Василий Аксьонов
Поколение на зимата (9)

Девета глава
Кислородните възглавници

От разрушаващата се средноруска житна цивилизация правим скок в средиземноморската, маслинена, сливова, гроздова цивилизация, която все още с упорство, „достойно за по-добро приложение“, както биха казали в Института за червена професура, се съпротивяваше на неумолимо настъпващите строго купонни времена.

Вземете гърбавите улички на стария Тифлис. Тук дори не може и да ви хрумне, че тече първата петилетка. Както преди сто, както преди двеста години, така и сега чаткат подковите на конете, впрегнати в кабриолети. От засенчените балкони и галерии си подвикват домакини. Ако кажем „гърлено си говорят“, значи да платим дан на шаблона, но на грузинците наистина звукът се ражда в гръкляна, а не в акустичната кухина и оттам, от гръкляна, бурно избива нагоре, сякаш струя на фонтан, и винаги среща сребърно грахче при полета си — препятствието, за чието преодоляване помага характерният жест с ръка. Също както в старите времена, в ранна есен над оградите наднича гъстият листак, сред който провисват налети круши и праскови. Също както преди, тоест преди „катастрофата“, преди щастливото присъединяване към болшевишка Русия (според израза на някои несъзнателни фармацевти), две матови кълба красят входа на аптеката на малкия площад, а зад големия й прозорец, както винаги, се мярка вуйчо Галактион Гудиашвили, облечен с бяла колосана престилка, любезно разговаряйки с клиентите си, главно грузинки с тъмни наметала. Настина табелата „Аптека Гудиашвили“ над входа е замазана небрежно (какво ли можете да очаквате от новата власт, ако не грубост и небрежност), но чудесно се разпознава. Във всеки случай хората имат предвид точно нея, а не накриво окачения шперплат с надпис „Аптека № 18 на Госздраваптупра“^[1]. Новите чудовища на съветските думи — Воркутлес, Грузпишмаш, Осоавиахим.

— Спри при аптеката на Гудиашвили, драги!

— Слушам, батоно^[2].

Човекът изпълни нареждането. Пътникът Ладо Кахабидзе, набит мъж, прехвърлил петдесетте, с кавказка блуза, стегната с набор на кръста, с наслада се огледа наоколо. Няколко години беше прекарал на Север, изпълнявайки отговорна задача на партията, сега се прибираше и с удоволствие се оглеждаше. „В Тифлис почти нищо не се е променило“ — каза си той и веднага сподави следващата мисъл, която би могла да звучи така: „Все още нищо не сме разрушили тук“, ако навреме не бе го направил и не бе помислил за втори път с удоволствие: „В Тифлис почти нищо не се е променило“. И веднага отново сподави неизбежно възникващата втора мисъл.

С учудваща за възрастта му лекота Кахабидзе скочи от колата и влезе в аптеката. Коларят, който както и всички тифлиски колари, не страдаше от липса на любопитство, успя да забележи през прозореца, че пристигането на важния пътник радостно изуми и възхити чичо Галактион. Той отметна капака на щанда, така че клиентите дори се поуплашиха, и изтича срещу него с разтворени ръце. Клиентите засияха.

Между другото пристигането на Кахабидзе беше внимателно наблюдавано от втория етаж на аптечната сграда. В личното жилище на аптекаря, в голямата, затъмнена с пердета стая с огледала и портрети на предци, тоест в гостната, или както я наричат в Кавказ — „салона“, стоеше Нугзар, племенникът на Галактион, който някога смайваше гостите на професор Градов с огнена лезгинка. През тясна цепнатина в пердетата наблюдаваше пристигането на големия партиец, а след това, открехнал вратата към стълбището, се вслушваше в приветствените възгласи долу. Навътре в къщата се дочу друг звук — потропване на токчета по паркет, и в „салона“ влезе Нина Градова. Синините и охлузванията, с които я оставихме преди три години, бяха изчезнали безследно от лицето й. Независимо от огромните исторически събития, случили се оттогава, тя беше едва на двадесет и три години. Впрочем сегашната цъфтяща красавица имаше само далечна прилика с ентусиазираното синеблузо момиче от предишните глави. Без да забележи Нугзар, Нина се приближи към огледалото и оправи косата и презрамките на деколтираната си рокля. Нугзар се изкашля, издаде се. Тя едва го удостои с поглед — явно обичаен, дори може би досаден човек в къщата.

— Привет, Нина! — обади се той. — Кълна се в Кавказ, ти просто си неотразима с тази рокля! Къде се готвите да ходите днес, мадмоазел? О, пардон, пардон, мадам!

