Василий Аксьонов
Поколение на зимата (2)

Втора глава
Кремъл и околностите

Около Кремъл винаги са витаели не по-малко клюки и слухове, отколкото лястовички около кулите му в хубав летен ден. Какво да кажем за сегашните времена, когато осма година крепостта обитаваха вождовете на световния пролетариат. Парадоксите са на всяка крачка. Да вземем дори същата тази Спаска кула. Макар името й да не бе променено, тя се бе превърнала в символ на нещо друго. Двуглавият орел още увенчаваше купола й, но часовникът по пладне биеше „Интернационалът“, а в полунощ — „Вий жертва паднахте“.

В града се носеше мълва, че под Кремъл с неизвестна цел се разширява мрежата от тайни кладенци и подземни коридори. Странни приказки се носеха за семействата на Каменев и Сталин, за придворния болшевишки поет, заселил се врата до врата с вождовете в сградата на бившия Арсенал — Демян Бедни, когото, правейки си каламбур с истинската му фамилия, столичните литератори наричаха Демян Лакеевич Придворов.

Странностите и страховете се засилиха, когато главният обитател след кончината му беше балсамиран и изнесен извън крепостната стена в кристален ковчег, за да бъде гледан от всички. Що за капризи на въображението и как би могло те да се съвместят с материалистическата философия и с Енгелс, завещал да разпръснат праха му над океана?

Големите кремълски църкви бяха затворени, но техните кубета и кръстове все още блестяха, щом слънцето пробиеше през средноруската мъгла, преливаха се с множеството червени струи на новите знамена и кръстосаните оръдия на труда върху тях.

Какво ли очакваше в този непредсказуем свят гордата италианска крепост на върха на Боровицкия хълм, три пъти изгаряна в интервали от по двеста години от хан Тохтамиш, хетман Гонсевски и император Наполеон и пак издигнала куполите и „лястовичите опашки“ на стените си?

Три ролс-ройса на Народния комисариат на отбраната най-напред пресякоха Червения площад, сякаш насочили се към вратата на Спаската кула, но изненадващо я подминаха, спуснаха се към Москва река, заобиколиха крепостта от южната и западната страна и влязоха вътре през тумбестата кула Кутафя. Тази тактика на внезапни промени на маршрута беше разработена наскоро за предотвратяване на терористични актове. Не беше особено умна, изградена върху вековното „Пази се и Бог ще те пази“, но ако все пак някъде край Спаската кула се окажеше засада (защото и в чужбина, и вкъщи имаше все още немалко боеспособни врагове на Съветите), Работническо-селската червена армия щеше да бъде обезглавена с един удар. В първата кола бе народният комисар Фрунзе, във втората — главнокомандващият на западната армия Тухачевски, а в третата — главнокомандващият на източната, носителят на първия орден „Червено знаме“ Василий Блюхер.

Фрунзе беше мрачен. Отиваше на съвещанието въпреки решението на Политбюро. Точно това обстоятелство, а не болестта, го гнетеше. Проклетата язва в последно време по-малко напомняше за себе си. Лекуващите лекари даваха надежди — изследванията показваха, че не е изключено калциране, тоест зарастване. Но тази тягостна и все по-нарастваща загриженост на другарите… Разбира се, можеше да разбере мнозина от тях — миналогодишната трагедия, кончината на Илич, разтърси партията, но все пак дали не се презастраховат и… ако наречем нещата със собствените им имена, дали някои не водеха странна двойна игра?

Фрунзе не обичаше да повишава глас (най-много се страхуваше да не се превърне от червен командир и съзнателен революционер в деспот и солдафон от стария режим). Но много изкусно умееше да добавя в гласа си нещо, което моментално караше околните да разберат, че възраженията са излишни. Точно с този глас сутринта заповяда да му донесат в болничната стая пълен комплект дрехи, облече се и незабавно се насочи към Народния комисариат, а оттам — в Кремъл.

В колата не промълви нито дума, дори се стараеше да не гледа и верния Вуйнович. Странни нрави се създаваха сред ръководството. Ако вземем отделни хора, с отдалечаването от горещите години на Гражданската война, тоест с напредването на възрастта, макар още да не бе остаряване, те проявиха не особено привлекателни качества: свадливостта на Зиновиев, зловещата непроницаемост на Сталин, непукизмът на Бухарин, безполезността на Клим, разтакаването на Уншлихт. Знаеш цената на всекиго поотделно, но събрани заедно, те се превръщаха във висше понятие — „волята на партията“. Парадоксът бе, че не можехме без това и Ленин го разбираше, щяхме да се сринем без този мистицизъм.

Мисълта, че днес му се наложи да престъпи „висшето понятие“ и макар да бе в интерес на работата, на самата република, да извърши своеволие, не даваше покой на Фрунзе. Както се казва, глождеше го под лъжичката, а когато ролс-ройсът започна да се поклаща по паважа на Червения площад, дори му се стори, че лекото полюляване отеква в корема му. Докосна с ръкавица челото си.

Курсантите от школата на ВЦИК^[1], охраняващи правителствените помещения, се изпъваха в положение „мирно“. На лицата им, където по идея не би трябвало да е изписано нищо, се четеше преклонение. Трима легендарни командващи армии, съпровождани от поизостаналите си помощници (по старому адютанти), преминаваха по стълбищата и коридорите на Кремълския дворец — нима това не бе запомнящо се за цял живот събитие? Крачките им бяха уверени и те представляваха идеал за мъжество и млада зрялост. И наистина: най-възрастният, Фрунзе, тогава беше едва на четиридесет, Блюхер — на тридесет и пет, а Тухачевски — на тридесет и две години. Дали на Земята някога бе съществувала друга армия с толкова млад и в същото време натрупал колосален боен опит команден състав?

Последната двойка курсанти, която стоеше на пост в святая светих, отвори вратата. Командващите армии влязоха в заседателната зала — големи прозорци, гипсов таван, кристален полилей, огромна овална маса. Някои от участниците в заседанието още се разхождаха по пружиниращия бухарски килим, като си разменяха шеги, други вече седяха зад масата, задълбочили се в документи. Всички, както се казва, бяха мъже в разцвета на силите си — ако някой беше подкарал петдесетака, не бе отдавна, всички бяха в добро настроение: републиката се развиваше много добре. Облечени с делови качествени костюми — сако, панталон и жилетка, или с полувоенна партийна униформа (военна куртка с големи джобове, брич и ботуши), те се обръщаха един към друг в духа на отдавна установилото се в партията грубовато, но някак обичливо и меко — иронично другарство.

Страничният внимателен наблюдател — като мярналия се в нашия пролог професор Устрялов, може би щеше да забележи започващото разслоение и появата на нещо, впоследствие наречено „партийна етика“, според която някой някого можеше да нарече „Николай“ или „Григорий“, а друг бе длъжен да подчертае разстоянието между него и всемогъщия лидер, използвайки презиме или дори официалното „другарю еди-кой си“, но засега сме изкушени да подчертаем, че всички бяха на „ти“ и си бяха свои.

„Сменящите жалоните“ — а те както всички руски интелигенти обичаха да натъкмяват фактите към предварително съчинени теории, явно ще се постараят да открият в тази група вождове белези на любимата си „аура на властта“ и вероятно лесно щяха да ги открият в дреболии като известно натрупване на телесна маса, качествени дрехи и непринудени движения, запечатана държавност в бръчките на лицата. Ние пък от своя страна можем да отнесем всичките тези белези и към други причини, не толкова метафизични, а по повод бръчките бихме поставили въпроса така, макар и не без потръпване: дали по тях не е плъзнала проказата на неотдавнашните неограничени насилие и жестокост?

Когато военните влязоха в залата, всички се обърнаха към тях. „Как, Михаиле, ти ли си?! Ама че изненада!“ — с евтина театралност възкликна Ворошилов, въпреки че всички отдавна знаеха, че Фрунзе е излязъл от болницата и се е насочил към Кремъл. Няколко души се спогледаха. Фалшивият възглас на Клим сякаш бе подчертал странната и до известна степен като че ли непоправима двусмисленост, трупаща се около народния комисар по военните и морските дела. Председателят на Съвета на народните комисари Риков предложи всички да заемат местата си. Настанявайки се, членовете на Политбюро и поканените продължаваха да си разменят реплики и да надничат в документите, като се мъчеха да подчертаят, че основното им внимание не е приковано към Фрунзе, тоест не лично към него, не като към болен човек. Онези, които стиснаха ръката му на влизане, се мъчеха да не обръщат внимание, че тя е силна както винаги, но и твърде влажна, а случайно докосналите с поглед лицето на командващия армия прогонваха мисълта, че търсят в него признаци на исхемия.

