Серия
Ругон-Макарови (18)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
L’Argent, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

IX

Госпожа Каролин отново остана сама. Амлен престоя в Париж до първите дни на ноември заради формалностите по окончателното утвърждаване на дружеството с капитал сто и петдесет милиона франка; пак той, по желание на Сакар, ходи при нотариуса Льолорен на улица „Сент Ан“ за узаконяване на декларациите, потвърждаващи, че всички акции са изкупени и че капиталът е внесен, което не беше вярно. После той замина за Рим, където трябваше да прекара два месеца, за да проучи важните въпроси, за които не говореше — навярно неговата прословута мечта за папата в Ерусалим, както и за един друг много важен и практически осъществим проект — за превръщането на Световната банка в Католическа банка, защищаваща интересите на християните от цял свят, една огромна машина, предназначена да смаже, да помете от земното кълбо еврейската банка; и оттам той смяташе да се завърне още веднъж в Ориента, където го зовяха работите по строежа на железопътната линия от Бурса за Бейрут. Беше отпътувал щастлив от бързото процъфтяване на банката, напълно убеден в нейната непоколебима здравина, и в душата му се таеше само смътното безпокойство от този много голям успех. Обаче в навечерието на заминаването си той разговаря със своята сестра, на която настоятелно препоръча да не се поддава на всеобщото увлечение и да продаде техните акции, ако курсът им надхвърли две хиляди и двеста франка, защото се готвел лично да протестира срещу това непрекъснато повишение, което считаше за безумно и опасно.

Веднага щом като остана сама, госпожа Каролин се почувствува още по-неспокойна в пренагрятата среда, в която живееше. В началото на първата седмица на ноември курсът стигна до две хиляди и двеста; и около нея имаше само възторзи, викове на благодарност и безгранична надежда: Дьожоа се разтапяше от признателност, майката и дъщерята Дьо Бовилие я считаха за равна, като приятелка на бога, която ще възкреси тяхната древна фамилия. Химн от благословии се възнасяше от щастливата тълпа от малки и големи хора — дъщерите най-сетне си имаха зестри, бедните, ненадейно забогатели, си бяха осигурили рента, богатите изгаряха от ненаситната радост, че са станали още по-богати. На другия ден след изложението в Париж, опиянен от удоволствия и могъщество, беше настъпил само един час — часът на вярата в щастието, увереността в безграничната сполука. Курсът на всички ценни книжа се беше покачил, най-несигурните намираха наивници, които им вярваха. Един поток от съмнителни сделки издуваше пазара, препълваше го до пукване, докато отдолу звънтеше като празен съд, действително изчерпан от една кралска власт, която много се беше наслаждавала, изразходвала милиарди в големи мероприятия, угояваха с огромни заеми кредитни банки, чиито разтворени каси бяха напълно изтърбушени. В. това главозамайване още при първото пропукване щеше да настъпи погром. И навярно госпожа Каролин имаше такова тревожно предчувствие, когато сърцето й се свиваше при всеки нов скок в курса на Световната банка. Не се разнасяше никакъв лош слух, едва се долавяше едно леко потрепване на играчите на понижение, които бяха озадачени и укротени. Все пак тя чувствуваше, че не всичко е в ред, че нещо вече подриваше сградата, но какво точно — не можеше да се определи; и тя бе принудена да чака, изправена пред блясъка на увеличаващия се триумф, въпреки тия леки сътресения, които предвещават катастрофите.

Впрочем госпожа Каролин има друга неприятност. В Дома за трудово възпитание най-сетне бяха доволни от Виктор, който бе станал мълчалив и потаен; досега тя не бе разказала нищо на Сакар само поради някакво необикновено чувство на стеснение и отлагаше това от ден на ден, измъчвана от срама, който той щеше да изпита. От друга страна, Максим, на когото по това време тя върна от своя джоб двете хиляди франка, и се подиграваше по повод четирите хиляди франка, които Буш и Мешен още искаха от нея: тия хора я ограбвали, баща му щял да се ядосва. Така че тя отблъскваше вече постоянните искания на Буш, който настояваше за остатъка от обещаната сума. След безбройните постъпки той най-сетне се разсърди още повече, защото възкресяваше старата си идея да изнуди Сакар, след като последният бе стигнал до това високо положение, което изискваше да се страхува от скандал. Така че един ден, разярен, че нищо не е извлякъл от този хубав случай, той реши да се отнесе лично до Сакар и му написа писмо, с което го канеше да отиде в кантората му, за да се запознае с някакви стари книжа, намерени в една къща на улица „Арп“. Споменаваше и номера на къщата, намекваше ясно за старата история, която ще го разтревожи и ще го принуди да се яви. Именно това писмо, занесено на улица „Сен Лазар“, попадна в ръцете на госпожа Каролин, която позна почерка. Тя се разтрепери и се попита за миг дали не трябва да изтича у Буш и да се разплати с него. После си каза, че той пише може би за съвсем друго нещо или пък че се удава случай друг някой да бъде затруднен с това доверително обяснение, и, развълнувана, дори се почувствува щастлива. Но вечерта, когато Сакар се прибра и отвори пред нея писмото, тя видя, че той стана сериозен, и си помисли, че се отнася само за някакво парично затруднение. Всъщност той дълбоко бе изненадан и усети някакъв долен замисъл, гърлото му се стегна при мисълта, че попада в толкова мръсни ръце. Със спокоен жест постави писмото в джоба си и реши, че ще отиде на срещата.

Изминаха дни, настъпи втората половина на ноември и Сакар всяка сутрин отлагаше посещението, зашеметен от потока, който го влечеше. Курсът от две хиляди и триста франка бе надминат, той беше възхитен, макар че чувствуваше в Борсата някаква съпротива, която нарастваше едновременно с безумното повишаване: очевидно имаше група играчи на понижение, които, още боязливи, заемаха позиции и започваха борбата с прости схватки от предния пост. И на два пъти той се принуди да даде лично ордери за покупки от името на подставени лица, за да не бъде спряно възходящото повишение на курсовете. С това закупуване на собствените си акции дружеството започваше да се самоизяжда.

Една вечер Сакар, съвсем съкрушен от вълнение, не можа да се въздържи да не заговори на госпожа Каролин:

— Вярвам, че ще стане горещо. О, много сме силни, много им пречим!… Подушвам Гундерман, това е неговата тактика: ще започне постоянно да продава — еди-колко си днес, повече утре, увеличавайки сумата, докато ни разклати…

Тя го прекъсна със сериозния си глас:

— Ако има от Световната банка, той има основание да продава.

— Как така има основание да продава?

— Разбира се, нали моят брат каза: от две хиляди нагоре курсовете са напълно безумни.

Той я изгледа и излезе извън кожата си.

— Продавайте и вие тогава, осмелете се да продавате и вие самата… Да, играйте срещу мене, щом искате разорението ми…

Тя леко се изчерви, защото точно предишния ден беше продала хиляда от акциите си, за да изпълни нареждането на брат си, и беше се утешила с тази продажба като с една закъсняла честна постъпка. Но понеже не я питаше направо, тя не му призна, още повече смутена, защото топ добави:

— Вчера също е имало настъпление, уверен съм. На борсата се появи цял пакет с акции, курсът сигурно щеше да се огъне, ако не бях се намесил… Гундерман не прави такива удари. Неговата система е по-бавна, но затова пък по-съкрушителна с течение на времето… Ах, мила моя, аз съм много сигурен, но все пак треперя, защото нищо не е да защищаваш живота си, най-страшното е да защищаваш парите си и парите на другите.

И наистина от този момент Сакар престана да принадлежи на себе си. Той беше човекът на милионите, които печелеше, тържествувайки, но непрекъснато живееше под заплахата да бъде победен. Той дори не намираше време да отиде да види баронеса Сандорф в малкия приземен етаж на улица „Комартен“. Всъщност тя го бе отегчила с фалшивостта на пламенните си очи, тази студенина, която не можеше да бъде прогонена дори с перверзните й опити. Освен това беше преживял същата неприятност, каквато самият той бе причинил на Делкамбр: една вечер, поради глупостта на камериерката, той беше влязъл в момента, когато баронесата се намираше в обятията на Сабатани. В бурното обяснение, което бе последвало, той се успокои след пълната изповед, че това станало просто от любопитство, несъмнено грешно, но обяснимо. Всички жени говорели, шушукали си за онова толкова голямо нещо на Сабатани, че тя не могла да устои на желанието си да го види. И Сакар й прости, когато на неговия груб въпрос тя отговори, че, ей богу, не било нещо удивително. Той се срещаше с нея само веднъж в седмината, не от злопаметност, а защото тя просто го отегчаваше.

И тогава баронеса Сандорф, която чувствуваше това отдръпване, изпадна в предишните си съмнения и колебания. Откакто го разпитваше в часовете на интимност, тя играеше почти безпогрешно, печелеше много пари, половината от които благодарение на шанса си. Сега вече тя виждаше, че той не иска да отговаря на въпросите й, страхуваше се дори да не би да я лъже, и или шансът й се промени, или той наистина на шега я бе насочил по погрешен път, един ден тя загуби, като последва съвета му. Вярата й бе разклатена. Ако той така я заблуждава, кой ще я ръководи сега? И най-лошото бе, че в Борсата враждебната наеженост срещу Световната банка, отначало съвсем лека, се увеличаваше от ден на ден. Имаше само роптания, не се казваше нищо определено, никакъв факт не нарушаваше солидността на банката. Само се намекваше, че имало нещо, че червеят бил в плода. Това обаче не пречеше увеличението на акциите страхотно да расте.

