Серия
Ругон-Макарови (18)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
L’Argent, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

XI

Ужасена, госпожа Каролин още същата вечер изпрати телеграма на брат си, който беше в Рим за още една седмица; три дни след това Амлен пристигна в Париж, избързал заради опасността.

Бурно беше обяснението между Сакар и инженера, станало на улица „Сен Лазар“, в стаята с чертежите, където преди време бяха разисквали и решили с голям ентусиазъм започването на работата. През последните три дни в Борсата погромът ставаше все по-страшен, акциите на Световната банка спадаха непрестанно, под номинала, стигнаха до 430 франка; но спадането продължаваше, банката се тресеше и рушеше от час на час.

Смълчана, госпожа Каролин слушаше, като избягваше да се намесва. Обвиняваше се в съучастничество; измъчваше я съвестта, защото си беше обещала да бди, а всъщност бе допуснала да се случи всичко това. Вместо да се задоволи с продажбата на своите акции, просто за да спре повишаването, не би ли трябвало да направи друго нещо, да предупреди хората, да се намеси най-сетне? Тя обожаваше брат си и затова сърцето й кървеше, като го виждаше толкова компрометиран в разгара на неговите големи мероприятия, че цялото дело на живота му беше в опасност; тя страдаше още повече, защото чувствуваше, че няма право да съди Сакар: нали го беше обичала, нали му беше принадлежала, нали бяха имали онази тайна връзка, от която много се срамуваше? Застанала така между тия двама мъже, тя се чувствуваше разкъсана от тяхната свада. Вечерта след катастрофата, в гневен порив на откровение, тя се бе нахвърлила върху Сакар, като изсипа всички упреци и опасения, насъбрани отдавна в сърцето й. После, като го видя усмихнат, упорит и все пак несломен, тя си бе помислила, че му е необходима сила, за да стои изправен, и затова си бе казала, че след като бе проявила слабост към него, сега няма право да го доубие, да го повали на земята. И като се прикриваше с мълчание и с поведението си изразяваше само порицание, тя не искаше да бъде нищо друго освен свидетелка.

Но Амлен, който обикновено беше толкова примирителен и равнодушен към всичко, което не засягаше заниманията му, този път се разгневи. С необикновена ярост той нападна борсовата игра — Световната банка загивала заради лудостта в тази игра, стигнала до пълно умопомрачение. Разбира се, той не е от тия, които твърдят, че една банка може да допусне спадането на курса на акциите си като например една железопътна компания, притежаваща огромен материал, който е нейният капитал; но истинският материал на една банка е нейният кредит и затова тя започва да агонизира веднага, щом кредитът й се разклати. Само че тук се поставя един въпрос за мярка. Ако е било необходимо, дори разумно, да се поддържа курс от две хиляди франка, било е безумно и напълно престъпно да се тласка нагоре, да се иска постигането на 3000 и дори повече. Още с пристигането си той настоя да узнае истината, цялата истина. Сега не можеха вече да го лъжат, не можеха да му кажат и той да се съгласи, както при последното събрание, че акционерното дружество не притежава нито една от акциите си. Книжата бяха тук пред него, и той лесно вникваше в лъжите. Например сметката на Сабатани. Той знаеше, че зад това подставено лице се криеха операциите на самото дружество; и можеше да проследи месец по месец в продължение на две години увеличаващата се страст на Сакар, който отначало купуваше боязливо и предпазливо, а после се впусна във все по-значителни покупки, докато стигна до огромната цифра от двадесет и седем хиляди акции, струващи близо четиридесет и осем милиона. Не е ли това лудост, нагла подигравка с хората, като се поставя подобна сума под името на някакъв Сабатани? А този Сабатани не бе единствен, имаше и други подставени лица — чиновници в банката, дори членове на управителния съвет, чиито покупки, отнасяни по сметка без покритие, надминаваха двадесет хиляди акции на стойност също така около четиридесет и осем милиона франка. Най-сетне това все пак са твърди покупки, към които трябваше да се прибавят покупките на кредит за определен срок, извършени в периода на последната ликвидация през януари — над двадесет хиляди акции за около шестдесет и седем милиона и половина, които Световната банка трябваше да изплати; а освен това в лионската борса други десет хиляди акции за още двадесет и четири милиона. Което показваше, след като се пресметне всичко, че дружеството държеше в ръцете си близо една четвърт от пуснатите акции, за които бе заплатило страхотната сума от двеста милиона. Това е то пропастта, в която дружеството им пропадаше.

Сълзи от мъка и гняв бяха изпълнили очите на Амлен. Той току-що успешно бе поставил в Рим основите на голямата католическа банка — „Съкровището на гроба господен“, — за да може в случай на бъдещо преследване да настани царски папата в Ерусалим, озарения от легендарната слава на светите места Ерусалим; тази банка ще има предназначението да закриля от политически смутове новото палестинско кралство, което ще крепи бюджета си върху природните богатства на страната, гарантиращи серия от емисии за всички християни в света. И всичко това рухваше в миг заради тази безумно глупава борсова спекулация! Беше заминал, като остави един прекрасен баланс, милиони да гребеш от него, и едно толкова бързо преуспяващо акционерно дружество, което учудваше цял свят; а за по-малко от месец след това, когато се върна, милионите се бяха стопили, дружеството беше повалено на земята и превърнато в пепел — от всичко бе останала само една черна яма като след опустошителен пожар. Изумлението му растеше, той яростно искаше обяснение, за да разбере коя загадъчна сила е тласнала Сакар да се настърви така срещу гигантската сграда, която сам бе издигнал, за да я разруши камък по камък от едната страна, въобразявайки си, че я изгражда от другата.

Сакар отговори съвсем ясно, без да се обижда. Развълнуван и съкрушен в първите часове, той се бе съвзел, изправил се здраво и възвърнал непоколебимата си надежда. Изменници бяха предизвикали страшната катастрофа, но нищо не било загубено, той щял всичко да възстанови. А и всъщност нима Световната банка не бе достигнала до такова бързо и голямо благополучие благодарение на тези средства, заради които сега го обвиняват? А те бяха — учредяването на синдикати, последователните увеличения на капитала, преждевременният последен баланс, задържаните от дружеството акции, а по-късно безумното масово закупуване на акциите. Всичко това бе насочено към една цел. Щом като се приемаха успехите, би трябвало да се приемат и рисковете. Когато се прегрее една машина, тя може и да избухне. Той не признаваше, че е извършил някаква грешка, просто с по-голям размах и по-умно бе вършил това, което прави всеки директор на банка; и пак не се отказваше от своята гениална идея, от грандиозната си идея да изкупи всичките акции на банката и да срази Гундерман. Не му стигали парите — това е всичко. Сега трябвало да започне отново. Едно извънредно общо събрание било свикано за следващия понеделник, той напълно разчитал на акционерите си, те щели да направят необходимите жертви и той бил уверен, че само една негова дума ще накара всички да му донесат богатствата си. Докато това стане, банката ще съществува благодарение на малките суми, които другите кредитни учреждения, големите банки, ще им отпускат всеки ден за текущите нужди, страхувайки се от много бързия крах, който би раздрусал и самите тях. Мине ли кризата, всичко ще се оправи и отново ще заблести.

— Обаче — възрази Амлен, укротен вече от усмихнатото спокойствие на Сакар, — в тази помощ на нашите съперници не виждате ли някаква тактика, някакво намерение да се предпазят отначало, а после да направят още по-катастрофален нашия фалит, като го забавят?… Тревожи ме мисълта, че Гундерман участвува във всичко това.

И наистина Гундерман бе един от първите, които предложиха да услужат, за да не се обяви веднага фалитът, с прекрасното съзнание на практичен човек, който, запалил преди това къщата на съседа си, сега бърза да носи кофи с вода, за да не изгори целият квартал. Той не изпитваше желание да отмъщава, не го блазнеше нищо друго освен славата, че е първият търговец на пари в света, най-богатият и най-предвидливият, успял да пожертвува всичките си страсти, за да може да расте непрекъснато богатството му.

