Джек Слейд
Мустанги, убийци, Ласитър (3)

3.

Когато Ласитър отвори очи, беше сам в леглото. Слънцето беше изгряло. Беше го събудил някакъв шум. Отвън се чуваше конски тропот и неспирни плясъци с камшик.

Ласитър разбра, скочи от леглото и бързо се облече.

Фе беше оседлала черния мустанг. В джинси, тексаски ботуши и карирана риза, тя стоеше твърдо изправена върху този черен дявол, който като луд подскачаше с всичките си четири крака и при това непрекъснато се въртеше в кръг. Веднъж наляво, веднъж надясно. Но дори и това не можеше да му помогне. Не успяваше да свали крехката жена от гърба си. Често мустангът отхвърляше ездачката на няколко ярда над седлото и дългата й руса коса се развяваше на всички страни. Но тя отново и отново сядаше здраво на седлото и дори за момент не изгуби равновесие.

Ласитър усети как у него се надига уважение към тази жена.

— Ласитър! — извика Фелиситас. — Гредите на вратата!

Той разбра намерението й. Искаше да извади душата и на този мустанг. Изтича и свали гредите. Едва беше дръпнал и последната, когато Фе профуча с мустанга навън. Шибайки яростно с камшика великолепния див жребец, тя го подгони през долината. Ездачката правеше широки кръгове. По едно време изчезна зад платнищата, за да се появи след малко отново иззад кошарата. Фе стоеше като истински жокей на седлото, плющеше с камшика и викаше пронизително.

Галопът продължаваше през зелената клисура.

Фе устоя на дивата езда. Но не и мустангът. Това безкрайно учуди Ласитър. Най-накрая тя го подкара към кошарата и враният жребец вървеше укротен. Беше мокър от пот. И на този див жребец му бяха омекнали коленете!

Ласитър задържа коня, докато Фелиситас слезе. Тя свали седлото и пусна жребеца свободно в кошарата. Ласитър отново препречи входа с големите греди. Фелиситас едва си поемаше дъх, но беше щастлива. Той отиде при нея и сложи ръка на рамото й:

— Май си съсипана, а?

Тя весело се засмя.

— Ни най-малко!

— Учиш го на добри маниери — припомни й той нейните думи.

В сините й очи проблесна гордост.

Фе носеше ръкавици от светла свинска кожа с обърнати маншети. Ласитър свали ръкавицата и целуна пръстите й един по един. Тя го погледна и леко се изчерви, после бързо го целуна и влезе в колибата. Ласитър я последва. Той трябваше да продължи пътя си и сега обмисляше как да й обясни всичко. Но просто не намираше думи.

На печката вреше вода. Скоро аромат на кафе изпълни колибата. Ласитър се облече и събра нещата си. Когато излезе от стаята със седлото, преметнато през рамо, едва не се сблъска с Фелиситас. Тя го беше наблюдавала през открехнатата врата.

— Ласитър, ти си отиваш! — Разочарование прозвуча в гласа й.

Какво можеше да й каже? В този миг пред колибата тресна изстрел. Двамата стреснато се обърнаха към вратата и Ласитър пусна седлото на пода.

— Излизай, Ласитър! Знаем, че си вътре! — прозвуча мъжки глас.

Той погледна към Фе.

— Кой е този?

В очите й се изписа страх.

— Господи, ами братята ми? Как е дошъл дотук? Това е Уилям Ломакс, един от хората на Баримор.

Фе тръгна към вратата. Ласитър я задържа и я дръпна навътре.

— Не мърдай от мястото си! — пошепна й той. — Ако някой стреля, навеждай глава!

После отиде до прозореца и погледна навън.

Бяха осем мъже. Колибата имаше само един прозорец. Дявол знае колко души се бяха събрали от другата страна.

— Ласитър, излез доброволно! — отново извика гласът. — Иначе ще подпалим колибата…

Ласитър широко разтвори вратата и излезе на прага. С бърз и изпитателен поглед обходи събраните мъже.

Уилям Ломакс беше висок и силен мъж на около четиридесет години. Слабото му, прорязано от бръчки лице беше гладко избръснато. Носеше ботуши с дълги кончове и въпреки горещото лято беше облечен с дълго черно яке. С две ръце държеше уинчестъра си. Другите мъже също държаха пушките си готови за стрелба и насочени право към Ласитър.

— Какво има? — попита спокойно Ласитър.

— Шерифът иска да те види — отсече Уилям Ломакс. — Ти какво си мислеше?

— Говориш за Баримор? — уточни Ласитър.

