Емил Зола
Пари (5)

V

Един месец по-късно, през първите дни на ноември, подготовката на помещението за Световната банка още не бе завършена. Продължаваха да работят дърводелци, които поставяха ламперии, и бояджии, които довършваха маджунирането на огромния остъклен покрив, издигнат на двора.

Това забавяне се дължеше на Сакар, който, недоволен от бедния вид на помещението, удължаваше работите, като изискваше да бъде всичко разкошно; и като не можеше да събори стените, за да удовлетвори вечната, си мечта за грандиозност, той стигна дотам, че се разсърди и натовари госпожа Каролин със задачата да изпъди най-сетне предприемачите. Тя всъщност надзираваше завършването на последните гишета. А броят им стана необикновено голям; в двора, превърнат в централен хол, те бяха най-много — решетъчните касови гишета имаха строг и сериозен вид, над тях окачиха красиви медни плочки с черни надписи. Изобщо устройството, макар в малко, тясно помещение, беше сполучливо: в приземния етаж — службите, които щяха да бъдат в непрекъснат контакт с публиката, различните каси, емисиите и всички текущи банкови операции: в горния, първия етаж — ръководството, дирекцията, кореспондентското бюро, счетоводството, канцелариите на юрисконсулта и на личния състав. Общо в това толкова сгъстено пространство работеха над двеста чиновници. И дори при влизането, въпреки че майсторите още ковяха последните пирони и златото бе започнало да тече в касите, вече правеше впечатление тази строга атмосфера, атмосфера на старинна честност, напомняща смътно за църковна среда, което навярно се дължеше на самата сграда, на тази голяма, стара, влажна и мрачна къща, смълчана в сянката на съседната градина. Човек имаше чувството, че влиза в благочестив дом.

Един следобед, връщайки се от Борсата, самият Сакар с изненада изпита това чувство. И престана да съжалява, че липсват златни украшения. Той сподели своето задоволство с госпожа Каролин.

— Е, да, все пак като начало обстановката е много мила. Струва ти се, че си в домашна среда, в истинска малка църква. По-късно ще видим… Благодаря ви, моя хубава приятелко, за труда, който полагате, откакто брат ви отсъствува.

И понеже имаше навик да използува непредвидените обстоятелства, оттогава той си внуши, че трябва да се подчертава този строг характер на банката, и започна да изисква чиновниците му да се държат като млади свещеници, да говорят с тих глас, скромно да приемат и да дават парите като богослужители.

В бурния си живот Сакар никога досега не се беше изразходвал така енергично. Сутрин, още в седем часа, преди всички служители, дори преди разсилният да е запалил печката му, той биваше в кабинета си, започваше да разпечатва писмата и да отговаря вече на най-неотложните. После, до единадесет часа, приемаше в галоп приятели и едри клиенти, борсови посредници и агенти, комисионери и цял орляк от финансисти, без да смята върволицата началници на отделите в банката, които идваха за разпореждания. А и самият той при всяка свободна минута ставаше от бюрото си, правеше бързи проверки из различните служби, където чиновниците работеха в постоянен страх от внезапните му появявания по най-различно време. В единадесет часа отиваше да хапне с госпожа Каролин, ядеше и пиеше лакомо, като слаб човек, който не се стеснява; кръглият час, който минаваше, докато се нахрани, не беше загубен, защото през това време той изповядваше, както сам казваше, своята добра приятелка, тоест искаше мнението и за хората и за нещата, макар и да знаеше, че едва ли ще може да използува голямата й мъдрост. По обед излизаше, отиваше в Борсата, където искаше да бъде пръв, за да види и да поговори с хората. Всъщност той не играеше открито, седеше там като в някое обичайно място за срещи, където беше сигурен, че ще види клиентите на своята банка. Влиянието му вече се чувствуваше там, беше се върнал като победител, като солиден човек, опиращ се отсега нататък върху истински милиони; а хитреците си говореха на тих глас, като го гледаха, шушукаха си необикновени слухове, предсказваха му кралско величие. Към три и половина часа той пак беше в кабинета си, впрягаше се в отегчителната работа да подписва и ръката му толкова много беше привикнала да се движи механически, че едновременно с това викаше при себе си служителите, даваше отговори, решаваше въпроси, говореше свободно, с бистра глава, без да престава да подписва. До шест часа все още приемаше посетители, приключваше днешната си работа и подготвяше утрешната. А когато отново отиваше при госпожа Каролин, сядаше да яде много повече, отколкото в единадесет часа: фини риби и най-вече дивеч с разнообразни вина — бургундско, бордо или шампанско, според това колко щастливо е приключил денят.

— Кажете, не съм ли благоразумен? — викаше той понякога, като се смееше. — Вместо да гоня жени, да тичам из клубове и театри, аз живея тук, до вас, като добър буржоа… Трябва да напишете това на вашия брат, за да го успокоите.

Той не беше толкова благоразумен, колкото твърдеше, защото по това време бе ухажвал една малка певица от театър „Буф“ и дори един ден, както много други хора, се бе застоял у Жермен Кьор, без да намери никакво удовлетворение. Истината бе, че вечер падаше от умора. Всъщност той живееше с такова желание и с такъв страх за успеха си, че всичките му други апетити сякаш се бяха смалили и сковали, докато щеше да се почувствува тържествуващ, безспорен господар на богатството.

— Хайде де! — отвърна весело госпожа Каролин. — Моят брат е бил винаги толкова благоразумен, че за него благоразумието е природна черта, а не някаква заслуга… Вчера му писах, че съм ви убедила вече да не позлатявате заседателната зала. Това ще му направи по-голямо удоволствие.

В един много студен следобед в първите дни на ноември, когато госпожа Каролин даваше нареждане на бояджията да измие само тапетите на залата, донесоха й една визитна картичка, като й казаха, че господинът настоявал много да я види. На нечистата визитна картичка беше грубо напечатано името на Буш. Тя не познаваше този човек, нареди да го заведат в дома й, в кабинета на своя брат, където приемаше посетители.

Цели шест месеца Буш търпеливо бе чакал, не бе използувал необикновеното си откритие, че Сакар има извънбрачен син, защото отначало виждаше сериозни причини — струваше му се, че е малко да изтръгне от него само тия шестстотин франка по полиците, дадени на майката, и считаше, че е извънредно трудно да го изнуди, за да получи повече, една прилична сума от няколко хиляди франка. Вдовецът е свободен човек, с нищо не е обвързан, съвсем не се бои от скандал, така че как да го притиснеш, как да го накараш да плати скъпо за това случайно подарено му дете, израснало в калта, за да стане бъдещ сутеньор и убиец? Навярно разходите, около шест хиляди франка — монети от по два — Мешен грижливо бе съставила голяма сметка за разходи: десет су, заемани на Розали Шавай, нейна братовчедка, майка на малкия, след това разходите за лекуване на нещастницата, за погребението й, за поддържане на гроба й и най-сетне и за това, което харчеше за самия Виктор, откакто се грижеше за него — пари за храна, за дрехи и за куп други неща. Но в случай, че Сакар не се окаже нежен баща, нямаше ли опасност да го изгони? Защото нищо не доказва това бащинство, освен приликата на детето; така че Буш и Мешен ще изскубнат от него само парите от полиците, ако той не възрази, че давността е минала.

Освен това Буш се забави много, защото прекара седмици в ужасно безпокойство заради своя брат Сигизмон, който лежеше болен, повален от туберкулозата. Цели две седмици този страшен жонгльор на сделки беше изоставил всичко, забравил хилядите заплетени нишки, които оправяше, не се появяваше на Борсата, не преследваше нито един длъжник, не се отделяше от болния, над когото бдеше, за когото се грижеше и сменяше бельото му като майка. Той, който беше отвратителен скъперник, бе станал извънредно щедър, викаше най-известните парижки лекари, бе готов да заплати на аптекарите и най-скъпите лекарства, стига да са ефикасни; и тъй като лекарите бяха забранили на болния всякаква работа, а пък Сигизмон упорствуваше, той криеше тетрадките и книгите му. Помежду им се водеше война на надхитряне. Щом болногледачът, сломен от умора, заспиваше, болният, потънал в пот и съсипан от температура, намираше парче от молив и късче вестник и започваше да прави сметки, да разпределя богатствата съобразно мечтата си за справедливост, осигурявайки на всеки полагаемия му се дял от щастие и живот. Събудил се, Буш се гневеше, че брат му повече се разболява, сърцето му се свиваше от болка, че той отдава на несбъднатата си мечта и малкото живот, който му остава. Да си играе с тези глупости той му позволяваше, както се позволява на децата да си играят с кукли, но когато биваше в добро здраве; обаче да се самоубива с безумни, неприложими идеи, това наистина бе глупаво! Най-сетне, съгласил се да бъде благоразумен от любов към по-големия си брат, Сигизмон закрепна малко и започна да става от леглото.

