Василий Аксьонов
Поколение на зимата (20)

Двадесета глава
Мраморните стъпала

Мрак и вцепенение царяха в дома на Градови. Изглеждаше, че останалите членове на семейството се страхуват да правят излишни движения, за да не разпилеят остатъците топлина. Това напомняше времената на военния комунизъм, когато нямаше с какво да се топлят, макар че днес не беше проблем всички стаи да се отопляват с отлични „старорежимни“ печки, а от кухнята често се носеше миризмата на вкусно ядене. От всички обитатели на Серебряни Бор единствена Агаша като че ли проявяваше засилена активност: непрекъснато тичаше с камари чисто бельо, пререждаше бурканите с туршии и сладка, постоянно замесваше тесто, кърпеше стари одеяла и пердета, командваше огняря и шофьора на Борис Никитич, ходеше за пресни продукти на Инвалидния пазар. Така минаваше денят й, а вечерта се натрупваха нови грижи — да накара децата да седнат на вечеря, да провери леглата им, да сервира масата, да я раздигне и едва тогава да се свие някъде в кабинета до Мерюшка и да поседи с музиката на великолепни композитори от миналото.

От гражданка от Замоскворечието^[1]на неопределена възраст Агаша започваше да се превръща в бабичка на неопределена възраст, да се чудиш как успяват, как се изхитряват толкова дълго и безспирно да мъкнат товара си. Много, много отдавна, когато все още беше госпожица от гилдията на дребните търговци, на един празник по случай Сирница бе настинала страхотно и получи двустранно възпаление на яйчниците. Оттогава остана бездетна и без семейство — кой щеше да я вземе такава? — и домът на Градови се превърна в семейство за нея, в единствен пристан сред световния, както тя казваше, хаос. Сега, когато усещаше, че домът се разпада, борейки се с вътрешния си страх, Агаша тичаше, облизваше и изстъргваше всичко, пак както тя се изразяваше — узаконяваше всичко. Струваше й се, че не може да рухне толкова гледан, топъл, сит и „узаконен“ дом! Какво да направи, какво да измисли, та да не се движат останалите из него тъй, сякаш вечно им е студено? Въпреки всичко беше студено, болезнено и неуютно. Мери се върна от Тбилиси не на себе си, повече не й идваха никакви смели идеи. Настроила се бе изцяло на трагична вълна, само чакаше кой ще е следващият: Циля, Бо или единственото й останало дете, тоест Нинка, или пък и за внуците й щяха да дойдат тези безжалостни и уверени в непогрешимостта си злодеи.

Когато идваше със Сава и Еленка да подишат чист въздух, Нина не можеше да понесе застиналия трагичен поглед на майка си и започваше да вика: „Престани да ме гледаш така!“ Мери безпомощно бърбореше: „Ниночка, така се страхувам, с твоето минало…“ Нина престорено се разсмиваше, сядаше до майка си и я целуваше. „Майче, ама не можем ей така да седим и да чакаме… Искаме да живеем! А миналото… че какво му е на миналото? Нима не разбираш, че сега не прибират за това? Тогава да, а сега арестуват за нищо.“

Мери я гледаше — толкова уверена, дори безстрашна, изпълнена с хумор и предизвикателство, и малко се поуспокояваше: може пък наистина сега не арестуват дръзките? Затова пък Цецилия Розенблюм с нейните несъобразителност, занемареност и марксистко-ленинска обсебеност й се струваше абсолютно обречена. Всяко нейно пристигане в Серебряни Бор изглеждаше на Мери чудо: как, още ли не бяха я арестували? Все още ли пише апелационни и касационни жалби, докладни до висшестоящите партийни органи, все още ли доказва невинността на Кирил, принадлежността му към генералната линия, към Сталин? Тя също я успокояваше: „Мери Вахтанговна, нали разбирате, че сега преминаваме през неизбежен и необходим исторически цикъл. В условията на построяването на социализма в една отделно взета страна периодично възникват условия за изостряне на класовата борба. Сега този цикъл е към края си, идва времето на изводите, на обобщаване на резултатите и коригиране, нали разбирате, подчертавам, на коригиране на взетите мерки. И в резултат на това коригиране съм сигурна, че Кирил Градов ще се върне към нормален плодотворен труд. Не можем да си позволим да пилеем такива безупречни кадри!“ „Кои са тези «ние», Циленка?“ — печално питаше Мери. „Ние сме партията“ — уверено отговаряше снахата. Дявол ви взел всичките, мислеше си свекървата. Оттегляше се в единственото си убежище — при пианото, и започваше да се разхожда по минорните гами.

В къщата се появяваше някакво подобие на мажорна нота само в редки случаи, след особено сложни и сполучливи операции, извършени от Борис Никитич. Тогава се отваряше бутилка вино от така наречената „московска колекция на дядо Галактион“. Агаша измъкваше от печката баница като че ли отдавна е била там и само е чакала, децата се оживяваха и весело бърбореха, забравили за изчезналите си родители, след вечеря професорът молеше жена си да изсвири нещо „от стария репертоар“ и тя със свито сърце го правеше.

В живота на Борис Никитич, от една страна, сякаш нищо не се бе променило. Пак четеше лекции, оперираше, ръководеше експерименталната лаборатория, консултираше болни, включително и от поликлиниката на Кремъл. Пак му се налагаше понякога да прекъсва обяда си и дори да става нощем за спешно повикване. Трябва да кажем, че никога не бе роптал срещу тези тревоги, винаги тръгваше затам, където го очакваха, защото точно такива екстремни моменти влизаха в неговата „философия на руския лекар“, завещана му и от баща му Никита, и от дядо му Борис. На Мери й се струваше, че той се хвърляше към тези повиквания с неестествено бързане, излизаше пред вратата още преди да пристигне колата като че ли домът го потискаше и използваше всеки удобен случай, за да го напусне по-скоро.

Старият Питагор смяташе за свой дълг винаги да изпраща господаря си до вратата. Сега седеше до Бо в очакване на колата. С вдигната яка и нахлупена шапка професорът гледаше към края на улицата, понякога отпускаше ръка върху главата на Питагор и произнасяше безсмисленото: „Така, така, Питагор, така“. Кучето го гледаше с влюбен, но все пак недоумяващ поглед: при целия си ум не можеше да проумее докрай какво се случва вкъщи.

Работата нощем винаги беше вдъхновявала Градов. Помощта, оказана през нощта, беше двойно по-благородна. Нощният пациент, кой знае защо, му беше особено скъп който и да бе той, въпреки че сред нощните пациенти сега се сблъскваше със странни случаи. Единият например неотдавна накара професора да изпадне в дълбока обърканост, в мъчителни размисли — както практически, така и философски, впрочем… впрочем нека по-късно да разкажем за тези размисли, а засега ще повторим, че откъм професионалната му страна животът на Борис Никитич Градов не се беше променил.

Друго нещо бе общественият живот на именития деец на съветската медицина. Преди се налагаше да се спасява от покани в президиуми, от разговори с журналисти, от приемане на чуждестранни делегации на приятели на Съветския съюз. Сега сякаш го бяха изключили, като зловещият признак бе отстраняването му от така наречения обществен, изцяло фалшив и идиотски съветски живот. Имаше и други признаци на сгъстяващи се облаци — преди всичко погледите на сътрудниците в института, в клиниката, в лабораторията. Все по-често улавяше насочени към себе си крадливо — любопитни погледчета — как така, още сте тук, а не там?, — често забелязваше липсата на поглед, отместване на очите, бързо съсредоточаване върху друг предмет, притворени от внезапно хрумнала мисъл очи какво да се прави, хората наоколо бяха учени, замислени. Понякога забелязваше погледи, изпълнени с мълчалива симпатия, които също бързо се изплъзваха, той си ги наричаше „плашливи газели“.

Това постоянно усещане за сгъстяващи се облаци измъчи Борис Никитич. Чувстваше се в клопка. Ако беше сам, би отправил предизвикателство — щеше да се откаже от всички чинове и постове и да замине на село, в селска болница или дори в Средна Азия, в планински аул. Уви, не можеше да си го позволи: щеше да пострада не само той, а да си изпатят всички, които зависеха от него, любимото му семейство, а и натиканите в занданите нямаше да спечелят от това.

