Агата Кристи
Котка сред гълъбите (23)

Двадесет и втора глава
Случка в Мала Азия

Мисис Ъпджон стоеше край шосето и гледаше дълбоката пропаст. Тя разговаряше отчасти на френски, отчасти с жестове с една огромна, яка на вид туркиня, която най-подробно й разказваше, как поради трудностите с комуникациите, е изгубила бебето си. Обясни, че имала девет деца. Осем момчета и пет спонтанни аборта. Изглеждаше доволна както от ражданията, така и от помятанията.

— А ти? — сръга тя приятелски мисис Ъпджон в ребрата. — Колко? Момчета? Момичета? Колко? — тя протегна ръка, за да отброява на пръсти.

— Една дъщеря — отговори мисис Ъпджон.

— А момчета?

Мисис Ъпджон искаше да се хареса на туркинята, пък и в изблик на патриотизъм продължи да лъже. Разпери петте пръста на дясната си ръка.

— Пет — отвърна тя.

— Пет момчета? Много добре.

Туркинята закима в знак на одобрение и уважение. Добави, че ако братовчедка й, която говорела френски наистина свободно, била с тях, щели да се разберат много по-добре. После отново започна да разказва за последния си спонтанен аборт.

Другите пътници се бяха разпръснали наоколо и ядяха храната, която носеха в кошниците си. Разнебитеният автобус беше спрял до една надвиснала скала, а шофьорът и още един човек човъркаха мотора. Мисис Ъпджон напълно бе изгубила представа за времето. Две от шосетата бяха наводнени и трябваше да чакат няколко часа, докато буйстващите води се оттеглиха в речното корито. Знаеше само, че Анкара се намира някъде наблизо. Слушаше припрените и несвързани обяснения на спътничката си и се мъчеше да отгатне кога да кимне с възхищение и кога да поклати съчувствено глава.

Един глас — напълно несъвместим с околната действителност — прекъсна мислите й:

— Мисис Ъпджон, надявам се.

Мисис Ъпджон вдигна очи. Наблизо бе спряла кола. Човекът, който стоеше пред нея несъмнено бе слязъл от тази кола. Лицето и гласът му показваха, че е англичанин. Беше безупречно облечен в памучен костюм.

— Боже Господи — възкликна мисис Ъпджон. — Доктор Ливингстоун?

— Вероятно приличам на него — любезно отговори непознатият. — Името ми е Аткинсън. Аз съм от Консулството в Анкара. Опитваме се да се свържем с вас от два-три дни, но пътищата бяха блокирани.

— Искали сте да се свържете с мене? Защо? — Мисис Ъпджон се изправи. И следа не остана от веселото държание на пътешественичката. Заговори майката. — Джулия? — остро попита тя. — Нещо се е случило с Джулия ли?

— Не, не — увери я мистър Аткинсън. — Джулия е много добре. Изобщо не става дума за нея. В „Медоубенк“ възникнаха малки неприятности и ние желаем да се върнете колкото може по-скоро в родината си. Аз ще ви закарам в Анкара и след един час ще можете да се качите на самолета.

Мисис Ъпджон отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори. После се надигна и каза:

— Ще трябва да свалите чантата ми от покрива на автобуса. Онази, черната. — После се обърна, ръкува се с туркинята и каза. — Съжалявам, но трябва да се прибирам у дома.

Сетне дружелюбно махна с ръка на останалите пътници, извика на турски довиждане — една от малкото думи, които знаеше на този език, и се приготви да последва мистър Аткинсън, без да задава повече въпроси. На него, както и на много други хора, му мина през ума, че мисис Ъпджон е много разумна жена.