Междувременно под тези погледи с Фрунзе ставаше нещо лошо. Като се страхуваше да не се изложи, той се опита под прикритието на една папка с документи да извади от джоба си и да глътне поредната таблетка, но се отказа, обърна се към Шкирятов и попита:

— Къде е Сталин?

— Шкирятов^[2] — пази, Боже, от белязан човек — целият се наклони към Фрунзе, очите му се опитваха да влязат под кожата на командващия армия, широкото му лице изразяваше невероятен фалш, което правеше още по-забележима природната му асиметрия.

— Другарят Сталин помоли да бъде извинен. Точно приключва с приема на кантонската делегация.

Фрунзе усети болка, напомняща му септемврийския пристъп в Крим. Беше незначителна, но страхът, че ще бъде последвана от по-силна, че ще се изложи пред Политбюро, а и нещо повече — това сякаш изведнъж изкристализира: че ще позволи да бъде закаран „под ножа“, като че ли изби почвата изпод краката му, геометрията на света стремително започна да губи очертания. Опита се да се хване за политически мотивирано недоумение.

— Странно. Струва ми се, че Уншлихт вече обсъди всички въпроси с генералисимус Ху Хан мин…

Шкирятов бързо му подаде чаша вода:

— Какво ти е, Михаил Василиевич?

Фрунзе не забеляза знака на Риков към другите участници в съвещанието — оставете го на мира. Не осъзнаваше много ясно, че според предварително утвърдения дневен ред пръв започна да говори Тухачевски.

Трябваше да се обсъди рожбата на Фрунзе — военната реформа, с която се гордееше повече от щурма на Перекоп. Според нея РККА, въпреки че се съкращаваше с 560 000 души, ставаше два пъти по-мощна и три пъти по-професионална. Въвеждаше се смесено кадрово и териториално управление, предвиждаше се закон за задължителна военна служба, установяваше се и дългоочакваното единоначалие, тоест изместваха се политкомисарите, постоянни източници на демагогия и неразбории. Военната реформа окончателно премахваше партизанщината, поставяше основата на несъкрушимите бойни сили на СССР.

Главата на Фрунзе тупна на масата със странен неодушевен звук, накарал да трепне целият могъщ съвет. Веднага стана и се опита да излезе, но на половината път към вратата се олюля, притискайки кърпа до устата си. Тя почервеня и народният комисар по военните и морските дела се свлече на килима.

Курсантите от охраната, явно все още не напълно обучени как да постъпват при такива обстоятелства, се защураха из залата — кой към тялото, кой към прозореца, кой към телефона, но веднага, тоест почти незабавно, се появи отряд санитари с носилка. Трудно е да се каже дали тя беше съставна част от „медицинското осигуряване“ на заседанията на Политбюро или я бяха доставили специално за този ден.

В създалата се паника дори страничният внимателен наблюдател би могъл да се обърка и да не забележи повече от странните погледи, които си разменяха някои от участващите в съвещанието. Впрочем скоро би го върнал към действителността трагичният възглас на Ворошилов:

— Крим не помогна на Михаил!

Тогава сред възникналото около лежащото тяло съвсем театрално суетене (всеки двор, особено в период на междуцарствие, напомня театър и Кремъл не беше изключение) наблюдателят би дочул отровния шепот на Зиновиев:

— Затова пък помогна на Йосиф…

Трудно е да се каже дали тази фраза стигна до всички присъстващи, но няма съмнение, че бе стигнала до Сталин. Той се появи незабелязано, влизайки през малка, сливаща се със стената врата, и беззвучно мина през залата с меките си кавказки ботуши, заобиколи масата и по особен начин мина покрай Зиновиев — в този момент той изпита усещането, че покрай него минава дебнещ котарак — и се приближи към носилката.

В този момент правеха на Фрунзе камфорова инжекция. Той дойде на себе си и тихо простена: „Това са нерви, нерви…“ Вдигнаха носилката. Сталин докосна с длан рамото на народния комисар.

— Трябва да се извикат най-добрите медици — произнесе той. — Бурденко, Рагозин, Градов… Партията не може да си позволи да загуби такъв син.

Лев е прав, мислеше Зиновиев, този човек произнася само фрази, които поне с милиметър го издигат над всички нас.

Сталин отиде до масата и седна на мястото си и то, едно от многото, кой знае защо, неочаквано се оказа център на овалната маса. Дали пак по законите на драмата, както появилият се в повратен момент герой, дали по други причини вцепенилите се членове на Политбюро и правителството гледаха точно Сталин. Беше очевидно, че при всички двусмислени приказки около болестта на Фрунзе рухването на могъщия пълководец бе довяло под сводовете на Кремъл мотив на съдбовност и мъгла като че ли бяха прелетели валкирии.

Сталин минута-две гледа през прозореца преминаващите по октомврийското небе равнодушни облаци и произнесе:

— Но дървото на живота е вечно зелено…

Другарите със солиден емиграционен стаж си спомниха, че и незабравимият Илич обичаше да повтаря този ред от „Фауст“.

— Хайде да продължим.

С мек жест Сталин предложи да се върнат към дневния ред.

 

Същия ден привечер многобройни гости се събираха във вилата на професор Градов в Серебряни Бор. Подготвяше се руско-грузински пир в чест на четиридесет и петата годишнина на домакинята Мери Вахтанговна.

От Тифлис пристигнаха по-големият брат на виновницата за тържеството Галактион Вахтангович Гудиашвили и двамата й племенници, синове на сестра й — Отари и Нугзар.

Никой, разбира се, не се съмняваше, че тамада на празничната маса ще бъде Галактион. Едрият красив грузинец винаги беше смятал пировете за много по-съществена част от живота си, отколкото работата си на твърде почитан фармацевт в планината на цар Давид. Бурите на революцията, рухването на недълготрайната грузинска независимост, дори миналогодишният метеж, свирепо потушен от чекистите на Блюмкин, не се отразиха нито на външността, нито на светоусещането на този „средиземноморски човек“. Всяка негова поява сякаш обещаваше начало на италианска опера или най-малкото приличен флакон „любовна напитка“.

А и вуйчо Галактион не беше пристигнал в Серебряни Бор с празни ръце. Между другото затова бе взел и племенниците, „безделниците“, за да помогнат да се транспортират до празничната маса три бъчонки с вино от съкровените изби на Кларети, половин дузина пушени прасенца, три плетени четвъртинки ухаеща и свежа като „детска целувка“ („това е Лермонтов, скъпа моя“) чача^[3], чувалче най-различни ядки, чувалче смокини, две кошници с подбрани аджарски мандарини, кошница румени круши, приличащи на гърдите на млади гъркини („как бих могъл да се появя без тези круши пред сестра си?“), гърненце сациви с размерите на древна амфора, две ведра лобио^[4], някои подправки — аджика, ткемали, изобщо разни дреболии.

Незабавно след пристигането си вуйчо Галактион се насочи да инспектира приготовленията за пира и беше твърде впечатлен от запасите на домакините: имаше и водки, и коняци, всевъзможни желирани мезета, както и съвсем забравените, но появили се в „шемета на непа“ деликатеси като аншоа и селда, радващо душата многообразие от гъби, краставици и домати, няколко вида сирене — от целомъдрения преден пост на Холандия до „разложения“ рокфор, а също и аристократичната есетра. В печката за всеобщо удоволствие се задушаваше половин агне.

— Мери, любима, поздравявам те, сестро! Това е то непът! Най-добрата нова икономическа политика е старата икономическа политика, а най-добрата политика е да върви на майната си всяка политика! — така провъзгласи тифлиският Фалстаф.

Повечето от събралите се гости се разсмяха, а младият поет Калистратов, който непрекъснато се интересуваше къде е Нина, най-малката дъщеря на Градови, изрецитира Маяковски:

Попитаха ме ей така:

„Обичате ли неп?“

„Обичам го — отвърнах аз, —

когато той не е нелеп…“

Не всички обаче тази вечер бяха в безгрижно настроение. Средният син на Градови — Кирил, историк марксист, завършил през пролетта университета, сърдито сви рамене при нетактичната политическа шега на вуйчо си.