И чак тогава Буш подхвана работите си, реши, че трябва да ликвидира делото Сакар, още повече, че Сакар се бе върнал като победител в Борсата, отново бе човек с неоспорима платежоспособност. Чудесен бе докладът на госпожа Мешен, която бе изпратил на улица „Сен Лазар“. Все пак той още не се решаваше да атакува фронтално жертвата си, изчакваше, като търсеше тактиката, с която би победил; и една неволно казана дума от госпожа Мешен по адрес на госпожа Каролин, дамата, която управляваше къщата, за която и били говорили всички доставчици в квартала, го насочи към един нов план на действие. Да не би случайно тази дама да е истинската господарка, която държи ключа от шкафовете и от сърцето? Той много често се подчиняваше на така наречения изблик на вдъхновение, покорявайки се на внезапното предчувствие, за да тръгне на лов, воден само от своя нюх, а после самите факти да го уверят и да го накарат да вземе решения. С такива мисля той отиде на улица „Сен Лазар“ при госпожа Каролин.

Горе, в стаята с чертежите, госпожа Каролин се изненада, като видя този дебел човек, лошо обръснат, с плоско и мръсно лице, облечен в хубав, но омазнен редингот и с бяла връзка. Самият Буш се ровеше чак в душата й, намираше я такава, каквато си я представяше — точно толкова едра, толкова здрава и с такива прекрасни бели коси, които озаряваха весело и нежно нейното още младежко лице; изражението на малко голямата й уста, едно изражение на доброта, му направи толкова силно впечатление, че веднага се реши.

— Госпожо — каза той, — бих желал да говоря на господин Сакар, но току-що ми казаха, че отсъствувал…

Той лъжеше, дори не беше попитал за него, защото добре знаеше, че го няма, тъй като го бе дебнал да тръгне за Борсата.

— И затова си позволих да се обърна към вас, като ви предпочитам, понеже не зная към кого друг да се отнеса… Става дума за едно съобщение, много важно, много деликатно…

Госпожа Каролин, която дотогава не го бе поканила да седне, му показа стол и побърза да му каже разтревожено:

— Говорете, господине, слушам ви.

Като повдигна старателно краищата на редингота си, сякаш се страхуваше да не го изцапа, той мислено си каза, че тя спи със Сакар.

— Защото, госпожо, съвсем не е удобно да се говори и, признавам, все още се питам дали ще постъпя добре, ако ви поверя подобно нещо… Надявам се, че в моята постъпка ще видите единствено само желание да дам възможност на господин Сакар да поправи стари грешки…

С жест тя го накара да говори свободно, разбрала с каква личност има работа и желаейки да съкрати излишните приказки. Впрочем и той престана да се извинява, разказа надълго старата история: Розали била прелъстена на улица „Арп“, детето се родило след изчезването на Сакар, майката умряла в безпътство, а Виктор, останал в тежест на една нейна братовчедка, която била много заета и нямала възможност да го надзирава, израснал в отвратителна среда. Тя го слушаше, отначало изненадана от този роман, който съвсем не очакваше, защото си бе въобразила, че се отнася за някаква съмнителна парична история; после очевидно се разнежи, трогната от трагичната съдба на майката и на изоставеното дете, дълбоко развълнувана в майчинското си чувство на бездетна жена.

— Но — каза тя — уверен ли сте, господине, във фактите, които ми разказахте?… Необходими са много силни, много точни доказателства за този вид истории.

Той се усмихна.

— О, госпожо, има едно доказателство, което веднага бие в очи — необикновената прилика на детето… Освен това датите са тук, всичко съвпада и фактите са напълно доказани.

Тя стоеше разтреперана, а той я наблюдаваше в след кратко мълчание продължи:

— Вие разбирате ли сега, госпожо, колко бях затруднен да се обърна направо към господин Сакар. Аз нямам никакъв интерес в тази работа, идвам от името на госпожа Мешен, братовчедката, която случайно е попаднала в следите на толкова търсения баща; имах вече честта да ви кажа, че дванадесетте полици по петдесет франка, дадени на нещастната Розали, са били подписани с името Сикардо, нещо, което се въздържам да осъдя, намирам го, бога ми, извинително в този ужасен парижки живот! Обаче нали господин Сакар може неправилно да разбере целта на моята намеса… И затова ми хрумна идеята първо да се видя с вас, госпожо, за да се облегна напълно на вас в пътя, който да следвам, като зная какви симпатии изпитвате към господин Сакар… Та това е! Вие знаете нашата тайна, мислите ли, че трябва да го дочакам и още днес да му кажа всичко?

Вълнението на госпожа Каролин видимо нарастваше.

— Не, не, по-късно.

Обаче самата тя не знаеше какво да каже, след като и бе поверена тайната. Той продължаваше да я проучва, доволен, че тя издаде голямата си чувствителност, като мислено развиваше плана си; беше вече уверен, че ще извлече от нея повече, отколкото би дал Сакар.

— Защото — прошепна той — трябва да се вземе някакво решение.

— Ами аз ще отида… да, ще отида в този квартал, ще видя тази госпожа Мешен и детето… Така е по-добре, много по-добре, за да добия най-напред представа за нещата.

Тя разсъждаваше на висок глас, бе дошла до решението да направи грижлива проверка, преди да каже нещо на бащата. После, ако бъде убедена, ще има време да го уведоми. Нали задачата й бе да бди за дома и спокойствието му?

— За нещастие, трябва да се избърза — подзе Буш, като я насочваше постепенно натам, където искаше. — Бедното дете страда, то се намира в отвратителна среда.

Тя стана.

— Слагам си шапката и веднага тръгвам.

Той също стана и каза небрежно:

— Не ви говоря за малката сметка, която трябва ДА се уреди. Отглеждането на детето, естествено, е струвало пари; освен това заемани са пари на майката, докато тя е била жива… О, аз не зная точно колко. Не съм искал да се бъркам в нищо. Всички документи са там…

— Добре, ще отида да видя!

А сега като че ли и той се разнежи:

— О, госпожо, ако знаехте само колко много чудни неща виждам в подобни истории. Почтените хора най-често страдат след това от своите страсти, да, и най-лошото е, че страдат от страстите на своите родители… И аз мога да ви дам пример. Вашите нещастни съседки, госпожа и госпожица Дьо Бовилие…

С рязко движение той се бе приближил до един от прозорците и устремил жадно любопитните си очи в съседната градина. Нямаше съмнение, че, откакто бе влязъл, той обмисляше как да погледне там, тъй като обичаше да познава бойните си полета. В проучването на аферата за десетте хиляди франка, обещани от графа на момичето Леони Крон, той се бе добрал до истината — сведенията, изпратени от Вандом, потвърждаваха предполагаемата авантюра; прелъстено, момичето останало без пари след смъртта на графа; притежавало само излишната разписка и изгаряло от желание да отиде в Париж; най-сетне Леони се принудила да заложи документа на лихваря Шарпие, вероятно за не повече от петдесет франка. Само че, след като открила майката и дъщерята Бовилие, Мешен трябваше да обикалян шест месеца Париж, без да попадне на Леони. Момичето постъпило като слугиня при някакъв съдебен пристав, а оттам на други три места; изпъждана за леко поведение, следите на Леони се губеха и той напразно бе ровил из всички кални места. Нервираше се, че не може да предприеме нищо срещу графинята, докато няма в ръцете си момичето като жива заплаха за предизвикване на скандал. Но все пак не се отказваше от тази афера, сега бе щастлив, изправен пред прозореца, като гледаше градината на голямата къща, чиято фасада бе виждал само от улицата.

— Нима и тези жени са застрашени от някаква опасност? — попита госпожа Каролин със загрижена симпатия.

Той се престори на невинен.

— Не, не вярвам… Исках само да спомена за тежкото положение, в което ги остави лошото поведение на графа… Да, аз имам приятели във Вандом, зная тях щата история.

И когато реши да се отдръпне от прозореца, той се увлече във вълнението, което разиграваше, като изведнъж си спомни за своята съдба.

— И все пак поносимо е, когато се отнася само за пари, обаче когато смъртта влезе в някоя къща!

Сега в очите му се появиха истински сълзи. Беше помислил за брат си и се разчувствува. Тя предположи, че той наскоро е загубил свой близък, но не го разпита, за да не прояви любопитство. До този момент не се беше излъгала за позорните сделки на този тип поради отвращението, което изпитваше към него; а тия неочаквани сълзи я увериха повече, отколкото най-убедителните факти; у нея се породи силно желание да изтича веднага до Неаполитанския квартал.

— Госпожо, аз разчитам на вас.

— Тръгвам още сега.

След един час госпожа Каролин, която бе взела кола, обикаляше зад възвишението на Монмартр, без да може да намери квартала. Най-сетне в една от безлюдните улици, съединяващи се с улица „Маркаде“, една стара жена го показа на кочияша. Намираше се в началото на полски път, разровен, покрит с кал и с боклуци, който се вмъкваше по средата на една пуста местност; само внимателният поглед можеше да открие мизерните постройки, изправени от кал, от стари дъски и от стари ламарини, наподобяващи купища останки от разрушени сгради, наредени около вътрешния двор. Към улицата имаше едноетажна къща, изградена от камък, но разкривена и отвратително мръсна, сякаш лазеше входа като някаква кула. И наистина госпожа Мешен живееше тук и като бдителна собственичка непрекъснато беше на пост, сама управляваше своя малък народ от гладни наематели.