Сакар замахна нетърпеливо с ръка, раздразнен от целомъдрието и интелигентността на победителя.

— О, Гундерман, той проявява великодушие, като вярва, че ми забива нож с щедростта си.

Настъпи мълчание, което бе нарушено от госпожа Каролин, която досега не бе казала нито дума:

— Приятелю, оставих брат ми да говори, както би следвало, за да изрази основателната мъка, която е изпитал, като научил всички тия печални неща… Обаче лично нашето положение, струва ми се, е ясно. Нали така? Смятам, че е невъзможно той да бъде компрометиран, ако наистина работата тръгне зле. Вие знаете по какъв курс аз продадох акциите, никой не би казал, че това е предизвикало повишение, за да се извлече по-голяма печалба. Впрочем, ако катастрофата се разрази, ние знаем какво трябва да направим… Признавам ви, аз не съм така обнадеждена като вас. Само че вие имате право, трябва да се борите до последната минута. И бъдете уверен, че моят брат в никакъв случай няма да ви обезкуражи.

Тя беше развълнувана, отново изпитваше търпимост към този толкова упорит и жизнен човек, но въпреки това не искаше да проявява тази си слабост, защото вече не можеше да затваря очи пред отвратителното дело, което този безсъвестен корсар бе извършил и което положително пак би извършил в крадливата си страст.

— Разбира се — заяви Амлен, уморен и изтощен от спора, — аз няма да ви парализирам, когато ще се борите, за да спасите всички ни. Разчитайте на мене, ако мога да ви бъда полезен.

И още веднъж в този последен час, под заплахата от най-страшни опасности. Сакар ги успокои, спечели ги отново, като си тръгна със следните загадъчни и изпълнени с обещание думи:

— Спете спокойно… Сега още нищо не мога да ви кажа, но напълно съм сигурен, че ще оправя всичко преди края на другата седмица.

Тези думи, без да обяснява смисъла им, той повтори на всички приятели на акционерното дружество, на всички клиенти, които, изплашени и ужасени, идваха да му искат съвет. От три дни имаше непрекъснат поток от хора по улица „Лондон“ към неговия кабинет. Дотичаха едни след други майката и дъщерята Бовилие, Можандрови, Седий, Дьожоа. Той ги приемаше много спокойно, с войнствен вид и с гръмлив глас вдъхваше смелост в сърцата им; а когато те споменаваха, че искат да продадат акциите си, макар и със загуба, той се сърдеше, крещеше им, че не трябва да правят подобна глупост, даваше им честна дума, че отново ще вдигне курса до 2000 и дори до 3000 франка. Въпреки направените грешки всички сляпо му вярваха — нека само да го оставят свободен пак да ги краде, той ще оправи всичко, в края на краищата ще направи така, че всички да забогатеят, както се беше заклел. Ако нищо лошо не се случеше до понеделник, ако му се дадеше време да свика извънредното общо събрание, никой не се съмняваше, че той ще измъкне Световната банка жива и здрава от развалините.

Сакар беше помислил за брат си Ругон и именно за неговата всемогъща помощ той намекваше, без много да обяснява Когато се срещна лице срещу лице с Дегремон, предателя, и му отправи горчиви упреци, можа да чуе само следния отговор: „Но, скъпи мой, не съм аз, който ви изостави, а брат ви!“ Естествено този човек беше в правото си: той се бе съгласил да участвува при условие, че и Ругон участвува, категорично му бяха обещали, че ще бъде така, а сега нищо чудно, че се е оттеглил, щом министърът не само не участвуваше, ами беше във война със Световната банка и нейния директор. Нищо не можеше да се възрази на това оправдание. Силно засегнат, Сакар почувствува голямата си грешка — скарването с този брат, който единствен можеше да го защити, да го направи толкова неуязвим, че никой да не смее да го унищожи, като знае какъв голям човек стои зад него. И за гордия Сакар най-тежкият миг в живота бе, когато склони да помоли депутата Юре да ходатайствува в негова полза. Но всъщност продължаваше да се държи враждебно, пак отказваше да изчезне, като изискваше като нещо задължително помощта на Ругон, който бил заинтересован повече от него да се избегне скандалът. На другия ден, когато очакваше да го посети Юре, както се бяха уговорили с него, той получи само една бележка, в която със смътни думи му се казваше да не губи търпение и да разчита на един добър изход, ако по-късно не попречат някои обстоятелства. Той се задоволи с тези няколко реда, които прие като обещание за неутралитет.

Но истината бе, че Ругон твърдо бе решил да свърши с този гангренясал член на фамилията, който от години наред му досаждаше, като му причиняваше вечен ужас с нечистите си дела, и затова искаше най-сетне насилствено да го премахне. В случай на провал щеше да остави събитията да се развиват както трябва. Понеже Сакар никога нямаше да се съгласи да отиде доброволно в изгнание, не беше ли по-просто да го принуди да се изсели от родината, като улесни бягството му след някаква сериозна присъда? Някакъв шумен скандал, удар с метла и край. Впрочем положението на министъра се влошаваше, откакто в изблик на красноречие бе заявил в законодателния съвет, че Франция никога няма да позволи на Италия да завладее Рим. Бурно акламиран от католиците, силно атакуван от все по-засилващото се трето съсловие, той виждаше, че наближава часът, в който третото съсловие, подкрепено от либералите-бонапартисти, ще го изхвърли от властта, ако той не им направи известна отстъпка. А отстъпката, ако обстоятелствата го наложат, ще бъде да престане да оказва помощ на тази Световна банка, покровителствувана от Рим и станала опасна сила. И най-сетне един таен разговор с неговия колега, министъра на финансите, го накара да се реши окончателно на тази постъпка, тъй като научи, че при подготовката да сключи нов заем към него се отнесли много сдържано Гундерман и всички банкери евреи, които му дали да разбере, че ще откажат своите капитали, докато пазарът е несигурен за тях и се намира в ръцете на авантюристи. Гундерман тържествуваше. Но по-добре евреите, признати за крале на златото, отколкото католиците ултрамонтанисти да бъдат господари на света, ако завладеят Борсата.

По-късно разказваха, че когато министърът на правосъдието Делкамбр, настървен в злобата си срещу Сакар, предпазливо поискал да узнае какво отношение ще вземе Ругон към брат си в случай че правосъдието се намеси, Ругон просто извикал откровено: „Ах, ако ме отърве, ще му запаля една голяма свещ!“ И оттогава, от момента, в който Ругон го изостави, Сакар бе загубен. Делкамбр, който го дебнеше, откакто бе на власт, най-сетне можеше да го хване като нарушител на закона, да го оплете в огромната мрежа на правосъдието, стига само да намереше предлог, за да го предаде на своите жандарми и съдии.

Една сутрин Буш, разгневен, че досега още не беше започнал да действува, отиде в съдебната палата. Ако сега не побърза, никога вече няма да изскубне от Сакар четирите хиляди франка, дължими на Мешен по прословутата сметка за разходите за малкия Виктор. Планът му беше просто да вдигне отвратителен скандал, като поиска от Сакар издръжка за дете и разкрие гнусните подробности по изнасилването на майката и изоставянето на хлапето. Един подобен процес, повдигнат срещу директора на Световната банка при създаденото вълнение от кризата, която изживяваше тази банка, щеше да развълнува цял Париж; а Буш все още се надяваше, че дори при първата заплаха Сакар ще плати. Обаче заместник-прокурорът, който го прие, племенник на Делкамбр, изслуша с нетърпение и досада историята: не, не, нищо сериозно не може да се направи с подобни клюки, това не попада под някой член на кодекса. Объркан, Буш се възмути, заговори за дългото си търпение и когато разказа за проявената си доброта към Сакар, стигнала дотам, че вложил парите си по сметка в Световната банка, заместник-прокурорът рязко го прекъсна: как, нима неговите средства са изложени на опасност в тази фалираща банка и той нищо не предприема! При това положение няма нищо по-просто — трябва само да подаде жалба за измама, тъй като правосъдието било вече предупредено за мошеническите маневри, които щели да предизвикат фалита.

