Емил Зола
Пари (3)

III

Писмото на руския банкер от Константинопол, което Сигизмон преведе, беше благоприятен отговор, който Сакар очакваше, за да започне в Париж обмислената работа; и след два дни Сакар се събуди с вдъхновението, че трябва да действува още днес, с един удар до вечерта да образува синдикат с доверени хора и да пласира предварително петдесет хиляди акции по петстотин франка на своето анонимно дружество с обявен капитал от двадесет и пет милиона.

Скачайки от леглото, той най-сетне намери името на дружеството, фирмата, която отдавна търсеше. Думите „Световна банка“ изведнъж блеснаха пред него, сякаш бяха изписани в още тъмната стая.

— „Световна банка“ — не преставаше да повтаря той, докато се обличаше. — „Световна банка“, просто и грандиозно, обхваща всичко, покрива целия свят… Да, да, прекрасно! „Световна банка“!

До девет и половина часа се разхожда из огромната стая, вглъбен в себе си, без да знае от кой край на Париж да започне своя лов на милиони. Двадесет и пет милиона могат да се намерят на ъгъла на всяка улица; затрудняваше се откъде да започне и размишляваше, защото искаше да има някаква система. Изпи чаша мляко и не се разсърди, когато кочияшът влезе при него, за да му съобщи, че конят не бил добре, навярно бил простинал, и затова разумно било да повикат ветеринарния.

— Добре, повикайте го… аз ще наема фиакър.

Но на тротоара се изненада от острия вятър, който духаше — внезапно връщане на зимата през май, когато времето беше толкова хубаво до снощи. Дъжд още не валеше, но големи облаци висяха на хоризонта. Не взе фиакър, тръгна пеш, за да се сгрее, реши да отиде най-напред при Мазо, борсовия посредник на улица „Банк“, защото му хрумна идеята да се посъветва за Дегремон, добре известния спекулант, късмета на всички сдружения. Обаче на улица „Вивиен“ от покритото с оловносини облаци небе се изсипа такъв проливен дъжд, примесен с градушка, че се скри под една порта.

Подслонен там и загледан цяла минута в проливния шибащ дъжд, Сакар изведнъж чу ясен звън от златни монети, който заглуши ромоленето на водата. Звънтенето сякаш излизаше от недрата на земята непрекъснато, леко и музикално както в приказките от „Хиляда и една нощ“. Той обърна глава, огледа се и видя, че се намира под портата на дома на Колб, банкер, който се занимаваше предимно с покупко-продажба на злато — купуваше монети в страни, където златото има нисък курс, после ги стопяваше, за да продаде слитъците другаде, в страни, където златото има по-висока цена; и така, от сутрин до вечер, в дните, когато топеше монети, изпод земята долиташе кристалният звън на златните монети, загребвани с лопата и прехвърляни в сандъци, които изсипваха в потата за топене. През цялата година ушите на минувачите по тротоара звънтяха. Сега Сакар благосклонно се усмихваше на тази музика, която сякаш беше подземният глас на борсовия квартал. Видя в нея щастливо предзнаменование.

Дъждът престана, той прекоси площада и веднага отиде у Мазо. По изключение личното жилище на младия борсов посредник беше на първия етаж в същата къща, в която целият втори етаж се заемаше от неговата кантора. Той просто бе пренаел апартамента на своя покоен чичо, след като се бе споразумял с другите наследници да откупи предприятието.

Удари десет часът, когато Сакар се изкачи направо в кантората и срещна пред вратата Гюстав Седий.

— Тук ли е господин Мазо?

— Не зная, господине, сега идвам.

Младият човек се усмихваше, той винаги закъсняваше, не се отнасяше сериозно към своята длъжност на обикновен стажант, на когото не плащаха, примирил се да изкара тук година-две, за да направи удоволствие на баща си, фабрикант на коприна от улица „Жьоньор“.

Сакар прекоси касата, поздравен от двамата касиери, единият от гишето „Парични плащания“, другият от гишето „Ценни книжа“; после влезе в кабинета на двамата пълномощници, където бе само Бертие, тоя от двамата, който беше натоварен да посреща клиентите и придружаваше шефа си в Борсата.

— Тук ли е господин Мазо?

— Струва ми се, че е тук, преди малко излязох от кабинета му… О, вече не е там. Навярно е в Отдела за налични плащания.

Той бутна една съседна врата и с поглед обходи доста просторната стая, в която работеха петима чиновници под ръководството на завеждащия.

— Не е тук, чудна работа!… Проверете сам в Отдела за ликвидации, там, встрани.

Сакар влезе в стаята на отдела. Тук ликвидаторът, главният контрольор на борсовите операции, подпомогнат от седем чиновници, преглеждаше бележника, който борсовият посредник му предаваше всеки ден след затваряне на Борсата; той нанасяше по сметките на клиентите сделките, направени по получените от тях ордери, като използуваше фишовете, за да не сбърка имената, защото в бележника няма имена, а само кратки указания за покупката или продажбата — еди-каква акция, еди-какво количество, по еди-какъв курс, от еди-кой си агент.

— Не сте ли виждали господин Мазо? — попита Сакар.

Обаче никой не му отговори. Понеже ликвидаторът беше излязъл, трима от чиновниците четяха вестника си, други двама зяпаха из стаята; а към закъснелия Гюстав Седий проявяваше жив интерес малкият Флори, който сутрин се занимаваше с преписките и вписваше поръчките, а следобед на Борсата беше натоварен с телеграмите. Родом от Сент, син на чиновник от регистратурата, отначало работил като банков чиновник в Бордо, след това попаднал в Париж при Мазо в края на миналата есен, този Флори нямаше друго бъдеще, освен може би в продължение на десет години заплатата му да бъде удвоена. Досега той се бе проявил като добър, редовен и съзнателен. Обаче от един месец, откакто бе постъпил Гюстав, стана разсеян, увлече се по своя нов, много елегантен, много издокаран и много богат приятел, който го запозна с жени. Флори имаше гъста брада, която закриваше лицето му, чувствен нос, приятна уста и нежни очи; той си позволяваше малки, не скъпи удоволствия с госпожица Шушу, статистка в театър „Вариете“, слабичко момиче от парижката улица, избягало от майка си, портиерка в Монмартър; на нейното бледо лице блестяха две големи, прекрасни кафяви очи.

Преди още да свали шапката си, Гюстав започна да му разказва как е прекарал вечерта.

— Да, скъпи мой, мислех си, че Жермен ще ме изгони, когато дойде Жакоби. Но тя намери начин да отпрати него, съвсем не можех да разбера как стана това! И аз останах.

Двамата примираха от смях. Ставаше дума за Жермен Кьор, прелестно, лениво и апатично, с разкошен бюст двадесет и пет годишно момиче, на което един колега на Мазо, евреинът Жакоби, плащаше на месец. Тя винаги ходеше с борсови дейци и винаги й плащаха на месец — за тия много заети хора с препълнени от цифри глави е по-удобно да плащат за любовта както за всичко друго, без да губят време за истинска страст. В своя малък апартамент на улица „Мишодиер“ тя се вълнуваше само от една-единствена грижа — да не се срещнат при нея господа, които се познават.

— Ами я ми кажете — запита Флори, — не сте ли увлечен по хубавата книжарка?

Този намек по адрес на госпожа Конен накара Гюстав да стане сериозен. Той уважавал тази жена, тя била почтена жена; отдавала се само когато сама искала и след това нямало случай да се похвали някой мъж, толкова добри приятели си оставали. И така, не желаейки да отговори, Гюстав сам постави въпрос:

— Заведохте ли Шушу в Мабил?

