Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (18)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
L’Argent, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Емил Зола. Пари

Профиздат, 1985

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Божидар Икономов

Худож. редактор: Петър Добрев

Техн. редактор: Марияна Иванова

Коректори: Мария Енчева, Светла Митева

История

  1. — Добавяне

VII

Два месеца по-късно, в един сив и мек ноемврийски следобед, госпожа Каролин се изкачи в стаята с чертежите веднага след ядене, за да започне работа. Нейният брат, по това време в Константинопол, където се занимаваше с голямото си дело по изграждане на железопътните линии в Ориента, я беше натоварил да прегледа всичките му предишни бележки от първото им пътешествие, а после да състави паметна записка, която да бъде нещо като историческо резюме на въпроса; така че от цели две седмици тя се мъчеше да се задълбочи всецяло в тази задача. Този ден беше толкова горещо, че тя остави огъня в печката да угасне и отвори прозореца, през който за миг, преди да седне, погледна в двора на Бовилие големите голи дървета, които изглеждаха виолетови върху фона на бледото небе.

След като писа половин час, наложи се да търси един документ, който я накара да потъне задълго в папки, натрупани на масата. Тя стана, отиде да рови в другите документи и се върна да седне с пълни ръце. И както подреждаше хвърчащи листове, попадна на религиозни картини — божия гроб в ярки цветове, молитва с моменти от Христовите страдания и мъчения, молитва, която се прави в случай, когато душата е в опасност. И тя си спомни, че брат й, като голямо набожно дете, бе купил тези картини в Ерусалим. Обзе я внезапно вълнение и сълзи измокриха бузите й. Ах, този толкова интелигентен, толкова дълго време непризнаван брат! Той е щастлив, че вярва, че не се присмива на този божи гроб, изобразен като наивна картинка върху кутия за бонбони, и черпи спокойствие и сила във вярата от тази молитва, римувана в сладникави стихове! Тя си го представяше много доверчив и може би много лесен за измамване, обаче толкова праволинеен, толкова спокоен човек, който никога не се бунтува, дори не се съпротивлява. А самата тя, която не вярваше, която изгаряше в четене и се разсипваше в размишления, с каква страст в часове на слабост си пожелаваше да е така простодушна и наивна като него, че да може да приспива кървящото си сърце, като повтаря по три пъти сутрин и вечер детската молитва, обрамчена от пироните и копието, венеца и гъбата на Христовото страдание.

Още на другия ден след жестоката случайност, която й откри връзката на Сакар с баронеса Сандорф, тя с цялата си воля си наложи да бъде непреклонна, за да устои на изкушението да ги дебне и да узнава подробности. Тя не беше съпруга на този човек, а и съвсем не желаеше да му бъде страстно привързана любовница, готова от ревност да прави скандали; но нещастието й беше, че продължаваше да не го отблъсква при тяхната непрекъсната интимност. Това се дължеше на спокойния, просто сърдечния начин, с който отначало започна тяхното приключение: едно приятелство, което неизбежно води до всеотдайност, както се случва между мъжа и жената. Тя не беше на двадесет години, беше станала много толерантна след суровия опит от брака си. Сега, на тридесет и шест години, толкова мъдра и уверена, отърсена от всякакви илюзии, не можеше ли да затваря очи, да се отнася повече като майка, отколкото като любовница към този приятел, на когото се бе отдала в късна младост, в минута на душевно униние, и който също беше прехвърлил годините за приключения? Понякога тя си повтаряше, че хората придават голямо значение на тия отношения между половете, често пъти обикновени срещи, заради които след това объркват целия си живот. Всъщност тя първа се присмиваше на безнравствената си мисъл, защото в такъв случай няма ли да станат позволени всички прегрешения и няма ли всички жени да бъдат на всички мъже? И все пак колко много жени благоразумно приемат да поделят мъжа със съперницата и в този случай щастливото простодушие подтиска стремежа на ревността към цялостно и пълно притежаване! Но всичко това бяха теоретични размисли, за да се направи животът поносим; тя напразно се мъчеше да се самопожертвува, да продължи да бъде предана домоуправителка, високо интелигентна слугиня, съгласна да отдава тялото си, както е отдала сърцето и ума си: но плътта и страстта й се бунтуваха, тя ужасно се измъчваше, че не знаеше всичко, че не можеше да скъса яростно със Сакар, след като му плисне в лицето страшната болка, която той й причиняваше. Тя все пак се обуздаваше, успяваше да мълчи, да се показва спокойна и усмихната; никога досега в трудния си живот не бе имала нужда от повече сила.

С горчивата усмивка на невярваща, нежно развълнувана, тя още за миг се вгледа в религиозните картини. Но не ги виждаше вече, представяше си какво е могъл да прави снощи Сакар, какво можеше да прави днес, несъзнателно и непрекъснато мисълта й инстинктивно се занимаваше с това разузнаване, когато не бе заета с друго. Впрочем Сакар като че ли водеше обикновения си живот — сутрин с директорските си грижи, следобед в Борсата, вечер на банкети, на премиери, на развлечения с момичета от театъра, от които тя не го ревнуваше. И все пак тя чувствуваше, че той проявява нов интерес, нещо, което му отнемаше часове, използувани преди по друг начин — навярно срещи с тази жена на някое място, което тя си забраняваше да узнае. Всичко това я правеше подозрителна и недоверчива И тя въпреки волята си отново „се превръщаше в жандарм“, както казваше брат и със смях, дори по отношение работите на Световната банка, която бе престанала да надзирава, защото толкова голямо бе станало по едно време доверието й към него. Нарушенията я тревожеха и огорчаваха. Но после се изненадваше, че това съвсем не я интересува, че няма сили нито да говори, нито да действува, толкова много само тази мъка тегнеше на сърцето й, тази измяна, с която би желала да се помири, но която я задушаваше. И засрамена, че отново се облива в сълзи, тя скри картините, съжалявайки дълбоко, че не може да отиде да коленичи ида се утеши в някаква черква, като в продължение на часове изплаче всичките си сълзи.

Десет минути след като госпожа Каролин, успокоила се, бе започнала да пише паметната записка, камериерът влезе да й съобщи, че Шарл, уволненият вчера кочияш, искал непременно да говори с нея. Сакар, който лично го бе назначил, беше го изгонил, защото го залови в кражба на овес. Тя се подвоуми, после се съгласи да го приеме.

Едър, хубав момък, с обръснато лице и врат, кълчейки се самоуверено и суетно като мъж, на когото жените плащат, Шарл нахално се изправи пред нея.