— Паоло празнува новата си книга — отвърна Нина. — Всички поети се събират на зъбчатата железница.

Нугзар цъкна с език:

— Паоло Яшвили! С какви хора дружиш, момиче! Истински литературни знаменитости!

Той се приближи и спря зад гърба й, отразявайки се в огледалото:

— Не изглеждаме лошо с теб, а, Нина?

Тя се обърна към него с раздразнение:

— И аз съм поетеса, не си забравил, нали?

— За мен си единствено жена, заради която ще повехна до смърт — отбеляза Нугзар мрачно.

Нина се разсмя:

— Ама че си образ! Просто си непоправим женкар, Нугзар!

Отношенията им се крепяха на известна колебливост, сякаш всичко е несериозно, а и можеше ли другояче да се отнася към неговите постоянни и до известна степен оскърбителни домогвания? Няма да вдигне сериозен скандал, я! Красиво, разглезено от жените момченце, затова и палуваше.

— Аз — женкар?! — престори се на възмутен Нугзар. — Я ме погледни! Толкова съм измъчен заради това, което не ми даваш!

— Досадно момченце! — изкрещя Нина. — Май си забравил, че сме близки роднини?!

Взаимното полутеатрално, полуистинско възмущение нарастваше.

— Ха-ха-ха! — саркастично се разсмя Нугзар. — И това го казва една от най-свободомислещите жени на двадесети век! Ами къде е „теорията за чашата вода“? Къде е нашият идол Александра Колонтай и нейната „любов на трудовите пчели“? Защо за Паоло има чаша вода, а за Нугзар няма? Защо за Тициан има мед, а за Нугзар няма и капка? Роднини! Ще ми кажеш и че си омъжена!

— Да, омъжена съм, дръвник и мошеник. Кой ти е снесъл за Паоло и Тициан?

— Мъжът ти за нищо не става, той не е мъж! — изкрещя Нугзар.

Нещата станаха сериозни. Той й се нахвърли и зацелува раменете и шията й. Вбесената Нина се изтръгна и хвана тежък свещник. Нугзар, дишайки тежко, отиде в далечния ъгъл на стаята и изведнъж рязко се обърна, сякаш беше замахнал със сабя.

— Знам и истинската причина за прехвърлянето ти в Тифлиския университет! Принудили са те родителите ти, когато са започнали да изплуват странните ти нещица с троцкистката опозиция!

— Нищожество! — викна в отговор Нина. — Откъде ги събираш тези мръсни клюки?!

Нугзар се сепна, че е казал нещо повече. На лицето му цъфна усмивка, „сабята“ в ръката му вече се бе превърнала в сладка праскова.

— Само се шегувам, Нина, не ми обръщай внимание. Просто глупава шега, извини ме. Знаеш, че около красива жена винаги има приказки, шегички, е… Аз съм ваш паж, ваше величество. „Кралицата свиреше Шопен в кулата на замъка и слушайки Шопен, в нея се влюби пажът…“ Виждаш ли, руската поезия не е чужда и на грузинските младежи.

Нина понечи да излезе, но той продължаваше да се върти пред нея, изобразявайки паж, като й пречеше да излезе.

— Престани да се правиш на шут и ме пусни да мина!

Нугзар танцуваше около нея на пръсти, правейки се, че й вее с ветрило.

— Може ли да ви откарам на пира на Паоло, ваше величество? Представете си, че пристигате на хълма на Давид с истински американски пакард с три сребърни рога! Мой приятел има такъв, ще ми го заеме за вас.

Тя пак не можа да запази сериозната си физиономия и се разсмя:

— Вървете в конюшнята, паже, и кажете да ви нашибат с камшици! — Бързо заобиколи танцуващия Нугзар и изтича навън.

Влезе в аптеката, за да каже довиждане на Галактион, и го видя да прегръща не по-малко солиден от него джентълмен.

— Нина, няма да повярваш на очите си! — завика Галактион. — Виж кой е пристигнал, кой се е върнал! Та това е доблестният Кахабидзе! Тъй като сте роднини, можеш да го наричаш чичо Ладо!

Нина веднага превключи на друга опера — „срещата с доблестния Кахабидзе“. Изобщо животът в Тифлис й се струваше като поредица от оперни сцени.

— Чичо Ладо! Добре дошъл, скъпи! Щастливо завръщане, генацвале! — викна тя и едва тогава изскочи на улицата.

След нея в аптеката меко скочи Нугзар. Още от прага, без да дочака да го представят, разтвори обятия:

— Не мога да повярвам на очите си! Чичо Ладо Кахабидзе! Легендарният комисар! Ще попитате как съм ви познал? Чел съм във вестниците за вас, в стотици къщи съм виждал ваши портрети!

