Агата Кристи
Котка сред гълъбите (22)

I

— Искам да говоря с теб, Айлийн — каза мис Булстрод.

Айлийн Рич я последва в кабинета й. В „Медоубенк“ цареше необичайна тишина. Бяха останали едва около двадесет и пет ученички. Техните родители бяха възпрепятствани или не желаеха да ги приберат. Първоначалната паника бе утихнала, както бе предвидила мис Булстрод. Общото мнение бе, че до втория срок нещата ще бъдат изяснени. Всички смятаха, че мис Булстрод е постъпила по подходящ начин, като е затворила училището.

От персонала никой не беше заминал. Мис Джонсън се притесняваше, че няма никаква работа. Дори и дните, в които имаше малко работа, не я удовлетворяваха. Мис Чадуик — състарена и нещастна — бродеше отчаяно насам-натам. Изглеждаше много по-съкрушена отколкото мис Булстрод. Мис Булстрод се опитваше да се държи както преди — невъзмутима, без външни белези на напрежение или отчаяние. Двете млади учителки нямаха нищо против бездействието. Къпеха се в плувния басейн, пишеха дълги писма на приятели и роднини, четяха за морски пътешествия и споделяха мнения. Ан Шапланд също разполагаше с много свободно време, но това не я отегчаваше. Тя прекарваше голяма част от времето си в градината, посвещавайки, се на градинарството с неочаквана охота. Фактът, че предпочиташе да получава наставления от Адам, а не от стария Бригс, не бе нещо неестествено.

— Да, мис Булстрод? — каза Айлийн Рич.

— Искам да говоря с теб — повтори мис Булстрод.

— Не зная дали училището ще продължава да съществува или не. Трудно е да се определи какви са настроенията на хората, защото всеки възприема нещата по различен начин. В крайна сметка се получава така, че настроенията на по-силно вярващите надделяват. Затова или с „Медоубенк“ е свършено, или…

— Не — прекъсна я Айлийн Рич, — не е свършено.

— Тя дори тропна с крак, а косата й започна да пада по раменете. — Не трябва да допускате това. Това би било грях…, престъпление.

— Силни думи — отбеляза мис Булстрод.

— И чувствата, които изпитвам, са силни. Съществуват толкова много неща, които не си струват труда, но с „Медоубенк“ не е така.

— Ти не се предаваш лесно — каза мис Булстрод. — Аз обичам такива хора и мога да те уверя, че нямам намерение да се предавам без бой. Съпротивата дори ми допада. Нали знаеш, когато всичко върви гладко и лесно, човек става — не зная как точно да го нарека, имам предвид — самодоволен, може би? Или отегчен? Нещо средно. Но в момента аз не се чувствам нито самодоволна, нито отегчена и ще се боря с всички сили и с всички средства, които притежавам. Но искам да те питам за следното: ако „Медоубенк“ продължи да съществува, би ли ми станала партньор?

— Кой? — зяпна Айлийн Рич. — Аз ли?

— Да, мила — отвърна мис Булстрод. — Ти.

— Но аз не мога — възпротиви се Айлийн Рич. — Нямам достатъчно познания. Още съм много млада. Не притежавам нито опита, нито познанията, които се изискват.

— Позволи ми да зная това по-добре от теб — настоя мис Булстрод. — Освен това искам да обърнеш внимание, че в момента това не е изгодно предложение. Другаде би направила по-добра кариера. Но ти го казвам и ти трябва да ми вярваш. Още преди нещастието с мис Ванситарт бях решила, че ти ще бъдеш човекът, който ще поеме училището…

— Решили сте го преди това? — Айлийн Рич я зяпна. — Но аз мислех… всички ние мислехме…, че мис Ванситарт…

— С мис Ванситарт нямахме никакви уговорки — каза мис Булстрод. — Признавам, че я имах предвид. Мислех за нея през последните две години. Но винаги нещо ме е възпирало да й кажа нещо по-определено. Всички смятаха, че тя ще ме замести. Дори и самата тя може би го е мислила. Аз също, доскоро. Но после реших, че тя не е точно това, което искам.

— Но тя отговаряше на всички изисквания — каза Айлийн Рич. — Тя би направила всичко така, както вие желаете; би осъществила вашите идеи.

