Агата Кристи
Котка сред гълъбите (7)

I

В учителската стая оживено се разменяха новини. Пътешествия в чужбина, гледани театрални постановки, посетени изложби. Раздаваха се снимки. Предстоеше веселие. Много ентусиастки искаха да покажат снимките си, но да се измъкнат от задължението да разгледат тези на другите.

Скоро разговорът стана по-официален. Новата спортна зала се превърна в обект на критика и на възхищение. Всички бяха съгласни, че сградата е хубава, но всяка една от учителките имаше свое собствено предложение за разкрасяването й.

Обсъдиха набързо новите момичета и като цяло оценката беше благоприятна.

Поведе се приятелски разговор с двете нови преподавателки. Била ли е мадмоазел Бланш в Англия? От коя част на Франция идва?

Мадмоазел Бланш отговаряше учтиво, но сдържано.

Мис Спрингър бе по-приветлива.

Говореше решително, като наблягаше на казаното. Човек можеше да си помисли, че изнася лекция на тема: „Великата мис Спрингър“. Колко високо са я ценели като колежка. Как директорките приемали съветите й с благодарност и променяли учебната програма в съответствие с тях.

Мис Спрингър не бе от чувствителните. Шумът на публиката не я безпокоеше. Най-накрая мис Джонсън попита тактично:

— Въпреки всичко, предполагам, че вашите идеи не са били винаги оценявани… ъ-ъ-ъ… както се полага.

— Човек винаги трябва да е подготвен за неблагодарността — отвърна мис Спрингър, като повиши тон. — Бедата е там, че хората са толкова страхливи — не искат да приемат фактите. Често предпочитат да не виждат какво се върши под носа им. Аз не съм такава. Говоря направо. Колкото пъти съм надушвала гнусен скандал, винаги съм го изнасяла на всеослушание. Имам добър нюх — попадна ли веднъж на следа, не я изпускам, докато не хвана на тясно плячката си. — Тя се засмя доволно. — Според мен никой нечестен човек не трябва да става учител. Ако някой има тайни, скоро всичко се разкрива. О! Ще останете смаяни, ако ви разкажа какви неща съм разбирала за хората. Неща, за които не бихте и сънували.

— Това ви харесва, нали? — запита мадмоазел Бланш.

— Не, напротив. Само си изпълнявам задълженията.

Но не получих подкрепа. Срамна безхарактерност. Затова и напуснах — в знак на протест.

Тя се огледа и отново се засмя весело и доволно.

— Надявам се, че тук никой няма какво да крие — добави радостно тя.

Никой не се засмя. Но мис Спрингър не обърна внимание на това.

II

— Може ли да говоря с вас, мис Булстрод?

Мис Булстрод остави писалката и вдигна поглед към зачервеното лице на икономката.

— Да, мис Джонсън.

— Става дума за онова момиче Шаиста — египтянка ли, каква беше.

— Да?

— Ами… ъ-ъ… бельото й.

Мис Булстрод вдигна вежди с израз на търпеливо очакване.

— Нейният… ами… нейният сутиен.

— Какво му има?

— Ами… не е от обикновените… Искам да кажа не прибира всичко вътре. Той… ъ-ъ… ами издува я — съвсем ненужно.

Мис Булстрод прехапа устни, за да не се разсмее, което често й се случваше при разговор с мис Джонсън.

— По-добре да отида и да го видя — сериозно каза тя.

По повод неприличното приспособление последва разследване, което бе наблюдавано с жив интерес от Шаиста.

— Има тел и… ъ-ъ… банели — отбеляза неодобрително мис Джонсън.

Шаиста започна оживено да обяснява.

— Но разбирате ли, гърдите ми не са достатъчно големи. Не изглеждам женствена. А за едно момиче е много важно да покаже, че е жена, а не момче.

— Има време дотогава. Ти си едва на петнайсет години — възрази мис Джонсън.

— На петнайсет — вече съм жена! Пък и изглеждам такава, нали?

Тя се обърна за помощ към мис Булстрод, която кимна сериозно.

— Само че гърдите ми са малки. Затова искам да направя така, че да изглеждат по-големи. Разбирате ли?

— Напълно те разбирам — отговори мис Булстрод. — Знам как разсъждаваш. Но в това училище ти си сред момичета, повечето от които са англичанки, а англичанките обикновено не се смятат за жени на петнадесетгодишна възраст. Бих желала ученичките ми да употребяват само лек грим и дрехи, подходящи за възрастта им. Предлагам да носиш този сутиен, когато се облечеш за увеселение или като отиваш в Лондон, но не всеки ден тук. Занимавате се много със спорт и различни игри и тялото ти трябва да се движи свободно.

— Наистина е прекалено много… това бягане и скачане — намусено отвърна Шаиста, — както и часовете по физкултура. Не харесвам мис Спрингър. Все повтаря: „По-бързо, по-бързо, не се мотайте.“ Изморявам се.