Още щом слезе от колата, госпожа Каролин я видя да се появява на прага — огромна, с увиснали гърди и корем под стара рокля от син копринен плат, обтегната при гънките и разпрана по шевовете; бузите й бяха толкова издути и толкова червени, че потъналият в тях малък нос сякаш се печеше между два огъня. Госпожа Каролин се двоумеше, обзета от безпокойство, когато един много нежен глас, приятно писклив като селска свирка, я успокои.

— О, госпожо, нали господин Буш ви изпраща? Дошла сте за малкия Виктор… Влезте, влезте де. Да, тук наистина е Неаполитанският квартал. Улицата не е регистрирана, още нямаме номера… Влезте, трябва най-напред да поговорим за всичко това. Боже мой, колко е неприятно, колко е тъжно!

Госпожа Каролин трябваше да седне на един продънен стол в почернялата от мръсотия трапезария, в която зачервената печка поддържаше някаква задушаваща топлина и миризма. Госпожа Мешен започна да нарежда, че посетителката имала късмет да я намери, защото тя била заета с много работа в Париж и не се прибирала преди шест часа. Госпожа Каролин трябваше да я прекъсне:

— Извинявайте, госпожо, аз дойдох заради това нещастно дете.

— Отлично, госпожо, ще ви го покажа… Нали знаете, че неговата майка ми беше братовчедка. Ох, мога да кажа, че съм изпълнила дълга си… Ето книжката, ето сметките.

От бюфета тя извади добре подредени документи, поставени в синя папка, както при деловите хора. После започна да говори непрестанно за бедната Розали: разбира се, напоследък водела съвсем отвратителен живот, тръгвала с първия срещнат мъж, връщала се пияна и окървавена, след като скитала по цели седмици; обаче трябва да се знае, нали така, че е била добра работничка, преди бащата на Виктор да й счупи рамото в деня, когато я обладал на стълбището; така че с този недъг, продавайки лимони в халите, тя не е могла да живее целомъдрено.

— Вижте, госпожо, аз съм й заемала тези пари по двадесет су и по четиридесет су. Датите са отбелязани: на 20 юни двадесет су, на 27 юни пак двадесет су; на 3 юли четиридесет су. И след тази дата, изглежда, е била болна, защото, както виждате, непрекъснато по четиридесет су… Освен това аз обличах Виктор. Поставила съм едно В. пред всички разходи, които съм правила за хлапето… А да не говорим, че когато Розали умря, о, много мръсно, от една болест, от която напълно изгни, момчето остана изцяло на мои разноски. Оттогава, ето вижте, вписала съм по петдесет франка на месец. Много умерено. Бащата е богат, той лесно може да даде месечно по петдесет франка за своя син… Всичко прави пет хиляди четиристотин и три франка; а като прибавим шестстотинте франка от полиците, ще получим общата сума от шест хиляди франка… Да, всичко за шест хиляди франка, това е!

Въпреки че й се повръщаше и бе пребледняла, госпожа Каролин възрази:

— Но полиците не ви принадлежат, те са собственост на детето.

— О, прощавайте — отвърна рязко госпожа Мешен, аз съм дала пари за тях. За да услужа на Розали, аз й шконтирах полиците. Вижте на гърба им… От моя страна е голяма отстъпка, че не искам лихви… Размислете, мила моя госпожо, дали трябва да се откъсва дори едно су от една бедна жена като мене.

Милата госпожа с уморен жест каза, че приема сметката, и Мешен се успокои. Възвърнала напевния си глас, тя заговори:

— Сега ще накарам да повикат Виктор.

Но напразно изпраща едно след друго три момченца, които отиваха да го търсят, после заставаха на прага и размахваха ръце; разбира се, Виктор не искал да бъде безпокоен. Едно от хлапетата дори предаде една негова неприлична дума. Тогава Мешен се раздвижи, изчезна, като че ли отиде да го хване за ухото и да го доведе. Но скоро се върна сама, размислила, че положително ще бъде по-добре да го покаже в неговия отвратителен вид.

— Госпожо, ако искате, последвайте ме.

И като крачеше, тя разправи подробности за Неаполитанския квартал, който съпругът й получил от чичо си. Този съпруг навярно бе умрял, никой не го бе познавал и за него тя говореше само когато обясняваше произхода на собствеността си. Един лош имот, който щял да я умори, казваше тя, защото й носел повече грижи, отколкото приходи, особено откакто префектурата започнала да я измъчва, като изпращала инспектори, които изисквали да извърши поправки и подобрения под предлог, че тук хората умирали като мухи. Всъщност тя упорито отказвала да похарчи дори едно су. Дали скоро нямали да поискат да построи украсени с огледала камини в стаите, които давала под наем срещу два франка седмично! Обаче тя съвсем не споменаваше за алчността, с която събираше наемите си и изхвърляше на улицата семействата, когато не плащаха предварително двата франка, и не казваше, че самата е толкова страшен полицай, че просяците без подслон не смееха да спят безплатно до някоя от нейните стени.

Със свито сърце госпожа Каролин разглеждаше двора, опустошен, издълбан с дупки, които, изпълнени с мръсотии, бяха го превърнали в клоака. Тук хвърляха всичко, защото нямаше нито отходна яма, нито помийна вада; дворът приличаше на непрекъснато увеличаващо се бунище, отравящо въздуха; за щастие беше студено, защото зловредна смрад би се разнасяла при силно слънце. Тя стъпваше неспокойно, мъчейки се да избягва зеленчуковите отпадъци и кокалите, шареше с поглед в две страни, гледаше жилищата, някакви бърлоги, които нямаше как да се нарекат — полусрутени едноетажни къщурки, закърпени с най-разнородни материали. Повечето бяха просто покрити с насмолен картон. Много от тях нямаха врати, виждаха се да зеят черни дупки като на мазета, от които лъхаше зловонието на нищетата. Семейства от по осем-девет души се тъпчеха в тези клетки, често пъти дори без да имат легла; изложени от ранно детство на инстинктивно сладострастие поради тази чудовищна теснотия, мъжете, жените и децата се заразяваха едни други като зашилите плодове. Дворът постоянно бе пълен с орляци бледи, мършави, проядени от скрофули и наследствен сифилис деца, бедни същества, израснали като отровини гъби върху това бунище, заченати при случайна прегръдка, без точно да се знае кой е бил бащата. Когато върлуваше тифус или шарка, половин квартал биваше помитан в гробищата.

— Аз ви обясних, значи, госпожо — подзе Мешен, — че Виктор не е имал пред очите си много хубав пример и че е време да се помисли за неговото възпитание, защото ето че навършва дванадесет години… Нали, още докато беше жива майка му, той виждаше не много прилични неща, тъй като тя съвсем не се стесняваше, когато беше пияна. Тя водеше мъже и всичко ставаше пред него. След това аз никога не съм имала време да го надзиравам съвсем отблизо, защото си имах работа в Париж. По цял ден скиташе из укрепленията. На два пъти трябваше да го освобождавам, защото бе крал, о, само дреболии. След това, щом като вече можеше, започна с малките момичета — нали това научи от горката си майка. Така че вие сама ще видите, на дванадесет години той е вече мъж. Най-сетне, за да работи, аз го дадох на леля Йолали, една жена, която продава с кошница зеленчуци на Монмартр. Той я придружава до халите и носи една от кошниците й. За нещастие сега нещо й е забрало бедрото… Но ето че стигнахме, госпожо, моля, влезте.

Госпожа Каролин в миг се отдръпна. Бяха стигнали в дъното на двора, зад една истинска преграда от смет, една от най-вонящите ями, пред срутена до земята барака, подобна на куп развалини, придържани от парчета греди. Нямаше прозорец. Вратата, една стара остъклена врата, сега обкована с цинкова ламарина, трябваше да остане отворена, за да се вижда вътрешността, обаче нахлуваше ужасен студ. В един ъгъл тя забеляза сламеник, хвърлен направо върху утъпканата земя. Никаква друга мебел не се забелязваше сред разхвърляните навред пробити качета, дървета и полуизгнили кошове, които навярно служеха и за столове, и за маси. От стените се изцеждаше лепкава влага. Една пукнатина, зеленикава дупка в черния таван, пропускаше дъжда точно върху сламеника. А миризмата, миризмата най-вече беше ужасна, отвратителна човешка миризма в тази пълна мизерия.

— Лельо Йолали — извика Мешен, — една дама иска да направи добро на Виктор… Какво му е на това говедо, че не идва, като го викат?

Купчина безформена плът се размърда на сламеника върху парцал от стара басма, който служеше за чаршаф; госпожа Каролин различи една жена на около четиридесет години, съвсем гола, без риза, наподобяваща полупразен мех, толкова беше мършава и нагърчена. Лицето й обаче не беше грозно, а още свежо, обкръжено от руси къдрици.

— Ох — изстена тя, — какво посещение, дано да е за наше добро, защото, бога ми, повече не може да продължава така… Само си представете, госпожо, че ето вече две седмици не мога да стана заради тези големия мръсни пъпки, които пребиват дупки в кълката ми… А нямам вече нито едно су, разбира се. Невъзможно е да продължа да търгувам. Имах две ризи, които Виктор ходи да продаде; струва ми се, че довечера ще пукнем от глад.

После, като повиши глас:

— Глупаво е, в края на краищата, излез оттам, малкият! Дамата не иска да ти направи нищо лошо.

