Василий Аксьонов
Поколение на зимата (16)

Шестнадесета глава
Хайде, момичета, хайде, красавици!

Две седмици след арестуването на мъжа й Вероника с децата се добра до Москва. В живота й не бе имало нищо по-унизително от последните дни в Хабаровск. Буквално на другия ден след катастрофата се появиха от стопанското управление и наредиха в най-кратък срок квартирата да се освободи. Съседите страняха от нея като от прокажена. Довчерашните другарчета на децата в игрите им викаха: „Троцкисти фашисти!“. Борис Четвърти се сби с приятеля си, сина на окръжния прокурор. Върна се с разбит нос. Впрочем прокурора също скоро го прибраха и момчетата успяха да се помирят преди заминаването. В НКВД, където отиде да пита за мъжа си, бяха груби или по-лошо — безучастни. В приемната имаше някакви отвратителни тлъсти сержанти със сапунени мутри на скопци. Минаваха, тропайки с огромните си ботуши, безполови жени с огромни задници, с гимнастьорки, препасани с ремъци. Не разполагаме с никакви сведения за гражданина Никита Борисович Градов. Как така не разполагате, че нали вчера или онзи ден го прибрахте! После започнаха да казват: засега не разполагаме, отбийте се след няколко дена, след два дена, след ден, утре. Тя седеше в приемната на злодеите, под портрета на мъдрия Ленин, срещу портрета на Дзержински с неговата светла усмивка на садист, и ридаеше напълно безпомощна. Най-после по злодейските стълби от злодейския връх слезе синеок злодей с майорски петлици и каза, че Градов е изпратен за разследване в Москва. След което, оглеждайки я внимателно с ненапълно мъжките си очи, добави, че би й препоръчал по-малко да мисли за предателя на родината, а повече за собствения си живот.

Втурна се на гарата — да се реди за билети, после за документи в училището на Борка, след това да опакова, да мъкне вещи в заложната къща. В оголеното жилище дойдоха оценители на мебели, предложиха мошенически цени, но тя се съгласи. Около нея се образува вакуум, сякаш не бе живяла седем години в този град, сякаш никога не е била царицата на бала, дявол го взел. Нито военният лекар Берг, нито старши лейтенант Вересаев от щаба на авиацията се появяваха на хоризонта, да не говорим за другите тенисисти от по-малък калибър. Впрочем кой знае, може пък и те вече да гледаха съвсем други, далеч не тенисни поля. Сред командването на Далекоизточната армия май цареше пълен погром. Единствено сержант Васков, шофьорът на командващия корпус, неочаквано се появи да помага за багажа. Ходеше из стаите, вглеждаше се внимателно — шпионираше ли или искаше да отмъкне нещо? Впрочем може би наистина съжаляваше децата. Нека да ходи, поне е жива душа.

Вероника пусна телеграма до Серебряни Бор от гарата, непосредствено преди отпътуването: „Връщам се окончателно децата. Никита вероятно Москва. Целувам плача. Вероника“. Би трябвало да разберат, ако все още не знаят. Всъщност как можеше да не знаят? Май във вестниците пишеше за ареста на Блюхер, най-вероятно и Никита се споменаваше във връзка с това: „Разобличена и обезвредена е още една група фашистки заговорници…“ Заточиха се безкрайните дни на пътуването през Сибир на запад. Във вагона беше душно, прозорците не се отваряха, миришеше на пот и вкиснато, всички се чешеха, децата озверяваха от скука, отвсякъде се чуваше или хъркане, или пърдене, но най-вече преживяне: след Байкал дъвчеха омул^[1], преди Омск някаква знаменита пушена сланина, навсякъде хрущеше единствената санитарна опаковка — черупки от яйца. Съпровождащите вагона от време на време разхвърляха хлорна вар, за да не се изпозарази народът с всякаква гнусотия. Ту тук, ту там подпийнали вкиснати глави водеха някакви безкрайно вкиснати разговори. Всъщност Вероника за пръв път пътуваше в общ вагон. Единствената й утеха беше тънко томче на Пушкин. Пъхнала се в един ъгъл, ту наум, ту шепнешком безкрайно повтаряше: „Прощавай, ти писмо на любовта, прощавай… То се случи! Огънаха се тъмните му листове. В тази лека пепел заветните черти белеят… Гърдите ми са тесни. Пепел мила, радост бедна в съдбата ми унила, остани навек със мен на горестната моя гръд…“ Тъжните редове я утешаваха. Не само за нас всичко е разбито и разрушено — и за него е започвало да се срива, в горчивината на човешките съдби също има някакъв приспивен ритъм… може би това е единственото, което остава, а то не е малко.