След една несполучлива операция с италиански ценни книжа баронесата, много загрижена, реши да отиде в редакцията на „Есперанс“, за да се опита да накара Жантру да заговори.

— Хайде, кажете, какво има? Вие трябва да знаете… Световната банка и сега пак има покачване с двадесет франка, а при това се носи слух, никой не може да ни каже какъв, все пак трябва да е за нещо лошо.

Но Жантру беше съвсем равнодушен. Намиращ се при извора на слуховете, които при нужда И сам фабрикуваше, той шеговито се сравняваше с часовникар, който живее сред стотици стенни часовници и никога не знае точния час. Благодарение на информационната си агенция той беше в центъра на всички поверителни съобщения, обаче за него обществото нямаше вече сериозно мнение, защото сведенията му си противоречаха и взаимно се унищожаваха.

— Аз съвсем нищо не зная.

— О, вие не искате да ми кажете.

— Не, не зная нищо, честна дума! Аз самият смятах да дойда при вас, за да ви разпитвам. Сакар не е ли вече любезен?

Тя с жест потвърди това, което той предполагаше: край на връзката поради взаимно отегчение — жената досадна, любовникът охладнял, нежелание и у двамата да разговарят. За миг той съжали, че не бе изиграл ролята на добре осведомен човек, за да отмъсти най-сетне, както сам казваше, на тази малка Ладрикур, чийто баща го посрещаше, като го риташе с ботушите си. Но чувствуваше, че часът му още не е дошъл; затова продължаваше да я гледа, като размишляваше на висок глас:

— О, колко е досадно, а аз разчитах на вас… защото, нали така, ако предстои някаква катастрофа, човек трябва да бъде предупреден, за да може да се обърне… О, не вярвам, че това ще стане бързо, положението е още много солидно. Само че стават толкова странни неща.

Докато я гледаше така, в главата му зрееше някакъв план.

— Я слушайте — подзе той грубо, — щом Сакар ви зарязва, вие трябва да се сближите с Гундерман.

За миг тя остана изненадана.

— С Гундерман, защо?… Познавам го малко, срещала съм го в дома на Дьо Роавил и у Келер.

— Толкова по-добре, щом го познавате… Идете да го видите под някакъв предлог, поговорете с него, помъчете се да му станете приятелка… Я си представете: да сте добра приятелка на Гундерман, да управлявате света!

И той започна да се киска пред пикантните картини, които описваше с жест, защото беше известна студенината на евреина и не можеше да има нищо по-силно и нищо по-трудно от това да бъде съблазнен. Разбрала това, баронесата безмълвно се усмихна, без да се разсърди.

— Но защо Гундерман? — повтори тя.

Тогава той й обясни, че Гундерман положително оглавява групата на играчите на понижение, които започваха да маневрират срещу Световната банка. Това топ знаел, имал доказателство. Щом Сакар не бил любезен, не е ли просто предпазливост да завърже добри връзки с противника му, без обаче да скъсва с него? Ще има по един крак във всеки лагер и за деня на битката ще си осигури приятелството на победителя. Той и предлагаше с любезен тон да извърши това изменничество просто като добър съвет. Ако за него работела някоя жена, той щял да спи много спокойно.

— Хм, искате ли да бъдем заедно?… Ще се предупреждаваме, ще си казваме всичко, което научаваме.

И когато той й хвана ръката, тя я дръпна с инстинктивно движение, въобразявайки си друго нещо.

— Ама не, сега не мисля вече за това, понеже сме другари… По-късно вие ще ме възнаградите.

И като се смееше, тя му подаде ръката си, която той целуна. Тя вече не го презираше, забравила какъв лакей е бил, не го виждаше вече в развратната среда, в която потъваше с повехналото лице, с хубавата брада, поляна с абсент, с новия редингот, оцапан с лекета, с лъскавата шапка, издраскана в мазилката на някоя мръсна стълба.

Още на другия ден баронеса Сандорф отиде у Гундерман, който откакто акциите на Световната банка бяха достигнали курса от две хиляди франка, действително водеше цяла кампания за понижение на курса по най-потаен начин — никога не ходеше в Борсата, нито пък имаше там официален представител. Според неговите разсъждения една акция струва преди всичко толкова, колкото е нейната номинална стойност, после толкова, колкото доходът, които може да донесе и който зависи от процъфтяването на предприятието, от успехите на мероприятията. Значи, тя има една максимална стойност, която от благоразумие не трябва да надминава, а щом я надмине поради страстното увлечение на тълпата, увеличението е фалшиво и мъдростта изисква да играеш на понижение на курса, с увереността, че то ще стане. Макар че беше убеден и напълно вярваше в тази логика, топ все пак беше изненадан от бързите победи на Сакар, от тази увеличила се изведнъж мощ, от която голямата еврейска банка започваше да се ужасява. Трябваше колкото се може по-скоро да се повали този опасен съперник, не само за да си възвърне осемте милиона, загубени на другия ден след събитията в Садова, но най-вече за да не трябва да дели господството на пазара с този отвратителен авантюрист, чиито безумни дела успяват като че ли по някакво чудо напук на здравия разум. И Гундерман, отвращавайки се от увлечението, прекаляваше още повече като пресметлив играч, проявяваше студената упоритост на човек-цифра, продължаваше да продава въпреки непрекъснатото повишение, като губеше при всяка ликвидация все по-значителни суми с прекрасната увереност на мъдрец, че просто влага парите си в спестовна каса.

Когато най-сетне баронесата успя да влезе, сред навалицата от чиновници и борсови комисионери и потока от документи за подпис и телеграми за прочит тя видя банкера, разтърсван от ужасна кашлица, която раздираше гърлото му. Въпреки това той беше на поста си от шест часа сутринта, кашляше и храчеше, изтощен от умора и все пак на крака. Този ден, в навечерието на един заем за чужбина, просторната зала беше обсадена от множество бързащи посетители, експедитивно посрещани от двама негови синове и един от зетьовете му; а в това време на пода близо до тясната маса, която бе запазил за себе си в дъното, в нишата на един прозорец, три от внучетата му — две момиченца и едно момченце — се караха с пискливи викове за куклата, на която едната ръка и единият крак бяха вече откъснати.

Баронесата веднага каза защо е дошла:

— Скъпи господине, аз исках лично да ви причиня тази досада… Отнася се за една благотворителна лотария…

Тон не я остави да се доизкаже, беше доста щедър и винаги взимаше два билета, особено когато дами, които среша ще в обществото, си даваха труд да му ги предложат.

Трябваше да се извини, един чиновник дойде да му поднесе досието на някаква сделка. Огромни суми произнесоха и двамата.

— Петдесет и два милиона, казахте? А кредитът беше?

— Шестдесет милиона, господине.

— Е добре, увеличете го на седемдесет и пет милиона…

Той пак се обръщаше към баронесата, когато една доловена дума в разговора на зет му с някакъв комисионер го накара бързо да извика:

— В никакъв случай! При курс петстотин осемдесет и седем и петдесет това прави по десет су по-малко на една акция.

— О, господине — каза смирено борсовият комисионер, — някакви си четиридесет и три франка по-малко!

— Четиридесет и три франка! Ами че това е извънредно много! Нима мислите, че аз крада парите? Всеки си знае сметката — това признавам аз!

Най-сетне, за да поговорят свободно, той реши да отведе баронесата в трапезарията, където масата вече беше сложена. Той не беше повярвал на предлога за благотворителната лотария, защото знаеше за връзката й благодарение на полицията, която угоднически го осведомяваше; и съвсем не се съмняваше, че е дошла, подтикната от някакъв сериозен интерес, затова заговори, без да се стеснява:

— Хайде, сега ми кажете това, което имате да ми казвате.

Но тя се престори на изненадана. Нямало какво да му каже, искала просто да му благодари за добрината.

— Не са ли ви натоварили с някаква поръчка за мене?

И той като че ли бе разочарован, сякаш за миг бе вярвал, че тя идва с тайна мисия от Сакар, с някакво хрумване на този луд.

Сега, когато бяха сами, тя го гледаше, усмихвайки се със своя страстен и лъжлив вид, който толкова излишно възбуждаше мъжете.

— Не, не, нямам какво да ви кажа; а понеже сте толкова добър, по-скоро бих пожелала да ви поискам нещо.

Тя се беше навела към него, докосваше коленете му с нежните си ръце в ръкавици. И започна да се изповядва: разказваше за нещастния си брак с един чужденец, който не можел да разбере нейния темперамент, нито пък нуждите й; обясняваше, че се отдала на играта, за да не загуби общественото си положение.

Най-сетне заговори за своята самота, за необходимостта да бъде съветвана, направлявана върху този страшен терен на борсата, където всяка погрешна стъпка струва много скъпо.

— Но аз мислех, че си имате някой — прекъсна я той.

— О, някой — прошепна тя с жест на дълбоко презрение. — Не, не, никой, нямам никого… Вас бих искала да имам, вас, господаря, бога. И това наистина няма да ви струва нищо, ако сте мой приятел, ако ми казвате по някоя дума, нищо повече от една дума, и то от време на време. Ако знаехте само колко щастлива ще ме направите и колко ще ви бъда благодарна, ах, с цялото си същество!

Тя продължаваше да се приближава, обгръщаше го с топлия си дъх и с финия и силен парфюм, който ухаеше от цялото й тяло. Но той не се отдръпна дори, стоеше съвсем спокойно като безжизнена плът, без никаква възбуда за потискане. Докато тя говореше, той, който имаше болен стомах и живееше с млечна храна, взимаше от фруктиерата на масата зърно след зърно грозде и дъвчеше машинално — това бе единственото лакомство, което си позволяваше понякога, в часове на сластолюбие, готов да го изкупи с дни на страдание.