— Госпожо, отнася се за двете ризи, които перачката ми загуби и сега отказва да ми ги заплати. Вие навярно разбирате, госпожо, че не мога да понеса подобна загуба. И тъй като тук госпожата се разпорежда, аз искам госпожата да ми плати за ризите… Да, искам петнадесет франка.

Тя беше много строга по тези домашни въпроси. Може би щеше да даде петнадесетте франка, за да избегне разправията. Обаче дързостта на този човек, който вчера си бе вдигнал багажа, я възмути.

— Не ви дължа нищо, няма да ви дам нито едно су… Впрочем господин Сакар ме предупреди и абсолютно ми забрани да правя каквото и да било за вас.

Тогава Шарл се приближи към нея заплашително.

— О, господинът е казал така, предполагах, но е сгрешил господинът, защото добре ще му се присмеем… Аз не съм толкова глупав да не забележа, че госпожата му е любовница…

Почервеняла, госпожа Каролин стана, искайки да го изпъди. Но той не й даде възможност, защото продължи да говори по-високо:

— И може би госпожата ще бъде доволна да узнае къде ходи господинът от четири до шест, два-три пъти седмично, когато е уверен, че ще намери една личност сама…

Изведнъж тя бе станала много бледа, цялата и кръв се бе отдръпнала в сърцето. С рязък жест тя се опита да го накара да не издава тази тайна, която избягваше да научи от два месеца.

— Забранявам ви да говорите…

Обаче той крещеше по-силно от нея:

— Тази личност е госпожа баронеса Сандорф… Господин Делкамбр я издържа и е наел, за да я има, когато си иска, един малък приземен етаж на улица „Комартен“, почти на ъгъла на улица „Сен Никола“, в къщата, където има овощарски магазин… Там, значи, ходи господинът да заема топлото още място…

Тя бе протегнала ръка към звънеца, за да нареди да изхвърлят навън този човек; но той навярно щеше да продължи пред слугите.

— О, аз зная защо казвам топлото!… Имам приятелка там, Кларис, камериерката, която ги е гледала, когато са заедно, и която е видяла как господарката й, една истински ледена жена, му прави какви ли не мръсотии…

— Млъкнете, нещастнико!… Вземете! Ето ви ватите петнадесет франка.

И с жест на неизразимо отвращение тя му даде парите, разбрала, че това е единственият начин да го отпрати. И наистина изведнъж той стана любезен.

— Аз желая само доброто на госпожата… В къщата, където има овощарски магазин. Входната площадка е в дъното на двора… Днес, четвъртък, в четири часа, ако госпожата иска да ги изненада…

Тя го блъскаше към вратата, без да разтваря посинелите си устни.

— Още повече че днес госпожата може би ще присъствува на нещо много смешно… Кларис повече няма да остане в подобно свърталище! А когато си имал такива добри господари, трябва да им оставиш някакъв малък спомен, нали така?… Сбогом, госпожо.

Най-сетне той си отиде. Госпожа Каролин остана неподвижна няколко секунди, като размишляваше и разбираше, че подобна сцена застрашава и Сакар. После, съвсем изнемощяла, с продължителен стон тя се отпусна върху работната си маса и от очите й бликнаха сълзите, които толкова дълго време задържаше.

Тази Кларис, мършаво русо момиче, беше просто извършила предателство към своята господарка, като предложи на Делкамбр да му я покаже с друг мъж в самата квартира, която той плащаше. Отначало тя бе поискала петстотин франка; по тъй като той бе голям скъперник, принудена бе след пазарлък да се задоволи с двеста франка, които да й бъдат дадени на ръка в момента, когато ще му отвори вратата на стаята. Тя спеше там, в малката стаичка зад тоалетната. Баронесата я бе наела от предпазливост, за да не предоставя чистенето на портиерката. Най-често момичето безделничеше, нямаше никаква работа между свижданията в това празно жилище и обикновено се скриваше, изчезваше, щом пристигаха Делкамбр или Сакар. В този дом тя се бе запознала с Шарл, който отдавна идваше вечер и заедно с него прекарваха нощта в голямото легло на господарите, още измачкано от оргиите през деня; дори тя го беше препоръчала на Сакар като много добро и много честно момче. Като го уволниха, тя сподели злобата му, още повече че господарката й правела „мръсни номера“, а пък тя си намерила друго място, където щяла да получава пет франка повече на месец. Отначало Шарл искаше да напишат писмо на барон Сандорф; но тя намери, че ще бъде по-смешно и по-доходно да устрои изненада на Делкамбр. Та именно този четвъртък тя чакаше, приготвила всичко за големия удар.

В четири часа, когато Сакар пристигна, баронеса Сандорф беше вече в стаята, изтегната върху шезлонга пред камината. Обикновено тя биваше много точна, като делова жена, която знае цената на времето. При първите срещи топ бе изпитал разочарование, като не намери очакваната страстна любовница в тази толкова черноока жена със сини клепачи и с предизвикателни маниери на безумна вакханка. Тя беше като от мрамор, изморена от своя безуспешен опит в търсенето на някакво непостижимо чувство, изцяло погълната от играта на Борсата, където вълнението поне разпалваше кръвта й. После, почувствувал, че е любопитна и не се гнуси, готова дори да й прилошее, стига да изпита нов трепет, той я разврати и получаваше от нея всички видове ласки. Тя разговаряше с него по борсови въпроси, изтръгваше сведения; а тъй като помагаше навярно и случайността и тя печелеше, откакто бе започнала тяхната връзка, считаше Сакар като някакъв фетиш, като намерен на улицата талисман, който се пази и целува дори и мръсен заради щастието, което носи.

Този ден Кларис бе напалила такъв голям огън, че те не легнаха в леглото, защото искаха да изпитат изтънченото удоволствие да седят на шезлонга пред високите пламъци. Навън се смрачаваше. Обаче капаците на прозорците бяха затворени и пердетата грижливо спуснати; две големи лампи с матови глобуси и без абажури ги осветяваха с ярка светлина.

Едва Сакар бе влязъл, когато Делкамбр слезе от колата си. Главният прокурор Делкамбр, лично приближен на императора и очакващ да стане министър, беше слаб, жълтеникав петдесетгодишен човек, висок и величествен на ръст, с плоско лице, прорязано от дълбоки бръчки, които му придаваха суров и сериозен вид. Грубият му орлов нос изразяваше непоколебимост и безпощадност. Той изкачи стъпалата на площадката с обичайната си отмерена и твърда стъпка, запазил цялото си достойнство и студенина, както в дните на важни съдебни заседания. Никой не го познаваше в тази къща, той идваше тук само нощем.