Именно така трябвало да се нанесе страхотният удар, а не с другата история, с мелодрамата на някакво си момиче, умряло от пиянство, и на едно момче, израснало в тинята. Буш слушаше внимателно и сериозно, тласнат по нов път и към едно деяние, за каквото не бе дошъл и за чиито сериозни последици се досещаше: Сакар арестуван, Световната банка смъртоносно ударена. Само страхът, че ще загуби парите си, би го накарал да вземе веднага решение. Впрочем той обичаше само катастрофи, за да лови риба в мътна вода. Обаче сега се двоумеше, казваше, че ще размисли, че ще дойде пак, и трябваше заместник-прокурорът да сложи перото в ръката му и в своя кабинет и на своето бюро да го накара да напише жалбата за измама, която, веднага след като изпрати посетителя, той отнесе с прекалено усърдие на чичо си, министъра на правосъдието. Работата беше свършена.

На другия ден на улица „Лондон“, в седалището на дружеството, Сакар има дълго съвещание с комисарите ревизори и с юрисконсулта, за да уточнят баланса, който той искаше да представи на общото събрание. Въпреки сумите, предоставени от другите финансови учреждения, трябваше да затворят гишетата, да прекратят плащанията поради нарастващите искания. Тази банка, която преди един месец притежаваше в касите си около двеста милиона, сега можа да изплати само първите няколкостотин хиляди франка на обезумялата си клиентела. Търговският съд с присъда бе обявил служебно фалита, основавайки се на краткия доклад, направен предишния ден от един експерт, натоварен да провери книжата. Въпреки всичко Сакар безразсъдно пак обещаваше да спаси положението, подтикван от сляпа надежда и необяснимо упорита храброст. Точно в този ден, когато очакваше отговора на комитета на борсовите посредници относно определянето на един изравнителен курс, портиерът влезе да му съобщи, че трима господа го чакали в съседния салон. Може би това беше спасението и затова той много радостен се спусна към тях, обаче бе посрещнат от един полицейски комисар и двама агенти, които веднага го арестуваха. Заповедта за задържане била издадена въз основа на доклада на експерта, разкрил нередности в книжата, и най-вече във връзка с жалбата за злоупотреба с доверието на Буш, който твърдял, че вложените от него суми по сметка били използувани за други цели. В същия час бил също така арестуван и Амлен в дома му на улица „Сен Лазар“. Този път наистина беше краят, сякаш всички хора, озлобени от неуспехите, се бяха ожесточили срещу тях. Извънредното общо събрание вече не можеше да се състои, Световната банка беше издъхнала.

Госпожа Каролин не беше в къщи в момента на арестуването на брат й, който едва бе успял да й остави няколко реда, набързо написани. Когато се прибра, тя се изуми. Никога дори за миг не бе й минавало през ума, че той ще бъде преследван, толкова й се виждаше чист, незамесен в каквато и да било съмнителна афера и оневинен от продължителните си отсъствия. Веднага след обявяването на фалита братът и сестрата бяха предали всичко, което притежаваха, в полза на актива на банката, като искаха да се измъкнат от тази авантюра така бедни, както бяха влезли; сумата, която предадоха, беше голяма, близо осем милиона, в които бяха включени тристате хиляди франка, наследени от леля им. Тя веднага започна да прави постъпки, сега живееше само за да облекчи съдбата, да подготви защитата на своя беден Жорж; въпреки храбростта си тя лееше сълзи всеки път, когато си представяше невинния си брат зад решетките, окалян в този ужасен скандал, който завинаги разби и омърси живота му. Той беше толкова кротък, толкова слаб, благочестив като дете и невежа като „голям глупак“, както тя казваше, без да се смятат техническите му занимания. Най-напред тя се бе разгневила срещу Сакар, единственият виновник за провала, причинителят на тяхното нещастие; тя възстановяваше и обсъждаше ясно неговото отвратително дело още от първите дни, когато той весело се шегуваше с нея, че четяла кодекса, чак до последните дни, когато поради суровостите на неуспехите трябваше да се изплащат всички нередности, които бе предвидила и оставила да се извършат. После, измъчвана от съвестта си заради своето съучастничество, тя потисна гнева си, избягваше да се занимава с него, като си налагаше да действува така, сякаш той не съществуваше. Когато трябваше да произнесе името му, тя като че ли говореше за непознат човек от противната страна, чийто интереси съвсем се различаваха от нейните. Тя, която почти всекидневно посещаваше брат си в парижкия затвор, нито веднъж не бе поискала разрешение да види Сакар. Държеше се много храбро, продължаваше да живее в апартамента на улица „Сен Лазар“, където приемаше всички, които я търсеха, дори и тия, които идваха да я хулят; по този начин се бе превърнала в делова жена, решила да спаси всичко възможно от тяхната чест и тяхното щастие.

По време на дългите дни, които тя прекарваше по този начин там горе, в кабинета с чертежите, където бе преживяла толкова хубави часове на труд и надежда, едно зрелище дълбоко я опечаляваше. Приближеше ли се до един от прозорците и хвърлеше ли поглед към съседната богаташка къща, тя със свито от болка сърце откриваше зад прозорците на тясната стаичка бледите профили на двете нещастни жени — на графиня Дьо Бовилие и на нейната дъщеря Алис. Понеже дните през февруари бяха много меки, тя често ги виждаше да крачат бавно, с наведени глави, из покритите с мъх алеи на опустошената от зимата градина. Провалът на банката се бе отразил ужасно върху двете същества. Преди петнадесет дни нещастничките притежаваха един милион и осемстотин хиляди франка срещу техните шестстотин акции, за които едва ли биха получили осемнадесет хиляди франка днес, когато курсът бе спаднал от три хиляди на тридесет франка. Беше се стопило, изчезнало в миг цялото им състояние: двадесетте хиляди франка за зестрата, сложени така мъчително настрана от графинята, седемдесетте хиляди франка, взети назаем срещу фермата Обле, след това самата ферма, продадена за двеста и четиридесет хиляди франка, въпреки че струваше четиристотин хиляди. Какво щяха да правят, тъй като смазващата ипотека срещу къщата им изяждаше годишно по осем хиляди франка, а издръжката на дома им струваше не по-малко от седем хиляди въпреки прекаленото им скъперничество, въпреки чудесата на отвратителната икономия, която правеха, за да запазят външния си вид и общественото си положение? Дори да продадат акциите си, как щяха да живеят отсега нататък, как щяха да посрещат всички нужди с тия осемнадесет хиляди франка, последната останка от корабокрушението? Имаше само един изход, който графинята не искаше още напълно да възприеме: да напусне богаташката къща, за да я предостави на кредиторите, да не чака те да я продадат на търг, защото вече й беше невъзможно да плаща лихвите; веднага да наеме някоя малка квартира и да заживее там скромно и незабелязано, докато има парче хляб за ядене. Но графинята все още не се предаваше, защото не искаше да стигне до пълно обезличаване, до гибелта на това, за което се бе смятала, до края на нейния род, който от години упорито и героично крепеше с треперещите си ръце. Семейство Бовилие под наем, лишено от покрива на своите прадеди, живеещо у чужди хора в нищета като победено! Нима нямаше да умре от срам? И затова продължаваше да се бори.