Той се усмихна лукаво като човек, който знае, че е непобедим, когато в миг на самозабрава, разпалена от молбата си, баронесата постави най-сетне върху коляното му своята малка изкусителна ръка с хищни и лукави като змийчета пръсти. Той взе шеговито тази ръка и я отстрани, като каза благодаря с кимане на глава така, както се отказва някакъв излишен подарък. И, без повече да губи време, се насочи право към целта:

— Вижте какво, вие сте много мила, бих желал да ви бъда приятел… Драга моя, всеки път, когато ми донесете един добър съвет, аз се задължавам да ви дам подобен. Идвайте да ми казвате какво правят и аз ще ви казвам какво ще правя. Въпросът е приключен, нали?

Той беше станал и тя трябваше да влезе заедно с него в голямата съседна зала. Тя отлично бе разбрала сделката, която той предлагаше — доносничество, измяна. Но не пожела да отговори, престори се, че иска да говори пак за нейната благотворителна лотария; а той с присмехулно поклащане на глава сякаш прибавяше, че не държи да бъде подпомаган, че логичната, фаталната развръзка въпреки всичко ще дойде малко по-късно може би. И когато най-сетне тя си тръгна, той бе потънал вече в други работи сред необикновения шум в това хале на капиталите, сред дефилиращите хора от борсата, сред неговите галопиращи чиновници, сред игрите на внучетата си, които бяха откъснали главата на куклата с тържествуващи викове. Седнал до тясната си маса, той се задълбочи в проучването на една хрумнала му ненадейно идея и престана да чува.

Баронеса Сандорф два пъти ходи в редакцията на „Есперанс“, за да разкаже за постъпката си на Жантру, но не можа да се срещне с него. Най-сетне един ден Дьожоа я въведе при него през коридора, където на пейката дъщеря му Натали разговаряше с госпожа Жордан. От снощи валеше проливен дъжд, та в това влажно и облачно време беше ужасно тъжно в ниския долен етаж на старата богаташка къща в дъното на двора до мрачната помийна яма. Светилният газ хвърляше мътен полумрак. Марсел, която чакаше Жордан, излязъл да търси пари, за да изплати част от дълга си към Буш, слушаше с умърлушен вид Натали, която цвъртеше като суетна сврака с писклив глас и с резки жестове на парижко момиче, развило се много бързо.

— Разбирате ли, госпожо, татко не иска да продава… Една личност го тласка да продава, като го плаши. Няма да й назова името, защото нейната задача, разбира се, не е да плаши хората… Сега именно аз преча на баща си да продава… Как може да продавам, когато има покачване! Трябва човек да е доста глупав, нали?

— Наистина! — отвърна просто Марсел.

— Нали знаете, че сме на две хиляди и петстотин — продължи Натали. — Аз държа сметките, защото татко дори не може да пише… Значи моите осем акции ни дават вече двадесет хиляди франка. А? Хубаво нещо! Татко отначало искаше да спре на осемнадесет хиляди, тази сума го оправяше; шест хиляди франка за моята зестра и за него дванадесет хиляди, които да му осигурят рента от шестстотин франка, заслужено спечелена след всички тия вълнения… Но нали е истинско щастие, че не продаде, защото ето още две хиляди франка повече!… Обаче сега ние искаме още повече, искаме поне рента от хиляда франка. И ще я имаме, господин Сакар хубаво ни го каза… Толкова е мил господин Сакар!

Марсел не можа да не се усмихне.

— Вече нямате ли намерение да се омъжите?

— Имам, имам, но когато покачването спре… Ние бързахме, най-вече бащата на Теодор заради търговията си. Обаче какво да се прави? Не може да се запуши изворът, когато парите бликат. О, Теодор много добре разбира, щом татко има по-голяма рента, ние един ден ще наследим по-голям капитал. Ех, ами че това трябва да се има предвид… Ето и всички чакат, от няколко месеца имахме шестте хиляди франка, можехме да се венчаем; обаче предпочитам тези пари да се размножат… Вие четете ли статиите за акциите?

И, без да дочака отговора, продължи:

— Аз ги чета вечер. Татко ми носи вестниците… Той ги е чел, но аз трябва да му ги препрочета… Никога не ти омръзва, толкова е хубаво това, което те обещават. Лягам си с претъпкана глава, сънувам през нощта. И татко ми казва, че също виждал неща, които са много добро предзнаменование. Завчера сме сънували един и същи сън — с лопата сме събирали на улицата монети от по сто су. Много забавно!

Отново прекъсна, за да попита:

— Колко акции имате вие?

— Ние ли? Нито една! — отвърна Марсел.

По дребното русо лице на Натали с разветите бледи къдрици се изписа огромно състрадание. Ах, бедните хора, които нямат акции! И когато баща й я повика, за да я накара да занесе куп коректури на един редактор, минавайки през Батиньол, тя тръгна като смешно важна капиталистка, която сега почти всеки ден идва в редакцията, за да узнава по-скоро борсовия курс.

Останала сама на пейката, Марсел, която обикновено беше весела и смела, отново изпадна в тъжни мисли. Господи, колко беше мрачно, колко беше тъжно! А бедният й съпруг обикаляше улиците в този пороен дъжд! Той толкова много презираше парите, толкова му беше неприятно да се занимава с парични въпроси, че изпитваше голяма мъка да иска пари дори от тия, които му дължаха! И така замислена, не чувайки нищо, тя си припомняше за днешния ден, откакто се беше събудила, за този лош ден; а в това време около нея кипеше трескавият труд по вестника — редакторите препускаха в галоп, разнасяха ръкописи сред трясъка на вратите и звъна на звънците.

Най-напред, още в девет часа, когато Жордан тръгна да проучва някакво произшествие, за което трябваше да пише, а Марсел едва се бе измила, още по нощница, беше изумена от появата в дома им на Буш, придружен от двама много мръсни господа, може би съдебни пристави, може би бандити — нещо, което тя не можа точно да разбере. Този отвратителен Буш навярно злоупотребяваше с положението, че намира една сама жена, като заяви, че всичко ще вземе, ако тя не му плати веднага. Марсел напразно полагаше усилия да се отърве от него, защото не познаваше законните формалности: той се опираше на силата на присъдата, на залепената обява с такава упоритост, че тя се обърка и започна да вярва във възможността на тези неща, без да ги разбира. Но все пак не се предаваше, като обясняваше, че съпругът й дори няма да се прибере за обяд, че самата тя няма да позволи нищо да й пипнат, преди той да си бъде тук. Тогава между тия три съмнителни личности и тази млада жена, полуоблечена и с разпиляна по раменете коса, започна много мъчителна сцена — те описваха вещите, тя затваряше чекмеджетата, спускаше се към вратата, сякаш за да им попречи да изнесат нещо. Горкото й малко жилище, което я правеше толкова горда, с нейните мебели, четири на брой, чийто блясък поддържаше, червеният тапет в стаята, който сама бе поставила! Тя го защищаваше с такава войнствена храброст, че те трябваше да минат през тялото й, и смело наричаше Буш мерзавец и крадец — да, крадец, който нямаше срам да иска пак седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима, без да намали новите вноски срещу една полица от триста франка, полица, която е купил за сто су заедно с куп парцали и стара железария! Нали на вноски бяха дали четиристотин франка, а пък този крадец искаше да отнесе мебелите им заради остатъка от триста и толкова франка, с които също искаше да ги ограби! А той знаеше много добре, че те са честни хора, че биха му платили веднага, стига да имаха сумата! Той използуваше случая, че тя бе сама, неспособна да отговаря и незнаеща процедурата, за да я изплаши и разплаче.

Мерзавец! Крадец! Крадец! Разгневен, Буш викаше по-силно от нея, като се тупаше яростно по гърдите — нима той не бил почтен човек? Нима не бил платил за полицата суха пара? Той имал законно право и искал да се свърши тази работа. А когато един от двамата много мръсни господа започна да отваря чекмеджетата на скрина, за да търси бельо, тя зае такава войнствена поза, като заплашваше да разбунтува къщата и улицата, че евреинът малко поомекна. Най-сетне, след още половинчасов разговор на тих глас, той се съгласи да почака до утре с бясната клетва, че утре ще й вземе всичко, ако тя не удържи на думата си. О, какъв изгарящ срам, от който още страдаше, тия гадни хора бяха осквернили дома й, нейната нежност, нейната скромност, ровейки чак в леглото, усмърдявайки толкова щастливата стая, чиито прозорци трябваше да остави широко отворени след тяхното излизане.