Кларис го чакаше в тесния коридор.

— Моля господинът да ме последва и препоръчвам на господина да не вдига шум.

Той се двоумеше — защо да не влезе през вратата, която водеше направо в стаята? Но със съвсем тих глас тя му обясни, че положително са спуснали резето и ще трябва да го разбиват, а в това време госпожата, разбрала какво става, ще има време да се подреди. Не! Тя желаела да му даде възможност да я изненада така, както я видяла един ден, когато се осмелила да погледне през ключалката. За тази цел била измислила нещо много просто. Нейната стая преди била свързана с тоалетната посредством врата, заключена сега; а този ключ, захвърлен в едно чекмедже, трябвало само да вземе оттам и после да отключи; така че през тази неизползувана и забравена врата сега можеха да влязат безшумно в тоалетната, отделена от стаята само с една вратичка. Госпожата положително не очаква никого откъм тази страна.

— Нека господинът напълно ми се довери. Нали аз имам интерес да успеем?

Тя се вмъкна през полуотворената врата, изчезна за миг, като остави Делкамбр сам в тясната слугинска стая с неоправено легло, с леген, пълен със сапунена вода, и с приготвен още от сутринта куфар, за да избяга веднага, щом бъде нанесен ударът. После се върна и тихо затвори вратата зад себе си.

— Трябва господинът да почака мъничко. Още не са започнали. Разговарят.

Делкамбр, запазвайки достойнството си, стоеше мълчалив, прав и неподвижен пред леко насмешливия поглед на това момиче, което го разглеждаше. Все пак той се отегчаваше, нервен тик обтягаше цялата лява половина на лицето му, а от сдържания гняв кръв нахлуваше в главата му. Разяреният похотлив самец, който се криеше в него зад ледената суровост на професионалната му маска, започваше глухо да ръмжи, раздразнен от тази плът, която му крадяха.

— Да действуваме бързо, да действуваме бързо — повтаряше той с разтреперани ръце, без да съзнава какво казва.

Кларис изчезна отново и като се върна, го помоли да има още малко търпение, сложила пръст на устните си:

— Уверявам ви, господине, че трябва да бъдете благоразумен — каза му тя, — иначе ще изпуснете най-интересното… След миг всичко ще започне.

И Делкамбр, чиито крака изведнъж се подкосиха, трябваше да седне на малкото слугинско легло. Нощта настъпваше, той стоеше така в мрака, докато камериерката, подслушвайки, не изпускаше нито един от леките шумове, които идваха от стаята и които той също чуваше, но понеже ушите му бучаха, му се струваха десеторно по-силни, сякаш маршируваше цяла армия.

Най-сетне той почувствува ръката на Кларис да опипва неговата. Разбра и безмълвно й подаде плик, в които бе поставил обещаните двеста франка. Тя тръгна напред, отвори вратичката на тоалетната и го изблъска в стаята, като му каза:

— Гледайте! Ето ги!

Пред големия огън от пламтяща жарава Сакар лежеше по гръб върху шезлонга, беше гол, само по риза, насъбрана чак до подмишниците му, така че от краката до раменете му се откриваше неговата тъмна кожа, окосмена като на животно поради напредналата възраст; а баронесата, напълно гола, цялата порозовяла от пламъците, които я нагряваха, беше на колене; двете големи лампи така ярко ги осветяваха, че и най-малките подробности изпъкваха с особена релефност.

Зяпнал, Делкамбр се спря потресен пред тази неестествена сцена, а другите двама, ударени сякаш от гръм, изумени от появата на този човек през тоалетната, не помръдваха с безумно разширени очи.

— Ах, свине! — измърмори най-сетне главният прокурор. — Свине, свине!

Той не можеше да намери друга дума и затова я повтаряше безспир, подчертавайки я с един и същ рязък жест, за да й придаде по-голяма сила. Обезумяла в голотата си, жената скочи, завъртя се и потърси дрехите си, обаче ги бе оставила в тоалетната и сега не можеше да отиде да ги вземе; но като напипа една случайно останала там бяла пола, покри с нея раменете си, захапа със зъби двата края на колана й, за да я пристегне около врата си и към гърдите си. Мъжът, също станал от шезлонга, смъкна много смутено ризата си.

— Свине! — повтори пак Делкамбр. — Свине, в тази стая, която аз плащам!

И като размахваше юмрук към Сакар, все повече разярявайки се, че тия мръсотии се вършат върху шезлонг, купен с негови пари, той обезумя.

— Вие сте тук в дома ми, свиньо такава! А тази жена е моя, вие сте и свиня, и крадец!

Макар и много смутен, че е изненадан така по риза и опозорен с тази авантюра, Сакар отначало не искаше да се кара с него, дори би желал да го успокои. Но думата крадец го оскърби.

— Боже мой, господине — отвърна му той, — когато човек иска една жена да принадлежи само на него, той трябва да й дава всичко, което й е необходимо.

Този намек за неговото скъперничество съвсем вбеси Делкамбр. Той стана неузнаваем, страхотен и сякаш всичко нечовешко, всичко порочно, което се криеше в него, изскочи навън. Това лице, толкова гордо и толкова студено, изведнъж почервеня, изду се, подпухна като муцуна на разярено животно. Избухването разбуди похотливия звяр, причини му страхотна болка от този гнусен разврат.

— Необходимо, необходимо — измърмори той, — необходим й е развратът… Ах, уличницата!

И той отправи към баронесата такъв заплашителен жест, че я обзе страх. Тя стоеше права, неподвижна, без да може да закрие гърдите си с полата, защото пък оголваше корема и бедрата си. А когато разбра, че оставената така на показ голота е виновна и все повече го дразни, тя заднишком се приближи до стола и седна, като прибра краката си и стисна колене, за да прикрие каквото може. После продължи да седи така, без да прави каквито и да било движения и без да каже нито дума, свела глава малко надолу, гледайки изкосо и лукаво наежените един срещу друг мъже, също като самка, заради която мъжкарите се бият и която чака да принадлежи на победителя.

Сакар смело се беше хвърлил пред нея.

— Няма да я биете, надявам се!

Двамата мъже стояха лице срещу лице.

— Най-сетне, господине — подзе Сакар, — трябва да приключим с тази история. Няма защо да се караме като кочияши… Напълно вярно — аз съм любовник на госпожата. И ще ви повторя, че ако вие сте платили за мебелите тук, то аз съм платил…

— Какво?