— Баримор е шерифът. И не си въобразявай, че пълномощията на шерифа на Блу Уотър не стигат дотук. Законите на мистър Баримор важат дотам, докъдето стигат пушките му. — Той посочи мъжете около себе си. — Ето тия пушки. Сега ясно ли е?

По лицето му се виждаше, че е убеден в това, което говори. Ласитър не си правеше никакви илюзии. Осем души! Осем изстрела! Не беше малко.

Въпреки това не можеше просто да подвие опашка и да се остави да го хванат.

Явно беше сгрешил, че се стремеше да избяга от преследвачите си с надеждата да не стигат до открит сблъсък. Още в града трябваше да изстреля всичките си куршуми. Тази страна не прощаваше грешките, дори и най-дребните. Затова и подобна грешка трудно можеше да се поправи.

— В името на закона! Ласитър, ти си арестуван! — викна Ломакс и тръгна с отмерени крачки към него с насочен уинчестър. — Дай оръжието! — И протегна лявата си ръка.

Ласитър беше наясно, че трябваше да се действува бързо, ако иска да спаси живота си. Никога досега не беше се предавал без борба, беше използувал и най-малкия шанс да спечели играта.

Този път шанс му предостави самият Уилям Ломакс, който, нищо неподозиращ, пристъпи в неговия обсег на действие. Ласитър посегна с две ръце, дръпна пушката от ръцете на Ломакс, изтегли собствения си револвер и притисна дулото в корема му.

Ломакс за кратко време преодоля изненадата си. Но и това колебание беше достатъчно за Ласитър. Той хвърли пушката настрана, измъкна колта му от кобура и също го метна настрани.

Ломакс и физически се оказа по-слаб от Ласитър. Когато той го стисна с две ръце, съпротивата му бързо отслабна. Ласитър го обърна, сграбчи го за яката, насочи пистолета зад ухото му и пристъпи напред срещу другите мъже, които не смееха да помръднат. Всичко стана твърде бързо, а и никой не искаше да рискува живота на Уилям Ломакс.

— Още някой иска ли да опита? — Ласитър ги обходи с бърз поглед. Лицата на мъжете останаха безизразни, никой не се раздвижи.

— Тогава изчезвайте! Бързо към завоя! Ломакс ще остане тук.

Мъжете се поколебаха, но после отпуснаха оръжията си и потеглиха. Без дори да се обърнат назад, те мълчаливо и плътно един до друг заслизаха надолу в западна посока.

— Това няма да ти се отрази добре, Ласитър! На нея също — каза със скърцащ глас Ломакс.

Ласитър така трясна с револвера си по тила Ломакс, че той политна напред.

— Какво общо има тя? — попита сърдито Ласитър.

— Ти си търсен от закона — отговори Ломакс, надигна се на колене и разтърка тила си.

— Какво? Какъв закон? Само че ми отговори както трябва!

— Законът на мистър Баримор!

Ласитър се изсмя и отпусна револвера си.

— Изчезвай! И никога повече не се мяркай насам! Много здраве на Баримор! Ако продължавате да ме преследвате, ще се върна в Блу Уотър. А там и сто души като теб няма да могат да го защитят. Защото ще си взема верен приятел. — И Ласитър вдигна ръка с четиридесет и пет милиметровия пистолет. — Този!

— Нека онази курва вътре ти каже кое ще бъде по-добре за вас — предупреди го Ломакс.

Ласитър стреля и Ломакс се сви разтреперан, когато шапката му отлетя.

— Не смей повече да си отваряш устата, защото следващият куршум ще заседне три сантиметра по-ниско!

Уилям Ломакс хвърли към него поглед, пълен с гняв и омраза. Но насоченият револвер го укроти и той бързо стана, вдигна шапката си и се оттегли от полесражението. Хората му вече бяха изчезнали. Ласитър се загледа след него с присвити очи.

— О, Господи! — въздъхна зад него Фе. — Качили са се откъм каньона Хако!

Той се обърна към нея.

— Нали братята ми знаят, че съм тук! — извика отчаяно тя. — А това може да означава единствено, че са мъртви! — Фе скри лице в ръцете си и избухна в отчаян плач. — Боже Господи!

Ласитър я прегърна.

— Успокой се! Ще отидем да видим. Още нищо не се знае.

— Братята ми знаят, че съм тук! Никога не биха пропуснали Ломакс и хората му. Казах им какво щяха са сторят с мен Харалд Берл и Лаурел Джуд там долу на шосето, ако не беше се появил ти. Нали много добре знаят колко ме е страх от хората на Баримор!

Нищо не можеше да я успокои. Тя искаше веднага да оседлае мустанга, но Ласитър успя да я разубеди. Както предишния ден, той я взе пред себе си на седлото е тръгна след Ломакс и хората му, които вече бяха изчезнали между скалите.