— Не, повярвайте ми, много е скъпо. Прибрахме се, пихме чай.

Застанал зад младите хора, Сакар чу тия женски имена, които те шепнешком бързо произнасяха. Той се усмихна. Обърна се към Флори:

— Не сте ли виждали господин Мазо?

— Да, господине, дойде да ми даде един ордер и се върна в апартамента си… Мисля, че момченцето му е болно, уведомиха го, че е дошъл лекар… Позвънете в дома му, защото може да излезе, без да се качи тук.

Сакар благодари, побърза да слезе на долния етаж. Мазо беше един от най-младите борсови посредници, облагодетелствувани от съдбата, имал щастието след смъртта на чичо си да стане титуляр на една от най-солидните кантори в Париж на възраст, когато човек още трябва да учи занаята. Той беше приятен на вид със своя нисък ръст, тънки мустачки и черни проницателни очи; проявяваше голяма активност, а също така и много жива интелигентност. Сред борсовите посредници се говореше за тази негова умствена и физическа жизненост, толкова необходима в професията, която, прибавена към голямата му съобразителност и забележителна интуиция, щеше да го издигне в първата редица; освен че имаше остър глас, той получаваше от чуждестранните борси сведения от първа ръка, поддържаше връзки с големи банкери и най-сетне, както разправяха, имал втори братовчед в агенция Хавас. Жена му, за която се оженил по любов, му донесла сто и двадесет хиляди франка зестра; от тази млада очарователна жена той имаше вече две деца — едно момиченце на три години и момченце на осемнадесет месеца.

В момента Мазо изпращаше до площадката на стълбището доктора, който го успокояваше, усмихвайки се.

— Влезте, моля ви — каза той на Сакар. — С тези малки деца наистина веднага изпадаме в тревога, мислим си, че загиват и при най-малката болка.

Въведе го в салона, където жена му още държеше бебето на коленете си, а малкото момиченце, щастливо, че вижда майка си вече весела, се надигаше на пръсти, за да я целуне. И тримата бяха руси, с млечнобели лица — младата майка също така нежна и непринудена като децата. Мазо я целуна по косата, като й каза:

— Видиш ли колко сме били обезумели.

— О, няма нищо, мили мой, толкова съм доволна, че той ни успокои.

След като поздрави, Сакар застана прав пред това голямо щастие. Стаята, разкошно мебелирана, лъхаше хубаво с аромата на щастливия живот на това семейство, което още нищо не бе разделяло; през тия четири години, откакто бяха женени, само веднъж се разнесе слух за някакво краткотрайно увлечение на Мазо по една певица от Опера Комик. Той се ползуваше с името на верен съпруг, както и с репутацията, че въпреки младежкия си жар още не играе много за своя сметка. И този хубав аромат на успех, на безоблачно щастие наистина лъхаше от спокойната обстановка, създадена от килимите и тапетите, от благоуханието на един голям букет от рози в китайска ваза, което изпълваше цялата стая.

Госпожа Мазо, която слабо познаваше Сакар, му каза весело:

— Нали, господине, достатъчно е да желаеш щастието, за да бъдеш винаги щастлив?

— Убеден съм в това, госпожо — отвърна той. — Но има и същества, толкова хубави и толкова добри, че нещастието никога не смее да ги докосне.

Тя стана, просияла, на свой ред целуна съпруга си и си отиде, отнасяйки момченцето, последвана от момиченцето, което до този момент висеше на врата на баща си. За да скрие вълнението си, Мазо се обърна към посетителя с типичната парижка шега:

— Както виждате, ние тук не скучаем.

После продължи делово:

— Имате нещо да ми кажете? Да се качим горе, искате ли? Там ще бъде по-удобно.

В кантората, пред касата, Сакар видя Сабатани, който бе дошъл да изтегли някакви печалби; учуди се на сърдечното ръкостискане на борсовия посредник с неговия клиент. Още щом седна в кабинета, той обясни причината за посещението си, като попита за формалностите при включването на акциите в официалния курс. Небрежно разказа за предприятието, което щеше да основе, за Световната банка с капитал двадесет и пет милиона. Да, кредитна къща, предназначена най-вече да финансира големи мероприятия, които изброи накратко. Мазо го слушаше, без да трепне; и много любезно му обясни какви формалности трябва да изпълни. Но не беше толкова наивен, съмняваше се, че Сакар е дошъл за такава дреболия. И когато посетителят най-сетне спомена името на Дегремон, той се усмихна неволно. Наистина Дегремон се опираше на огромно състояние; за него говореха, че не бил много честен човек; но кой е честен в сделките и в любовта? Никой! Обаче той, Мазо, от скрупули не можел да каже истината за Дегремон, тъй като двамата били скъсали отношенията си и това знаели всички в Борсата. Дегремон сега давал повече от ордерите си на Жакоби, евреина от Бордо, едрия шестдесетгодишен мъжага с широко и весело лице, известен с ръмжащия си глас, но който вече ставаше тромав с дебелото си шкембе; имаше някакво съперничество между двамата борсови посредници — младият беше облагодетелствуван от съдбата, старият дължеше всичко на своето старшинство, в миналото доверено лице, на което клиентите най-сетне бяха дали възможност да откупи кантората на своя шеф; Жакоби беше опитен и необикновено хитър, но за нещастие проваляше го страстта му към играта, непрекъснато се намираше пред катастрофа, въпреки че имаше значителни доходи. Всичко се стопяваше при ликвидациите. Жермен Кьор му струваше само по няколко хиляди франка, а собствената му жена никой никога не бе виждал.

— В края на краищата в тази Каракаска афера — заключи Мазо, отдавайки се на злобата въпреки коректността си, — положително Дегремон е изиграл предателска роля и е заграбил печалбите… Много е опасен.

После след кратко мълчание:

— Но защо вие не се отнесете към Гундерман?

— Никога! — извика Сакар разгневено.

В този момент влезе пълномощникът Бертис, който пошепна нещо на ухото на шефа си. Дошла била баронеса Сандорф, за да плати някакви разлики, но правела всевъзможни въртели, за да понамали от задълженията си. Обикновено Мазо любезничеше, лично посрещаше баронесата; но когато тя губеше, той я избягваше като чума, защото бе уверен, че любезността ще му струва скъпо. Няма по-лоши клиенти от жените, те са напълно недобросъвестни, когато трябва да плащат.

— Не, не, кажете й, че не съм тук — отвърна той раздразнено. — И не й отстъпвайте пито сантим, чувате ли!

А когато Бертие излезе, Мазо, разбрал по усмивката на Сакар, че е чул разговора, каза:

— Наистина, драги мой, тя е много мила, но нямате представа колко е алчна… Ах, колко много биха ни обичали нашите клиенти, ако печелеха винаги! И колкото са по-богати, колкото е по-висш произходът им — нека бог ми прости! — толкова повече не им вярвам, още повече треперя, че няма да ми платят… Да, има дни, когато, извън големите фирми, предпочитам да имам само клиенти от провинцията.

Вратата отново се отвори, един чиновник му подаде досието, което той бе поискал сутринта, и излезе.

— Ето доказателства! Това е един събирач на ренти от Вандом, някой си Файо… Не можете да си представите какво количество ордери получавам от този кореспондент. Разбира се, ордерите са за малки стойности на дребни буржоа, дребни търговци, чифликчии. Но какъв е техният брой… Наистина голяма част от нашите клиенти, дори бих казал основната, са скромните играчи, голямата безименна тълпа, която играе.

