Василий Аксьонов
Поколение на зимата (10)

Десета глава
Зорнички, гълъбици и звездички…

Има ли нещо по-изоставено на Земята от улица на руско село? Да не говорим за немотията, има ли нещо по-безнадеждно далеч от празника на живота, от феерията на революцията? Така, малко в гоголевски стил, мислеше партийният пропагандист Кирил Градов, минавайки в ранната вечер покрай жалките къщи по улиците на Горелово и чудейки се защо иззад всеки плет в този час надничат страдащите лица на стопанките.

Жените се вглеждаха в бавно приближаващия се облак прах. Те излизаха иззад плетищата и заставаха пред вратите, застиваха със скръстени ръце. Явно не им беше по силите да осъзнаят ставащото, противно на всякакъв смисъл и на самата руска природа. Заедно с облака се приближаваше гръмовно мучене. Водено от объркани пастири комсомолци, към селото се мъкнеше недоеното колективизирано стадо.

Кирил спря, за да пропусне кравите. С приближаването на стадото застиналостта на жените се пропукваше, те вече не можеха да се владеят и започваха високо да нареждат и да викат бившите си питомки и хранителки с тъга и нежност, която винаги е била характерна за руските жени към кравите им: „Зорничке моя! Защо ми те отнеха?!“, „Гълъбице, момиченце мило! Погледни мамичка, погледни с едното си оченце!“, „Звездичке, хранителке, че ти си немита, нетрита! Затрили са те колхозните безбожници!“.

Виждайки родните си, все още неизстинали дворове, чувайки все още незабравените гласове, ту една, ту друга крава се измъкваше от стадото и като в старите, все още неотдавнашни времена се насочваше към къщи за доене и ласка. Някои от жените се хвърляха към тях, измъчени и отчаяни. Обърканите комсомолци безразборно шибаха с камшици гърбовете на кравите и главите на жените. Една от тях, разпознала в пастира собствения си син, го влачеше за перчема и го риташе с цървул по задника.

„Нещо не е както трябва — мислеше Кирил, наблюдавайки тези сцени. — Нещо тук не е както трябва.“ Умът му не раждаше нищо друго. Потресен от пронизващата безсмисленост на случващото се и от собствената си отбранителна тъпост, той стоеше с каменно лице до един плет. Залезът се отразяваше в очите му. Изведнъж отчетливо се появи и премина пред тях като телеграфна лента: „Има ли на света нещо по-скъпо за мен от тези жени и крави?“

Приближи се смутеният секретар на ядката Петя Птахин и забърбори, изчервявайки се:

— Моля ви, не обръщайте внимание на тия жени, другарю Градов. Нула класово съзнание, частнособственически ин-стик… ин-спик-ти, че може ли тъй…

Стадото отмина. Улицата утихна. Прахът се слегна. Кирил и Птахин продължиха към селския клуб. Разбира се, той се намираше в църквата, тоест както навсякъде, просвещението вземаше връх над предразсъдъците. Полуразрушената сграда с продупчени кубета и полегнал накриво кръст беше следствие или на сражение, или на мирно оскверняване. Отляво и отдясно на входа висяха две обяви. Едната гласеше: „Колективизация и изтриване на границите между града и селото. Лектор другарят Градов.“ Втората оповестяваше: „Провокациите на британския империализъм в Близкия изток. Лектор другарят Розенблюм.“ И денят, и часът на двете лекции съвпадаха. Над обявите в средна като че ли примиряваща позиция висеше портретът на Сталин с прикрепен към него, сякаш беше червена брада, лозунг: „Стопроцентова колективизация!“.

Тълпа мрачни мъже пред входа пушеха махорка.

— Здравейте, другари! — поздрави Кирил.

Никой не отговори, дори не погледна към него. Затова пък мнозина хвърляха лоши погледи към комсомолския секретар.

— Птахин, защо по едно и също време сте насрочили две лекции? — попита Кирил. — Необходима ли е конкуренция?

Птахин, който даваше на мъжете знаци „спокойно, не правете глупости“, отракано отговори:

— Не се безпокойте, другарю Градов. Мобилизирахме нашите, гореловските, за вас, а ония, от Неелово, от „Заветите на Илич“, докарахме за другаря Розенблюм. Имаме предостатъчно помещенията.