Измъчени до крайност, разчесали се и затъпели, „никитовците“, както наричаха тази част от семейството в Серебряни Бор, се стовариха от вагона на Ярославската гара право в обятията на Борис Никитич и Мери Вахтанговна. Жените, включително петгодишната Верочка, заридаха в хор. Двамата Борисовци мълчаха прави. Професорът забеляза, че любимият му наследник гледа изпод вежди, също както Митя, когато го докараха от Горелово.

 

Целия ден до вечерта „никитовците“ се миха, праха и сушиха. После се настаниха върху чистите чаршафи, под старите, като че ли вечни пухени юргани на Градови. Децата тутакси заспаха. Вероника, свита на кравай, лежеше в толкова познатото легло, на което по всяка вероятност бе заченат и Борис Четвърти, вслушваше се в звуците на големия стар дом: поскърцването на паркета долу, уютното фучене на вятъра на тавана, гласа на отрудената Агаша, стъпките, възгласите, отривистото въпросително излайване на Питагор. Кой знае защо, в този момент не й се мислеше за Никита. Изобщо за нищо не й се мислеше, само изпитваше тихата радост на пристана. В един от тези блажени моменти отдолу й викнаха, че е дошла телеграма от родителите й, които почиваха в писателската база в Крим, и оттам горещо прегръщаха любимата си дъщеря и очарователните внуци. Дори не направи опит да се измъкне изпод юргана, за да не прекъсне радостта от пристана.

За вечеря семейство Градови беше в пълен състав — около масата се настаниха и Борис Никитич, и Мери, и Кирил с жена си Цецилия, и петнадесетгодишният Митя, който, макар и да бе тяхно осиновено дете, смяташе за свой дом Серебряни Бор, и Нина със Сава, и тяхната две и половина годишна Еленка, и семейният приятел, вечният ерген Пулково, и Питагор, който независимо от твърде солидната си кучешка възраст беше в отлична форма и все още се мислеше за кученце, и Агаша, ако можеше да се каже, че се е „настанила“, тъй като непрекъснато правеше курсове между трапезарията и кухнята, и почти законният й „приятел в живота“, изключително популярният в тази част на Подмосковието, бившият участъков, а сега инспектор в районния финансов отдел и по съвместителство заместник-завеждащ на намиращото се наблизо лесничейство другар Слабопетуховски, който, общо взето, прекарваше повече време в кухнята край бюфета с кристални шишета и много рядко сядаше на общата маса, за да ощастливи присъстващите с някакво свежо изказване за действията на Мусолини в Абисиния, и разбира се, главните виновници за този „сбор“ — „никитовците“ Вероника, Верочка и Борис Четвърти. Липсваше само общият любимец Никита, техният „червен генерал“, който винаги на тази маса се държеше като момче, другар в игрите по-скоро на Нина или дори на Питагор, отколкото на суровия си по-голям брат и затова я нямаше тържествената атмосфера на предишните години, преобладаваха мълчанието, сведените погледи, въздишките — всичко изглеждаше едва ли не като помен.

Мери седеше до Вероника, милваше я по главата, целуваше я ту по бузата, ту по рамото. За пръв път между снаха и свекърва се беше появила истинска близост. Борис Никитич с една ръка рошеше буйната коса на внука си, а с другата вдигна чашката и се обърна към всички:

— Хайде да пием за нашия Никита! Сигурен съм, че с чест ще излезе от това страшно изпитание. Надявам се, Меричка, Вероничка, сериозно се надявам, че скоро всичко ще бъде в миналото. Много важна личност вчера ми пошепна: „Дръжте се, професоре, стават и грешки“… Така каза — грешки…

Не бяха забравили как Борис Никитич преди седем години толкова убедително беше демонстрирал кремълските си връзки и затова днешното пошепване от върховете бе прието сериозно, всички бяха ободрени от надежда, Мери демонстративно се прекръсти, главата на семейството успокоително кимаше. Кирил уверено произнесе:

— Сигурен съм, че Никита ще бъде оправдан. Може би ще отнеме месец или два — поради някои причини делото Блюхер е много объркано и противоречиво, явно е въвлякло във водовъртежа си много невинни хора, — но съм сигурен, че след като всичко се разплете, ще освободят Никита.

— Ако, разбира се, не е виновен — неочаквано произнесе Цецилия.

Всички изумено се обърнаха към нея и изведнъж забелязаха, че тя сякаш не си е съвсем на мястото тук, като някакъв чужд елемент е, строгата й поза като че ли известяваше, че принадлежи към по-сериозно сдружение, отколкото към семейство Градови.