— Не мога да търпя всичките тези усмивчици и рими около непа — каза той на Калистратов. — На всички им се струва, че това е краят ни, а той е „задълго“, но не и завинаги!

— Надявам се, докато съм жив, да го има — въздъхна лекомисленият Калистратов и без да губи време, се втурна към напитките.

Кирил, изправен, бледен и сериозен, с бедняшка руска рубашка, приличаше на нелегалните фанатици от миналото и се отличаваше от докараните гости. Ако не се страхуваше, че ще обиди майка си, отдавна щеше да отиде в стаята си и да се зарови в книгите. Дяволски неп, всичките „бивши“ закудкудякаха, емиграцията следеше със затаен дъх, бяха решили, че колелото на историята наистина може да се върне назад. Е, добре, от вуйчо Галактион няма какво толкова да се иска, баща му живееше така, сякаш политиката не съществува, типичен „специалист“, майка му бе потънала в своя Шопен, молеше се тайно, продължаваше да обожава символистите. Но и нашето поколение вече е засегнато от нещо гнило, дори брат му, червеният комбриг, а за Вероника да не говорим…

Възмущението на младия пуритан можеше лесно да се разбере, ако се погледнеха родителите му. Те не се вписваха в революционната естетика в същата степен, в която тяхната гостоприемна московска трапеза не съвпадаше с предлаганото от някаква съветска фабрична кухня меню. Красавицата Мери беше с дълга копринена рокля с дълбоко деколте, с наниз перли на шията, пищната й коса беше вдигната нагоре и вързана в античен възел. Не й отстъпваше и самият професор, петдесетгодишният Борис Никитич Градов, все още строен мъж с добре ушит и стоящ му чудесно костюм, със старателно подстригана брадичка, която, макар и да не хармонираше изцяло с модната вратовръзка, беше необходима, за да се продължи галерията на големите руски лекари. В празничната вечер и двамата изглеждаха по-млади най-малко с десет години и на всички им бе ясно, че са изпълнени с нежност и привързаност един към друг според най-добрите традиции на недоунищожената руска интелигенция.

Гостите на Градови също спадаха към племето, обявено сега за „прослойка“, нещо като пестил между две филии хляб. В началото на вечерта с удоволствие се трупаха около физика Леонид Валентинович Пулково, семеен приятел, току-що върнал се от научна командировка в Англия. Ами че вижте го Леонид, същински англичанин, просто Шерлок Холмс!

Ама не, за истински англичанин на вечерта по-скоро беше обявен друг гост, писателят Михаил Афанасиевич Булгаков, дори имаше монокъл! Впрочем Вероника, която помагаше на свекърва си да посреща гостите, неведнъж улавяше върху себе си не твърде английските, тоест недотам сдържани погледи на знаменития литератор.

— Чуйте, Верочка — каза й Мери Вахтанговна. Май само в това обръщение се проявяваха традиционните семейни баналности, търканията между свекърва и снаха: едната молеше всички да я наричат Ника, а другата като че ли все го забравяше и я наричаше Вера. — Чуй, душичке… — И това ли обръщение бе дошло от някой тифлиски салон? — Къде е мъжът ти, скъпа? — Вероника повдигна великолепните си рамене, и то така, че Михаил Афанасиевич Булгаков каза само „о“ и се обърна.

— Не знам, маман. — Струваше й се, че с това „маман“ парира „Верочка“, но Мери Вахтанговна май не съзираше в него нищо особено. — Сутринта придружаваше главнокомандващия в Кремъл, но трябваше да се е прибрал преди три часа…

„По-добре изобщо да не се върне“ — помисли си минаващият наблизо с чаша вино в ръка Булгаков.

— Пия за здравето на Мери, на моята мила Мери! Тихо притворих вратата и сам, без гостите, пия за здравето на Мери! — извиси глас някакъв сладкодумец.

Последваха стихийни тостове. Вуйчо Галактион запротестира шумно, че още не им е дошло времето — те са висока култура и русите, с техните варварски склонности, трябва да се поучат от по-древните цивилизации, правели изтънчени вина още по времето, когато скитите току-що се били научили да дъвчат див коноп.

Всъщност започна шумно хаотично веселие, за което после би могло да се каже „вечерта беше сполучлива“, когато неочаквано зад стъклата избухна фойерверк, после още един, заби барабан и се чуха младежки гласове, които скандираха някаква „синеблуза“ глупост от рода на: „Революцията е на седем години! Отричаме света на кюфтетата! Революцията пламти, смазва властта на семейството!“ Бяха тъкмо „синеблузите“, последното увлечение на най-малката Градова, осемнадесетгодишната Нина.

Гостите се изсипаха на верандата и на терасата, за да видят представлението на малка група от шестима души. „Започваме буфо спектакъл, озаглавен «Семейна революция»!“ — обяви организаторката и направи циганско колело. Това беше Нина, наследила от майка си тъмната гъста грива, но сега безжалостно окастрена по пролетарски маниер, от баща си — светлите, изпълнени с жив позитивизъм очи, а от останалия свят — толкова силна доза младежко възхищение, че тя самата понякога се усещаше не като отделно еди-кое си същество, а част от този млад възхитителен свят сред искрящите зад боровете звезди, стиховете на Пастернак и кулите на Третия интернационал. На това ослепително същество му предстои да изиграе съществена роля в нашето повествование и наистина не ни доставя никакво удоволствие да съобщим, че акробатичната фигура, с която се появява на тези страници, приключи доста несполучливо — с падане и дори с нелепо приземяване на задниче, което за щастие беше достатъчно пружиниращо.

Изобщо цялото буфо се оказа дяволски нелепо и почти долнопробно, като прибавим и нетактичността му.

Якият дангалак, пролетарският приятел на професорската дъщеря Семьон Стройло, наметнал върху матроската си куртка абсурдна лилава мантия и напъхал кратуната си в тесен цилиндър, с дървен глас започна да реди:

Аз съм професор с предишна слава,

но заплатата ми става.

И пред цялата страна

съм тиран на своята жена.

Останалите от групата построиха зад гърба му доста нестабилна пирамида и започнаха да подвикват:

— По примера на Колонтай на жена си свобода ти дай!

— Нашта Мери на бунта се радва и барикада тя издига!

— Открила гордото си чело, казва „Долу тегобата!

Аз свободна съм пчела! Избирам свободата!“

Всеки удивителен знак като че ли предизвикваше нови, изключително опасни олюлявания и гостите не следяха глупашкия текст, а твърде нестабилното равновесие. В края на краищата пирамидата все пак рухна. За щастие никой не пострада, но стана страшно неловко, може би дори не толкова от бездарното зрелище, колкото от скритото усещане за фалшивото „бунтарство“: така или иначе, „сините блузи“ бяха на страната на управляващата идеология, а събралите се у Градови либерални „буржоа“ винаги се смятаха за опозиция.

— На масата, господа! На масата, другари! — закрещя вуйчо Галактион.

Вдъхновени от този призив, Отари и Нугзар запяха нещо грузинско и затропаха лезгинка около Нина.

Провалът на „Семейна революция“ очевидно й беше подействал не по-малко, отколкото на адашката й Заречная провала на съчиненията на Трепльов, вмъкнати в съчиненията на Чехов. Впрочем Нина още не бе толкова силно огорчена от превратностите на живота като адашката си и затова, забравила бързо за пролетарската естетика, се гмурна в извора на древните си корени, тоест повдигна се на пръсти и заплува покрай братовчедите си като грузински лебед.

— Това май е най-доброто ти произведение — каза на баща й физикът Пулково.

В суматохата на настаняването около огромната маса двамата стари приятели се дръпнаха до прозореца, зад който през боровете прозираше светлеещото небе над близката Москва.

— Как ти се струва всичко това след Англия? — попита Борис Никитич.

Леонид Валентинович вдигна рамене:

— Вече седмица съм вкъщи, Бо, и Оксфорд ми изглежда като нещо странно. Как се оправят там без всичките тези наши… хм… е, без тази възбуда?

