Василий Аксьонов
Поколение на зимата (11)

Единадесета глава
Тенис, хирургия и отбранителни мероприятия

Есента на хиляда деветстотин и тридесета година не бързаше. Понякога сутрин осезаемо миришеше на сняг като че ли от небесата дори започваха да долитат едва забележими бели молци, но внезапно, сякаш по поръчка за нашето повествование, циганското лято се връщаше и в съмнителната му синева Серебряни Бор се възправяше като най-пищния, в най-ярката гама дворец на природата.

В такова утро от портата на градовската градина излязоха Никита — както винаги в пълна униформа и с чанта, която се появяваше в ръцете му всеки път, когато пътуваше до Народния комисариат, Вероника с костюм за тенис и с ракета подмишница, както и четиригодишният им син Борис Четвърти с моряшка фланелка, но със сабя през рамо.

— Моля те, запомни, Никита! — с капризен, сърдит тон, тоест сериозно, говореше Вероника. — По никакъв повод не се каня да се връщам в Белорусия! Стига ми! Все пак съм коренячка московчанка! Не изпитвам ни най-малко желание да погубвам младостта си в гори галилейски! Най-после трябва да кажеш в Народния комисариат, че желаеш да те преместят в Москва! Статиите ти се публикуват в списания, смятат те за теоретик! В края на краищата събери мъжество!

Никита нервничеше, поглеждаше часовника си.

— Добре, добре, успокой се, моля те. Сигурен съм, че оставаме в Москва. Уборевич недвусмислено ми каза, че ме вижда в Главния щаб. Почти съм сигурен, че… тоест искам да кажа…

Иззад ъгъла се показа колата на Народния комисариат на отбраната. Борис Четвърти бе обхванат от противоречиви чувства — да изтича ли към автомобила или да остане при майка си. Победи рицарството.

— Мама е права — каза той на баща си. — Тук е по-добре. Аз също искам да живея тук с Питагор.

— Нима не го разбирам — виновно мънкаше командирът. — Семейството може да ми вярва, че и аз самият го желая…

Най-после Вероника се усмихна.

— Абсолютно съм сигурен — поободри се командирът. — Почти абсолютно съм сигурен, че ще ме преместят в центъра!

Целуна жена си и сина си и се качи в колата.

— Защо не играеш тенис, татко? — строго попита Борис Четвърти.

„Животът е пълен с тайни — помисли Никита. — До вчера моето биберонче само цокаше и пухтеше, а сега поставя въпроси на битието.“

Колата потегли.

 

На тенис корта Вероника я очакваха нейният партньор, възрастен красавец, и още двама също немлади атлети. И тримата бяха представители на оцелелия в революцията и оживял „знаменит адвокат“, който сега се занимаваше с всичко друго, но не и със защитата на обвиняеми. Играта започна оспорвано и след няколко минути Вероника летеше по корта, стремителна и почервеняла, като прекрасно разбираше, че изглежда очарователно, направо неотразимо!

— Убиваме ви, момчета! — викаше на противниците и те просто сияеха от това „момчета“, направо се подмладяваха под ударите на умопомрачителната „червена генералша“.

— О, Вероника, ти си богиня на тениса!

Борис Четвърти също имаше работа — хвърчеше около корта, носеше отлитащите топки. Сред малкото зрители в ъгъла на дървената трибуна, нахлупил фуражка над очите си, седеше един военен. Вероника бе забелязала, че е командирът на полк Вуйнович.

 

През това време в един от големите кабинети на Народния комисариат на отбраната се провеждаше съвещание на група висши командири от РККА. Цялата стена беше заета с карта на СССР и на граничещите с него страни. Пред нея с показалка се разхождаше като самото въплъщение на сдържана мощ командващият Специалната далекоизточна армия, командващ армия първи ранг Василий Блюхер. Докладът му за стратегическото положение бе завладял Никита Градов не по-малко, отколкото тенисът жена му.

— Центърът на военнополитическата активност, насочена срещу нашата страна, се измества към Далечния изток — говореше Блюхер. — Особено значение придобиват плановете на Япония за създаване на марионетна манджурска държава на границата ни. Моля отново да насочите вниманието си към картата, другари. Със сини стрелки са отбелязани неотдавнашните придвижвания на японските сухопътни сили и флот.

Сините стрели на японските сили като риби се навираха във вимето и под опашката на огромната крава Съветски съюз. Блюхер ги оправяше с показалката. Командирите с голямо внимание си водеха бележки.

— В най-близките месеци трябва да сме готови за сериозна конфронтация — продължаваше Блюхер, — може би за пряк сблъсък с много силен враг. Японците умеят да воюват… — усмихна се — и обичат да го правят. — Усмивката на командващия армия казваше: „И ние я обичаме тази работа“, и всички присъстващи точно така я разбраха.

