Джек Слейд
Мустанги, убийци, Ласитър (10)

10.

Най-после Фе отново се засмя!

Тя премина в буен галоп покрай Ласитър и когато за миг го погледна усмихната, той разбра, че е спечелил.

Фе искаше да се самоубие. След ужасните преживявания в ранчото на Баримор не й се живееше повече. Увещанията не помагаха. Най-после на Ласитър му хрумна да обърне коня си и през каньона Хако да се изкачат в Долината на мустангите, при любимите й животни. Той мислеше да я отведе в ранчото на Стен Брукър, където смяташе, че съдията е на сигурно място. Според него Фе също щеше да бъде добре там. Но все пак оставаше страхът, че тя може да се самоубие, да си пререже вените, да се застреля или пък да се хвърли от някоя скала веднага, щом той си тръгне от ранчото. Слава Богу, това време отмина. Тя отново се превърна в онова младо и невинно момиче, с което се беше запознал неотдавна.

През всичките тези дни той не я докосваше. Дори нито веднъж не я целуна. Тя трябваше да забрави случилото се. Ласитър се страхуваше, че дори една нежна прегръдка ще събуди отново страшните спомени.

Той пришпори жребеца си. Чу тропот на копита, който се приближаваше. Осем мустанги препускаха диво към тях. Един кон, четири кобили и три жребчета. Гонеше ги Фе. Тя насочи мустангите право към тесния процеп между вдигнатите платнища. Протегнали стройни шии, мустангите бързо се приближаваха. В този момент жребецът като че ли почувствува капана! Той изцвили и се опита да избяга.

Ласитър пришпори коня си и пронизително изкрещя. Мустангът веднага се върна в стария път, вмъкна се в тесния процеп и попадна в капана.

Фе избърза след тях, вдигна високо ръка, нададе победоносен вик и изчезна между опънатите платнища.

Ласитър навлезе с коня си в тесния процеп. Фе вече беше слязла и поставяше напречните греди по местата им. Мустангът и малкото му стадо се бяха скупчили в средата на кошарата и безпомощно се оглеждаха, Фе се покатери по напречните греди и седна на най-горната.

— Виж, Ласитър! Само ги погледни! Не са ли прекрасни? — извика щастливо тя.

Той спря до нея и скришом погледна скъпото лице, поруменяло от лудата езда. Чертите на лицето й бяха напрегнати, но блестящите й очи ясно показваха, че е щастлива и че е забравила. Поне сега, в този момент.

— Ще ги обяздим, Ласитър, а жребчетата ще отведем в каньона Хако. — И тя изгледа Ласитър с гордост. — Днес ще ги оставим тук, без да им даваме нито храна, нито вода. А утре…

Това беше следващият проблем, който непременно трябваше да бъде разрешен. Какво ще стане утре с конете? Той и Фе не можеха да останат по-дълго нито в Долината на мустангите, нито в каньона Хако. Съгледвачите на Баримор бяха по петите им. Вече се беше преборил с трима от тях. Беше убеден, че Баримор отдавна знае къде да ги намери.

Но как да обясни на щастливото момиче, че трябва да изоставят мустангите! На всяка цена трябваше да отведе Фе у семейство Брукър, за да може да залови Баримор и да го изправи пред съда. За това не му стигаха само две здрави ръце. Беше просто невъзможно едновременно да се грижи за Фе и да я закриля. Като си тръгнат от Долината на мустангите, незабелязано от нея ще махне гредите на входа към кошарата. Така мустангите сами ще намерят пътя към свободата.

— Трябва да потърсим семействата на Ори и Лем — каза Фе. — Момчетата са вече почти мъже и ще ни помагат.

Още един проблем! Жените и децата на Парсънови бяха напуснали каньона Хако и Фе изобщо нямаше представа къде са отишли и към кого са се обърнали в отчаянието си. Сигурно са научили, че мъжете им са били застреляни при опит за бягство.

Ласитър смяташе да решава проблемите един по един. Първо ще освободи мустангите, тъй като няма кой да се грижи за тях. После ще скрие Фе на сигурно място, за да има свобода на действие. А щом Баримор се озове в затвора в Санта Доминго или в някой друг град, той може да вземе Фе и заедно да потърсят снахите й.

Фе беше щастлива и не можеше да се нагледа на конете. Как да я накара да слезе от оградата! Не му се искаше да споменава за Баримор, а още по-малко за шайката му! Нищо чудно да предизвика нов шок у Фелиситас, колкото и спокойна и радостна да беше в момента.

— Тук слънцето е много силно, нека отидем на сянка — каза накрая той и се наведе да вдигне юздата на коня й.

— Почакай малко! Толкова са хубави! Я виж, жребчетата вече преодоляха уплахата си — каза замечтано тя.

Не му се мислеше за това сега. Огледа се изпитателно наоколо. Платнищата му пречеха да вижда надалече.

— Знаеш ли какво? Ще им измисля имена! — каза Фе, все още напълно завладяна от гледката на уловените мустанги.

— Много добре, утре ще ги напоим, ще ги нахраним и ще ги кръстим. Сега обаче помисли най-после и за мен! Гладен съм като вълк.

— Господи! — сепна се тя. — Съвсем забравих. И аз съм гладна.

Тя най-после скочи от оградата, хвана се за рамото на Ласитър и ловко се настани на коня му. Засмя се, притисна се до него и нежно потърка носа си в неговия.

— Яденето отдавна е стоплено, знаеш ли? — Тя го целуна и се отпусна в прегръдката му.