В този ден обаче друга една много по-горчива тъга очакваше Марсел. Беше й хрумнала мисълта да изтича веднага у родителите си, за да вземе назаем сумата, и когато съпругът й се прибере вечерта, да не го отчае, дори ще го разсмее със сцената от сутринта. Вече се виждаше как му разказва за голямата битка, жестокото щурмуване на техния дом, героичния начин, с който е отблъснала атаката. Сърцето й биеше много силно, когато влезе в малката богаташка къща на улица „Льожандр“ — в този натруфен дом, в който бе израснала и в който смяташе, че ще намира само чужди за нея хора, сега въздухът й се виждаше съвсем друг, вледеняващ. Тъй като родителите й седяха на масата, тя прие да закуси с тях, за да ги предразположи по-добре. През цялото време на яденето разговорът се водеше върху покачването на акциите на Световната банка, които вчера пак се повишили с двадесет франка; Марсел се учудваше, че намира майка си по-запалена, по-алчна от баща си — докато в началото тя трепереше само при мисълта за спекулация, сега с ожесточението на победена жена именно майка й, настървена за големи печалби, го мъмреше, когато той проявяваше страх. Още при ордьоврите тя се бе разгневила, недоволна, че той искаше да продаде техните седемдесет и пет акции при този неочакван курс от две хиляди петстотин и двадесет франка, при който щяха да вземат сто осемдесет и девет хиляди франка, една хубава печалба, надвишаваща със сто хиляди франка покупната цена. Да се продава, когато „Финансовият бюлетин“ обещаваше курс три хиляди франка! Нима е полудял? Защото в края на краищата „Финансовият бюлетин“ беше известен със старата си честност, а и баща й често повтаряше, че с този вестник могло да се спи спокойно! О, не, моля ви се, тя нямало да го остави да продаде! По-скоро би продала къщата, за да купи още! И Марсел, като слушаше смълчана и със свито сърце да хвърчат разпалено тия големи цифри, търсеше как да се осмели да поиска заем от петстотин франка в тази завладяна от играта къща, която пред очите й финансовите вестници заливаха с опияняващия блян на техните съобщения. Най-сетне, при десерта, тя се реши: трябвали им петстотин франка, иначе щели да ги продадат; нима родителите и ще ги изоставят в това нещастие? Бащата веднага сведе глава, отправил смутен поглед към жена си. Но майката отказваше вече с ясен глас. Петстотин франка! Откъде да ги вземе? Всичките им капитали били вложени в сделки, а освен това започна да повтаря старите си обвинения: щом се е омъжила за бедняк, за човек, който пише книги, трябва да се примирява с последиците от глупостта си, а не отново да бъде в тежест на родителите си. Не, тя нямала нито едно су за мързеливците, които, макар да презират парите, мечтаят само как да ядат парите на другите. И отпрати дъщеря си, а дъщеря й си отиде отчаяна и с кървящо сърце, че вече не може да познае майка си, която някога била толкова благоразумна и толкова добра.

По улицата Марсел бе вървяла несъзнателно, гледайки дали няма да намери пари по земята. После изведнъж й хрумна мисълта да се обърне към чичо си Шав, и веднага отиде в скромния приземен етаж на улица „Нолет“, за да го намери преди откриването на борсата. Долови шушукания, момински смехове. А при това, когато вратата се отвори, тя видя капитана сам, с лула в устата; той започна да се оплаква, разярен срещу себе си, като казваше, че никога няма сто франка в джоба си, че се изхранвал от ден за ден с малките си печалби от Борсата като някакво мръсно прасе, каквото бил. След това, разбрал за отказа на Можандрови, той започна да ги ругае — какви отвратителни типове, вече не можел да ги гледа, откакто полудели, след като се повишил курсът на техните акции. Нима миналата седмица сестра му не го нарекла скъперник, за да се подиграе на предпазливата му игра, защото той приятелски я съветвал да продаде? Той нямало да съжали тази жена, когато тя си счупи врата!

И отново излязла на улицата с празни ръце, Марсел трябваше да се примири с мисълта да отиде в редакцията, за да уведоми съпруга си за това, което себе случило сутринта. Налагаше се на всяка цена да платят на Буш. Жордан, чиято книга още не беше приета от никой издател, беше излязъл на лов за пари из калния Париж в този дъждовен ден, без да знае къде да почука — на приятели, на редакциите, в които сътрудничеше, или наслука някъде. Макар че той я беше молил настойчиво да се прибере в дома им, тя бе толкова разтревожена, че предпочете да остане тук, на тази пейка, и да го чака.

След като дъщеря му тръгна, Дьожоа й поднесе вестник, като я видя сама.

— Ако госпожата иска да чете, докато чака.

Но тя отказа с жест и когато Сакар влезе, се престори на храбра, весело обясни, че изпратила мъжа си в квартала за една досадна работа, която тя трябвало да свърши. Сакар, който се отнасяше дружелюбно, към младото семейство, както сам ги наричаше, категорично настоя тя да влезе при него и там на удобство, да чака. Тя се съпротиви — и тук се чувствувала добре. Той престана да настоява, още повече че се изненада, когато изведнъж се намери лице срещу лице е баронеса Сандорф, която излизаше от кабинета на Жантру. Впрочем те се усмихнаха един на друг любезно като хора, които си разменят обикновен поздрав, за да не се излагат.

В разговора с нея Жантру беше казал на баронесата, че не смее вече да й дава съвет. Той все повече се смайвал от устойчивостта на Световната банка пред все по-големите усилия на играчите на понижение: навярно Гундерман ще я повали, но Сакар щял дълго време още да съществува и затова може би още могло да се печели с него. Той беше успял да я накара да изчаква, да се държи добре и с двамата. По-хубаво било да се стреми винаги да узнае тайните на единия, показвайки се любезна, за да ги използува лично, или пък да ги продаде на другия съобразно изгодата. Казваше й всичко това, без да заговорничи, с шеговит тон, а тя самата през смях му бе обещала да го държи в течение.

— Значи тя непрекъснато при вас се вмъква? Ваш ред ли е? — каза Сакар грубо, като влезе в кабинета на Жантру.

Той се престори на учуден.

— Коя?… Аха, баронесата! Не, скъпи мой шефе, тя ви обожава. Пак ми каза това преди малко.

С жеста на човек, когото не могат да излъжат, старият корсар го прекъсна. И той гледаше този изпаднал развратник, като си мислеше, че щом тя не бе устояла на любопитството да види как е надарен Сабатани, сигурно можеше да пожелае да опита порока на тази развалина.

— Не се защищавайте, драги. Когато една жена играе, тя попада и в ръцете на първия срещнат комисионер, който ще й отнесе ордера.

Жантру бе много засегнат, но само се засмя, като упорствуваше да обясни, че баронесата дошла при него във връзка с някакво съобщение.

Впрочем с едно повдигане на раменете Сакар беше отхвърлил вече настрана този въпрос за неинтересната жена според него. Прав, като крачеше напред-назад и се спираше пред прозореца, за да гледа как пада нестихващият сив дъжд, той беше обзет от радостна възбуда Да, Световната банка вчера пак беше се покачила с двадесет франка! Но защо, дявол да го вземе, продавачите се настървяваха? Покачването щеше да стигне до тридесет франка, ако един куп акции не бе предложен за продан още в първия час. Това, което не знаеше, беше, че госпожа Каролин, борейки се самата срещу безумното повишаване, отново продаде хиляда от акциите си, както й бе наредил нейният брат. Наистина Сакар не можеше да се оплаква пред увеличаващия се успех, но все пак този ден той беше обезпокоен от някакъв вътрешен трепет, причинен от смътна тревога и гняв. Той крещеше, че мръсните евреи са се заклели да го погубят и че този мерзавец Гундерман е застанал начело на сдружение от играчи, които спекулират със спадането на курса, за да го смажат. В Борсата го яха уверили, че се говори, че това сдружение било определило сумата от триста милиона, за да подхранва спадането. Ах, разбойниците! Обаче съвсем не повтаряше така на висок глас другите слухове, които се разпространяваха все по-ясно от ден на ден — мълвите, оспорващи устойчивостта на Световната банка, споменавайки вече факти, признаци на предстоящи затруднения, без, разбира се, да разколебаят ни най-малко сляпото доверие на обществото.

Но вратата се отвори и Юре влезе със своята осанка на обикновен човек.

— О, ето ви и вас, Юда! — каза Сакар.

Юре, научил, че Ругон решително ще изостави своя брат, се беше сдобрил с министъра: той беше убеден, че в деня, в който Ругон се опълчи срещу Сакар, катастрофата ще бъде неизбежна. За да получи прошка, той бе започнал да слугува на големия човек, отново изпълняваше поръчките му, като понасяше в тази работа ругатни и ритници.

— Юда — повтори той с тънката усмивка, която понякога просветляваше грубото му селско лице, — но при всички случаи един храбър Юда, който е дошъл безкористно да предупреди господаря, на когото е изменил.

Но Сакар сякаш не искаше да го чуе, извика само, за да потвърди своя бляскав успех:

— Е? Две хиляди петстотин и двадесет вчера, две хиляди петстотин двадесет и пет днес.

— Зная, току-що продадох.

Изведнъж гневът, който той прикриваше под закачливия си вид, избухна:

— Как така сте продали? Аха, добре! Значи напълно! Вие ме зарязвате заради Ругон и минавате при Гундерман!

Депутатът го гледаше смаяно.

— При Гундерман, защо?… О, минавам при интересите си съвсем просто. Аз, нали знаете, не съм луда глава. Не, не съм толкова лаком, предпочитам да използувам веднага, щом има възможност да се спечели. И затова може би никога не съм губил.

Той отново се усмихваше като предвидлив и хитър нормандец, който прибира реколтата си, без да се вълнува.

— Един член на управителния съвет! — продължаваше Сакар гневно. — Ами кой тогава искате да има доверие? Какво трябва да си мислят хората, като ви виждат, че продавате в разгара на повишението? По дяволите! Вече няма да се учудвам, ако заявят, че нашето процъфтяване е изкуствено и че наближава денят на банкрута… Тия господа продават, тогава всички да продаваме, това е паника.

Юре мълчаливо направи неопределен жест. Всъщност той се присмиваше, неговата работа беше опечена. Понастоящем имаше само грижата да изпълни мисията, с която Ругон го беше натоварил, колкото се може по-деликатно, без много да се измъчва.

— Бях започнал да ви казвам, скъпи мой, че съм дошъл да ви предупредя безкористно… Ето какво. Бъдете благоразумен, вашият брат е разгневен, той напълно ще ви зареже, ако се оставите да бъдете победен.