— Много неща: например онзи ден десет хиляди франка за дълга й по нейната стара сметка при Мазо, която вие категорично сте отказали да уредите… Моите права не са по-малки от вашите. Свиня може би, но не и крадец! О, не! Вие трябва да оттеглите думата си.

Престанал да се владее, Делкамбр извика.

— Вие сте крадец и аз ще ви счупя главата, ако не се махнете оттук още в този миг.

Но и Сакар се разгневи. Като обличаше панталона си, той му възрази:

— О, така ли казвате! Досаждате ми в края на краищата! Ще си отида, ако искам… Не сте вие, който ще ме уплашите, драги мой!

А когато обу и ботинките си, той решително тупна с крака по килима, като каза:

— Ето сега съм стъпил здраво на краката си, оставам.

Задъхан от ярост, Делкамбр се приближи, насочил към него мутрата си.

— Мръсна свиньо, измитай се веднага!

— Не преди тебе, дърти развратнико!

— Ами ако те плесна по лицето!

— Аз пък ще те ритна, където трябва!

Лице срещу лице, озъбили се един на друг, те лаеха. Самозабравили се, загубили възпитанието си пред този източник на мръсна похотливост, който си оспорваха, висшият магистър и финансистът започнаха да се ругаят като пияни каруцари с отвратителни думи и с все по-голямо ожесточение се обсипваха един друг с мръсотии като с храчки. Гласовете им прегракваха, пяна се появи по устата им.

Седнала на стола, баронесата продължаваше да чака единият от двамата да изхвърли другия навън. И успокоена вече, тя подреждаше бъдещето си, смущавана само от присъствието на камериерката, която предполагаше, че стои зад вратичката на тоалетната, останала там за развлечение. Това момиче наистина беше проточило врат и с удоволствие се кикотеше, като чуваше как господата си казват отвратителни думи; двете жени се забелязаха — господарката свита гола, слугинята права и изрядна, с малка плоска яка; и те си размениха огнени погледи, изпълнени с вековната злоба на съперничеството, защото голите графини по нищо не се различават от голите краварки.

Но и Сакар бе видял Кларис. Той бързо завършваше обличането си и като слагаше жилетката си, изруга в лицето Делкамбр, после като вмъкваше ръка в левия ръкав на редингота си, подхвърли друга ругатня, а при десния ръкав намери други и други ругатни — плискаше ги като из ведро, много бързо. И накрай, изведнъж, за да завърши, извика:

— Кларис, я елате!… Разтворете вратите, отворете прозорците, за да може цялата къща и цялата улица да чуят! Господин главният прокурор иска да се знае, че е тук — аз ще помогна да се изпълни желанието му.

Побледнял, Делкамбр отстъпи назад, като го видя, че се отправя към един от прозорците, сякаш искаше да го отвори. Този отвратителен човек, който не се страхуваше от скандал, беше напълно способен да изпълни заканата си.

— Ах, подлецо! Подлецо! — прошепна магистърът. — Хубава двойка сте вие с тази курва. Оставям ви я…

— Така, така, махайте се! Никой няма нужда от вас… Поне сметките й ще бъдат изплатени, тя няма вече да се оплаква от бедност… Чакайте, не искате ли шест су за омнибуса?

При тази обида Делкамбр се спря за миг пред прага на тоалетната. Той отново бе изправил високата си слаба снага и по бледото му лице личаха дълбоките бръчки. Протегнал ръка, той се закани:

— Кълна се, че вие ще ми платите за всичко… О, аз ще ви намеря където и да сте, пазете се!

После той изчезна. Веднага след него се чу шумолене от побягнала фуста: камериерката, страхувайки се от обяснения, бързаше да се измъкне, развеселена от добре изиграния фарс.

Все още разтърсен, трополейки с крака, Сакар отиде да затвори вратите и се върна в стаята, където баронесата продължаваше да седи като закована на стола. С големи крачки той започна да се разхожда, хвърли в камината една отскочила главня и едва тогава, когато я видя в това необикновено положение, така леко покрита с полата върху раменете, любезно се обърна към нея:

— Хайде, облечете се, скъпа моя… И не се вълнувайте. Глупава история, но няма нищо, съвсем нищо… Ще се видим отново пак тук другиден, за да се разберем, нали така? Аз трябва да побързам, имам среща с Юре.

И когато най-сетне тя облече ризата си, той си тръгна, като й извика от преддверието:

— Преди всичко, ако купувате от италианските, никакви глупости! Не ги вземайте без премия.

По това време, в същия този час, госпожа Каролин, навела глава над работната си маса, ридаеше. Безочливият донос на кочияша, тази измяна на Сакар, която отсега нататък нямаше да забрави, пробудиха в нея всички съмнения, всички опасения, които бе искала да погребе. Тя си бе наложила да гледа спокойно и с надежда на работите на Световната банка, станала съучастничка от заслепение в нежността си и от незнание на това, което не й казваха и което не търсеше да узнае. Обаче сега тя съжаляваше, изпитваше жестоко угризение на съвестта си, че бе писала на брат си онова успокоително писмо след последното общо събрание; защото сега, когато ревността отново й отваряше очите и ушите, тя знаеше, че нередностите продължават и непрекъснато стават по-значителни — сметката на Сабатани се бе увеличила, дружеството все повече и повече играеше с това подставено лице, без да се говори за големите и лъжливи реклами, за основите от пясък и кал, върху които издигаха тази огромна фирма, чийто бърз, почти чудотворен възход повече я плашеше, отколкото радваше. Най-много я ужасяваше голямата бързина, този непрекъснат галоп, с който караха Световната банка да препуска като машина, претъпкана с въглища, поставена върху дяволски релси, докато всичко не загине и не хвръкне във въздуха при последния взрив. Тя съвсем не беше наивна, нито глупачка, която могат да излъжат; макар и да не разбираше от техниката на банковите операции, на нея й бяха съвсем ясни причините за това пренатоварване, за това разпалване, предназначено да опиянява тълпата, да я въвлича в този заразителен, лудешки танц на милионите. Всяко утро беше длъжно да носи повишение, трябваше постоянно да се внушава вяра във все по-голям успех, във величествените гишета, в магическите гишета, които попиваха потоци, за да изливат реки, океани от злато. Трябваше ли да мами своя беден, доверчив брат, когото бяха съблазнили и увлекли, и да го изостави в тази вълна, която застрашаваше да удави всички един ден? Беше отчаяна от бездействието и безсилието си.