Блюхер прекоси стаята, спря до Никита Градов и сложи крака си в блестящ ботуш върху пръчката на стола.

— Точно при нас, в Далечния изток, Никита Борисович, ще намерите приложение на стратегическите си таланти. Предлагам ви да станете началник на моя щаб в Хабаровск.

Поразеният Никита, вместо да гледа лицето на командващия армия, се бе вторачил в блестящия му ботуш. Всички с усмивки се обърнаха към него. Предложението беше от тези, за каквито млад командир можеше само да мечтае! Със сигурност бе трамплин за грандиозно издигане.

— Много е неочаквано, Василий Константинович — измърмори Накита. — Аз — началник на щаб? В Хабаровск?

Блюхер му подаде ръка:

— Е, съгласен ли си?

— Как мога да откажа подобно предложение?

Отсечено се изправи, оправи гънките около колана си и стисна подадената му ръка. Неочаквано си помисли, че има нещо общо между Блюхер и покойния Фрунзе. Всички присъстващи весело заръкопляскаха: червено войнство, бойно братство!

След приключването на доклада Блюхер излезе в коридора, съпроводен от Никита и група подчинени от Хабаровск. В движение даваше делови разпореждания:

— Командирът на полк Стрелников ще ви бъде заместник, Никита Борисович. Запознайте се. Командирът на батальон Сетаних се назначава за ваш старши адютант. Останалите членове на групата си ще подберете сам. Това е засега. Всички са свободни до два часа и тридесет и пет минути.

Всички се разпръснаха. Никита бавно тръгна по коридора и спря пред още една карта на СССР — Народният комисариат беше богат на такива. Зелените долини и кафявата гърбица на Урал, после пак ливадната шир на Западен Сибир, подпиращите от юг купчинки на Алтай и… така нататък… Хабаровск… Осем хиляди километра от Москва… Вероника ще ме напусне… Отзад някой силно го тупна по рамото. Той трепна. Този стил на много близки отношения отдавна бе изживян, а що се отнасяше до Никита, дори по време на Гражданската война не му харесваше, камо ли сега. Особено ако някой те блъска с всичка сила, а отгоре на всичкото право в лицето ти засиява някаква полузабравена физиономия от началническия състав на НКВД. Не можа да познае веднага Семьон Стройло. Откакто Нинка замина за Тифлис, не само че не беше го виждал, но май изобщо го бе забравил. Стройло говореше високо:

— Моите поздравления, командире! Ама че късмет! Значи ще работим заедно! Току-що ме назначиха в специалния отдел към щаба ти!

— Извинете, но нямам честта да ви познавам — ядосано се престори Никита.

Стройло веднага долови интонацията и също коварно се включи в играта:

— Никита, какво се правиш на лейбгвардеец! Едва не станахме роднини, преди Нинка да избяга с троцкистките си приятелчета в Тифлис…

Никита рязко го отмести, за миг се учуди, че той не се оказа толкова як, както се очакваше, и с бързи крачки се отдалечи. Стройло гледаше след него с крива усмивка. Измисленият и отдавна забравен пролетарий у него се събуди и беше дълбоко уязвен.

Никита отиде право във временния кабинет на Блюхер. Командващият пишеше нещо, седнал под портрета на Сталин. Никита решително се приближи.

— Извинете, че се явявам без покана, Василий Константинович, но съм принуден да се откажа от поста началник-щаб на Специалната далекоизточна армия.

Блюхер дописа фразата и едва тогава го погледна намръщен. Както всички, под чието командване имаше многохилядна войска, незабавно променяше отношението си към тези, които му противоречаха.

— Причината?

— В специалния отдел към щаба е назначен човек, на когото изцяло и решително не вярвам — изстреля Никита и си помисли, че в този момент си спечелва мощен непреодолим враг.

Междувременно неприязънта отлетя от челото на командващия също толкова мигновено, както бе възникнала. Подобна „постановка на въпроса“ бе разбираема за него. Човек от неговото обкръжение избира своето обкръжение — това е ясно, то е по военному и без лицемерие. Намери списъка с новите назначения. Златната немска писалка спря на името Стройло.

— Този ли е?

Никита сдържано кимна:

— Да, Семьон Стройло.

Златната писалка рязко задраска нежеланото име. Блюхер внимателно погледна командира на дивизия Градов — дали е оценил този акт на доверие, и видя, че го е оценил.

 

Може би точно в този момент Вероника окончателно се наигра и прекрати тениса. В същия миг забеляза Вуйнович.

— Вадиме, откъде изникнахте?! О, представям си каква съм страшна сега! Къде пропаднахте толкова години? Просто се изпарихте от хоризонта.