Като сдържаше гнева си, Сакар не трепна.

— Той ли ви изпрати да ми кажете това?

След като се подвоуми, депутатът счете, че е по-добре да признае.

— Е да, той… О, вие да не би да си въобразявате, че атаките на вестник „Есперанс“ са го раздразнили? Те не могат да наранят неговото честолюбие… Не! Обаче помислете си наистина колко много католическата кампания на вашия вестник пречи на сегашната му политика. След тези злополучни усложнения в Рим цялото духовенство му обърна гръб, пак беше принуден да накара да осъдят един епископ за злоупотреба… И за да го атакувате, вие сте избрали този именно момент, в който той полага такива усилия да не бъде удавен от либералната революция, породена от реформите на 19 януари, които се съгласи да въведе с единственото желание да ги насочи мъдро в определена посока, както казват… Вие, неговият брат, си помислете дали той е доволен?

— Наистина — отвърна Сакар подигравателно, — много е мръсно от моя страна… Ето че този нещастен брат, който в беса си да остане министър управлява в името на принципи, които отричаше вчера, и който се опълчва срещу мене, защото не знае как да пази равновесие между сърдитата десница, която се смята излъгана, и третото съсловие, изгладняло за власт. Вчера пак, за да успокои католиците, подхвърли своята знаменита клетва, че Франция никога няма да остави Италия да отнеме Рим на папата. Днес, ужасен от либералите, той много би желал да им даде някакъв залог, иска му се да ме заколи, за да им се хареса… Миналата седмица Емил Оливие го раздруса здравата в Камарата…

— О — прекъсна го Юре, — той продължава да се ползува с доверието на Тюйлери, императорът му е изпратил орден с диаманти.

Но с рязък жест Сакар каза, че не могат да го измамят.

— Обаче Световната банка вече е много могъща, нали така? Може ли да се търпи една католическа банка, която застрашава да завладее света, да го покори с парите, както са го покорявали преди със закона? Всички свободомислещи, всички франкмасони, готвещи се да станат министри, треперят от страх… А може би се уговарят тайно с Гундерман за някакъв заем. Какво би станало с едно правителство, ако не попадне в лапите на тия мръсни евреи?… И ето че моят глупав брат, за да задържи властта още шест месеца, ще ме направи плячка на мръсните евреи, на либералите, на цялата тази измет, като се надява, че ще го оставят малко спокоен, докато ме изядат… Добре, върнете се, за да му кажете, че не ме е страх от него…

Той се мъчеше да се надигне с малкия си ръст, яростта му най-сетне потисна иронията и избухна като боен сигнал на фанфари.

— Хубаво ме чуйте, не ме е страх от него! Това е моят отговор, искам да го знае.

Юре беше свил рамене. Не обичаше да стават скандали при преговорите. Всъщност в тази работа той беше само посредник.

— Добре, добре! Ще му кажа… Вие ще си счупите главата. Но това засяга само вас.

Настъпи тишина. Жантру, който бе стоял мълчалив, преструвайки се, че изцяло е потънал в прегледа на куп коректури, вдигна очи, за да се възхити на Сакар. Хубав изглеждаше този бандит в своята възбуда. Тия гениални мошеници понякога тържествуват, стигнали до тази степен на главозамайване, когато успехът ги опиянява. И в този момент Жантру беше с него, убеден в сполуката му.

— Ах, забравих — подзе Юре. — Изглежда, че Делкамбр, главният прокурор, ви ненавижда… И това, което още не знаете, е, че тази сутрин императорът го е назначил за министър на правосъдието.

Сакар рязко се спря. С помрачено лице той най-сетне каза:

— Пак чисто търгашество! О, направили са министър от него. Мислите ли, че това ме интересува?

— Господи! — каза Юре, като преувеличи простотата си. — Но ако ви се случи някаква беда, както се случва на всички хора, вашият брат иска да не разчитате да ви защищава пред Делкамбр.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Сакар. — Нали ви казах, не пет пари не давам за цялата тази клика: за Ругон, за Делкамбр и за вас на всичко отгоре!

За щастие в тази минута влезе Дегремон. Той никога не идваше в редакцията на вестника и тази му поява за всички бе изненада, която прекрати караницата. Той се ръкува много коректно, усмихнат с ласкавата любезност на светски човек. Жена му устройвала прием, на който щяла да пее, и затова просто дошъл да покани лично Жантру, за да се появи хубава статия. Но изглежда, че присъствието на Сакар го очарова.

— Как върви работата, началство?

— Я ми кажете, не сте ли продавали и вие? — попита Сакар, без да му отговори.

Да продава! О, не още! И много искреният му смях свидетелствуваше, че наистина е убеден в солидността на предприятието.

— Разберете, че при нашето положение не трябва никога да се продава! — извика Сакар.

— Никога! Това именно исках да кажа и аз. Всички сме солидарни, вие знаете, че можете да разчитате на мене.

Клепачите му трепнаха и той хвърляше кос поглед, докато казваше, че отговаря за другите членове на управителния съвет — за Седни, за Колб, за маркиз Дьо Боен — така, както за себе си. Работата вървяла толкова добре, че наистина било удоволствие да бъдат всички задружни в този необикновен успех, какъвто Борсата не била виждала от петдесет години насам. И след като каза по една прекрасна дума за всеки, той си тръгна, повтаряйки, че разчита и на тримата за соарето. Муние, тенорът на Операта щял да: нададе репликата на жена му. О какъв голям ефект!

— Значи, това е всичко, което искахте да ми отговорите? — попита Юре, когато и той си тръгваше.

— Разбира се — заяви Сакар със сух глас.

И се отказа да излезе с него, както нравеше обикновено. После, когато остана, насаме а директора на вестника, каза:

— Това е война, драги мой. Никога не жалете, бийте по всички тия мръсници!… Ах, най-сетне ще мога да поведа борбата, както си зная!

— Все пак това е рязко! — заключи! Жантру, който отново бе смаян.

В коридора на пейката Марсел продължаваше да чака. Още нямаше четири часа, а Дьожоа беше вече запалил лампите, толкова бързо нощта настъпваше под тъмния и упорит пороен дъжд. Всеки път, когато минаваше покрай нея, той все намираше по някоя дума, за да я разсее. По това време зачестиха влизанията и излизанията на редакторите, шумни гласове ехтяха: в съседната стая, разгаряше се тази треска, с която се подготвяше вестникът.

Изведнъж, вдигнала очи, Марсел забеляза Жордан пред себе си. Той беше мокър, изморен, с разтреперани устни и малко налудничав поглед, като ония хора, които дълго време са тичали подир някаква мечта, без да я достигнат. Тя го разбра.

— Нищо, нали? — попита тя пребледняла.

— Нищо, скъпа моя, абсолютно нищо… Отникъде, невъзможно…

И тя можа само да въздъхне с примряло сърце:

— О, боже мой!

В този момент Сакар излизаше от кабинета на Жантру и се изненада, като я видя вее още тук.

— Госпожо, нима вашият бегач съпруг не се е още завърнал? Хубаво ви бях казал да влезете в моя кабинет, за да го чакате.

Тя го гледаше втренчено, някаква мисъл изведнъж се бе пробудила в големите й отчаяни очи. Тя дори не размисли, отдаде се на тази храброст, която хвърля жените напред в минути на възбуда.

— Господин Сакар, имам една молба към вас… Ако искате сега да влезем в кабинета, ви…

— Разбира се, госпожо.

Жордан, който се досещаше за причината, поиска да я задържи. Започна на пресекулки да й шепне на ухото: „Не, не!“, обзет от болезнен панически страх, в какъвто винаги изпадаше при подобни парични затруднения. Тя се отскубна от него и той трябваше да я последва.

— Господин Сакар — започна тя, щом вратата се затвори зад тях, — моят съпруг тича напразно два часа, за да намери петстотин франка, а не смее да ги поиска от вас… Затова аз ви моля да му ги дадете…

И разпалено, със смешните маниери на весела и решителна жена, тя разказа преживелицата си от тази сутрин — грубата поява на Буш, нахлуването на тримата мъже в стаята й, как бе успяла да отблъсне атаката и как бе поела задължението да плати още днес. Ах, тия парични язви за бедния народ, тия големи страдания от срам и безсилие, този живот на непрекъснати затруднения, и то за няколко мизерни монети по сто су!

— Буш — повтори Сакар, — този стар мошеник Буш ви държи в лапите си.

После с очарователна доброта се обърна към Жордан, който стоеше мълчалив и бледен поради непоносимо главоболие.

— Е добре, аз ще ви дам като аванс тези петстотин франка. Трябваше веднага да ми ги поискате.

Беше седнал до масата си, за да подпише чека, когато изведнъж се спря и се замисли. Спомни си за писмото, което бе получил, за посещението, което трябваше да направи и което все отлагаше от ден на ден, като се отвращаваше от подозрителната история, която подушваше. Защо да не отиде веднага на улица „Фейдо“, използувайки случая, щом като имаше причина?

— Слушайте, аз познавам много добре вашия негодник… По-добре е лично да отида при него да му платя, за да опитам дали не ще мога да получа вашите полици на половин цена.

Сега очите на Марсел блеснаха от благодарност.

— О, колко сте добър, господин Сакар!

И като се обърна към съпруга си:

— Виждаш ли, глупако, че господин Сакар не ни изяде?

Той се хвърли на врата й с неудържим възторг и я целуна, благодареше й, че е по-енергична и по-смела от него в тия житейски затруднения, които го парализираха.