Здрачът затъмняваше стаята с чертежите, а и от угасналото огнище в камината не проблясваше нито едно пламъче; и в този увеличаващ се мрак госпожа Каролин плачеше по-силно. Беше срамно да плаче така, защото съзнаваше, че лее толкова много сълзи не от безпокойство за сделките на Световната банка. Положително само Сакар на своя глава водеше този страшен галоп, той шибаше жестоко животното и като потъпкваше несъзнателно всякакъв морал, беше готов да го убие. Единствен той беше виновник и тя изтръпваше при мисълта да проникне в него, в тази тъмна душа на финансиста, който сам себе си не познава, душа, в която сянката криеше сянка — бездънната кал на всички падения. Това, което съвсем ясно не можеше да различи, я караше да предполага, да трепери. Но нито бавното разкриване на тези язви, нито страхът от някаква възможна катастрофа не биха я тръшнали върху тази маса така разплакана и безсилна, а, напротив, биха я накарали да се съвземе поради нуждата да се бори и да се излекува. Тя се познаваше, беше войнствена. Не, тя ридаеше така силно като слабо дете, защото обичаше Сакар и защото в тази същата минута Сакар беше с друга жена. И това самопризнание, което бе задължена да направи, я караше да се срамува, удвояваше риданията й до задушаване.

— О, боже мой, гордостта си ли съм загубила! — мърмореше тя на висок глас. — Толкова ли съм крехка и нещастна! Да не мога да направя това, което искам.

В този миг тя с изненада чу глас в тъмната стая. Максим беше влязъл в къщата като вътрешен човек.

— Как е възможно? Да стоите на тъмно и да плачете!

Засрамена, че така е изненадана, тя се помъчи да спре риданията си, докато той продължаваше:

— Моля да ме извините, предполагах, че баща ми се е върнал от Борсата… Една дама ме помоли да й го заведа на вечеря.

В това време камериерът донесе лампа, постави я на масата и излезе. Голямата стая се освети цялата от спокойната светлина, която падаше изпод абажура.

— Нищо ми няма — опита се да обясни госпожа Каролин, — малко женско неразположение, макар че съвсем не съм нервна.

И със сухи очи и изправен бюст тя вече се усмихваше с привичния си, героичен вид на боркиня. За миг младият човек я погледна как гордо се възправи със своите светли очи, плътни устни, добродушно и решително лице, на което обкръжаващият венец от бели коси придаваше особена мекота и голямо очарование; и той я намираше още млада с тази бяла кожа и също много бели зъби — една обаятелна жена, станала красива. После си помисли за баща си и от съжаление вдигна презрително рамене.

— Нали той ви доведе до това състояние?

Тя искаше да отрече, но я задушаваха сълзите, които отново изпълниха очите й.

— Ах, бедна моя госпожо, бях ви казал, че идеализирате баща ми и че ще бъдете жестоко възнаградена… Беше неизбежно да не изяде и вас!

Тогава тя се сети за деня, в който бе отишла да му поиска в заем двете хиляди франка срещу сметката за откупване на Виктор. Нали й беше обещал да разговаря с нея, щом поиска да узнае нещо? Не беше ли това удобният момент да научи всичко за миналото? Да го разпита ли? И някаква неудържима сила я тласкаше: сега, когато бе започнала да се плъзга надолу, чувствуваше нужда да стигне до дъното. Само това щеше да бъде една смела стъпка, достойна за нея, полезна за всички.

Но такъв един разпит я отвращаваше, тя попита за друго, сякаш искаше да прекъсне започнатия разговор.

— Аз все още ви дължа две хиляди франка — каза тя. — Вие нали не ми се сърдите, че ви карам да чакате?

Той махна с ръка, за да покаже, че може да чака колкото си иска. После изведнъж каза:

— Впрочем, какво става с моя малък брат, това чудовище?

— То ме отчайва, още не съм казала нищо на вашия баща. Толкова ми се иска да поизчистя бедното същество, че да може човек да го обикне.

Смехът на Максим я разтревожи; на въпросителния й поглед той отвърна:

— Боже мой! Струва ми се, че и тук проявявате излишна грижа. Татко съвсем няма да разбере това ваше усилие… Той е имал толкова много семейни неприятности!

Тя продължаваше да го гледа — беше така изискан в егоистичното си наслаждаване от живота и така много разочарован от човешките отношения, дори и от тия, които създават удоволствия. Той се бе усмихнал, разбирайки сам скритата злоба на последните си думи. А тя почувствува, че се докосва до тайната на тия двама мъже.

— Вие много рано ли сте загубили майка си?

— Да, аз едва я помня… Тогава още бях в Пласан, в колежа, когато тя е починала тук, в Париж… Нашият чичо, доктор Паскал, задържа там при себе си сестра ми Клотилд, която оттогава никога не съм виждал.

— Но нали вашият баща повторно се е оженил?

Той се подвоуми. Ясните му и празни очи потъмняха.

— О да, да, повторно се ожени… За дъщерята на един висш съдебен чиновник, някой си Беродю Шател… За Рьоне, която не беше за мене майка, а добра приятелка…

После дружелюбно седна до нея:

— Виждате ли, трябва да се разбере какъв човек е татко. Но той, боже мой, не е по-лош от другите. Само че децата му, жените му, изобщо всички, които го обкръжават, са за него на второ място след парите… О, нека се разберем, той не обича парите като скъперник, за да ги натрупва и крие в мазето си. Не! Той иска да направи така, че да бликат отвсякъде, и ако ги черпи от каквито и да било източници, то е само, за да текат в него като поток, за да изпитва всички наслади, за да се радва на разкоша, на удоволствието, на могъществото… Какво да се прави? Това му е в кръвта. Той би ни продал нас, двамата, и който и да е друг, ако бяхме стока за някой пазар. И това той прави несъзнателно, като необикновен човек, защото наистина е певец на милионите — до такава степен парите му отнемат разума и го правят мошеник, о, най-голям мошеник!

Това госпожа Каролин добре бе разбрала и затова слушаше Максим, като клатеше одобрително глава. Ах, парите, тези развращаващи пари, тези отравящи пари, които изсушават душите, които прогонват добротата, нежността, любовта към ближните. Само те са виновни, те са посредниците на всичките жестокости и на всички човешки мръсотии. В тази минута тя ги проклинаше, отвращаваше се от тях, възмущаваше се с цялото си женско благородство и прямота. Ако имаше възможност, само с един жест би унищожила всички пари в света така, както с един удар се смазва злото, за да се спаси земята.

— Значи, вашият баща се е женил втори път? — повтори тя след кратко мълчание с бавен и смутен глас, сякаш смътно си спомняше нещо.

