Серия
Ругон-Макарови (18)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
L’Argent, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

VI

Редакцията на „Есперанс“, западащия католишки вестник, който по предложение на Жантру Сакар бе купил, за да пропагандира Световната банка, се намираше на улица „Сент Жозеф“ на първия етаж на една голяма, стара, почерняла и влажна сграда, издигаща се в дъното на двора. От преддверието започваше коридор, в който непрекъснато гореше светилен газ; вляво бе кабинетът на Жантру, директора, до него друга стая, която Сакар бе запазил за себе си, а вдясно една до друга бяха общата редакционна зала, кабинетът на секретаря и стаите на различните служби. От другата страна на стълбищната площадка се помещаваха администрацията и касата, които един вътрешен коридор, заобикалящ стълбището, съединяваше с редакцията.

Този ден Жордан завършваше някаква хроника в общата зала, където отрано се бе настанил, за да не го безпокоят; когато удари четири часът, той излезе, за да намери разсилния Дьожоа, който под силния пламък на светилния газ, въпреки че навън блестеше юнски ден, жадно четеше борсов бюлетин, който им донасяха и с който той пръв се запознаваше.

— Кажете, Дьожоа, господин Жантру ли дойде?

— Да, господин Жордан.

Младият човек се подвоуми, кратко замайване го спря за няколко секунди. В трудното начало на неговия щастлив семеен живот изскочиха стари дългове; и въпреки че имаше късмет да намери този вестник, в който печаташе статии, той преживяваше остра парична криза, защото му бе наложен запор върху заплатата, а освен това тези дни трябваше да изплати една нова полица, за да не му продадат скромната мебелировка. Вече напразно два пъти бе молил за аванс, но директорът му отказваше, макар че му показваше изпълнителния лист, който държеше в ръцете си.

Все пак се реши и се приближи до вратата, но разсилният го спря:

— Господин Жантру не е сам.

— О!… С кого?

— Дойдоха с господин Сакар и господин Сакар ми нареди никой да не влиза при тях освен господин Юре, когото очаква.

Жордан въздъхна облекчено, че трябваше да почака, толкова много му бяха мъчителни тия искания на пари.

— Добре, ще завърша статията си. Уведомете ме, когато директорът бъде свободен.

И той тръгна, но Дьожоа го задържа, за да му каже със силно ликуващ глас:

— Знаете ли, че Световната банка достигна 750?

Жордан с жест отвърна, че това съвсем не го интересува, и влезе в редакционната зала.

Почти всеки ден Сакар идваше в редакцията след Борсата и дори често определяше срещи в стаята, която бе запазил за себе си, за да уговаря там особени и загадъчни сделки. Жантру, който официално бе само директор на „Есперанс“ и пишеше във вестника литературно издържани и цветисти политически статии, които дори самите негови противници признаваха за произведения на „най-чист тънък вкус“, беше едновременно и негов секретен агент, всеотдаен изпълнител на деликатни задачи. Между другото именно той организираше широката разгласа на дейността на Световната банка. Сред многото гъмжащи малки финансови издания той бе избрал и купил десетина. Най-добрите от тях принадлежаха на съмнителни банкови къщи, чиято много проста тактика се състоеше да издават тия вестничета и да ги разпространяват срещу годишен абонамент от два-три франка, сума, която не покриваше дори пощенските разноски; обаче издателите имаха интерес от парите и акциите на клиентите си, които вестникът им привличаше. Наред с отпечатването на борсовите курсове, изтеглените номера на ценни книжа и всевъзможните технически сведения, ползуващи малките рентиери, постепенно се вмъкваха реклами под формата на препоръки и съвети, отначало въздържани, разумни, а скоро след това невъздържани, привидно спокойни, но безочливи, причиняващи разорение на наивните абонати. Сред тези двеста или триста издания, които по този начин опустошаваха Париж и Франция, неговият нюх беше избрал тия, които още не бяха много лъгали и не се бяха много изложили. Обаче големият удар, който искаше да направи, бе да купи „Финансов бюлетин“, който имаше вече дванадесет години напълно честно съществуване; но една такава честност беше много скъпа; и той чакаше Световната банка да стане по-богата и да се издигне на това положение, когато фанфарите с последни оглушителни сигнали оповестят триумфа й. Дейността му не се ограничаваше само с образуването на послушен отряд от тези специални вестничета, които във всеки свой брой да възхваляват забележителната дейност на Сакар; той се договаряше също и с големите политически и литературни вестници, непрекъснато поместваше в тях благоприятни съобщения, хвалебствени статии, за които им се заплащаше на ред — тяхното сътрудничество си осигуряваше, като им подаряваше акции при новите емисии. Освен това под негово ръководство „Есперанс“ не водеше груба, силно хвалебствена кампания, а даваше обяснения, дори критикуваше, бавно завладяваше публиката, за да я ограби по привидно честен начин.

Този ден Сакар се бе уединил с Жантру, за да разговарят за вестника. Той беше открил в сутрешния брой статията на Юре, който прекалено хвалеше речта на Ругон, произнесена снощи в Камарата; беше страшно разярен и чакаше депутата, за да се обясни с него. Нима мислеха, че брат му го издържа? Нима му плащат, за да нарушава линията на вестника с безкритично одобряване и на най-незначителните постъпки на министъра? Като го чу да говори за линията на вестника, Жантру безмълвно се усмихна. Всъщност той го слушаше много спокойно, вгледал се в ноктите си, докато нямаше опасност бурята да се изсипе върху главата му. Този човек със своя цинизъм на отчаял се интелигент силно се отвращаваше от литературата — и от едната, и от другата, както наричаше страниците на вестника, в които се печатаха статиите, дори и неговите; започваше да се вълнува само когато стигаше до обявленията. Сега цял блестеше в ново облекло, пристегнат в елегантен редингот с пъстра цветна розетка на бутониерата; през лятото ходеше с тънко, светло пардесю, преметнато на ръка, а зимно време се увиваше в кожух от сто луидора; грижеше се най-вече за прическата си, носеше безукорно блестящи, лъскави като огледало шапки. Въпреки това имаше празноти в неговата елегантност, чувствуваше се някаква вътрешна нечистоплътност, старата кир на изложилия се преподавател, изпаднал от лицея в Бордо в Парижката борса, чиито отвратителни мръсотии бяха просмукали и боядисали кожата му, която от десет години се мъчеше да изчисти; същото се чувствуваше и в арогантната самоувереност при новото му положение — изпадаше в жалки състояния, унижаваше се, обзет от внезапен страх да не бъде изритан както преди. Печелеше годишно по сто хиляди франка, харчеше двойно, но никой не знаеше за какво, защото нямаше любовница, навярно бе жертва на някакъв долен порок — неизвестната причина, поради която е бил изгонен от университета. Освен това абсентът в луксозните клубове бавно го погубваше, продължаваше своята разрушителна дейност, започната в дните, когато е живял мизерно и е посещавал долните кафенета; капеше последната му коса, оголваше черепа и лицето, върху което само ветрилообразната черна брада беше неговата единствена гордост и му придаваше вид на солиден човек. А когато Сакар му заговори отново за линията на вестника, той го спря с жест на уморен човек, който никак не обича да си губи времето в излишно вълнение и е решил да говорят за сериозни работи, докато чакат Юре.

От известно време Жантру замисляше нови методи за разгласа. Най-напред искаше да напише брошура от двадесетина страници за големите предприятия на Световната банка, но във формата на малък драматичен роман на достъпен стил; искаше с тази брошура, която ще се раздава безплатно, да наводни провинцията, дори най-затънтените краища. След това възнамеряваше да създаде агенция за съставяне и отпечатване на борсов бюлетин, който да се изпраща безплатно или на много ниска цена на стотина най-добри окръжни вестници: по този начин в кратко време иде имат в ръцете си мощна армия, една сила, с която всички конкуриращи ги банкови къщи ще бъдат принудени да се съобразяват. Познавайки Сакар, той му вдъхваше така своите идеи, които Сакар присвояваше, правеше ги свои, разширяваше ги до такава степен, че действително ги претворяваше. Минутите течаха, двамата започнаха да се занимават с фондовете за рекламата през тримесечието, със субсидиите за големите вестници, с опасния за тях редактор на бюлетина на една враждебна фирма, чието мълчание трябваше да купят, и с въпроса за участието им в продажбата с наддаване на четвъртата страница на един много стар и уважаван вестник. С тяхното прахосничество, с парите, които хвърляха с такъв голям шум по всички страни, се изразяваше най-вече огромното им презрение към публиката, пренебрежението им като умни делови хора към тънещата в невежество тълпа, готова да вярва на всички басни, тълпа, която толкова малко разбираше от сложните борсови операции, че и най-безсрамните лъжи я разпалваха и караха да вярва, че ще завали дъжд от милиони.