— Льоня, не ти ли се прииска да останеш? Ерген си, нямаш котви тук, а възможностите за наука там са несравнимо по-големи.

Пулково се усмихна и тупна Градов по рамото:

— Ето какво значи да си хирург, веднага намираш болезнената точка! Знаеш ли, Бо, Ръдърфорд ми предлагаше място в лабораторията си, но… все пак май имам някакви котви тук…

Увлечени в разговора, отначало не забелязаха, че в гостната е станало нещо непредвидено — появил се е дисонанс в празничното многогласие. Двама командири в пълна униформа бяха влезли в къщата и се оглеждаха, без да свалят шинелите си. Бяха Никита и Вадим.

— Я! — възкликна най-после Пулково. — Виж го ти Никита! Комбриг, а?! Невероятно! Всичките ти чеда вече са тук, Бо! Доволен ли си от тях?

— Какво да ти кажа — Борис Никитич беше разбрал, че се е случило нещо важно, и наблюдаваше сина си. — Децата ни са добри, но… хм, някак, разбираш ли, твърде се увлякоха… хм… по други неща… никой не продължи семейната традиция…

Никита най-сетне видя баща си и тръгна към него през гостната, като деликатно се освобождаваше от увисналата на лявото му рамо сестра, меко отместваше подтичващата отдясно Вероника с нейните безкрайни въпроси, вежливо, но настойчиво си пробиваше път сред гостите. По петите му вървеше сериозният и суров — нито един поглед към Вероника — Вадим Вуйнович. Тези две фигури с униформи на победоносната РККА навяваха тревога, макар да демонстрираха безупречни маниери. Възможно е за това да беше виновен доветият от тях в безгрижността на празника дъх на обширно пространство, смесица от пронизващо студена есен, бензин и просторни помещения — манежи, казарми или болници.

— Радвам се да ви видя, Леонид Валентинович, добре дошъл, добре дошъл, но имам неотложна работа с баща ми.

След тези думи Никита хвана подръка Борис Никитич и уверено, сякаш беше старши, го заведе в кабинета. Вуйнович продължи да ги следва и само за миг спря, за да разкопчае яката на шинела си. Този миг остана в паметта му за цял живот — може би най-горещият от времето на младостта, шепотът на Вероника: „Какво ви е, Вадим?“

— Случват се важни събития, татко. Язвата на народния комисар се е обострила. Станало му е лошо на съвещание в Кремъл. Политбюро настоява за операция. Лекарите са на различно мнение. Молят те да вземеш участие в консилиума. Сталин лично е назовал името ти. Възможно е твоето мнение да е решаващо. Прости ми, че стана така, но мама ще разбере. Командирът на полк Вуйнович ще те откара в твоята болница и ще те върне обратно.

Никита говореше отривисто, сякаш изтегляше книжна лента от телеграфен апарат. Професорът вече се обличаше, когато неочаквано си помисли, че събитията бяха ограбили сина му и самия него: изчезнала бе така и непоявилата се ранна младост на неговия първороден, всичките очарователни глупотевини, които се предвкусват в семейството, а после се обсъждат сериозно като важни световни произшествия. От юношеството направо прекрачи в проклетите събития и с него вече можеше да се говори само сериозно.

— Надявам се, че ти ще останеш с майка си?

— Да, да.

Никой от гостите — още по-малко виновницата за тържеството — не се учуди на внезапното напускане на домакина, съпроводен от „офицера красавец“. Често викаха знаменития хирург в най-неподходящи моменти. Само тук-там се разнесе шепот, някой горе викна, но скоро всичко бе изместено от мощния аромат на печеното агнешко със специални подправки.

— На рентгеновите снимки, господа, тоест, извинете, друга… с една дума, уважаеми колеги, разбира се, виждаме ясен „ефект на ниша“ в стената на дуоденума, но са налице основания да се предполага, че имаме работа с интензивен процес на затваряне, ако не и със зараснала язва. Колкото до кръвоизливите напоследък, струва ми се, че са били последица от повърхностни язвички по стената на стомаха вследствие на стар възпалителен процес. Такова впечатление добих при палпирането, а на пръстите си, гос… извинете, колеги, вярвам повече, отколкото на лъчите на Рьонтген — старият професор Ланг се закашля, преди да довърши фразата, но все пак я приключи с думите: — … господа и другари!

Големият кабинет в административната сграда на Солдатьонковската болница беше пълен. Председателстваше, всъщност седеше в средата до рентгеновите снимки, главният лекар на Военната болница Рагозин. Смяташе се, че най-добре от всички познава високопоставения болен, тъй като отговаряше за него през последните няколко месеца и го придружаваше при неотдавнашното му пътуване до Крим. На това събиране дори на Рагозин му беше трудно да свири първа цигулка: имаше не по-малко от дузина светила от първа величина — Греков, Мартинов, Плетньов, Бурденко, Обросов, Ланг, току-що пристигна Градов, очакваше се знаменитият казански професор Вишневски…

На консилиума присъстваха и няколко лица, които макар и да бяха облечени с бели престилки, явно нямаха пряко отношение към медицината. Извънредно сериозни и напрегнати, те седяха в ъгъла, вникваха във всяка дума, но мълчаха, като само с присъствието си даваха да се разбере, че се обсъжда нещо с изключителна държавна важност.

„Ланг е прав — помисли си Градов, като поемаше от Рагозин папката с лекарските наблюдения и резултатите от изследванията, — тук има както господа, така и явни другари.“

— И какъв е изводът ви, Георгий Фьодорович? — попита Рагозин. — Трябва ли да прибегнем до радикална намеса?

Ланг неясно защо се обливаше в пот, избиваха му петна, постоянно вадеше вече напоена по краищата носна кърпа.

— В моята клиника, драги мои, такива нещица ги лекувам с диета и минерална вода. Обикновено болните…

— Можем ли обаче да рискуваме?! — прекъсна го Рагозин. — Това не е обикновен болен!

— Не ме прекъсвайте! — неочаквано избухна възпълният Ланг и тупна с длан по масата. — За мен всички болни са обикновени!

— Може ли да прегледам народния комисар? — попита Борис Никитич шепнешком доктор Очкин.

Докато вървяха по коридора, непрекъснато ги следваше командирът на полк Вуйнович. До вратите към стълбището стояха червеноармейци. В кабинета до стаята на болния професор Градов забеляза висящия на закачалка шинел на народния комисар по военните и морските дела с четири ромба на петлиците и голяма звезда на ръкава.

 

През това време в Серебряни Бор се наблюдаваше един от парадоксите на революцията: танцът чарлстон, гвоздеят на сезона, който възхищаваше буржоазните „отживелици“ и възмущаваше прогресивната младеж.

— За какъв дявол ви е тая декадентщина? — заяви приятелят на Нина, юнакът от Марина Рошча Семьон Стройло. — Капиталистите са измислили тази друсня, за да прокарват по-лесно пъдпъдъците и ананасите^[5], а за пролетариата няма никаква полза.

— Ама там точно пролетариатът играе чарлстон — вметна неотдавнашният пътешественик Пулково, минал от Оксфорд през половин Европа. — Момчета и момичета от низините, че и всеки, когото не го мързи.

— Западни дивотии — махна дори с известен аристократизъм с яката си длан Стройло.

— Приятелю, вие „бариня“ ли се готвите да внедрявате в пролетарския бит или „камаринска“^[6]? — обърна се към спорещите с блесналия си монокъл Михаил Афанасиевич Булгаков — истинско издевателство.

— Не, не и не! — горещо се застъпи за приятеля си осемнадесетгодишната Нина. — Революцията създава нова естетика, ще има и нови танци!

— Като старите маршове ли? — невинно попита аспирантът от катедрата на нейния баща Сава Китайгородски, въплъщение на интелигентност и добри маниери.

— Я без провокации! — избоботи Стройло, без да гледа „спеца“, но давайки му да разбере да не се самозабравя и много-много да не се пули по Нинка — момичето принадлежи на победителите.

— Другари! Другари! — извика Нина. Толкова й се искаше да се палят от един огън, а не всеки да тлее самостоятелно. — Голяма работа, чарлстон! Каква глупост! Какво е той в сравнение с нашите висоти? Можем да бъдем снизходителни! Защо пък да не го танцуваме, нещо като пародия, нали?

