболяла, щяла още да бъде между живите. Щяла да ме придружи до Барбадос и да е с мен до ден-днешен.

Аз бях единственият, който знаеше какъв претекст е използвала Кристи, Алън. Казах, че не го съобщих дори в полицията. По какви пътища стигна до новината за заболяването й, драги?

— Сигурно си го споменал в мое присъствие.

— Ние нямахме възможност нито да се видим, нито да поговорим преди самата пресконференция. Лесно е да провериш фактите — моята програма е разчетена до последната минута, а ти си президент, чието местонахождение трябва да може да бъде установено във всеки един момент. Въпреки това аз съм сигурен, че в нощта на убийството не си бил на никое от обичайните си места. Ти си бил в моята къща, и то не някъде другаде, а в собствената ми спалня. На пресконференцията бяхме обградени от десетки хора. Всяка дума, която сме си казали, е записана някъде. Сигурен съм, че не съм споменавал нищо за неразположението на съпругата си.

— Кажи ми къде се намираш, Уолтър. Искам да ти помогна като на приятел.

— Кристи не я биваше по тайните планове. Трябва да е била много горда, че ме е преметнала. Предполагам, че ти се е похвалила как е измамила стареца си. Покойната Кристи е единственият човек, който е бил в състояние да те информира за използвания претекст за оставането в Щатите. Чух те с ушите си как се изпусна да споменеш мнимата болест. Нямам представа защо не се досетих по-рано. Сигурно смъртта на Кристи ме е била извадила от равновесие и теорията с крадеца ми се е сторила правдоподобна. Възможно е несъзнателно да съм отказвал да проумея фактите. Не ми се е искало да повярвам, че можеш да сториш такова нещо срещу мен. Ако бях убеден в човешката низост, щеше да ми е по-лесно да го проумея. Както и да е. По-добре късно, отколкото никога.

— Защо ми се обади, Уолтър?

Съливан снижи глас, за да придаде още по-голяма сила на думите си.

— Защото исках първи да ти съобщя какво те чака, копеле такова. Ще се насладиш на повече изяви пред обществеността, отколкото някога си можел да си представиш. Съдии ли не щеш, адвокати ли не щеш. Не искам полицията да те свари неподготвен. Най-вече ми се щеше да те уведомя кой е главният виновник за разкритието.

— Уолтър — рече тревожно Ричмънд, — готов съм да ти помогна, ако имаш нужда от мен, но държа да ти напомня, че разговаряш с президента на Съединените американски щати. Няма да позволя подобни хули да се сипят нито от твоите, нито от нечии чужди уста.

— Отлично, Алън. Сигурно си се сетил, че записвам разговора ни. Не че това има особено значение, разбира се. — Съливан замълча за момент, но реши да продължи. — Милото ми протеже. Научих те на всички тънкости в занаята. Ти се оказа добър ученик. Успя да грабнеш най-високия пост на родината си. Падението ти обаче също ще се окаже стремглаво.

— Мисля, че си се преуморил, Уолтър. Умолявам те да потърсиш специализирана помощ.

— Гледай ти. Бих те посъветвал абсолютно същото.

Съливан прекъсна връзката и изключи записващото устройство. Сърцето му биеше ускорено. Той постави ръка на гърдите си. Опита се да се поуспокои. Сега не му беше времето да умира. Трябваше да е сигурен, че нещата ще стигнат до естествения си завършек.

Надзърна през прозореца и се обърна с лице към стаята. Родният му дом. Баща му беше издъхнал в същото помещение. Мисълта му се стори успокояваща.

Съливан се отпусна на креслото и притвори очи. На сутринта щеше да позвъни в полицейското управление, за да им разкаже всичко и да предаде записа в ръцете им. После щеше да изчака развоя на събитията. Дори и да не успееха да докажат вината на Ричмънд, с кариерата му щеше да е свършено, а това бе равносилно на професионална и духовна смърт. Кой го е еня, че трупът още диша? Развръзката си я биваше. Съливан се усмихна. Беше се заклел, че ще отмъсти за смъртта на съпругата си. Ето че успя да го направи.

Някакъв допир до ръката му го накара да отвори очи. Пръстите му докоснаха хладен, твърд предмет. Скочи едва когато дулото опря в слепоочието му, но беше твърде късно.

Президентът погледна колко е часът. Трябваше да са го пречукали вече. Съливан се бе оказал добър учител. Направо беше надминал себе си. Ричмънд бе убеден, че милиардерът няма да оповести вината му, преди да се е свързал лично с него. Това разсъждение направи нещата доста простички. Президентът стана и се упъти към покоите си. Мисълта за мъртвия Съливан вече не го занимаваше. Победеният враг не е интересен. Да се разсъждава над него е чиста загуба на време, която те прави неспособен да се заемеш със следващото предизвикателство. И това беше научил от Съливан.