Нина изведнъж пламна и впи горящия си поглед в Цецилия.

— Циля, казваш „ако“ ли? Какво означава това? Какво означават в устата ти думите „ако не е виновен“? Да не си мръднала, скъпа приятелко?

Цецилия едва извърна глава към бившата си „синеблуза“ съратница, а сега зълва. С ясно, впрочем не прекалено, високомерие и чувство за идеологическо превъзходство обясни на всички позицията си:

— По принцип органите на пролетарската диктатура не могат да действат неправилно или несправедливо. Разбира се, в условията на засилване на класовата борба може да има грешки, но те са извънредно редки. Виждате ли, другари… — Тя се почувства като на лекционна трибуна и забравила атаката на Нина, повдигна огромните си гърди и луничките й засияха към просвещаваните маси. — Разбирате ли, другари, самият факт, че е арестуван, доказва, че нещо не е било наред в политическото или идеологическото поведение на арестувания. В тези сложни времена, когато явно се е оформил нов огромен геополитически заговор срещу Съветския съюз със задължителни, широко внедрени филиали в страната, в тези сложни времена, другари, човек не може да гарантира за себе си, камо ли за приятели или роднини. Органите познават положението по-добре от всички нас, всичко ще сложат на мястото му, ще се ориентират. Неограниченото доверие към тях е неотделим елемент на истинската партийност!

Кирил седеше със сведен поглед. Под лъча на залязващото слънце, проникващ в цепнатината между синия и червения ромб на прозореца, на лицето му светеше някакво кубистично петно. Ако се откъснеше от класовите позиции, онова, което сега говореше жена му, звучеше просто чудовищно, но от класовите позиции, от партийната гледна точка беше напълно права. А нима самият той не беше забелязвал у брат си, да речем, недостиг на идейност?

— Ама какво говори тя! — възкликна Нина. — Чувате ли я какви ги плещи!

Едва сега Цецилия каза язвително направо на Нина:

— Какво странно намира в думите ми членът на Съюза на съветските писатели?

— Според твоята логика, Циля, ти би одобрила и арестуването на собствения си баща ли? Органите са над бащата, така ли? — Нина сякаш засъска от горещия си сарказъм.

— Да! — войнствено й викна в лицето Цецилия.

Този възглас сякаш шибна като с пръчка ухото на Кирил.

— Розенблюм! — изкрещя той.

— Градов! — Цецилия удари с юмрук по масата. — Обичам баща си, но като комунистка повече обичам партията и нейните органи.

— Нина — Мери Вахтанговна постави длан върху треперещата ръка на дъщеря си.

Последва неловка пауза. Неочаквано стана ясно, че дори и тук, на бащината маса, не можеш да кажеш всичко направо.

Вероника тихо плачеше в кърпата си.

— Меричка — шепнеше тя, — ако само бе видяла тези лица, тези чудовищни мутри…

Мери стана и дръпна Вероника.

— Да идем в кабинета, гълъбчето ми, ще ти посвиря Шопен.

Скочи и Пулково.

— Може ли и аз да дойда?

— И аз съм с вас — присъедини се Борис Никитич.

В кабинета меломаните се разположиха сякаш по законите на мизансцена: Мери зад инструмента, Льо — облегнал се на него, Градов — в любимото си кресло, в което някога се бе „лекувал с музика“; Вероника — на килима в краката му, сложила ръка на коляното му; до нея седна и притисна бузка нежната Верочка, доприпка и мъничето Леночка Китайгородска, също седна на килима, гледайки баба си. Мери се впусна в мощна бравурна полонеза, като още с първите си тактове заглуши спора в трапезарията и изобщо опроверга НКВД. Неочаквано пианистката заряза клавишите, скочи ужасена от табуретката и с вик се хвърли към вратата:

— Къде са момчетата?! Някой видял ли е Митя и Боря?

Цялата къща изпадна в паника — наистина ги бяха забравили. Откриха ги в градината. В сгъстяващия се мрак подвижният, бърз Борис Четвърти играеше с тромавия юноша Сапунов футбол с почти невидима топка. Върховете на боровете бяха осветени в розово, над тях в бързо сгъстяващото се зелено вече се виждаше звездата върху дома на Градови. Тя си поплакваше над него.

 

В онези времена животът не пестеше ироничните си поврати. Няколко дни след описаната среща в Серебряни Бор Цецилия Розенблюм работеше както обикновено в библиотеката на Института за световна политика. Това място беше много приятно за обогатяване на теоретичния багаж, а имаше и немалко актуална информация, тъй като институтът получаваше поне дузина вестници от чужбина — бойните органи на Коминтерна.