Тя рязко се обърна — всичките й движения отсечени, ъгловати, ЛЕФ^[7], нова естетика, — нави пружината на грамофона и пусна плочата отново, „Momma, buy me a yellow bonnet“, хвана Стьопа Калистратов и го помъкна: хайде, пародия! „Пародия, пародия“ — като петел закукурига поетът и с огромно удоволствие заизхвърля настрани краката си от коленете, като по този начин показваше пълна осведоменост и разтваряше качественото си сако, откупено от заложната къща специално за тази вечер.

Е, и Нина не изоставаше, с наслада пародираше декадентския танц, доплувал до руските простори от Джорджия и Южна Каролина от хора, които никога не бяха употребявали думи като „декаданс“.

Скоро всички танцуваха, всички пародираха, дори вуйчо Галактион с всичките килограми на своето жизнелюбие, да не говорим за гъвкавите племенници джигити и дори самата рожденица повдигаше тежката коприна до своите леко суховати колене… Подът на старата вила се тресеше, бавачката надничаше страхливо от кухнята, кучето отчаяно лаеше… може старият свят да беше обречен, но вилата щеше да рухне преди това… и дори комбригът, влачен от съблазнителната си жена, лъхащата на ягодов плам Вероника, направи най-малко дузина иронични стъпки, че и изпълненият с презрение Стройло тропаше, макар и не в такт, но с настървение… Единствено строгият марксист Кирил Градов остана верен на принципите си, демонично наблюдавайки от галерията тресящата се вакханалия.

— Престани да се въсиш, Кирка — каза по-големият му брат, качвайки се при него с бутилка в дясната ръка и с две чашки в лявата. — Хайде да пием за мама!

— Вече пих достатъчно — измърмори Кирил. — Че и ти май… си изпил предостатъчно, другарю комбриг.

Никита, изкачил се до половината на стълбата, заотстъпва назад, комично демонстрирайки обида. Що за тип беше този Кирюха, стоеше горе като член на военната прокуратура.

Комбригът наистина бе изпил най-малко шест пълни чашки водка, а и две-три чаши грузинско вино. Едва след тази доза напрежението от отминалия ден започна да се стопява. В началото на вечерта му се струваше, че е някакъв призрак, нещо като жандарма, който се появява, преди да падне завесата в „Ревизор“, но с тази разлика, че при вида му никой не се вцепени, а, напротив, всички с необикновена пъргавина сякаш се плъзгаха около скованата му фигура. Той се обади няколко пъти по телефона в щаба и Народния комисариат и едва след като разбра, че Фрунзе е дошъл на себе си и се чувства добре, се присъедини към пируващите.

Още известно време гледа всички със странна усмивка, усещайки се сред гостите и роднините като единствения реален човек, представляващ единствения реален свят, този на армията. После алкохолът, вкусната храна, веселият шум, дяволският чарлстон, излъчващата младежки жар и успех красавица, която принадлежеше само и единствено на него, свършиха своето и Никита забрави за ромбовете и нашивките на ръкава си, превърна се изведнъж в обикновен двадесет и пет годишен момък. Заразхожда се с чашка в ръка из всички стаи, включваше се в разговорите, смееше се по-високо от останалите на вицовете, въртеше около себе си пъргавата си сестричка… И буржоазна пародия танцува, и се опита да раздвижи и начумерения си брат… докато неочаквано не видя великолепната си жена да се смее в компанията на няколко мъже. Тутакси го жегна изключително мерзка мисъл: „Около Вероника има кучешка сватба.“ Внезапно разбра, че е идиотски пиян.

На всичкото отгоре наблизо сред шума се изцепи гадното гласче на изпит младок с лилави сенки под очите… „Младостта ни водеше в саблен поход, младостта ни хвърляше на кронщадския лед…“ Добре познаваше този тип щабни бохеми наркомани, устните и ноздрите им бяха вечно раздути, раздразнени, приличащи на някакви ботанически смукала… Точно такива объркваха главите със стихчета и бели прахчета… на кого?… На нашите девойки, мъкнеха ги в щабните ъгълчета, романтици, оскверняваха нашите момичета в килерите, в гардеробите, дори в клозетите, опъваха нашите момичета, употребяваха ги на дивани, зад дивани, на рояли, на билярдни маси, под рояли, под маси, в мазета, на покриви, нашите момичета, сред гниенето на разпердушинени парници… а после ги пробутваха на комисари, чекисти, на всякаква паплач… нашите момичета, в съпровод на хора на щабната сбирщина… че и с китари, с хартиени цветя в къдриците… Младост, революция…

Разбираше и че в главата му се въртят някакви идиотски, и то белогвардейски безсмислици, пък и не бе срещал из щабовете толкова много от тези така наречени осквернени наши момичета, но яростта вече го издигаше на гребена си и почти изгубил възможност да й се съпротивява, направи крачка към романтика на революцията.

— Позволете да попитам, вие лично бил ли сте в Кронщад?

— Представете си, комбриг, бил съм! — разпалено изкрещя „младокът“. Май охотно приемаше предизвикателството. Трескави очи, бузата му конвулсивно трепкаше, изобщо не беше по-млад от комбрига. — Участвах в щурма!

— Аха! — Никита здраво го хвана за рамото и се приближи още. — Значи сте видели и разстрелите? Как очиствахме десетки и стотици матросчета?

— И те ни разстрелваха! — „Младокът“ се опитваше да се освободи от ръцете на комбрига. — В крепостта имаше бял терор!

— Не е истина! — неочаквано закрещя Никита, и то толкова страшно, че всичко наоколо стихна, само мяукащ негърски глас се носеше от плочата. — Не ни разстрелваха! Матросите от Кронщад не разстрелваха болшевиките! Само ни смъкваха обувките! — Кръгът от струпали се около него лица неочаквано премина пред Никита като на много странна лента, обемът изчезна, останаха само плоскости и той пусна мекото рамо. — На всички арестувани им бяха конфискувани ботушите, така е — измърмори той. — Ботушите даваха на босите членове на отряда… комунистите в замяна получаваха цървули… — Пак повиши глас. — Цървули, другари! Разстрели нямаше! Дори мен, разузнавача, не ме разстреляха! Ние после тях… като палачи… зверски!

Слисаните гости мълчаха. Изведнъж от галерията се дочуха стъпки, Кирил се спусна и яростно се нахвърли върху брат си:

— Да не си посмял, Никита! Не повтаряй клеветата!

Вероника висеше на рамото на мъжа си, теглеше го навътре в къщата, мама Мери вървеше след тях с поднос шишенца с лекарства. Вуйчо Галактион завършваше шествието, като с жестове успокояваше гостите. От прага Никита още веднъж викна:

— Палачи! Кървава баня! Наврете си я в задника вашата романтика!

 

Народният комисар по военните и морските дела наистина се чувстваше значително по-добре. Усмихваше се на професор Градов, докато пръстите му — всеки сякаш беше прозорлив изследовател — опипваха корема и областта на слабините.

— Вашият син, професоре, май служи в щаба на Тухачевски? Познавам Никита. Храбър боец и истински революционер.

Борис Никитич седеше на края на леглото, бедрото му опираше о бедрото на командващия армия. Хиляди болни бяха минали през знаменития медик, но никога преди, дори в студентските си години, не му беше странно, че човекът пред него от обществено понятие се превръщаше във физиологично и патологично. Това тяло, дори проснато под пръстите на лекаря, излъчваше магията на властта. Мярна му се нелепата мисъл — може би на този всичко е различно? Може би стомахът му завършва в Перекоп?

Палпирайки триъгълника над дванадесетопръстника и навлизайки все по-дълбоко през порядъчния слой мазнини, откри няколко точки на слаба болезненост. Възможно е да имаше слаб излив на течност, леко дразнене на перитонеума. Черният дроб беше наред. Сега да се заеме с аускултация на сърцето.

Когато се наведе над гърдите, тоест над вместилището на героичната легенда, Фрунзе за момент дръпна стетоскопа настрана и му прошепна почти в ухото:

— Професоре, не ми трябва операция! Разбирате ли? В никакъв случай не ми е необходима операция сега…

Очи в очи. Склерата леко жълтееше. Клепачът му за секунда се затвори, като така даваше да се разбере, че на професор Градов му се оказва пълно и конфиденциално доверие.