По някаква интуиция Сакар си спомни за Сабатани на гишето в касата.

— Значи Сабатани е при вас сега? — попита той.

— От една година, мисля — отвърна борсовият посредник с любезно безразличие. — Мил човек, нали? Започна на дребно, много е благоразумен и ще успее.

Той не спомена, а може би бе забравил, че Сабатани бе депозирал при него само две хиляди франка. Поради това играеше така умерено в началото. Навярно, както много други, левантинецът чакаше да се забрави, че е малък неговият гаранционен влог; той даваше доказателства за своето благоразумие, увеличаваше постепенно размера на ордерите си, готов, ако загуби някой ден в голяма ликвидация, да изчезне. Как да проявиш недоверие към един очарователен човек, с когото си станал приятел? Как да се съмняваш в неговата платежоспособност, когато го виждаш весел, на вид богат с това елегантно облекло, което за крадците на Борсата е една необходимост като униформа.

— Много мил, много интелигентен — повтори Сакар, който изведнъж взе решение да използува Сабатани, когато му потрябва дискретен и безскрупулен човек.

После той стана и се сбогува.

— Хайде, сбогом… Когато бъдат готови нашите акции, ще дойда пак при вас, преди да ги обявим за котиране.

На прага, стискайки ръката му, Мазо каза:

— Вие ще сгрешите, ако не говорите с Гундерман за вашия синдикат.

— Никога! — извика отново Сакар разярен.

Излязъл от кабинета, той видя пред гишето на касата Мозер и Пийро — първият с печален вид прибираше двуседмичната си печалба от седем-осем хилядофранкови банкноти, а другият, който бе загубил, изплащаше десет хиляди франка, като разправяше нещо на висок глас с такъв войнствен и надменен вид, сякаш беше победител. Наближаваше часът за закуска и откриване на Борсата, кантората щеше почти да се изпразни; вратата на Отдела за ликвидациите се отвори, чуха се смехове, предизвикани от Гюстав, който разказваше на Флори как при една разходка с лодка момичето, което кормувало, паднало в Сена и си загубило всичко, дори чорапите.

На улицата Сакар погледна часовника си. Единадесет часът. Колко много загубено време! Не, той няма да отиде при Дегремон и макар че на прага да се бе разгневил срещу Гундерман, внезапно реши да се качи да го види. Всъщност нали в Шампо го беше предупредил за посещението си, когато му каза за своето ново предприятие, за да затвори злорадо усмихнатата му уста? Сега се оправдаваше, че няма да му иска нищо, че желае само да се поперчи, да покаже, че тържествува пред него, който го третираше като малко момче. Нов дъжд започна да се сипе, по паважа потече река, той скочи в минаващ фиакър и извика на кочияша да кара на улица „Прованс“.

Гундерман живееше там в един грамаден дворец, чиято големина задоволяваше напълно многобройното му семейство. Имаше пет дъщери и четирима синове, от които трите момичета и трите момчета, вече женени, бяха го дарили с четиринадесет внучета. Цялото това потомство, насядало за вечеря на масата, заедно с него и жена му наброяваше тридесет и един човека. Освен двама от зетьовете му, които живееха отделно, всички други имаха тук апартаменти в двете крила на дома — лявото и дясното, които гледаха към градината; централната част на сградата беше изцяло заета от просторните кабинети на банката. За по-малко от един век чудовищното състояние от един милиард се бе родило, расло и процъфтявало в това семейство благодарение както на спестовността, така и на щастливо стечение на обстоятелствата. В това имаше някакво предопределение, подпомогнато от жив ум, от упорит труд, от благоразумно и настойчиво усилие, устремено неотклонно към една и съща цел. Сега всички златни реки се вливаха в това море, милионите се губеха в милионите и общественото богатство се поглъщаше от непрекъснато увеличаващото се лично богатство; Гундерман беше истински господар, всемогъщ, страшен крал, на когото се подчиняваше Париж и целият свят.

Докато се изкачваше по широкото каменно стълбище със стъпала, протъркани от постоянно качване и слизане на тълпата, похабени повече от праговете на старите църкви, Сакар чувствуваше как в гърдите му се надига неутолима омраза срещу този човек. Ах, евреинът му с евреин! Той изпитваше срещу евреина вековна расова злоба, злоба, съществуваща най-вече в Южна Франция; сякаш цялата му плът се бунтуваше, едно настръхване на кожата от отвращение — самата мисъл за леко докосване го караше да се възмущава и да се бунтува, без да съзнава и без да може да се обуздае. Необикновено бе, че той, Сакар, страшният гешефтар, грабител на пари с нечисти ръце, губеше самообладание и щом станеше дума за някой евреин, започваше да говори рязко, с отмъстително възмущение на честен човек, който живееше от труда на ръцете си, чужд на каквато и да е лихварска сделка. Той произнасяше обвинителна реч срещу расата, тази проклета раса, която няма нито родина, нито цар, а живее като паразит върху гърба на другите народи, преструвайки се, че признава техните закони, но в действителност се подчинява само на своя окървавен и гневен бог на кражбата; и той доказваше, че тя навсякъде изпълнява своята мисия на жестоко завоевание, предопределена й от нейния бог, разполагайки се във всяка страна като паяк в средата на мрежата си, за да дебне своята жертва, да смуче кръвта на всички, да се угоява от живота на другите. Нима има поне един евреин, който да работи нещо с десетте си пръста, нима има евреи земеделци, евреи работници? Не! Трудът е позорен — тяхната религия почти го забранява, насърчава само експлоатацията на чуждия труд. Ах, негодниците! Сакар сякаш още повече се вбесяваше, защото им се възхищаваше, защото завиждаше на необикновените им финансови способности, на вроденото им умение да боравят с цифрите, на естествената лекота, с която решаваха и най-сложните операции, на техния нюх и на техния шанс, осигуряващи им успех във всичко, което предприемат. Той казваше, че християните са безсилни в тази мошеническа игра — захванат ли се, винаги се давят; но вземете един евреин, който дори не знае да води търговски книжа, хвърлете го в мътната вода на някаква съмнителна афера. Той ще изплува и ще отнесе на гърба си цялата печалба. Това е дар на расата, смисъл на нейния живот сред другите националности, които се появяват и изчезват. С гняв предсказваше, че в края на краищата всички народи ще бъдат покорени от евреите, когато те ще обсебят богатството на цялото земно кълбо — а това няма да закъснее, защото им се позволява всеки ден свободно да разширяват своята власт, както се вижда вече в Париж, където Гундерман царува върху трон, по-солиден и по-уважаван от трона на императора.

Горе, преди да влезе в просторната чакалня, Сакар за миг се подвоуми, като видя, че тя е пълна с комисионери, мъже и жени, с просители, с голяма гъмжаща, неспокойна тълпа. Комисионерите се бореха да се изпреварят един друг с почти неосъществимата надежда да получат някакъв ордер, защото големият банкер имаше свои агенти; но въпреки това смяташе се за чест, дори за актив, ако бъдеш приет от него, и затова всеки от тях искаше да има основание да се похвали. Въпреки навалицата чакането не беше дълго, двама чиновници се занимаваха с реда на опашката, една безкрайна опашка, която преминаваше в галоп през двукрилата врата. И макар че тълпата беше голяма, Сакар почти веднага попадна в потока.