Човек можеше да си представи с каква тъга и надежда пролетариите от Англия и Франция, от Съединените американски щати гледаха на Изток, към Москва, когато стояха в стачни постове, блокираха вратите на фабриките си и не пропускаха стачкоизменници. Поразяваше цинизмът на хитлеристите, които също се наричаха социалистическа работническа партия. А пък изпращаха ултрасъвременни самолети да бомбардират републиканците в Испания! Масата на Циля бе отрупана с купчини томове на класиците на марксизма-ленинизма, могъща преграда към дивотията на всекидневието. Заобиколена от тях, тя шумолеше с комунистическите вестници. Хармонията съществуваше единствено тук, независимо от противоречията в международното работническо движение; самите ние сме творци на собствената си хармония.

Между масите се появи колега и я повика на телефона. Май Градов ти звъни, Розенблюм, във връзка с някаква работа, каза й той с усмивка. Любовните отношения на „строгия юноша“ (какъвто Кирил и до ден-днешен си остана въпреки своите 35 години) и немарливата, разсеяна, достатъчно нелепа „Розенблюмка“ бяха постоянна тема на весели разговори в „теоретичните московски среди“.

Телефонът беше на стената, недалеч от мястото за даване на книги. Под него имаше кръгла масичка и виенски стол. Слушалката висеше с главата надолу. Неясно защо, но този вид на слушалката бодна Циля под черния дроб. Нещо скрито помръдна, отглас от древни атавизми. Любимият глас на другаря Градов бързо заши малкия пробив в материализма:

— Привет, Розенблюм! Градов съм!

Циля радостно въздъхна:

— Привет, Градов! Защо се обаждаш? Ще закъснееш ли довечера?

— Не — отвърна Кирил. Гласът му, по-точно присъствието му на другия край на линията отплува някъде, после отново изплува. — Не се обаждам за това. Просто… просто не ме чакай.

— Какво имаш предвид с това „не ме чакай“? Пътуваш за провинцията ли? Къде? За колко? — От постоянните семинарни занятия напоследък си беше създала навика да говори в най-прости фрази и да подчертава всяка дума.

— Чуй ме, Циля — каза Кирил, като за пръв път за всичките години я нарече с малкото й име. — Звъня ти от кабинета на следовател от НКВД. Повикаха ме при него. Най-напред мислех, че е във връзка с Никита, но съм сгрешил. Във връзка с мен е. Имат заповед за арестуването ми.

— Кириле!!! — изкрещя с всички сили Цецилия. От отсрещната страна се чуваше свободен сигнал. Тя изпусна нисък, животински, възникнал сякаш в най-долните части на тялото й вопъл и се плъзна от стола на пода. Захвърлената с главата надолу телефонна слушалка няколко секунди подскача във въздуха и спря. Колегите й по масичките из цялата зала, без да вдигат глави, прилежно проучваха литературата. Никой не се осмели да се притече на помощ на рухналата „Розенблюмка“, всички чудесно разбираха какво се е случило. Темата за комичната влюбеност бе приключила и се бе изпарила.

След като дойде на себе си, тя скочи и на бегом напусна института. В дива последователност като че ли един през друг отдръпвайки се пред тичащата, малко понапълняла през последните години жена, като че ли във футуристичен филм се мяркаха силуетите на дървета с гарги по тях, вратата на института, свинската зурла на пазача, вдигнатият капак на автобус, парата от прегрелия двигател, внедряването на теорията в практиката и обратно, обратно, обратно, практиката като валяк изглаждаше нежната повърхност на теорията… Така в един от дните на третата петилетка двама твърди болшевики преминаха към по-интимен начин на общуване помежду си.

След няколко дни се състоя общо партийно събрание на института. На Циля й предложиха да седне на първия ред: всички знаеха, че предстои да се разграничи от врага на народа К. Б. Градов. Повечето от сътрудниците, въпреки че се занимаваха със свинска работа, не бяха свине и затова съжаляваха бедната Цилка — все пак не е лесно да се откажеш от мъжа си дори заради великото общо дело. Всеки подсъзнателно, а може би и почти съзнателно си представяше себе си на нейното място: може би утре ще дойде и моят ред да се разграничавам, маховикът на чистката работеше с все по-голямо ускорение. Към хуманните чувства можеше да се отнесе и неизбежно обхваналата залата възбуда, очакването на спектакъла.