Когато излизаше от стаята, Борис Никитич си помисли, че май се случва нещо нередно. Странният патос на Рагозин, този шепот… м-м-м… на пациента. Някакви „тайни на мадридския двор“. Навсякъде постове, странни хора… Болницата сякаш бе завладяна от армията и ГПУ…

Не беше успял да измине и десет крачки по коридора, когато някой го докосна по ръкава. С извънредно сериозен тон му бе казано:

— Моля, професоре, отбийте се тук. Очакват ви.

Със същия тон към съпровождащия го Вуйнович:

— Другарю командир на полк, вас не ви очакват.

В кабинета на завеждащия отделението два чифта очи го хванаха в клещи. Белите халати над сукнените гимнастьорки нито на йота не прикриваха истинската принадлежност на очакващите го. Тя всъщност не се и криеше.

— Правителството ни възложи да разберем до какъв извод стигнахте след прегледа на другаря Фрунзе.

— Точно за това се готвя да докладвам пред консилиума — опитвайки се да скрие объркаността си, говореше почти неучтиво професорът.

— Най-напред кажете на нас — рече един от чекистите. „Нито минута няма да се бавя да те застрелям, кучи сине“ — като че говореха очите му.

Другият — о, да! — бе значително по-мек.

— Професоре, разбирате какво значение има оздравяването на другаря Фрунзе.

Борис Никитич седна на предложения му стол и мъчейки се да скрие раздразнението си (от какво друго би могло да е предизвикано излишното му потене, ако не от раздразнение), каза, че е склонен да се присъедини към мнението на Ланг — болестта е сериозна, но няма нужда от операция.

— Вашето мнение се разминава с това на Политбюро — бавно, като подчертаваше всяка дума, произнесе онзи, когото Борис Никитич почти подсъзнателно бе определил като джелатин, „стрелец“.

— Мисля, че в Политбюро още няма лекари — отвърна той с изключително неприятен тон. — За какво в края на краищата са ме повикали на консилиум?

„Стрелецът“ впи немигащи очи в лицето му — бе почти нетърпимо.

— Градов, заставайки на тази позиция, засилвате натрупалото се недоверие към вас.

„Натрупалото се недоверие…“ Целият потъна в пот, усещаше как влагата се стича от подмишниците му и схвана, че потта не е предизвикана от раздразнение, а от зашеметяващ страх.

Чекистът извади от чантата си обемиста папка, без всякакво съмнение — досие, личното дело на професор Б. Н. Градов в Държавното политическо управление!

— Хайде да уточним, Градов. Защо нито веднъж не сте посочили в анкетите, че вашият дядо е бил заместник-министър на финансите в самарското правителство^[8]? Не сте му придавали значение ли? Или сте забравили? И парижкия му адрес — улица „Вожирар“ № 88, не знаете, нали? Вашият приятел Пулково не е ли навестявал дядо ви? Кажете ни срещали ли сте се лично с професор Устрялов? Какви инструкции ви е предал от лидерите на емиграцията?

Тези седем въпроса бяха като мощни камшични удари и едва след последния настъпи пауза, която приличаше на душене.

— Какво говорите, другарю? Че може ли да се говори така, другарю…

Изгладената с любов носна кърпа, която притискаше към лицето си, мигновено се превърна в унизителен парцал. „Стрелецът“ бясно перна с юмрук масата.

— Тамбовският вълк ти е другар!

Борис Никитич дръпна настрани и разхлаби изисканата си вратовръзка. По-късно, анализирайки това състояние и унизителните си движения, той се оправдаваше с изненадата. Явно беше така. Можеше ли да предположи, че в скъпата му клиника го очаква пристрастен разпит?

Вторият чекист, „либералът“, с известно възмущение каза на другаря си:

— Овладей се, Бенедикт! — Приближи се до Градов и леко го докосна по рамото: — Извинете, професоре, нервите на Бенедикт от време на време не издържат. Последици от Гражданската война… изтезания… в занданите на белите… Класовата борба, Борис Никитич, понякога взема много жестоки форми… какво да се прави, ставаме жертви на историята… ето защо ни се иска да избегнем грешките, да разсеем недоверието, натрупало се към вас, а следователно чисто механично и към вашите деца… при цялото ни огромно уважение към лекарското ви изкуство… Особено важно е учен с име като вашето да заеме правилна позиция, да покаже, че не са му безразлични съдбините на републиката… че е с нас със сърцето си, а не със студения ум на буржоазен „спец“… Във важна работа като спасяването на нашия герой, командващия армия Фрунзе, ни се иска да виждаме, че не се криете в храстите на лъжливия обективизъм… не се дистанцирате…

Борис Никитич навеждаше глава, страхливецът окончателно вземаше връх.

— В края на краищата — измърмори той — не съм казал, че хирургическата намеса е противопоказана…

Меко погладилата рамото му ръка го притисна малко по-силно. Между рамото и ръката възникна нещо като интимност.

— До известна степен радикалните мерки винаги са по-ефективни от терапията…

Ръката се отдръпна. Без да вдига глава, усети, че чекистите си размениха удовлетворени погледи.

 

Вадим Вуйнович, придържайки удрящия го по бедрото планшет, стремително изтича по стълбите да посрещне току-що пристигналите Базилевич и двамата му помощници от щаба на Московския военен окръг.

— Разрешете да доложа, другарю Базилевич. Народният комисар взе решение да се оперира. Предложението на Политбюро е подкрепено от повечето участващи в консилиума. Вече го подготвят…

Командващият Московския военен окръг бавно като че ли за да забави ритъма на задъхания нервен командир на полк, разкопчаваше шинела си, оглеждаше вестибюла, стълбището, прозорците, през които на фона на есенната сивота изпъкваха черните стволове на дърветата и белите линии на първия сняг.

— Постовете на ГПУ да се дублират с наши хора — тихо каза той на единия от помощниците си.

— Слушам — последва кратък отговор.

Вадим не можа да скрие въздишката си на облекчение. С идването на Базилевич му се стори, че всичко все още може да се размине, че мощната логика на РККА ще си каже думата и странната зловеща двусмисленост, събрала се под сводовете на Солдатьонковската болница, ще се окаже само плод на въображението му.

 

Около полунощ половината от гостите, тоест порядъчната публика, си тръгнаха от вилата на Градови, което предизвика у неизчерпаемия тамада Галактион Гудиашвили нови тъжни размисли за природата на „по-големите братя“, на русите. „С печал гледам тези московчани, станали са твърде европейци, направо немци, не умеят да се веселят“ — говореше той, забравил за неотдавнашните си изказвания за скитските варвари. Все пак продължаваше да се разпорежда на опечалената маса, стараейки се поне останалите да напои както трябва.

Вуйчо Галактион бе огорчен от младежта много повече, отколкото от порядъчната публика: тя нито си тръгваше, нито обръщаше внимание на „великолепните“ напитки. Забравили, че младостта в живота е само веднъж („Само веднъж, Мери, скъпа, знаеш го не по-зле от мен“), младите се бяха струпали в кухнята и гълчаха като кинто^[9] на пазара, спореха по въпросите на опротивялата на всички народи от средиземноморския басейн световна революция.

Споровете избухнаха някак стихийно, но никой не се съмняваше, че това ще се случи. Би било странно, ако в края на краищата не бяха забравени всички второстепенни неща, флиртът и алкохолът, вицовете, поезията, театралните клюки и ако не беше избухнал в кухнята — точно и непременно там, сред неизмитите чинии — характерният за интелектуалната, партийната и около партийната младеж спор на политически теми. Разбира се, страстните революционери бяха пълно мнозинство, но колкото глави, толкова и различни пътища за по-скорошното постигане на щастието на човечеството. Тази младеж засега не се страхуваше толкова от „органите“, защото приемаше ЧК и ГПУ за отряд на собствената си власт и затова можеше да си дере гласните струни, да размахва ръце и да не крие симпатиите си към различните фракции — дали към троцкистите с тяхната „перманентна революция“ или към някаква неизвестна до тази вечер „платформа на Котов-Усаченко“, към антибюрократичната „нова опозиция“ и дори към „твърдокаменните“ сталинисти, които при пялата им унилост все пак имаха право да се изкажат, та нали на никого не бива да се запушва устата, момчета, нали точно в това се състои смисълът на партийната демокрация.