 

 

По-младият мъж оглеждаше къщата, потънала в полумрак. Беше чул изстрела, но не можеше да откъсне очи от бледата светлина, която струеше през прозорчето.

Бил Бъртън дотича при Колин след няколко секунди. Срам го беше да погледне приятеля си. Двамата обучени и предани тайни агенти се бяха оказали убийци на жени и старци.

По обратния път Бъртън се поотпусна. Най-сетне бяха приключили с този ужасен инцидент. Трима души бяха намерили смъртта си. В бройката влизаше и самата Кристин Съливан, от чието убийство започна целият кошмар.

Бъртън погледна ръката си. Още не можеше да повярва, че само преди няколко секунди тази ръка бе натиснала спусъка, за да отнеме един човешки живот. С другата ръка бе прибрал касетката и записващото устройство. Щяха да ги изгорят веднага щом се върнат.

Докато подслушваше разговора на Съливан със Сет Франк, Бъртън се учуди за какво неразположение на Кристи става дума. Той докладва информацията на президента. Ричмънд се замисли и пребледня. После позвъни в пресцентъра на Белия дом и поиска касетата със записа от пресконференцията в Мидълтън. Двамата с Бъртън изслушаха как президентът утешава приятеля си с клишета за непредвидимите обрати в този живот, като казва, че Кристин Съливан е щяла да е още жива, ако не е било онова нейно неразположение. Ричмънд беше забравил, че е научил претекста за отлагане на заминаването от самата жертва. Досети се, че подобен факт лесно може да бъде доказан, и не си правеше илюзии, че тежестта му ще бъде пренебрегната.

Тогава Бъртън се облегна назад, в очакване на заповеди. Ричмънд се беше втренчил в касетата, сякаш би могъл да изтрие думите си със силата на мисълта. Бъртън не вярваше на очите си. Един умел политик се бе заплел в собствената си риторика.

— Уолтър Съливан е единственият човек, с изключение на нас самите, който има представа за значимостта на тази информация — отсече най-сетне Ричмънд.

— Задълженията ми не включват убийства по поръчка — заяви Бъртън, без да свежда поглед от президента, и се изправи.

— Уолтър Съливан представлява заплаха за нас — процеди Ричмънд. — Той си навира носа, където не му е работата, а това не ми е по вкуса.

— Мисля, че има основателни причини да го прави.

Ричмънд взе една писалка и започна да я върти между пръстите си.

— Ако Съливан проговори, с нас е свършено — щракна с пръсти той. — Ще направя всичко възможно, за да го спра.

Бъртън се притесни и пак седна.

— Откъде знаете, че вече не се е разприказвал?

— Ами просто познавам характера му — заяви простичко Ричмънд. — Той си има собствен почерк. Обича фойерверките, но не прибързва. Реши ли да действа обаче, резултатите са светкавични и съкрушителни.

— Чудесно — хвана се за главата Бъртън. Мислите му се щураха в безпорядък. Дългите години на обучение го бяха тренирали да разсъждава бързо, да взема решения светкавично и да действа секунда преди всички останали. Този път умът му се блъскаше в непроходим лабиринт. Имаше чувството, че мозъкът му се е превърнал в изветряло кафе. Вдигна поглед към шефа си.

— Но нима ще го убием?

— Гарантирам ти, че точно в тази минута Съливан замисля собственото ни унищожение. Нямам основание да се настроя снизходително. Казано на по-разбираем език — облегна се назад президентът, — този човек е решил да ни ликвидира. Всеки носи отговорност за постъпките си. Уолтър Съливан го знае много добре. Въпросът е дали имаме готовност да отвърнем на удара с удар — каза Ричмънд и впери поглед в Бил Бъртън.

 

 

Колин и Бъртън прекараха следващите три дни по стъпките на Съливан. Когато го видяха да спира автомобила си на такова пусто място, Бъртън не можа да повярва, че им се отваря такъв късмет. Стана му мъчно за жертвата им. Милиардерът се бе превърнал в идеалната мишена.

Сега и двамата съпрузи бяха мъртви. Колата се носеше обратно към столицата, а Бъртън несъзнателно потъркваше ръка, сякаш се опитваше да изтрие полепналата по нея нечистотия. Мисълта, че никога няма да успее да се освободи от угризенията си, го накара да потръпне. Отсега нататък Бил Бъртън трябваше да привиква с долната точка на емоционалния барометър. Беше изкупил живота си с чужд живот. За втори път. Гръбнакът му, доскоро стоманен, бе омекнал като стара гума. Съдбата му поднесе най-голямото си предизвикателство и той се провали.

Агентът се вкопчи в седалката и се загледа в мрака.