Впрочем кой й бе загатвал тази история? Тя не можеше да се сети: навярно някоя жена, някоя приятелка още в първите дни на улица „Сен Лазар“, когато новият наемател се настани да живее на първия етаж. Не е ли бил този брак за пари, някаква срамна сделка, а по-късно престъплението се е настанило спокойно в това семейство като чудовищна връзка, близка до кръвосмешението?

— Рьоне — продължи Максим съвсем тихо, сякаш против волята си — беше само няколко години по-голяма от мене…

Той бе вдигнал глава, гледаше госпожа Каролин и в момент на внезапна самозабрава и несъзнателна доверчивост към тази жена, която му се струваше много здрава и мъдра, разказа миналото, но не последователно, а на части, като непълни и неволни признания, които тя трябваше да свързва. Не утоляваше ли някаква стара злоба към баща си, някакво съперничество между тях, което ги е отчуждило един от друг и днес, когато нямаха общи интереси? Той не го обвиняваше, изглеждаше, че не е озлобен; но тънкият му смях ставаше язвителен, говореше лукаво и със злорадство за тия отвратителни неща, за да го окаля, бъркайки в толкова много мръсотии.

По този начин госпожа Каролин съвсем подробно научи страшната история: как Сакар продал името си, оженил се за пари за една прелъстена девойка; как с парите си и със своя безумен и бурен живот Сакар съвсем развратил това нещастно, болно момиче; как, нуждаещ се от пари, Сакар получил от нея подпис и после търпял в дома си любовната връзка между нея и сина си, затваряйки очите си като добър патриарх, който иска да се забавляват всички. Парата, парата — цар, парата — бог, парата над кръвта, над сълзите, обожавана повече от всички човешки скрупули, заради нейната безгранична мощ. И колкото повече се увеличаваха парите, толкова повече Сакар се разкриваше в своето дяволско величие и госпожа Каролин се чувствуваше обзета от истински ужас, вледенена, обезумяла при мисълта, че е в лапите на чудовището след толкова много други.

— Това е! — каза накрая Максим. — Мъчно ми е за вас, но по-добре е да сте предупредена… Заради всичко това не се карайте с баща ми. Много ще ми бъде мъчно, защото пак вие ще плачете, а не той… Разбирате ли сега защо отказвам да му дам в заем дори едно су?

Тъй като гърлото й бе свито и сърцето й наранено, тя не отговаряше; той стана, погледна се в огледалото със спокойното самодоволство на хубав мъж, уверен, че е безупречен в живота. После пак се върна при нея.

— Нали от подобни примери човек бързо остарява?… Аз обаче веднага се устроих, ожених се за едно болно младо момиче, което почина, и кълна се, че днес вече нищо не би ме накарало да повтарям предишните глупости… Не! Но, както виждате, татко е непоправим, защото няма чувство за морал.

Той хвана ръката й, задържа я за миг в своята, понеже я почувствува съвсем студена.

— Отивам си, още го няма… Но вие не се тревожете! Мислех ви за много силна! Пък и благодарете ми, защото най-глупаво е, когато човек е измамен.

Най-сетне той си тръгна, но се спря на вратата и, смеейки се, добави:

— Забравих да ви кажа да му съобщите, че госпожа Дьо Жьомон го кани на вечеря… Нали я знаете, госпожа Дьо Жьомон е тази, която спа с императора срещу сто хиляди франка… Вие не се страхувайте, защото аз се надявам, че татко, колкото и луд да е още, не е в състояние да купи жена на такава цена.

Останала сама, госпожа Каролин не мръдна. В просторната зала, потънала в тягостна тишина, тя продължаваше да стон сломена на стола си, загледана втренчено в лампата с широко разтворени очи. Сякаш внезапно завесата се бе разкъсала: това, което досега не бе желала да види ясно, това, което само я караше разтреперана да се съмнява, тя виждаше в този час в цялата му ужасна неумолимост. Виждаше Сакар разголен — тази опустошена от парите душа, толкова сложна и неясна в своето разложение. Той наистина не признаваше нито връзки, нито прегради, като задоволяваше апетитите си с необуздания инстинкт на човек, който не знае никаква друга граница освен своето безсилие. Беше делил своята съпруга със сина си, беше продал всички, които бяха попаднали в ръцете му; беше продал и себе си, щеше да продаде и нея, щеше да продаде и брат й, щеше да прави монети от техните сърца и мозъци. Той беше вече само един майстор на пари, който хвърляше в леярната и вещи, и живи същества, за да извлича пари. В кратък проблясък тя видя как от всички страни на Световната банка текат пари, цяло езеро, цял океан от пари, сред който изведнъж със страхотен трясък банката потъва право надолу. Ах, тези пари, тези отвратителни пари, които мърсят и погубват!

С пъргаво движение госпожа Каролин стана. Не, не! Това беше чудовищно, всичко беше свършено, тя не можеше да остане повече с този човек. Тя би му простила измяната; но я отвращаваше цялата тази мръсотия от миналото, плашеше я мисълта, че и в бъдеще са възможни престъпления. Тя трябваше още сега да си отиде, ако не иска да бъде опръскана с кал, да бъде смазана под развалините. Чувствуваше нужда да отиде далече, много далече, при брат си в Ориента — не толкова за да го предупреди, колкото за да изчезне. Да замине, да замине веднага! Още нямаше шест часа, можеше да вземе бързия влак за Марсилия в седем часа и петдесет и пет минути, защото й се струваше, че е безсилна да види отново Сакар. В Марсилия, преди да отплува, ще си направи покупки. Засега в един куфар малко бельо, една рокля за преобличане — и да заминава. За четвърт час щеше да се приготви. Но като погледна работата си върху масата, започнатата паметна записка, тя се спря за миг. За какво трябва да отнася всички това, щом като то ще пропадне, ще изгние още в началото? Все пак тя започна грижливо да подрежда документите, бележките с навика на добра домакиня, която не искаше да остави зад себе си нищо в безредие. Тази работа й отне няколко минути, успокои възбудата, в която бе взела решението си. И в пълно съзнание тя хвърляше последен поглед из стаята, преди да я напусне, когато камериерът се появи, за да й предаде пакет с вестници и писма.

Госпожа Каролин машинално погледна адресите и в купчината забеляза писмо от брат си, адресирано до нея. То идеше от Дамаск, където Амлен се намираше по това време във връзка с проектираното железопътно отклонение от този град до Бейрут. Отначало тя започна бързо да го преглежда, застанала права до лампата, решила да го прочете бавно по-късно във влака. Но всяко изречение приковаваше вниманието й, тя не можеше вече да пропуска нито дума и най-сетне реши да седне пред масата и всецяло да се отдаде в четене на това вълнуващо, дълго дванадесет страници писмо.