Вуйнович, смутен до немай къде, се проклинаше, че не си е тръгнал пет минути по-рано — какво да се прави, изобщо не можеше да откъсне поглед от подскоците на грацията, — въртеше в ръцете си така и неуспялата да го скрие фуражка и мърмореше нещо неразбираемо:

— … Слепият случай… удивително съвпадение… минавах наблизо, чух ударите на топката… тенис… никога не съм гледал преди… отбих се и изведнъж… вие… честна дума, най-малко съм очаквал…

Без да го прекъсва, тя го гледаше с усмивка като че ли му даваше да разбере, че неговата страст изобщо не й е противна, ако остане в тези мили романтични граници. Той млъкна и тогава тя пак поде в онзи, както й се струваше, отлично намерен тон:

— А, така ли? Значи никога не мислите за мен? Добър приятел! Добре, добре, арестуван сте, командире на полк! Да вървим на вилата, всички ще ви се зарадват!

От тази покана лицевите мускули на Вадим силно потрепнаха. „Най-много ще ми се зарадва професорът“ помисли си той. Сложи фуражката си и козирува.

— Извинете ме, но не мога, Вероника Александровна. Бързам за гарата. Точно днес пътувам за Таджикистан.

— Задълго ли? — с досада възкликна тя и си помисли: направо като в книгите.

— Може би завинаги — отвърна Вадим и бързо тръгна към изхода.

Колко силна, чудесна фигура, помисли си Вероника, гледайки след него. Лесно ми е да си представя как би ме обладал. В този момент притича пощурелият от двучасовото въртене насам-натам Борис Четвърти.

 

Използвайки неочакваните блага на циганското лято, Градови бяха изнесли самовара на верандата. Течеше традиционното лятно поене с чай заедно с различни видове домашни сладка и държавни гевречета.

На масата тази вечер седяха Борис Никитич, помощникът му Сава Китайгородски, Мери Вахтанговна, прислужничката, или според сегашната терминология — домашната работничка Агаша, „богинята на тениса“ Вероника, нейният син, изпълненият с достойнство Борис Четвърти, както и новият член на семейството, „кулашкото семе“ Митя Сапунов.

Измина малко повече от седмица от деня, в който бяха докарали полуживото момченце в Москва и го настаниха в Серебряни Бор, предизвиквайки страшна паника сред цялото семейство. Сега не можеше да бъде познато: поохранено, измито, подстригано, облечено с хубаво пуловерче. Само погледът му беше останал страховит, лесно би могло да се каже като на „уловено вълче“, ако от време на време в него не се мяркаше нещо съвсем невероятно и ужасно, някакъв уж поглед, а не е поглед. Впрочем мяркаше се все по-рядко, а понякога Митя дори се усмихваше, когато мама Мери го милваше по главата и му добавяше в чинията парче сирене и шунка. Много нежно пък се усмихваше, когато семейният приятел Питагор го облъхваше с жаркото си дихание и полагаше муцуна на сгъвката на ръката му.

В това време Борис Никитич и Сава обсъждаха професионалните си дела.

— Колегията на Народния комисариат одобри нашето предложение. Така че, Сава, бъдете готов — каза Градов.

— Нима? — Сава радостно се развълнува. — Значи наистина можем да практикуваме? Значи внедряването на анестезията по метода на Градов не е зад девет планини в десета?

— Не, не е толкова далеч — усмихна се професорът. — А още по-точно, ще оперираме вдругиден.

Точно в този момент на верандата откъм градината се заизкачва младата марксистка двойка. Те се държаха за ръце и четирите стъкла на очилата им сияеха едно срещу друго. Всички ги гледаха, а те не обръщаха внимание на никого. Агаша им наля чай, седнаха близо до горещия самовар. Жежката му страна като че още по-ярко подчерта луничките на Цецилия. Нито чаят, нито сладкото интересуваха Кирил, единствено тези лунички.

— Кириле, какво ти е? — строго попита Мери Вахтанговна. Не можеше да се каже, че бе във възторг от избора на по-малкия си син.

— Току-що подписахме с Розенблюм — каза той.

Агаша плесна с ръце:

— Ох, майчице! И без сватба ли?

Вероника прихна:

— Интересно и в леглото ли се обръщате един към друг на фамилия?

— Вероника! — рязко я прекъсна свекърва й.

А Кирил само хихикна към Вероника, безсмислено кимаше към домашните си, стискайки под масата ръката на Цецилия. Мрачният догматик беше изчезнал, отстъпвайки място на влюбения ученик. Дори се пошегува:

— Щом като се изхитрихме да се сдобием с осемгодишен син, трябваше и да се оженим!

Мери Вахтанговна се разтревожи:

— Не ви ли се струва, че за Митя ще бъде по-добре, ако го осиновим с Бо?