Нина спря на ъгъла един файтон. Нугзар излезе от аптеката и с бърза пружинираща походка заслиза към центъра с неговите големи „френски“, както често казваха в града, хотели.

Междувременно в аптеката Галактион и Владимир все още не можеха да се нагледат един на друг, потупваха се по раменете, надничаха в лицата си, смееха се.

— Галактионе, събуди ме! Нима действително си ти?

— Ладо, нима си при мен, в старата ми аптека?! Недей, не ме буди, нека сънят да продължи!

Кахабидзе обиколи аптеката, докосваше познатите му от детството (някога и Вахтанг, бащата на Галактион, е бил собственик на заведението) въртящи се шкафове с редици от малки чекмеджета, всяко с рисунка на определена билка, сребърния касов апарат „Национал“, покритите със стъкло лавици — все качествени неща, стара руско — немска изработка.

— Всичко е така, както си беше — с удоволствие произнесе той и въздъхна. — С изключение единствено на това, че вече не си собственик, а обикновен наш съветски директор, скъпи Галактионе.

Гудиашвили размаха показалеца си:

— Грешиш, скъпи Ладо, не съм директор, а заместник-директор. Директор ни е партийният другар Булбенко. Прехвърлиха го тук от железопътното депо, където също беше директор. Има голям опит в ръководенето на заместник-директори.

Кахабидзе се смееше. Явно се наслаждаваше на разговора и остроумието на стария си училищен приятел и роднина, знаменития аптекар Гудиашвили.

— Щастливец е този Булбенко. Вах, да имах в Урал поне един заместник като теб, Галактионе! Но като цяло нещата не вървят зле, нали?

Галактион въздъхна:

— Горе-долу. Знаеш ли, Ладо, никога не съм мислил, че в аптеката ми няма да достигат беладона, ипекакуана, калциев хлорат… Уви, сега понякога само разпервам ръце: затруднения, затруднения…

Лало Кахабидзе престорено се намръщи:

— Недостиг на беладона? Недостатъчно ипекакуана? Че това е позор за нашата социалистическа фармакология! Обещавам ти, ще се заема с това! Ще видиш, скъпи дон Базилио, че към края на петилетката нашите трудещи се маси ще се наслаждават на излишък от беладона, на изобилие от ипекакуана!

Галактион се преви от смях.

— Да ти кажа ли честно, Ладо? Ти си единственият комунист Голяма клечка, който някога ми е харесвал. Днес ще пируваме в твоя чест!

Канеха се да напуснат аптеката, за да се подготвят както трябва за пира, когато вътре нахлу възрастна жена. Тя се задъхваше, протягаше ръце, ридаеше и зовеше за помощ:

— Спасете ни, добри хора, благородни Галактионе, спаси ни!

— Какво се е случило, уважаема Манан? — хвърли се към нея фармацевтът. Тутакси забрави всичко друго на света, включително и госта си.

„Голям човек — помисли си Кахабидзе. — Не познавам друг, който с такова желание би се втурнал да помага. Във всеки случай при нас, в партията, такива няма.“

— Вай, вай, вай — нареждаше Манан, — мъжът ми, верният ми Авесалом умира! Вай, сигурно вече е умрял, докато тичах при теб, благородни Галактионе, наша единствена надежда в тези тежки времена, гений наш. Бог да те благослови — теб и всичките ти предци, и всичките ти потомци, и всичките ти роднини навеки!

Галактион с удивителна пъргавина за величественото му телосложение изтича в склада, измъкна две кислородни възглавници и се устреми към изхода. Ладо Кахабидзе го последва. Манан се сепна и също затича.

Цялата гърбава уличка, по която тичаха нагоре, и пресечките й участваха в събитието. Хората се бяха надвесили от прозорците и балконите и гледаха как тичат двама солидни мъже. Двете издути кислородни възглавници ги правеха да изглеждат като крадци, но хората знаеха за какво става въпрос, а и Манан внасяше яснота, продължавайки на бегом да хвали „целия род Гудиашвили — и аптекарите, и художниците“ и да нарежда за своя „незабравим Авесалом“. Галактион, без да спира, обясни на приятеля си:

— Никой в града няма кислородни възглавници освен Гудиашвили! Всички непрекъснато имат временни трудности с камфоровия монобромат, освен Гудиашвили!

От прозорците и балконите след тях се носеше:

— Боже, благослови благородния Галактион, нашия аптекар! Боже, благослови кислородните му възглавници!