Амлен точно в тия дни беше изпаднал във весело настроение. Той благодареше на сестра си за последните хубави новини, които му бе изпратила от Париж, и й съобщаваше оттам още по-хубави новини, защото всичко вървяло, както можело да се желае. Първият баланс на генералната компания на обединените параходства щял да бъде превъзходен, новите параходи реализирали големи приходи благодарение на това, че са отлично обзаведени и развиват по-голяма скорост. Шегувайки се, той казваше, че хората пътували за удоволствие, че пристанищата по брега били задръстени с пътници от Запада, разказваше още, че по който и затънтен път да тръгнел, все срещал някой парижанин. Било станало точно така, както предвидил. Ориентът разтворил вратите си за Франция. Скоро отново ще изникнат градове върху плодородните склонове на Ливан. Но най-пищно описваше картината на отдалечения проход Кармел, където вече усилено разработвали сребърната мина. Дивата местност се облагородявала, били открити извори в дълбините на гигантските скали, които ограждали долината на север; били разработени ниви, житото заместило сакъзовите дървета, а пък цяло село било изградено близо до мината, отначало от обикновени дървени бараки за подслон на работниците, но сега вече от малки каменни къщи с градини — начало на град, които щял да расте, докато не бъдат изчерпани залежите. Сега там имало петстотин жители, завършен бил път, който свързвал селото със Сен Жан д’Акр. От сутрин до вечер бумтели изкопните машини, движели се каруци под плясъка на звънливи камшици, пеели жени, деца играели и крещели в тази пустиня, в тази мъртва тишина, която някога само орлите са нарушавали с лекия си шум на крилете си. А миртовите дървета и жълтугите все така изпълвали с аромат топлия и прекрасен чист въздух. Накрай Амлен най-подробно разказваше за първата железопътна линия, която щеше да се открие между Бруса и Бейрут през Ангора и Алеи. В Константинопол били изпълнени всички формалности; той особено се възхищаваше на известни сполучливи подобрения, които направил по трасето в мъчнопроходимите клисури на планината Тавър; и говореше за тия клисури и за тия равнини, които се разстилаха в подножието на планините, с възторга на голям учен, който бе открил нови каменовъглени мини и който вярваше, че ще види страната осеяна със заводи. Били поставени ориентировъчните знаци и определени местата на гарите, някои от които в съвсем усамотени местности: един град тук, друг град по-далече, градове ще изникват около всяка от тези гари, по кръстовищата на естествените пътища. Семето на бъдещото поколение и на големите дела вече било хвърлено, всичко никнело и не след много години ще израсне нов свят. И той завършваше, като много нежно целуваше обожаваната си сестра, щастлив, че я чувствува свързана с възраждането на един народ, и като я уверяваше, че ще й бъде много благодарен, защото толкова отдавна го, подкрепя със своята храброст и добро здраве.

Госпожа Каролин завърши четенето, писмото стоеше разтворено на масата и тя се замисли, устремила пак очи в лампата. После машинално вдигна поглед, обходи стените, спирайки се върху всеки чертеж, върху всеки акварел. В Бейрут сред големите магазини вече е построен домът на директора на компанията на обединените параходства. Планината Кармел, онзи див проход, задръстен от храсти и камънаци, вече е заселен като гигантско гнездо с новородено население. В планината Тавър нивелациите и новите профили променят хоризонтите, отварят път на свободната търговия. И пред нея, от тия листове с геометрични чертежи, малко поизбелели, заковани в четирите им краища, изведнъж бликна представата за далечната страна, която някога беше обиколила, която толкова обичаше заради нейното красиво, безкрайно синьо небе и нейната много плодородна земя. Тя отново виждаше терасовидните градини на Бейрут, долините на Ливан, обрасли с грамадни маслинови и черничеви гори, равнините на Антиохия и Алеп, огромни овощни градини с прекрасни плодове. Тя отново виждаше как с брат си непрекъснато обикаля този прекрасен край, чиито несметни богатства не се използуваха, защото никой не ги знаеше, или се похабяваха от мързел и невежество поради липса на пътища, индустрия, земеделие и училища. Но сега всичко това оживяваше под необикновения напор на млада жизнена сила. Представата за този утрешен Ориент вече възправяше пред очите и процъфтяващи градове, обработени полета, цяло едно щастливо човечество. И тя виждаше и чуваше шума от работата по строежите, и се уверяваше, че тази стара, заспала земя се е пробудила най-сетне и е започнала да ражда.

Тогава госпожа Каролин неочаквано се убеди, че парите наистина са тор, върху който расте утрешното човечество. Идваха й наум думите на Сакар, откъси от теориите за спекулацията. Тя си спомняше онази мисъл, че без спекулацията няма да има големи, жизнени и плодотворни предприятия, както няма да има и деца без сладострастие. Необходим е избликът на страст, целият този по най-долен начин разпиляван и погубван живот, за самото продължаване на живота. Ако там нейният брат се радва, възпява победата сред организираните строежи, сред сградите, които изникват из земята, това е само защото в Париж парите се сипят като дъжд, покваряват всичко в бясната игра. Парите отровните и разрушителни пари, бяха подквасата на всеки социален растеж, служеха за торна пръст, необходима за великите начинания, чието осъществяване ще сближи народите и ще умиротвори земята. Тя беше проклела парите, сега им се прекланяше с боязлив възторг: нима те не бяха единствената сила, която може да срине цяла планина, да засипе един морски залив, да направи всъщност земята обитаема за хората, да облекчи труда им, та занапред само да управляват машините? Всичко хубаво раждаха те, парите, които причиняваха и всяко зло. И тя вече съвсем се обърка, разтърсена изцяло, решила вече да не заминава, щом в Ориента успехът изглеждаше пълен и щом сражението се водеше в Париж, обаче все още нямаше сили да се успокои, все още сърцето й кървеше.