 

Кирил не успя да завладее аудиторията си нито с исторически препратки към утопичните комуни на Сен Симон и Фурие, нито с лъчезарни перспективи. Гореловските мъже седяха с каменни лица, а ако по физиономията на някого нещо се оживяваше, възникваше усещането, че желаят да вземат на мушка московския лектор. Междувременно от съседната зала, в която неведомият Розенблюм громеше британския империализъм, непрекъснато долитаха дружен смях и аплодисменти. Кирил реши по-скоро да привърши и прескачайки по параграфите, се втурна към мощния си финал.

— Партийната програма, другари, предвижда възникването на грандиозни селскостопански комплекси, в които ще бъдат създадени съвременни условия за труд и бит на колхозниците. Границата между града и селото, както ни учеше великият Ленин, ще бъде практически изтрита в най-кратък срок и тогава окончателно ще бъде забравен отбелязаният още от Маркс „идиотизъм на селския живот“!

Лекцията явно беше приключила, а мъжете все така си седяха, без да помръднат. Е, нямаше да им се кланя, я. Птахин се усети и заръкопляска, давайки пример. Мъжете също запляскаха. Зачервеният от срам Кирил започна да събира листовете си.

— Въпроси, задавайте въпроси! — викна Птахин. — Другарят Градов ще отговори на всякакви въпроси!

Обрасъл с брада като горски дух старец се надигна:

— Ами народа къде ще го лекувате, гражданино обясняващ? В болница ли?

— Да го лекуваме ли? От какво да го лекуваме? — озадачено попита Кирил.

— От идиотизма къде ще го лекувате?

Напълно обърканият Кирил си избърса потта. Подиграваше ли се старецът или наистина нищо не бе разбрал? Петя Птахин обаче знаеше как да провежда партийната линия.

— Чичо Родионе, мислиш, че идиотизмът ти е в задника, ама той ти е в главата. Разбра ли?

Мъжете вяло се изхилиха. Старецът мрачно каза:

— И това го има.

— Лекцията приключи, другари — рече Кирил и в този момент си помисли, че на никого от тези хора не става за другар.

Всички излязоха в коридора. От съседната зала, май църковния притвор, долитаха взривове от смях и някаква неясна шетня. Кирил ядосано счупи цигарата си.

— Този Розенблюм умее да намери общ език с колхозниците. Чувате ли, Птахин, колко жива е реакцията!

— Че как иначе, тези от Неелово са вкарали домашна водка, замътили са главите, ето ти и ре-ак-ция-та.

Вратата се отвори като че ли под натиска на бурните аплодисменти. Излязоха нееловските мъже, зачервени, матови, цвилещи. Някои доста се олюляваха. А ето го и лектора, познавача на селските души Розенблюм — за пълно изумление на Кирил това се оказа не друг, а Цилка Розенблюм, една от „синеблузите“ приятелки на Нинка, с която неведнъж се бе сблъсквал по време на горещите спорове в Серебряни Бор във връзка с близостта до генералната линия на партията. Млада, рижа и независимо от гъсто обсипалите я лунички, нелишена от привлекателност жена. Безкрайно странната комбинация на облеклото й — модерна преди двайсетина години шапка, военна гимнастьорка, препасана с командирски колан, дълга пола на декламаторка, кирзови ботуши — дори създаваше определен стил.

— Да, да, другари — говореше Цилка на придружаващите я мъже. — Сега главният враг на световния пролетариат е британският лъв.

Те реагираха с уважение.

— Лъвът, той, разбира се, е звяр сериозен, гъвкав, космат. Амче и той трябва да лапа!

Някой изхъмка, друг се изхили, лекцията явно бе имала успех: ех, поне час без мъка!

Кирил изумен гледаше Цецилия. Появата й в този джендем, където нищо не приличаше на теоретичните модели, където, честно казано, просто те наляга отчаяние, изпаряват се най-строгите ти убеждения, го зарадва и вдъхнови: ето я нашата девойка, московчанка, марксистка, болшевичка, работи дръзко сред бившите антоновци, значи навсякъде има наши, хиляди сме, ще отворим очите на този народ. Цецилия го забеляза до стената, на която все още личаха замазаните образи на светци, изхили се и се приближи с протегната ръка.

— Градов, физкулт привет! Дай си лапата!

Стискайки здраво ръката й, Кирил възкликна:

— Розенблюм! Не можех и да си помисля, че този „лектор“ Розенблюм си точно ти, Розенблюм! Колко ще останеш тук?

— Четири-пет дена — каза Цецилия.

— Аз също! Значи ще си тръгнем заедно!