Един от пациентите му от Кремльовка^[2] го бе посъветвал да напише прочувствено писмо до най-високо място и дори му даде да разбере, че ще следи как се движи то. Борис Никитич възприе съвета, залови се упорито със съставянето на текста, мъчи се, задрасква в търсене на по-убедителни, верноподанически, но същевременно достойни фрази, мислеше дори да привлече на помощ професионална литераторка, тоест поетесата Нина Градова, но неочаквано откри, че този пациент, неговият доброжелател, току-що е изчезнал, пропаднал е катастрофално под повърхността на живота и тя след него веднага се бе затворила.

Така всичко продължаваше в ужас и вцепенение, с предпазливи стъпки и приглушени фрази, когато веднъж в неговия клиничен кабинет зазвъня телефонът и женски глас като звънтящи фанфари от разтърсващ цялото същество ентусиазъм произнесе:

— Борис Никитич, скъпи професор Градов, обаждаме ви се от Краснопресненския районен комитет на партията! Току-що текстилните работници от Красная Пресня предложиха кандидатурата ви за депутат във Върховния съвет! Искаме да знаем съгласен ли сте да бъдете посочен за кандидат за най-висшия орган на властта в нашата страна, да представлявате в него чудесната ни медицинска наука?

— Извинете, но това ми звучи както някаква неуместна шега — измърмори Градов.

Гласът се разсмя ласкаво и радушно, направо в стила на филма „Волга, Волга“. Ама че разсеян професор, откъснал се от живота мъдрец. Не знае, че из цялата страна се провежда кампания за издигане на кандидати!

— Каква ти шега, скъпи професоре, сега идваме при вас — от районния комитет и от районния изпълнителен комитет, и тъкачки, и журналисти. Та това събитие е толкова радостно и уникално — тъкачките предлагат професора по медицина!

Градов хвърли слушалката, закрачи бясно из кабинета, едва не заръмжа. Страна на идиоти! Хвърлят децата в затвора, а бащата го избират във Върховния съвет! Да се спасява! Без да си дава сметка какво се случва, нахлузваше палтото си — в къщи, в къщи! Единственият му инстинкт все още работеше и го караше да бърза към родния покрив, но на вратата вече чукаше секретарят на партийния комитет, същинско нищожество, сбор от низки емоции, който през цялото време го беше гледал като настръхнал глиган, а сега се разплуваше като яйце в тиган.

— Борис Никитич, скъпи, каква чест за целия институт!

Денят премина в немислима, наистина абсурдна въртележка.

Притичаха „плахите газели“, а в очите им възторг и обожание: значи всичко е преминало, вече е в историята? Любопитстващите също напираха, в погледите им се четеше въпрос: значеше ли това, че щяха да освободят и синовете на Градов? Домъкнаха се и журналисти от „Московская правда“, „Медицинская газета“, „Известия“, нахлуха с моливчетата си. Как реагирахте на тази поразителна новина, другарю професор? Пъхнал се в креслото и не мърдайки от него, мърмореше в отговор: „Много съм поласкан, но едва ли съм достоен за такава чест…“ Всички възхитено се смееха: вижте какъв темерут, истински човек на науката!

Първата изненада премина, замисли се за неочакваното издигане, което без съмнение беше изкомандвано отгоре, от много високи върхове, и все повече го обхващаше мрачно чувство: нещата бяха забъркани с говна. Три пъти да помислиш, преди да поемеш този спасителен пояс. Вечерта Мери реагира съвсем еднозначно на новината:

— Нима ще отидеш при тези дебили, Бо?! Нима ще вземеш участие в комедията с изборите?! Ще дадеш името си на палачите?!

Нищо не отговори и се прибра в спалнята, като затръшваше по пътя си всички съществуващи врати. Навън го чакаше кола, за да го откара на събрание на възторжените текстилни работници. Напусна спалнята парадно облечен: тъмносин костюм, вратовръзка на райета, безупречен джентълмен, ако не бяха трите големи варварски ордена на гърдите му.

— Някои могат да си позволят гневни риторични възгласи, но аз не — каза той както винаги в момент на караници, като се обръщаше към бюста на Хипократ. — За разлика от някои безотговорни и лекомислени хора не мога да отхвърля този унизителен позор. Налага ми се мисля за тези, които са в беда, и за семействата, които може би бих могъл да спася с позора си. Налага ми се да мисля за института и за учениците си! — С умерена ярост вдигна юмрук, погледна къде е най-добре да удари и прасна масата за хранене, която яко затрепери, след това викна: — В края на краищата за болните, дявол да го вземе! — и излезе.

В последния момент преди да затръшне вратата, забеляза, че Агаша се кръсти и Мери след нея. И двете са доволни, помисли си той. Много доволни, ако не и щастливи. Макар и временно, но катастрофата бе отминала, опората нямаше да рухне.

„Стана по-добре да се живее, стана по-весело да се живее!“ — гласеше късото изречение, или по-точно твърдение, а може би по-скоро точно наблюдение, изписано с огромни червени букви по прозорците на Централната поща и обградено с електрически крушки. Следваше името на внимателния наблюдател — И. Сталин, и неговият гигантски портрет. Точно на него се приписваше всичко — подобряването и по-нататъшното повеселяване на живота. Това се отнасяше особено за витрините на магазините на улица „Горки“. Както пишеха във вестниците: „Има с какво да се похвалят московските гастрономи в тези предновогодишни дни!“ И гирлянди колбаси, и пити кашкавал, пирамиди консерви аншоа, щедри купчини бонбони, обвити със сребро гърла на бутилки като парад на императорски кирасири. Затова и човешката руменина по-живо се мяркаше сред падащия сняг, и смехът беше станал някак по-вкусен, и очичките изглеждаха по-бойки. „На световните конкурси от всички най-добре звучат съветските цигулки, от всички най-ярко блестят усмивките на съветските весели момичета…“

Уви, в нашето семейство все още бяха останали изроди, които не се радваха на нищо. Трима такива вървяха нагоре по главната магистрала на столицата, двама прилични на външен вид мъже и една дори привлекателна жена. И тримата пушеха в движение — това е то интелигенцията. Бяха Сава Китайгородски, Нина Градова и старият й приятел от тифлиските времена, художникът Сандро Певзнер.

Току-що бе пристигнал иззад планините и веднага се отби при Нина, която толкова години беше мечтал да види, а споменът за нея не се бе замъглил нито с вино, нито с романи, нито с живопис. Много се вълнуваше как ще го посрещнат омъжената Нина и нейният съпруг лекар, но те го посрещнаха прекрасно, едва ли не сърдечно, веднага му показаха, че е „свой“, тоест човек от техния кръг, на когото вярват и от когото очакват ответното доверие. Сава каза, че ще отиде за „гориво“, Сандро естествено като грузинец не му позволи да тръгне сам на тази благородна експедиция, тогава и Нина се залепи за тях, така че решиха и тримата да се разходят, да покажат на южняка новия център на Москва.