— Не, не! — каза Сакар, когато младият мъж му стисна най-сетне ръката. — Правя го с удоволствие, вие двамата сте много мили, като се обичате толкова силно. Приберете се спокойни!

Колата му, която го чакаше, го откара за две минути на улица „Фейдо“, в центъра на този кален Париж, сред блъскащите се чадъри и пръскащите локви. Но горе той напразно натиска звънеца на старата избеляла врата, върху която на медна плочка с големи черни букви бе написано: „Спорни дела“: вратата не се отвори, нищо не мърдаше вътре. И като си тръгваше, люто разярен, той силно я удари с юмрук. Чак тогава се чуха провлечени стъпки и Сигизмон се появи.

— Я, вие сте!… Помислих си, че брат ми се връща и е забравил ключа си. Аз никога не се обаждам, когато се звъни… О, той няма да закъснее, можете да то почакате, ако искате да го видите.

И пак, крачейки мълчаливо и залитайки, следван от посетителя, той се върна в стаята си с изглед към площада на Борсата. Беше още светло на тази височина, над мъглата, която дъждът стелеше в дъното на улицата. Стаята изглеждаше гола и студена с тясното желязно легло, с масата и двата стола, с няколкото лавици, отрупани с книги, без други мебели. Пред камината една малка печка, неподдържана и забравена, беше угаснала.

— Седнете, господине. Моят брат ми каза, че слиза за малко и ще се върне.

Но Сакар отказваше стола, като се вглеждаше в него, изненадан от поражението, което охтиката бе нанесла на този голям бледен момък с детски очи, очи, потънали в мечти, които изглеждаха необикновени под челото, излъчващо сила и воля. Между дългите къдрици на косата му неговото извънредно мършаво лице беше удължено, сякаш смъртта го дърпаше към гроба.

— Вие да не сте боледували? — попита тон, като не знаеше какво друго да каже.

Сигизмон направи жест на пълно безразличие.

— О, както винаги! Последната седмица не бях добре поради това отвратително време. Но все пак поносимо е… Не мога вече да спя, не мога да работя, имам малко треска, горещо ми е… Ах, колко много неща има да се правят!

Той застана пред масата си, на която имаше една широко отворена немска книга. И продължи:

— Простете ми, че ще седна, цялата нощ не съм спал, за да прочета тази творба, която получих вчера… Да, творба! Десет години от живота на моя учител Карл Маркс — трудът, който той отдавна ни обещаваше върху капитала!… Ето я сега нашата библия, ето я!

С любопитство Сакар отиде да хвърли поглед върху книгата, но готическите букви го отблъснаха веднага.

— Ще почакам да бъде преведена — каза той през смях.

Момъкът с поклащане на глава сякаш каза, че дори преведена, книгата ще бъде разбрана само от посветените. Това не беше книга за пропаганда. Но каква логическа сила, какво победоносно изобилие от доказателства за фаталната гибел на сегашното наше общество, изградено върху капиталистическата система! Полето беше разчистено, ще може отново да се строи.

— Значи пълно измитане? — попита Сакар, продължавайки да се шегува.

— Теоретически съвършено! — отвърна Сигизмон. — Всичко, което веднъж ви бях обяснил, целият ход на еволюцията е тук! Остава да се изпълни на дело… Но вие сте слепи, ако не виждате какви големи крачки прави идеята всеки час. Например вие, който с вашата Световна банка раздвижихте и събрахте за три години стотици милиони, дори никак не подозирате, че ни водите направо в колективизма… Аз следях с увлечение вашето дело. Да, от тази забутана, толкова спокойна стая аз изучавах развитието му от ден на ден и го познавам толкова добре, колкото и вие, затова мога да кажа, че ни давате знаменит урок, защото държавата, основана на колективизма, ще трябва да прави това, което вие правите — вие експроприирате всичко, след като приключите експроприацията поотделно на дребните и осъществите мечтата на вашата безгранична амбиция, която, нали така, всъщност е да погълнете всички капитали в света, да станете единствената банка, главното хранилище на общественото богатство… О, аз много ви се възхищавам, аз бих ви оставил, ако имах такава власт, да успеете, защото вие като гениален предтеча започвате нашето дело.

И той се усмихваше със своята бледа усмивка на болен човек, забелязал вниманието на събеседника си, който бе много изненадан от неговата осведоменост за събитията на деня и едновременно много поласкан от умните му похвали.

— Само че — продължи той — ние най-напред ще премахнем всичко това в оня прекрасен ден, когато ще ви експроприираме в името на нацията, като заменим вашите частни интереси с общите интереси, превръщайки в регулатор на социалното богатство вашата огромна машина за изсмукване на чуждото злато.

Беше намерил сред книжата на масата си едно су, което с два пръста бе вдигнал нагоре като символ на предсказанието си.

— Парите! — извика Сакар. — Да премахнете парите — това е истинско безумие!

— Ние ще унищожим парата… Разберете, че металическата монета няма никакво място, никакво право на съществуване в държавата, основана на колективизма. А в случай на нужда за възнаграждение ще я заменим с нашите бонове за положен труд; а пък ако вие считате парите за мярка на стойността, то ние си, имаме друга мярка, която отлично ни служи — това е средният брой на работните дни в нашите работилници… Трябва да се унищожат тия пари, които прикриват и облагодетелствуват експлоатацията на работника, които дават възможност той да бъде ограбван, намалявайки надницата му до минималната сума, която му е необходима, за да не умре от глад! Нима не е ужасно, че натрупаните пари в личните състояния преграждат пътя на плодотворното обращение, създават отвратителни кралства, всемогъщи господари на финансовия пазар и на общественото производство? Всички наши кризи, цялата ни анархия произлизат от тях… Трябва да се убият, да се убият парите!

Обаче Сакар започваше да се дразни. Да няма пари, да няма злато, да ги няма тия искрящи звезди, които бяха озарявали неговия живот! За него богатството винаги се бе въплъщавало в ослепителния блясък на новите монети, които като проливен пролетен дъжд се сипят през слънчевите лъчи, като град падат върху земята и я покриват с купища пари, с купища злато, които можеш да загребеш с лопата, за да изпиташ удоволствие от техния блясък, от тяхната музика. И те ще унищожат тази радост, смисъла на борбата и живота!

— Това е глупост! О да, това е глупост!… Никога няма да стане, чувате ли!

— Защо никога? Защо да е глупост?… Нима в кръга на семейната икономика ние използуваме парите? Там се вижда общото усилие и че обмяната… Тогава защо ни са парите, щом като обществото ще бъде една голяма фамилия, която ще се самоуправлява?

— Казвам ви, че е лудост… Как може да се унищожат парите, та нали те са самият живот! След тях няма да остане нищо, абсолютно нищо!

Той крачеше напред-назад, излязъл извън кожата си. И в това раздразнение, когато минаваше пред прозореца, само с един поглед се увери, че Борсата е все още там, защото този ужасен момък може би беше унищожил и нея с едно духване. Тя беше все там, но много смътно очертана в настъпващата нощ, сякаш разтопена под плащеницата на дъжда, тази Борса, наподобяваща бледен призрак, готов да изчезне като сив дим.

— Впрочем защо съм глупак да споря. Невъзможно е… Бих искал да видя как ще се премахнат парите.

— Бре! — прошепна Сигизмон. — Всичко се унищожава, всичко се преобразява и изчезва… Нали вече сме видели веднъж да се променя формата на богатството, когато цената на земята се понижи, когато недвижимият имот — нивята и горите — минаха зад движимото имущество, индустрията, ценните книжа, носещи рента, и акциите, а днес присъствуваме на тяхното преждевременно залязване, на бързото им обезценяване, защото съвсем очевидно е, че процентът се понижава, че нормалният процент от пет на сто не може вече да се достигне… Щом като стойността на парите спада, защо парите да не изчезнат, защо една нова форма на богатство да не може да ръководи социалните отношения? Именно тази утрешна форма на богатството ще бъдат нашите трудови бонове.

Той така се бе съсредоточил в съзерцанието на монетата, сякаш си въобразяваше, че държи последното су на старите векове, едно загубено су, което е преживяла, мъртвото древно общество. Колко радости и колко сълзи беше предизвикал покорният метал! И той се натъжи при мисълта, за вечното човешко желание.

— Да — подзе тихо той, — вие имате право, ние няма да видим тези неща. Необходими са години и години. Дори знае ли се дали някога любовта към другите ще бъде толкова силна, че да измести егоизма в социалната организация… А пък аз се надявах за по-близко тържество, толкова ми се искаше да присъствувам при този изгрев на справедливостта.

За миг болестта, която го измъчваше, прекъсна гласа му. Той, който отричаше смъртта и се отнасяше с пренебрежение към нея, направи жест, за да я пропъди. Но бързо се примири.

— Изпълних задачата си, ще останат бележките ми в случай, че няма да имам време да завърша цялостния си труд за преустройството — моята мечта. Трябва утрешното общество да бъде зрелият плод на цивилизацията, защото, ако не се запази хубавата страна на съревнованието и на контрола, всичко ще рухне… Ах, това общество, колко ясно го виждам сега, създадено най-сетне, завършено така, както успях да го изправя на крака след толкова безсънни нощи! Всичко е предвидено, всичко е решено, това накрай е висшата справедливост, пълното щастие. То е тук, върху хартията, окончателно изградено математически.

И той опипа с дългите си слаби пръсти разпръснатите бележки, захласнал се в мечти по завоюваните милиарди, разделени по равно между всички, потънал в радостта и здравето, които с един замах на перото връщаше на страдащото човечество именно той, който вече не ядеше, който вече не спеше и който скоро щеше да умре сред голотата на своята стая, без да чувствува, някаква нужда.