Когато Жордан се мъчеше да измисли още петдесет реда, за да попълни определените му две колони, Дьожоа го повика.

— О — каза той, — сам ли е господин Жантру?

— Не още, господин Жордан… Вашата госпожа е тук и ви вика.

Много разтревожен, Жордан бързо излезе. От няколко месеца, откакто госпожа Мешен бе успяла най-сетне да открие, че пише под свое име в „Есперанс“, той бе преследван от Буш заради шестте полици от по петдесет франка, подписани някога на един шивач. Общата сума от триста франка на шестте полици той все пак би платил, но в отчаяние го хвърляше огромната лихва, с която задължението бе нараснало на седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима. Той се бе споразумял да плаща по сто франка месечно, но не устояваше на задължението, тъй като младото му семейство имаше по-належащи нужди и всеки месец лихвите все повече растяха; неприятностите се подновиха и ставаха нетърпими. И в този момент той преживяваше отново острата криза.

— Какво има? — попита той жена си, която намери в чакалнята.

Но не й остана време да отговори, вратата на директорския кабинет се отвори шумно, Сакар се появи и се развика:

— Ах, така значи! Но в края на краищата, Дьожоа, къде е господин Юре?

Объркан, разсилният запелтечи:

— За бога, господине, той не е тук, аз не мога да го накарам да дойде по-бързо.

Вратата бе затворена с псувня и Жордан, който бе отвел жена си в един от съседните кабинети, можа спокойно да я попита:

— Какво има, мила?

Марсел, една пълничка брюнетка, обикновено хладнокръвна, с бяло лице, със сияещи очи и усмихната уста, която имаше щастливо изражение дори в трудни моменти, сега изглеждаше напълно съкрушена.

— О, Пол, да знаеш само! Дойде един човек, о, един страшно отвратителен човек, който миришеше лошо и мисля, че беше пил… Каза ми, че всичко е свършено, че за утре е насрочена продажбата на нашите мебели… Държеше един афиш, който непременно искаше да залепи долу на вратата.

— Ами, невъзможно е! — извика Жордан. — Не съм получил нищо, а има и други формалности.

— Ах, да, ти разбираш тия работи още по-малко от мен! Когато се получават съобщения, ти дори не ги четеш… Та, значи, за да не залепи афиша, аз му дадох два франка и изтичах тук, исках веднага да те предупредя.

Двамата бяха отчаяни. Застрашено бе тяхното малко домакинство на авеню „Клиши“, скромната мебелировка от акажу, тапицирана в синьо, която толкова трудно изплатиха с месечни вноски, с която толкова много се гордееха, макар че понякога й се присмиваха, намирайки я ужасно еснафска! Те обичаха мебелите си, бяха част от тяхното щастие още от брачната нощ в тези две малки, толкова слънчеви стаички с широк изглед чак до Мон Валериен, колко много пирони бе заковал той, а тя колко майсторски бе направила драпериите от червен памучен плат, за да придаде на жилището артистичен вид! Възможно ли бе да им разпродадат всичко това, да ги изгонят от този уютен кът, където им бе приятно дори когато мизерствуваха.

— Виж какво — каза той, — смятах да поискам аванс и ще направя каквото мога, но няма голяма надежда.

Тогава тя нерешително му довери какво бе намислила:

— Ето какво съм решила… О, нямаше да го направя без съгласието ти, затова дойдох да говоря с тебе… Да, имам намерение да се обърна към родителите си.

Той остро отказа.

— Не, не, никога. Ти знаеш, че не искам да съм им задължен с нищо.

Наистина Можандрови се държаха към тях много прилично. Но той не можеше да забрави тяхната студенина, когато след самоубийството на неговия баща и пълното му опропастяване те не се съгласяваха на отдавна подготвяния брак на дъщеря им и склониха едва след нейното категорично желание, но като взеха срещу него оскърбителни мерки, между другото да не му дадат нито една су зестра, убедени, че момък, който пише във вестниците, изяжда всичко. По-късно дъщеря им щяла да ги наследи. Поради това двамата — и тя, както и той — твърдо бяха решили и устояваха досега на това решение: да умрат от глад, но да не искат нищо от родителите й, освен да ядат у тях веднъж седмично, в неделя вечер.

— Уверявам те — подзе тя, — нашата сдържаност е смешна. Нали аз съм единственото им дете, нали един ден всичко ще бъде мое!… Баща ми разправя наляво и надясно, че си е осигурил петнадесет хиляди франка рента от печалбите в търговията с брезенти във Вилет; освен това родителите ми имат къща с хубава градина, където са се оттеглили… Глупаво е толкова да се измъчваме, когато те плуват в излишества. Всъщност те никога не са били лоши. Казвам ти, че ще отида да ги видя.

Тя се усмихваше храбро, с решителен вид, с твърдото желание да ощастливи своя скъп съпруг, който толкова много се труди, без да получи досега от читателите и от критиката нищо друго освен голямо безразличие и няколко плесници. Ах, тези пари! Тя би желала да има толкова много, че да му ги поднесе с ведра, а той не бива да бъде глупав и да отказва, тъй като го обича и на него дължи всичко. Вълшебната мечта на Мадлен, на тази Пепеляшка, в каквато се преобразяваше, бе: с малките си ръце да слага съкровищата на кралското си семейство в краката на своя разорен принц, за да го подпомогне в неговия поход към славата, в завоюването на света.

— Хайде — каза му тя весело, като го целуна, — трябва и аз да направя нещо за тебе, не бива само ти да се мъчиш!

Той склони и решиха тя веднага да отиде в Батиньол, на улица „Льожандр“, където живееха родителите й, и да се върне с пари, за да може той още тази вечер да плати. Като я изпращаше на стълбището развълнуван, сякаш й предстоеше голяма опасност, те трябваше да се отдръпнат, за да мине Юре, който най-сетне пристигаше. Когато бе отново в редакционната зала, за да довърши хрониката си, той чу силен шум от гласове, които крещяха в кабинета на Жантру.

В този час Сакар пак беше всемогъщ, отново господар, който иска да му се подчиняват, като знаеше, че държеше всички чрез надеждата за печалба и страха от загуба в играта за огромно богатство, която разиграваше заедно с тях.

— О, ето ви! — извика той, като забеляза Юре. — Нима се забавихте в Камарата, за да поднесете на големия човек вашата статия в рамка?… Знайте, че до гуша ми дойде от вашето кадене с тамян, ще му счупите главата с кандилницата; чаках ви, за да ви кажа, че турям край на това, ще трябва за в бъдеще да ни давате друго нещо.

Объркан, Юре погледна Жантру. Но той, твърдо решил да не си навлича неприятности, като го подкрепя, със зареян поглед рошеше с пръсти хубавата си брада.

— Как друго нещо? — можа най-сетне да отвърне депутатът. — Ами аз ви давам това, което ми бяхте поискали!… Когато взехте този вестник, орган на католицизма и реализма — „Есперанс“, който водеше ожесточена борба срещу Ругон, вие ме помолихте да напиша поредица от похвални статии, за да докажем на вашия брат, че нямате намерение да му бъдете противник, и едновременно с това ясно да очертаем новата линия на вестника…

— Точно линията на вестника — подзе Сакар още по-рязко, — обвинявам ви, че излагате именно линията на вестника… Нима мислите, че ще стана подвластен на брат си? Наистина никога не съм скривал възторга и признателната си любов към императора, не забравям какво му дължим всички и това, което лично аз му дължа. Само че не да се атакува империята, а, напротив, да се изпълнява дългът на верния гражданин, да се сигнализира за допуснатите грешки… Ето я линията на вестника: преданост към династията, но пълна независимост по отношение на министрите, тия амбициозни личности, които се стараят и си съперничат само за да спечелят благоволението на Тюйлери.

И той се увлече в разбор на политическото положение, за да докаже, че императорът бил зле съветван. Той обвиняваше Ругон, че е загубил някогашната си властна енергия, вярата си в абсолютната власт и че освен това се примирявал с либералните идеи с единствената цел да запази своя портфейл. А той се биеше с юмрук в гърдите, наричайки се неизменен бонапартист още от самото начало, който вярва в преврата и е убеден, че спасението на Франция днес, както и в миналото, е в гения и силата на един човек. Да, по-добре е да помагат за развитието на неговия брат, отколкото да оставят императора да се самоубие с нови отстъпки, по-добре е той да обедини непримиримите привърженици на диктатурата, да се сближи с католиците, за да избегне бързия провал, който той предвиждаше. А Ругон да внимава, защото „Есперанс“ може да поднови кампанията си в полза на Рим.