В магазина се разигра малко неприлична сцена. Сандро не позволяваше на никого да плаща. Забелязал Нина при касата, втурваше се към нея с пачка банкноти, видял, че Сава се готви да плати, тутакси го изтласкваше с рамо, хвърляше на касиерките пари и викаше: „Не ми връщайте!“. С други думи, грузинец, богат щедър гост, източен търговец. Между другото живописта не му носеше почти нито копейка и той работеше за скапана заплата в Художествения фонд, разпространявайки из предприятията картини и бюстове на вождовете. Този Певзнер беше типичен грузинец, а и изглеждаше такъв с мустачките си, с голямата барета и демисезонното си палто реглан с колан. Учудваща е способността на евреите да придобиват чертите на народите, сред които живеят. Безпогрешно ще различите руския Певзнер от полския, а между грузинския и турския Певзнер няма нищо общо. Тъй или иначе, с натежали от бутилки джобове тройката напусна гастронома и бавно тръгна нагоре, към улица „Болшая Гнездниковска“. Равномерно, леко завихряйки се по ъглите, падаше мек сняг. В тълпата се мяркаха хора с елхи на рамо. Дядомразовците по витрините бяха в съседство с бащата на трудещите се от целия свят, който неизменно им напомняше за преходността на тази ежегодна идилия и за вечността на петилетката. Сандро разказа на Нина и Сава страшните тбилиски новини: „Тициан е арестуван и изчезна, Паоло се застреля… «Сините рога» са обявени за меншевишка подривна организация. Стьопа Калистратов е арестуван и осъден като троцкист. Май е получил десет години затвор и пет години лишаване от права. Според слуховете Отари просто е бил умъртвен в НКВД…“

Нина си свали ръкавицата и за секунда допря с длан бузата на Сандро. Слухове за страшните арести сред грузинската интелигенция отдавна бяха започнали да стигат до Москва. Сандро потвърди най-ужасните. Никакъв „хумор на осъдените на смърт“ нямаше да помогне — унищожава се животът не само на арестуваните, но и на останалите на свобода, миналото започваше да зее с огромни празни кубове, а най-страшното беше, че веднага се опитваха да прикрият празните обеми с плосък двуцветен фалшификат.

— Не си ли женен, Сандро? — попита тя.

— Къде ти — въздъхна той. — Приятелите ти изчезват и ти го очакваш всяка минута, нима ти е до женене? И любовница е сложно да имаш в такива обстоятелства.

— Аха, любовница! — подхвърли Сава.

— Да, да — кимна няколко пъти Сандро. — Моята вечна мъчителка. Нина я познава.

— Той има предвид живописта си — обясни Нина. — Какво рисуваш сега, Сандро?

— Риби, птици, дребни фигурки на еленчета, късчета от пейзажа, предмети, свързани с храненето, всичко в някакви фантастични комбинации. Общо взето, достатъчно, за да ми се припише формализъм. Аз — нали знаеш как е? — понякога отнасям две-три навити платна на леля си в Баку. Може пък нещичко да се запази.

— Май все пак вълната започна да спада — обади се Сава, — личи си, когато живееш в многоетажна сграда.

— Чуйте ме, приятели!

В речта на Сандро, съпроводена с жестикулации, понякога се мяркаха някакви странни движения, имащи нещо общо с театъра на марионетките. Така и сега той се обърна наляво и надясно, тоест към Нина и Сава, държейки ръцете си сгънати в лактите с дланите нагоре.

— Чуйте ме, художникът винаги е глупав, интелектуално изостанал човек. Не разбирам какво става. Исторически, философски не намирам обяснение на тези неща. Не може ли да ми обясните?

— Сава може да ти го обясни, има собствена теория — подхвърли Нина.

Сава започна:

— Цялата съвременна история на Русия изглежда като редуването на последователни вълни. Това са вълните на възмездието. Февруарската революция е възмездие за нашата висша аристокрация заради нейното високомерие и тъпо равнодушие към народа. Октомври и Гражданската война са възмездие за буржоазията и интелигенцията заради налудничавия призив към революция и подстрекателство на масите. Колективизацията и разкулачването са възмездие за селяните заради жестокостта им в Гражданската война, избиването на духовенството, заради масовата анархия. Сегашните чистки са възмездие за революционерите заради насилието над селяните… Не е възможно да се предвиди какво ни чака занапред, но логично може да се предположат още няколко вълни, докато приключи целият цикъл на лъжливи стремежи…

Сандро замислен направи няколко крачки и се обърна към Сава:

— Знаете ли, Сава, готов съм да приема теорията ви.

— Но това е метафизика — с известна лукавост рече Нина.

— Точно така! — възкликна Сава.

Няколко минувачи се обърнаха към него. До един афиш стоеше човек с бастун и лула между зъбите, очевидно чужденец — те сега бяха редки гости в Москва, затова мигновено се различаваха сред хилядната тълпа, — извади лулата от устата си и внимателно ги погледна.

— Нещо се развикахме — усети се Нина. — Забравихте ли, че „живеем, не усещайки под себе си страната, думите ни не се чуват и на десет крачки, а където стигат за половин разговорче, там ще ти припомнят кремълското планинарче“?

— Не е ли от Осип? — попита Сандро.

— Да, и казват, че това му е струвало живота — отвърна Нина.

— Нима Осип?…

— Не се знае точно, но във всеки случай е там.

Сандро бързо се прекръсти.

— Кръстиш ли се, Сандро? — тихо попита Нина.

Той се смути и не отговори.

 

Чужденецът — американският журналист Таунсенд Рестън, дълго гледа след тази тройка, докато гърбовете им не се скриха зад пелената от сняг и мяркащите се заснежени минувачи. Току-що беше пристигнал, хвърли куфара си в „Национал“ и излезе на първата си вечерна разходка. Тези разходки преди му предоставяха ключа за забележителните му статии. Фалшът, който беше очаквал да види, все пак го порази, тъй като вече явно бе придобил устойчиви постоянни форми и на никого, с изключение на него, не му изглеждаше като фалш. Още по-невероятно бе да се видят сред този общ зловещ театър сравнително млади хора, които бавно вървяха по течението на тълпата, потънали в сериозен, тъжен и съвсем чужд на фалша разговор. През тези години Рестън така и не бе научил руския и затова не можеше да улови и капка смисъл, но самият вид на тази троица легна върху още празните страници като някакъв епиграф.

 

Няколко дни преди Нова година в Големия кремълски дворец беше насрочена сесия на току-що избрания Върховен съвет. Едва ли не след скандал във ВОКС Рестън получи пропуск за първото тържествено заседание. Знаеше, че нищо няма да види от балкончетата за чуждестранния печат, с изключение на президиума, меко аплодиращите вождове и ликуването в залата. Впрочем колега от „Таймс“ му беше казал, че там действително нищо друго няма да има освен меко аплодиращи вождове и ликуващи депутати. Да, мислеше си Рестън, тук нещата вече бяха вързани здраво. Напразно понякога обиждаха болшевиките като „червени фашисти“, те бяха много по-сурови от италианските оперетни злодеи. Май по-скоро Мусолини би могъл да бъде наречен от някого в яда си „черен болшевик“. Само един в света би могъл да се равнява с Йосиф — Адолф. Двадесетият век процъфтява в две форми на възхитителен социализъм — класов и расистки.

Рестън не се решаваше открито да изразява тези мисли в статиите си. Заради изказванията си за съветския режим отдавна в ляволибералните кръгове си беше спечелил репутацията на „реакционер“. Към които преди сам се причисляваше! Западната интелигенция отхвърляше расовата, затова пък лесно кълвеше на класовата примамка. Поне с намеци, с посочване на сходства той се стараеше да прокара идеята за почти пълната идентичност на двата режима. Уви, либералите не можеха да схванат тази проста мисъл. Дори избягалият от нацистите Фойхтвангер ръкопляскаше на болшевиките. Позволяваше да го правят на глупак с „откритите процеси“. Наистина засега Сталин все още не притиска евреите, но ще стигне и дотам. Писателите обаче с редки изключения не виждат същността, а наближаваха страшни събития. Без никакво съмнение двата режима, независимо че сега взаимно се проклинат, в най-близко време щяха да се сближат. А след още някое време щяха да ударят Запада. Германската индустрия и руските ресурси — атлантическата цивилизация нямаше да издържи подобен удар. В света щеше да се установи режим, в който нямаше да има нито леви, нито десни либерали. С думата „либерал“ гестаповците и чекистите щяха да си бършат задниците.