А госпожа Каролин изтръпна, като видя как от един кош се надигна някаква маса, която бе взела за куп дрипи. Беше Виктор, облечен в остатъци от панталон и платнено палтенце, през чиито дупки се виждаше голото му тяло. Когато момчето застана изцяло пред светлината, нахлуваща през вратата, тя зяпна от изненада поразена от необикновената му прилика със Сакар. Всичките й съмнения се разпръснаха, бащинството беше неоспоримо.

— Аз не искам — заяви той — никой да ми досажда, като ме кара да ходя на училище.

Но тя продължаваше да го гледа с усилващо се безпокойство. Тревожеше я тази поразителна прилика — едната половина от лицето на момчето беше по-голяма от другата, носът бе сплескан надясно, а главата му сякаш бе смачкана на стъпалото, върху което майка му е била изнасилена. Освен това той изглеждаше необикновено развит за възрастта си — не беше много едър, но набит, напълно оформен на дванадесет години, вече окосмен като преждевременно израсло животно. Дръзките му алчни очи и чувствената му уста бяха като у мъжете. И това голямо дете смущаваше и плашеше като някакво чудовище със своето така внезапно възмъжаване, макар че цветът на лицето му още беше чист ги нежен като на момиче.

— Страх ли ви е от училището, малкия ми? — каза най-сетне госпожа Каролин. — И все пак вие ще бъдете по-добре там, отколкото тук… Къде спите?

Той с жест показа сламеника.

— Там, с нея.

Недоволна от този откровен отговор, леля Йолали се размърда, търсейки някакво обяснение:

— Бях му направила легло с един малък дюшек; а после трябваше да го продадем… Спим както можем, какво да се прави, като нищо не остана!

Мешен счете, че трябва да се намеси, макар че знаеше всичко, което ставаше тук.

— Съвсем не е прилично, Йолали… А пък ти, нехранимайко, можеше да дойдеш да спиш у дома, вместо да спиш тук с нея.

Но Виктор се изправи твърдо на своите къси, но яки крака и възрази с наглостта на ранното си мъжко развитие:

— Че защо, тя ми е жена!

Тогава леля Йолали, отпусната в затлъстялата си плът, започна да се смее, като се мъчеше да прикрие този позор и да обърне всичко на шега. Нежно възхищение звучеше в думите й:

— О, да, разбира се, ако имах дъщеря, не бих му я поверила… той е истински малък мъж.

Госпожа Каролин изтръпна. Сърцето й замря от страшно отвращение. Нима бе възможно? Този дванадесетгодишен хлапак, това малко чудовище, с една четиридесетгодишна жена, разсипана и болна, върху мръсния сламеник, сред тези дрипи и тази смрад! Ах, тази мизерия, която руши и разлага всичко!

Тя остави двадесет франка, побърза да излезе и отново потърси подслон при собственичката, за да вземе някакво решение и окончателно да се споразумее с нея. Една мисъл я озари при това отчаяно положение — дома за трудово възпитание: нали точно за това бе създаден този дом, за подобни пропаднали деца, за нещастници, затънали в калта, за които се полагат грижи, за да ги възродят и ги превъзпитат с хигиената и труда. Трябваше колкото се може по-скоро да измъкне Виктор от тази клопка, да го настани там и да преобрази живота му. Тя все още цялата трепереше. Взела това решение, тя се разнежи като жена: засега още нищо няма да казва на Сакар, ще изчака, докато поизчисти малко чудовището, преди да му го покаже, защото страдаше заради срама, който той щеше да изпита, като види този страшен свой потомък. Навярно няколко месеца щяха да бъдат достатъчни, после ще говори с него, щастлива от добрата си постъпка.

Мешен трудно разбра.

— Боже мой, госпожо, както ви е угодно… Само че аз си искам моите шест хиляди франка веднага. Виктор няма да мръдне от къщата ми, ако не си получа шестте хиляди франка.

Това изискване отчая госпожа Каролин. Тя не разполагаше с такава сума и естествено, не желаеше да иска парите от бащата. Напразно спореше и молеше.

— Не, не! Ако не е при мене момчето, ще има да чакам. Зная ги аз тия работи.

Най-сетне, разбирайки, че сумата е голяма и че може би няма да получи нищо, тя направи отстъпка:

— Е, добре, дайте ми две хиляди франка веднага. За остатъка ще чакам.

Но госпожа Каролин остана все така затруднена; питаше се откъде да вземе тия две хиляди франка, когато й хрумна мисълта да се отнесе към Максим. Не искаше повече да разсъждава. Той сигурно ще се съгласи да пази тайна, няма да откаже да даде тази малка сума, която положително баща му ще му върне. И си тръгна, като заяви, че утре пак ще дойде, за да вземе Виктор.

Беше едва пет часът, но тя толкова силно желаеше да свърши тази работа, че като се качи във фиакъра си, даде на кочияша адреса на Максим на авеню „Императрис“. Когато стигна там, камериерът й каза, че господинът се обличал, но все пак щял да му съобщи.

За миг тя се задъха в салона, където чакаше. Малката къща беше обзаведена изискано, разкошно и богато. Навред тапети и килими; нежен аромат на амбра лъхаше в топлата тишина на стаите. Всичко беше хубаво, изящно и спокойно, макар че в дома нямаше жена; младият вдовец, забогатял след смъртта на жена си, беше устроил живота си единствено за себе си и като мъж с опит бе затворил вратата си за всяко ново съжителство. Насладата от живота, която дължеше на жена си, не искаше да бъде нарушена от друга жена. Разочарован от порока, той го вземаше само като десерт, който му е забранен поради болния му стомах. Отдавна се бе отказал от желанието си да влезе в Държавния съвет, не участвуваше дори и в конните състезания — беше се наситил на конете, както на момичетата. Така че живееше сам, безделничеше, беше напълно щастлив, артистично и предпазливо ядеше богатството си със свирепия егоизъм на извратен красавец, издържан от жена, но станал вече сериозен.

— Моля госпожата да ме последва — каза завърналият се камериер. — Господинът ще ви приеме веднага в стаята си.

Госпожа Каролин беше с Максим в приятелски отношения, откакто той започна да я вижда като вярна домоуправителка винаги, когато ходеше на обяд у баща си. Като влезе в стаята, тя намери пердетата спуснати; шест свещи, поставени върху камината и еднокраката кръгла масичка, осветяваха със спокоен пламък това гнездо от пух и коприна, тази толкова натруфена като продажна жена стая с дълбоки кресла, с огромно, меко пухено легло. Това бе любимата му стая, отрупана с изтънчен вкус от скъпоценни мебели и украшения, чудесни предмети от миналия век, потънали, загубили се в купища най-разкошни платове.

Вратата към банята беше широко отворена; той се появи и каза:

— Какво има, какво се е случило?… Да не е умрял татко?

След като се бе окъпал, той бе облякъл елегантен костюм от бяло трико, в който изпъкваха свежото му напарфюмирано лице, красивата му моминска глава, вече изморена, и светлосините му очи, отразяващи вътрешна празнота. През вратата долиташе шумът от капките на един от крановете на ваната и от топлата вода лъхаше остър аромат на някакво цвете.

— Не, не, не е толкова сериозно — отвърна тя, смутена от спокойния и шеговит тон на въпроса. — Обаче това, което искам да ви кажа, ме затруднява малко… Прощавайте, че така се вмъкнах в дома ви…

— Наистина, ще обядвам навън, но все пак имам време да се облека… Но говорете, какво има?

Той чакаше, а тя се двоумеше, мънкаше, скована от този голям разкош, от тази изтънченост на вкуса в насладите, които чувствуваше около себе си. Изпитваше някакъв страх, липсваше й смелост да каже всичко. Възможно ли бе съдбата, толкова жестока към случайно роденото дете, захвърлено там, в клоаката на Неаполитанския квартал, да бъде толкова щедра към този тук, потънал в изящно богатство? Такива отвратителни мръсотии, глад и неизбежен разврат, от една страна, а от друга страна, такова изящество, изобилие, хубав живот. Нима парите са възпитанието, здравето, интелигентността? И докато долу си остава същата човешка кал, нима цялата цивилизация не се заключаваше в това, да миришеш хубаво и да живееш добре?

— Боже мой, каква история! Смятам, че не греша, като ви я разказвам… Освен това принудена съм, имам нужда от вас.

Максим я слушаше отначало прав, после седна пред нея, защото краката му се подкосиха от изненада. И когато тя млъкна:

— Нима! Нима аз не съм единственият син! Ето че едно ужасно малко братче пада от небето, без да извика „Варда!“.

Тя помисли, че той е заинтересован, и засегна въпроса за наследството.

— О, наследството на татко!

И направи такъв ироничен жест на безразличие, че тя не можа да го разбере. Как? Какво искаше да каже? Не вярваше ли в големите способности, в сигурното забогатяване на баща си?

— Не, не, аз съм си опекъл работата, нямам нужда от никого… Само че наистина толкова е смешно това, което научих, че не мога да не се смея.

Той действително се смееше, но засегнат, смътно разтревожен и като мислеше само за себе си, без да има още време да разбере какво му носи тази история — нещо хубаво или лошо. Но почувствувал, че това не го засяга, той подхвърли грубо няколко думи, които напълно го разкриха:

— Всъщност всичко това не ме интересува!