Четирите наложени един върху друг профила от стената над президиума с възвишена безучастност гледаха птичето многогласие през прозореца, мигаше само Енгелс, притиснат между Маркс и Ленин; най-близкият обаче до аудиторията Йосиф Висарионович Сталин показваше цялата си буза. Председателстващият секретар на партийния комитет Репа (от червените латишки стрелци) откри събранието:

— Събрали сме се, другари, за да одобрим арестуването от органите на НКВД на бившия член на научния съвет Градов и да осъдим вражеската дейност на този човек, прокраднал се по поръчение на антисъветски подривни елементи в нашия…

Неочаквано се запъна. Репа искаше да каже „в нашия здрав колектив“, но навреме си прехапа езика: какъв ти „здрав“, след като изпращаме вече седми човек за два месеца? Ще кажеш „здрав колектив“, а после ще ти го припомнят като опит да защитиш други заговорници. Строго се изкашля и довърши фразата:

— … в нашия колектив.

За някои запъването не мина незабелязано, но не се спогледаха. При подобни догадки сега не се споглеждаха, а свеждаха поглед.

През последните години такива събрания в учрежденията станаха нещо като ритуал, подобен на изпращане в пенсия, но организиран задочно. Ораторите говореха за изпращания с топлина, нажежена до ненавист. Публиката едва ли не бе свикнала с тази процедура. Ходи си някакво човече, старши или младши научен сътрудник, събира профсъюзен членски внос или окачва стенвестник, грижи се за карта на децата за пионерски лагер, после престава да се появява на работа — или е напуснал, или са го прибрали, като второто е по-вероятно. Тогава непременно се организира събрание за осъждане и разграничаване. Разграничават се колеги, любовници, роднини. Нещата, общо взето, са битови, но много интересни. Ако ти хрумне палавата мисъл: „Ами ако и мен така“, незабавно ще бъде изместена от резонното: „Че пък мен всъщност няма за какво“. Ако обаче Провидението все пак зададеше ужасяващия вледеняваш въпрос: „Ами Градов за какво, гаднярче?“ — с бързо движение на главата отхвърляш неговите въпроси.

Този ден всичко вървеше както обикновено. Изказаха се няколко колеги на Кирил. Говореха, че още в старите трудове на Градов можело да се открият щателно замаскирани послания на дяснотроцкисткия блок. Говореха за възможните му връзки с опозицията през двадесетте години, за съчувствието му към кулаците. Че е време веднъж завинаги да се приключи с всички форми на замаскирана контрареволюция. Очакваха изказването на кандидата на историческите науки Цецилия Розенблюм, до днешния ден законна съпруга на разкрития враг. Някои жени в залата, по-специално работещите в библиотеката, тайни колекционерки на стиховете на Ахматова, укоряваха в душите си Циля: можеше да не дойде, можеше да се разболее, да изпадне в прострация… Другарят Репа предостави думата на другарката Розенблюм. Докато Циля вървеше към трибуната, пред нея през цялото време беше образът на бащата, на онзи абстрактен баща, за когото неотдавна се бе разгорял толкова яростен спор във вилата на Градов. Нали конкретният баща, изключително тихият и скромен счетоводител Наум също й каза: „Не отивай, Цилка, на това събрание, запази човека у себе си.“ Трепереше и нямаше сили да се овладее. От най-малкото съприкосновение с тялото й неустойчивата трибуна започваше да се тресе, потракваха гарафата и чашата.

— Другари — започна тя, — никога в моя живот не е имало по-страшен момент. Хиляда пъти по-лесно би било просто да умра за партията и социализма. Винаги съм познавала Градов като безкомпромисен проводник на генералната линия на партията, като верен ленинец и несъкрушим сталинец. Винаги е заклеймявал и най-малкото отклонение от курса на сталинското Политбюро. Другари, при цялото ми уважение към нашите славни органи на пролетарската диктатура трябва да кажа, че в този случай са допуснали грешка. Убедително моля ръководството на НКВД да преразгледа решението си за арестуването на Кирил Градов, а пък ако това преразглеждане не доведе до желаните от мен резултати… тогава… — Вдигна глава като че ли я душаха, и едновременно хвана с две ръце гърлото си, сякаш опитвайки се да сдържи вопъла си: — Тогава, нека да приберат и мен! Ние сме едно цяло! Градов и Розенблюм са едно и също! Не мога да живея без него, другари!