За какъв дявол пристигнах тук, нима всичкото това не го знаех и без да пътувам до Москва? За какъв дявол непрекъснато се мъкна в тази страна? Какво ме привлича? Дори любовница нямам тук. Жените хукват да бягат веднага щом разберат, че съм американец. Чистките, разстрелите и лагерите като че ли вече са убили всичко живо тук. И дърветата изглеждат наплашени до крайност. Преди все още можеше да се поговори с някого на улицата, можеше отчасти да се разчита на преводача. Сега преводачите на ВОКС всяка минута са под немигащото око на ЧК. Обикновените хора не могат да скрият, че смятат тези преводачи за действащи офицери от ЧК. Какво ще преведат и какви ще бъдат последиците за събеседника? Така и не си седнах на задника да науча руски през тези години, пияница и мързеливец такъв. За какъв дявол пак съм се домъкнал и ходя като глухоням по тези улици, че и не съм сам, а винаги с опашка. Май само сега поради по-широкото пространство са се откъснали…

С тези мисли известният на Запад политически наблюдател Таунсенд Рестън стигна до паважа на Червения площад, по който се беше разхождал още в самото начало на повествованието ни заедно със „сменящия жалоните“ професор Устрялов, безследно изчезнал сред плетеницата на така и несменилите се жалони. Площадът бе излизан до последната прашинка, изметен така като че ли неотдавна не бяха валели снегове. В прозрачното тъмносиньо небе ясно се очертаваха осветените от силни лампи кули и зъбчати стени, вееха се знамена. Както винаги, огромните портрети на вождовете създаваха у Рестън усещане за сюрреалистичност.

По целия площад поединично и на групи, без да бързат, вървяха хора. Всички в една посока — към вратата на Спаската кула. Преди обикновено се редяха послушно на опашка пред ленинското тяло, спомни се Рестън, а сега пред мавзолея нямаше никого с изключение на караула. Какво ли ставаше? Аха, съобрази той, отиват на сесията. Вървяха депутатите, „господарите на страната и съдбата си“, както му бяха обяснили във ВОКС.

Хората се движеха весели, закръглени, топло или дори прекалено топло облечени. Немалко бяха азиатците, точно те се движеха на малки групички. Сред фигурите и лицата, отразяващи изключителната простота на народните избраници, Рестън изведнъж забеляза и лице на интелигент. Възрастен човек с мека шапка и чудесно старо палто, очила, брадичка, с бастун в ръката. Помисли си — защо да не поговори с този господин? Възможно беше да знае чужди езици…

Човекът беше Борис Никитич Градов, депутат във Върховния съвет на СССР, избран от трудещите се от Краснопресненския район на Москва. Отиваше на тържествената сесия в Кремъл и си припомняше сутрешния разговор с жена си.

Момчетата бяха на училище, а Верулка — в детската градина. Мери и Агаша им подготвяха изненада — украсяваха новогодишната елха. Както винаги, чудесното дръвче докара Слабопетуховски. Играчки имаше в изобилие. Децата щяха да се върнат, да ахнат и да затанцуват. Осиротели при живи родители, на тях особено им бяха необходими такива празници.

Мери неочаквано хвана мъжа си за копчето и го замъкна в кабинета. „Слушай, Бо, дали да не обясним на децата какво е коледна елха, що за празник е, откъде е дошъл, изобщо всичко, а?“

След това предложение Борис Никитич, както бе започнало да му се случва, се обиди едва ли не до сълзи. Обиди се и се разсърди. „Прости ми, Мери, но имам впечатление, че постоянно ме изпитваш! Какво означава това? Още веднъж искаш да покажеш, че съм боклук, че никога не мога да кажа «не» на онова, което мразя, и «да» на това, което обичам. Това ли искаш да кажеш?“

Мери умолително притисна ръце до гърдите си: „Защо говориш така, Бо, мили мой?! Кой, ако не аз, знае какъв кръст носиш! Как мога да те изпитвам? Зададох ти въпроса като на най-близък и мъдър човек. Просто и аз не знам. Страхувам се: ами ако навредим на децата, обяснявайки им за Христос…“

Борис Никитич веднага разбра всичко и се засрами от обидчивостта си. Прегърна старата си приятелка, обля го топла вълна на нежност. „Прости ми, Меричка, за избухването. Това емоционално напрежение, с което живеем всички… Знаеш ли, струва ми се, че сега не е нужно да запознаваме децата с религията, трябва да поизчакаме. Те са много откровени, лесно се палят, а в тяхното положение това може да им навлече беда. Знам, че религията ти е станала по-близка и това ти помага. Повярвай, и мен самия понякога ме тегли към някой таен храм.“

Днес всеки храм беше таен и сега той стоеше пред него. В тази тържествена вечер на сталинския парламент „Василий Блажени“ също беше осветен и сякаш беше придобил нов обем в прозрачната нощ. Както сега пишеха за него по вестниците: „Влиза в историческия ансамбъл на Червения площад.“ Явно вече се бяха отказали от плановете за събарянето му. Казват, че след взривяването и стрелбата с оръдия по храма „Христос Спасител“ въпросът с „Василий Блажени“ бил решен, но неочаквано главният архитект на столицата се разбунтувал: „Ако искате да взривявате «Василий Блажени», взривявайте го заедно с мен.“ Синклитът на вождовете, пак според слуховете, бил смутен, отложили решението, а сетне директивата била сменена на „запазване на историческите ансамбли“.

На Борис Никитич неудържимо му се прииска да се прекръсти пред храма. Ей тъй, както онзи архитект, да отправи предизвикателство към всички, да си свали шапката и да се прекръсти. Свали си шапката, все едно, че за секунда му е станало топло, и се прекръсти под палтото, ситно, но три пъти. В тази му срамежливост се таеше не само съветският страх, а и цялото му позитивистко възпитание, което баща му Никита му беше дал с одобрението на дядо му Борис. Сега на това възпитание май му се виждаше краят. Червеният вихър, който идваше иззад тези зъбчати стени, подкопаваше вярата в „рациото“, в „тържеството на човешкия разум“, дори в нищо невиновната еволюционна теория. Философията се бе разклатила, страстно му се искаше да акостира до някакви други, съкровени брегове.

Неочаквано някакъв човек изпревари професора, приповдигна шапка и каза на английски:

— Excuse me, sir, by any chance, do you speak English?^[3]

Борис Никитич се слиса. Това беше толкова неочаквано, че той дори леко се олюля и се подпря с бастуна си в паветата. Английски тук, близо до тези стени, близо до… Сталин? Като че ли въздухът на това място не би трябвало да пропуска подобни звуци.

— Yes, I do^[4] — промълви той като ученик.

Непознатият приятелски се усмихна. Градов смутено му отговори с усмивка. О, Боже, какъв незнаен непознат бе пред него, какъв шокиращ чужденец!

— Would you be so kind, sir, to give me a few minutes? I am American journalist^[5] — каза Рестън. Беше много радостен: каква сполука — да поговори с руски интелигент от старата школа без помощта на преводачите от ВОКС!

Без да отговори на въпроса, Борис Никитич залитна настрана и рязко закрачи, едва ли не побягна, ами да, именно побягна надалеч. Американски журналист! Какво става, пак ли ме подлагат на изпитание, и то на такова ужасно изпитание! Да говоря без посредник с чужденец, при това с журналист, когато синовете ми са в затвора, когато самият аз отивам в тяхното леговище, когато съм на две крачки от Сталин… не, това е прекалено!

Стремително се движеше към Спаската врата, сякаш търсеше скривалище зад нея. Наложи се обаче да спре — пред вратата червеноармейци проверяваха депутатските удостоверения. Чак тук се опомни, овладя дишането си и избърса с длан потта от челото си. Страхливец и роб, каза си той. Позор. Зад него, направо над рамото му, мъжки глас сочно произнесе: „Браво, професоре. Точно така трябва. Мотаят се тука всякакви и душат.“ Градов не се обърна и мина под арката. Сянка на сова се мярна над него в късия ехтящ тунел.

Депутатите бавно — така им беше казано: бавно, тържествено, другари! — се изкачваха по мраморните стъпала на Големия Кремълски дворец. Покрай цялото първо стълбище и на междинната площадка имаше репортери, фотографи и оператори от кинохрониката. Светеха ослепителни прожектори. По лицата на депутатите се четеше огромно тържествено щастие. Особено добре го правеха онези от Средна Азия — лицата им сияеха с искрено обожание към стоящите горе. А там, на върха на стълбището, меко ръкопляскайки и усмихвайки се, очакваха пратениците на народа членовете на Политбюро на ВКП(б) и в центъра на групата, в светлосив кител и високи ботуши от шевро, стоеше Сталин. Ръкопляскаше на всички и на всеки поотделно, а някои от депутатите задържаше, за да им каже и да чуе няколко думи.

