Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cat Among the Pigeons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Агата Кристи. Котка сред гълъбите

Издава „Абагар холдинг“, София

Редактор: Ирен Иванчева

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN 954-584-016-1

История

  1. — Добавяне

Десета глава
Фантастична история

Предполагаемата възраст на мадмоазел Анжел Бланш беше тридесет и пет. Не носеше грим, а черната й коса беше гладко сресана, но прическата не й отиваше. Костюм в строг стил.

Тя обясни, че това е първият й срок в „Медоубенк“. Не е сигурна дали ще иска да остане по-дълго.

— Не е приятно да работиш в училище, където стават убийства — поклати глава неодобрително.

Освен това никъде нямало алармени инсталации, което било опасно.

— Но тук няма ценни неща, мадмоазел Бланш, които биха привлекли вниманието на крадците.

— Откъде знаете? — сви рамене тя. — Някои от момичетата тук имат богати бащи. Може да носят нещо ценно със себе си. Крадците вероятно са разбрали това и идват, защото мислят, че лесно могат да го вземат.

— Ако някое от момичетата притежава нещо ценно, то няма да е във физкултурния салон.

— Откъде знаете? — повтори мадмоазел. — Всяка си има шкафче там, нали?

— Но там държат само спортните си екипи и неща от този род.

— О, да, така се предполага. Но едно момиче може да скрие какво ли не в маратонките си или да го увие в стар пуловер или шал.

— Какво по-точно имате предвид, мадмоазел Бланш?

Но мадмоазел Бланш нямаше представа какво поточно биха скрили.

— Дори и бащите, които най-много угаждат на дъщерите си, не биха им позволили да занесат в училище диамантени огърлици — отбеляза инспекторът.

Мадмоазел Бланш отново сви рамене.

— Може да е нещо със съвсем различна стойност — например, скарабей или нещо, за което един колекционер би дал сума пари. Бащата на едно от момичетата е археолог.

— Това е малко вероятно, мадмоазел Бланш — усмихна се Келси.

— Е, само изказах предположение — отново сви рамене тя.

— Преподавала ли сте в други английски училища, мадмоазел Бланш?

— Преди известно време преподавах в едно училище в Северна Англия. Повече съм преподавала в Швейцария и Франция. В Германия също. Дойдох в Англия, за да усъвършенствам английския си. Имам приятелка тука. Тя се разболя и ми предложи да я заместя, защото мис Булстрод щяла да е доволна, ако бързо намери учителка. Но не ми харесва много. Както ви казах, не мисля, че ще остана.

— Защо не ви харесва? — настоя Келси.

— Не обичам места, където се стреля — отговори мадмоазел Бланш. — Пък и децата — нямат никакво уважение.

— Те не са съвсем деца, не е ли така?

— Някои от тях се държат като бебета, други — като двадесет и пет годишни. Има ги всякакви. Разполагат с много свобода. Предпочитам учебно заведение с по-строг правилник.

— Познавахте ли добре мис Спрингър?

— Изобщо не я познавах. Тя беше зле възпитана и аз разговарях колкото се може по-малко с нея. Беше една такава кокалеста, с лунички и силен, креслив глас. Приличаше на английските карикатури на жени. Често се държеше грубо с мен и аз не я обичах.

— Защо се държеше грубо с вас?

— Не обичаше да ходя в спортната зала. Тя изпитва такива чувства, искам да кажа — сякаш спортната зала бе нейна лична собственост! Отивам един ден там, защото ми беше интересно. Не бях ходила там, а сградата е нова. Добре планирана и подредена и аз започнах да я разглеждам. А мис Спрингър пристига и казва: „Какво правиш тука? Нямаш работа тук.“ Така ми каза тя на мене — учителка в училището! За каква ме има, за ученичка ли?

— Да, да, досадно наистина — помъчи се да я успокои Келси.

— Свинско държание, това е. А после извика: „И да не отмъкнеш ключа.“ направо ме разстрои. Когато отворих вратата, ключът падна и аз го взех. Забравих да го сложа на мястото му, защото тя ме обиди. А после се развика подире ми, сякаш искам да го открадна. Нейния ключ, нейната спортна зала.

— Малко странно, нали — отбеляза Келси, — че изпитва такива чувства към физкултурния салон. Сякаш е нейна лична собственост и се страхува някой да не намери нещо, което е скрила там — намекна внимателно той, но Анжел Бланш само се изсмя.

— Да крие нещо там? Какво би могло да бъде скрито там? Да не би да мислите, че е крила любовните си писма там? Сигурна съм, че през живота си не е получила любовно писмо! Другите учителки поне са вежливи. Мис Чадуик е старомодна и непрекъснато се притеснява за нещо. Мис Ванситарт е много приятна, истинска дама, симпатична. Мис Рич според мен е малко смахната, но се държи дружелюбно. А по-младите учителки са много приятни.