Потресената аудитория мълчеше — никой не беше очаквал такъв спектакъл. Циля се откъсна от трибуната, опирайки се на облегалките на празните столове, стигна до стената, свлече се надолу, към залата, и се тръшна на мястото си почти в безсъзнание. Библиотекарка, тайна почитателка на Ахматова, хукна за вода. От страх другарят Репа избухна в гняв, блъсна с юмрук по масата на президиума и гласът му загърмя:

— Що за безобразно изказване?! Розенблюм не уважава другарите си, партийната си организация! Вместо да признае недостатъчната си бдителност към щателно замаскирания враг, отпусна всички спирачки и даде воля на пола си! Това е недостойно за партиен член! Това е позор! Предлагам на Цецилия Наумовна Розенблюм да бъде наложено строго мъмрене и делото й да бъде предадено за разглеждане в районния комитет!

Междувременно по всички площади и във всички жилища на страната от високоговорителите гърмеше маршовата песен:

Хайде, момичета! Хайде, красавици!

Нека страната да пее за нас!

И със звънка песен нека се прославят

сред героите наште имена!

Милиони хора в цялата страна, включително и чекистите, и утрешните затворници, не без удоволствие си спомняха екранния марш на чудесните гърдести деви: да вървим напред, весели приятелки, да, да, нещо от този род, страната дава приют за всички сърца, май така беше, навсякъде са нужни грижливи ръце, ха, ха, ха, и звънки жизнерадостни женоря!

Появи се култ към съветската блондинка. Изграденият на бившите Воробьови, сега Ленински хълмове съветски Холивуд — огромният киноцентър „Мосфилм“, създаде миражната дива на радостните петилетки. Белозъбите, златокъдри и дори достатъчно дългокраки Любов Орлова, Марина Ладинина и Лидия Смирнова маршируваха в редиците на ентусиастките, нежно изпращаха на далечен път героичните момчета — летци, танкисти, полярници, работници от Народния комисариат на вътрешните работи. В края на всеки филм възникваха разкошни, външно холивудски, но изпълнени с дълбоко социалистическо съдържание апотеози, своеобразни фонтани от знамена, триумфални стъпала или за изкачване към сияйното бъдеще, или за слизане при ликуващите маси. Апотеозът вървеше ръка за ръка с лека комедия, с лирика, развяваха се крепдешинени рокли, мяркаха се бели обувки, ризи апаш^[2]. Впрочем и тук, и в любовната тема, в противовес на безнравствеността и безидейността на буржоазията се развиваха принципно нови, изпълнени с висок хуманизъм отношения между хората строители. За пръв път в историята на огромно пространство от Земята, а именно на една шеста част от нейната суша, обърната към Полярната звезда, мощно процъфтяваше оптимизмът.

Под наблюдението на учителите децата в училищата замазваха с гъсто мастило имената и снимките на довчерашните герои, а сега врагове, в учебниците по съветска история. На следващата година те се предаваха на по-малките и никой не си спомняше за изчезналите в мастилената нощ. Впрочем не се усещаше недостиг на герои. Животът раждаше нови едва ли не всяка седмица. Славните „сталински соколи“ спасиха зимуването на челюскинци! Ето ви и първите герои на Съветския съюз, летците Ляпидевски и Водопянов, ето ви и славния героичен брадат Ото Юлиевич Шмид! Дрейфуващата станция на Папанин премина над Северния полюс! Към тях на помощ бърза ледоразбивачът „Красин“! Миньорът Алексей Стаханов установи рекорд по добив на въглища! Чкалов, Байдуков и Беляков прелетяха без кацане през Северния полюс до Америка! Хиляден народ се изсипа навън да посреща славните герои на отечеството. Те пътуваха в открити коли по средата на току-що разширената улица „Горки“, през водовъртежа от листовки блестяха белозъбите им усмивки. Питомци на комсомола! Войници на партията! Съветските композитори раждаха все повече песни. „Не познавам друга страна, където толкова свободно диша човек!“ — гърмеше от високоговорителите. Децата тичаха с букети цветя към мавзолея на Ленин. Бащите на нацията, останали живи до този момент, бандитите на Коба Джугашвили, им подаваха благородните си честни ръце. Узбекското момиче Мамлакат, събрало най-много памук от всички, притискаше прасковената си буза до сипаничавата страна на орач. „И слънцето по-силно заблестя, и кръвта ускорява своя бяг, и гледа с усмивка Сталин съветския обикновен човек.“