— Да — отвърна мис Булстрод, — и точно там щеше да й бъде грешката. Човек не може да живее с миналото. Традицията е необходима, но не бива да се прекалява с нея. Училището е за съвременни деца. То не е за децата отпреди петдесет или дори от отпреди тридесет години. Съществуват училища, където традицията се цени повече от всичко, но „Медоубенк“ не е от тях. То няма установени традиции. То е творение на една жена, ако мога да се изразя така. И това съм аз. Имах някои идеи и ги осъществих възможно най-добре, макар че от време на време трябваше да ги променям, щом не се получаваше желаният резултат. Училището не беше стандартно, но не се гордееше, че е и нестандартно. Това е училище, което се опитва да свърже по най-добрия възможен начин двата свята — миналото и бъдещето, но поставя ударението върху настоящето. Този стил ще се запази, трябва да се запази. Директорката му трябва да има идеи — идеи, свързани с настоящето. Да запази хубавото от миналото и да гледа напред в бъдещето. Ти си почти на тази възраст, на която бях аз, когато започнах тук, само че разликата е, че ти притежаваш онова, което на мен вече ми липсва. Пише го в Библията. „Възрастните хора мечтаят, а младите имат идеи.“ Тук нямаме нужда от мечти, а от идеи. Смятам, че ти си надарена с въображение и затова реших, че си по-подходяща от Елинор Ванситарт.

— Би било чудесно — каза Айлийн Рич. — Чудесно. Това е, което бих желала повече от всичко.

Мис Булстрод леко се изненада от употребата на условното наклонение, но не го показа. Тя любезно кимна.

— Да, би било чудесно. Но сега не е чудесно, така ли? Ами, напълно те разбирам.

— Не, не, изобщо нямах предвид това — възрази Айлийн Рич. — Изобщо. Аз… не мога да го обясня много ясно, но ако бяхте… ако ми бяхте предложили преди седмица-две, веднага щях да ви отговоря, че не мога, че би било невъзможно. Единствената причина, поради която… поради която би било възможно сега, е… заради съпротивата, борбата. Може ли… да размисля, мис Булстрод? Сега не зная какво да ви отговоря.

— Разбира се — отвърна мис Булстрод. Тя бе все още изненадана. „Хората са непредсказуеми“ — мислеше си тя.

II

— Ето я Рич отново с разрешена коса — каза Ан Шапланд, като се изправи над цветната леха. — След като не може да се грижи за косата си, би трябвало да я подстриже. Главата й е добре оформена и ще изглежда по-добре.

— По-добре го кажи на нея — отвърна Адам.

— Не сме толкова близки — каза Ан Шапланд и продължи. — Мислиш ли, че училището ще продължи да съществува?

— Труден въпрос — отговори Адам. — Освен това кой съм аз, за да съдя?

— Ти можеш да прецениш както всеки друг — отвърна Ан Шапланд. — Може и да продължи да съществува. Старата Кавгаджийка, както я наричат момичетата, притежава необходимото. Като започнеш от хипнотичното въздействие върху родителите. Колко време измина от началото на срока — само месец? Струва ми се цяла година. Ще се радвам, когато всичко свърши.

— Ще се върнеш ли, ако училището продължи да работи?

— Не — категорично отговори Ан, — няма. Толкова се наситих на училищния живот, че ми стига до края на дните ми. Освен това не съм създадена, за да ме поставят в клетка заедно с много други жени. Пък и честно казано, не обичам убийствата. Забавно е да четеш за такива неща във вестника или за да се приспиваш с хубава книга. Но ако се случи в действителност, никак не е приятно. Мисля — добави замислено Ан, — че когато напусна в края на срока, ще се омъжа за Денис и ще се задомя.

— За Денис ли? — попита Адам. — Онзи, за когото ми спомена, нали? Доколкото си спомням, работата му е свързана с пътувания до Бирма, Малая, Сингапур, Япония — такива места. Ако се омъжиш за него, няма да бъде точно задомяване, нали?

— Не, няма — засмя се внезапно Ан. — Не във физическия, географския смисъл на думата.

— Мисля, че можеш да намериш някой по-свестен от Денис — добави Адам.

— Да не би да ми правиш предложение? — попита Ан.

— Нищо подобно — отвърна Адам. — Ти си амбициозно момиче и не би се омъжила за един обикновен градинар.

— Тъкмо се чудех дали да не се омъжа за някой от Отдела за криминални разследвания.