Ласитър беше трогнат. Той пришпори жребеца си и поведе нейния кон за юздата. Фе беше щастлива от сполучливия лов. А в какво състояние беше, когато я измъкна от ранчото на Баримор! Но не трябваше да мисли вече за това. Ласитър се зарадва на идеята си да доведе Фе в Долината на мустангите.

Конете преминаха опънатите платнища и излязоха на открито. Изведнъж Ласитър спря. Върху красивото лице на Фе падна тъмна сянка, щом съзря застаналите пред колибата мъже.

— Ласитър, ако само някой от тях ме докосне… ще се убия, ще се застрелям! — изплака тя и скри лице на гърдите му.

— Не, за Бога! — изскърца със зъби той. — Няма да убиеш себе си, а копелето, дето иска да ти причини зло. И то сега, веднага!

Тя се сви в него, без да поглежда натам. От колибата излезе Логан Баримор. Кръглата му плешива глава блестеше на слънцето.

— Ласитър, време е да се предадеш — извика гръмко той. — Признай, че си победен. А и жената с теб също е наша.

Ласитър изпитателно се огледа. Двадесет мъже бяха насочили оръжията си срещу него и Фе. Ето това беше най-противното! Фе седеше пред него, тя щеше да получи всичкото олово в тялото си.

Трябваше много добре да претегли всичко, защото беше ясно, че ако се предаде, с него е свършено.

Не, по дяволите! Никога досега не се беше предавал без борба, ако имаше дори най-малък шанс да победи.

— Внимавай, моето момиче — пошепна той. — Дръж се здраво за мен! Ще се спусна на земята и бързо ще се скрием зад платнищата!

— О, Ласитър! — въздъхна уплашено тя и се долепи за него.

— Да, уловихте ме — каза високо Ласитър. — Но дали ще можете да ме задържите, проклети кучи синове!

Ласитър беше бърз като светкавица. Хвърли се заедно с Фе назад от коня, претърколи се настрани, скочи на крака и гръмна два пъти. Барутният дим прикри отстъплението му. Само две крачки — и двамата бяха зад платнищата.

Благодарение на бързата си реакция, Ласитър успя да изненада Баримор и неговата банда убийци.

Стана още едно чудо!

Подплашени от гърмежите, конете им подскочиха, а кафявият жребец на Ласитър се извърна и се втурна след господаря си.

Ласитър не се поколеба нито секунда. Това беше истински шанс! Близо до колибата нямаше коне. Бързо се метна на седлото заедно с Фе, и с десния си крак изрита напречните дъски от входа на кошарата.

В див галоп кафявият жребец излетя навън. Ласитър го пришпори направо през долината, като внимаваше да остава скрит зад платнищата.

Зад него се чуха крясъци. Профучаха няколко куршума, но с увеличаване на разстоянието тропотът на копитата заглуши всички други шумове. Ласитър направи голям завой и подкара коня надолу в каньона Хако, за да избегне стръмната пътека през планинските хребети и зъбери. Слънцето остана зад него, когато пресече скалистите места и слезе в каньона.

Те трябваше да тръгнат на изток, към Рио Гранде, но той потегли на запад, за да заблуди преследвачите си. Слънцето беше почнало да залязва, но още дълго време щеше да е светло. Въпреки всичко Ласитър се надяваше, че ще се отърве от преследвачите си, когато навлезе в каньона. През нощта щеше да направи завой и да се насочи обратно на изток. Щом скрие Фе в ранчото на Брукърови, ще се върне обратно и тогава Баримор и хората му ще има да се чудят!

Но в този момент ги сполетя беда. В пресъхналото корито на Рио Хако, още преди да бяха излезли от каньона, конят им мина близо до една изтегнала се на слънцето, задрямала или дебнеща плячката си гърмяща змия. Влечугото изхвърча като стрела напред и едва в този момент останалите го забелязаха. Ласитър моментално изстреля четири патрона и разкъса змията на парчета. Въпреки че беше реагирал бързо, кафявият жребец изцвили глухо и мъчително, разкрачи крака и спря.

Ласитър и Фе скочиха на земята. Момичето се уплаши, когато чу внезапно револверните изстрели. Сега пронизително изпищя при вида на разкъсаната змия.

Четири изстрела! Това беше съдбоносна грешка. Преследвачите сигурно щяха да загубят следата в сухото и каменисто речно корито, но вече знаеха посоката.

Ласитър обряза раничката от змийското ухапване и изсмука кръвта, но жребецът падна на задните си крака, свлече се и бавно се повали настрани. Ласитър се надигна и изруга. Фе отиде при него и сложи ръка на рамото му. Тя добре разбираше какво означава и за двамата смъртта на коня. Колкото и необятен да беше каньонът, нямаше как да се измъкнат пеш, ако преследвачите им бяха на коне.

Ласитър преметна седлото през рамо, взе уинчестъра и торбата с провизии. Внимателно се огледа наоколо. Баримор и хората му бяха чули изстрелите и бързо се приближаваха, както личеше по тънкия облак прах, който се издигаше зад сухите храсталаци.

Ласитър стисна здраво ръката на Фе и двамата излязоха от коритото на реката. Едва след като се бяха изкачили доста високо, той с един изстрел освободи кафявия си кон от мъките и спести на Фе тъжната гледка. Тя вдигна очи чак когато продължиха пътя си. Облакът прах се виждаше все по-наблизо.

Не след дълго се чу и тропот на копита, макар все още твърде слаб. Двамата се затичаха да намерят прикритие. Още преди това Ласитър беше открил скали, гъсто обрасли с растителност. Те предлагаха добро укритие, но все пак бяха твърде мизерно място за отбрана срещу двадесет въоръжени мъже. Ласитър не си правеше илюзии по този въпрос.