Усмихваха се един на друг. Над тях на църковната стена беше закачен лозунг: „Ще изтръгнем ноктите на кулака!“

— Да вървим да кльопаме! — предложи Цецилия.

— Хайде да кльопнем! — с възторг се съгласи Кирил, въпреки че преди го отвращаваше жаргонът на московските комсомолци.

По лицето на присъстващия Петя Птахин пробягваха щастливи отблясъци — явно мечтаеше за системата на партийното просвещение.

 

В един от последвалите пет дена, по-точно в един от най-мрачните, гнусно ръмящи следобеди, Кирил и Ценилия се влачеха по едва проходимите потоци кал. Горелово бе залято от дъждове. Реколтата гниеше на полето, утрото на колхозния строй беше наситено със „свинско време“. Младите хора продължаваха теоретичния си марксистки спор. Цепилия, сякаш тактувайки ритъма с ръка, нареждаше:

— Селото се развива в строго съответствие с нашата теория и Сталин като велик марксист чудесно разбира, че не можем да се отклоним от нея. Това е научен закон, Градов, разбираш ли? Елементарна диалектика на революцията!

Кирил задълбочено следеше преминаването на всяка нейна мисъл от устата й в мрачната дъждовна бездна и кимаше.

— Съгласен съм с теб, Розенблюм. Теоретично нямаме разминавания, но на практика ми се струва, че понякога отиваме твърде далеч…

Свърнаха зад ъгъла на единствената двуетажна тухлена къща в селото, където се помещаваха съветът и управата на колхоза, и спорът им секна. Пред погледите им се откри нещо необичайно. Насред пътя беше спряла колона от половин дузина армейски камиони със свалени капаци. Червеноармейци с винтовки със затъкнати щикове, се мяркаха из селските къщи от двете страни на улицата, гонеха навън ридаещите и крещящи жени, пищящите от страх деца и шашнатите старци, изхвърляха в калта жалката им покъщнина. Въртящите се наоколо селски активисти на място „колективизираха“ останалия дребен домашен добитък, както и патките и кокошките, разгонваха с ритници и камъни безполезните членове на стопанството — кучетата и котките. Верни на природата си, котките незабавно изчезваха, коя дим да я няма, коя на недосегаемите клони на дърветата, за да наблюдават оттам в качеството си на вечни съзерцатели на човешката история, като се започне още от пирамидите. Кучетата, които нямаха сили да преодолеят верността си към домовете, бяха единствените съпротивяващи се, тоест ръмжаха и се нахвърляха върху нападателите. До Кирил и Цецилия от всички страни достигаха човешки вопли: „Какво правите, изверги?!“, „Безбожници, нямате ли срама!“, „Мъчители проклети! Кръвопийци!“.

С див вик се появи откопчаващият кобура си командир на отряда.

— Млъкнете, кулашки боклуци! Ще стрелям! — и гръмна във въздуха.

Потресени от провеждащата се практика, Кирил и Цедилия забравиха теорията. Бавно вървяха покрай колоната, като нямаха сили дори да продумат. Край един от камионите се сблъскаха с гореловския си чичероне, комсомолеца Птахин. С делови вид отбелязваше нещо в бележника си.

— Какво, по дяволите, става, Птахин? — попита Кирил.

— Де-пор-ти-ра-не на класово чужди елементи, другарю Градов. — Птахин започна някак сурово, но после нервно изхихика: — За тяхно добро изпращаме кулашките семейства в широките простори на братски Казахстан. И не пеш, другарю Градов, виждате ли, автомобили са пратили за тях, такава грижа.

— Тези ли наричате кулаци? — попита Кирил, като едва удържаше потреперването си. Цепилия предупредително го хвана за ръката. — Практиката понякога, уви, се разминава с теорията, грешките са неизбежни, но, Пьотър, вие сигурен ли сте, че тези всичките са кулаци?

В пъргавината на Птахин Кирил откриваше нещо от старорежимния лакей, но откъде ли можеше в този затънтен край да се появи лакей?

— Не се безпокойте, другарю Градов, и вие, другарко Розенблюм! — засуети се Петя. — Всичко е проверено и препроверено. Всичките са ми в списъчето, кулаци и средняци — кулашки помагачи, а пък списъчето е утвърдено ей отта-ам! — с изразителна многозначителност насочи палеца си към небето. Мръсният облак, който се влачеше над селото, като че ли не остави никакви съмнения.