В огромния си кабинет Гундерман заемаше малък ъгъл в дъното, близо до последния прозорец. Седнал пред скромно махагоново бюро, светлината биеше в гърба му, така че лицето му беше напълно в сянка. Той ставаше в пет часа и сядаше да работи, докато Париж още спеше; а когато към девет часа посетителите, блъскайки се, започваха да галопират пред него, работният му ден беше вече преполовен. По средата на кабинета имаше три по-големи бюра за двама от синовете му и за един от зетьовете, които му помагаха, но те рядко седяха зад бюрата си, непрекъснато сновяха сред многобройните служители от вътрешния апарат на банката. Посетителите обаче минаваха само през този кабинет, имаха достъп само до него, до господаря в скромния ъгъл; в продължение на часове, чак до обед, с равнодушен и уморен вид той приемаше хората, отговаряше най-често с кимане на глава, а понякога, когато искаше да се покаже много любезен, произнасяше по някоя дума.

Щом забеляза Сакар, по лицето на Гундерман проблесна тънка подигравателна усмивка.

— О, вие ли сте, драги ми приятелю… Седнете, моля ви, за момент, ако искате да ми кажете нещо. След малко ще бъда на ваше разположение…

После той се престори, че го е забравил, обаче Сакар не губеше търпение и заследи с интерес парада на комисионерите, които един след друг влизаха с еднакъв дълбок поклон, вадеха от безукорните си рединготи едно и също картонче, таблицата на борсовия курс, и го поднасяха на банкера пак с еднакъв почтителен и умолителен жест. Така минаха десет, минаха двадесет души. Банкерът всеки път вземаше таблицата, хвърляше върху нея поглед и я връщаше. Нищо друго не можеше да се сравни с неговото търпение освен пълното му безразличие към тази градушка от предложения.

Но появи се и Масиас с весел и същевременно загрижен като на добро пребито куче вид. Понякога го приемаха толкова лошо, че му се плачеше. Този ден навярно бе стигнал до такова унижение, че си позволи да прояви неочаквана настойчивост.

— Вижте, господине, акциите на Движимо имущество са много спаднали… Колко трябва да ви купя?

Без да вземе таблицата, Гундерман вдигна синьозеленикавите си очи към младия човек, който си бе позволил такава фамилиарност, и грубо попита:

— Мислите ли, драги, че ми е приятно да ви приемам?

— Боже мой, господине! — отвърна побледнял Масиас. — И на мене ми е още по-неприятно да идвам за нищо всяка сутрин от три месеца.

— Е добре, повече не идвайте!

Комисионерът се поклони и си тръгна, след като отправи към Сакар яростен и отчаян поглед на момче, разбрало изведнъж, че никога няма да направи кариера.

Всъщност Сакар се питаше какъв интерес можеше да има Гундерман, като приема всички тези хора. Очевидно той притежаваше особената способност да се уединява, да се съсредоточава и да продължава да размишлява; това може би беше система, начин да прави всяка сутрин преглед на пазара и в този преглед винаги да има някаква печалба, колкото и малка да е тя. Той много рязко отби осемдесет франка на един борсов агент, на когото предишния ден беше възложил някакъв ордер и който всъщност се мъчеше да го окраде. После един търговец антиквар застана пред него с емайлирана златна кутия от миналия век, частично реставрирана, но банкерът веднага подуши опита за измама. След това минаха две дами — едната стара, с нос на нощна хищна птица, другата много хубава млада брюнетка, които искаха да му покажат в дома си един скрин в стил Луи XV, но той категорично отказа да отиде да го види. Изредиха се един бижутер с рубини, двама изобретатели, двама англичани, немци, италианци, хора от двата пола, говорещи на всички езици. И все още продължаваше парадът на комисионерите, който прекъсваше разговорите с другите посетители и се увековечаваше с повторението на все същия жест — механичното подаване на таблицата; с наближаването на часа за откриване на Борсата все по-голям брой чиновници влизаха в кабинета, приближаваха се до него и му подаваха телеграми и документи за подпис.

Но врявата стигна своята връхна точка, когато едно момченце на пет-шест години, яхнало тояга като конче, нахлу в кабинета, свирейки с тромпет, веднага подир него едно след друго влязоха още две деца, две момиченца, едното на три, другото на осем години, които се покатериха по фотьойла на дядо си, започнаха да му дърпат ръцете, увиснаха на врата му; той спокойно ги остави да си играят и ги целуна с оная присъща на евреите страст към семейството, към многобройното потомство, което те защищават, защото в него се крие тяхната сила.

Изведнъж той като че ли си спомни за Сакар.

— О, приятелю мой, ще ми простите, нали виждате, че не ми остава нито минутка… Обяснете ми вашия случай.

И той се зае да го изслуша, когато един чиновник въведе някакъв едър рус господин и му съобщи шепнешком неговото име. Гундерман веднага стана, без обаче да бърза, отиде да разговаря с господина пред насрещния прозорец, а през това време един от синовете му продължи вместо него да приема комисионерите и борсовите посредници.

Въпреки че беше вътрешно разгневен, Сакар започна да изпитва уважение. Беше познал в русия господин представител на една от великите сили, който в двореца Тюйлери се държеше надменно, а тук леко навеждаше глава и се усмихваше като просител. Много често в този кабинет, общодостъпен като площад, изпълнен с детска врява, Гундерман приемаше също така прав и висши държавни управници, самите императорски министри. Тук се потвърждаваше световната кралска власт на този човек, който имаше свои посланици във всички кралства на света, консули във всички провинции, агенции във всички градове и кораби във всички морета. Той съвсем не беше спекулант, капитан авантюрист, който маневрира с милионите на другите, и не мечтаеше по примера на Сакар за героични победи, в които да спечели за себе си колосална плячка благодарение на чуждо злато, поверено му да разпорежда с него; той беше, както сам казваше добродушно, един обикновен търговец на пари, най опитният и най-ревностен от всички. Обаче, за да установи своята власт, е трябвало преди всичко да завладее Борсата, и при всяка ликвидация е започвал нова битка, в която неминуемо е побеждавал благодарение на решаващата сила на големите батальони. Като го гледаше, Сакар за миг бе овладян от мисълта, че всички пари, с които борави Гундерман, са негови, че той има в своите изби неизчерпаеми количества стоки, с които търгува като хитър и съобразителен търговец, като абсолютен господар, на когото се подчиняват при пръв поглед, които иска всичко да чуе, всичко да види, всичко сам лично да извърши. Собственият милиард е несломима сила, когато добре се управлява.

— Не ни дават нито минутка време, драги приятелю — каза му Гундерман, когато се върна при него. — Вижте какво, аз трябва да обядвам, елате с мене в съседната стая. Там може би ще ни оставят спокойни.

Слязоха в малката сутрешна трапезария на големия дом, където семейството никога не се събираше в пълен състав. Този ден около масата бяха деветнадесет души, от които осем деца. Банкерът заемаше централното място и пред него имаше само купа мляко.

Той притвори за миг очите си, изтощен от умора, с много бледо и нагърчено лице, измъчено от страданията на черния дроб и бъбреците; после, след като с треперещите си ръце поднесе млякото до устните си и отпи една глътка, той въздъхна:

— Ох, съсипан съм днес!

— Защо не си починете? — попита Сакар.

Гундерман отправи към него изумени очи и каза наивно:

— Ами не мога!

В действителност не го оставяха дори спокойно да изпие млякото си, приемът на комисионерите продължи и тук, върволицата сега преминаваше в галоп през трапезарията, докато в това време членовете на семейството — мъжете и жените, свикнали с тази блъсканица — се смееха, ядяха усилено студени меса и сладкиши, а децата, възбудени от глътка чисто вино, вдигаха оглушителен шум.