От общото пенявене засега ще измъкнем само няколко фрази и ще предложим на читателя да си представи тяхното звънко ехо, отекващо в студентските аудитории от онова време.

„… Време е да приключим с непа, иначе ще се задушим от ситост…“

„… Социализмът ще загине без подкрепата на Европа!“

„… Вашата Европа танцува чарлстон!“

„… ЛЕФ са фалшиви революционери! Сноби! Естети!“

„… Бухарин играе по свирката на кулаците!“

„… Чухте ли, братлета, в Мюнхен се е появила партия на националболшевики? Дребнобуржоазните глупости нямат край!“

„… Защо крият от народа завещанието на Ленин? Сталин узурпира властта!“

„… Влачите се в опашката на троцкизма!“

„… По-добре в опашката на лъва, отколкото до задника на обущаря!“

„… Някога за подобно нещо направо биха те праснали по муцуната!“

Времето беше „ново“ и се размина без бой, въпреки че Ниночкиният „пролетарски приятел“ Семьон Савелиевич Стройло неведнъж мечтателно претегляше на ръка неотворен буркан с „царски рижики“.

 

Автоматично търкайки с четка китките и ръцете си до лактите, професор Градов се стараеше да не гледа колегите си. Впрочем и останалите участници в операцията — Греков, Рагозин, Мартянов и Очкин, се миеха мълчаливо и самовглъбено. На никого и наум не му идваше тази нощ да демонстрира любимите „професорски номера“ — хумор, мучене на оперна ария, хъмкане, тюхкане, всички чудатости, които винаги са били любими на московските светила, толкова обожавани от средния, изцяло женски хирургически персонал. Никога досега сред тези стени не е имало антисептична обработка едновременно на петима големи хирурзи и никога не е имало такова напрежение.

От операционната излязоха анестезиолозите и докладваха, че даването на упойката е минало нормално. Болният е заспал. Градов, на когото му предстоеше да започне, тоест да отвори коремната кухина на народния комисар, се разпореди нито за миг да не се прекратява контролът над пулса и кръвното налягане. Подготвени ли бяха всички стимулатори на сърдечносъдовата дейност? Това бе главният аспект на операцията.

Вече държеше протегнати напред ръцете си в гумени ръкавици, когато Рагозин, привършил също с обработката, го помоли за секунда да се дръпнат настрана.

— Какво ви е, Борис Никитич?

— Всичко е наред — промърмори Градов.

— Днес не ми харесвате, скъпи. Лицевите ви мускули потрепват. Май и пръстите ви треперят…

— Не, не, всичко е наред. Моля ви, нищо не ми трепери. Не си струва наистина, преди началото на операцията… някак си е странно… не е много етично…

— Да, да — проговори Рагозин, оглеждайки бръчка по бръчка лицето му. — Май не бива да участвате пряко, драги. Бъдете наблизо в случай на нещо непредвидено, а ние ще се помолим и ще започнем…

„Боже — помисли си Градов, — да не участвам в това!“ Без да разбира нищо, объркан и смутен, но вече отстранен от това, освободен, вдигна рамене, като се стараеше да не издава емоциите си.

— Какво пък, началникът сте вие. Ще наредите ли да си сваля ръкавиците?

— Е, не, драги! — рязко каза Рагозин. — Тук началници няма. Всички — и вие също — сме равноправни участници в операцията. Бъдете готов!

Градов седна на дивана в ъгъла на предоперационната, отметна глава и затвори очи. Вече не виждаше как четиримата хирурзи, държейки пред себе си обработените си ръце, сякаш жреци на някакъв древен култ, преминаваха зад матовото стъкло.

 

Току преди разсъмване младежите, най-малко дузина, тръгнаха към Москва река. Под краката им хрускаха ледените корички на малките локви. Между боровете, в прозрачния Космос, все още грееха звезди, светеше „и месецът, златен и млад, незнаещ ни дни, ни години“…

— Слушах го, рецитираше го наскоро в Дома на архитектите — каза Степан Калистратов.

— А помниш ли пак там! — извика Нина. — Никога няма да забравя този глас… „Ще се лутам из табора на тъмната улица, зад клонче черьомуха в черна карета, зад качулката на снега, зад вечния мелничен шум…“ Семьон, чуваш ли ме, Сьома?!

Тя сякаш го влачеше подръка, почти го мъкнеше, през цялото време досаждаше на своя недодялан избраник Стройло, а той като че ли благоволяваше да бъде влачен, макар че от време на време поривите на Нина объркваха крачките му и го вкарваха в някакъв недостоен за пролетарий тръс. Ту буци, ту някакви локви под краката — защо са се юрнали към реката, някакви корени, стихове на този Манделщам, приумици на професорски дечица…

— Що за табори, качулки, що за ребуси? — басово рече той.

— Ех, Сьомка! — огорчено изхленчи Нина. — Та той е гений, гений…

— Семьон май е прав — намеси се Сава Китайгородски. Той беше облечен с дълго черно палто, а колосаната му риза светеше в нощта. — Черьомуха и сняг като че ли не се съчетават.

„Какво великодушие към съперника“ — лукаво и радостно си помисли Нина и викна на вървящия напред Калистратов:

— Стьопа, а ти как смяташ?

— Не желая да влизам в полемика с магарета! — рече поетът, без да се обръща.

Нина остана без дъх от силата на момента. Тези тримата бяха влюбени в нея, всичко бе игра около нея, всичко това… Тя пусна ръката на Семьон, изтича напред и първа достигна брега.

Долу сребрееше и искреше с лек златист оттенък извивката на реката. Зад нея в сумрака преди зазоряване се очертаваха редките светлини на Хорошево и Сокол. Имаше доста време до разсъмване, но далечните покриви и камбанарии на Москва вече бяха добили ясни очертания, а това означаваше, че първият ден на ноември 1925 година ще бъде облян от фантастичната светлина на не толкова честия гост на Русия — звездата, именувана Слънце.

Нина се обърна към приближаващата група. Ето ги, влюбените и приятелите: Сьомка, Стьопа, Сава, Любка Фогелман, Миша Канторович, брат й Кирил, братовчедите Отари и Нугзар, Олечка Лазейкина, Циля Розенблюм, Мириам Бек-Назар… Лицата им се виждаха ясно, осветени от луната или от предстоящия изгрев, или просто от младостта и революцията. „Какво щастие — искаше да закрещи Нина Градова, — какво щастие, че това става точно сега! Че всичко се случва с мен точно сега! Че съм аз… именно сега!“

Утрото ги завари в околностите на парка на Тимирязевската селскостопанска академия, на Инвалидния пазар. Смееха се и пиеха квас, когато неочаквано от стълба захриптя радиоточката. През пращенето най-сетне проби: „До гражданите на Съветския съюз…“. Последваха някакви какофонични шумове, постепенно оформящи се в траурната мелодия „Гибелта на боговете“ на Вагнер. Най-после започна четенето:

„… Обръщение на ЦК на РКП(б)… До всички членове на партията, до всички работници и селяни…

… Неведнъж и дваж другарят Фрунзе избягваше смъртната опасност. Неведнъж и дваж смъртта вдигаше над него смъртоносната си коса. Той излезе невредим от героичните битки на Гражданската война и отдаде цялата си кипяща енергия, целия си съзидателен размах на създаването на нашата победоносна Червена армия…

… Но днес побелелият боец ни напусна завинаги… Умря големият революционер комунист… Умря нашият славен боен другар…“

— Кириле! — закрещя Нина на брат си. — По-бързо! Ето го трамвая! Бързо вкъщи! Вкъщи!

Винаги, при всички съдбовни поврати Градови най-напред се стремяха към къщи, да се съберат заедно. Едва по-късно, през тридесетте, къщата започна да им се струва не крепост, а капан.

 

Борис Никитич стоеше на площадката пред хирургическия корпус и чакаше кола. Трепереше като в страшен махмурлук, страхуваше се да погледне неочаквано златното утро. По стълбището го настигаха хора с престилки и без престилки, пъхаха му за подпис някакви листчета на все нови и нови протоколи. Подписваше всичко, без да чете, като в съзнанието му се въртеше само едно — вкъщи, по-скоро вкъщи.