И като стана, влезе в банята и веднага се върна с една пиличка, с която спокойно затърка ноктите си.

— И какво ще направите с вашето чудовище? Не можете да го поставите в Бастилията, както Желязната маска.

Тогава тя заговори за сметките на госпожа Мешен, обясни намерението си да настани Виктор в дома за трудово възпитание и му поиска необходимите две хиляди франка.

— Не искам още сега да говоря по този въпрос с баща ви, само към вас можех да се обърна, вие трябва да направите тази първа вноска.

Обаче той категорично отказа.

— На баща ми никога, докато съм жив, нито едно су… Чуйте ме, заклел съм се, ако татко има нужда от едно су, за да премине мост, аз не бих му дал… Разберете, има много глупави истории и аз не искам да бъда смешен.

Тя гледаше, отново смутена от мръсните неща, за които той намекваше. Но в този момент, когато беше развълнувана, нямаше нито желание, нито време да го разпитва.

— А на мене — подзе тя с рязък глас — не бихте ли ми заели тия две хиляди франка?

— На вас, на вас…

Той продължаваше да пили ноктите си с красиво и леко движение, като я разглеждаше със светлите си очи, които проникваха чак в сърцето на жените.

— На вас все пак бих услужил… Вие сте наивна душа, вие ще го накарате да ми ги върне.

После отиде да вземе двете банкноти от едно малко бюро и като й ги даде, хвана ръцете й, задържайки ги приятелски усмихнат, като доведен син, който изпитва симпатии към мащехата си.

— Вие се мамите по отношение на татко, вие… О, не се оправдавайте, аз не се интересувам от вашите отношения… Жените са много особени, понякога им прави удоволствие да бъдат всеотдайни и естествено, те имат пълно право да правят това, което им доставя удоволствие… Но няма значение, обаче ако един ден бъдете лошо възнаградена, елате при мене, ще си поговорим.

Когато се видя отново в своя фиакър, все още задъхвайки се от меката топлина на малкия дом и от неговия хелиотропен парфюм, който бе проникнал в дрехите й, госпожа Каролин беше разтреперана, сякаш излизаше от някакво съмнително място, изплашена от тия намеци, от тия подигравки на сина към бащата, които усилваха нейните съмнения за неизвестното минало. Но сега тя нищо не искаше да знае, имаше парите, успокои се, като разпредели времето си за утрешния ден така, че още до вечерта детето да бъде измъкнато от порочната среда.

И така от сутринта тя трябваше да се разтича, защото имаше да изпълни редица формалности, за да бъде уверена, че нейното протеже ще бъде прието в дома за трудово възпитание. Положението й като секретарка на контролния съвет, които принцеса Д’Орвиедо, създателката на дома, бе съставила от десет светски дами, всъщност я улесни при тези формалности; и следобед тя можеше да отиде да вземе Виктор от Неаполитанския квартал. Носеше му подходящи дрехи и малко се безпокоеше от съпротивата, която малкият би й оказал, тъй като той не искаше и да чуе за училище. Но Мешен, на която бе изпратила телеграма и която я чакаше, още от прага й съобщи една новина, от която самата тя била съкрушена: през нощта неочаквано леля Йолали починала, лекарят не могъл да каже точно от какво, от удар може би или от някакво отравяне на кръвта; и ужасното било, че хлапакът, който спал с пея, забелязал в тъмнината, че е мъртва, чак когато почувствувал, че е съвсем студена. Остатъка от нощта прекарал при собственичката, потресен от тази драма, обзет от смътен страх, така че сега лесно се остави да го облекат и като че ли изглеждаше доволен от мисълта, че ще живее в къща с хубава градина. Нищо не го задържаше повече тук, тъй като дебелата, както той наричаше Йолали, щеше да гние в ямата.

Все пак госпожа Мешен, след като написа разписката за двете хиляди франка, постави своите условия:

— Нали се разбрахме? Остатъка до шестте хиляди франка ще изплатите наведнъж в срок до шест месеца… В противен случай ще се отнеса до господин Сакар.

— Но господин Сакар лично ще ви плати… — каза госпожа Каролин. — Днес аз просто го замествам.

Сбогуването между Виктор и старата братовчедка стана без нежности; една целувка по косата и той побърза да се качи в колата, докато тя, мъмрена от Буш, че се е съгласила на такъв аванс, продължаваше глухо да мърмори тревогата си, че заложникът й се изплъзва така.

— В края на краищата, госпожо, бъдете почтена с мене, иначе, заклевам ви се, че ще намеря начин да ви накарам да съжалявате.

От Неаполитанския квартал до дома за трудово възпитание на булевард „Бнно“ госпожа Каролин можа да изтръгне само едносрични отговори от Виктор, чиито блестящи очи жадно поглъщаха пътя, широките авенюта, минувачите и богаташките къщи. Той не знаеше да пише, едва можеше да чете, защото винаги бе бягал от училище, за да скита из укрепленията; и по детското му лице, узряло твърде рано, се отразяваха само Възбудените апетити на рода му, някакво стремително желание за наслада, подсилено от тора на мизерията и отвратителните примери, сред които бе израснал. На булевард „Бнно“ очите на този млад див звяр заблестяха още повече, когато, слязъл от колата, прекоси централния двор, където сградите за момчетата и за момичетата бяха вдясно и вляво. С един само поглед той бе огледал вече просторните площадки, обкръжени с хубави дървета, кухненските помещения, облицовани с фаянсови плочки, от чиито отворени прозорци лъхаше на месо, украсените с мрамор трапезарии, дълги и високи като църковни кубета, целия този царски разкош, който принцесата, упорствувайки в стремежа си да зърне всичко, искаше да даде на бедните. После, въведен в дъното, в крилото, заемано от администрацията, вкарван от канцелария в канцелария, за да бъде приет съгласно установените формалности, Виктор чуваше как новите му обувки скърцат по огромните коридори, по широките стълбища, по всички тия помещения, изпълнени с въздух и светлина, украсени като дворец. Ноздрите му се разширяваха, всичко това щеше да бъде негово.

Но когато госпожа Каролин, върнала се от приземния етаж, където бе слязла за подписването на един от документите, го поведе по друг коридор и го изправи пред някаква остъклена врата, той можа да види работилницата, в която момчетата на негова възраст, изправени пред тезгяхи, учеха дърворезбарство.

— Виждате ли, малкият ми — каза тя, — тук всеки работи, защото човек трябва да работи, ако иска да бъде здрав и щастлив… Вечерно време има учебни занимания и аз разчитам, нали така, че вие ще бъдете послушен и ще се учите добре… Вие сам ще решите бъдещето си, едно бъдеще, каквото никога не сте сънували.

Тъмна бръчка се бе появила по челото на Виктор. Той не отговори, а като завистлив разбойник започна да хвърля коси погледи с вълчите си очи към заобикалящия го разкош: да притежава всичко това, но без да прави нищо; да го завладее, да му се насити със силата на ноктите и зъбите. И от този миг той се превърна тук в бунтовник, в затворник, мечтаещ за кражби и бягство.

— Сега всичко е уредено — подзе госпожа Каролин. — Ще отидем в банята.

Такъв бе редът — всеки нов пансионер при постъпването си трябваше да се окъпе; ваните бяха горе, в кабини близо до лазарета, който имаше две отделения — едното за момчета, другото за момичета; в съседство бе пералнята. Шестте сестри от дома царстваха тук, в тази великолепна пералня, цялата в лакирана дървена ламперия, с дълбоки триетажни шкафове, и в образцовия лазарет, толкова светъл и бял, без никакво петънце, весел и чист като самото здраве. Много често и дамите от контролния съвет прекарваха тук по един час следобед не толкова за да контролират, колкото да подкрепят делото със своята всеотдайност.

А точно сега тук, в залата между двете отделения на лазарета, беше графиня Дьо Бовилие заедно с дъщеря си Алис. Много често тя я водеше в дома, за да я развлича, като й дава възможност да изпитва удоволствие от благотворителността. Този ден Алис помагаше на една от сестрите при приготвянето на филийки със сладко за две оздравяващи момиченца, на които бе разрешено да ядат.

— А, ето един новак! — извика графинята, като видя Виктор, когото бяха накарали да седне в залата, докато чакаше за банята.

Обикновено тя се държеше въздържано към госпожа Каролин, поздравяваше я само с кимване на глава, винаги без да я заговори, може би от страх да не завърже с нея съседски отношения. Но това момче, което тя водеше, тази добросърдечност, с която се отнасяше към него, навярно я разчувствуваха и я накараха да излезе от своята сдържаност. Двете жени заговориха полугласно.

— Само ако знаехте, госпожо, от какъв ад току-що го измъкнах. Моля ви да бъдете внимателна към него, както помолих всички тукашни госпожи и господа.

— Има ли родители? Вие познавате ли ги?

— Не, майка му е починала… Няма никой друг освен мене.

— Бедното момче!… О, какво нещастие!