— Аз не съм от Отдела за криминални разследвания.

— Е, не, разбира се, че не си — каза Ан. — Нека да се придържаме към общоприетото. Шаиста не е отвлечена, градината е прекрасна. Като че ли… — започна тя, като се огледа. — Както и да е — добави тя след една-две минути. — Изобщо не ми е ясно как Шаиста се е озовала в Женева, както разправят. Как е стигнала до там? Доста сте се размотавали, за да може да напусне страната необезпокоявана.

— Устните ми са запечатани — каза Адам.

— Освен това мисля, че ти нищо не знаеш — изрече Ан.

— Признавам си — обясни Адам, — че трябва да благодарим на мосю Еркюл Поаро за сполучливото хрумване.

— Онзи смешен дребосък, който върна Джулия и се срещна с мис Булстрод ли?

— Да. Той нарича себе си детектив консултант.

— По-скоро ми прилича на някое бивше величие.

— Изобщо не мога да разбера какво е намислил — продължи Адам. — Дори отишъл да види майка ми — или изпратил някакъв приятел при нея.

— Майка ти ли? — запита Ан. — Но защо?

— Нямам представа. Изглежда страда от някакъв болезнен интерес към майките. Ходил е и при майката на Дженифър.

— Ходил ли е и при майките на мис Рич и Чади?

— Мисля, че мис Рич няма майка — отвърна Адам.

— В противен случай несъмнено би отишъл и при нея.

— Мис Чадуик ми каза, че имала майка в Челтнам — каза Ан, — но тя била на повече от осемдесет години. Горката мис Чадуик — тя самата изглежда на осемдесет. Идва към нас.

Адам вдигна поглед.

— Да — съгласи се той. — Много се е състарила през последната седмица.

— Това е защото тя наистина обича училището — каза Ан. — То е свързано с целия й живот. И сега не може да понесе евентуалния му упадък.

Действително мис Чадуик изглеждаше с десет години по-възрастна отколкото в деня на откриването на учебната година. Походката й бе загубила енергичността си. Тя вече не припкаше, не се суетеше радостно. Приближи се до тях с провлечени крачки.

— Бихте ли се явили при мис Булстрод — обърна се тя към Адам. — Иска да ви даде указания относно градината.

— Трябва първо да поразчистя — отговори Адам, остави инструментите на земята и тръгна към навеса.

Ан и мис Чадуик се запътиха към училищната сграда.

— Тихо е нали? — отбеляза Ан, като се огледа наоколо. — Прилича на празна зала в театър — добави замислено тя.

— Ужасно е — каза мис Чадуик, — ужасно! Ужасно е, като си помисля, че „Медоубенк“ изпадна до това положение. Не мога да го преживея. Не мога да спя нощем. Всичко рухна. Всички тези години на усилена работа, на съграждане на нещо действително хубаво.

— Може би всичко ще се оправи — насърчи я Ан. — Хората имат къса памет, да знаете.

— Не толкова — мрачно отбеляза мис Чадуик.

Ан не отговори. Дълбоко в душата си тя бе напълно съгласна с мис Чадуик.

III

Мадмоазел Бланш излезе от класната стая, в която бе преподавала френска литература.

Хвърли бърз поглед към часовника си. Да, щеше да има достатъчно време за онова, което възнамеряваше да направи. Ученичките бяха малко сега и тя разполагаше с много свободно време.

Тя се качи в стаята си и си сложи шапката. Обичаше да ходи с шапка. Огледа със задоволство външния си вид. Незабележителна персона! Това имаше своите преимущества! Усмихна се. Документите на сестра й много я бяха улеснили. Дори не смени снимката в паспорта. Щеше да е ужасно жалко, ако не се беше възползвала от отличните препоръка на Анжел, след като тя почина. Анжел наистина обичаше учителската професия. Но за нея тя представляваше неизмерна скука. Ала заплатата беше чудесна. Много повече отколкото тя самата бе успяла да припечели. Освен това всичко стана невероятно лесно. Бъдещето щеше да е съвсем различно. Да, съвсем различно. Безличната мадмоазел Бланш щеше да се преобрази. Представяше си Ривиерата. Тя — елегантно облечена, с подходящ грим. Всичко, от което човек се нуждае на този свят, са парите. Да, нещата щяха да станат действително приятни. Струваше си да дойде в това отвратително английско училище.