Кирил и Цецилия се разделиха с Птахин и ускориха крачка, за да се отдалечат по-бързо от тягостната сцена. Междувременно погромът продължаваше. Червеноармейци измъкваха от жените и хвърляха в калта излишното имущество — одеяла, възглавници, стенни часовници, самовари, тигани и тенджери. За разяснение непрекъснато влизаха в ход прикладите. Понякога прозвучаваше предупредителен изстрел.

Щом излязоха от селото, всичко започна бързо да отминава, като кошмар на макар и мизерна, но все пак цивилизация. Изконната, ненаричана дори с думата „Русия“ природа носеше умиротворение и в мрачината предвещаваше простор и широк хоризонт. Свиха по страничен път, там беше по-сухо. Цецилия въздъхна:

— Какво да се прави, класова борба…

Кирил искаше да премълчи, вдигна някаква пръчка, счупи я в коляното си и спря.

— Не, това вече е прекалено, Розенблюм! Видя ги тези кулаци… бедни, нещастни… Дочух нещо, не исках да повярвам, но… тук са пратили някакви нечувани наказателни отряди, може би като отмъщение за антоновския метеж… Никому ненужни крайности! Разрушаваме същността на руската агрокултура! За теб не знам, но аз имам намерение да съобщя в ЦК какво съм видял!

Вълнуваше се, лицето му пламтеше, а тя го гледаше с нов поглед.

— Слушай, Градов, нима не си чувал израза „покрай сухото гори и суровото“? Сталин знае всичко и е наясно със ситуацията с всичките й ексцеси. Стига за това! — внезапно сложи ръце на раменете на Кирил и надникна дълбоко в очите му: — А какво ще кажеш за малко полово отклонение?

Кирил се отдръпна смаян.

— Какво имаш предвид, Розенблюм?

Мрачновата усмивчица като че ли сянка на водно конче, блуждаеше по луничавото й лице.

— Просто леко физическо задоволяване. Нима не сме го заслужили след една седмица политическа просвета? Хайде, Градов, не бъди буржоазен глезльо! Виж, на хълма има барака. Отлично място за подобно нещо!

 

Изоставената барака изглеждаше непригодна дори за „подобно нещо“. През покрива прозърташе небето, бъчви с вода стояха върху изгнилия под. На вратата висеше ръждясал катинар, но не беше никак трудно да разместят дъските на стената и да влязат.

Цецилия делово се огледа и бързо намери по-сухо местенце, хвърли що-годе сухо сено, постла палтото си, смъкна палтото на Кирил, после също така делово си свали полата — под нея се оказаха малко отблъскващи лилави гащи до коленете, разкопча гимнастьорката си и се обърна към Кирил: „Давай, Градов!“

Кирил нищо не можеше да направи, беше сконфузен и нямаше никаква представа. Тя започна да измъква онова, което напълно го потресе — две големи като бели птици гърди. Откъде се взеха? Продължавайки да се усмихва, изцяло пое инициативата в свои ръце.

След като свършиха „лекото полово отклонение“, лежаха един до друг и гледаха през дупките на покрива, където все по-мътно тъмнееше лошото време. Замаян от потока нови за него емоции, Кирил прошепна:

— Ти… ти… ти си удивителна, Розенблюм… просто си чудо…

Цецилия седна, изкашля се като стара пушачка, белите птици неуместно се разклатиха, сякаш във вода под внезапния порив на вятъра, духна в мундщука на една цигара и попита насмешливо:

— Как така, другарю Градов, сте се изхитрили да запазите девствеността си до двадесет и осем години? — наведе се и зацелува Кирил с неочаквана нежност. — Е, добре дошъл в света на възрастните, професорски сине!

Изведнъж забеляза, че Кирил е зарязал любовната игра и с тревога се взира в нещо зад рамото й. Огледа се и тя и видя нечии очи, наблюдаващи ги от ъгъла, иззад натрупаните боклуци. И двамата скочиха.

— Кой се крие там? Излизай! — извика Кирил.

Очите изчезнаха. Той се втурна към ъгъла, разхвърля прогнилите бъчви и захвърлените хамути и измъкна от укритието му момченце на седем-осем години, вонящо и крайно изтощено. То се опитваше да се освободи, да се защити, замахваше, но силите му стигаха единствено да свие юмручетата си. Опита се и да хапе, но зъбите му оставиха върху ръцете на Кирил само слаби вдлъбнатини. Тези жалки опити да защити безпомощното си тяло пронизваха Кирил с остра, почти непоносима жалост.