През това време Виктор не откъсваше очи от филийките. В погледите му пламтеше някакво свирепо желание; освен в сладкото, което размазваха с нож, той се взираше в слабичките бели ръце на Алис, в нейния много тънък врат, в цялата й фигура на окаяна девица, която гаснеше в напразно очакване да бъде омъжена. Ако бяха само двамата, щеше с един удар да я прасне с глава в корема и да я търколи до стената, за да й вземе филийките. Младото момиче бе забелязало лакомите му очи и след като с поглед се посъветва с монахинята, се обърна към него:

— Гладен ли сте, малки приятелю?

— Да.

— Нали няма да се откажете от сладкото?

— Не.

— Значи, добре ще ви дойде, ако ви направя две филийки, които да изядете след банята?

— Да.

— Много сладко върху малко хляб, нали?

— Да.

Тя се смееше, шегуваше се, но той си оставаше сериозен и зяпнал с хищни очи, които поглъщаха и нея, и всичките й хубави неща.

В този момент се чуха радостни викове, силен шум се вдигна в двора на момчетата, излезли в следобедна почивка в четири часа. Работилниците се изпразваха, пансионерите имаха половин час, за да закусят и раздвижат краката си.

— Виждате ли — подзе госпожа Каролин, като го заведе пред един прозорец, — който работи, има право да играе… Вие обичате ли да работите?

— Не.

— А обичате ли да играете?

— Да.

— Е, ако искате да играете, ще трябва да работите… Всичко ще се уреди, ще бъдете благоразумен, аз съм уверена.

Той не отговори, лицето му поруменя от удоволствие, като гледаше как пуснатите на свобода другарчета скачат и викат; очите му отново се вгледаха във филийките, които младото момиче бе приготвило за него и сега ги слагаше в чинии. Да, свобода и развлечения по всяко време — той не искаше нищо друго. Отведоха го в банята, приготвена за него.

— Ето един малък господин, на когото тук съвсем няма да му бъде удобно, струва ми се — каза тихо монахинята. — Не вярвам на такива, които не те гледат в очите.

— Все пак не е грозно това момче — прошепна Алис — и по начина, по който те гледа, може да му дадете осемнадесет години.

— Вярно е — заключи госпожа Каролин, като изтръпна леко, — много е развито за годините си.

И преди да си отидат, дамите поискаха да си направят удоволствието да видят как малките оздравяващи момичета ядат филийките. Особено едното беше много интересно — русо, десетгодишно момиченце с вече разбиращи очи като възрастна жена, с болнаво, преждевременно развито телце, каквито имат момичетата в парижките предградия. Всъщност и нейната история беше като на другите: баща пияница, който водел в къщи срещнати по тротоара жени и после изчезнал с една от тях; майка, която заживяла с друг мъж, после с втори, накрай пропаднала и се пропила; и в тази среда малката била пердашена от всички тия мъже, когато не успявали в опитите си да я изнасилят. Една сутрин майка й трябвало да я изскубне от ръцете на един зидар, когото била довела вечерта. И въпреки това на тази майка, достойна за презрение, позволяваха да идва да вижда дъщеря си, защото именно тя беше молила да не й я отнемат, тъй като в своето падение беше запазила пламенна майчина любов към детето си. Точно сега тук беше тя — една мършава, пожълтяла и разсипана жена, със зачервени от плач очи, седнала до бялото легло, на което нейното момиченце, много чисто, облегнало се на възглавници, ядеше прилично филийките си.

Тя позна госпожа Каролин, виждала я бе при Сакар, при когото бе ходила да иска помощ.

— Ах, госпожо, още веднъж е спасена моята бедна Мадлен! В нейната кръв е цялото наше нещастие и затова лекарят добре ми каза, че няма да живее, ако остане в къщи и бъде постоянно измъчвана… Докато тук тя има месо, има вино, а освен това може да диша, свободна е… Моля ви, госпожо, кажете на добрия господин, че го благославям всеки час.

Едно ридание я задуши, сърцето й се разтапяше от благодарност. Тя говореше за Сакар, защото познаваше само него, както повечето от родителите, които имаха деца в дома за трудово възпитание. Принцеса Д’Орвиедо не се появяваше тук, докато той не жалеше време, приемаше питомците в дома, събираше всички нещастни деца от блатото, за да види колкото се може по-скоро в действие тази машина на благотворителността, която отчасти беше и негово дело; освен това той и сега продължаваше да се увлича по него, раздаваше от джоба си монети от по сто су на нещастните семейства, чиито деца спасяваше. И затова си оставаше единственият и истински бог за всички тия клетници.

— Нали така, госпожо? Кажете му, че някъде има една бедна жена, която се моли за него… Да, не защото съм религиозна, съвсем не искам да лъжа, никога не съм била лицемерна. Не, между църквите и мене всичко е свършено, защото ние вече никак не мислим за тях, полза няма, губиш си само времето, като ходиш там. Но това не пречи над нас все пак да има нещо и човек се утешава, когато призовава небето да благослови този, който му е сторил добро.

Сълзите й бликнаха, потекоха по увехналите й бузи.

— Чуй ме, Мадлен, чуй…

Момиченцето, доста бледо в своята бяла като сняг риза, което лижеше лакомо с върха на езика си сладкото върху филийката, вдигна глава с очи, изпълнени с щастие, и стана сериозно, без да престане да яде.

— Всяка вечер в леглото си, преди да заспиш, ще скръстиш така ръце и ще кажеш: „Господи мой, направи така, че господин Сакар да бъде възнаграден за добрината си, дари го с дълъг и щастлив живот…“ Чуваш ли, обещаваш ли ми?

— Да, мамо.

През следващите седмици госпожа Каролин живя в голямо душевно смущение. Нейните представи за Сакар не бяха вече ясни. Историята с раждането и изоставянето на Виктор, тази бедна Розали, обладана толкова грубо върху едно стъпало на стълбището, че останала недъгава, а и тези подписани и неплатени полици, и нещастното дете без баща, израснало в калта — цялото това плачевно минало я отвращаваше. Тя избягваше да си представя картините от това минало, както и не бе искала да предизвика откровеността на Максим — навярно се страхуваше да узнае за стари грехове, които много биха я огорчили. А от друга страна, виждаше плачещата жена, скръстила ръцете на момиченцето си, за да се моли за този човек; Сакар беше обожаван като бог заради добрината му, а и той действително бе добър и наистина бе спасил много души със своята енергична дейност, равняваща се на добродетел, когато работата беше хубава. Така тя стигна дотам, че не искаше да го съди, и за да успокои съвестта си на учена жена, която много бе чела и много бе разсъждавала, си казваше, че и той, както всички мъже, си има лоши и хубави страни.

Обаче в нея се породи смътен срам при мисълта, че му бе принадлежала. Това винаги я ужасяваше, успокояваше се само като се кълнеше, че тази връзка е свършена и това мигновено увлечение няма да се повтори. Така изминаха три месеца, през които два пъти седмично тя ходеше да вижда Виктор; и една вечер попадна пак в прегръдките на Сакар, стана напълно негова и прие тези отношения да бъдат постоянни. Какво всъщност ставаше с нея? Беше ли като другите любопитна? Или неговите минали любовни похождения, които беше разровила, са предизвикали в нея сластолюбиво желание от любопитство? Или пък не беше ли момчето станало връзката, фаталното сближаване между него, бащата, и нея, случайната майка осиновителка? Да, тук имаше някакво извратено чувство. В своята голяма мъка на бездетна жена положително всичко това я бе разнежило до сломяване на волята й, след като се бе заела да се грижи за сина на този човек в тия толкова трогателни обстоятелства. Всеки път, когато биваше с него, тя все по-пълно му се отдаваше, майчинското чувство се таеше в дъното на нейната всеотдайност. Впрочем, тя бе жена със здрав разум, приемаше жизнените факти, без да се измъчва да разбере хилядите сложни причини. За нея това ровене в сърцето и мозъка, този прецизен анализ, в който косъмът се цепи на четири, беше занимание за свободните светски дами, които не са заети с домакинска работа и нямат деца, за да ги обичат, за тия именно весели интелектуалки, които търсят извинения за своите падения, които с познанията си за душата прикриват влеченията на плътта си, еднакви както у херцогините, така и у слугините в ханищата. Но тя, която имаше толкова всестранни познания, която преди си беше губила времето да изгаря в стремежа си да опознае широкия, свят и да вземе участие в споровете на философите, бе разочарована от тия психологически упражнения, които целят да заменят пианото и бродирането и за които казваше през смях, че са развратили повече жени, отколкото са поправили. И затова в дни, когато грешеше, когато чувствуваше слабост в собствения си критерий, тя предпочиташе да бъде смела и да приема факта, след като го бе констатирала; и разчиташе, че трудът в живота ще изличи позора, за да поправи злото, както движещата се нагоре мъзга затваря цепнатината в сърцевината на дъба, възстановява дървесината и кората. Ако сега принадлежеше несъзнателно на Сакар, без да е уверена, че го уважава, тя се мъчеше да се издигне над това падение, като считаше, че той е достоен за нея, че е била прелъстена от неговите мъжки делови качества, от неговата способност да побеждава, от нейната вяра, че е добър и полезен за другите. Първият й срам беше изчезнал в оная нужда, която човек чувствува да оправдава своите грешки, и сега нямаше нищо по-естествено и по-спокойно от тяхната връзка — просто един разумен съюз; той беше щастлив, че я има в дома си вечер, когато не излизаше, а тя с почти майчинска любов го успокояваше със своя буден ум и своята честност. И за този парижки разбойник, изгарян и ощавен във всички финансови спекулации, беше незаслужено щастие, една награда, открадната както всичко друго, че притежаваше тази прекрасна, толкова млада и толкова здрава на тридесет и шест години жена с гъста, снежнобяла коса, много благоразумна, много смела, мъдра и човечна във вярата си в живота такъв, какъвто е, въпреки калта, която потокът отнася.