Ах, колко хубава ставаше Москва! На милицията раздадоха бели шлемове и плетени памучни ръкавици! Вдигаха се и се преместваха цели сгради, за да се разширят улиците. Движеха се нашите съветски автомобили — емки и зисове! Републиканска Испания, отблъсквайки с наша помощ нападението на фашистите, ни изпращаше портокали, всеки затънат в красива тънка хартия. Спортният живот кипеше! Във футбола се борехме с най-добрия европейски отбор на баските. Несравнимата Нина Думбадзе, могъща дискохвъргачка, землячка на нашия вожд, завърташе мощните си крака. Овчарският скок на несравнимия Николай Озолин смайваше всички. А колко лирика имаше наоколо! „Саша, помниш ли срещите ни на брега, в парка край морето? Саша, помниш ли онази пролетна вечер, цъфналите кестени?“ Във вълшебния сумрак на въображението се носеха мраморни стълби, вази, скулптури и всичко принадлежеше на народа, в санаториумите на народните комисариати звънтеше момичешки смях, нежна чиста игривост, гоненица с възвишени намерения, простото: „Вера, утре отлитам, не мога да ти кажа къде, разбираш ли?“ „Да, разбирам! Връщай се по-скоро!“ Значи го обичаше!

Без да пречат на никого да живее, да обича и да работи, по нощните улици минаваха „гарваните“. Влюбените не ги забелязваха. В края на краищата всеки си вършеше работата. Както и преди, трепвайки от шума на асансьора нощем, московчанинът няколко минути се вслушваше, а после сладко се протягаше: май му се беше разминало, а и изобщо нещата започваха да се уталожват, току-виж, отминало те, а пък утре е почивен ден и можеш да отидеш на футболен мач, на кино — „Цирк“, на концерта на хумориста Смирнов-Соколски!

 

На летище Тушино гърмеше поредният празник. Трибуните и част от полето бяха запълнени с възбудена тълпа. Общото внимание бе приковано към голям дуралуминиев тримоторен самолет, който стоеше малко по-далеч и би напомнял чучело на чудовище, ако не бяха големите букви „СССР“ върху него. Свиреха оркестри, вееха се знамена, минаваха пионерски отряди с тръби и барабани. Провеждаше се митинг, посветен на предстоящия полет на женски екипаж до Далечния изток без кацане: Валентина Гризодубова, Полина Осипенко и Марина Раскова. Над закръглената фасада на Централния авиационен клуб се извисяваше огромен портрет на Сталин с каменна болшевишка фуражка. Полето беше изпъстрено с по-малки изображения — както със, така и без фуражка. Тук-там се мяркаха и неотдавна влезлите в употреба двуглави портрети — подобният на котарак Сталин, притиснат в обятията си щастливата широкоскула мишчица Мамлакат.

Тълпата не се допускаше до самолета, всичко беше концентрирано около дъсчената трибуна, върху която стояха трите авиаторки — мощни девици с комбинезони и кожени шлемове. Оттам се провъзгласяваха лозунги, посрещани с взривове от ентусиазъм. Наоколо избухваше магнезий, трудеха се фотографи.

Нина Градова, закъсняла за началото на церемонията, енергично се промъкваше през тълпата. Чучелото на самолета, фуражката на Сталин, двуглавият портрет… Опитвайки се да се освободи от нахлуващия в главата й антисъветизъм, тя показваше наляво и надясно червената си книжка на кореспондент на списание „Труженица“. Най-после стигна до самата трибуна и викна на Гризодубова:

— Привет, Валентина! Кореспондент съм на „Труженица“. Като командир на този безпрецедентен в световната история полет кажете, моля, няколко думи за нашите читатели!

Гризодубовая я забеляза, подаде й ръка и й помогна да се качи на трибуната. Мъжка мазолеста лапа. Нина измъкна от джоба на сакото си бележник и шикозна писалка „Монблан“, подарена й от наскоро върналия се от чужбина Иля Еренбург. Гризодубова, надвиквайки шума, забоботи в ухото й като изригващ пламък двигател:

— Жени! Девойки! Живеем в приказно време! Кой можеше да предскаже, че руските жени ще отхвърлят оковите на вечното робство и ще пилотират самолети, ще командват кораби, ще управляват трактори и танкове?! Никой и никога не можеше да го предскаже, както не може да си го представи и съвременната поробена жена от буржоазния Запад! Посвещаваме полета си на великата сталинска конституция, най-демократичната конституция в света, и на нейния творец, слънцето на нашата родина, Йосиф Висарионович Сталин!

След като изприказва това, Гризодубова извади кутия „Северна Палмира“ и предложи и на Нина:

— Ще палнеш ли, приятелко?

Запушиха и се усмихнаха една на друга не без взаимна симпатия. Предателско, невероятно сладко чувство за съпричастие към всичко това неочаквано споходи Нина. Тя скочи от трибуната и започна да си пробива път към изхода.