Тя взе чантичката си, излезе от стаята и тръгна по коридора. Сведе поглед към коленичилата жена, която работеше нещо там. Нова дневна прислужница. Полицейска шпионка, естествено. Колко са елементарни — мислят, че никой нищо не забелязва!

Излезе от училището с презрителна усмивка и тръгна към външната врата. Автобусната спирка беше отсреща. Тя зачака. Автобусът щеше да пристигне всеки момент.

Нямаше много хора на този тих, провинциален път. Една кола с вдигнат капак и човек, надвесен над мотора. Велосипед, облегнат на живия плет. Човек, който чака автобуса.

Един от тримата несъмнено щеше да я проследи. Няма да бъде явно, ще го направи умело. Тя напълно съзнаваше този факт, но той не я тревожеше. „Сянката“ й беше добре дошла, за да види къде отива и какво прави.

Автобусът дойде. Тя се качи. След четвърт час слезе на главния площад в града. Не си направи труда да се обърне. Пресече улицата и се запъти към витрината на един сравнително голям универсален магазин, където бяха изложени нови модели рокли. „Жалки боклуци, за провинциални вкусове“ — помисли си тя, като сви презрително устни.

Но остана загледана в тях, все едно, че я интересуваха.

Малко след това влезе вътре, купи едно-две обикновени неща, качи се на първия етаж и влезе в стаята за почивка за дами. Там имаше писалище, няколко шезлонга и телефон. Тя отиде до телефона, пусна необходимите монети, набра номера, който й трябваше, и зачака да чуе познатия глас.

Кимна одобрително, натисна бутона и заговори.

— Обажда се Мейсън Бланш. Нали се досещате — онази Мейсън Бланш. Искам да поговорим за онова, което ми дължите. Срокът е до утре вечерта. Утре вечерта. Да се внесе на сметката на Мейсън Бланш в Националната кредитна банка в Лондон, клон Ледбъри следната сума.

Тя съобщи сумата.

— Ако парите не бъдат приведени, ще се наложи да докладвам в съответното ведомство онова, което видях на дванадесети през нощта. Става дума — обърнете внимание на това — за мис Спрингър. Разполагате с малко повече от двадесет и четири часа.

Тя окачи телефонната слушалка на мястото й. Някаква жена току-що бе влязла в стаята за почивка. Можеше да е клиентка, а можеше и да не е. Но така или иначе, беше твърде късно, за да чуе нещо от разговора.

Мадмоазел Бланш се пооправи в гардеробната, после излезе, пробва няколко блузи, но не ги купи, а отново излезе на улицата, като се усмихваше. Посети и една книжарница, а сетне се качи на автобуса за „Медоубенк“.

Още се усмихваше, когато тръгна по алеята. Чудесно бе уредила всичко. Исканата сума не беше голяма и можеше да се събере за кратко време. Пък и за момента бе напълно достатъчна. Защото за в бъдеще щеше да има допълнителни искания, естествено…

Да, чудесен малък източник на доходи. Не изпитваше никакви угризения. Изобщо не смяташе за свой дълг да докладва на полицията за онова, което знаеше и бе видяла. Онази Спрингър беше отвратителна жена, груба, злобна. Не й беше работа да си пъха носа навсякъде.

Получи си заслуженото.

Мадмоазел Бланш постоя малко край плувния басейн. Гледаше как Айлийн Рич се хвърля във водата. Ан Шапланд също се изкачи на трамплина и скочи — много добре, при това. Момичетата се смееха и весело пищяха.

Чу се звънец и мадмоазел Бланш се качи в училището, за да проведе часа си с малките. Те не внимаваха и бяха досадни, но тя изобщо не обръщаше внимание на това. Много скоро щеше да приключи завинаги с преподаването.

После се качи в стаята си и се приготви за вечеря. Съвсем смътно забеляза, че противно на навика си, е захвърлила палтото си върху стола, вместо както обикновено да го окачи в гардероба.

Наведе се напред и загледа лицето си в огледалото. Сложи си пудра, червило…

Движението беше мигновено и напълно я изненада. Безшумно! Професионално. Палтото върху стола като че ли се събра на куп и падна на земята, а зад мадмоазел Бланш изникна ръка, стиснала торбичка с пясък и докато тя отвори уста да изпищи, падна с приглушен тъп звук по гръб.