Без да сваля очи от него, Сакар му се възхищаваше, като го гледаше как на бавни глътки пие млякото си с такова усилие, че едва ли щеше да стигне до дъното на купата. Беше поставен на млечна диета, не трябваше да докосва нито месо, нито сладкиши. Тогава за какво му е този милиард? Жените никога не са го привличали — от четиридесет години беше абсолютно верен на своята, а сега, когато задължително трябваше да се въздържа, целомъдрието му безвъзвратно се утвърди. Защо трябваше да става от пет часа, да се занимава с тази отвратителна професия, да се съсипва от голяма умора, да води такъв каторжнически живот, на какъвто не би се съгласил и последният дрипльо?

Защо да претъпква паметта си с цифри, а главата си с толкова много всевъзможни грижи?

Защо е това излишно злато, прибавено към другото огромно количество злато, щом не може да си купи и да изяде на улицата едно кило череши, щом не може да заведе в някоя извънградска кръчмичка край Сена харесаното на улицата момиче, щом не може да използува всичко, което се продава, и да се наслаждава на мързела и свободата? И Сакар, който въпреки страшните си апетити към удоволствията признаваше и любовта към парите заради властта, която те даваха, се почувствува обзет от някакъв пъклен ужас, като виждаше пред себе си тази фигура, изобразяваща не само класическото скъперничество, което трупа пари, но и образа на безупречния работник без плътски желания, станал в мъченическата си старост почти абстрактен, който продължаваше упорито да изгражда кулата си от милиони с единствената мечта да ги завещае на своите, а те да продължат да я издигат, докато се извиси над цялата земя.

Най-сетне Гундерман се наведе към него и изслуша обясненията, направени шепнешком, за проектираното създаване на Световна банка. Всъщност Сакар не се впусна в подробности, спомена само за проектите в чантата на Амлен, защото почувствува още от първите думи, че банкерът искаше само да го накара да му се изповяда напълно, решил предварително любезно да го отпрати.

— Още една банка, драги приятелю, още една банка! — повтори той иронично. — Ако трябва да вложа някъде парите си, аз бих предпочел да ги вложа в някоя машина, да, в гилотина за главите на всички тия банки, които се основават. Какво ще кажете? Например едно гребло за разчистване на Борсата? Вашият инженер няма ди нещо такова в своите книжа?

После, преструвайки се, че се отнася бащински, той продължи с жестоко спокойствие:

— Хайде, бъдете благоразумен, нали знаете какво ви бях казал… Грешите, като отново се заемате със сделки; аз ви правя истинска услуга, като отказвам да подкрепя вашия синдикат… Неизбежно ще се провалите с математическа точност, защото твърде бързо се разгорещявате и имате много голямо въображение; освен това винаги свършва зле този, който спекулира с чужди пари… Защо вашият брат не ви намери едно хубаво място, а? Префект или данъчен началник — не данъчен началник, много е опасно… Бъдете предпазлив, бъдете предпазлив, драги приятелю.

Сакар бе станал разтреперан.

— Значи, окончателно решихте, няма да вземете акции, не искате да бъдете с нас?

— С вас — никога в живота!… Ще бъдете изяден още преди да изтекат три години.

Настъпи мълчание като пред сражение, размяна на остри, предизвикателни погледи.

— Тогава довиждане… Аз още не съм обядвал и съм много гладен. Ще видим кой ще бъде изяден.

И той го остави сред неговото племе, което шумно завършваше да се тъпче със сладкиши; Гундерман продължи да приема закъснелите посредници, докато на малки глътки, с побелели от млякото устни, допиваше купата.

Сакар се хвърли във фиакъра и поръча да го закарат на улица „Сен Лазар“. Удари един часът, денят бе загубен, той се прибираше да яде, побеснял от гняв. Ах, какъв мръсен евреин наистина, с удоволствие би му прегризал врата, както кучето прегризва кокал! Наистина не би могъл да го изяде — Гундерман беше много голямо, страшно парче. Но кой знае? Проваляли са се и най-големите империи, настъпва час за гибелта и на най-могъщите. Не, няма веднага да го изяде, най-напред ще го разкъса, ще раздроби на парчета неговия милиард; после ще го изяде. Да! Защо не? Ще унищожи в лицето на техния неоспорим крал тези евреи, които се имат за господари на пиршеството! Тия разсъждения и гневът, предизвикан от Гундерман, пораждаха у Сакар яростно желание да действува, да жъне веднага успехи: искаше му се с един жест да изгради своята банкова къща, да я пусне веднага в действие, да започне да тържествува, да смаже конкуриращите го фирми. Спомни си пак за Дегремон; без да размишлява, с непреодолим порив той се наведе и извика на кочияша да тръгне към улица „Ларошфуко“. Ако искаше да види Дегремон, трябваше да побърза, да отложи за по-късно закуската си, защото знаеше, че той излиза към един часа. Нямаше съмнение, че този християнин струваше колкото двама евреи, минаваше за ненаситна ламя, която поглъща нови предприятия, зависими финансово от него. И в тази минута, за да я победи, Сакар би преговарял и с разбойника Картуш, дори при условие да делят. А по-късно, когато стане по-силен, ще видим.

В това време фиакърът, който трудно се изкачваше по стръмната улица, се спря пред високата монументална порта на един от последните големи домове в този квартал, където в миналото имаше твърде красиви къщи. Главният корпус на сградата, издигнат в дъното на огромен павиран двор, беше величествен като кралски дворец; а градината зад него, в която се извисяваха столетни дървета, беше истински парк, изолиран от многолюдните улици. Този дом беше известен на цял Париж с пищните празници, уреждани в него, но най-вече с великолепната колекция от картини, която всеки велик княз, пристигнал в Париж, не пропускаше да посети. Съпруг на известна колкото и картините му красавица, която жънеше бурни успехи из цял свят като певица, господарят на този дом живееше нашироко като княз, беше също така прославен с конюшнята си със състезателни коне, както със своята галерия — членуваше в един от големите клубове, показваше се с най-скъпите жени, имаше ложа в операта, кресло в залата за разпродажби в Друо и запазено място в съмнителните модни заведения. И целият този широк живот, този разкош, пламтящ в апотеоза на каприза и изкуството, се плащаше изключително с приходи от спекулативни сделки, от едно състояние, което беше непрекъснато в обръщение и изглеждаше неизчерпаемо като морето, но в което имаше приливи и отливи, разлики в размер на двеста и триста хиляди франка при всяка двуседмична ликвидация.

След като Сакар изкачи величественото външно каменно стълбище, лакеят съобщи за него и през три отрупани с чудеса на изкуството салона го въведе в малка пушалня, където Дегремон допушваше пурата си, преди да излезе. Той беше четиридесет и пет годишен мъж, борещ се срещу напълняването, висок на ръст, много елегантен, с грижлива прическа, с мустаци и брадичка, каквито имаха ревностните поклонници на Тюйлери. Държеше се извънредно любезно, абсолютно самоуверен, сигурен в победата.

Веднага се устреми към Сакар:

— О, скъпи ми приятелю, какво става с вас? Пак си мислех за вас онзи ден… Ами нали сте ми съсед?

Обаче бързо се съвзе, отказа се от тия излияния, които проявяваше към хората от тълпата, когато Сакар, решавайки, че изисканите предисловия са излишни, веднага пристъпи към целта на своето посещение. Той разказа за големия си план, обясни, че преди да учреди Световната банка с капитал от двадесет и пет милиона, иска да образува синдикат от приятели — банкери, индустриалци, които предварително да осигурят успеха на емисията, като се задължават да поемат четири пети от нея, тоест най-малко четиридесет хиляди акции. Дегремон стана много сериозен, слушаше и го гледаше, сякаш проникваше в сърцевината на мозъка му, за да види какви сили, какъв полезен труд би могъл още да извлече от този енергичен, познат нему, с прекрасни качества човек, така объркано възбуден сега. Отначало се поколеба:

— Не, не, аз съм претрупан, не искам да предприемам нищо ново.