Един суров глас накара Сакар да се стресне:

— Какво правите тук?

Беше Буш, който, влязъл в стаята, изкосо гледаше посетителя като ревнуващ любовник поради постоянния страх някой да не предизвика брат му да изпадне в пристъп на кашлица, като го принуди да говори много. Впрочем той не дочака отговора, а с отчаяние започна да се кара майчински:

— Как! Защо пак си оставил да угасне печката ти Питам те дали това е разумно в едно такова влажно време!

И веднага, клекнал въпреки тежестта на огромното си тяло, той започна да чупи трески и да подпалва огъня. После отиде да вземе една метла, разчисти, попита загрижено дали болният е пил от лекарството си, което трябваше да взима на всеки два часа. Не се успокои, докато не го накара да легне в леглото, за да почива.

— Господин Сакар, ако обичате, минете в моя кабинет…

Госпожа Мешен беше там, седнала на единствения стол. Тя и Буш бяха направили в околността едно много важно посещение и се възхищаваха на пълния му успех. Най-сетне, след отчайващо чакане, благополучно бе в ход едно от делата, които им бяха най-много присърце. В продължение на три години Мешен беше обикаляла улиците, за да търси Леони Крон, онова прелъстено момиче, на което граф Дьо Бовилие беше подписал разписка за десет хиляди франка, които да изплати в деня на нейното пълнолетие. Напразно старицата се бе обръщала към своя братовчед Файо, посредника по събиране на рентите във Вандом, който бе купил за Буш разписките с един куп стари полици, наследени от господин Шарпие, търговец на зърнени храни и лихвар; Файо не знаеше нищо, пишеше само, че момичето Леони Крон навярно е на работа в Париж при някакъв съдебен пристав и че преди повече от десет години е напуснало Вандом, където вече не се е връщало и където не може да попита нито един неин роднина, тъй като всички са измрели. Мешен откри съдебния пристав и от него натам проследи Леони, която работила у един касапин, после у една съмнителна дама, после у един зъболекар, а от зъболекаря нататък следата изведнъж се губеше като игла в купа сено и момичето беше пропаднало, изгубило се в калта на големия Париж. Тя бе тичала безрезултатно из бюрата за настаняване на работа, посещавала подозрителните квартири, претърсвала бе долнопробни заведения, като винаги бе дебнала, въртяла глава и разпитвала, щом чуеше името Леони. А това момиче, което бе ходила да търси много далеч, случайно откри този ден и сложи ръката си върху него на улица „Фейдо“, в съседния публичен дом, където бе отишла да хване една своя стара наемателка в Неаполитанския квартал, която й дължеше три франка. С гениален нюх тя бе подушила и познала момичето, вече под изисканото име Леонида, още в момента, когато притежателката на дома с пронизителен глас я бе повикала в салона. Веднага след като бе уведомен, Буш отиде заедно с нея в публичния дом, за да преговаря; и това дебело момиче с прави черни коси, падащи върху веждите, с плоско, подпухнало лице и ужасно мръсно, отначало го изненада; после разбра, че то имало някакъв особен чар десет години преди да започне да проституира, но при това се зарадва, че е пропаднало толкова отвратително ниско. Той й предложи хиляда франка, ако тя му прехвърли правата си върху разписката. Тя беше глупава и затова прие пазарлъка с детска радост. Така че най-сетне щяха да могат да притиснат графиня Дьо Бовилие, притежаваха необходимото оръжие, което бе толкова гнусно и позорно, каквото дори не бяха предполагали.

— Аз ви очаквах, господин Сакар. Трябва да си поговорим. Нали сте получили моето писмо?

В тъмната стая, осветявана от една слаба пушеща лампа, госпожа Мешен, неподвижна и няма, седеше на единствения стол. Застанал прав, без да си дава вид, че е дошъл от страх, Сакар веднага заговори за дълга на Жордан с твърд и презрителен тон:

— Извинете, аз дойдох да уредя задължението на един от моите редактори… Жордан, един твърде очарователен момък, когото вие преследвате жестоко с артилерийски огън. Тази сутрин изглежда още веднъж вие сте се нахвърлили върху жена му така, както един благороден човек би се срамувал да постъпи…

Изненадан, че е атакуван по този начин, когато се готвеше да предприеме нападение, Буш не можа да се овладее, забрави другата история и гневно отвърна:

— За Жорданови, дошли сте за Жорданови… Няма жени, няма благородство в сделките. Който дължи, трябва да плати — това само зная аз… Проклети дяволи, които се подиграват с мене вече от години, от които с мъка едвам съм получил четиристотин франка, изтръгвайки ги су по су!… Ах, гръм да ме удари, да, ще ги продам на търг, ще ги изхвърля на улицата утре сутринта, ако тази вечер не оставят тук, на бюрото ми, тристате и тридесет франка и петнадесет сантима, които още ми дължат.

А когато Сакар тактически, за да го накара да излезе от кожата си, му каза, че вече четиридесет пъти са му платили срещу тази полица, която той навярно е купил за не повече от десет франка, Буш наистина се задави от гняв.

— Така, така! Вие всички само това знаете да казвате… А има и разходи, нали така? Този дълг от триста франка е нараснал на повече от седемстотин… Но какво съм виновен аз? Не ми плащат, аз ги преследвам. Толкоз по-зле, че правосъдието е скъпо — вината е тяхна! Значи, като купя една полица за десет франка, трябва да ми се внесат десет франка и край. Ами моите рискове, моето тичане, моята работа, да, и моята умствена работа? Да вземем точно това дело Жордан — за него можете да попитате тук присъствуващата госпожа Мешен. Тя се е занимавала с него. Ах, какво ходене му е ударила, колко обувки е скъсала да изкачва стълбите на всички редакции, откъдето я изхвърляха навън като просякиня, без да й дадат адреса. Ами това дело ние сме го кърмили с месеци, ние сме мислили, ние сме работили като над наш шедьовър и то ми струва луди пари, дори ако се пресметне по десет су на час.

Той се разпалваше, с голям замах показа досиетата, които изпълваха стаята.

— Тук аз имам за повече от двадесет милиона стари и нови полици за дребни и огромни суми от всякакви хора… Искате ли ги за един милион? Давам ви ги. Помислете си само, че има длъжници, които гоня от половин век! За да получа от тях някакви си стотина мизерни франка, дори понякога още по-малко, трая си с години, чакам да преуспеят или да наследят… А други, неизвестните, които са по-многобройни, дремят тук, погледнете в този ъгъл огромния куп. Това е небитието или по-точно суровият материал, от който ще трябва да изкарвам хляба, искам да кажа моя хляб, и то само бог знае след колко сложни издирвания и неприятности… И вие искате, когато най-сетне уловя някой платежоспособен, да не го скубя? О, не, бихте ме взели за много глупав, вие самият не бихте бил толкова глупав!

Без да чака повече разправии, Сакар извади портфейла си.

— Ще ви дам двеста франка, а вие ще ми върнете досието на Жордан с разписка, че всичко е получено.

Буш подскочи, силно възмутен.

— Двеста франка, никога… Само триста и тридесет франка и петнадесет сантима. Искам си ги до сантим.

Но без да повишава глас, със спокойната увереност на човек, който познава силата на сложените на масата пари, Сакар повтори два-три пъти:

— Ще ви дам двеста франка.

И евреинът, убеден дълбоко, че е благоразумно да се споразумее, най-сетне се съгласи със сълзи на очи, като яростно извика:

— Много съм слаб. Каква мръсна професия!… Честна дума — мене ме обират, ограбват ме… Хайде и вие! Докато сте тук, не се стеснявайте, вземете и други, да! Ровете в купа срещу вашите двеста франка!

После, след като подписа разписка и написа бележка до съдия-изпълнителя, защото досието вече не било у него, Буш за миг си пое дъх пред бюрото; толкова беше съкрушен, че щеше да остави Сакар да си отиде, ако не се бе обадила Мешен, която досега не беше се намесила нито с жест, нито с дума.

— А оная работа? — каза тя.

Той изведнъж се сети, сега щеше да си отмъсти. Но всичко, което беше подготвил — словото си, въпросите си, умелото подхващане на разговора — се бе изведнъж изпарило от бързината да мине по-скоро към въпроса.

— Оная работа наистина!… Бях ви писал, господин Сакар. Сега с вас заедно трябва да уредим една стара сметка…

Той протегна ръка, за да вземе досието на Сикардо, което разтвори пред него.

— През 1852 вие сте живели в мебелиран апартамент на улица „Арп“, вие сте подписали дванадесет полици от по петдесет франка на госпожица Розали Шавай, шестнадесетгодишна, която сте изнасилили една вечер на стълбището… Ето ги тези полици. Не сте изплатили нито една, защото сте отпътували преди срока на първата, без да оставите адреса си. И най-лошото е, че сте се подписали с фалшивото име Сикардо, името на първата ви жена…

Силно пребледнял, Сакар слушаше, гледаше. Обзет от необяснимо душевно вълнение, той си припомни миналото, почувствува се смазан, сякаш някаква огромна и безформена тежест се стоварваше върху него. В първата минута на този страх той промълви съвсем объркан:

— Откъде знаете?… Как сте узнали?

После с разтреперани ръце побърза отново да извади портфейла си с мисълта да плати, да изкупи това неприятно досие.

— Няма разноски, нали?… Само шестстотин франка… О, би могло да се възрази много, но аз предпочитам да платя без разискване.

И той подаде шест банкноти.