Госпожа Каролин стана, отиде да опре челото си в стъклото на един от прозорците, който гледаше към градината на голямата къща на Бовилие. Беше вече съвсем тъмно, тя различаваше само някаква слаба светлина в малката странична стаичка, където графинята и дъщеря й живееха, за да не цапат другите помещения и за да не харчат за отопление. Смътно, зад тънките муселинови пердета, тя забелязваше профила на графинята, която кърпеше някакви дрипи, докато Алис рисуваше акварели, които претупваше набързо с дузини и после се мъчеше скришом да продава. Беше ги сполетяло нещастие — конят им се разболя и от две седмици не бяха излизали от дома си, като упорствуваха никой да не ги види, че ходят пеш, а и се въздържаха да наемат кола. Но в тази толкова героично скривана нищета от известно време ги крепеше и ги правеше по-бодри една надежда — непрекъснатото повишаване на курса на акциите на Световната банка, вече много голямата печалба, която виждаха да блести и да пада като златен дъжд в деня, когато щяха да я получат при най-висок курс. Графинята си обещаваше една наистина нова рокля, мечтаеше да дава през зимата по четири обеда месечно, без да се подлага заради това на хляб и вода в продължение на две седмици. Алис вече не се усмихваше равнодушно, когато нейната майка й говореше за женитба, слушаше я с леко потреперване на ръцете, започвайки да вярва, че това може би ще стане, че и тя също ще има съпруг и деца. И госпожа Каролин, като гледаше как гори малката лампа, която ги осветяваше, чувствуваше, че я обзема голямо спокойствие, някакво разнежване, което се дължеше пак на парите — само надеждата за пари беше достатъчна да ощастливи тия бедни същества. Ако Сакар ги направи богати, нямаше ли те да го благославят, нямаше ли да бъде и за двете благодетелен и добър? Значи, добротата беше навред, дори и в най-лошите, които винаги са добри за някого, за които сред проклятията на тълпата винаги има отделни смирени гласове, които им благодарят и ги боготворят. След това размишление, докато очите и нищо не виждаха в мрака на градината, тя мислено се пренесе в дома за трудово възпитание. Предишния ден от името на Сакар тя бе раздала играчки и бонбони по случай празнуването на някаква годишнина; и неволно се усмихваше при спомена на шумната радост на децата. От един месец насам там бяха по-доволни от Виктор — беше чела задоволителни бележки у принцеса Д’Орвиедо, с която два пъти седмично разговаряше надълго за дома. Пред образа на Виктор, изникнал изведнъж във въображението й, тя се изненада, че го бе забравила в пристъпа на отчаяние, когато искаше да замине. Би ли могла да го изостави така, да провали доброто дело, започнато с такова усилие? Някаква проникваща нежност все повече и повече се издигаше от големите дървета в мрака, вълна на неизмеримо самоотричане, на божествена търпимост разширяваше сърцето й; а в това време жалката малка лампа на дамите Бовилие продължаваше да блести там като звезда.

Когато се върна пред масата си, госпожа Каролин леко потръпна. От какво? Нима й беше студено? Тази мисъл я развесели, защото се хвалеше, че може да изкара цяла зима, без да пали огън. Сега се чувствуваше като излязла от ледена баня — подмладена и силна, с много спокоен пулс. Така се бе събуждала сутрин, когато бе с цветущо здраве. После й се поиска да сложи една цепеница в камината; но като видя, че огънят е угаснал, с удоволствие започна да го разпалва и не повика слугата. Оказа се трудно, нямаше подпалки, но успя да запали главните само със стари вестници. Застанала на колене пред огнището, тя се смееше сама на себе си. Известно време стоя така щастлива и изненадана. Ето че премина още една от нейните големи кризи, тя отново се надяваше — но на какво? Все така не знаеше нищо, вечно неизвестното беше на края на живота, на края на човечеството. Може би достатъчно бе, че живее, за да може животът непрекъснато да й носи изцеление на раните, които животът и нанасяше. Още веднъж тя си припомни тежките преживявания през своето съществуване — ужасния брак, мизерията си в Париж, изоставянето й от единствения мъж, когото бе обичала; и след всяко сътресение си възвръщаше жизнената енергия, безсмъртната радост, която я изправяше на крака сред развалините. Нима сега всичко не бе рухнало? Беше престанала да уважава своя любовник, но трябваше да гледа на неговото отвратително минало така, както светите жени гледат на гнусните рани, които превързват сутрин и вечер, без да разчитат, че ще ги излекуват някога. Тя щеше да продължи да му се отдава, като знае, че принадлежи на други и като не се мъчи да го изтръгне от тях. Тя щеше да живее в жарава, в запъхтяната ковачница на спекулацията, под непрекъснатата заплаха от катастрофа в края на краищата, в която брат й можеше да загуби и честта, и живота си. И все пак стоеше права, почти безгрижна като в някое хубаво утро, готова да застане с лице срещу опасността, предвкусвайки радостта от борбата. Защо? Нямаше никаква разумна причина, а просто от удоволствие, че живее! Нейният брат й казваше, че е непобедимата надежда.

Като се прибра, Сакар видя госпожа Каролин задълбочена в своята работа, завършвайки с твърдия си почерк една страница от паметната записка за железопътната линия в Ориента. Тя вдигна глава, усмихна му се спокойно, когато той докосваше с устни нейната хубава, блестяща бяла коса.

— Много ли работа имахте, приятелю?

— О, безброй задачи! Видях се с министъра на труда, успях да се срещна с Юре, после трябваше пак да се връщам при министъра, но там заварих само един секретар… Най-сетне обещаха ми за там.

Наистина, откакто бе се разделил с баронеса Сандорф, той безспирно бе обикалял с привичната си разпаленост и старание в работата. Тя му предаде писмото на Амлен, което го възхити; наблюдаваше го как ликува от радост за бъдещия триумф, като си казваше, че отсега нататък ще го надзирава отблизо, за да го предпазва от някои безумни стъпки. Обаче не можеше да си наложи да бъде строга към него.

— Вашият син дойде да ви покани от името на госпожа Дьо Жьомон.

Той възкликна:

— Ами че тя ми писа… Забравих да ви кажа, че тази вечер ще отида у нея… Противно ми е, тъй като съм уморен!

И той излезе, след като отново целуна бялата й коса. Тя продължи работата си, усмихнала се дружелюбно и снизходително. Не беше ли само една приятелка, която се отдаваше? Срамуваше се от ревността, която сякаш би омърсила още повече тяхната връзка. Искаше да превъзмогне мъката от подялбата, да се освободи от плътския егоизъм на любовта. Да бъде негова и да знае, че той принадлежи и на други — това нямаше значение. И все пак го обичаше, обичаше го с цялото си храбро и милостиво сърце. Това беше тържествуваща любов към този Сакар, този уличен финансов бандит, обичан така безпределно от тази очарователна жена, защото тя виждаше, че е енергичен и смел, че сътворява нов свят, че създава живот.