После, все пак заинтригуван, постави въпроси, поиска да узнае какви планове има новата кредитна къща, планове, които събеседникът му изброи твърде сдържано. И когато се запозна с първата сделка, която ще направят — обединяването на всички транспортни компании в Средиземноморието под фирмата генерална компания на обединените параходства, очевидно бе поразен и веднага склони:

— Е, добре, съгласен съм да участвувам. Само че при едно условие: как сте с вашия брат, министъра?

Изненадан, Сакар откровено изрази своето огорчение:

— С брат ми ли?… О, той си гледа своята работа, а аз — моята. Отношението на моя брат към мене не е много братско.

— Тогава много лошо! — заяви ясно Дегремон. — Ще бъда с вас само ако и вашият брат бъде с вас… Разбирате ме добре, нали, не искам да бъдете скарани.

Разгневен и нетърпелив, Сакар възрази с жест. Нима имат нужда от Ругон? Нима сами трябва да си поставят вериги на ръцете и на краката? Но в същото време един вътрешен глас на благоразумие, по-силен от неговия гняв, му казваше, че трябва поне да си осигури неутралитета на големия човек. Въпреки това грубо отказа:

— Не, не, той винаги се е отнасял много мръснишки с мене. Никога няма да направя първата крачка.

— Слушайте — подзе Дегремон, — ще се видя с Юре в пет часа по един въпрос, който той се зае да уреди… Идете бързо в Законодателната камара, повикайте настрана Юре, изложете му вашия план, той веднага ще говори с Ругон, ще узнае мнението му и ще ни уведоми тук в пет часа… Е, ще дойдете ли тук в пет часа?

Сакар размишляваше с наведена глава.

— Боже мой, щом като толкова много държите!

— О, безусловно! Без Ругон в никакъв случай; с Ругон всичко, което поискате.

— Добре, ще отида.

След като силно си стиснаха ръцете, той понечи да тръгне, но Дегремон го спря:

— Вижте какво, ако почувствувате, че е необходимо, минете на връщане при маркиз Дьо Боен и при Седий. Кажете им, че аз участвувам, и ги поканете и те да се включат… Искам да бъдат с нас.

Пред портата Сакар намери фиакъра, който бе задържал, макар че домът му беше съвсем близо, на другия край на улицата. Той освободи колата, разчитайки, че следобед ще може да впрегне своя екипаж, и бързо се прибра, за да закуси. Вече не го очакваха, готвачката лично му поднесе парче студено месо, което лакомо унищожи, карайки се на кочияша си, когото бе повикал; кочияшът му разказа за визитацията на ветеринарния, който наредил конят да почива три-четири дни. С пълна уста Сакар обвиняваше кочияша за лошите грижи и го заплашваше с госпожа Каролин, която щяла да постави в ред всичко това. Накрай му изкрещя поне да отиде да потърси фиакър. Отново пороен дъжд се сипеше навън и той трябваше да чака повече от четвърт час колата, в която се качи под потоците вода, като извика адреса:

— В Законодателната камара!

Планът му беше да пристигне там преди заседанието, за да посрещне Юре при входа и спокойно да поговори с него. За нещастие този ден очакваха заседанието да бъде бурно, защото един член на левицата щеше да повдигне вечния въпрос за Мексико и Ругон навярно щеше да бъде принуден да отговори.

Когато влизаше в преддверието, Сакар има щастието да срещне веднага депутата. Въвлече го в дъното на един от малките съседни салони, където останаха насаме поради голямото вълнение, което бушуваше в кулоарите. Опозицията ставаше все по-опасна, започваше да духа катастрофален вятър, който щеше да се развихри и да повали всичко. И поради това Юре, който беше разтревожен, отначало нищо не разбра и трябваше повторно да му се обясни мисията, която му възлагаха. Уплахата му още повече се увеличи.

— О, скъпи мой приятелю, помислете си само! Да се говори на Ругон в този момент! Той положително ще ме прати по дяволите.

После на преден план изпъкна безпокойството за личния му интерес. Той съществуваше само благодарение на големия човек, на когото дължеше официалното поставяне на кандидатурата му, избирането му, положението му на момче за всичко, живеещо от трохите и милостта на господаря. С това занятие в продължение на две години, благодарение на бакшишите, на предпазливо подаваните под масата подкупи, той закръгляше обширните си земи в Калвадос с намерението да се оттегли там и да си царува след погрома. Хитрата му селска физиономия се помрачи, като изрази затрудненото положение, в което го поставяше тази молба за посредничество, без да му дадат време да си направи сметка дали за него ще има някаква печалба или загуба.

— Не, не, аз не мога… Аз ви предадох желанието на брат ви, не мога да ходя отново при него. Дявол да го вземе, помислете малко и за мене! Той никак не обича да го безпокоят; и, за бога, аз съвсем нямам намерение да патя заради вас, да рискувам собствения си кредит.

Разбрал душевното му състояние, Сакар си постави за цел най-напред да го убеди, че и той също може да спечели милиони, ако бъде учредена Световната банка. В едри щрихи с пламенни слова, които превръщаха паричната сделка в патетичен разказ, той обясни великолепните предприятия, сигурния и колосален успех. С ентусиазъм Дегремон приел да оглави синдиката, Боен и Седий вече поискали да участвуват. Невъзможно било и той, Юре, да не участвува — споменатите господа непременно искали той да бъде с тях заради високото си политическо положение. Дори се надявали той да се съгласи да участвува в управителния съвет, защото името му означавало ред и честност.

При това обещание да го направят член на управителния съвет депутатът го погледна право в лицето.

— Най-сетне какво искате от мене, какъв отговор желаете да изтръгна от Ругон?

— Боже мой — подзе Сакар, — аз на драго сърце бих минал без брат ми. Но Дегремон настоява да се сдобря с него. Може би има право… Така аз смятам, че вие трябва просто да разкажете на страшния човек за нашето предприятие и да получите, ако не желае да ни подкрепи, поне обещание, че няма да бъде против нас.

С примижали очи Юре все още не можеше да се реши:

— Това е всичко! Да ни донесете от него една любезна дума, нищо повече от една любезна дума, чувате ли! Дегремон ще остане доволен и ние тримата ще уредим работата още тази вечер.

— Е, добре, ще се опитам — заяви внезапно депутатът с престорена селска прямота. — Правя го само за вас, защото не е удобно, о, никак не е удобно, особено сега, когато левицата го атакува… В пет часа.

— В пет часа!

Сакар остана там още един час, обезпокоен много от слуховете за борбата, които се носеха. Той чу, че един от големите оратори на опозицията ще вземе думата. При тази новина за миг си помисли дали не трябва да намери Юре и да го попита няма ли да е по-благоразумно да отложи за утре разговора с Ругон. Но тъй като беше фаталист и вярваше в шанса, той се изплаши, че всичко може да пропадне, ако промени това, което бе решено. Може би в тази суматоха брат му по-лесно ще изтърве очакваната дума. И за да не попречи на хода на нещата, той си тръгна, качи се във фиакъра и когато стигнаха вече до моста Конкорд, се сети за изказаното желание на Дегремон.

— Кочияш, на улица „Вавилон“.