Градов се изкачваше заедно с млад авиоконструктор, когото беше срещнал във вестибюла. Познаваха се от Дома на учените, за него говореха като за гений на аеродинамиката, освен това някога май беше ухажвал Нина. За разлика от гостите от слънчев Узбекистан конструкторът неясно защо непрекъснато си поглеждаше часовника и все говореше на Борис Никитич нещо за перспективите за ракетно сондиране в горните слоеве на атмосферата. Градов не го слушаше, а наблюдаваше как с всяка крачка се приближават матово проблясващите, с безупречен черен цвят ботуши. С вътрешно потреперване си спомни тези крака без ботуши, своята ужасна тайна. Тя беше толкова дълбока и смрадлива, че би бил щастлив веднъж завинаги да я забрави.

— Йосиф Висарионович, изкачва се знаменитият хирург професор Градов — без да спира меко да ръкопляска, каза Молотов. Всички стари другари на Сталин пред хората вече се обръщаха към него на име и бащино, докато той ги наричаше както преди — Вячеслав, Клим…

— Кой е? Младият или старият? — присви очи Сталин.

Коба се преструва, помисли си Молотов. Много добре познава и двамата.

Ами ти защо се преструваш, Скрябин? — помисли си Сталин. — Нали много добре знаеш, че познавам Градов.

— Възрастният, с трите ордена — отвърна Молотов.

Сталин му хвърли насмешлив поглед:

— Запознай ме, Вячеслав!

 

Да, Сталин познаваше Градов, но нямаше ни най-малко желание да издава държавна тайна дори пред малцината, които я знаеха, по-специално пред Молотов.

Преди три месеца на близката вила в Кунцево посред нощ генералният секретар се гърчеше в конвулсии. Мярна му се дори мисълта — дали пък не умирам? Не го беше страх за себе си, а за делото. Историята не можеше да се спре, но можеше да се забави, и то задълго: не всяка година се появяваха такива последователни и упорити вождове, хора с колосален кръгозор като този мъченик на конвулсиите, бедното момче Coco; мислите му вече леко се объркваха. Конвулсиите не се бяха появили от само себе си. Всичко започна от голям банкет в чест на покорителите на Арктика, където май беше похапнал твърде много. Оттам отидоха на вилата на новоназначения народен комисар на вътрешните работи, земляка Лаврентий. Там в по-интимен кръг пиха много и танцуваха с приятелки. Нямаше обаче позиви за голяма нужда, а пак му се бе отворил апетит. Призори Берия сервира такава маса с кавказки деликатеси, че Сталин не можа да се удържи от ново преяждане. Комбинацията от орехово сациви и карски шишчета със сос ткемали винаги предизвикваше запек, но преди Сталин успяваше да се справи с тази досадна „дамска“ болест, както казваха някога в семинарията, без странична помощ, по дядовия начин, с помощта на двата пръста. Този път обаче дядовият начин не помагаше. Минаваха ден след ден, но не носеха облекчение. Сталин ставаше все по-тежък, все по-мрачен, на заседанията на правителството изпадаше в ярост, настояваше за незабавно очистване на страната от всички врагове на народа! Не се решаваше да каже на постоянно дежурещите около него лекари от НКВД какво го измъчва: нямаше никакво желание да произнася пред тези магарета думата „запек“, да поставя вожда на трудещите се в „дамско“ положение. Лекарите пък на свой ред трепереха от страх да направят такова позорно предположение по адрес на вожда. Ден след ден Сталин геройски се бореше със стоварилото му се изпитание. Усамотяваше се в личните си стаи, до които никой нямаше достъп, с часове седеше на гърнето, преглеждаше стари вестници със статии на вече арестувани другари по оръжие, убеждаваше се в правотата си — правилно са арестувани другарите! — и чакаше блажения миг. Но той не идваше. Струваше му се, че коремът му е вместилище на олово, или по-точно, на масивно парче олово. Главата му започваше да се замотава, мяркаха му се някакви мисли за майка му, а това твърдо говореше за обърканост, оловото вече стигаше почти до гърлото му. Да го бяха разделили на по девет грама и като рояк да ги изстрелят по света, тоест няма съмнение, другари, че си имаме работа с явни признаци на оловно отравяне, за което често предупреждаваха болшевиките. Точно в такъв момент отвори вратата, изкрещя: „Лекар!“, и рухна на дивана. Притичаха лекарите от НКВД:

— Какво ви е, другарю Сталин?

— Оловно отравяне — бе отговорът.

Лекарите безцелно се засуетиха. Единият от тях търкаляше в дланта си две хапчета слабително.

— Може би да дадем… това? — питаше той другия.

— Какво е?

— Ами знаете какво е!

— Добре, давайте го, давайте го, че…

Тези хапчета може би биха подействали, ако Сталин ги бе получил преди четири-пет дена, но сега само предизвикаха пристъпи на мъчителни конвулсии. Някаква течност изтичаше на капки, но оловната стена бе непробиваема. Веднъж насред такава конвулсия Сталин изригна името на Градов: „Докарайте Градов, мерзавци! Истински лекар, професор Градов!“ Бе запомнил името му още от двадесетте, още преди онова важно партийно мероприятие, в което Градов отчасти бе участвал. Сталин знаеше за знаменития московски професор и някъде тайничко винаги пазеше за себе си хубавото, същинско руско име — не като всякакви вовси-шмовси, — като име на лечител, на истински лекар. Оттогава животът постоянно се усложняваше и класовата борба се ожесточаваше, с хората се случваха различни неща, всичко не можеше да проследи, но ето че в съдбовния миг на конвулсиите името неочаквано изскочи от скривалището: Градов! Градов!

 

Борис Никитич се връщаше след операция вкъщи в страшна пронизваща нощ, в този мразовит кънтящ час на вещиците, когато на Хорошевско шосе колата му беше засечена от два чекистки автомобила. Веднага разбра, че не е обикновен арест, а нещо по-сериозно. Старшият в групата го покани с метален глас:

— Минете в нашата кола, професоре. Работата е от най-висша държавна важност. — В колата със същия тон, който изключваше всякаква възможност за диалог, добави: — Имайте предвид, че секретността е стопроцентова. За най-малкото разгласяване ще носите отговорност в най-строга форма.

Видя пациента, тоест Сталин, да лежи на дивана в кабинета. Зашеметяваща смрад. Беше в полусъзнание и нещо мърмореше на грузински. Никой не се решаваше да се приближи до него, дори да разкопчае китела му. Лекарите на НКВД трепереха в ъгъла.

— Съблечете болния! — незабавно изкомандва Градов и сам започна да разкопчава копчетата на китела. Охраната бързо задърпа ботушите от краката на вожда. — Сваляйте панталона! — Плъзна се командирският панталон. Учудващо беше ниското качество на долните гащи. — Марля! Памук! Топла вода! Мушама! Някакъв съд! — продължаваше да командва професорът, след което се обърна към хората от НКВД: — Доктори, приближете се!

Не без интерес гледаше двамата медици от невидимия фронт. Не изглеждаше да са свикнали да лекуват, май бяха практикували повече в други неща.

— Анамнеза! — изкомандва.

Лекарите се объркаха, забърбориха нещо:

— Пълна липса на перисталтика… стеноза на червата… не се решихме преди вас, професоре, да вземем мерки… картината не е типична… другарят Сталин не ни потърси…

— Сваляйте и гащите! — кресна Борис Никитич към охраната. Сега голият Сталин лежеше пред него. Палпира корема му, който под слоя мазнини беше като камък. Точно в този момент започна поредната конвулсия. По мушамата под Сталин потече оскъдна течност. Отделно от цялото тяло танцуваше шестият пръст на дясното му стъпало. Градов откъсна поглед от това рядко явление и погледна болния в лицето. Иззад белезите от едра шарка и бръчките го гледаха осмислени от мъката очи. Сталин изхриптя:

— Помогни ми, кацо, и искай каквото пожелаеш.

— Колко дни не сте ходили по голяма нужда, другарю Сталин? — меко попита Борис Никитич. Знаеше, че самият звук на гласа му оказва благотворно въздействие върху болните. Ето, че и Сталин въздъхна с явна надежда.