Изминаха месеци и трябва да се каже, че госпожа Каролин разбра, че Сакар е много енергичен и много предпазлив през началните трудни дни за Световната банка. Подозренията й за някакви съмнителни сделки, тревогите й, че ще бъдат изложени тя и брат й, се разпръснаха дори напълно, като го виждаше как непрекъснато се бори с трудностите, как не жали силите си от сутрин до вечер, за да осигури добрата работа на този огромен нов механизъм, чиито зъбчати колела скърцаха, готови да се разпаднат; тя му беше благодарна за това, възхищаваше му се. Действително работите на Световната банка не вървяха така, както той се бе надявал, защото срещу нея бе неумолимата съпротива на едрия капитал: разнасяха се лоши слухове, явяваха се препятствия, които парализираха средствата й, не даваха възможност да разгръща големи плодоносни мероприятия. Тогава той възприе като предимство бавния ход, на който го принуждаваха, като напредваше крачка по крачка върху здрава почва, като избягваше пропастите, като много внимаваше да избегне провал, когато се хвърли в рисковете на играта. Измъчваше се от нетърпение, трополеше като кон за надбягване, принуден да се разхожда в тръс, но никога досега началните стъпки на една кредитна банка не са били толкова почтени, нито толкова образцови; и на Борсата говореха за това с учудване.

При такова положение се стигна до датата на първото общо събрание. То беше насрочено за 25 април. Още на 20-и Ален пристигна специално от Ориента, за да председателствува, повикан спешно от Сакар, който вече се задушаваше в много тесните рамки на банката. Впрочем Амлен носеше прекрасни новини: сключени бяха договорите за образуването на генералната компания на обединените параходства, а освен това в джоба му бяха концесиите, които осигуряваха на някое френско дружество да експлоатира сребърните руди в Кармел; освен това в Константинопол той бе положил основите на една турска национална банка, която щеше да бъде истински клон на Световната банка. Обаче още не бе узрял големият въпрос за железопътните линии в Мала Азия, трябваше да се изчака, така че се налагало той да се върне там още на другия ден след събранието, за да продължи проучванията си. Очарован, Сакар има с него дълъг разговор, на който присъствува госпожа Каролин; той лесно убеди и двамата, че е абсолютно необходимо да се увеличи общественият капитал, за да могат да се справят с тия мероприятия. Той вече се бил съветвал с големите акционери Дегремон, Юре, Седий, Колб, които одобрили това увеличение; така че за два дни предложението би могло да бъде проучено, подготвено и представено на административния съвет в навечерието на събранието на акционерите.

Този съвет, свикан по спешност, на който присъствуваха всички членове на управителния съвет, се състоя тържествено в строгата голяма зала, в която нахлуваше зеленият полъх на големите дървета от съседния парк на Бовилие. Обикновено съветът заседаваше два пъти месечно: към 15 число се свикваше малкият — най-важният, в който участвуваха само истинските шефове, ръководителите на работата; а към 30 число — големият съвет, на който присъствуваха всички, дори немите и декоративните, за да одобрят и да подпишат предварително подготвените решения. Този ден Дьо Боен, маркизът с малката аристократическа глава, пристигна с първите, носейки с уморения си величествен вид одобрението на цялата френска аристокрация. Подпредседателят виконт Робен Шаго, един смирен и кротък човек, беше натоварен да посреща ония членове на съвета, които не бяха в течение на въпроса, да ги отвежда настрана и с няколко думи да им предава нарежданията на директора, на истинския господар. И, разбира се, всички с кимане на глава обещаваха да бъдат послушни.

Най-сетне заседанието започна. Амлен запозна съвета с доклада, който щеше да направи пред общото събрание. Това беше голям труд, който Сакар отдавна подготвяше, но бе окончателно съставил за два дни, като прибави и донесените от инженера сведения; сега той скромно, с голям интерес слушаше, сякаш не му беше известна нито една дума. Най-напред в доклада се изброяваха извършените от Световната банка операции от началото на нейното учредяване; те бяха добри, малки всекидневни сделки, сключвани от днес за утре — обикновена текуща банкова дейност. Все пак се очаквали доста големи печалби от мексиканския заем, който бил пуснат един месец преди това, след заминаването на император Максимилиан за Мексико: това беше един объркан заем с безумни премии и Сакар ужасно много съжаляваше, че поради липсата на пари не можеше повече да участвува в тази кална афера. Всичко това беше нещо обикновено, но бяха го преживели. За първия период, който обхващаше само три месеца, от 5 октомври — учредяването на банката, до 31 декември, сумата на печалбите възлизаше само на четиристотин и няколко хиляди франка, които позволиха да се погаси само една четвърт от разходите за обзавеждането, за изплащането на петте процента на акционерите и за внасянето на десетте процента в резервния фонд; освен това членовете на управителния съвет бяха получили съгласно устава десет на сто, така че оставаше една сума от около шестдесет и осем хиляди франка, които бяха отнесени към следващия баланс. Само дивиденти не бяха начислени. Нищо по-посредствено и по-достойно. Същото бе и с курса на акциите на Световната банка — на Борсата те бавно се бяха покачили от петстотин на шестстотин франка, без сътресение, а по един естествен начин, както курсовете на акциите на всяка уважаваща себе си банка; и от два месеца този курс беше затвърден, тъй като нямаше никаква причина да се повишава повече при тази обикновена дейност, в която сякаш дремеше новородената банка.

После докладът разглеждаше бъдещето — едно рязко увеличение на дейността, широк хоризонт за цялата редица големи мероприятия. Особено се наблягаше на генералната компания на обединените параходства, чиито акции Световната банка скоро щеше да пусне в обращение: една компания с капитал от петдесет милиона, която ще монополизира целия транспорт по Средиземно море и в която ще бъдат обединени две големи конкуриращи се дружества — „Фокейското“, обслужващо Константинопол, Смирна и Трапезунд през Пирея и Дарданелите, „Морското дружество“, обслужващо Александрия през Месина и Сирия; освен тях в компанията влизаха много други малки фирми като „Комбарел и Сие“ за Алжир и Тунис, вдовицата Анри Лиотар също за Алжир през Испания и Мароко, и най-сетне „Братя Феро-Жиро“ за Италия, чиито параходи пътуват между Неапол и градовете по адриатическото крайбрежие през Чивитавекиа. Ще завоюват цялото Средиземноморие, като съставят една компания от тия конкуриращи се дружества и фирми, които взаимно се унищожаваха. Благодарение на централизацията на капиталите ще построят стандартни бързоходни параходи с невиждан досега комфорт, ще увеличат рейсовете, ще създадат нови пристанища, ще превърнат Ориента в предградие на Марсилия; а какво значение ще има компанията след завършването на Суецкия канал, когато ще й бъде позволено да създаде връзки с Индия, Тонкин, Китай и Япония! Никога досега едно предприятие не е имало такива широки възможности и толкова сигурен успех. Следваше подкрепата, която щяха да окажат на турската национална банка, за която докладът даваше обширни технически подробности, доказващи нейната непоклатима мощ. Той приключваше това изложение за бъдещите сделки, като съобщи, че Световната банка взема под свое покровителство френското дружество за експлоатация на сребърните мини в Кармел, образувано с капитал от двадесет и пет милиона франка. Химическите анализи на пробите от минерала показваха значително високо съдържание на сребро. Но още по-убедително от науката древната поезия от тия свети места излива това сребро като чудотворен дъжд, като божествен блясък — тия думи Сакар бе прибавил с голямо задоволство в края на фразата.

Накрай, след обещанията за славно бъдеще, докладът в заключение предлагаше увеличение на капитала. Да го удвоят, да го направят от двадесет и пет на петдесет милиона. Възприета беше най-простата и най-разбираема от всички системи в света за пускане на акциите: ще бъдат пуснати петдесет хиляди нови акции, които ще бъдат запазени — акция срещу акция на притежателите на първите петдесет хиляди акции; така че в действителност не ще има дори публична подписка. Само че тези нови акции ще струват по петстотин и двадесет франка, тоест с премия от двадесет франка, съставляваща общата сума от един милион, който ще се отнесе в резервния фонд. Справедливо и благоразумно бе акционерите да бъдат ударени с този малък налог поради облагите, които ще имат. Всъщност беше необходимо да се плати една четвърт от стойността на акциите плюс премията.