Една сутрин госпожа Каролин видя под навеса в градината двете жени да перат бельото си. Старата готвачка, почти немощна, не можеше вече много да им помага, а през последните студове дори те трябваше да се грижат за нея. В същото положение бе и нейният мъж, едновременно портиер, кочияш и лакей — той с голяма мъка метеше къщата и едва крепеше стария кон, залитащ и грохнал като него. Така тези две дами решително се бяха заели сами с домакинството си — момичето изоставяше понякога акварелите си, за да направи постните супи, с които оскъдно преживяваха и четиримата, майката изчистваше от прах мебелите, кърпеше дрехите и чорапите, втълпила си скъперническата мисъл, че по-малко се хабят метличките от пера, иглите и конците, откакто лично вършела тези работи. Обаче когато трябваше да посрещнат някого, двете се разтичваха, хвърляха престилките си, бързо се измиваха и се преобразяваха в господарки на дома с бели, нежни ръце. Навън те не бяха променили държането си, честта им бе запазена: купето излизаше винаги изискано впрегнато, за да развежда графинята и дъщеря й; през зимата два пъти месечно даваха вечеря на обичайните си гости, без на масата да има един сервиз по-малко, а в канделабрите да липсва една свещ. И трябваше като госпожа Каролин човек да ги гледа отгоре, за да разбере с какъв страшен глад се изкупваше през следващите дни целият този декор, тази лъжлива фасада на изчезналото богатство. Когато ги видеше в дъното на влажната шахта, образувана между съседните къщи, как печално се разхождат под зелените стволове на вековните дървета, тя изпитваше огромно състрадание, отдръпваше се от прозореца и сърцето и се късаше от угризение, сякаш се чувствуваше съучастница на Сакар, виновника за тяхната мизерия.

После, една друга сутрин, госпожа Каролин изпита една по-непосредствена, още по-болезнена мъка. Съобщиха й, че Дьожоа иска да я посети, и тя се приготви да го посрещне храбро.

— Е добре, бедни мой Дьожоа…

Но млъкна изплашена, като забеляза колко е пребледнял бившият куриер. Очите му изглеждаха угаснали на посърналото му лице. Този много едър човек се беше смалил, сякаш превил се одве.

— Не бива така да се обезкуражавате заради загубата на тези пари.

След тия нейни думи той заговори бавно:

— О, госпожо, не заради това… Разбира се, в първия момент тежко понесох удара, защото бях свикнал с мисълта, че сме богати. На човек главата му се замайва като от пиене, когато печели… Боже мой, та аз вече се бях примирил и реших отново да започна да работя и щях толкова много да работя, че да възстановя сумата… Но вие не знаете…

Едри сълзи потекоха по бузите му.

— Вие не знаете… Тя си отиде.

— Отишла си, коя си е отишла? — попита госпожа Каролин с изненада.

— Натали, моята дъщеря. Сватбата не стана, тя се разяри, когато чичо Теодор дойде да ми каже, че неговият син дълго време бил чакал и щял да се ожени за дъщерята на една търговка, която ще му донесе близо осем хиляди франка зестра. Разбирам я — разярила се е при мисълта, че няма вече пари и че ще остане мома. Но аз толкова я обичах! Дори и през миналата зима пак ставах през нощта, за да я завивам. И от тютюна се отказах, за да може тя да има по-хубави шапки; аз й бях като майка, отгледах я и единствената радост в живота ми беше да я гледам в нашето малко жилище.

Сълзите му го задавяха, той ридаеше.

— Всъщност това е грешка на моята амбиция… Ако бях продал още когато моите акции ми осигуряваха шестте хиляди франка за зестрата, тя щеше сега да бъде омъжена. Само че, нали знаете, курсът продължаваше да се покачва и аз помислих за себе си; отначало ми се поиска шестстотин, после осемстотин, после хиляда франка рента; още повече че малката щеше да наследи тези пари по-късно… Като си помисля само, че в един момент при курс три хиляди аз съм имал в ръцете си двадесет и четири хиляди франка, с които да осигуря зестрата от шест хиляди франка, а за самия себе си рента от деветстотин франка. Ама не! Поиска ми се хиляда и това бе глупостта! А сега акциите не струват повече от двеста франка… О, това е моя грешка, по-добре е било да съм се хвърлил във водата!

Госпожа Каролин, много развълнувана от неговата мъка, чакаше той да се поуспокои. Но все пак поиска да узнае:

— Отишла си е, бедни ми Дьожоа, как така си е отишла?

Той се смути, лека червенина се появи по бледото му лице.

— Да, отиде си, изчезна от три дни. Беше се запознала с един господин, точно срещу нас! О, много изискан господин на около четиридесет години… Тя избяга…

И когато той разказваше подробности, запъвайки се и търсейки подходящи думи, госпожа Каролин си представи Натали, стройна и руса като грациозните и нежни красиви момичета от парижките улици. Тя най-вече си припомняше нейните големи очи с толкова спокойния и студен поглед, необикновено бистър от егоизъм. Момичето като щастлив идол приемало обожанието на своя баща, било целомъдрено толкова дълго време, колкото е имало интерес, въздържало се е от глупаво падение, докато се е надявало на зестра, на брак, на каса в малък дюкян, в който да царува. Но да продължава да понася безпаричието, да живее мизерно с добродушния си баща, принудено да се хване отново на работа — о, не! До гуша й бе дошло това тежко съществуване, безнадеждно в бъдещето! И тя бе избягала, хладнокръвно беше обула ботинките си и сложила шапката си, за да отиде другаде.

— Господи — продължаваше да мънка Дьожоа, — не беше много забавно у нас, това е вярно, а на хубавото момиче му е досадно да скучае и да си губи младостта… Но все пак тя е проявила голяма жестокост. Помислете си само! Без да ми каже дори сбогом, без нито една думичка в писмо, каквото и да било обещание да ме вижда от време на време… Затворила е вратата и край! Вижте как треперят ръцете ми, превърнах се в животно. Станалото е по-силно от мене, аз непрестанно я търся у нас. След толкова години, боже мой, възможно ли е да я загубя, завинаги да загубя моето бедно малко момиче!

Той престана да плаче, неговата голяма мъка беше толкова покъртителна, че тя хвана двете му ръце и като не намери други утешителни думи, само повтаряше:

— Горкият Дьожоа, горкият Дьожоа…

После, за да го разсее, тя пак заговори за фалита на Световната банка. Извиняваше му се, че го бе оставила да купи акции, строго осъждаше Сакар, без да му споменава името. Но изведнъж старият куриер се оживи. Заразен от борсовата игра, той все още се вълнуваше.

— Господин Сакар ли! О, той съвсем основателно ме въздържаше да продавам! Работата вървеше прекрасно, ние щяхме да изядем всички, ако не бяха предателите, които ни изоставиха… Ах, госпожо, ако господин Сакар си беше на поста, всичко щеше да върви иначе. Все едно че ни осъдиха на смърт, като го вкараха в затвора. Само той би могъл да ни спаси… Аз така казах на съдебния следовател: „Господине, върнете ни го, аз отново ще му поверя своето състояние и своя живот, защото този човек е добрият бог, да знаете! Той прави всичко, каквото поиска!“

Госпожа Каролин го гледаше изумена. Как така! Нито една гневна дума, нито един упрек? Неугасима вяра на фанатик. Какво могъщо влияние е имал Сакар над тълпата, за да я впрегне в ярема на доверчивостта?

— Всъщност, госпожо, аз дойдох само да ви кажа именно това и моля ви да ме извините, че ви говорих за мъката си, за моята мъка, защото главата ми не е много в ред… Като видите господин Сакар, повторете му няколко пъти, че ние сме винаги с него.

Той си тръгна с несигурни крачки; останала сама, тя за миг се ужаси от живота. Този нещастник беше разкъсал сърцето й. Срещу другия, чието име не бе споменала, изпита двойно по-голям гняв и по-силно възмущение. Но започнаха да идват други посетители, с които трябваше да се занимава през цялата тази сутрин.

Сред потока от хора най-много я развълнуваха Жорданови. Като добри съпрузи Пол и Марсел, които винаги действуваха задружно при сериозните положения, я попитаха дали техните родители, Можандрови, наистина няма да могат да получат нищо от Световната банка срещу своите акции. И в този случай бедата беше непоправима. Преди решителните сражения и двете последни ликвидации бившият фабрикант на брезенти притежавал вече седемдесет и пет акции, които са му стрували около осемдесет хиляди франка: чудесна сделка, тъй като по едно време, при курс три хиляди франка, тия акции са били на стойност двеста двадесет и пет хиляди франка. Но лошото било, че, увлечен от страстта на играта, Можандр продължил да играе по текуща сметка и вярвайки в гения на Сакар, непрекъснато купувал; по такъв начин страшно голямата разлика в размер от над двеста хиляди франка, която трябвало да изплати, отнесла остатъка от неговото състояние, което му е давало ония петнадесет хиляди франка рента, спечелена с толкова усилия в продължение на тридесетгодишен труд. Сега не притежавал нищо, дано да успее да се измъкне напълно издължен, след като продаде малката си къща на улица „Льожандр“, с която толкова много се гордеел. В този провал госпожа Можандр положително била по-виновна от него.