Пътят водеше към изхода на зелената долина през тясна клисура със стръмни стени, които при навлизането в каньона все повече и повече се разширяваха, така че успяха да преминат на кон и последния стръмен участък. Ласитър усети миризма на изгоряло и измъкна уинчестъра от чантата на седлото, тъй като се опасяваше от нова среща с ония типове. Скоро обаче разбра, че това не беше миризма на лагерен огън.

Мирисът ставаше все по-силен и скоро стана непоносим. Сега вече Ласитър се убеди: миришеше на пожар. Ето че и Фе ужасено изпищя и посочи напред.

— Ранчото! Няма го вече!

Ласитър пришпори коня и напрегнато се огледа на всички страни. Вече и той започна да мисли, че братята на Фелиситас са намерили смъртта си.

Уилям Ломакс си е пробил път през каньона Хако с жестока борба. При това братята на Фе са претърпели поражение. Хората на Баримор са ги отстранили от пътя си. Друго обяснение не можеше да има.

Фе стоеше пред развалините на ранчото и тихо викаше братята си:

— Ори, Лем, къде сте? Ори, Ори, Лем, отговорете!

Ласитър спря до нея. Никъде не се виждаха човешки тела. Фе с мъка се извърна:

— Всички са изгорели в огъня!

— Не вярвам! — Той протегна ръка към нея. — Хайде да огледаме за следи.

Тя се втурна към него и се метна на седлото. Ласитър пришпори коня и се заоглежда на всички страни.

Къщата и стопанските сгради около нея бяха почти напълно опожарени. Ласитър поведе коня си из развалините. Натъкнаха се на конски трупове. Цяла дузина! Бяха простреляни от упор. Фе се извърна потресена.

Баримор беше използувал удобния случай да освободи за себе си каньона Хако.

Ласитър почти не се надяваше, че ще намерят братята живи.

Каньонът се простираше от изток на запад, прорязан от коритото на река Хако, която през този сезон беше доста плитка. На това място каньонът имаше ширина около две мили и беше изпъстрен на някои места от голи, а на други — от гъсто обрасли хълмове и могили. Скалните стени, които го обграждаха, бяха стръмни и високи около триста стъпки.

Внезапно две човешки фигури преградиха пътя им. Фе светкавично скочи от коня и, крещейки от радост, се спусна към тях.

— Ори, Ори — изпищя тя, хвърли се на вратата на единия мъж, разцелува го и изтича към другия.

— Лем! — извика отново и прегърна брат си с все сила.

Ори беше по-младият. И двамата бяха силни и яки светлокоси момчета. Носеха джинси, карирани ризи и елеци върху тях. Изглеждаха като работници в ранчо.

Ласитър слезе от седлото пред Ори, поздрави и понечи да му подаде ръка. Но мъжът не му обърна внимание. Ласитър се вгледа в него и видя недоспало, изтощено и сбръчкано от умора лице.

— Ти ли си Ласитър?

— Да — ухили се Ласитър. — Точно така!

— Лем, той е! Това копеле тук е Ласитър! — извика Ори.

Лем обгърна Фе с ръка и тръгна с нея към тях.

— Това е Ласитър! — разгневи се още повече Ори. — Вярно е, значи. Той е бил горе при сестра ни. Фе! Какво означава това? Да не би двамата да сте спали заедно?

— Ори! — извика смутено Фе.

Ори протегна ръка и посочи към ранчото.

— Ето, виж какво ни струваше това! Ония кучи синове подпалиха дома ни, защото не можаха да уловят тоя тип. Бихме се, за да те защитим. Сега схващаш ли какво си сторила? Вече си мисля, че и долу на шосето е било точно обратното.

— Не, Ори, не! — изплака Фе, изтича при него и се хвърли на гърдите му. — Не! Не бива да говориш така. Ори! — Заудря с юмруци по раменете му, но той изруга и я отблъсна от себе си, с очи, впити в Ласитър.

— Ти си я направил курва! — произнесе задъхано Ори. Беше толкова разгневен, че едва говореше. — Е, нищо. Но нас, нас ни разори, копеле такова!

— Я по-кротко — отговори Ласитър и отбранително вдигна лявата си ръка. — Напротив, аз предотвратих опасността Фе да бъде…

Но не успя да продължи.

Потърси Лем с очи, но видя Фе да лежи на земята. Това отклони вниманието му за момент. Въпреки това усети, че Лем се е промъкнал покрай коня му, защото забеляза сянката му. Но беше късно — той дори не успя да вдигне ръка, за да се защити. Лем го улучи с дръжката на уинчестъра право в тила. Ласитър чу само писъка на Фе и после всичко потъна в мрак.