Ако все пак трябваше да се работи някъде, защо да не бъде в списание „Труженица“? От пропагандата и празните приказки никъде не можеш да се скриеш, а тук поне имам свои хора в отдела за очерци, всичко разбиращи, достатъчно иронични съвременни жени, на които при това им харесват моите стихотворения. Така си мислеше Нина всеки път, когато наближаваше сградата на улица „Пушкинска“, като по навик търсеше с поглед белезите на градския живот сред тези, които все пак не се отнасяха към „тях“: чугунен поет, чугунени лампи, „десетки овъглени гарвани“, оцелелите кубета на църквата „Рождество Богородично“ в Путинки… Аз, „синеблузата“, футуристката, тъгувам по миналото, изравяйки от паметта си късчета от детството, от света, в който все още тази чума я нямаше…

В редакцията бързо натрака статията за митинга в Тушино и я предаде на завеждащата отдела Ирина, с която беше голяма приятелка въпреки десетината години разлика. Неомъжената Ирина често ходеше с Нина и Сава в консерваторията или в МХАТ. То сега в Москва и нямаше другаде къде да се ходи; изложбите бяха истинска свинеферма, авангардистите се бяха изпокрили, „Вале каро“^[3] рисуваха сладникави портретчета с вдъхновяващ съзидателен характер. Впрочем чудеса все още ставаха. „Интернационалка“ неочаквано отпечата части от изумителната проза на някой си Джойс, излезе четиритомник на Марсел Пруст. Писателят от американското „изгубено поколение“ Ърнест Хемингуей за наше щастие се присъедини към „прогресивните сили“, зае рязка антифранкистка позиция в Испания, значи може би и него щяха да печатат. Тоест имаше за какво да се говори и те говореха с часове за западната литература в кухнята или на някой булевард. За предишните, съвсем скорошни руски автори беше по-добре да не се говори, това нямаше да доведе до нищо добро. За предпочитане бе мнозина изобщо да не се споменават, сякаш не ги беше имало.

В ъгъла на редакционната стая засвистя чайникът.

— Момичета, хайде на чай!

Служителките отваряха пакетите със сандвичи, една почерпи с домашно приготвени сладки, направиха си весела почивка. Всички знаеха, че и двамата братя на Нина са арестувани, но никой никога не питаше за тях. За арестувани не беше прието да се говори на обществени места. И Нина се улавяше да мисли, че на обществени места не е уместно не само да се говори, но дори и да се мисли за собствената мъка като че ли арестите и съветските учреждения принадлежаха към различни, нямащи досег светове. Това странно правило бе продиктувано било от страх, било от потайната надежда, че в един прекрасен ден кошмарът ще свърши, затова сега бе по-добре да се мълчи. А може би трябваше да се крещи, да се вика, да се пищи, понякога си мислеше Нина, но тутакси си възразяваше: ще повикаш малко и никой дори няма да те чуе.

Във всеки случай сега пиеха чай, смееха се. Нина разказваше за неотдавнашната си командировка в Крим, където беше интервюирала важен човек — председателя на кримския Централен изпълнителен комитет, другаря Ибрахимов. Той характеризира по следния начин съвременното положение на татарката: „Преди татарска жена беше закобилен жена, сега направили от нея публичен жена!“ Смяха се до сълзи. Нина надмина себе си.

— Ама това е дивен неологизъм във футуристичен стил — закобиленост! Момичета, не ви ли се струва, че и у всяка от нас има известна закобиленост?

След чая Ирина я заведе в кабинета си да обсъдят репортажа. Нина надникна през рамото й. Червеният молив доста се беше разходил по редовете!

— Нинка, прости ми, но се осмелих малко да го поочистя — каза завеждащата отдела. — Репортажът е великолепен, но тази твоя ирония…

Нина се усмихна:

— Нима и там си открила обичайната ми ирония?

В отговор Ирина също се усмихна:

— Да речем, следи от твоята обичайна ирония.

— Ирина!

— Нина!

Гледаха се в очите. Ирина имаше странен нос — не чип, но с ноздрите навън, което, съчетано с късо подстриганата коса и редакторските очила, й придаваше доста свиреп вид. Но Нина много добре знаеше, че има нежна, самотна душа. Ирина протегна ръка през бюрото и покри дланта на Нина със своята.

— Времето на иронията мина, Нинка. Паднало ни се е да живеем в героични времена.

Нина вдигна рамене:

— Без ирония, Ирка, е трудно да се оцелее в героични времена.

— А с нея е трудно да не се пропадне.

— Ама че софистика!

И двете тъжно се разсмяха.