— Десет дни — простена той, — а може би и повече… две седмици, а?

— Сега ще ви помогнем, другарю Сталин, потърпете още малко. — Градов одобрително потупа Сталин по ръката с усещането, че пред него вече не е „вождът на народите“, а пациент. Би потупал така по ръката и всеки друг пациент. Помоли да го заведат до телефон, звънна в Кремльовка и започна да дава нареждания.

До него стояха трима души с лица на хрътки и ловяха всяка негова дума. След двадесет минути от болницата докараха две медицински сестри с всичко необходимо. Борис Никитич постави очистителна клизма, направи няколко инжекции: еуфилин — венозно, камфор — подкожно, магнезий — мускулно. Комбинацията подейства незабавно, смъкна напрежението, отпусна гладката мускулатура, понижи кръвното налягане, нормализира ритъма на дишането и пулса. Клизмата също вършеше своето, след няколко минути бе пробита отбранителната линия, срутиха се вавилонските стени — наречете го както щете, само не излизане на сталинските лайна. В това време те се точеха и точеха, сестрите не успяваха да сменят и да изнасят съдовете, победоносно се пукаха газови мехури, с рев, подобен на далечен каменопад, се пробуждаше перисталтиката. Смрадта се носеше на разнородни вълни, тъй като всеки излизащ слой поднасяше своето. С нея не можеше да се свикне, човек просто трябваше да си каже, че нещата са такива.

Сталин лежеше с блажена усмивка на хитрото си лице с изострени черти. Никога, никога, никога в живота си не беше изпитвал подобно потресаващо освобождаване на плътта и уморения си дух. Дори когато бягаше от заточение, да не говорим за революцията от седемнадесета година. Всички тогавашни освобождавания незабавно предизвикваха някаква кучешка треска, жажда за незабавна дейност и едва сега, след този „пробив“ — така го бе нарекъл наум — треската изведнъж бе преминала и бе разкрила меките склонове и далнини с различна синева, благодатния, леко звънтящ картлийски септември и той, почти разтворен в тази благодат, почти молекулярен като че ли не беше вършил и нямаше да върши всичките революционни ужаси. Във вълните от топлина и освобождаване понякога изплуваше лице с брадичка и очи, които наистина бяха огледала на чиста душа. „Как се чувства болният?!“ — питаше лицето. То се интересуваше от някакъв болен, човешки простодушно се интересуваше от някого, защо да хитрува — интересуваше се от Coco. „Благодаря, професоре, добре се чувствам, добре съм…“ Наблизо изплуваше и трепкаше човешко лице. Помоли ме за нещо, професоре, и ще получиш всичко. Помоли ме за синовете си и след два дена ще бъдат с теб. Моли сега, професоре, докато искам да ти благодаря, после ще бъде късно. Сулико-о-о, Сулико-о-о…

Не, сега не мога да те моля за нищо, тиранино, мислеше си Градов. Лекарят не може да моли пациента в момента на лекуване, а сега все още си мой пациент, а не мръсен тиранин, тиранин…

 

Молотов слезе едно стъпало и подаде ръка на Градов:

— Поздравявам ви, професор Градов, с избирането ви във Върховния съвет! Искам да ви представя на другаря Сталин!

Сталин стисна ръката на Борис Никитич. Сега беше в отлично здраве. Измитите му и напарфюмирани мустаци и коса блестяха в тъмнорижаво.

— Поздравявам ви, професоре! Много добре е, че в нашия съветски парламент до работниците и колхозниците ще заседават представители на съветската наука, по-специално на нашата челна медицина.

Няколко секунди се гледаха в очите. Ако сега ме помоли за синовете си, ще го унищожа, помисли си Сталин.

— Благодаря ви, другарю Сталин — каза Градов и тактично се отдръпна към потока от депутати.

Сталин го изпрати с одобрителен поглед. В следващия миг му се стори, че огромно око на сова заслони прозореца над мраморните стъпала. После всичко премина.

Антракт VII. Печатът

Героите на Съветския съюз са във Вашингтон. Много отдавна нито едно голямо авиационно събитие не е имало такова отражение в печата като прелитането на Чкалов, Байдуков и Беляков. „Въздушни герои“, „Победители на магнитните джунгли на върха на света“, „Съветската столица се оказа по-близо до нас, отколкото си мислехме“ — с такива изрази американският печат оценява подвига на съветските герои. Президентът на САЩ Ф. Д. Рузвелт очаква летците в Белия дом.

 

Московската милиция арестува Бурцева, правила аборти в жилищата на пациентките си и в кабините на банята.

 

Радио. Северният полюс.

Москва, до ЦК на ВКП(б), до другаря Сталин, до другаря Молотов.

Скъпи Йосиф Висарионович и Вячеслав Михайлович!

Нашата четворка възторжено посрещна вестта за най-високата награда на родината. В бъдеще ни чака много труд, но твърдо знаем, че сме обкръжени от Вашата любов и грижа и от вниманието на цялата страна.

Ще положим всички сили, за да оправдаем Вашето доверие и при всички обстоятелства да пазим честта на нашата родина.

Папанин, Кренкел, Ширшов, Фьодоров.

 

На облигационния заем за укрепване отбраната на СССР трудещите се отговарят с масова подписка.

 

След дълго мълчание Съюзът на съветските писатели в Карелия най-после реши да обсъди въпроса за авербахщината в литературата. Дискусията показа каква огромна вреда са нанесли на карелската литература остатъците от раповщината. Буржоазните националисти Луото, Ононен, Райтунайнен са насочили писателите към създаване на общофинска (явно буржоазна) литература. Тези троцкистко-фашистки идейки са довели до това, че са започнали да приписват карелския народен епос „Калевала“ на фините. Националистите са изключени от Съюза на писателите.

 

ЦК на ВКП(б) с дълбоко прискърбие съобщава, че след продължително боледуване почина старият болшевик, видният стопански деец на тежката промишленост, членът на ЦК на ВКП(б) Йосиф Викентиевич Косиора.

 

Реч на колхозника Данила Онишченко: „Горещо приветствам партията и правителството за дългоочаквания заем. Трима от синовете ми са бойци от Червената армия: Иван е командир на батарея, Михаил — летец, Павел — свързочник. Имам още двама синове, трактористи. Ако врагът посмее да наруши нашата граница, със синовете си ще тръгнем да разгромяваме вражите гадини. Всеки член на семейството е внесъл по сто рубли.“

 

През последните дни в Германия от зверски изтезания в Гестапо са умрели няколко политически затворници. Вестниците сочат известния германски спортист Вили Гросайн, Валентин Шмецер и други.

 

Най-големият строеж на втората петилетка завършва: каналът Москва-Волга, започнат по инициатива на другаря Сталин, е изграден! Поздравяваме строителите на забележителното съоръжение на сталинската епоха.

 

По предварителни данни Ирина Вишневска (първи пилот) и Катя Медникова (втори пилот) са подобрили международния рекорд за височинен полет (6115 метра).

 

Състоя се първото двустранно трансатлантическо прелитане на английската летяща лодка „Каледония“ и американската летяща лодка „Сикорски 42-В“. Предстои откриването на редовни трансатлантически пощенско — пътнически линии.

 

Фашистките господари на ликвидираната фашистка банда на Тухачевски и Ко не могат да се оправят от неочакваното и тежко поражение. Те и досега скърбят за своите верни агенти. И още как — изваден е от строя един от най-важните военношпионски отряди на фашизма. За целия свят е очевиден грандиозният провал на разузнаването им.

С престорено негодуване авторът на статията във военния вестник „Дойче Вер“ се опитва да отклони от Тухачевски обвиненията в шпионаж, но в същото време е принуден да признае, че е бил организатор на контрареволюционен заговор: „Тухачевски искал да стане руският Наполеон, но твърде рано разкрива картите си или както това обикновено се случва, в последния миг става жертва на предателство.“

„Сред съдиите — продължава «Дойче Вер» — са били военните пролетарии Блюхер и Будьони.“ С тези „военни пролетарии“ се гордее страната ни, гордеят се трудещите се от целия свят. Написаното в „Дойче Вер“ изобличава напълно фашисткото разузнаване.