„Дори и на Ленин не му се е присънвало такова нещо“ — мислеше, задъхвайки се, Ладо Кахабидзе.

Когато най-сетне дотичаха, видяха пред дома му дебелака Авесалом да седи под клоните на смокинята и спокойно да играе табла със съседа си. При появата на запъхтелите се Галактион и Ладо, съпроводени от нареждащата Манан, дебелакът скочи на крака, дори подскочи, и започна да се бие в гърдите.

— Извинете, че не умрях! — викаше той. — Извинете великодушно! Галактионе, скъпи, самата мисъл за твоите кислородни възглавници ме спаси! Боже, кого виждам заедно с нашия вълшебник аптекар! Кълна се в пророк Илия, че никога в дома ми не са идвали по-славни гости! Гаге-марджос^[3], батоно Ладо! Всички се радваме, че си се върнал. Добре дошъл във вечния дом на нашата Картли^[4]! Манан, няма да пуснем тези господа, докато не си отчупят от нашия хляб! На масата, на масата, господа!

Както виждаме, не само Галактион се отличаваше с умението да произнася ренесансови монолози. Не се наложи Манан да бъде подканяна. Тя забърза към голямата маса, която вече стотина години стоеше в този двор под чинара. Многобройни съседки тичаха на помощ, всяка носеше какви ли не яденета. Масата бързо се отрупа с купища плодове и зеленчуци, паници с лобио, пушени пилета, сирена, подправки, глинени делви с домашно вино. Появиха се съседите — хлебари, бръснари, пощальони… „Добър знак — си мислеше Кахабидзе, — още първата вечер в Тифлис съм с народа и май дори ще ме изберат за тамада!“

Така и стана, избраха го за почетен тамада. Изправи се, държейки в ръка рог с вино.

— Скъпи приятели, няколко години отдадох на социалистическото строителство в Урал. През студените буреносни нощи мечтаех за нашата щедра родина. И ето, че партията ме изпрати на отговорен пост пак в нашата република. Пия за нашата Картли, за републиката, в която няма да има кражби и подкупи, където ще процъфтява истинският ленински стил на работа, другари!

— Стил на работа — важно закимаха хлебарите и пощаджиите.

— Стил на работа ли? — повдигна учуден вежди бръснарят.

„Как можа при тях да попадне човек като моя Ладо“ — въздъхна тайничко Галактион.

— Нека Грузия да бъде истинска витрина на социализма в нашия велик СССР! — завърши речта си Кахабидзе.

С приветствени подвиквания хлебарите, бръснарите и пощальоните вдигнаха роговете си и ги пресушиха. Не без лека саркастична насмешка пресуши своя и Галактион.

— Пия за изобилие от беладона и за много ипекакуана! — каза той.

— За вашите кислородни възглавници, скъпи! — прошепна Авесалом.

 

В Тифлис имаше няколко кръстовища, където ти се струва, че си в Париж. От едната страна виждаме, да речем, фасади на сгради в стил края на века или арт деко, а от другата — вита лята чугунена решетка, ограда на парк.

Нощ. Пустота. Големият черен автомобил с три сребърни рога на калника, който стоеше до решетката на парка, сякаш така и трябва, само засилваше това миражно усещане. А и пътникът, който случайно можеше да се види през спуснатото стъкло, също не приличаше много на труженик на петилетката: още млад, пооплешивял, изнежен и със странен поглед, проблясващ през пенснето върху месестия му нос. „Като някакъв капиталист — щеше да си помисли случаен минувач и в същия миг щеше тихичко да възкликне: — Та това е Лаврентий Берия, всесилният чекист!“ — и моментално парижкият мираж щеше да се разсее.

От една странична уличка със стремителна крачка излезе Нугзар и се насочи към пакарда. От прозореца Берия му подаде ръка с дланта нагоре. Нугзар се приближи, плесна я с длан, наведе се и прошепна направо в носа на по-големия си приятел:

— Той пристигна, Лаврентий. Видях го и го прегръщах в дома на чичо ми.

— Влизай, да тръгваме — подкани го Берия.

Нугзар се пъхна в колата. Двигателят на пакарда изрева и колата потегли.

Просякът на ъгъла уплашено се прекръсти.

 

На склона на хълма на цар Давид се извисяваше голяма бяла сграда с лице към града. Жителите от околността вече бяха забравили, че преди революцията тя беше собственост на търговеца на чай и кафе Лионозов, но знаеха, че не бива да се приближават до нея. Точно натам се насочи пакардът.

Официално сградата бе на разположение на Съвета на народните комисари за посрещане на гости, но всъщност в нея изцяло се разпореждаше ГПУ.