— Достатъчно, Шаиста — прекъсна я с властен глас мис Булстрод. — Семейството ти те е изпратило тук, за да се учиш на английски начин на живот. Физическите упражнения ще се отразят добре на тена ти и ще развият бюста ти.

Тя освободи Шаиста и се усмихна на развълнуваната мис Джонсън.

— Наистина! — възкликна тя. — Това момиче е съвсем зряло, като я гледа човек, прилича на двадесетгодишна. А и така се чувства. Но не можем да очакваме от нея да се чувства на едни и същи години с Джулия Ъпджон например. Интелектуалното ниво на Джулия е много по-високо от това на Шаиста. Но физически и тя би могла да носи такъв сутиен.

— Колко хубаво щеше да бъде, ако всички момичета бяха като Джулия Ъпджон — каза мис Джонсън.

— Не съм съгласна с тебе — възрази бързо мис Булстрод. — Ако всички ученички бяха еднакви, щеше да е много тъпо.

Тъпо, повтори си тя на ум и започна отново да проверява есетата върху Библията. От известно време тази дума се въртеше из главата й. Тъпо…

Това беше последното нещо, което би могло да се каже за училището й. Самата тя по време на кариерата си като училищна директорка не се беше чувствала тъпо. Трябваше да се бори с трудности, с непредвидени кризи, с неприятности с родители и с деца — домашни вълнения. Беше се справяла с назряващи катастрофи, като ги беше превръщала в победи. Всичко беше стимулиращо, вълнуващо, струваше си усилията, дори и сега, когато беше взела решение, не й се искаше да се оттегля.

Радваше се на отлично здраве. Чувстваше същата енергия както преди, когато тя и Чади (преданата Чади!) се бяха захванали с голямото начинание с една шепа деца, подкрепяни от необикновено проницателен банкер. Чади имаше по-висока научна степен от нея, идеите как да се проектира и построи училището, за да се превърне в известна институция в цяла Европа, бяха нейни, но мис Булстрод никога не се бе страхувала да експериментира, докато Чади се задоволяваше да преподава кротко и монотонно онова, което знае. Най-висшето постижение на Чади беше, че е винаги налице, наблизо, преданият буфер, който винаги предлага помощ, ако има нужда. Както в деня на откриването на учебната година с лейди Вероника. Именно върху стабилността на Чади се крепеше славата на училището.

Погледнато от материална гледна точка, и двете не бяха за оплакване. Ако се пенсионираха сега, щяха да имат приличен доход и застраховка до края на живота си. Мис Булстрод се питаше дали ако тя самата се оттегли, Чади ще стори същото. Вероятно не. Може би училището бе неин дом. С предаността и надеждността си тя ще продължи да подкрепя приемничката на мис Булстрод.

Мис Булстрод беше решила, че трябва да си намери заместничка. В началото ще ръководят съвместно, а след това ще я остави да поеме работите в свои ръце. Да напуснеш сцената в подходящия момент — това е едно от най-големите изисквания на живота. Да се оттеглиш преди силите да започнат да те напускат, преди да отслабиш контрола, преди да се отегчиш, преди да надделее нежеланието да се изправяш лице в лице с безбройните трудности.

Тя свърши с проверката на есетата и отбеляза, че детето Ъпджон притежава оригинален начин на мислене. На Дженифър Сътклиф напълно й липсваше въображение, но показваше изключително реалистично разбиране на фактите. Мери Вайз, която получаваше стипендия, разбира се, притежаваше удивително силна памет. Но какво тъпо дете! Тъпо — отново тази дума. Мис Булстрод се постара да я забрави и позвъни на секретарката си.

Започна да диктува писма.

„Скъпа лейди Валът, Джейн има проблеми с ушите. Прилагам лекарското заключение… и тъй нататък.“

„Драги барон фон Айзингер, разбира се, че можем да уредим въпроса Хедвиг да отиде на опера, ако Хелщерн участва в ролята на Изолда…“

Бързо измина час. Мис Булстрод диктуваше, без да спира. Моливът на Ан Шапланд препускаше по листа хартия.

„Много добра секретарка — помисли си мис Булстрод. — По-добра от Вира Лоримър.“ Тази Вира беше много досадна. Напусна така внезапно. Каза, че имала нервна криза. Сигурно е имало замесен мъж, помисли си с отвращение мис Булстрод. Винаги има замесен мъж.

— Това е всичко — завърши мис Булстрод, след като продиктува и последната дума, а после въздъхна.

— Трябва да върша толкова много досадни неща — отбеляза тя. — Да пишеш писма до родителите е все едно да храниш кучета. Буташ по някое блудкаво успокоение във всяка очакваща уста.

Ан се изсмя. Мис Булстрод я погледна одобрително.

— Какво те накара да станеш секретарка?

— И аз самата не знам. Нямах особени наклонности към нищо определено, а това е работа, която почти всеки може да върши.

— Не намираш ли, че е малко еднообразна?

— Да, но на мене ми провървя. Смених различни работодатели. Работих една година при сър Мервин Тодхънтър, археолога, после при сър Ендрю Пийтърс в „Шел“. Бях секретарка и на Моника Лорд, актрисата, за известно време, а при нея беше страхотно! — усмихна се тя при спомена.