Когато Амлен престана да чете, разнесоха се одобрителни възгласи. Всичко мина отлично, нито едно възражение не бе направено. През цялото време на доклада Дегремон, много задълбочен в разглеждане на ноктите си, се бе усмихвал, обзет от смътни мисли; депутатът Юре, излегнал се във фотьойла си, дремеше с премрежени очи, мислейки си, че е в Камарата; а банкерът Колб спокойно, без да се прикрива, правеше дълги изчисления върху няколко листа хартия, поставени пред него, както пред всеки член на съвета. Обаче Седий, винаги неспокоен и мнителен, поиска да постави въпроса: какво ще стане с акциите на онези акционери, които няма да поискат да използуват правата си? Ще ги запази ли дружеството за своя сметка, което ще бъде незаконно, тъй като капиталът може официално да се утвърди при нотариуса само когато всички акции бъдат изкупени? Ако обаче дружеството пожелае да се освободи от тях, на кого и как ще бъдат дадени? Но още при първите думи на фабриканта на коприна маркиз Дьо Боен, забелязал, че Сакар проявява нетърпение, го прекъсна, като каза със своя величествен аристократичен тон, че съветът предоставя тия подробности на председателя и на директора, и двамата много компетентни и предани хора. И последваха само поздравления, заседанието бе закрито сред всеобщо одобрение.

На другия ден общото събрание даде повод за наистина трогателни изяви. То се състоя пак в залата на улица „Бланш“, където бе фалирал един притежател на танцувален салон; преди да пристигне председателят, в изпълнената вече зала се разнасяха най-добри слухове, а най-вече един, който се шушукаше на ухо: силно атакуван от нарастващата опозиция, Ругон, министърът, братът на директора, бил разположен да облагодетелствува Световната банка, ако вестникът й „Есперанс“, бивш католически орган, започне да защищава правителството. Един депутат от левицата подхвърлил ужасните думи: „Втори декември е престъпление!“, думи, които отекнаха от единия до другия край на Франция като някакво пробуждане на обществената съвест. Необходимо било да се отговори на това с големи дела — предстоящото Световно изложение щяло да удесетори оборота, очаквали се големи печалби от Мексико и от другаде, тържествуващата империя достигнала своя апогей. А една малка група акционери, привлечена от Жантру и Сабатани, се смееше много на един друг депутат, който при разискванията за армията проявил необикновената фантазия да предложи във Франция да бъде въведена пруската наборна система. В Камарата се присмели: трябва ли ужасът от Прусия да смути някои мозъци след конфликта с Дания и глухото недоволство на Италия подир битката при Солферино! Но шумът от отделните разговори и обшият шепот в залата изведнъж стихнаха, когато влязоха Амлен и бюрото. Още по-скромен, отколкото в заседанието на административния съвет, Сакар не се показваше, губеше се сред тълпата. Той си позволи само да даде знак за аплодисменти, одобряващи доклада, който поднасяше на събранието сметките от първия баланс, прегледан и приет от комисарите контрольори Лавиниер и Русо, и предлагаше удвояване на капитала. Единствено събранието беше компетентно да разреши това увеличение, което впрочем то реши с ентусиазъм, напълно опиянено от милионите на генералната компания на обединените параходства и на турската национална банка, признавайки необходимостта капиталът да съответствува на значението, което ще има Световната банка. А пък сребърните мини в Кармел бяха приети с религиозно благоговение. След като благодариха на председателя, директора и на членовете на административния съвет, акционерите си тръгнаха, мечтаейки всички за Кармел, за този чудотворен сребърен дъжд, падащ от светите места, озарени със слава.

След два дни Амлен и Сакар, придружени този път от подпредседателя виконт Робен-Шаго, отидоха пак на улица „Сент Ан“ при нотариуса Льолорен, за да декларират увеличението на капитала, който, както те заявиха, бил напълно покрит. Истината бе, че около три хиляди акции не бяха взети от акционерите, които имаха право на тях, и останаха на разположение на дружеството, което отново ги мина формално на сметката на Сабатани. Пак старото нарушение, но сега още по-голямо, което, станало система, даваше възможност да се натрупват в касите на Световната банка известно количество от собствените й ценни книжа, един вид боеви резерв, който й позволяваше да спекулира, да се хвърля в разгара на борсовата битка, ако трябва да поддържа курса в случай на атака от страна на обединили се противници, играещи на спадане на акциите.

Всъщност Амлен, макар че не одобряваше тази незаконна тактика, в края на краищата напълно се беше доверил на Сакар относно финансовите операции; между тях двамата и госпожа Каролин се води разговор само относно петстотинте акции, които той ги бе принудил да вземат при първата емисия, а сега, при втората, естествено ги накара да вземат още толкова, всичко хиляда акции, за които трябваше да се плати една четвърт от стойността им плюс премията, общо сто тридесет и пет хиляди франка, които братът и сестрата непременно искаха да платят — бяха получили неочаквано наследство от около триста хиляди франка от една леля, починала десет дни след единствения си син от същата болест, която бе уморила и него. Сакар не ги възпря, но не им обясни как смята да изплати своите акции.

— О, това наследство! — каза през смях госпожа Каролин. — За пръв път имаме такъв късмет… Смятам, че вие ни носите щастие. Моят брат получава тридесет хиляди франка, разноските си за дългите пътувания, а сега пък толкова много злато ни пада от небето сигурно защото вече нямаме нужда… Ето че сме богати.

Тя гледаше Сакар с благодарност от все сърце, вече победена, вярваща в него, губейки всеки ден от своята прозорливост поради все по-голямата любов, която изпитваше към него. После, възбудена все пак от веселата си откровеност, тя продължи:

— Както и да е, но ако аз бях спечелила тези пари, уверявам ви, че не бих ги рискувала във вашите сделки… Но една леля, която ние едва сме познавали, едни пари, за които никога не сме мислили, всъщност пари, намерени на улицата, изобщо нещо не много почтено, от което малко ме е срам… Разбирате ли, не са ми по сърце, бих искала да ги загубя.

— Точно така — каза Сакар също шеговито, — тези пари ще се увеличат и ще ви дадат милиони. Няма по-добър начин за използуване на крадени пари… Няма да мине и седмица и вие ще видите, ще видите как курсът ще се повиши!

И наистина Амлен, който трябваше да забави заминаването си, с изненада присъствува на едно бързо покачване курса на акциите на Световната банка. При ликвидацията в края на месец май курсът надмина седемстотин франка. Това бе обикновен резултат, предизвикан от всяко увеличение на капитала: това е класическият удар, начинът да предизвикаш успеха, да накараш курса да препусне в галоп при всяка нова емисия. Но за успеха допринесе и убедителната мащабност на предприятията, които банката щеше да финансира; големи жълти афиши, разлепени из цял Париж, съобщаващи за предстоящата експлоатация на сребърните мини в Кармел, напълно размътиха главите, предизвикаха началото на едно опиянение, на страстта, която трябваше да се засили и да замъгли разума. Почвата беше подготвена, торището на Империята, образувано от разлагащи се отпадъци, загрято от възбудени апетити, беше извънредно благоприятно за лудо развихряне на спекулативни предприятия, които на всеки десет-петнадесет години задръстват и отравят Борсата, оставяйки зад себе си само развалини и кръв. Вече като гъби никнеха съмнителни предприятия, големите компании се хвърляха във финансови авантюри, избухваше неудържима страст към играта сред този креслив разцвет на Империята, цял един взрив от удоволствия и разкош, който обещаваше да бъде предстоящото Изложение — краят на нейното великолепие, един лъжлив фееричен апотеоз. И в безумното увлечение, обхванало тълпата, сред блъсканицата, създадена по улиците от други съмнителни предприятия, Световната банка най-сетне тръгна напред като мощна машина, която е предопределена да подлуди всички, да унищожи всичко и която свирепи ръце нагряваха без мярка, до експлодиране.

След като брат й отново отпътува за Ориента, госпожа Каролин остана сама със Сакар и техният интимен, почти съпружески живот продължи. Тя пак упорито се грижеше за къщата, правеше икономии като вярна домоуправителка, въпреки че материалното състояние и на двамата се бе променяло. И все така спокойна, усмихната и винаги в добро настроение, съвестта й биваше смущавана само от въпроса за Виктор, като се двоумеше дали още дълго време трябва да крие от бащата съществуването на неговия син. Бяха много недоволни от него в дома за трудово възпитание, който той преобръщал с главата надолу. Шестте пробни месеца бяха изтекли, нима щеше да покаже малкото чудовище, преди то да бъде очистено от своите пороци? Понякога истински страдаше при тази мисъл.

Една вечер едва не заговори Сакар, който изпадаше в отчаяние от скромните помещения на Световната банка и бе убедил съвета да наемат партера на съседната къща, за да разширят отделите, докато се осмели да продължи построяването на луксозния дворец на своите мечти. Така че сега отново пробиваше вътрешни врати, разбиваше стени, за да отваря още гишета. И понеже се връщаше от булевард „Бино“, отчаяна от една ужасна постъпка на Виктор, който почти бе изял ухото на другарчето си, тя помоли Сакар да се качат горе при нея.

— Приятелю, искам да ви кажа нещо.

Но горе, когато го видя с изцапано рамо от гипс и с лице, озарено от новата си идея да разширява, като остъкли също и двора на съседната къща, тя нема̀ куража да го съкруши с отвратителната тайна. Не, ще чака още, необходимо е ужасният негодник да се поправи. Тя не можеше да причинява мъка на другите.

— Е да, приятелю, исках да ти говоря за този двор. Беше ми хрумнала точно такава мисъл като вашата.