Когато пристигнаха, няколко черни автомобила вече стояха пред входа. Цивилни чекисти охраняваха под прозорците и покрай стените. Смуглият им вид напомняше нещо италианско — или мафията се беше събрала, или черноризци в зората на фашизма.

Тук вече Нугзар не можеше да се държи като с равен с Лаврентий Павлович и затова вървеше малко по-назад от него, не като по-млад приятел, а като помощник.

Старшият охранител се изпъна пред Берия. Той вдигна ръка до слепоочието си:

— Здравейте, другари! Всичко наред ли е?

— Всичко е наред, другарю Берия!

Вътре приликата със сицилианската мафия се засилваше още повече. Около дузина снажни мрачни мъже — кой полувоенен, кой изтупан в костюм с жилетка — се настаняваха около масата. На реверите на саката си някои имаха депутатски или вциковски значки, което говореше за принадлежността им към партийния елит и никак не намаляваше италианските реминисценции.

Мълчаливите охранители поднесоха на масата вино и мезета, след което напуснаха. Участниците в срещата вдигнаха чаши: „За нашата дружба!“ Сдържани усмивки преминаха по лицата им. Берия започна:

— Събрали сме се, другари, да поговорим за Ладо Кахабидзе, който току-що се завърна в Грузия, за да стане председател на Централната контролна комисия. Какъв е, действително ли е добър човек или само се преструва? Нестор, Серго, Арчил, вие познавате Ладо от деветстотин и пета година, сигурни ли сте, че е наш приятел, че е добър другар? Вахтанг, Гиви, Вано, Мурман, Резо, Борис, Захар, а и ти също, Нугзар, не се притеснявай, драги, хайде да поговорим като партийци!

Независимо от ободряващите думи на приятеля си Нугзар се стараеше да се държи в тази компания така, както подобава на най-младия — скромно, старателно да вниква във всяка дума и всеки участник в съвещанието — или да го наречем „сбор“ — можеше да прочете на лицето му тази скромност и старателност. Няколко минути около масата цареше мълчание. Партийците се споглеждаха. Най-после Нестор, човек на същата възраст като обсъждания Кахабидзе, се изказа:

— Никога не ми е харесвал този Ладо.

Веднага заговори и друг ветеран — Серго.

— Много си въобразява другарят Кахабидзе. Само той, разбираш ли, е чист ленинец. Всички останали не са читави.

Настръхналият Арчил силно удряше с пръст по масата и всички вече бяха наясно какво ще каже. Точно така се оказа.

— Преди революцията той представляваше нашата партия в междупартийното контраразузнаване, а начело беше кой? Бурцев, есерът, избяга зад граница. Сега Ладо постоянно се прави, че за всички има материали за връзки с тайната полиция.

Берия — с пенснето напред — тутакси поде:

— Включително?

— Страшно е да се каже за кого включително — отвърна Арчил, без да го гледа. — Подозира всички в предателство на „ленинските идеали“. Никакво уважение към вождовете. Сега казва, че ще поведе война с корупцията в Грузия, все едно че тук има капиталисти.

Минута или две всички смилаха потресаващата информация в мрачно мълчание. Младият Вано се обърна към Берия:

— Истина ли е, че нарича другаря Сталин Коба?

Берия мило се усмихна:

— Мнозина стари другари наричат Сталин Коба. Партиен псевдоним, нелегалност, какво можеш да сториш. — Стана суров: — Но сега най-малкото не е уместно да се нарича Коба вождът на народите на СССР!

— Лаврентий, защо са го изпратили при нас като председател на Централната контролна комисия? Смятам… — горещо започна Вахтанг, но Берия го спря с меко движение на ръката.

— Почакай малко, Вахтанг. Нима е уместно, другари, навсякъде, както прави Ладо, още след първата чашка да дрънка, че другарят Сталин имал шест пръста на стъпалото на единия си крак и че го бил виждал със собствените си очи?

Пак се възцари мълчание, но този път не сковано, не изчаквателно както преди, а „живо“, с искрички в очите, с усмивчици, с комичното „о-о-о, я виж с какво ни изплашихте“. Дори премина лек игрив смях.

— Защо да правим история от това? — обади се Серго. — Ако имаш пет, а не шест, никой не прави история…

Нестор си подръпна мустачките и разпери ръце:

— Всъщност какво му е особеното — пет или шест?

— Не става въпрос за това! — рязко каза Вано.

— Точно така, Вано, не става въпрос за това! — ентусиазирано го подкрепи Берия.