Зададоха й още няколко незначителни въпроса и я освободиха.

— Докачлива е — отбеляза Бонд. — Всички французи са такива.

— Въпреки това, колко интересно — каза Келси. — Мис Спрингър не е обичала хората да си пъхат носа в нейния физкултурен салон — или спортна зала, както го наричат. Но защо?

— Може би е смятала, че французойката я шпионира — предположи Бонд.

— Да, но защо ще мисли така? Какво значение има дали я е шпионирала, освен ако не се е страхувала, че Анжел Бланш може да открие нещо там? Кой остана? — добави той.

— Двете млади учителки — мис Блейк и мис Роуън, както и секретарката на мис Булстрод.

Мис Блейк бе млада, пряма, с овално, добродушно лице. Преподаваше по ботаника и физика. Не каза нищо съществено. Била виждала мис Спрингър много рядко и нямала представа какво може да е довело до нейната смърт.

Мис Роуън, както подобава на човек, завършил психология, изрази някои свои виждания. Според нея било твърде вероятно мис Спрингър да се е самоубила.

— Но защо да го прави? — повдигна вежди инспектор Келси. — Нещастна ли беше?

— Тя беше агресивна — отвърна мис Роуън, като се наведе напред и надникна над дебелите стъкла на очилата си. — Много агресивна. Смятам, че това е важно. Това е защитен механизъм, за да скрие комплекса си за малоценност.

— От всичко казано досега — отбеляза инспектор Келси, — се вижда, че е била много самоуверена.

— Прекалено самоуверена — мрачно потвърди мис Роуън. — А някои от нещата, които е казала, потвърждават изводите ми.

— Кои например?

— Намекваше, че хората не са „онова, което изглеждат“. Спомена, че в последното училище, в което бе работила, разобличила някого. Директорката обаче се оказала жена с предразсъдъци и отказала да чуе разкритията й. Спомена също, че и няколко от учителките били „против нея“. Разбирате ли какво означава това, инспекторе? — Мис Роуън едва не падна от стола — толкова развълнувано се наведе напред. Кичури права коса се посипаха върху лицето й. — Мания за преследване в начален стадий.

Инспектор Келси отговори, че мис Роуън може да има право, но че той не приема версията за самоубийство, освен ако тя не му обясни как мис Спрингър е успяла да се застреля от четири фута разстояние, след което пистолетът е изчезнал безследно.

Мис Роуън раздразнено отвърна, че полицията е прословута с предразсъдъците си относно психологията.

После мястото й зае Ан Шапланд.

— Е, мис Шапланд — запита инспектор Келси, като оглеждаше с одобрение спретнатия й, делови вид. — Каква светлина можете да хвърлите по случая?

— Боя се, че абсолютно никаква. Аз имам отделен кабинет и рядко се срещам с другите учителки. Но всичко това е невероятно!

— Защо точно мислите, че е невероятно?

— Ами, преди всичко фактът, че мис Спрингър е била застреляна. Да предположим, че някой е влязъл с взлом във физкултурния салон и тя е отишла да провери кой е там. Добре, но кой ще влиза с взлом във физкултурния салон?

— Младежи, вероятно местни хора, които са искали да вземат някои спортни принадлежности или така, за развлечение.

— Ако е така, все си мисля, че мис Спрингър би викнала: „Я да видя сега, какво правите тука? Веднага изчезвайте“ и те би трябвало да изчезнат.

— Не ви ли е минавало през ума, че мис Спрингър е имала някакво по-особено отношение към спортната зала?

— По-особено отношение ли? — озадачено попита Ан Шапланд.

— Имам предвид — не я ли смяташе за свое владение? Мразеше ли други да влизат там?

— Не зная за такова нещо. Защо да мисли така? Залата е само част от училището.

— Вие самата не сте ли забелязали нещо? Не сте ли изпитвали чувството, че ако отидете там, тя се ядосва, или нещо подобно?

— Ходила съм само няколко пъти — поклати глава Ан Шапланд. — Доста съм заета. Мис Булстрод ме изпрати един-два пъти, за да съобщя нещо на някое от момичетата. И това е всичко.

— Не знаехте ли, че мис Спрингър не е разрешила на мадмоазел Бланш да влезе там?

— Не, не съм чувала подобно нещо. А, всъщност, да. Мадмоазел Бланш беше много ядосана един ден, но тя е малко докачлива. Била влязла в часа по рисуване и учителката й казала нещо неприятно. Разбира се, тя няма много работа… Имам предвид мадмоазел Бланш.

Преподава само един предмет — френски, и разполага с доста свободно време. Мисля — поколеба се Ан Шапланд, — мисля, че тя е много любопитна.