— Ах, госпожо — започна да обяснява Марсел, чието приятно лице дори и сега, след катастрофата, оставаше свежо и засмяно, — вие не можете да си представите как се промени мама! Тя, която бе толкова предвидлива, толкова пестелива, страшилището на прислужничките, защото вечно бе по петите им, за да проверява техните сметки, тя именно започна да говори само за стотици хиляди франкове, тя подбуждаше татко, да! Всъщност той не беше толкова смел, бе готов да слуша чичо Шав, ако тя не го бе подлудила със своята мечта да пипне голямата печалба, милиона… Най-напред те се увлякоха, като четяха финансовите вестници; татко се пристрасти пръв и дори в началото играеше скришом; после, когато и мама се включи, след като дълго време като благоразумна домакиня злословеше срещу борсовата игра, огънят се разпали, но не за дълго. Възможно ли е жаждата за печалба да променя до такава степен честните хора?

Намеси се и Жордан, който се развесели, като си представи фигурата на чичо Шав, чието име бе споменала жена му.

— Само да бяхте видели спокойствието на чичото сред всички тия катастрофи! Той ги беше предвидил, сега тържествуваше, стегнат в колосаната си яка… Нито един ден не бе отсъствувал от Борсата, нито един ден не бе престанал да играе на дребно в брой, напълно доволен, че отнася спечелените петнадесет до двадесет франка всяка вечер, подобно на добър чиновник, който честно е изпълнил задачата си в работния ден. Около него милионите струяха от всички страни, огромни състояния се трупаха и се разсипваха за два часа, златото се лееше с пълни ведра сред трясъка на гръмотевици, а той продължаваше да печели безстрастно своето дребно съществуване — своята дребна печалба за дребните си пороци. Това е най-хитрият от хитреците и хубавите момичета от улица „Нолет“ си получаваха сладкишите и бонбоните.

Шеговитият намек за похожденията на капитана разсмя двете жени. Но веднага пак ги обзе тревогата по създаденото положение.

— Уви, не — заяви госпожа Каролин, — не ми се вярва вашите родители да могат да получат нещо срещу своите акции. Струва ми се, че това е краят. Сега те вървят по тридесет франка, ще спаднат до двадесет франка, до сто су… Боже мой! Какво ще стане с тия нещастни възрастни хора, привикнали на охолен живот?

— Ами ще трябва да се грижим за тях… — отвърна непринудено Жордан. — Ние не сме още много богати, но в края на краищата моята работа тръгна и няма да ги оставим на улицата.

Щастието му се беше усмихнало. След толкова години упорит труд неговият първи роман, печатан най-напред на подлистници в един вестник, после издаден в книга от един издател, изведнъж пожъна голям успех; беше спечелил няколко хиляди франка, отсега нататък за него се бяха отворили всички врати и затова гореше от желание да седне да пише, уверен, че ще спечели пари и слава.

— Ако не можем да ги вземем при нас, ще им наемем малко жилище. Ще ги наредим някак си, бога ми!

Загледала се в него с безкрайна нежност, Марсел леко изтръпна, разчувствувана.

— О, Пол, Пол, колко си добър — каза тя и се разплака.

— Успокойте се, дете мое, моля ви — повтори усърдно няколко пъти изненаданата госпожа Каролин. — Не трябва да се измъчвате така!

— Оставете ме, не за това се измъчвам… обаче наистина е много глупаво всичко, което стана! Питам ви аз накратко, като омъжена за Пол, нима мама и татко не трябваше да ми дадат зестрата, която винаги ми бяха обещавали? Под предлог, че Пол нямал пукната пара и че аз правя глупост, като държа на обещанието си, те не дадоха нито един сантим! О, а ето докъде стигнаха днес! Добре щеше да им дойде моята зестра, ако борсата не беше изяла и нея!

Госпожа Каролин и Жордан не можаха да не се засмеят. Но Марсел не се утеши, заплака още по-силно.

— Все пак това не е всичко… Когато Пол беше беден, аз имах една мечта. Да, като във вълшебните приказки, въобразих си, че съм принцеса и един ден ще занеса на моя разорен принц много, много пари, за да му помогна да стане голям поет. Но ето че той няма нужда от мене, ето че вече съм само бреме с моите родители! Той ще се тормози, ще трябва да прави всички подаръци… Ах, как се измъчва сърцето ми!

Той горещо я прегърна.

— Какво ни разправяш ти, малка глупачке! Нима жената трябва да дава нещо? Ами че ти сама себе си даваш, твоята младост, твоята нежност, твоето хубаво настроение, а в света няма принцеса, която може да даде повече!

Тя веднага се успокои, щастлива, че е толкова обичана, намирайки, че наистина е била много глупава, като е плакала.

Той продължи:

— Ако баща ти и майка ти искат, ние ще ги настаним в „Клиши“, където видях, че има евтини партерни етажи в къщи с градини… У дома, в нашата дупка, запълнена с малкото ни мебели, е много уютно, но твърде тясно; а освен това скоро ще трябва да отворим място за…

И като се усмихна отново, той се обърна към госпожа Каролин, която беше много развълнувана от тази семейна сцена:

— Е, да, ще станем трима, можем да признаем сега, когато аз съм вече човек, който печели хляба си… Нали, госпожо, още един дар ще ми поднесе тя, която плаче, че нищо не ми е донесла?

В неутешимото си отчаяние на бездетна жена госпожа Каролин погледна малко поруменялата Марсел, чиято надебеляла вече талия не бе забелязала. Сега и нейните очи се напълниха със сълзи.

— Ах, скъпи деца, обичайте се много, вие единствени сте разумни и щастливи!

После, преди да се сбогуват, Жордан разказа подробности за вестник „Есперанс“. Закачливо, с инстинктивното си отвращение към аферите, той описа редакцията като някаква необикновена бърлога, цялата разтърсвана от борсовата спекулация. Целият персонал, от директора до куриера, спекулирал, а само той, както си признаваше със смях, не бил играл и затова всички го гледали накриво, презирали го и му се присмивали. Впрочем фалитът на Световната банка и най-вече арестуването на Сакар нанесли смъртоносен удар на вестника. Редакторите се разбягали, само Жантру още упорствувал при това тежко положение, прилепил се към развалините, за да поживее още малко от остатъците на корабокрушението. За този човек краят бил настъпил, изтеклите три години на благоденствие го разложили, превърнали го в едно чудовище, което злоупотребява с всичко, от което може да се изсмуче нещо, и поради това загивал от преяждане като гладниците, когато седнат на богата трапеза. И най-интересното, логична последица от събитията, било пълното пропадане на баронеса Сандорф, станала любовница на този човек в разгара на катастрофата, обезумяла и жадна да си възвърне парите.

При името на баронесата госпожа Каролин леко пребледня, а Жордан, който не знаеше за съперничеството между двете жени, довърши историята.

— Не зная защо тя му се е отдала. Може би е вярвала, че той ще я осведомява благодарение на връзките си като журналист. А може би се е търкулнала до него по силата на самите закони за падането, които смъкват все по-надолу. Наблюдавал съм, че в страстта на играта има един разрушителен фермент, който разяжда и разлага всичко най-възвишено и най-гордо и превръща човешкото същество в дрипа, в отпадък за канала… Във всеки случай ако този негодник Жантру помни още ритниците, с които, както разказват, го е посрещал бащата на баронесата, когато някога е ходил при него да проси ордери, сега добре си е отмъстил; защото лично аз, който ви говори, веднъж като се върнах в редакцията, за да си получа заплатата, попаднах на една обяснителна сцена: като блъснах силно една врата, аз видях със собствените си очи Жантру да удря плесници на Сандорф… Ах, този пиян човек, потънал в алкохол и пороци, удряше грубо като кочияш светската дама!