Резо се наведе и изтърси истината:

— Другарят Сталин просто не знае, че Ладо Кахабидзе се гаври с него, прави мръсни намеци за миналото му, безцеремонно приказва за тялото на вожда, иначе Москва не би го назначила тук на такъв важен пост!

— Другари! — възкликна Берия. Сложи ръка на рамото на Реза, сякаш подчертавайки, че близки приятели понякога могат да се прекъсват, с другата си ръка стисна китката на Нугзар и отново някак целият се устреми напред, проблясвайки с пенснето. Настъпваше ключовият момент на „хубавия разговор“.

— Може би пък другарят Сталин много добре знае възгледите на Ладо? — почти шепнеше той. — И точно това да е причината за назначаването му? Може би другарят Сталин изпитва доверие към верните си другари в нашата република, че няма да го подведем?

Отново се възцари мълчание, този път най-важното. Всеки гледаше всички, всички гледаха всекиго. После по лицата на всички едновременно плъзнаха усмивки. Беше провъзгласен тост: „За верността!“.

 

По времето, когато на склона на хълма на цар Давид се провеждаше съвещанието на верните хора на партията, на неговия връх се провеждаше поетичен пир. Терасата на ресторант, разположена в края на въжената линия, бе сякаш окачена в нощното небе. Отдолу беше Божието творение — долината на река Кура. Пълната луна осветяваше накацалите един върху друг покриви на Тифлис, Метехския замък, криволиците на реката. Иди, че измисли по-поетичен пейзаж! Така размишляваше старият латернаджия, който стоеше с машината си в ъгъла на терасата, направо над самата красота. „Ходиш-бродиш по този древен свят, годините ти нямат чет, превръщаш се във Вечния евреин, а все се възхищаваш на простите номера на Луната.“ Той въртеше ръчката на латерната, изтръгвайки от нея почти неразличимите звуци на кавказката музика. От раменете му излитаха два папагала и разнасяха сред гостите розови билетчета с предсказания „за щастие и сполука“. Компанията работеше.

Поетите, най-малко тридесет души, седяха на голяма маса. Май целият хонорар за новата книга на Паоло Яшвили щеше да бъде профукан тази нощ. Нина седеше между виновника за тържеството и тамадата Тициан Табидзе, друг знаменит поет. Непрекъснато се вдигаха тостове, от сладкодумни по-сладкодумни…

— … А също за вятъра, който е надувал платното на „Арго“, а сега обръща страниците на твоята книга, скъпи Паоло! Алаверди^[5] на теб, батоно Тициан!

Тициан Табидзе отдавна стоеше с чаша в ръка. Като тамада трябваше да подсказва на твърде многословните оратори, че виното не чака.

— Вдигам тост за вятъра! — каза той. — И Паоло, разбира се, ще пие за този вечен вятър, който ни докара тук една особа! Онази, която вдъхновяваше грузинската поезия през последните две години. Братя поети, да вдигнем чаши за Прекрасната дама на Тифлис! За Нашата девойка! Тя винаги ще притежава тази титла, колкото и години да минат, където и да се окаже — в Москва, в Париж или на Марс! За Нина Градова!

Паоло скочи и вдигна рога над главата си. На рамото на Нина, сияеща и смутена, точно в подходящия момент кацна папагал. В клюна си държеше розово билетче. Тя го отвори и прочете на глас:

Човекът, който ви е най-скъп,

сега ще дойде и ще ви помогне!

Цялата маса избухна в смях, развикаха се, че човекът вече е дошъл и, разбира се, че ще помогне на такова момиче… Нина се смееше заедно с всички. Беше доволна, че папагалът успешно спря високопарните тостове, за които грузинците нямат спирка. Макар и да се смееха — никой тук не беше лишен от чувство за хумор, — на поетите все пак им бе малко досадно, че прекъснаха красноречието им. Затова, когато смехът поутихна, Паоло Яшвили не пропусна да вземе думата, като поклащаше своя рог:

— Приемайки „алаверди“ на моя брат Тициан, приятели, възползвам се от волята, която ни дава нашата Вечна родина, за да нарека Нашата девойка…

В този момент ритуалът отново бе прекъснат. В далечния край на масата се надигна разрошен пиян човек — ако „надигна се“ би могло да се каже за този, съвсем отпуснал се бохем. Беше Стьопа Калистратов, законният съпруг на Нина, бивш лефовец, бивш имажинист^[6], поет, преминал през всички поетични групи от двадесетте години. Неочаквано, въпреки отпуснатостта му, забоботи мощно, както някога от естрадата:

— Моля за извинение, може ли без „алаверди“? Може ли мъжът на Вашата девойка да каже няколко думи? Ей вие, поетите! Наливате се с вино, нагъвате шишчета, мъкнете се след очарователната ми калпава жена, като че ли всичко е наред, като че ли нашият карнавал продължава… Но междувременно — ядец! Позор и мрак — това е нашето бъдеще! Серьожка Есенин го няма! Володка Маяковски го няма! Разположението на звездите не е в наша полза, братлета! И вашият покорен слуга Стьопа Калистратов едва е жив!