Юре и Жантру го слушаха изумени от гнева му, те никога не бяха предполагали, че Сакар има толкова пламенни политически убеждения. Юре се опита да защити последните мероприятия на правителството.

— Ами! Драги мой, ако империята върви към свобода, то е, защото цяла Франция върви решително натам!… Императорът е увлечен, Ругон е принуден да го следва.

Но Сакар минаваше вече към други нападки, без да се мъчи да вложи някаква логика в своите атаки.

— Ето, вижте нашата външна политика, тя е окаяна… От времето на договора във Вила Франка, след Солферино, Италия ни мрази, че не изведохме докрай кампанията и не й дадохме Венеция; и се стигна дотам, тя се съюзи с Прусия, уверена, че ще й помогне да победи Австрия… Когато войната избухне, вие ще видите какъв шум ще се вдигне и колко ще ни бъде неприятно на нас; още повече че направихме голяма грешка, като оставихме Бисмарк и крал Вилхелм да завладеят херцогствата по време на конфликта с Дания, въпреки един подписан от Франция договор — това е плесница, не ни остава нищо друго, освен да дадем и другата си буза… Ах, войната е сигурна, вие си спомняте как спадна курсът на френските и италианските фондове през миналия месец, когато се предположи, че ще се намесим в германския въпрос. След не повече от петнадесет дни Европа ще пламне.

Все повече и повече изненадан, Юре възрази въпреки навика си:

— Вие говорите като вестниците на опозицията, а все пак не искате „Есперанс“ да върви след „Льосиекл“ и другите… Не ви остава нищо друго, освен по примера на тия вестници да загатвате, че императорът се е унизил относно херцогствата и е позволил на Прусия да се разширява безнаказано само защото дълги месеци държи в бездействие цяла армия в Мексико. Хайде, признайте честно, ако свършим с Мексико и нашите войски се върнат… И после, аз не ви разбирам, скъпи мой. Ако искате, запазете Рим за папата, защо се правите на недоволен от бързо сключения мир във Вилафранка? Венеция на Италия, но това значи в Рим не по-късно от две години, вие го знаете като мене; и Ругон го знае също така, макар че от трибуната уверява хората в противното.

— О, вие сам виждате, че е измамник! — извика гордо Сакар. — Никога няма да пипнат папата, чувате ли, без цяла католическа Франция да се надигне, за да го защити… Ние ще му предоставим нашите пари, да, целия капитал на Световната банка! Аз имам план, нашето дело е там, а ако продължавате да ме дразните, ще ме предизвикате да кажа неща, за които още не искам да говоря.

Силно заинтересован, Жантру изведнъж наостри уши, започвайки да разбира, мъчейки се да извлече полза от всяка мимоходом уловена дума.

— Най-сетне — подзе Юре — аз искам да зная какво да пиша в моите статии, така че трябва да се разберем… Искате ли да се намесваме или искате да не се намесваме? Ако сме за спазване на принципа на националностите, с какво право ще ходим да се бъркаме в работите на Италия и на Германия?… Искате ли да открием кампания срещу Бисмарк? Да, в името на нашите застрашени граници…

Но Сакар, излязъл извън себе си, се изправи и избухна.

— Какво искам ли, искам Ругон повече да не се подиграва с мене… Защо ли? Ами заради всичко, което направих досега. Купих вестник, най-върлия от неприятелите му, превърнах го в орган, предан на неговата политика, а вас оставих в продължение на месеци да го възпявате. А този тип никога не ни е помогнал, аз все още чакам услуга от него!

Депутатът боязливо подхвърли, че там, в Ориента, подкрепата на министъра извънредно много е подпомогнала инженер Амлен, като му отваряла всички врати и упражнявала натиск върху известни лица.

— Оставете ме, моля, на мира! Иначе той не можеше да постъпи… Но нима някога ме е предупредил в навечерието на някое повишение или намаление на курсовете той, който е в толкова изгодно положение, че всичко знае? Я си спомнете! Аз десетки пъти съм възлагал да го подпитвате — нали го виждате всеки ден, а досега все още не сте ми донесли едно истинско полезно сведение… Няма да ви бъде толкова тежко да ми предадете от него една думичка.

— Разбира се, но той не обича така, казва, че тези работи били търгашество, за което после човек винаги се разкайва.

— Хайде де! Толкова ли е честен с Гундерман? Прави се на почтен с мене, а осведомява Гундерман.

— О, с Гундерман, разбира се! Всички имат нужда от Гундерман, без него не биха могли да сключат нито един заем.

В миг Сакар, тържествуващ, започна силно да пляска с ръце.

— Ето, стигнахме, вие признавате! Империята е продадена на евреите, на мръсните евреи. Всичките ни пари са осъдени да паднат в техните хищни лапи. На Световната банка не й остава нищо друго освен да се срине пред тяхното всемогъщество.

И той изля наследствената си омраза, поднови своите обвинения срещу тази раса от търговци и лихвари, бродещи от векове сред народите, чиято кръв пият като паразитите на крастата и шугата, като напредват, въпреки оплюванията и ритниците, към сигурно завладяване на света, който ще покорят един ден с непобедимата сила на златото. И той се ожесточаваше най-вече срещу Гундерман, като се отдаваше на старата си злоба, на неосъщественото си бясно желание да го повали, макар да предчувствуваше, че този човек е граничният камък, на който ще си разбие главата, ако някога влезе в бой с него. Ах, този Гундерман! Един прусак по душа, макар че е роден във Франция! Той навярно е на страната на Прусия, която на драго сърце би подкрепил с парите си, а може би дори я подпомагаше тайно. Нали една вечер се бе осмелил да каже в един салон, че ако някога избухне война между Прусия и Франция, французите ще бъдат победени.

— До гуша ми дойде, разбирате ли, Юре! И запомнете добре това, което ще ви кажа: ако моят брат не ми помогне с нещо, аз също с нищо вече няма да му помагам… Когато от негово име ми донесете една добра дума, искам да кажа, сведение, което ще можем да използуваме, аз ще ви оставя отново да го възпявате. Ясно ли е?

Беше много ясно. Жантру, откривайки своя Сакар под кожата на теоретизиращ политик, започна пак да рови брадата си с върха на пръстите си. Но Юре, разтърсен в своята предпазлива хитрост на нормандски селянин, изглеждаше доста затруднен, защото беше заложил благополучието си върху двамата братя и много му се искаше да не се кара нито с единия, нито с другия.

— Вие имате право — прошепна той. — Но нека заговорим под сурдинка, защото не се знае какви събития ще настъпят. И аз ви обещавам да направя всичко, за да научавам от големия човек поверителни сведения. С първата новина, която той ми съобщи, скачам във фиакъра и идвам при вас.

Изиграл ролята си, Сакар започна да се шегува.

— За вас всички аз работя, приятели мои… Аз винаги съм бивал разоряван и все пак съм изяждал по един милион годишно.

И като се върна отново към разгласата:

— Ей, Жантру, вие трябва да развеселите малко вашия борсов бюлетин… Да, вие знаете смешни думи, каламбури. Публиката обича тия неща, с духовитости всичко можеш да й втълпиш в главата… Нали така? Каламбури!

Сега пък беше ред на директора да се разсърди. Той се гордееше с литературната си изисканост. На трябваше да обещае. Измислил в момента една история, той им я разказа: твърде почтени жени му предложили да им се татуират реклами по най-интимните места на телата им. Тримата мъже, след като се смяха много силно, отново станаха най-добрите приятели в света.

В това време Жордан най-сетне бе завършил своята хроника и нетърпеливо чакаше да се завърне жена му. Идваха редактори, той води разговори с тях, после се върна в чакалнята. А там малко се възмути, като изненада Дьожоа да подслушва, залепил ухо на директорската врата; дъщеря му Натали караулеше.

— Не влизайте — измънка разсилният. — Господин Сакар е още вътре… Аз помислих, че са ме повикали…

Истината бе, че, измъчван от силно желание да спечели, откакто бе купил осем акции от Световната банка, напълно платени с четирите хиляди франка, спестени от покойната му жена, сега вече живееше само в очакване да изпита радостното вълнение от повишението на курса на тези акции; той боготвореше Сакар, поглъщаше всяка негова дума като слово на оракул; когато Сакар биваше тук, той не можеше да устои на желанието на узнае съкровените му мисли и да чуе какво говори в светилището. Всъщност той не правеше това от егоизъм, мислеше само за дъщеря си, беше радостно възбуден, след като изчисли, че неговите осем акции по курс седемстотин и петдесет франка му бяха вече донесли печалба от хиляда и двеста франка, които, прибавени към капитала, правеха пет хиляди и двеста франка. При повишение още със сто франка ще има мечтаните шест хиляди, зестрата, която книговезецът искаше, за да позволи на сина си да се ожени за неговата дъщеря. При тази мисъл сърцето му се разтапяше, очите му се изпълваха със сълзи, като гледаше това дете, за което се бе грижил като същинска майка и с което толкова щастливо живееше в малкото жилище, откакто го бе взел от дойката.