С жест на страдание госпожа Каролин го накара да млъкне. Струваше й се, че това жестоко унижение оскърбява и самата нея.

Марсел много нежно хвана ръката му, за да си тръгнат, и каза:

— Не си мислете, скъпа госпожо, че сме дошли да ви досаждаме. Напротив, Пол много защищава господин Сакар.

— Ама, разбира се — извика младият мъж. — Господин Сакар винаги е бил много любезен към мене. Никога няма да забравя жеста, с който ни спаси от отвратителния Буш. А освен това той е много силен човек… Когато го видите, госпожо, кажете му, че нашето малко семейство му е много благодарно.

След като Жорданови си отидоха, госпожа Каролин мълчаливо поклати гневно глава. Благодарни, за какво? Заради разорението на Можандрови? Този Жордан и жена му бяха като Дьожоа, тръгнаха си със същите думи на извинение и добри пожелания. И въпреки това те знаеха истината! Не е невежа този писател, който бе прекосил финансовия свят, презирайки парите. А пък тя продължаваше да се възмущава все повече. Не, нямаше място за прошка, калта бе много дълбока! Не се чувствуваше и отмъстена с това, че Жантру бе напляскал баронесата. Сакар всичко бе разложил.

Този ден госпожа Каролин трябваше да отиде у Мазо във връзка с някои документи, които искаше да приложи към досието на брат си. Искаше също да разбере какво ще бъде неговото поведение в случай че защитата го посочи за свидетел. Срещата бе определена за четири часа, след закриване на Борсата. И когато най-сетне остана сама, тя в продължение на час и половина подрежда сведенията, които беше събрала. Тя започваше да вижда ясно в купищата от развалини. Така на другия ден след пожар, когато димът се е разнесъл и жаравата е угаснала, човек разчиства останките с голямата надежда да открие златото от разтопените бижута. Най-напред тя се бе попитала къде биха могли да отидат парите. При потъването на тия двеста милиона, щом като някои джобове са се изпразнили, трябва да са се напълнили други. Обаче изглеждаше положително, че играчите на понижение не са прибрали цялата сума, някакъв страшен поток е отнесъл цяла една третина. В дните на катастрофа в Борсата парите сякаш потъват в земята, изчезват, полепват се по малко по всички ръце. Само Гундерман трябва да е сложил в джоба си петдесетина милиона. После Дегремон — около дванадесет или петнадесет. Споменаваше се още маркиз Дьо Боен, чийто класически удар беше успял още веднъж: играл на повишение чрез Мазо, той отказваше да се издължи, обаче бе спечелил близо два милиона чрез Жакоби, играещ на понижение; само че този път, макар и да знаеше, че маркизът като обикновен мошеник е приписал мебелите си на името на жена си, Мазо, разярен от загубите си, се заканваше, че ще му изпрати изпълнителен лист. Почти всички членове на управителния съвет на Световната банка всъщност си бяха осигурили царски дял — едните като Юре и Колб бяха продали акциите си при най-високия курс, преди да започне спадането, другите като маркиза и Дегремон бяха минали тактически като предатели на страната на играчите на понижение; освен това в едно от последните си заседания, когато дружеството беше вече в опасност, управителният съвет отпусна на всичките си членове кредит в размер на сто и повече хиляди франка. Най-сетне и някои борсови посредници, най-вече Дьоларок и Жакоби, лично бяха спечелили огромни суми, погълнати вече от двете бездънни пропасти, които никои не можеше да напълни — за първия това беше апетитът към жените, а за втория — страстта в играта. Носеше се също така и слух, че Натансон израствал като един от кралете на кулисата, понеже спечелил три милиона, като играл за своя сметка на понижение, а на повишение за сметка на Сакар; освен това той имал необикновен шанс да не бъде разорен поради огромните покупки, правени от името на Световната банка, която прекратила плащанията и кредиторите били принудени да закрият сметките, да простят дължимите суми — повече от сто милиона, обявявайки банката за неплатежоспособна. Наистина щастлив и сръчен човек излязъл този дребен Натансон, герой на толкова хубавото приключение, на което се усмихваха — да запазиш спечеленото, а да не изплатиш загубата!

Но все пак цифрите си оставаха неясни. Госпожа Каролин не можеше да установи точно печалбите, защото борсовите операции се извършваха в пълна загадка и професионалната тайна строго се пазеше от борсовите посредници. Дори нищо не можеше да се узнае, като се разтворят бележниците, в които не се вписват имената. Така че тя напразно се мъчеше да узнае сумата, която е отвлякъл Сабатани, изчезнал след последната ликвидация И откъм тази страна още един провал засягаше сериозно Мазо. Историята беше банална: посрещнат отначало с недоверие, съмнителният клиент депозира малък влог от две-три хиляди франка, играе разумно през първите месеци, докато един ден, когато вече са забравили мършавата му гаранция, става приятел на борсовия посредник и като дим изчезва на другия ден след някакъв бандитски удар. Мазо казваше, че ще принуди Сабатани да плати така, като някога бе принудил Шлосер, един мошеник от същата банда, от безсмъртната банда, която върлува на Борсата, както някога разбойниците върлуваха в гората. А левантинецът, този италианец с ориенталска кръв, с кадифени очи и с легендарна надареност, за която си шушукаха любопитните жени, беше отишъл да обира борсата в някоя чужда столица, може би в Берлин, както се разправяше, докато го забравят в Париж, където отново ще се върне добре посрещнат, за да започне пак мошеничествата си, използувайки търпимостта на заобикалящата го среда.