— Чакайте! — извика Буш, като отблъсна парите. — Не съм свършил още… Госпожата, която виждате тук е братовчедка на Розали и тия документи принадлежат на нея, а аз действувам от нейно име за изплащане… Тази бедна Розали е станала недъгава вследствие на вашето изнасилване. Тя е страдала много, починала е в страшна мизерия у госпожата, която я е била прибрала… Госпожата, ако желае, би могла да ви разкаже много неща…

— Страшни неща! — подчерта с пискливия си глас Мешен, като наруши мълчанието си.

Изплашен, Сакар се обърна към нея — беше я забравил, тя се бе свила там като мях, превит одве. Мешен винаги го бе тревожила с подозрителната си търговия, хищната си настървеност към обезценените акции; и сега той я виждаше замесена в тази неприятна история.

— Разбира се, нещастна жена, много жалко — прошепна той. — Но щом като е умряла, наистина не разбирам защо. Ето ви все пак шестстотинте франка.

За втори път Буш отказа да вземе сумата.

— Прощавайте, вие още не знаете всичко, защото тя е родила дете… Да, дете, което сега е на четиринадесет години, дете, което ви прилича толкова много, че не ще можете да се откажете от него.

Поразен, Сакар повтори няколко пъти:

— Дете, дете…

После, след като върна с рязък жест шестте банкноти в портфейла си, изведнъж се съвзе и съвсем развеселен каза:

— Така значи! Подигравате ли се с мене? Щом като има дете, не ви давам нито едно су… Малкият е наследник на майка си, малкият ще получи това и всичко друго, което ще му бъде необходимо. Дете, много мило, съвсем естествено, нищо лошо, ако човек има дете. Напротив, много ми е приятно, чувствувам се подмладен, честна дума… Искам да го видя, къде е то? Защо не сте ми го довели веднага?

Изумен от своя страна, Буш си спомни за своето дълго двоумение и за безкрайната нерешителност на госпожа Каролин да съобщи на бащата за съществуването на Виктор. И смутен, той се впусна в най-бурни и най-сложни обяснения, натрупвайки всичко наведнъж — общо дълг от шест хиляди франка с разходите за издръжка, които Мешен била направила, две хиляди франка срещу сметката, дадени от госпожа Каролин, чудовищните наклонности на Виктор, вкарването му в Дома за трудово възпитание. А от своя страна Сакар подскачаше при всяка нова подробност. Как така шест хиляди франка! Напротив, кой би му доказал, че хлапакът не е бил ограбен? Две хиляди франка срещу задължението! Имали са дързостта да изтръгнат две хиляди франка от негова близка дама! Ами това е кражба, злоупотреба с доверието! Този хлапак, дявол да ги вземе, лошо са го възпитали, а пък искат да заплати на виновниците! Значи го смятат за глупак!

— Нито едно су! — извика той. — Чувате ли? Не разчитайте да измъкнете нито едно су от джоба ми!

Побледнял, Буш беше застанал прав пред масата.

— Ще видим. Ще ви влача по съдилищата.

— Не говорете глупости. Вие знаете, че съдилищата не се занимават с такива работи… А още по-глупаво е, ако искате да ме изнудите, защото аз не се страхувам от нищо. Имал съм дете! Ами нали ви казвам, че съм поласкан!

И тъй като госпожа Мешен препречваше вратата, той трябваше да я изблъска, да я прекрачи, за да излезе. Тя се задави и извика по него с пискливия СИ глас, докато той слизаше до стълбата:

— Долен, безсърдечен човек!

— Ще ви науча аз вас! — изръмжа Буш, който блъсна след него вратата.

Сакар беше толкова възбуден, че заповяда на кочияша си да кара право на улица „Сен Лазар“. Побърза да види госпожа Каролин, заговори с нея, без да се стеснява, веднага й се скара, че е дала двете хиляди франка.

— Скъпа моя приятелко, никога не трябва да хвърляте парите така… Защо, дявол да го вземе, не се посъветвахте предварително с мене?

Разбрала, че той най-сетне е узнал историята, тя мълчеше. Значи наистина беше познала почерка на Буш, сега вече нямаше какво да крие, щом като друг беше я избавил от грижата да му каже истината. Въпреки това продължаваше да се двоуми, като се срамуваше заради този човек, който така спокойно я разпитваше.

— Исках да ви спестя една неприятност… Това нещастно дете беше в толкова жалко състояние! Отдавна бих ви разказала всичко, ако не беше това чувство…

— Какво чувство?… Уверявам ви, че нищо не разбирам.

Тя не се опита да дообясни, да се извинява повече; тази жена, толкова смела в живота, беше обзета от тъга, беше отвратена от всичко; обаче той продължаваше да възклицава, въодушевен и наистина подмладен.

— Бедното хлапе! Ще го обичам много, уверявам ви… Много добре сте направили, като сте го настанили в Дома за трудово възпитание, за да бъде поизчистен малко. Но ще го извадим оттам, ще го дадем на учители… Утре ще отида да го видя, да, утре! Утре, ако не съм много зает.

На другия ден той има съвет, изминаха два дни, после цяла седмица, без Сакар да намери една минута свободна. След това той често говореше за детето, като отлагаше посещението си, отдаден на придошлата река, която го отнасяше. В първите дни на декември бе достигнат курс от две хиляди и осемстотин франка в необикновено трескава атмосфера, чийто болезнен пристъп продължаваше да разтърсва Борсата. Най-лошото бе, че тревожните слухове се увеличаваха, че курсът беснееше в едно непрекъснато, непоносимо безпокойство: сега вече се говореше съвсем високо за неизбежната катастрофа, но въпреки това курсът се покачваше, постоянно се покачваше по силата на едно необяснимо увлечение. Сакар живееше заслепен от своя триумф, обкръжен от славата на златен порой, който се сипеше над Париж, обаче все пак той бе доста чувствителен и усещаше минираната, напукана почва, която застрашаваше да се срути под него. Така че след всяка ликвидация, макар и да биваше победител, той не преставаше да ругае играчите на понижение, чиито загуби навярно вече бяха страхотни. Защо впрочем тия мръсни евреи толкова много се ожесточаваха? Нямаше ли в края на краищата да ги унищожи? Дразнеше се най-много, защото подушваше, че наред с Гундерман играеха и други продавачи на акции, борци от армията на Световната банка, може би изменници, минали в редовете на неприятеля, разколебани във вярата си и бързащи да реализират печалби.

Един ден, когато Сакар така изливаше негодуванието си, госпожа Каролин реши, че трябва да му каже всичко.

— Знаете ли, приятелю, че и аз продадох… Току-що продадох нашите последни хиляда акции по курс две хиляди и седемстотин.

Той бе поразен като от най-черно предателство.

— Вие сте продали, вие! Вие, боже мой!

Тя бе хванала ръцете му и ги стискаше, искрено огорчена, като му припомняше, че с брат си го бяха предупредили. Амлен, който все още беше в Рим, пишеше писма, изпълнени със смътна тревога от това прекалено повишение, което не можеше да си обясни, но което трябваше да се прекрати на всяка цена, за да се предотврати пълното опропастяване. Дори снощи бе получила пак писмо от него с изричното нареждане да продава. И бе продала.

— Вие, вие! — повтаряше Сакар. — Значи вие сте ме нападали, значи вас съм чувствувал в сянката? Значи вашите акции е трябвало да изкупувам!

Той не се разгневяваше както обикновено, а нея още повече я измъчваше угнетеността му, искаше й се да го вразуми, да го накара да се откаже от тази безпощадна борба, която би завършила само с разорение.

— Приятелю, послушайте ме… Помислете си, че нашите три хиляди акции са ни дали вече над седем и половина милиона франка. Не е ли това неочаквана, необикновена печалба? Мене ме ужасяват всичките тия пари, не мога да повярвам, че ми принадлежат. Впрочем не се отнася само до нашия интерес. Помислете си за интересите на всички, които са поверили във вашите ръце своето състояние, за този страхотен сбор от милиони хора, които вие рискувате в играта. Защо трябва да се поддържа този безумен курс, а и още да се насилва? Отвсякъде ми казват, че катастрофата е близка, неизбежна… Не може непрекъснато да повишавате и съвсем няма да бъде позорно, ако акциите възвърнат реалната си стойност — това ще заздрави банката, ще спаси честта й.

Но той буйно се изправи.

— Искам курс от три хиляди… Купувам и ще купувам още, макар да пукна… Да, да пукна и с мене да пукне всичко, ако не постигна и ако не задържа курс от три хиляди!

След ликвидацията на 15 декември курсът се повиши на две хиляди и осемстотин, на две хиляди и деветстотин. И на 21-ви в Борсата бе обявен курс три хиляди и двадесет франка, посрещнат с безумно въодушевление от тълпата. Нямаше вече истина, нито логика, понятието за стойността беше до такава степен извратено, че губеше всякакъв реален смисъл. Носеше се слух, че Гундерман, противно на обичайната си предпазливост, е поел страхотни рискове; в продължение на месеци, откакто поддържаше борбата за понижение, загубите му нараствали всеки две седмици при всяко повишение, и то с огромни скокове, и затова вече започваха да говорят, че ще си счупи главата. Мозъците се бяха побъркали, очакваха се чудеса.

И в този върховен момент, стигнал висините и почувствувал земята да се тресе, макар да изпитваше тайно страх от сгромолясването, Сакар беше крал. Когато колата му спираше на улица „Лондон“, пред тържествуващия дворец на Световната банка, един лакей изтичваше бързо, постилаше килим от стъпалата на вестибюла до тротоара, чак до уличната вада; едва тогава Сакар благоволяваше да излезе от колата и тръгваше като владетел, комуто е спестено унижението да стъпва като другите хора по паважа на улиците.