Много смутен, той продължи да говори каквото му дойде наум, за да прикрие любопитството си.

— Натали, която дойде да ме види, току-що е срещнала вашата жена, господин Жордан.

— Да — обясни младото момиче, — тя зави по улица „Фейдо“. О, как тичаше!

Нейният баща й разрешаваше да ходи където си иска, имаше й пълно доверие, както сам казваше. С основание разчиташе на нейното добро поведение, защото всъщност тя беше много сдържана, твърдо решена сама да устрои своето щастие, и затова не искаше да опетни с никаква глупост толкова отдавна подготвяния брак. Тази усмихната девойка с тънка талия, големи очи и хубаво бледо лице беше упорита егоистка и обичаше само себе си.

Жордан, който се изненада и не можеше да разбере, извика:

— Как по улица „Фейдо“?

Той нямаше повече време да разпитва, защото Марсел влезе задъхана. Веднага я заведе в съседния кабинет, но там завари редактора по съдебните въпроси и затова отидоха да се уединят на една пейка в дъното на коридора.

— Е, какво?

— Ами, мили мой, готово, само че не ми беше много леко.

Той беше доволен, но забеляза, че е нещо огорчена; тя бързо му разказа всичко на тих глас, въпреки че се бе зарекла да скрие известни подробности, обаче от него не можеше да има тайни.

От известно време Можандрови промениха отношението си към своята дъщеря. Не бяха толкова нежни, изглеждаха много заети, бавно увличайки се в нова страст — борсовата игра. Историята им беше като на всички: бащата, дебел, плешив и спокоен човек с бели бакенбарди, и майката, слаба, работлива, пъргава жена, която му бе помагала да забогатее, живееха охолно в своята къща с петнадесет хиляди франка рента, като скучаеха, че вече не вършат нищо. Оттогава бащата нямаше друго развлечение освен да получава рентата си. Преди той ръмжеше срещу всички видове спекулации, вдигаше рамене от гняв и състрадание, когато говореше за бедните глупци, които оставят да им одират кожите в толкова много крадливи, нечистоплътни предприятия. Но неотдавна, като получи една значителна сума, той реши да купи с тези пари ценни книжа — това не било спекулация, а обикновен влог; обаче от този ден доби навика още след закуска да прочита грижливо в своя вестник борсовия бюлетин, за да следи курсовете. И злото дойде именно оттам, страстта го обхващаше постепенно, като гледаше скоковете на курсовете и живееше в отровната атмосфера на борсовата игра; въобразяваше си как се печелят милиони за един час, а той за тридесет години бе спечелил само някакви си стотина хиляди франка. Не можеше да се въздържа да не говори с жена си за това след всяко ядене: какъв удар би могъл да направи, ако ме се бе заклел да не играе никога! Той й обясняваше играта, маневрираше със средствата си с мъдрата тактика на кабинетен генерал, винаги успяваше тържествено да победи въображаемите противници, защото се блазнеше, че е станал най-големият специалист по въпросите на премиите и борсовите операции. Загрижена, тя му заявяваше, че би предпочела да се удави веднага, отколкото да вижда, че той рискува дори едно су; той я успокояваше — за какъв го смяташе? Никога! Обаче се появи един благоприятен случаи; отдавна двамата безумно бяха мечтали да си построят в градината малък парник за около пет-шест хиляди франка; така че една вечер с треперещи от приятно вълнение ръце той постави върху работната маса на жена си шест хилядарки, като каза, че ги е спечелил на Борсата: удар, в който бил сигурен, едно увлечение, което обещаваше, че няма да повтори — бе рискувал само заради парника. Едновременно разсърдена и замаяна от радост, тя не посмя да му се скара. На следващия месец той се хвърли в една операция за премии, като обясни на жена си, че съвсем не се страхува, тъй като играел с ограничена сума. После, дявол да го вземе, все пак имало добри шансове и глупаво щяло да бъде да остави друг да спечели. И за нещастие той започна да играе по сметка, отначало на дребно, като ставаше все по-смел, а пък тя, винаги загрижена като добра стопанка, макар че очите й блестяха и при най-малка печалба, продължаваше да му предсказва, че ще умре като сетен бедняк.

Най-много го укоряваше капитан Шав, братът на госпожа Можандр. Понеже не му стигаха хиляда и осемстотинте франка от пенсията, той играеше на Борсата; обаче беше хитра лисица, ходеше там, както чиновникът отива в службата си, оперираше само в брой, доволен, когато вечер се връщаше с двадесет франка; правеше предпазливи всекидневни операции, толкова скромни, че не можеха да го разорят. Неговата сестра му бе предложила стая в дома си, в къщата, която им бе станала доста широка, откакто Марсел се омъжи; но той бе отказал, искаше да бъде свободен, имаше си пороци; заемаше едностайна квартира в дъното на един двор на улица „Нолет“, в която непрекъснато се вмъкваха фусти. Печалбите му се превръщаха в бонбони и сладкиши за младите му приятелки. Той винаги бе предупреждавал Можандр, като му повтаряше да не играе, а да си гледа живота; а когато Можандр му крещеше: „Ами вие?“, той отвръщаше с енергичен жест: о, това било нещо съвсем различно, той нямал петнадесет хиляди франка рента — та затова! Играел по вина на това мръсно правителство, което експлоатирало старите ветерани, отнемало радостта на тяхната старост. Неговото главно възражение срещу играта беше, че математически играчът винаги трябва да губи: ако печели, удържат му за посредничеството и за марки; ако губи, пак плаща същите такси; така че, ако допуснем, че печели толкова пъти, колкото губи, пак ще трябва да плати от джоба си марките и посредничеството. В Парижката борса тия такси възлизат годишно на огромната сума от осемдесет милиона. И той повтаряше тази цифра — осемдесет милиона, които събират държавата, борсовите посредници и агенти.

На скамейката в дъното на коридора Марсел разказваше на съпруга си част от тази история.

— Мили мой, трябва да кажа, че попаднах в лош момент. Мама се караше на татко заради една загуба, която претърпяла на Борсата… Да, изглежда, че той не може вече да се измъкне. Много е глупаво, защото преди не признаваше нищо друго освен работата… Така че се караха, имаше и едни вестник „Финансов бюлетин“, който мама размахваше под носа му, като му крещеше, че нищо не разбирал и че била предвидила спадането. Тогава той намери друг вестник, „Есперанс“, и поиска да й покаже статията, от която бе почерпил сведението… Представи си, у тях е пълно с вестници, те се ровят в тях от сутрин до вечер и си мисля, нека бог ми прости, че и мама започва да играе, макар че толкова много се гневи.

Жордан не можа да удържи смеха си, тя бе толкова забавна, като се мъчеше с жестове да му представи сцената.

— Накратко, аз им казах за нашето затруднение и ги помолих да ни заемат двеста франка, за да спрем преследванията. Да беше ги чул как се развикаха: двеста франка, когато били загубили две хиляди на Борсата! Не съм ли се подигравала с тях? Да ги разоря ли искам?… Никога не бях ги виждала такива. Те бяха толкова мили към мен, бяха готови всичко да похарчат, за да ми правят подаръци! Трябва наистина да са полудели, защото какъв смисъл има да си развалят така живота, когато са толкова щастливи в своята хубава къща, без да имат неприятности, като ядат спокойно спечеленото с толкова труд състояние.

— Надявам се, че не си настоявала — каза Жордан.

— Не, настоявах и тогава те се нахвърлиха върху тебе… Виж как ти казвам всичко, бях се зарекла да скрия това от тебе, но се изпуснах… Повториха ми, че добре са предвидили тия неща, че не било професия да се пише във вестниците, че ние ще свършим в болница. И когато се разгневих и се готвех да си тръгна, пристигна капитанът. Ти знаеш, че чичо Шав винаги ме е обожавал. Та пред него те се вразумиха, още повече че той тържествуваше и питаше татко дали ще продължава да се оставя да го крадат… Мама ме дръпна настрана, мушна ми петдесет франка в ръката, като ми каза, че с тези пари сме могли да получим разсрочка за няколко дни, докато се оправим.

— Петдесет франка! Каква милостиня! И ти ги прие?

Марсел нежно хвана ръцете му, усмирявайки го със своето спокойно благоразумие.