После госпожа Каролин състави списък на щетите. Катастрофата на Световната банка беше като едно от ония ужасни сътресения, които разтърсват цял град. Нищо не бе останало незасегнато и здраво, появиха се пукнатини в съседните къщи, всеки ден ставаха нови срутвания. Една след друга банките фалираха със силен трясък като рухващи стърчащи стени след пожар. Онемели от смайване, хората слушаха грохота и се питаха кога ще престанат разрушенията. Тя не жалеше толкова опропастените банкери, предприятия и хора от финансовия свят, обаче сърцето й страдаше за всички останали жертви — ония бедни хорица, акционери, дори и спекуланти, които познаваше и обичаше. След поражението тя започна да брои жертвите. Сред тях не бяха само нейният беден Дьожоа, глупавите и жалки Можандрови, тъжните и трогателни дами Дьо Бовилие. Съкрушила я бе и една друга драма, драмата на фабриканта на коприна Седил, чийто фалит бе обявен снощи. Тя бе видяла този човек как действува в управата и затова казваше, че е единственият член на управителния съвет, на когото би поверила и последните си су, защото го считаше за най-честния човек в света. Ужасно нещо е страстта в играта! За тридесет години този човек беше изградил едно от най-солидните предприятия в Париж, а след това за по-малко от три години го бе насякъл и така подкопал, че то изведнъж се бе превърнало в прах. Колко горчиво трябваше да съжалява за някогашните дни на труд, когато още вярваше, че може да забогатее с бавно усилие, но първата му случайна печалба стана причина да се отврати от труда, за да бъде разяждан от мечтата да спечели за един час на Борсата милион, за който честният търговец трябва да се бори пял живот! И Борсата му отнесе всичко, нещастникът беше покосен като от мълния, смазан, неспособен и недостоен да подхване отново работа с един син, когото мизерията навярно щеше да превърне в мошеник, защото този негов Гюстав, отдал се на наслади и гуляи, живееше на широка нога с дългове от четиридесет до петдесет хиляди франка и вече се бе изложил в някаква мръсна афера с полици, подписани на Жермен Кьор. После госпожа Каролин съжаляваше още един беден човечец — комисионера Масиас, макар и да не гледаше с добро око на тия посредници на лъжата и кражбата! Тя добре го познаваше, той имаше големи засмени очи и приличаше на добро пребито куче, когато обикаляше Париж, за да изтръгне няколко мършави ордера. Ако за миг той си е представял, че най-сетне е дошъл редът му да стане един от господарите на борсовия пазар, огрян от щастието, че върви по петите на Сакар, колко страшно е било за него сгромолясването, което го е разбудило от съня и го е повалило на земята с пречупен гръбнак! Той дължеше седемдесет хиляди франка и ги бе платил, макар че е могъл да използува изключителното положение като мнозина други; беше взел назаем пари от приятели, задлъжнял бе за цял живот, извършил бе тази голяма и безполезна глупост да плати, защото никой не я одобряваше, дори някои малко повдигаха рамене зад гърба му. Яда си изливаше само срещу Борсата, проклинаше мръсната професия, която упражняваше, крещеше, че човек трябва да е евреин, за да успее, и с примирение оставаше на поста си, защото все пак още се надяваше да направи голям удар, докато има будни очи и здрави крака. Но и непознатите мъртви, жертвите без име и без история, изпълваха с безмерна мъка сърцето на госпожа Каролин. Тия хора бяха цял легион, лежаха под страничните храсти, в затревените ями, а имаше и изгубени трупове, и ранени, които стенеха в агония зад всяко дърво. Колко безмълвни страшни драми, цяла тълпа от дребни бедни рентиери, от дребни акционери, вложили всичките си икономии в една-единствена акция, между тия пенсионирани портиери, посивели стари госпожици, живеещи с котките си, провинциални пенсионери, водещи редовен живот като маниаци, селски свещеници, оголели от раздаване на милостиня, и много още дребни същества с малък бюджет, разчетен точно за мляко и за хляб, толкова точен и ограничен бюджет че две су по-малко предизвикват сътресения! И изведнъж нищо — животът прекъснат, отнесен, старите треперещи ръце ужасени опипват мрака, неспособни за работа — и всички тия скромни и спокойни същества биват с един замах хвърлени в страшна нищета! Сто отчаяни писма бяха пристигнали от Вандом, където господин Файо, събирачът на ренти, беше увеличил последиците от бедствието, като изчезнал от града. Пазител на парите и акциите на своите клиенти, за чиято сметка бе оперирал и на Борсата, самият той бе започнал да играе безумно и загуби; понеже не искаше да плати, той избяга с няколкостотин хиляди франка, които се намираха в ръцете му, като разплака и хвърли в мизерия и хора от най-отдалечените чифлици около Вандом. Сътресението беше обхванало и колибите. Както при големи епидемии, най-жестоко бяха засегнати средните съществувания, дребните спестители, и само синовете им биха могли да възстановят загубите след непосилен и дългогодишен труд.

Най-сетне госпожа Каролин излезе, за да отиде при Мазо; като вървеше пеш към улица „Банк“, тя си мислеше за последователните удари, които борсовият посредник понасяше от петнадесет дни. Само Файо му беше откраднал триста хиляди франка, два пъти по-голяма беше неплатената сметка на Сабатани, маркиз Дьо Боен и баронеса Сандорф отказваха да платят разликата, която за тях двамата възлизаше на повече от един милион; фалитът на Седил му отнасяше почти такава сума, без да се смятат осемте милиона, които му дължеше Световната банка, същите тези осем милиона, които той беше минал по сметката на Сакар — страхотна загуба, пропаст, в която всеки миг разтревожената Борса очакваше да го види как се сгромолясва. Вече на два пъти се бе разнасял слухът за тази катастрофа. И в това ожесточено настървение на съдбата срещу него той бе сполетян от едно последно нещастие, което като капка вода накара да прелее препълнената чаша: предишната вечер бяха арестували чиновника му Флори, обвинен в присвояване на сто и осемдесет хиляди франка. Постепенно се увеличаваха изискванията на госпожица Шушу, бившата малка фигурантка, мършавата мравка от парижкия тротоар: отначало весели срещи, които не струваха скъпо, после апартамент на улица „Кондорсе“, после бижута, дантели; провалът на нещастния нежен младеж се дължеше на неговата първа печалба от десет хиляди франка след Садова; и парите за удоволствия, спечелени така бързо и похарчени така бързо, предизвикваха нужда от други и още други пари — цяла една треска от страст към толкова скъпо купената жена. Но историята ставаше необикновена — Флори беше окрал своя шеф просто за да плати дълга си от играта на друг борсов посредник; странна честност, уплаха пред опасността да бъде веднага даден под съд, вероятно надежда да прикрие кражбата, да заличи липсата с някаква чудотворна операция. В затвора той много беше плакал от срам и отчаяние; разказваха, че майка му пристигнала още същата сутрин от Сент, за да го види, и лежала болна у приятели, при които отседнала.

„Колко странно нещо е шансът!“ — мислеше си госпожа Каролин, като пресичаше площада пред Борсата. Тя продължаваше да се учудва на изключителния успех на Световната банка, на това бързо триумфално шествие към победата и господството само за четири години, после на това внезапно срутване на колосалната сграда, която само за един месец се превърна в прах. Нима не бе подобна историята на Мазо? Наистина досега съдбата на никого не се беше усмихвала така. Той беше борсов посредник на тридесет години, много богат вече след смъртта на своя чичо, щастлив съпруг на очарователна и обожаваща го жена, която го бе дарила с две хубави деца, а освен това беше красив мъж, всеки ден ставаше Есе по-влиятелен в Борсата поради своите връзки, своята дейност, своята изненадваща прозорливост, дори поради своя остър глас, този писклив глас, станал толкова знаменит като гърмящия глас на Жакоби. И ето че неочаквано положението се разклати. Той се намираше на ръба на пропастта, в която сега можеше да го хвърли дори един полъх. Обаче лично не бе играл, закрилян още от ентусиазма си в работата и от неспокойната си младост. В началото беше ударен в разгара на една честна борба, пострада поради неопитност и увлечение, поради голяма вяра в другите. Впрочем симпатиите бяха на негова страна, предполагаше се, че ще може да се измъкне достойно.

Когато влезе в кантората, госпожа Каролин почувствува добре атмосферата на разрухата, тръпките на тайна смъртна тревога във всички помрачени канцеларии. Като прекосяваше касата, тя забеляза двадесетина души, цяла една тълпа, чакаща реда си, докато двамата касиери — единият изплащащ в брой, другият в ценни книжа — още изпълняваха с чест задълженията на кантората, но без да бързат, като хора, изпразващи последните чекмеджета. През отворената врата отделът за ликвидация й се видя заспал — седемте чиновници четяха вестници, понеже нямаше какво да вършат, откакто Борсата бездействуваше. Само отделът за налични сметки проявяваше някакъв живот. Прие я лично Бертие, пълномощникът, много развълнуван, с пребледняло лице, преживяващ нещастието на кантората.

— Не зная, госпожо, дали господин Мазо ще може да ви приеме. Той е малко болен, настинал е, понеже снощи работи на студено през цялата нощ, току-що слезе в дома си, на първия етаж, за да си поотпочине.

Госпожа Каролин настоя:

— Моля ви, господине, уредете да мога да му кажа няколко думи… Отнася се за спасението на моя брат. Господин Мазо знае, че брат ми никога не се е занимавал с борсови операции и неговото свидетелствуване ще бъде от голямо значение… Освен това аз ще му поискам някои данни, само той може да ми даде сведения за известни документи.

След дълго колебание Бертие най-сетне я въведе в кабинета на борсовия посредник.

— Почакайте тук за минутка, госпожо, ще отида да видя.

В тази стая госпожа Каролин наистина почувствува голям студ. Огънят навярно бе угаснал още снощи и никой не бе помислил да го запали отново. Но най-силно впечатление й направи отличният ред, сякаш цялата нощ и цялата сутрин бяха използувани за изпразване на чекмеджетата, за да се унищожат излишните книжа и да се подредят тия, които трябваше да се запазят. Нямаше нищо разхвърляно — нито папка, нито дори някакво писмо. На бюрото грижливо бяха наредени мастилницата, поставката за перата, една голяма попивателна, а в средата бе оставен само един пакет с фишове на кантората, фишове в зеления цвят на надеждата. В тягостната тишина витаеше безкрайна печал.