Цецилия тутакси се откъсна от любовното сияние и заяви категорично:

— Ако позволите, Мери Вахтанговна, детето трябва да е с родителите си, тоест с нас!

— Ето че пак съм дядо! — весело възкликна Борис Никитич. — Можех да стана четири пъти баща, а станах два пъти дядо!

— Ами ти, Митенка, какво мислиш? — попита Мери момчето.

То трепна с натъпкана уста, сведе поглед и промърмори:

— Аз пия чай.

— Отговор, достоен за Сократ! — извика професорът. Всички заръкопляскаха.

Мери оставаше извънредно сериозна, гласът й леко трепереше:

— Настоявам, дори изисквам Митя да остане с нас, поне докато получите прилично жилище.

Вдигна брадичка и с вид на оскърбено достойнство напусна верандата. Почти незабавно от къщата се разнесоха развълнуваните звуци на пианото.

— Чуваш ли?! — страшно каза Борис Никитич на Кирил, след което се обърна към асистента си и се изключи от сложните семейни дела. — Утре си вземете свободен ден, Сава, и нищо не правете. Отпуснете се, почивайте си. Операцията трябва да протече безупречно и блестящо, драги мой.

Сава понечи да си тръгне, макар че изобщо не му се искаше. Всеки път, когато беше в Серебряни Бор, му се струваше, че се среща с Нина. Агаша, която чудесно разбираше страданията на младия специалист, му донесе пакетче с нейните специални пирожки. По пътя от кухнята надникна през прозореца и пропя със сладък глас:

— Ето че и Никитушка се връща. Колко весело крачи, моето съкровище.

Вероника забеляза идващия откъм дворната врата съпруг и демонстративно запали цигара: „Нещо много весел се връща.“

 

След ден в хирургическата клиника на Първи московски медицински институт се състоя дългоочакваната операция, при която се използваше новият метод на анестезия. На амфитеатъра около операционната маса нямаше места. Наложи се броят на зрителите да се ограничи само до лекари и аспиранти. Студентите от най-горния курс се блъскаха на остъкления балкон под тавана.

Всичко мина учудващо гладко. Разработената през последните месеци анестезираща комбинация действаше много добре върху стволовете и окончанията на нервите. Пациентът беше спокоен, шегуваше се със сестрите. „Как се чувствате, Юзеф Александрович?“ — всеки пет минути го питаше Градов и почтеният акордьор на пиана с неизменна бодрост отговаряше: „Чудесно, Борис Никитич“. Сава Китайгородски правеше последните шевове. Скоро откараха болния. Хирурзите се отдръпнаха от масата и свалиха маските си. Амфитеатърът избухна в аплодисменти.

— И така, другари, може да се смята, че от днес нататък анестезиращата система на Градов-Китайгородски е внедрена в практиката! — гръмогласно обяви професорът.

Сава гледаше шефа си със смаян вид, а и всички присъстващи бяха учудени: едва ли имаше професор, който така естествено да дели славата с младите си помощници.

Когато останаха сами в кабинета на Градов, сестрата донесе две мензурки с разреден спирт. Сава и Борис Никитич се чукнаха.

— Ух! — Сава разтърка лицето си с длани. — Как така, Борис Никитич? Системата на Градов-Китайгородски? Ей Богу, не съм го заслужил!

— Дори много сте го заслужили — възрази професорът. — Бяхте с мен от самото начало, Сава, работехте като вол — и в лабораторията, и в клиниката, направихте толкова блестящи предложения! А и изобщо… — Едва не каза „вие сте ми като син“. Вместо това сложи ръка на рамото на младежа. — Кажете, Сава, как стана така, че тогава, през двадесет и седма, не се оженихте за Нина?

Сава беше напълно объркан. Към гърлото му бързо се надигаше сладка тъга, толкова неуместна за хирургическа клиника.

— Ами… аз наистина не знам… най-напред Семьон, после Степан… Разочарованието от Семьон, увлечението по Степан. Нали са поети, Нина и Стьопа, нали така? А аз съм само едно скромно докторче… Боже мой, обичам дъщеря ви повече от всичко на света! Само за нея мисля, когато… когато не оперирам, Борис Никитич…

— Тя скоро се връща, приятелю. — Градов изпитваше към асистента си силна симпатия и съжаление. Скромно докторче… Когато ухажваше Мери в края на миналия век, медицинската диплома се смяташе за връх на престижа. При сегашната власт всички утвърдени авторитети бяха подложени на унижение.

— Нина се връща! — извика Сава, но веднага спря и се обърна към прозореца. Там на брезово клонче се полюляваше врабец. Малка капка изхвърча изпод опашката му. Победоносно настръхнал, той се стрелна в неизвестна и на него самия посока.