— Хайде не се сърди… Да, приех ги и после много добре разбрах, че ти никога няма да се решиш да ги отнесеш на съдия-изпълнителя, и затова веднага отидох при него, при този съдия-изпълнител, ти го знаеш, на улица „Каде“. Но, представи си, той отказа да ги вземе, като ми обясни, че има категорични нареждания от господин Буш и че само господин Буш може да спре изпълнението. Ах, този Буш! Не мразя никого, но този ме ужасява и отвращава! Въпреки това аз изтичах до дома му на улица „Фейдо“, той се задоволи с тези петдесет франка и ние петнадесет дни няма да бъдем обезпокоявани.

От силно вълнение лицето на Жордан се бе сгърчило и сълзи, които се мъчеше да задържи, изпълваха очите му.

— Това ли направи, мила женичке, това ли направи!

— Ами да, не искам повече да се безпокоя! Какво от това, че съм слушала глупости, щом като ще те оставят да работиш спокойно!

И тя започна да се смее сега, като разказваше за посещението си при Буш в мръсната стая с папките, за грубия начин, по който той я приел, за заканите му, че няма да им остави нито една дрипа, ако в момента не му бъде изплатен целият дълг. Смешното било, че тя си направила удоволствието да го накара да излезе от кожата си, като му оспорила законното право над този дълг, на тия полици за триста франка, нараснали с разноските на седемстотин и тридесет франка и петнадесет сантима, които той навярно е купил за сто су при някоя разпродажба на стари парцали. Той се задушавал от ярост; най-напред защото бил загубил много време и бил положил много труд в продължение на две години, за да намери длъжника; така че заради умението му, проявено в това търсене на човека, не следвало ли да бъде възнаграден за всичко? Така се падало на тези, които той успявал да залови? Накрая той все пак взел петдесет франка, защото от предвидливост бил винаги готов да се споразумее.

— Ах, мила женичке, колко си смела и колко те обичам! — каза Жордан и в увлечението си целуна Марсел, макар че в този момент минаваше секретарят на редакцията.

После с тих глас я попита:

— Колко ти останаха за в къщи?

— Седем франка.

— Добре! — подзе той много щастлив. — Има с какво да прекараме два дни и няма да искам аванс, който впрочем ще ми откажат. Това много ми тежи… утре ще отида да проверя във „Фигаро“ дали ще ме отпечатат една статия. Ах, ако завърша моя роман и ако той добре се продава!

Марсел също го целуна.

— Да, всичко ще тръгне много добре!… Нали ще се приберем заедно? Ще бъде много мило и ще си купим за утре една херинга от ъгъла на улица „Клищи“, където видях прекрасни. За тази вечер имаме картофи със сланина.

След като помоли един колега да прегледа неговите коректури, Жордан тръгна с жена си. Впрочем Сакар и Юре също излязоха. Когато бяха на улицата, точно пред вратата на вестника спря купе, от което видяха да слиза баронеса Сандорф, която ги поздрави с усмивка и пъргаво тръгна към редакцията. Понякога тя посещаваше Жантру. Сакар, когото силно възбуждаше със своите големи, обкръжени със синьо очи, бе готов да се върне.

Горе в кабинета на директора баронесата не пожела дори да седне. Като минавала, била дошла да го поздрави, с единствената цел да го попита дали знае нещо ново. Въпреки че той сега заемаше такъв пост, тя продължаваше да се отнася към него както по времето, когато той ходеше всяка сутрин при баща й, господин Ладрикур, и с дълбоки поклони като борсов комисионер чакаше да получи някой ордер. Баща й беше възмутително груб и тя не можеше да забрави ритника, с който той бе изхвърлил навън Жантру, когато бе изпаднал в ярост след една голяма загуба. А сега, когато той бе при извора на новините, тя отново бе станала близка с него и се мъчеше да го разпитва.

— Е, няма ли нещо ново?

— Вярвайте ми, нищо не зная.

Но тя продължаваше да го гледа с усмивка, уверена, че той не иска да каже нищо. За да го принуди към откровеност, заговори за тази глупава война, която можеше да избухне между Австрия, Италия и Прусия. Спекулата се развихряше, започваше страшно спадане на италианските фондове, както и на всички други ценни книжа. Била доста загрижена, защото не знаела докога да следи това явление, тъй като вложила значителни суми до следващата ликвидация.

— Вашият съпруг не ви ли осведомява? — попита шеговито Жантру. — Нали той заема отговорно място в посолството.

— О, моят съпруг! — прошепна тя с презрителен тон. — От моя съпруг аз нищо вече не мога да изтръгна.

Той още повече се развесели, подхвърли и други думи, дори намекна за главния прокурор Делкамбр, любовника, който, както се говореше, плащал загубите й, когато тя решавала да ги плати.

— Ами и приятелите ли не знаят нищо, нито тия от двореца, нито тия от Върховния съд?

Тя се престори, че не е разбрала, и с умоляващ тон продължи да говори, като не го изпускаше из очи:

— Хайде, бъдете любезен… вие знаете нещо.

В бясното си увлечение по всички фусти, нечисти и елегантни, които се докосваха до него, той веднъж се бе опитал да купи, както сам грубо се изразяваше, тази отчаяна борсова играчка, която се държеше с него толкова фамилиарно. Но още при първата дума, при първия жест тя се бе възмутила с такова отвращение и с такова презрение, че той се закле да не повтаря опита. С този човек, когото баща й посрещаше с ритници! О, никога! Тя не бе стигнала още дотам.

— Любезен? Защо да бъда любезен? — каза той смутено, като се смееше. — Вие никога не сте била любезна към мене.

Тя веднага стана отново сериозна, със суров поглед. Обърна му гръб, за да си тръгне, когато той с досада, мъчейки се да я оскърби, добави:

— Нали сте срещнали Сакар на вратата? Защо не попитахте него, тъй като той нищо няма да ви откаже?

Тя рязко се обърна.

— Какво искате да кажете?

— Боже мой, разбирайте ме както ви е угодно… Хайде, не бъдете толкова потайна, аз съм ви виждал в дома му, а аз го зная!

Тя се разбунтува от възмущение, оцелялата гордост на рода и се надигаше от мътното дъно, от калта, в която всеки ден по малко я завличаше страстта и. Обаче не избухна, просто каза с ясен и груб глас:

— О, така ли, мили мой, за каква ме вземате? Вие сте луд… Не, не съм любовница на вашия Сакар, защото не пожелах.

И тогава той й се поклони като възпитан и културен човек.

— О, госпожо, вие сте направили най-голямата грешка. Вярвайте ми и ако пак имате възможност, не пропускайте случая, защото вие, която винаги сте на лов за сведения, ще ги намирате много лесно под възглавницата на този именно господин… О, боже мой! Да, там ще бъдете като в гнездо, ще трябва само да бъркате с хубавите си пръсти.

Тя взе всичко на смях, примирила се с неговия цинизъм. Когато му стисна ръката, той почувствува своята съвсем студена. Истина ли е, че тази жена с толкова червени устни, за която казваха, че била ненаситна, се задоволява само със задълженията си с ледения и костелив Делкамбр?

Месец юни изтече. На петнадесети Италия бе обявила война на Австрия. От друга страна, Прусия за по-малко от две седмици с мълниеносен поход окупира Хановер, завладя Хесен, Баден и Саксония, като връхлетя ненадейно върху невъоръженото население. Франция не се помръдна, добре осведомените хора шушукаха тихо на Борсата, че тайно споразумение я свързвало с Прусия, откакто Бисмарк ходил при императора в Биариц; и загадъчно се говореше за компенсациите, с които ще се заплати нейният неутралитет. Обаче спадането продължаваше катастрофално. На 4 юли се получи новината, че австрийците са претърпели поражение при Садова. Този внезапен гръм порази всички ценни книжа. Очакваше се войната да продължи ожесточено, защото Австрия, бита от Прусия, беше победила Италия при Кустоца; говореше се още, че тя събирала остатъците от своята армия, като изоставяла Бохемия. На Борсата ордерите за продажба валяха като дъжд, но вече нямаше купувачи.

На 4 юли Сакар, отишъл в редакцията доста късно, към шест часа, не намери Жантру, който от известно време съвсем се бе отдал на своите страсти: неочаквани изчезвания и гуляи, от които се връщаше разсипан, с мътни очи, без някой да може да разбере кое повече го разрушаваше — жените или алкохолът. В такива моменти редакцията се изпразваше, оставаше само Дьожоа, който вечеряше на масичката в ъгъла на чакалнята. И Сакар, след като написа две писма, щеше да си тръгва, когато със зачервено лице при него като вихрушка влезе Юре, без дори да губи време да затваря вратите.

— Драги приятелю, драги приятелю…

Той се задъхваше, поставил двете си ръце на гърдите.

— Ида от Ругон… Тичах, защото нямах фиакър. Най-сетне намерих кола. Ругон получи телеграма оттам. Видях я… Една новина, една новина…

Сакар го спря с рязък жест и побърза да затвори вратата, защото забеляза, че Дьожоа обикаля с наострени уши.