— Допускате ли, че когато е отишла в спортната зала, тя е пъхнала нещо в някое шкафче?

— В някое от шкафчетата на момичетата ли? Ами, не е изключено. Би се позабавлявала по този начин.

— Мис Спрингър имаше ли свое шкафче там?

— Да, разбира се.

— Ако мис Спрингър е заловила мадмоазел Бланш да бърка в шкафчето й, сигурно се е ядосала.

— Естествено!

— Знаете ли нещо за личния живот на мис Спрингър?

— Не мисля, че някой знае нещо — отговори Ан. — Чудя се дали изобщо е имала такъв.

— И няма нищо друго, нищо, свързано например със спортната зала, което не сте ми казали?

— Ами… — Ан се двоумеше.

— Всъщност нищо особено — бавно каза тя. — Само дето един от градинарите — не Бригс, а младият. Видях го един ден да излиза от спортната зала, където изобщо няма работа. Предполагам, че любопитството му го е отвело там или пък е искал да изкръшка от работа. Той трябваше да оправя телената ограда на тенис корта по това време. Не мисля, че има нещо сериозно в тази случка.

— Но въпреки това сте я запомнили — изтъкна Келси. — Защо?

— Ами защото… — сбърчи чело тя. — Да, защото държанието му ми се стори малко странно. Предизвикателно. Освен това се подиграваше заради парите, които се харчат тук за момичетата.

— Аха, отношението му значи… Разбирам.

— Не мисля, че беше злонамерено.

— Вероятно не, но аз ще си отбележа този факт.

— Недомлъвки, недомлъвки — отбеляза Бонд след като Ан Шапланд излезе. — Все едно и също! За Бога, дано поне научим нещо от помощния персонал.

Но и от помощния персонал не научиха повече.

— Няма полза да ме питате за нищо, млади човече — каза мисис Гибънс, готвачката. — Първо, не чувам какво казваш; второ — нищо не знам. Снощи заспах, а аз спя много дълбоко. Изобщо не съм чула какво става тук. Никой не ме събуди и да ми каже. — В гласа й звучеше обида. — Едва тази сутрин научих.

Келси изкрещя още няколко въпроса, но от отговорите не научи нищо.

Мис Спрингър била нова този срок, но не я обичали толкова, колкото мис Джоунс, предишната учителка по физкултура. Мис Шапланд също била нова, но била приятна млада дама. Мадмоазел Бланш била като всички останали французойки — все мислела, че другите учителки са настроени срещу нея и позволявала на младите госпожици да се държат безобразно в час.

— Макар че не плаче — призна мисис Гибънс. — В някои от училищата, където съм била, учителките французойки много плачеха!

Повечето прислужнички идваха само през деня. Имаше само една камериерка, която оставаше да спи в училището, но и тя не съобщи никаква информация, макар че много добре чуваше какво й се говори. Не можела да каже, не била сигурна. Нищо не знаела. Мис Спрингър се държала малко грубо. Нищо не знаела за спортната зала, нито пък какво държат там и никъде не била виждала пистолет.

Този поток от ненужна информация бе прекъснат от мис Булстрод.

— Едно от момичетата желае да говори с вас, инспектор Келси — каза тя.

— Така ли? — сепна се Келси. — Знае ли нещо?

— Много се съмнявам — отговори мис Булстрод, — но по-добре вие да разговаряте с нея. Тя е една от чужденките тук. Принцеса Шаиста, племенница на емира Ибрахим. Смята се за много по-важна личност, отколкото е. Разбирате ли?

Келси кимна в потвърждение. Мис Булстрод излезе и в стаята се появи средно на ръст, слабо, мургаво момиче.

Тя ги погледна с престорена скромност.

— Вие от полицията ли сте?

— Да — усмихна се Келси, — от полицията сме. Ще седнеш ли да ни разкажеш какво знаеш за мис Спрингър?

— Да, ще ви кажа.

Тя се настани, наведе се напред и започна да говори с театрално тих глас.

— Това място се наблюдава. Те не се показват, но са наоколо!

И важно кимна с глава.

Инспектор Келси разбра какво имаше предвид мис Булстрод. Момичето разиграваше театър и това му харесваше.

— Но защо ще наблюдават училището?

— Заради мене. Искат да ме отвлекат.

Келси изобщо не очакваше подобно твърдение. Той вдигна вежди.

— Защо ще те отвличат?

— За да искат откуп, естествено. Те могат да накарат роднините ми да платят много пари.

— Ъ-ъ… ами… може би — каза колебливо Келси. — Но… ъ-ъ, ако предположим, че е така, какво общо има това със смъртта на мис Спрингър?

— Сигурно е разбрала нещичко за тях — разясни Шаиста. — Вероятно им е разказала, че е открила следа. Може да ги е заплашила. А те вероятно са й обещали пари, за да мълчи. И тя им е повярвала. Затова е отишла в спортната зала, където са й казали, че ще получи парите, и са я застреляли.