На улица „Вавилон“ живее маркиз Дьо Боен. Той заемаше старите пристройки на един голям дом; къщата, която бе приютявала персонала от конюшните, беше превърната в много уютно модерно жилище. Уредбата беше разкошна, имаше кокетен, аристократичен вид. Никой не можеше да види жена му, тя боледувала, казваше той, и поради някакви недъзи не излизала от апартамента си. Обаче къщата и мебелите бяха нейна собственост, той живееше у нея като наемател, притежаваше само собствените си вещи, които можеше да прибере в куфар и да ги отнесе с фиакър. Бяха си разделили имуществото, откакто той живееше само от играта на Борсата. В претърпените вече два провала той категорично бе отказал да плати загубите си, а синдикатът, след като проверил материалното му положение, не си направил дори труд да му изпрати изпълнителен лист. Просто минали сметката му като загуба. Печелеше ли, прибираше парите в джоба си. Обаче губеше ли, не плащаше — това всички знаеха и се примиряваха. Името му беше много известно, а личността му — изключително декоративна в управителните съвети; и поради това новите компании, които се Стремяха към златни фирми, си оспорваха неговото име, така че той никога не бездействуваше. В Борсата си имаше стол откъм улица „Нотр дам де Виктоар“, където седяха богатите спекуланти, които си даваха вид, че съвсем не се интересуват от дребните всекидневни слухове. Уважаваха го, много се съветваха с него. Често беше оказвал влияние върху курса на акциите. Изобщо беше личност.

Сакар, който го познаваше добре, все пак се изненада от извънредно учтивия прием на този красив шестдесетгодишен старец с много малка глава върху огромно тяло; мъртвешки бледото му лице изглеждаше величествено под кафявата перука.

— Господин маркиз, идвам при вас като истински приятел…

Той изложи мотивите на посещението, отначало без Да навлиза в подробностите. Обаче след първите му думи маркизът го спря:

— Не, не, всичкото ми време е заето, а в този момент трябва да откажа на десет предложения.

После, тъй като Сакар с усмивка добави:

— Дегремон ме изпрати, той се сети за вас…

Маркизът веднага извика:

— Ах, значи Дегремон е вътре… Добре, добре. Щом като Дегремон е с вас, значи и аз съм. Разчитайте на мене.

И когато след това посетителят поиска попе малко да го осведоми, за да разбере в какъв вид сделка ще участвува, той му затвори устата с любезната непринуденост на знатен благородник, който не се принизява до подробностите и има вродено доверие в честността на хората.

— Моля ви, нито дума повече… Не искам да зная. Вие имате нужда от моето име, давам ви го и съм много щастлив, това е… Само кажете на Дегремон да подрежда всичко, както му е угодно.

Качил се отново във фиакъра, развеселен, Сакар се смееше и си мислеше:

„Скъпо ще ни струва, но той наистина е прекрасен.“

После извика:

— Кочияш, на улица „Жьоньор“.

Предприятието на Седий държеше тук складове и канцеларии в огромния партерен етаж на къщата в дъното на двора. След тридесетгодишен труд Седий, който беше от Лион, където и досега имаше работилници, най-сетне бе успял да стане един от най-известните и най-солидни търговци на коприна в Париж; но изведнъж, след случаен успех, страстта към борсовата игра пламна в него и се разгоря с разрушителна сила като пожар. Двете други огромни печалби, които последваха една след друга, го обезумиха. За какво е трябвало да похаби тридесет години от живота си, за да спечели един нещастен милион, когато за един час с една проста борсова операция можеш да сложиш в джоба такава сума. Оттогава той постепенно загуби интерес към своето предприятие, което вървеше по силата на инерцията; живееше вече само с надеждата за някакъв победоносен удар на ажиото, но упорито започна да го гони лош шанс и Борсата поглъщаше всичките печалби от търговията му. В тази страст най-лошото е, че преставаш да цениш законната печалба, дори загубваш точната представа за стойността на парите. Очакваше го неизбежно разорение, тъй като работилниците му в Лион носеха печалба двеста хиляди франка, а играта отнасяше триста хиляди.

Сакар намери развълнуван и загрижен този флегматичен и неразсъдлив играч. Той живееше постоянно измъчван от съвестта си, винаги с надежда, винаги потиснат, болен и неуверен, защото в действителност си оставаше честен човек. Ликвидацията в края на април беше за него катастрофална. Въпреки това мазното му лице с големи руси бакенбарди се оцвети още пра първите думи.

— О, мили мой, ако ми носите щастие, добре дошъл!

След това го обзе ужас.

— Не, не! Не ме изкушавайте. По-добре е да се затворя при моите копринени платове и да не излизам от кантората си!

За да му даде време да се успокои, Сакар започна да му разказва за неговия син Гюстав, когото бе видял сутринта у Мазо. Но за търговеца това беше друга грижа, защото той бе мечтал да предаде предприятието си на този син, който пък презираше търговията, беше човек на удоволствията и празниците с апетит, като синовете на парвенютата, годни само да ядат готовото богатство. Баща му го беше настанил у Мазо, за да го накара да прояви интерес към финансовите въпроси.

— Откакто почина бедната му майка — прошепна Седий, — той много малко радости ми е създал. Може би там, в службата, ще научи неща, които ще ми бъдат полезни.

— Е добре — подзе изведнъж Сакар, — ще бъдете ли с нас? Дегремон ме изпрати да ви кажа, че той участвува.

Седий вдигна нагоре треперещи ръце. И с глас, разтреперан от желание и от страх, каза:

— Ами да! Ще участвувам! Вие знаете, че не мога да направя друго, освен да бъда с вас! Ако откажа и вашата работа тръгне, ще се разболея от съжаление… Кажете на Дегремон, че съм съгласен.

Като излезе на улицата, Сакар извади часовника си и видя, че е едва четири часът. Времето, което му оставаше, и желанието да походи малко го накараха да освободи фиакъра. Но почти веднага се разкая, защото още не беше излязъл на булеварда, когато нов проливен дъжд, примесен с градушка, го принуди пак да потърси прикритие под една порта. Какво кучешко време, когато трябваше да обикаля Париж! В продължение на четвърт час гледа как водата се сипе, после търпението му се изчерпи и той спря една празна минаваща кола. Беше открита каляска и напразно се опита да скрие краката си под кожената покривка; на улица „Ларошфуко“ стигна измокрен цял половин час напред. В пушалнята, където лакеят го остави, съобщавайки му, че господарят още не се е прибрал, Сакар започна да се разхожда със ситни крачки, като разглеждаше картините. Но един великолепен женски глас, едно мощно меланхолично и дълбоко контраалто се разнесе в тишината на дома; той се приближи до оставения отворен прозорец, за да слуша — госпожа Дегремон репетираше на пианото песента, която навярно щеше да пее вечерта в някой салон. Унесен в музиката, той си припомни необикновените истории, които се разказваха за Дегремон, най-вече след случая с Адамантинския заем от петдесет милиона, чиито облигации той държал изцяло в ръцете си, продавал ги, прекупувал ги и отново ги препродавал пет пъти чрез свои посредници, докато създал интерес към тях и затвърдил цената им; после провел сериозна продажба, след която настъпило катастрофално спадане — от триста франка на петнадесет франка — и натрупал огромни печалби, като ограбил един малък свят от наивници, които разорил с един удар. Ах, силен беше този страшен господин! Гласът на госпожата продължаваше да разлива с трагична широта нежна, отчаяна тъга; в това време Сакар, върнал се в средата на стаята, се беше спрял пред картината на Мейсоние, която оценяваше на сто хиляди франка.

Някой влезе и той се изненада, като видя Юре.