— Кажи сега какво има?

— Ето какво, австрийският император отстъпва Венеция на императора на Франция, приемайки неговото посредничество пред кралете на Прусия и Италия за сключване на примирие.

Настъпи мълчание.

— Значи, тогава мир?

— Естествено.

Поразен, без още нищо да съобрази, Сакар изруга:

— Дявол да го вземе! А на Борсата всичко спада?

После добави машинално:

— И никой друг ли не знае тази новина?

— Да, телеграмата е поверителна, съобщението дори няма да излезе утре сутринта във вестник „Монитьор“. Париж ще научи най-рано след двадесет и четири часа.

Едва сега блесна светкавицата, изведнъж настъпи просветлението. Той отново изтича до вратата и я отвори, за да види дали някой не подслушва. Беше извън кожата си, застана отново пред депутата и хвана двата ревера на редингота му.

— Мълчете! Не така високо! Ние сме господари на положението, ако Гундерман и бандата му не са предупредени… Чувате ли, нито една дума на никого в света! Нито на приятелите ви, нито на жена ви!…

Точно сега имаме шанс, че Жантру го няма, само ние двамата ще знаем, че имаме време да действуваме… О, аз не искам да работя само за себе си. Но и за вас, и за нашите колеги от Световната банка. Само че с много хора тайна не се запазва. Всичко ще пропадне, ако нещичко се разчуе утре преди откриването на Борсата.

Много развълнуван и потресен от големината на удара, който щяха да предприемат, Юре обеща да запази пълно мълчание. Разпределиха си задачите и решиха, че трябва да действуват веднага. Сакар бе вече сложил шапката си, когато му хрумна да запита:

— Значи, Ругон ви натовари да ми предадете тази Новина?

— Разбира се.

Беше се подвоумил, лъжеше: телеграмата бе върху бюрото на министъра и той бе имал дързостта да я прочете, останал сам за минутка. Но тъй като в негов интерес бе двамата братя да бъдат в сърдечно разбирателство, тази лъжа му се видя много уместна, още повече, като знаеше, че те не желаят да се виждат и да разговарят по тези въпроси.

— Добре — заяви Сакар, — няма какво да се каже, този път е бил любезен… Да вървим!

В чакалнята беше само Дьожоа, който се бе мъчил да чуе, без ясно да долови нещо. Все пак те почувствуваха, че той е развълнуван, подушил огромната плячка, толкова възбуден от тази миризма на парите, че застана пред прозореца на площадката на стълбището, за да ги види как прекосяват двора.

Трудността се състоеше в това, че трябваше да действуват бързо и много предпазливо. На улицата се разделиха: Юре се зае с малката вечерна борса, а Сакар въпреки напредналото време тръгна да търси комисионери, борсови посредници и агенти, за да даде ордери за покупки. Обаче искаше да разпредели, да разпръсне тия ордери колкото се може на повече места, като се страхуваше да не предизвика някакво съмнение; а най-важното — поиска да си придаде вид, че среща хората, а не ходи да ги търси по домовете им, което би изглеждало странно. За щастие случайността му помогна, на булеварда забеляза борсовия посредник Жакоби, пошегува се с него и го натовари с доста голяма операция, без много да го учуди. Сто крачки след това попадна на едно високо русо момиче, за което знаеше, че е любовница на един друг посредник, на Дьоларок, зет на Жакоби; и понеже тя му каза, че тук сега имала среша с него, той я натовари да му предаде неговата визитна картичка, на която написа няколко думи. После, знаейки, че Мазо тази вечер ще бъде на банкет с бивши съученици, той отиде в същия ресторант и промени нарежданията си, които му бе дал рано същия ден. Но най-много му провървя, когато се прибираше към полунощ — спря го Масиас, който излизаше от театър „Вариете“. Те тръгнаха заедно нагоре към улица „Сен Лазар“; Сакар успя да изиграе ролята на чудак, който вярва в покачването на курса, но, разбира се, не веднага; и накрая му възложи ордери за значителни покупки чрез Натансон и други борсови посредници, като му каза, че действува от името на група приятели, което всъщност беше истина. Когато си легна, беше заел позиция за покачването с ценни книжа за повече от пет милиона.

На другия дек още в седем часа Юре беше при Сакар и му разказваше как бе действувал на малката борса на тротоара пред пасажа на Операта, където купил максимума, стараейки се все пак да не повиши много курсовете. Неговите ордери възлизаха на един милион, но тъй като двамата смятаха, че ударът е още много скромен, решиха да продължат кампанията. Имаха на разположение целия предобед, обаче най-напред се нахвърлиха върху вестниците, треперейки да не намерят новината, някаква бележка или просто един ред, който ще провали комбинацията им. Не, пресата не знаеше нищо, беше още заета изцяло с войната, препълнена с телеграми, които даваха дълги подробности за битката при Садова. Ако никакъв слух не се разнесе до два часа следобед, ако имаха на разположение един час след откриването на Борсата, дори само половин час, ще направят удара, ще ограбят еврейството, както казваше Сакар. Отново се разделиха, всеки побягна в своята посока, за да хвърли други милиони в битката.

Тази сутрин Сакар прекара в обиколки из улиците, като душеше въздуха; почувствувал голяма нужда от движение, бе освободил колата си още след първата обиколка. Той посети Колб, при когото звънтенето на златото приятно блазнеше ухото му като някакво обещание за победа: има сили да не каже нищо на банкера, който не знаеше нищо. После отиде при Мазо, не за да даде нов ордер, а просто да се престори, че е загрижен за този, който бе дал снощи. И тук още нищо не знаеха. Само малкият Флори го разтревожи, защото упорито се въртеше около него: единствената причина бе искреният възторг на младия чиновник към финансовия гений на директора на Световната банка; понеже госпожица Шушу вече му струваше много скъпо, Флори започна да прави дребни борсови операции, мечтаеше да узнае какви нареждания дава неговият голям човек, за да се включи в играта му.

Най-сетне, след като набързо обядва у Шампо, където с дълбока радост изслуша песимистичните оплаквания на Мозер и на самия Пийро, предсказвайки ново спадане на курсовете, Сакар още в дванадесет и половина часа бе на площада пред Борсата. Той искаше да види как идва народът, както сам се изразяваше. Беше непоносимо горещо, жаркото слънце падаше отвесно, огряваше стъпалата и с отраженията си нагряваше като в пещ тежкия въздух в перистила; празните столове пращяха в тази жега, а пък спекулантите стояха прави, търсеха тънките сенки на колоните. Под едно дърво в градината той забеляза Буш и госпожа Мешен, които започнаха оживено да разговарят, щом го видяха, дори му се стори, че двамата се готвят да тръгнат към него, но след това се отказаха: дали знаеха нещо тия долни вехтошари, постоянно търсещи паднали в калта ценни книжа? Тази мисъл го накара да изтръпне за миг. Но нечий глас го повика и на една пейка откри Можандр и капитан Шав, които се караха, обвинявайки се един друг; Можандр сега се подиграваше на мизерно дребната игра на капитана за един наполеон, спечелен в брой като в някое провинциално кафене при ожесточена игра на пикет: нима днес той не би могъл да рискува с по-сериозна операция, която сигурно ще има успех? Нали бе ясно като бял ден, че спадането ще продължи? И затова той викаше Сакар за свидетел: нали курсът ще спада? Той бе застанал твърдо на тази позиция, толкова уверено, че би могъл да заложи цялото си състояние. Запитан така направо, Сакар отвърна с усмивки, с неопределени клатения на главата, съжалявайки, че не може да предупреди този добър човек, когото познаваше като много работлив и благоразумен, когато продаваше брезенти; но нали се бе заклел да пази пълно мълчание и бе яростно увлечен в играта, като комарджия, който не иска да прекъсне шанса. После вниманието му се отклони в друга посока: зададе се купето на баронеса Сандорф, той го проследи с поглед и видя, че този път спира на улица „Банк“. Изведнъж си спомни за барон Сандорф, съветника в посолството на Австрия: баронесата положително знаеше и сега всичко ще провали с някаква женска необмислена постъпка. Той прекоси улицата, започна да обикаля колата, която, неподвижна и безмълвна, изглеждаше мъртва с тоя кочияш, вдървен на капрата. Но скоро едно от прозорчетата се спусна и той се приближи учтиво, като се поклони.

— Е, господин Сакар, още ли ще спадаме?

Той помисли, че е въдица.

— Ами да, госпожо.

После, тъй като тя го гледаше загрижено, с мигане на очите, което му беше известно като характерно за играчите, той разбра, че и тя нищо не знае. Вълна от топла кръв нахлу в главата му и му стана приятно.