Колата дойде, от нея изскочи червеноармеец. Мина командирът на полк Вуйнович. Градов сякаш се олюля от излъчваната от неговото мощно и враждебно тяло вълна. Прозвуча глас:

— Фокин, откарай вкъщи това лайно!

Антракт I. Печатът

… Помрачаването на съзнанието е започнало четиридесет минути преди кончината. Смъртта е настъпила от парализа на сърцето след операцията…

Създадена е комисия за погребението в състав: другарите Енукидзе, Уншлихт, Бубнов, Любимов, Михайлов…

… В лицето на покойния загубихме един от най-видните членове на правителството…

… Състоя се заседание на Революционния военен съвет, председателствано от Уншлихт, заместник на другаря Фрунзе, присъстваха членовете на РВС Ворошилов, Каменев, Бубнов, Будьони, Орджоникидзе, Лашевич, Баранов, Зоф, Егоров, Затонски, Елиава, Хадир-Алиев…

… В Кронщад и Севастопол да се произведе салют с бреговите и корабните оръдия: в първия — 50 изстрела, във втория — 25…

… В погребалната церемония да участват отряд от командния политсъстав, авиоотряд от Московския военен окръг и Първа сборна рота от Балтийския флот. Отговорник — командващият XVII корпус другарят Фабрициус…

… Няма място за униние! Сплотявайте редиците си!

 

… От протокола от аутопсията: в коремната кухина 200 куб. см кървава, подобна на гной течност… Бактериоскопично са открити стрептококи… Анатомична диагноза: заздравяла кръгла язва на дванадесетопръстника… Остро гнойно възпаление на перитонеума… Ненормално увеличен тимус… Операцията е предизвикала изостряне на хроничния възпалителен процес, продължаващ от 1916 година след апендектомия, което в съчетание с неустойчивостта на организма спрямо упойката е предизвикало бърз срив на сърдечносъдовата дейност и е довело до смъртен изход.

Кръвотеченията от последно време са били вследствие на повърхностни язви.

Извършил аутопсията: професор А. И. Абрикосов…

 

… Телеграма на другаря Троцки до ЦК на партията: „Потресен съм! Каква жестока празнина в първата редица на партията! Какъв страшен удар за осмата годишнина на Октомври!“

… След балсамирането тялото е пренесено в конферентната зала… В почетния караул са хора от Генералния щаб, близките му другари Риков, Каменев, Сталин, Зиновиев, Молотов… Охраната е поета от курсанти от школата на ВЦИК…

 

… Съболезнования от японското посолство, от изпълняващия длъжността турски военен аташе господин Беда Бей, от естонския военен аташе господин Курска…

 

Н. Бухарин: „… Въпреки присъщата му мекост Фрунзе беше гръмовен пълководец…“

С. Зорин: „… Ярка следа…“

М. Колцов: „… Ядрото на болшевишката гвардия носи незаличимия отпечатък на царското преследване… ЦК трябва да обърне сериозно внимание на оредяващите редици…“

 

… Поради публичния интерес и във връзка с разговорите за операцията отпечатваме извадки от историята на болестта.

… Консултации са водени непрекъснато, като се започне от 8 октомври, с участието на Н. А. Семашко, Бурденко, Градов, Мартинов, Рагозин, Ланг, Канел, Крамер, Левин, Плетньов, Обросов, Александров и други професори… Склонността към кръвоизливи е налагала оперативна намеса…

 

… Приближават автомобили. Пристигнаха китайският генералисимус Ху Ханмин… делегации от заводи… върху капака на ковчега е поставено златно оръжие… в Колонната зала е целият състав на Политбюро… „Гибелта на боговете“ се сменя от „Интернационалът“… Пети ноември… сняг… реч на Сталин: „… Другари, тази година беше проклятие за нас. Тя изтръгна от средите ни редица ръководни другари… Може би така и би трябвало да бъде — старите другари лесно и просто да потъват в гроба. За съжаление не толкова лесно и далеч не толкова просто се изграждат нашите млади другари, за да сменят старите… Но ние вярваме, надяваме се, че партията и работническата класа ще вземат всички мерки, за да улеснят смяната на старите с нови другари…“

 

Тухачевски: „… Скъп, любим приятел!… Срещнах Михаил Василиевич, когато се разпадаше Източният фронт… Спокойствие и увереност излъчваше цялата славна фигура на другаря Фрунзе… Сбогом!…“

 

… ЦИК на СССР постанови за народен комисар по военните и морските дела да се назначи другарят Ворошилов, за първи заместник — М. М. Лашевич, а за втори заместник — И. С. Уншлихт.

Антракт II. Полетът на совата

Четиристотингодишният Тохтамиш рядко напускаше уютното си гнездо под купола на водоразпределителната кула. Изглеждаше, че задачата на старата птица е само една — да прекара в сънлива замисленост всичките тези столетия. Каква беше целта на това, боя се, че и той (тя) не знаеше. Едва когато в крепостта неочаквано се нарушаваше обичайният ред, Тохтамиш нощем се измъкваше през само нему познат отвор в потока на московския въздух и прелиташе покрай стените, сякаш искаше да се увери дали ще устоят. Така и през онази нощ, след като бе уловил с някаква своя мембрана, изплъзнала се от вниманието на орнитологията, вълнението на новите князе, наричани комисари, Тохтамиш се впусна в безшумния си, не толкова грациозен, но изпълнен с онтологична увереност полет.

След като се издигна на петдесет сажена^[10] — освен двойка нещатни гарги, във въздуха не се виждаше никой, миришеше на дим и мръсотия, както обикновено, не усети барут, — описа широк кръг над своя пристан, снижавайки се, мина Боровицка, прелетя, може би дори преплува над Оръжейната палата и Потешния дворец^[11], наближи Арсенала…

Всичко беше тихо, лепкаво и влажно, постовете си бяха по местата, вратите бяха заключени, външно нищо не издаваше вълнението на комисарите, което Тохтамиш бе уловил с тайнствената си мембрана, и само в двора на Арсенала нещо се мяташе.

Тохтамиш се спусна върху улука, гнусливо се отвърна от върдалящия се там труп на врабче — от сто и петдесет години вече не ядеше мърша — и се втренчи в мятащото се нещо, а именно в тукашния придворен поет Демян, който наричаше себе си „бедни“, въпреки че бе по-богат от мнозина други.

Совата беше виждала бегло този човек, тутакси не го хареса и го запомни. Демян прикриваше суетливостта си на мишка с революционна романтика, а бездарността на стиховете си — с актуалност.

Защо ли се мяташе така, сякаш язовец, натъпкал се с вълчи ягоди^[12]? Ами да, вдъхновението! В гръмовните дни на набега, още в онзи, предишния си облик, Тохтамиш се отличаваше с остър слух. Опита се да се върне към него и долови бърборене.

„… Приятелю, мили приятелю… — редеше Демян, като кършеше ръце и вдигаше месестото си лице, търсейки Луната или пък вземайки двете светещи очи на совата за ободряващо съзвездие. — Отдавна ли беше? Така си спомням ясно (но, но, но): агитка наредил завчас (ас, ас, ас), чета ти Врангелов пасаж (аж, аж, аж)… Их фанге ан, запошвам аз… Как над противника ведно се смеехме (ме, ме, ме)! Их фанге ан!… Какво пък, прилича (ича, ича, ича)! Ти цял сияеше: сред бойците ни подем (ем, ем, ем)! След седмица-две «запошваме» и ние (ие, ие, ие)… После… гледахме морето с телескоп (коп, коп, коп)… С желязна ръка в съветските скрижали вписа ти «Червени Перекоп» (коп, коп, коп)…

… После, после, а сега главното е да не изтърве вдъхновението, после римите… Ето че… неочаквано съдбоносното се случва, нещо… Не ми е присърце (це, це, це), навеждам се към мъртвото лице (це, це, це) и виждам аз пред себе си лице… какво?… живо! (во, во, во)… Срамежливо — целомъдрен герой (рой, рой, рой) и скръбни мисли рой (ой, ой, ой)… съвсем не е лошо, наподобява пушкинското… нямам сили да облека в думи прощалния привет… да звънна в «Правда» незабавно (ет, ет, ет)…“

Тохтамиш не можеше повече да изтърпи подобно оскверняване на нощните словосъчетания и затова се спусна стремително, облъхна поета със страховитото си крило, дано се затъкне мръсната му паст.