След като произнесе този монолог и явно изчерпи всичките си сили, Степан се пльосна на стола и изцяло увисна в ръцете на приятелчето си Отари, другия племенник на чичо Галактион, удивително изнемощяло и мълчаливо същество, като елен.

Въпреки че бяха грузинци, поетите не се обидиха на Степан за нарушения ритуал на трапезата. Наистина някой измърмори: „Ето ви типичен руски скандал в благородно семейство.“ Друг моментално възрази: „Ах, недейте, това е просто отживелица от футуризма, епате^[7]…“ Но повечето просто бяха преизпълнени със съчувствие: „Степан е страдаща душа! Той е гений! Хайде да пием за него!“

Неочаквано се случи нещо. Притича един от местните биячи и зашепна нещо на ухото на Яшвили, който се опули. Всички се обърнаха към входа в очакване. С леки стъпки на терасата изпърха като врабче дребен човек около четиридесетте. Протегна ръце към масата на поетите и с висок, накъсан от гордост и възторг глас започна да рецитира:

Ще ти кажа аз със крайна

прямота:

всичко е врели-некипели — шери бренди,

ангел мой!

Всички шумно скочиха: Осип! Та това беше самият Осип от плът и кръв! Слава на Манделщам!

Нина беше потресена. Тя, както и целият литературен Тифлис, знаеше, че Манделщам е някъде в Кавказ, че е прекарал няколко дни в града при Зданевичи, а после бил заминал или за Армения, или за Азербайджан, но можеше ли да си представи, че нейният кумир неочаквано ще се появи над града, под луната, сред винените пари, в нощта, когато тя — това със сигурност го знаеше — с голите си рамене е така неотразима, че той, благородночелият, шашардисано ще я поглежда, докато се прегръща с Паоло и Тициан, сякаш е разпознал в нея една от „красавиците на тринадесета година“, може би дори онази Соломинка, също грузинка като нея самата, особено през тази нощ — Соломея Андроникашвили?

— Откъде идваш, Осипе? — високо попита Паоло, разигравайки пред разбиращата аудитория сцена на срещата между двамата братя по Световна словесност.

— От Армения! — извика Манделщам. — Едва се измъкнах оттам! Чуйте няколко стиха! — Започна да рецитира, явно за Нина: — Там, в Нагорни Карабах, в хищния град Шуша, изпитах страхове, близки на природата душевна… — Спря и попита, сякаш безумно смело, с висок шепот: — За Бога, Паоло, коя е ТЯ?

Паоло с гордост я представи:

— Нина Градова, млада поетеса, току-що й дадохме званието Нашата девойка!

Със студените си лапички Манделщам сграбчи дланта на Нина:

— Нина, вие… просто съм поразен… като че ли сте оттам, от „Бродещото куче“!

— „Аз свикнах с вас, блажени думи: Ленор, Соломинка, Лигея, Серафита“ — като омагьосана изрецитира Нина.

— О, вие го помните! — прошепна Манделщам.

Към тях се приближи латернаджията. Усили музиката докрай. Папагалите бурно излетяха от раменете му. Манделщам забърка по джобовете си:

— Както винаги, нямам и рубла…

— Няма нужда — спря го старецът.

Дори грузинските пирове понякога приключват и към края на нощта Манделщам и Нина се оказаха сами в центъра на града. Луната още беше на небето, осветявайки многобройните портрети на Сталин и лозунгите за първата петилетка. Вървяха покрай жалките витрини на разкошните някога магазини.

— Този Тифлис… — измърмори Манделщам. — Дори въпреки вездесъщата муцуна на котарака… — Без всякаква предпазливост заби пръст по посока на портрета на мустакатия вожд. — Тук изглежда, че домът още не е разграбен, че поне непът е още жив. Вижте, надолу по улицата няма нито един портрет, нито един лозунг, само фонтан и над него струя… струя, Нина, както преди катастрофата!… а по масите, Боже мой, какви деликатеси!… а край масите такива живи, неизмъчени лица… и вие, Нина… С какво съм заслужил този подарък на съдбата?

— Хайде да уточним, Осип Емилиевич — прекъсна го Нина. — Кой е подаръкът на съдбата: аз или Тифлис?