— Келеш, защо надничаше?! — започна той страшно, но веднага млъкна и спря да дърпа момчето, а само го придържаше. — Какво правиш тук, момче? Как се казваш? Кои са родителите ти?

То отваряше уста, сякаш да закрещи, но викът му звучеше като шепот.

— Пусни ме! Кръвопийци, безбожници, мъчители! Поне ми дайте да умра! Не искам в Казахстан!

Накрая изгуби съзнание в ръцете на Кирил.

Когато той с момчето на ръце и мъкнещата се след тях Цецилия се появиха на главната улица на селото, операцията по товаренето на „социално чуждите елементи“ в камионите вече почти беше приключила. Червеноармейците като жътвари в края на добър работен ден почиваха до един плет, подхвърляха си шегички, деляха си тютюна. И Петя Птахин бе доволен: бе проверил списъците, всичко съвпадаше. Само дето несъзнателните женоря се държаха некоректно. Макариевна например заплашваше от камиона с юмрук и крещеше, че е антихрист.

— Не дрънкай, Макариевна! — добродушно й се скара Птахин. — Щом не е имало Христос, значи няма и антихрист.

— Чуваш ли, Градов? — разсмя се Цецилия. — Птахин се е разходил из Достоевски!

Комсомолецът се обърна, видя Кирил с момчето на ръце и щастливо ахна:

— Ама че сполука! Къде го хванахте, другарю Градов?

— Кой е? — попита Кирил.

— Че кой, ако не Митка Сапунов, кулашкото му семе! Мятайте го направо в камиона, другарю Градов. Наблъскано е до козирката, ама все някак ще натикаме един малчуган. Сърце да е широко, нали, жени?

— Къде са родителите му? — попита Кирил.

— Нали всички изгоряха! Видяхте пепелището, другарю Градов. Фьодор, бащата на Митка, отдавна беше казал, че по-добре всичко свое да изгори ведно със себе си и семейството си, отколкото да върви в колхоза. Точно другарите трябваше да дойдат за него с ордер, когато извърши вредителството. Чакайте да ви помогна, другарю Градов. Да напъхам Митка.

— Долу ръцете! — с неочаквана и за себе си заплаха в гласа си каза Кирил. — Забрави за това момче, Птахин. То ще дойде в Москва с мен и с другарката Розенблюм!

Комсомолецът пребледня от този обрат на нещата, нелепо се засуети, измъкна изпод колана си папчицата с връзки.

— Ама как тъй, другарю Градов? Тук са най-новите инструкции, а според тях всички кулашки елементи трябва да бъдат махнати оттук, без оглед на възрастта! Отиват в Казахстан за по-полезен живот! Май говорите нещо срещу инструкциите, другарю Градов. Не мога да разреша своеволия! Ще се наложи да сиг-на-лизирам!

Огледа се за командира на отряда, но той не се виждаше наблизо, а се страхуваше да хукне да го търси — да не би другарят Градов да се изпари с кулашкото семе. Кирил също бе обзет от известна паника. Неясно защо не можеше и да си представи, че ще се раздели с телцето, което висеше в ръцете му, слабо стенеше и скимтеше в полузабрава. Но ако в следващата секунда се появеше командирът на отряда, всичко щеше да бъде свършено.

Неочаквано се включи Цецилия, хвана комсомолския водач подръка, отведе го настрани, притискайки лакътя и китката му, облъхна го с женската си топлина.

— Другарю Птахин, някога хрумвало ли ти е, че не винаги може да си прав в своята интерпретация на класовата политика на партията? Нима никога не си страдал от недостатъчно образование? Мога да ти заема някои произведения на нашите велики теоретици. — От издутата си чанта измъкна няколко брошури и започна да ги напъхва зад колана му. — Тук са Зиновиев, Калинин, Бухарин, Йосиф Висарионович Сталин… Вземи ги, другарю Птахин, и се учи. Да се учим, да се учим и пак да се учим, както е завещал Владимир Илич!

Слисаният, благоговеещ Птахин се държеше за колана. Цецилия най-после го освободи от партийната си полупрегръдка и ласкаво го подбутна — хайде върви, учи се! В това време Кирил се отдалечаваше с Митя на ръце. Цецилия с широка партийна крачка пое след него.

След десетина минути покрай тях, ръмжейки, мина пропадащата в дупките и разплискваща локвите армейска колона. От камионите се носеха ридания и виене, които почти не се отличаваха от кравешко мучене.