 

Клиенти, изисквайте от бръснарите да си мият ръцете, като работят!

 

Из реч на прокурора на СССР другаря Андрей Януариевич Вишински: „… Всички помним думите на великия Сталин, че «новата Конституция на СССР ще бъде морална помощ и реална опора на всички, които днес водят борба срещу фашисткото варварство». Ето защо толкова беснеят враговете ни.

В СССР, където победи социализмът, където нерушимо се утвърдиха истинската култура и демокрация, законността е могъщо оръжие за по-нататъшен прогрес, за по-нататъшна борба за социализъм.

Другарят Сталин посочи опасността от «идиотската болест» на безгрижието, необходимостта тя да се преодолее, за да може да се разпознае и победи врагът. Контрареволюционната антисъветска агитация прибягва до най-разнообразни похвати и твърде добре умее да замаскира антисъветските си прояви. Например неотдавна в град Куйбишев на пазара бил задържан един «глухоням», на чиито гърди била закачена дървена табелка с надпис: «Помогнете на глухонемия, лишиха ме от работа, оставиха ме гол и не ми дават да ям». В милицията се оказало, че този «глух» изобщо не е глух, този «ням» изобщо не е ням, а разкулачен кулак, който под такава форма е избрал определен начин за борба със съветската власт.“

 

Голяма победа на „Спартак“ над футболистите от страната на баските. Резултатът е 6:2.

 

Четиридесет хиляди физкултурници от 11 републики демонстрират на Червения площад своята сила, бодрост, смелост, пламенната си любов към родината и безпределна преданост към най-добрия приятел на съветските физкултурници другаря Сталин. Танци, пирамиди, танкове от цветя!

Видяхме Сталин, видяхме неговата ласкава, бащинска усмивка… Още след първия зов на Сталин пред вожда ще премине цялата ни страна, целият смел народ от конници, планинци, памукопроизводители. Връщаме се вкъщи, вдъхновени от Сталин.

Ръководител на физкултурната делегация на Таджикската ССР Корниенко.

Комисар на делегацията Кузи Акилов.

Физкултурници:_ Аслан Шукуров, Амито Юлдашева, Вали Малахов._

 

ЦИК на СССР постановява: другарят Н. И. Ежов да се награди с орден „Ленин“ за изключителни успехи в ръководенето на органите на НКВД за изпълнение на правителствените задачи.

Другарят Ежов олицетворява образа на болшевик, чиито думи никога не се разминават с делата. Историята определи органите на НКВД да бъдат, по думите на Сталин, „страшилище за буржоазията, буден страж на революцията, оголен меч на пролетариата“. Подлият предател и враг на социализма Ягода се опитваше да притъпи острието на нашия меч. Желязната ръка на другаря Ежов, пратеника на Сталин и на ЦК, възстанови болшевишкия ред.

Целият народ държи този меч. Затова НКВД вече има и ще има още милиони очи, милиони уши, милиони ръце на трудещи се, ръководени от болшевишката партия и сталинския ЦК. Такава сила е непобедима!

 

Развитието на колхозния строй в Таджикистан е възпрепятствано от банда врагове, настанила се в ръководството, като всичките са приютени от председателя на Съвета на народните комисари на Таджикистан Рахимбаев. Буржоазните националисти в Таджикистан под ръководството на Рахимбаев, Ашуров и Фролов са се разпасали! Време е ръцете им да бъдат скъсени!

 

Клевета срещу украинската действителност. Одеса. Изложба на картини и етюди от Съветска Украйна и Молдавия беше открита в държавния художествен музей на Одеса. Картините и етюдите са подбрани и разположени така, че Украйна и Молдавия са показани в абсолютно изкривена светлина. Виждаме три измъчени бедни жени да се мъкнат по пътя. Друга картина — крава, на която се броят ребрата, два петела, обърнато корито, слаба грозна жена… Картината се нарича „Колхозница доячка“.

… Къде са украинските колхози, красивите улици, новите къщи? Къде са заможните украински колхозници? Къде са се дянали забележителните молдавски танци и песни? Къде са стахановците? Нищо подобно няма на изложбата!

Тя не може да бъде разглеждана по друг начин, освен като нагла проява на украинските националисти. Троцкистко-бухаринските врагове, вредителите, които безобразничат в Управлението по изкуствата към Съвета на народните комисари на Украйна, умишлено са насочили четката на някои художници по вражески път.

 

Централният комитет на Арменската комунистическа партия дълго време се оглавяваше от врага на арменския народ, презрения изменник Хонджян. След разобличаването му постът зае Аматуни. Новият ръководител често се хвалеше, че заслугата за разобличаването на Хонджян принадлежи на него. Както обаче стана ясно сега, Аматуни се оказа върл негов поддръжник, продължител на неговата контрареволюционна дейност.

Аматуни отдавна е предавал интересите на народа, бил е близък до троцкистката опозиция. Издигнал е до себе си дашнакския агент Акопов — на поста втори секретар. А председател на Съвета на народните комисари става Гулаян, оръженосец на разстреляния враг на народа Каменев.

Състоялият се неотдавна пленум даде на другаря Сталин болшевишката си дума да разгроми докрай всички врагове на арменския народ.

 

Пийте вкусното и хранително какао „Екстра“!

 

Драматичният кръжок на завод „Авиахим“ представи пиесата „Ромео и Жулиета“ от У. Шекспир. В ролята на Ромео — диспечерът др. Дрозденко, на Жулиета — отчетничката др. Крючкова.

 

Западната граница на Белоруската ССР. Тъмна нощ. Граничарите Василий Никишкин и Николай Оскин, обикаляйки в „нощен дозор“, забелязват човек, промъкващ се на съветска територия. Никишкин извиква: „Стой!“. В отговор се разнася изстрел. Граничарите застрелват нарушителя. При обиска у него е намерен наган, зареден с 5 патрона, 300 рубли съветски пари, дървена кутийка с отровен прах и бутилка с течност. Убитият е агент на една от съседните държави.

 

Вражеска проява. В Кемеровския градски съвет пипа нечия вражеска ръка. С подписите на заместник-председателя на градски съвет Герасимов и на отговорния секретар Волохов се издават удостоверения за правото да бъдат съставяни избирателни списъци, попълнени по хулигански контрареволюционен начин.

 

Читателите, получили поредния брой на списание „Тихи океан“, с изумление видяха, че редакцията е премълчала решенията на февруарско-мартенския пленум на ЦК на ВКП(б). Няма никакви признаци, че тя си е направила изводи от доклада на другаря Сталин.

Много материали се промъкват в списанието посредством вражеска ръка. Например авторът на статия за Япония пише: „Фашизмът в Япония засега (!!) още няма значителна (!) притегателна сила за масите…“ Какво означава „засега“? Може би той все пак ще има „значителна“ притегателна сила за масите в Япония?

… Враговете толкова здраво са се укрепили в списанието, че публикуват на страниците му реакционни статии от японския печат. В чии интереси действа главният му редактор Г. Войтински? Почти няма брой без вражеска контрабанда.

 

Разобличените врагове на народа, заемащи ръководни постове в Академията на селскостопанските науки и в „Главзерно“ на Народния комисариат на земеделието на СССР, доста са се потрудили, за да объркат нещата със зърното. И ще бъде непростимо нехайство да се смята, че след разобличаването им на фронта на растениевъдството всичко е благополучно. Без съмнение корените на вредителството са останали.

 

Испански деца пристигнаха в Ленинград. Към плаващия приемен маяк се приближи параходът „Кооперация“. На борда му има над шестстотин деца на героични борци от Астурия, Билбао и Сантарен. След няколко часа пристигна параходът „Феликс Дзержински“. Той докара още няколкостотин деца. Звучат звънки детски гласове: „Вива Русия! Вива Сталин!“

 

По данни на Башкирския областен комитет комунистите от републиката са изгубили 377 партийни билета от новия образец. От това се възползват враговете на народа, шпионите и диверсантите. Немалко партийни билети са попаднали в ръцете на врага.