— Нима дойдохте вече? Още няма пет часът… Свърши ли заседанието?

— О, как свършило… Те още се карат шумно.

И Юре обясни, че тъй като депутатът от опозицията продължавал да говори, положително Ругон ще може да отговори едва утре. Като вил ял тона, той се осмелил да попита министъра по време на краткото прекъсване на заседанието, когато излизал от залата.

— И какво? — попита Сакар нервно. — Какво каза моят знаменит брат?

Юре не отговори веднага.

— Ах, беше зъл като куче… Признавам ви, че като го видях колко е озлобен, просто очаквах да ме изпъди… Обаче аз му споменах за вашата работа, казах му, че вие нищо няма да предприемете без негово съгласие.

— И после?

— После с двете си ръце ме хвана, разтърси ме и ми изкрещя в лицето: „Да върви да се беси!“ И ето ме сега тук.

Пребледнял, Сакар престорено се усмихна.

— Много мило.

— Разбира се, да! Много мило — подзе депутатът с убедителен тон. — Аз и толкова не очаквах… Сега можем да действуваме.

И понеже чу в съседния салон стъпките на завърналия се Дегремон, той добави съвсем тихо:

— Оставете аз да говоря.

Очевидно Юре имаше голямо желание да се учреди Световната банка и да участвува в нея. Навярно си беше направил сметка за ролята, която би могъл да играе. Така че още щом стисна десницата на Дегремон, лицето му засия и той, вдигайки ръка нагоре, извика:

— Победа! Победа!

— О, наистина ли! Разкажете ми всичко.

— Боже мой! Големецът се показа такъв, какъвто трябва да бъде. Отговори ми: „Дано брат ми да успее!“

Изведнъж Дегремон се преобрази, намери думата очарователна. „Да успее!“ — тази дума съдържаше всичко: ако бъде глупав да не успее, ще го зарежа; но ако успее, ще му помогна. Наистина великолепно!

— И ние ще успеем, скъпи Сакар, бъдете спокоен… Ще направим всичко, което е необходимо.

След като и тримата мъже седнаха, за да набележат главните точки, Дегремон стана и отиде да затвори прозореца; защото гласът на госпожата, който все повече се усилваше, лееше такова безкрайно, отчаяно ридание, че им пречеше да се чуват. А дори и при затворен прозорец тази потисната жалба ги преследваше, докато решаваха учредяването на кредитното дружество, Световната банка с капитал двадесет и пет милиона, разпределени в петдесет хиляди акции по петстотин франка. Освен това решиха, че Дегремон, Юре, Седий, маркиз Дьо Боен и още някои техни приятели ще образуват синдикат, който предварително ще вземе и ще си разпредели четири пети от акциите, тоест четиридесет хиляди; по този начин се осигуряваше успехът на емисията, а по-късно, задържайки акциите, ще ги направят редки на пазара и ще могат да повишават курса им, както си искат. Обаче този проект едва не се провали, когато Дегремон поиска премия от четиристотин хиляди франка, разпределени върху четиридесетте хиляди акции, тоест по десет франка върху акция. Сакар възрази, заяви, че не е благоразумно да се дои кравата, преди още да се е родила. В началото И без това ще имат трудности, защо още повече да се утежнява положението? И въпреки това той трябваше да отстъпи, след като чу и становището на Юре, който спокойно заяви, че това било съвсем естествено, винаги така се практикувало.

Сбогуваха се, като си определиха среща на другия ден, среща, на която трябваше да присъствува инженер Амлен, но изведнъж Дегремон се плесна по челото и с отчаян вик каза:

— Ами забравих Колб! О, той няма да ни прости, трябва и той да бъде с нас… Миличък Сакар, бъдете така любезен да отидете веднага при него. Няма още шест часът, ще можете да го намерите… Да, лично вие, но не утре, още тая вечер, защото ще се засегне, а той може да ни бъде полезен.

Сакар послушно тръгна, знаейки, че щастливите дни не се повтарят. Той бе освободил фиакъра, като се надяваше, че оттук ще си отиде у дома, на две крачки разстояние; тъй като дъждът най-сетне беше спрял, тръгна пеш и с радост чувствуваше под краката си паважа на Париж, който отново щеше да завладее. На улица „Монмартр“ няколко капки дъжд го накараха да се насочи към пасажите. Мина през пасаж „Вердо“ и пасаж „Жуфроа“, после през пасаж „Панорами“ и когато тръгна по страничната галерия, за да съкрати пътя и излезе на улица „Вивиен“, с изненада видя как Гюстав Седий се измъкна от един тъмен проход и изчезна, без да се обърне. Той се спря и изгледа къщата, един дискретен хотел с мебелирани стаи, от който в момента излезе една дребна руса жена с воал — позна госпожа Конен, хубавата книжарка. Значи, когато искаше да прояви нежност, тя водеше тук своите еднодневни любовници, докато в същото време нейният добър, дебел съпруг вярва, че е излязла по работа! Този тайнствен кът в средата на квартала беше много сполучливо избран и само по една случайност тайната бе разкрита. Развеселен, Сакар се усмихваше, завиждайки на Гюстав — Жермен Кьор сутринта, госпожа Конен следобед, по две на ден си имаше този младеж! Още два пъти той изгледа вратата, за да я запомни добре и при случай да я използува.

На улица „Вивиен“, в момента, когато влизаше у Колб, Сакар изтръпна и отново се спря. Изпод земята излизаха леки, кристални звуци, наподобяващи гласа на приказните феи; той позна песента на златото, която непрекъснато звънтеше в този квартал на търговията и спекулата; песента, която бе вече чул тази сутрин, се повтаряше в края на деня. Лицето му разцъфтя, погалено от нея, сякаш тя му потвърждаваше хубавото предзнаменование.

Точно по това време Колб се намираше долу, в леярната; и Сакар като домашен приятел слезе при него. В голия сутерен, постоянно осветяван от силните пламъци на светилен газ, двама леяри изпразваха с лопати обкованите с цинк сандъци, пълни днес с испански монети, които хвърляха в потата, поставена върху голямото квадратно огнище. Беше много горещо, трябваше да говорят високо, за да се чуят сред този звук на хармоника, който трептеше под ниския свод. Излети слитъци и блокчета злато с блясък на нов метал бяха наредени по дължината на масата на химика лаборант, който определяше каратите. От сутринта бяха минали повече от шест милиона, които осигуряваха на банкера печалба не по-голяма от триста-четиристотин франка; защото разликата в цената на златото между различните курсове беше нищожна, някаква си хилядна част, и за да се реализира печалба, трябваше Да се претопи значително количество метал. На това се дължеше този звън на злато, този поток от сутрин до вечер, от началото до края на годината в дъното на мазето, където златото постъпваше на монети и откъдето излизаше на слитъци, за да се върне отново в монети и пак да се превърне в слитъци — един цикъл с единствената цел да останат в ръцете на спекуланта няколко зрънца злато.

Колб, този дребен, много мургав човек, от чиято гъста брада се подаваше орлов нос, издаващ еврейско потекло, прие веднага, щом разбра предложението на Сакар, чиито думи се заглушаваха от сипещото се като градушка злато.

— Отлично — извика той. — Много съм щастлив, че ще участвувам, щом като Дегремон участвува!

Но тъй като едва се чуваха, те замълчаха, останаха един срещу друг, зашеметени от този ясен звън, разтърсващ като много висока нота, която безкрайно звучи от цигулката.

Въпреки хубавото време и ясната майска нощ Сакар, съсипан от умора, нае фиакър, за да се прибере. Тежък, но добре използуван ден.