След няколко минути Бертие се върна.

— Вярвайте ми, госпожо, звъних два пъти, повече не смея да настоявам. Като слизате надолу, помислете си дали е удобно и вие да позвъните. Но аз ви съветвам да дойдете друг път.

Госпожа Каролин трябваше да се примири. Обаче, стигнала площадката на първия етаж, тя пак се подвоуми, дори посегна към бутона на звънеца. И реши да си отиде, когато чу викове и ридания, спря я голям неясен шум от вътрешността на апартамента. Неочаквано вратата се отвори, навън изскочи изплашен слуга, който се спусна по стълбите, като мърмореше:

— Боже мой, боже мой! Господарят…

Тя застана неподвижна пред зеещата врата, откъдето сега ясно се чуваше ужасен, мъчителен плач. Тя застина, досещайки се, представяйки си добре какво е станало. Отначало поиска да побегне, но не можа, изумена от състрадание, почувствувала се привлечена от необходимостта да види и също да пролее сълзи. Тя влезе, видя всички врати широко отворени и стигна до салона.

Две слугини, готвачката и камериерката навярно, бяха проточили вратове и с ужасени лица шептяха:

— А, господарят! Ах! Боже мой! Боже мой!

Угасващият сив зимен ден едва проникваше през разтворените дебели копринени пердета. Обаче беше много горещо, големи пънове догаряха в камината и червените отблясъци на жаравата им осветяваха ярко стените. На масата един сноп рози, царствен букет за сезона, който снощи борсовият посредник беше занесъл на жена си, пъстрееше в тази парникова топлина и изпълваше цялата стая с благоуханието си. Парфюмът на розите подхождаше на изискано луксозната мебелировка, на хубавата атмосфера на преуспяване, на богатство и щастлива любов, които бяха цъфтели тук в продължение на четири години. И под червения отблясък на огъня върху канапето се беше проснал Мазо с разбит череп, стиснал и сгърчената си ръка револвер; пред него стоеше права жена му, току-що дотичала тук с продължителен печален и див вик, който Каролин беше чула на стълбището. В момента на изстрела тя бе държала в ръце своето момченце на четири и половина години, чиито ръчички от страх бяха вкопчени във врата й; а дъщеря й, вече шестгодишна, беше я последвала, като се държеше за полата й и се притискаше към нея; и двете деца пищяха, като чуваха как отчаяно пищи майка им.

Госпожа Каролин веднага поиска да ги отведе.

— Госпожо, моля ви… Госпожо, не стойте тук…

Самата тя трепереше, чувствуваше се отмаляла.

Виждаше как от пробитата глава на Мазо още тече кръв, която капка по капка падаше върху кадифето на канапето и оттам се стичаше върху килима. Беше се образувало голямо петно, което се разширяваше. На Каролин й се струваше, че тази кръв я настига, опръсква краката и ръцете й.

— Госпожо, моля ви се, последвайте ме…

Обаче със сина, увиснал на врата й, с дъщерята, притиснала се към нея, нещастната жена не чуваше, не се помръдваше, вдървена, застанала тук така, че никоя сила в света не би могла да я изкорени. И трите бяха руси, млечнобели, майката нежна и невинна като децата. Ужасени пред мъртвото си щастие, пред това внезапно унищожаване на благоденствието им, което би трябвало да трае вечно, те продължаваха да пищят силно и да издават отчаяни стенания, които изразяваха цялото им страдание.

Госпожа Каролин падна на колене и като ридаеше, започна да шепти:

— О, госпожо, раздирате сърцето ми… Моля ви, госпожо, не стойте тук, елате с мене в съседната стая, позволете ми да ви облекча малко от злото, което ви причиниха…

Но изплашената и опечалена група — майката и двете деца, впили се в нея — стоеше неподвижно със своите дълги, разплетени безцветни коси. И не заглъхваше този страшен вой, това ридание за пролятата кръв, което кънти в гората, когато ловци убият бащата водач.

Госпожа Каролин стана със замаяна глава. Чуха се стъпки, навярно на лекар, дошъл да констатира смъртта. Тя не можеше да остане повече тук, измъкна се, преследвана от нестихващия страшен плач, който сякаш все още чуваше дори и по тротоара сред грохота на фиакрите.

Небето бледнееше, беше студено, тя вървеше бавно от страх да не я спрат, като я вземат за убийца поради изплашения й вид. Пред нея се възправяше всичко, цялата история на чудовищното пропиляване на двестате милиона, които причиниха толкова разрушения и смазаха толкова жертви. Каква бе тази загадъчна сила, която така бързо издигна златната кула, а след това я разруши? Същите ръце, които я бяха изградили, изглежда се бяха настървили, обзети от лудост да не оставят камък върху камък. Отвсякъде се чуваха скръбни викове, цели състояния се рушаха с грохот, който се вдига при разтоварване на гальоти с материали от разрушени сгради. Това бяха последните родови имения на Бовилие, спестяванията на Дьожоа, събирани су по су, печалбите от голямата фабрика на Седий, рентите на търговеца Можандр, хвърлени с трясък в дъното на една и съща клоака, която с нищо не можеше да се напълни. Това бяха също така удавеният в алкохол Жантру, затънала в калта Сандорф, възвърналият се към мизерното си кучешко съществуване Масиас, който за цял живот ще бъде прикован към Борсата за дългове; това бе и Флори, крадецът в затвора, който изкупваше слабостите си, Сабатани и Файо, побягнали в галоп, подплашени от стражарите; а най-жалки и окаяни бяха незнайните жертви, огромното стадо от безименни бедняци, които след катастрофата трепереха в нищета и крещяха от глад. А след това беше смъртта, револверните изстрели, които се чуваха из четирите краища на Париж, това бе пробитият череп на Мазо, кръвта на Мазо, която сред разкоша и благоуханието на розите впръскваше капка по капка жена му и децата му, които крещяха от мъка.

И тогава всичко, което бе видяла, всичко, което бе чула през последните няколко седмици, се изля от измъченото сърце на госпожа Каролин във вид на проклятие срещу Сакар. Тя не можеше повече да мълчи, да счита, че той не съществува, за да си попречи да го обвинява и съди. Той единствен бе виновен, това се потвърждаваше от всички причинени от него нещастия, чиято страшна грамада я ужасяваше. Тя го проклинаше, гневът и възмущението й, потискани толкова дълго време, се превръщаха в отмъстителна ненавист, в ненавист към самото зло. Защо тя, която обичаше своя брат, бе чакала досега, за да намрази ужасния човек, единствената причина за тяхното нещастие? Окаяният и брат, този велик праведник, този голям труженик, толкова справедлив и честен, опетнен от незаличимото клеймо на затвора, беше жертвата, която тя забравяше, най-скъпата и най-чувствителната от всички други, за която най-много страдаше! О, нека за Сакар да няма прошка, нека никой не го защищава, дори и тези, които продължаваха да вярват в него, които не виждаха в него нищо друго освен добротата му, и нека един ден той умре изоставен и презрян от всички!

Госпожа Каролин вдигна очи. Беше стигнала на площада и видя срещу себе си Борсата. Здрачаваше се, зимното небе, забулено в мъгла, се бе спуснало зад оградата като дим от пожар, като тъмночервен облак, образуван сякаш от пламъците и прахоляците на превзет с щурм град. А Борсата, очертаваща се сива, мрачна в печалната катастрофа, беше опустяла от един месец и, брулена от четирите страни от вятъра, приличаше на хамбар, изпразнен от глада. Това беше неизбежната, периодически повтаряща се епидемия, която опустошаваше пазара всеки десет-петнадесет години, така наречените „черни петъци“, и която покриваше земята с развалини. Трябва да минат години, за да се възвърне доверието, за да се възстановят големите банки, за да настъпи денят, в който съживената малко по малко страст към играта, пламналата отново авантюра, доведе до нова криза и разруши всичко при една нова катастрофа. Но сега в червеникавия дим на хоризонта, в неясните далечини на града сякаш се чуваше голям глух грохот — близкият край на един свят.