 

Общодонецки конгрес на стахановците и ударниците миньори. В речта си другарят Никита Изотов каза: „Да се изкоренят вредителите докрай!“

 

Писателят Всеволод Вишневски води репортаж от предизборно събрание на текстилните работници. Всички произнасят едно име — Сталин. Почти всеки оратор горещо и едновременно дълбоко интимно говори за личното си отношение към Сталин. От името на трудещите се, издигнали кандидатурата на Сталин за Върховния съвет на СССР, текстилният работник Зверев каза: „Другарят Сталин вниква във всички дреболии, във всички подробности на бита, работата и заплащането на работниците. А колко подобрения направи другарят Сталин в работата на текстилците!“

Четири хиляди ръце в общ порив се вдигат за кандидатурата на другаря Сталин.

Антракт VIII. Скокът на катеричката

Той не можеше да си представи, че толкова бързо пак ще се окаже там, където беше царувал, и дори ще разпознава някои неща. В онзи все още недалечен момент, когато Горки с неговия уютен малък дворец и парка бе започнал стремително да отлита надалеч, Улянов беше уверен, че ще потъне в преизподнята, макар да изглеждаше, че Горки е долу, а той се носи нагоре. Преизподнята, преизподнята, това бе единствената дума, останала му от някога не бедния му речник. Преизподнята, скоро цялата тази глупост като посоките нагоре-надолу, наляво-надясно изчезна и пред него действително започна да се отваря преизподнята. С някаква своя част още осъзнаваше: нещо някога преди е било — кафе и горещи кифлички например, нещо някъде го имаше и сега — равно възторжено музикално, вече недостъпно, но разбираше, че още миг и повече никога нищо никъде нямаше да има, освен преизподнята. Наистина в този момент най-малко мислеше, че е заслужил тази си участ, да речем, с жестокост или вероломство, тъй като понятия като „наказание“ бяха изчезнали и дори любимите теми като „Как да реорганизираме Рабкрин“^[6], тоест което му се мяркаше почти до самия край, бе погълнато от приближаващата се преизподня. Неочаквано нещо го дръпна, сякаш се беше включила някаква спирачка, нещо като парашутче, и преизподнята с нейната неумолимост, с превръщането на пялата уляновска същност в същност на мъката неочаквано спря и се заотдалечава. Улянов с парашутчето започна бавно снижаване или носене във въздуха, преминавайки през огромните пространства, в които дори се мяркаха късчета от „Работническо-селската инспекция“, нещо повече — разхвърляни ноти от онази „нечовешка музика“, принудила го веднъж за миг да забрави за призванието на революционера.

Пак почувства присъствието на въздух и отмерената влага в него в дупката сред мърдането на нему подобни, пухкави и дребни. Надникна изпод маминия корем и се зашемети от земните миризми. Кора, мамините секрети, лек дим, гниещи костилки, листа, пъпки, мравки, червейчета, силно опиянение от съхнещата земя, всичко още неведомо, неопознато, но бъдещо, онова, което неочаквано го бе накарало радостно да изписука и леко да подскочи с някакъв умопомрачителен далечен подскок с хихикане, с пъхнати зад ръкавните извивки на жилетката пръсти: е-хе-хе, скъпи мои!

Той бързо растеше и към средата на тридесетте някои наблюдателни познавачи на природата в Серебряни Бор можеха да различат сред многобройните катерички изключително едър самец, толкова едър, че езикът някак си не се обръщаше да го наречеш с женското катеричка, а по-скоро — „катерик“.

Трябва да се отбележи, че и в този си вид Улянов беше всепризнат авторитет сред себеподобните. Естествено сега не притежаваше хипнотичните качества на интелекта си, затова пък поради неведомите игри на природата бе придобил феноменални качества на възпроизводител. Точно на това се отдаваше. Така усещаше предназначението си. Още с първите проблясъци на зората и до последните светлинки на залеза летеше по стволовете на боровете, правеше страхотни скокове от клон на клон, носеше се по опадалите слегнали се иглички, по пътеките, по покривите и оградите на вилите, преследвайки пухкавоопашатите си съблазнителки, които само чакаха да бъдат настигнати и затова тичаха с всичка сила. Като ги настигнеше, ги подлагаше на великолепно съвкупяване.

Единствено нощем си позволяваше да си почине, да се полюлее, дремейки, на сигурен боров клон, усещайки се в уют и безопасност сред играта на сенките и лунната светлина. Понякога, впрочем все по-рядко, го навестяваха някакви озарения от нищото — сред тях най-често възникваха стени със зъбци с формата на лястовичи опашки, но той ги прогонваше с движение на мощната си опашка.

Самците от стадото в Серебряни Бор безпрекословно признаваха водачеството му, но не се събираха около него, както в предишния живот, а напротив, стараеха се да се държат на разстояние, плахо обикаляйки в периферията на неговия безброен харем. С великодушието на силния той не обръщаше внимание на плахите, а с малцината, които се осмеляваха да му отправят дори и най-малко предизвикателство, се разправяше незабавно — издебваше ги, хвърляше се върху тях и с мигновено захапване на гърлото им прекъсваше живота. В тези победи му се привиждаше нещо от предишното.

Впрочем за изминалите няколко години бе станал по-спокоен, след като беше оплодил няколко поколения приятелки, тоест и своите дъщери, и внучки, и правнучки. Появяваше му се усещането за известна хармония и дори си позволяваше да задържа редките озарения от онова, сега вече почти непроницаемо минало, като понякога си задаваше и въпроса — дали зад зъбчатите стени не се крие някой орех?

Веднъж на свечеряване, почивайки след поредното любовно преживяване на горния етаж на могъщ бор, погледна надолу и видя жена, която седеше на пейката в печален размисъл. И преди беше забелязвал тази човешка самка, преливаща главно в светлите цветове на спектъра. Тогава тя не бе така тиха, напротив, говореше високо, често се смееше, шумно се караше, водеше любовни игри главно с един и същ мъж. Сега беше тъжна, разсеяна, скърбяща, спектърът й бе помътнял и вечно съпровождащият я мирис на цветя бе поувехнал. Можеше ли да си я представи така, седяща сред гората в самота? Нещо нечувано внезапно посети Улянов: „С такава жена не бих допуснал разкол в партията, не бих паднал до диктатура…“

Спусна се долу, скочи на пейката и застана в коронната си поза, гледайки жената. Тя усети присъствието му, вдигна глава и се обърна.

„Боже, колко е голям! — произнесе Вероника и се засмя почти както преди. — На пионерите трябва да те показват, дядо Ленин!“

Внимателно протегна ръка към забележителния „катерик“. Улянов не отскочи. Виждаше над себе си меко, пулсиращо в меланхоличен ритъм ручейче. Не би било никак трудно с мигновен скок да го прехапе. Ръката се отпусна върху главата му и мина по гърба му. „Не се страхува — учуди се Вероника. — Хайде с мен, ела при нас, ще ти дам орехи…“

Тя се отдалечаваше по пътечката. Улянов, останал под бора, се тресеше в оргазъм. Реши да нощува близо до дома на тази жена. Той бе изпълнен със светлина, през процепите на щорите се мяркаха сенки, понякога минаваше и тя. Улянов дремеше в блаженство.

Същата нощ я отведоха. Въпреки че не разбираше смисъла на случващото се, Улянов чувстваше, че е завинаги. В последния момент преди тя да влезе в колата, успя да прелети през двора и застана пред Вероника на върха на един стълб от оградата. Погледът й, който обхождаше небосвода, падна върху него и лицето й се изкриви в мигновен ужас. Вратата на колата хлопна. Оттогава Улянов понякога си я спомняше, но неясно защо винаги в съчетание с неопределените чупки на зъбчатите стени, сякаш в този миг на пространството безвъзвратното се бе свързало с мириса на прясно кафе.

Веднъж в изключително ясен, бездънно син ден „катерикът“ Улянов забеляза над себе си на огромна височина черна точка и внезапно разбра, че това е краят. Преди тя да започне да пада върху него, пак успя да го озари откровение и да схване, че краткият катеричи живот му е бил даден само за да може малко да се поотпусне след предишната сатанинска треска.