— В днешно време това е широко разпространено сред вас, младите момичета — продължи мис Булстрод.

— Непостоянство, промяна. — В гласа й прозвуча нотка на неодобрение.

— Всъщност, никъде не се задържам за дълго. Майка ми е инвалид. С нея е… ами… доста трудно от време на време. В някои моменти се налага да си вървя у дома, за да се погрижа за нея.

— Разбирам.

— Но така или иначе, често ми се налага да променям местоработата си. Постоянството не ми е присъщо. Според мене, непостоянството и промяната не са толкова тъпи.

— Тъпи… — измърмори мис Булстрод, поразена за сетен път от фаталната дума.

Ан я погледна с изненада.

— Не ми обръщай внимание — каза мис Булстрод.

— Понякога непрекъснато чуваш една и съща дума. А не ти ли се иска да бъдеш учителка? — запита с явно любопитство тя.

— Боя се, че няма да ми хареса — честно отвърна Ан.

— Защо?

— Намирам, че е ужасно тъпо… о, извинявайте. — Тя млъкна неловко.

— Преподаването изобщо не е тъпа работа — въодушевено започна да обяснява мис Булстрод. — То може да бъде най-вълнуващото нещо на света. Ужасно ще ми липсва, когато се пенсионирам.

— Но нали… — вгледа се в нея втренчено Ан, — не мислите да се пенсионирате?

— О, вече съм го решила. Е, може би след една-две години.

— Но защо?

— Защото дадох каквото можах на училището, а и то на мене. Не желая да бъда на заден план.

— А училището ще продължава ли да съществува?

— О, да. Имам добра приемничка.

— Мис Ванситарт, предполагам?

— Значи автоматично ти дойде на ума за нея? — погледна я изпитателно мис Булстрод. — Интересно…

— Боя се, че много не се замислих. Подочух какво говорят учителките. Мисля, че тя ще ръководи училището много добре… точно във ваш стил. Освен това изглежда зашеметяващо, красива е, излъчва увереност. Мисля, че това е важно, нали?

— Да, така е. Да, сигурна съм, че Елинор Ванситарт е най-подходящият човек за тази работа.

— Тя ще продължи от там, докъдето сте стигнала — добави Ан, като си събираше нещата.

„Но дали аз искам да стане така? — мислеше си мис Булстрод, докато Ан излизаше. — Да продължи от там, докъдето съм стигнала? Именно това ще стори Елинор Никакви нови експерименти, нищо революционно. Това не беше начинът, по който превърнах «Медоубенк» в това, което е сега. Аз рискувах. Създадох неприятности на доста хора. Карах се и бях мила, отказвах да следвам примера на останалите училища, нали искам да оставя достойна заместничка? Някоя, която да влее нови жизнени сили в училището. Някоя енергична личност… като, да, Айлийн Рич.

Само че Айлийн е още млада, няма достатъчно опит. Но тя има подход, умее да преподава. Пълна е с идеи. Не е тъпа — глупости, трябва да си избие тази дума от главата. Елинор Ванситарт не е тъпа…“

Влезе мис Чадуик и тя вдигна поглед към нея.

— О, Чади — каза тя, — радвам се да те видя!

Мис Чадуик изглеждаше леко изненадана.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Аз съм причината. Не мога да взема решение.

— Това не е типично за тебе, Хонория.

— Да, нали? Как върви срокът, Чади?

— Доста добре според мене — отговори малко несигурно мис Чадуик.

Мис Булстрод я нападна неочаквано.

— Хайде, хайде. Не го увъртай. Какво има?

— Нищо. Всъщност, Хонория, абсолютно нищо. Само… — тя сбърчи чело като озадачен боксер — ами, имам някакво чувство. Нищо определено. Новите момичета са приятни. Мадмоазел Бланш не ме интересува много. Но не харесвах и Женевиев Депи. Лукава беше.

Мис Булстрод не обърна внимание на критиката. Чади все обвиняваше учителките по френски, че са лукави.

— Не я бива като учителка — отвърна мис Булстрод. — Учудващо. Препоръките й бяха толкова хубави.

— Французойките не стават за учителки. Липсва им дисциплина — отбеляза мис Чадуик. — А пък мис Спрингър малко се престарава. Много се изхвърля. Спрингър^[1] по природа, каквото е и името й…

— Добре си върши работата.

— О, да, превъзходно.

— В началото винаги е трудно с новите учителки — каза мис Булстрод.

— Да — съгласи се нетърпеливо мис Чадуик. — Друго няма. Между другото, този нов градинар е доста млад. Това е необикновено явление в наши дни. Всички градинари са възрастни. И колко жалко, че е толкова хубав. Ще трябва да си отваряме очите.

Двете дами си кимнаха в знак на съгласие. Никой не знаеше по-добре от тях какви неразбории може да предизвика един хубав млад мъж в сърцата на съзряващите девойки.