— Но мис Спрингър сигурно никога не би приела пари от изнудване.

— Да не мислите, че е много забавно да сте учител — учител по гимнастика? — В думите й прозвуча презрение. — Не мислите ли, че е по-добре да разполагате с пари, да пътувате, да правите каквото искате? Особено за жена като мис Спрингър, която не е красива и която мъжете дори не поглеждат! Не мислите ли, че парите имат за нея повече притегателна сила, отколкото за другите хора?

— Ами… ъ-ъ… — затрудни се инспектор Келси. — Не зная точно какво да ти отговоря. — Не се беше сблъсквал с такава гледна точка досега. — Ти… така ли мислиш? А мис Спрингър споменавала ли е нещо пред тебе?

— Мис Спрингър не казваше нищо друго освен: „Изпънете се, наведете се“, „По-бързо“ и „Не се мотайте“ — отвърна Шаиста с възмущение.

— Да, така, така. Ами, не си ли въобразяваш цялата тази работа с отвличането?

Шаиста изведнъж се ядоса.

— Вие изглежда нищо не разбирате! Принц Али Юсуф от Рамат беше мой братовчед. Той бе убит по време на революцията, или по-точно — по време на бягството си от нея. Знаеше се, че когато порасна, ще се омъжа за него. Виждате колко важна особа съм. Тук може би са идвали комунистите. И не само за да ме отвлекат. Може да са искали да ме убият.

Инспектор Келси ставаше все по-недоверчив.

— Силно казано, а?

— Мислите, че такова нещо не може да се случи ли? Аз пък ви казвам, че те са способни да го направят. Комунистите са много зли! Всеки го знае.

Погледът на инспектора изразяваше нарастващо недоумение.

— Вероятно те мислят, че аз знам къде са скъпоценните камъни! — продължи Шаиста.

— Какви скъпоценни камъни?

— Братовчед ми имаше скъпоценни камъни. Както и баща му. Моето семейство винаги е имало много скъпоценни камъни. За непредвидени случаи, нали разбирате? — Това прозвуча напълно достоверно от устата й.

Келси втренчи поглед в нея.

— Но какво общо има това с теб или с мис Спрингър?

— Но нали вече ви казах! Те по всяка вероятност мислят, че аз зная къде са скъпоценните камъни. Затова искат да ме пленят и да ме принудят да говоря.

— А ти знаеш ли наистина къде са скъпоценните камъни?

— Не, разбира се, че не знам. Те изчезнаха по време на революцията. Вероятно злите комунисти са ги взели. А може и да не са.

— На кого принадлежат тези скъпоценни камъни?

— Сега, след като братовчед ми е мъртъв, те принадлежат на мене. От рода ни не остана никой друг. Леля му — моята майка — е мъртва. Той би пожелал те да принадлежат на мене. Ако не беше умрял, аз щях да се омъжа за него.

— Такава ли беше уговорката?

— Трябваше да се омъжа за него. Той ми е братовчед, разбирате ли?

— И скъпоценните камъни щяха да са твои, ако се беше омъжила за него?

— Не, аз щях да си имам скъпоценни камъни. От „Картие“ в Париж. А тези, другите, щяха да се пазят за непредвидени случаи.

Инспектор Келси замига, докато се мъчеше да схване тази ориенталска система за осигуряване.

— Мисля, че е станало следното — продължи оживено Шаиста. — Някой е изнесъл скъпоценните камъни от Рамат. Може да е някой лош човек, може да е добър. Ако е добър, той ще ми ги донесе и ще каже: „Те са твои“ и аз ще го възнаградя.

Тя царствено кимна с глава, като продължаваше да театралничи.

„Я виж ти, каква актриса е малката“ — помисли си инспекторът.

— Но ако човекът е лош, той ще задържи скъпоценните камъни и ще ги продаде. Или ще дойде при мене и ще попита: „Каква награда ще ми дадете, ако ви донеса скъпоценните камъни?“ И ако предложената награда го удовлетвори, той ще ги донесе, ако ли не — тогава няма да го направи!

— Но в действителност никой нищо не ти е казвал.

— Не — призна Шаиста.

Инспектор Келси взе решение.

— Знаеш ли — каза учтиво той, — мисля, че наистина не знаеш какво говориш.

Шаиста му хвърли гневен поглед.

— Казвам ви онова, което знам — това е всичко — намусено отвърна тя.

— Да, много любезно от твоя страна. Ще го имам предвид.

Той стана и й отвори вратата, за да излезе.

— Не бях предвидил „Хиляда и една нощ“ — каза той, като се върна до масата. — Отвличане и приказни скъпоценни камъни! Какво ли ще последва още?