— За мен вече завинаги сте съединени.

— А аз за себе си, уви, се разединявам — усмихна се тя. — Връщам се в реалния свят. Московчанка съм, Осип Емилиевич.

За да не подхваща неговия тон и да не изпада в екзалтация, Нина се стараеше леко да иронизира нощната им разходка. Манделщам явно не приемаше този тон и гледаше недоумяващо.

— Чувал съм за вас в Москва, Нина. И прочетох поемата ви в „Красная новь“. Вярвате или не, но видях лицето ви през редовете. — Внимателно хвана ръката й над лакътя.

— Чуйте ме, Осип Емилиевич… — тя се отдръпна леко. Беше малко по-висока от него. Впрочем може би заради обувките. „Когато ги събуя, ще бъдем еднакво високи — помисли си тя. — Какво има, скъпа? Вие май вече забравихте условното наклонение?“

Зад гърбовете им в дъното на пустата улица се дочу нарастващ шум. Едва успяха да се обърнат, когато голям черен автомобил с три сребърни рога на калника мина покрай тях. Нина трепна. Точно преди началото на вчерашния пир, когато бе разказала на братята писатели за шегата на Нугзар, един от тях с тих глас й бе казал кой се движи в Тифлис с този автомобил.

Уплахата й не убягна на Манделщам. Лапичката му се придвижи още малко нагоре по ръката й с явното предложение за приятелска полупрегръдка.

— Тези големи черни автомобили… — произнесе той. Неочаквано погледът му стана стъклен, забрави за предложената полупрегръдка. — Когато ги виждам, нещо също голямо и черно се надига от дъното на душата ми. Преследва ме видение за нещо ужасно, което неминуемо ще задуши всички ни…

— Познато ми е това чувство.

Манделщам — явно едва-едва се повдигаше на пръсти — надникна в лицето й.

— Още сте млада за него.

— Преживях много горчиво разочарование — сериозно произнесе тя.

— В любовта ли? — попита и помисли: „Сега ще започне да разказва за нещастната си любов.“

— В революцията — отговори тя.

Този път той неочаквано трепна и помисли: „Очарователна е.“

Спряха при равномерно ромолящия фонтан — висока млада красавица и жалък стареещ врабец. Вече без колебание я хвана за двете ръце. Май всичко фалшиво отлетя, предлагаше се пълна искреност.

— След това, което е било, и преди това, което ще бъде, виждам всеки мирен миг, всеки момент на красота като нечуван дар, който не съм заслужил. Нина! — Опита се да я приближи до себе си и в този момент някой наблизо високо се изсмя, след което с хрипкав глас произнесе „ха-ха“.

Нина и Манделщам отскочиха един от друг, вгледаха се в тъмнината и различиха Стьопа Калистратов. Поетът лежеше на ръба на фонтана, а дългата му коса беше потопена във водата. До него като изваяние на тъгата седеше мълчаливият Отари.

— Хайде, хайде, целуни го, моя калпава жено! — одобри Стьопа. — Не се притеснявай. Ще запишеш в биографията си, че си спала с Манделщам. Разрешавам ти.

Той млъкна и се обърна, почти се сля с тъмнината, само се разнасяше някакво хлипаме — не плач, а плискане, и като нощна молба проблясваше цигарата на Отари.

Нина гледаше натам, където лежеше Степан, и си спомняше как преди почти три години, в новогодишната вечер, пристигнаха с конски впряг в Серебряни Бор, как нахлуха, румени и пийнали, и как тя обяви пред събралите се:

„Край, убедихте ме, заминавам за Тифлис, но не сама, а със Стьопка, моя зако-о-нен съпруг!“ И как Сава Китайгородски бързо, с наведена глава, без да спазва каквото и да било приличие, на което цял живот го бяха учили в семейството, мина през гостната, изрови от купчината палтото си и изчезна.

Внезапна и много остра жалост я преряза изведнъж. Към кого — към Сава или към деградиращия Степан, или към себе си, просто към невъзвратимостта на онези години? Като пришпорена се хвърли към Степан, после се обърна към Манделщам:

— Извинете ме, Осип Емилиевич, това е мъжът ми. Моят беден безпътен „спътник“…

Хвана Степан за раменете и започна да го разтърсва:

— Ставай, ставай де, глупако! Да вървим вкъщи!

Някак си Степан се надигна. Нина го крепеше. Отзад се мъкнеше Отари. Цигарата му бе угаснала. Манделщам стоеше неподвижен. Дори и тук, в мирното ъгълче отпреди катастрофата, през клоните го следеше портретът на Сталин.