— Значи, господин Сакар, няма да ми кажете нищо?

— Вярвайте ми, госпожо, нищо повече от това, което вие вече навярно знаете…

И той се отдалечи, мислейки си: „Ти не бе любезна с мене, сега изпий горчивата чаша! Може би друг път ще бъдеш по-мила.“ Никога досега не бе я чувствувал толкова желана, беше уверен, че ще дойде време да я притежава.

Като се върна на площада пред Борсата, той съзря отдалече Гундерман, който вървеше по улица „Вивиен“, и сърцето му отново изтръпна. Макар че беше още далече и фигурата му изглеждаше дребна, нямаше никакво съмнение, че е той — вървеше със свойствената си бавна походка, вирната нагоре глава с мъртвешки бледо лице, като не поглеждаше никого, сякаш само той царуваше над тълпата. Сакар започна да го следи с ужас и да тълкува всяко негово движение. Като видя, че Натансон се приближава към него, Сакар помисли, че всичко е загубено. Но борсовият посредник си тръгна със смутен вид и той пак се обнадежди. Намираше, че банкерът изглежда както винаги. И изведнъж сърцето му затуптя от радост: Гундерман влезе при сладкаря, за да купи бонбони за внучките си; това беше положителен признак — там той никога не влизаше в дни на криза.

Удари един часът, камбаната оповести отварянето на пазара. Това бе незабравим ден, велик ден на провал от ония катастрофални дни при повишаване, които са толкова редки, че оставят легендарен спомен. В убийствената горещина отначало курсовете продължиха да падат. После неочаквани, единични покупки като пушечни изстрели преди започването на атаката предизвикаха изненади. Обаче операциите все пак бяха мудни поради всеобщото недоверие. Покупките зачестиха, разпалваха се във всички страни — и при посредниците, и в залата; чуваха се само гласовете на Натансон, който бе в колонадата, на Мазо, на Жакоби, на Деларок, които бяха в центъра; те викаха, че купуват всички видове ценни книжа по всякакви цени; това предизвика настръхване, нарастващо вълнение, обаче никой не се осмеляваше да рискува в бъркотията на този неочакван обрат. Курсовете леко се покачиха, Сакар има време да даде нови ордери на Натансон чрез Масиас. Помоли и малкия Флори, който минаваше тичешком, да предаде един фиш на Мазо, на когото възлагаше да купува, непрекъснато да купува; така че като прочете фиша, Флори с пълна вяра последва играта на своя голям човек и купи ценни книжа за своя сметка. И в тази минута, в два часа без четвърт, гръм разтърси цялата Борса: Австрия отстъпва Венеция на императора, войната беше свършила! Откъде идеше тази новина? Никой не знаеше, тя се разнасяше едновременно от всички уста, дори от самите улици. Някой я бе донесъл, всички я повтаряха в един глас, който растеше като шума на прилива при равноденствие. С яростни скокове курсовете започнаха да се покачват сред страхотна врява. Преди камбаната да удари за затваряне, те се покачиха с четиридесет, с петдесет франка. Настана невъобразима бъркотия, подобна на такава битка, в която всички — и войници, и офицери — се хвърлят да спасяват кожата си, оглушали и ослепели, нямащи вече ясно съзнание за положението.

По челата на хората струеше пот, неумолимото слънце нагряваше стълбите и Борсата сякаш бе обхваната от пламъците на пожар.

И при ликвидацията, когато успяха да направят изчисления, установиха, че катастрофата е огромна. Бойното поле беше осеяно с ранени и с развалини. Мозер, който игра на понижение, беше сред най-засегнатите. Пийро скъпо бе заплатил своята слабост, защото за пръв път не бе повярвал в повишението. Можандр загуби петдесет хиляди франка, първата му значителна загуба. Баронеса Сандорф трябваше да заплати толкова големи разлики, че Делкамбр, както разправяха, отказал да даде парите; тя съвсем бе пребледняла от гняв и омраза единствено към съпруга си, съветника в посолството, който е имал телеграмата в ръцете си дори преди самия Ругон, но не й бе казал нищо. Но най-вече голямата банка, еврейската банка, бе претърпяла страшно поражение, истински провал. Твърдяха, че лично Гундерман загубил осем милиона. Този факт поразяваше всички — защо не е бил предупреден? Нали той беше неоспоримият господар на пазара, който се отнасяше към министрите като към свои чиновници, държеше под своя зависимост цели държави. Беше един от ония необикновени случаи, при които случайността предизвиква големи удари. Беше станал един непредвиден, глупав провал, извън всякакъв разум и каквато и да било логика.

В това време историята стана много известна и Сакар се прочу като голям човек. С един удар той бе събрал почти всички пари, загубени от тия, които играха на понижение. Лично той бе сложил в джоба си два милиона. Останалата сума щеше да влезе в касите на Световната банка или по-точно щеше да се стопи в ръцете на членовете на управителния съвет. С голямо усилие той успя да убеди госпожа Каролин, че делът на Амлен от тази плячка, толкова законно извоювана от евреите, възлиза на един милион. Юре, който непосредствено бе участвувал в акцията, си осигури царски дял.

А Дегремон, маркиз Дьо Боен и другите не чакаха да ги молят. Всички единодушно благодариха и поздравиха забележителния директор. Едно сърце най-вече беше признателно на Сакар — сърцето на Флори, който бе спечелил десет хиляди франка, състояние; което му позволяваше да се настани с Шушу в малко апартаментче на улица „Кондорсе“ и вечер да ходи с нея в скъпите ресторанти заедно с Гюстав Седий и Жермен Кьор. В редакцията трябваше да се даде обезщетение на Жантру, който се сърдеше, че не са го предупредили. Само Дьожоа беше натъжен, той вечно щеше да съжалява, че онази вечер бе почувствувал, но не бе използувал щастието, което загадъчно и неясно бе минало край него.

Този първи триумф на Сакар приличаше на разцъфтяването на империята в нейния апогей. Той навлизаше в блясъка на режима, беше едно от неговите славни отражения. В същата вечер, когато той се издигаше сред провалените състояния, в часа, когато Борсата приличаше на мрачно, осеяно с отломки поле, целият Париж се кичеше със знамена и блестеше, илюминиран като при голяма победа; с тържества в Тюйлери и с веселби по улиците прославяха Наполеон III, господаря на Европа, толкова велик и толкова могъщ, че императорите и царете го избират за арбитър в техните спорове, като му предоставят провинции, които той разпределя между тях. В Камарата някои гласове бяха протестирали, зли пророци загадъчно предсказваха страшно бъдеще при една Прусия, разраснала се благодарение на снизходителността на Франция, при една победена Австрия и една неблагодарна Италия. Обаче смехове и яростни викове заглушаваха тези загрижени гласове; така че на следващия ден след битката при Садова Париж, центърът на света, блестеше с всичките си авенюта и паметници, очаквайки нощи без газово осветление, тъмни и студени, озарявани от червения пламък на снарядите. Тази вечер именно, щастлив от своя успех, Сакар обиколи улиците, площад „Конкорд“, Шанз-Елизе, всички тротоари, по които блестяха лампиони. Понесен от потока на разхождащите се граждани, със заслепени очи от тази светлина като през бял ден, той беше готов да повярва, че илюминациите бяха в негова чест: нали и той бе неочакваният победител, който се издигна сред разгромените? Само една грижа помрачаваше щастието му — гневът на Ругон, който изгонил Юре, като разбрал на какво се дължи техният успех на Борсата.

Значи, големият човек не се показал добър брат и не му изпратил новината? Ще трябва ли да преживява без това високо покровителство и дори да напада всемогъщия министър? Изведнъж, точно срещу Дома на почетния легион, над който се издигаше гигантски огнен кръст, пламтящ в тъмното небе, той взе смелото решение, че ще изпълни тази закана, когато се почувствува достатъчно силен. И опиянен от песните на тълпата и плющенето на знамената, той се прибра на улица „Сен Лазар“, като прекоси пламтящия Париж.

Два месеца по-късно, през септември, Сакар, който бе станал по-дързък след победата си над Гундерман, реши, че трябва да даде нов тласък на Световната банка. На общото събрание, което се бе състояло в края на месец април, представеният баланс за 1864 година показваше приход девет милиона, включващи и двадесетте франка премия върху всяка от новите петдесет хиляди акции, пуснати при удвояването на капитала. Напълно беше амортизирана сметката за първоначалното обзавеждане, на акционерите бяха изплатени петте процента, а на членовете на управителния съвет — десет на сто, освен това в резервния фонд бе отнесена сумата пет милиона плюс законните десет процента; остатъкът от един милион бе разпределен във форма на дивиденти — по десет франка на акция. Това бе хубав резултат за едно предприятие, което съществуваше от две години, но Сакар действуваше мълниеносно, прилагайки на финансова почва метода на интензивната култура, като нагряваше и прегряваше земята с риск да подпали реколтата; първо той накара управителния съвет, после едно извънредно общо събрание, което се състоя на 15 септември, да приемат второ поред увеличение на капитала: удвояваха го пак — от петдесет на сто милиона, като пуснаха нови сто хиляди акции, запазени изключително за акционерите — акция срещу акция. Само че сега акциите трябваше да се заплащат по 675 франка, тоест с премия от 175 франка, предназначени за резервния фонд. Увеличаващите се успехи, щастливо сключените вече сделки, най-вече големите предприятия, които Световната банка щеше да създаде, бяха изтъкнатите доводи за оправдаване на това огромно увеличение на капитала, удвояван за втори път; защото наистина трябваше да се придаде на банката такова значение и такава сила, отговарящи на интересите, които тя представляваше. Впрочем веднага се получи резултат: акциите, които от месеци се котираха на Борсата средно по седемстотин и петдесет, за три дни се покачиха на деветстотин.

Амлен не можа да се върне от Ориента, за да председателствува извънредното общо събрание, и написа на сестра си тревожно писмо, в което изразяваше опасенията си от този начин да се тласка Световната банка в галоп, в безумна скорост. Той предполагаше, че отново при нотариуса Льолорен са направени лъжливи декларации. В действителност не всички нови акции бяха законно разпределени, дружеството остана притежател на акциите, от които някои акционери се отказаха; внесени суми за тях нямаше и затова фиктивно ги отнесоха към сметката на Сабатани. Освен това от други подставени лица, от чиновници и членове на управителния съвет акционерното дружество ставаше притежател на собствени акции, близо тридесет хиляди, на обща стойност седемнадесет и половина милиона. Положението беше не само незаконно, но можеше да стане и опасно, защото опитът е показал, че всяка кредитна банка, която играе със собствените си акции, е загубена. По госпожа Каролин отговори на брат си с весел тон, като му се присмиваше, че той станал днес боязлив и трябвало да го успокоява тя, която преди била подозрителна. Пишеше му, че продължава да бди, че не забелязва нищо съмнително, че, напротив, била възхитена от големите дела, ясни и логични, на които била свидетелка. Истината беше, че тя действително не знаеше нищо от това, което криеха от нея, и че всъщност бе заслепена от възторга си към Сакар, от вълнението, което изпитваше от симпатия към енергичността и интелигентността на този малък човек.

През декември курсът надвиши хиляда франка. И тогава тържествуващата Световна банка разтревожи големите банкери; на площада пред Борсата срещаха Гундерман, който с разсеян вид влизаше с автоматична походка в сладкарницата да купува бонбони. Беше си платил загубата от осем милиона без никакво оплакване, без някой от семейството му да чуе от устата му някаква гневна и злобна дума. Когато губеше по този начин, нещо рядко за него, той обикновено казваше, че това е добре дошло, че това ще го научи да се разсейва по-малко; и всички се усмихваха, защото не можеха да си представят Гундерман разсеян. Но този път суровият урок щеше да тежи дълго на сърцето му, тъй като положително му беше непоносима мисълта, че е бит от този неблагоразумен Сакар, че тази луда глава е изиграла него, който беше толкова хладнокръвен и толкова добре умееше да бъде господар на нещата и хората. И от този момент той започна да го дебне, уверен, че ще му отплати. Веднага, още щом започнаха да се възхищават от Световната банка, той зае позиция на наблюдател, убеден, че много бързите успехи, лъжливите процъфтявания водят до страшни катастрофи. Все пак курсът от хиляда франка беше още умерен и затова той не бързаше да се впусне в игра на понижение. Теорията му беше, че на Борсата не могат да се предизвикват събития, а само да се предвиждат и да се използуват, когато те настъпят. Само логиката царуваше в спекулирането, както навсякъде, истината беше всемогъща сила. Увеличат ли се извънредно много курсовете, те неизбежно ще паднат: понижението ще стане математически и тогава той просто ще бъде там, за да види, че сметката му е вярна, и да сложи в джоба печалбата си. И отсега още той определяше, че ще влезе в битката, когато курсът достигне хиляда и петстотин франка. Така че при хиляда и петстотин той започна по предварително изработен план да продава акции от Световната банка, отначало в малки количества, а после по-големи при всяка ликвидация. Той не чувствуваше нужда да се съюзява с играчи на понижение, считаше, че сам ще се справи, а умните хора ще почувствуват ясно истинското положение и ще играят като него. Тази вдигаща шум Световна банка, тази Световна банка, която задръстваше така бързо пазара и която заплашително се издигаше пред голямата еврейска банка, той хладнокръвно очакваше сама да се разпука и тогава само с един удар на рамото да я повали на земята.

По-късно разказваха, че самият Гундерман тайно улеснил Сакар да закупи една стара сграда на улица „Лондон“, която последният имал намерение да разруши и на нейно място да издигне големия дом на своите мечти, двореца, в който сред разкош да настани предприятието си. Сакар беше успял да убеди управителния съвет и строителите започнаха работа още по средата на октомври.

В същия ден към четири часа, след тържественото полагане на основния камък, когато се намираше в редакцията на вестника, очаквайки Жантру, който бе отишъл да разнесе съобщението за тържеството в приятелските вестници, Сакар бе посетен от баронеса Сандорф. Най-напред тя бе попитала за главния редактор, после случайно попадна на директора на Световната банка, който любезно й предложи да отговори на всички въпроси, които я интересуваха, отвеждайки я в запазения за него кабинет в дъното на коридора. И там, още при първото грубо натискане тя му се отдаде на дивана като уличница, която предварително се е решила на приключението.

Но положението се усложни, така се случи, че госпожа Каролин, отишла на покупки в квартал Монмартр, дойде в редакцията. Понякога тя идваше така неочаквано, за да донесе някакъв отговор на Сакар или просто да научи новини. Впрочем тя познаваше Дьожоа, когато бе назначила, и винаги се спираше за минутка да поговори с него, поласкана от признателността, която той й засвидетелствуваше. Този ден, като не то намери в преддверието, тя се вмъкна в коридора и се сблъска с него, тъй като той се отдръпваше от вратата, пред която бе подслушвал. Сега това бе станало негова болест, той трепереше като от треска, прилепваше ухо към всички брави, за да открие тайните на Борсата. Само че това, което бе чул и разбрал този път, малко го бе смутило; и затова се усмихваше загадъчно.

— Той е тук, нали? — каза госпожа Каролин, като поиска да мине напред.

Дьожоа я спря и понеже нямаше време да измисли някаква лъжа, измърмори:

— Да, тук е, но вие не може да влезете.

— Как така да не може да вляза?

— Не може, той е с една дама.

Тя съвсем побледня, а той, който не знаеше нищо за отношенията им, намигаше и протягаше шия, като обясняваше с изразителна мимика приключението.

— Коя е тази дама? — попита тя с отсечен глас.

Нямаше никаква причина да крие името от нея, неговата благодетелка. Той се наведе до ухото й:

— Баронеса Сандорф… О, тя отдавна се върти тук.

Госпожа Каролин остана един миг неподвижна. В тъмнината на коридора не можеше да се види мъртвешки бледият цвят на лицето й. Сърцето й изпита такава остра и жестока болка, каквато не си спомняше да беше преживявала досега; именно смайването от тази страшна рана я сковаваше на място. Какво трябваше да направи сега, да разбие тази врата, да се нахвърли върху тази жена, да унизи и двамата със скандал?

И докато стоеше още така зашеметена, без да вземе някакво решение, до нея весело се приближи Марсел, дошла да вземе съпруга си. Неотдавна младата жена се беше запознала с нея.

— О, вие ли сте, скъпа госпожо… Представяте ли си, че ние отиваме на театър тази вечер! Това е цяла история, но няма да ни струва скъпо… Защото Пол е открил някакъв малък ресторант, където се гощаваме срещу тридесет и пет су на глава…

Присъединил се към тях, Жордан прекъсна жена си със смях:

— Две ястия, шишенце вино и хляб колкото си искаш.

— А след това — продължи Марсел — не наемаме кола, твърде е забавно да се прибереш пеш, когато е много късно… Тази вечер, тъй като сме богати, ще добавим бадемова паста за двадесет су… Пълен празник, голям гуляй!

Възхитена, тя си тръгна, хванала под ръка съпруга си. А госпожа Каролин, която бе излязла заедно с тях в чакалнята, намери сили да се усмихне.

— Приятно забавление — прошепна им тя с разтреперен глас.

После и тя си тръгна. Обичаше Сакар, отнасяше изненадата и болката си като някаква срамна рана, която не искаше да покаже.