Джек Слейд
Мустанги, убийци, Ласитър (9)

9.

Логан Баримор пламна, скочи от стола и гневно размаха ръце:

— Ломакс, като те слушам, съм убеден, че нещо трябва да се направи, и то бързо! Две дузини мъже не могат да опазят една жена и всичките бездействуват, само защото един-единствен мъж се появява изневиделица в ранчото. Това вече преля чашата! Един-единствен мъж, и ви предупредих да внимавате за него! А ето че този кучи син нахлува в къщата ми, която изобщо не познава, намира жената и офейква с нея. И не само това! На всичкото отгоре двамата изчезват безследно. Кажи ми само за какво ви плащам!

Гласът му пресекна от гняв. Обля се в студена пот и се отпусна в креслото.

— Вече знаем как Ласитър е влязъл в ранчото — обясни Уилям Ломакс. — Принудил е Джак Бенет да му покаже пътя и когато…

— Ти ми кажи за какво ви плащам! — прекъсна го Баримор.

Ломакс отвори уста да каже нещо, но бързо се отказа.

— Виждаш ли! — ядосваше се все повече и повече Баримор. — Не можеш да ми отговориш! А и аз направо нямам думи! Иди да съобщиш на хората ми — половината са уволнени, а другата половина ще получават половин заплата до второ нареждане.

Уилям Ломакс го изгледа неразбиращо.

— Сър! Поне не точно сега, когато все още не сме заловили Ласитър!

— За съжаление си прав — промърмори Баримор и махна с ръка.

— Правим всичко, което е по силите ни, за да открием тоя кучи син! — увери го Ломакс.

— Къде са следотърсачите?

— Още са в ранчото, оглеждат всеки сантиметър. Наистина всеки! Убеден съм, че ще открият следата, и когато най-после я намерят…

— Ако!

— Стендинг Рок е толкова обширен, че трудно може да се открие нещо — припомни му Ломакс.

— На всичкото отгоре успя да укрие и съдията! — изръмжа Баримор, загледан втренчено в плота на масата. — А сега пък изчезна с оная женска. Къде е Нат Хазард? Този негодник е бил подведен от Ласитър, както ни разказа Бенет. Как е успял Ласитър да го привлече на своя страна? Такъв мъж като Нат Хазард! Ломакс, така ще изгубим още много хора и някой ден те ще се явят като свидетели срещу нас, ако не успеем колкото се може по-бързо да премахнем онова копеле.

— Само да намерим следата и веднага ще го заловим! Можете да бъдете сигурен в това, сър!

— Не, не ми се вярва, че скоро ще го хванете — каза ядосано Баримор. — Изпрати някого при Даунуей. Нека дойде при мен. Веднага!

— Даунуей? Какво искате от него?

— Старият Даунуей е един от тези, които най-добре познават нашите места и хората, които живеят по тях. Побързай и прати някого от мъжете! Предполагам, че Даунуей ще ни подсети къде бихме могли да намерим съдията Сидни.

— Съдията има сестра в Ню Йорк — каза Ломакс и тръгна към вратата. — Тя е единствената му роднина. Не вярвам Даунуей да ви каже нещо повече.

Мак Даунуей беше на седемдесет години. Беше нисък, слаб и ходеше силно приведен. Той познаваше не само земята и хората. Допреди няколко години беше отговарял за домакинството в къщата на съдията. Хванал с лявата си ръка шапката и притиснал с нея дясната, която силно трепереше, той слезе в офиса и леко се поклони.

— Викали сте ме, сър. С какво мога да ви услужа?

— Ти живееш при дъщеря си, Даунуей — посрещна го Баримор. — Така ли е? Как я карате?

— Бедни сме, мистър Баримор.

— И аз така чух! — Баримор извади банкнота от сто долара и я размаха. — Виж това! Ще ти го дам, ако ми помогнеш. Съдията изчезна. Страх ме е, че се крие някъде. Би ли могъл да ми дадеш идея къде да го търся?

— Крие ли се? Защо да се крие?

Баримор и Ломакс се спогледаха. Ломакс беше влязъл след стареца и беше затворил вратата.

— И аз това се питам, старче. Защо се е скрил? Щом го намерим, смятам, че ще ни разкаже всичко. Но непременно трябва да го открием. Къде би могъл да бъде? — Баримор вдигна отново ръка. — Само не ми говори за сестра му в Ню Йорк, със сигурност не е там.

Старецът се ухили:

— Не е ли? Аз си мислех, че е точно там. Нали казахте, че се е скрил?

— Има си причини да е наблизо — някъде между нашия град и Рио Гранде. Човек като съдията все трябва да има някъде приятели.

Даунуей махна с ръка.

— Всички измряха! Пекарят и дърводелецът, които заедно с него бяха първите…

— Даунуей, не говоря за Блу Уотър! Предполагам, че се е приютил в някое ранчо или ферма. Вече от много години е съдия. Сигурно има доста хора, които са му задължени.

— Дори от следващото поколение — добави Уилям Ломакс. — Ако някой помогне на баща ми да се измъкне от неприятно положение, аз ще съм му благодарен до края на дните си!

Даунуей потърка чело.

— Старият Брукър му беше добър приятел — рече най-после той.

— Банковият счетоводител Брукър?

Старецът кимна.

Баримор извъртя очи.

— Нали ти казах, никой от града не ме интересува.

— Старият Брукър вече от няколко години е в гробищата — продължи Даунуей и притисна силно дясната си ръка, която трепереше. — Но синът му е жив. При един спор за водно право със съседа му съдията се произнесе в негова полза. Съседът вече го няма. Синът на Брукър изкупи и неговата земя и днес е господар на голямо ранчо близо до Санта Доминго. Доколкото знам, отглежда свине или овце, нещо такова.

— Свине? — Баримор отвратен изкриви лице. Свинското месо идваше на мода. Само като си помислеше за това и стомахът му се преобръщаше. Тази мода бяха донесли преселниците от Европа и тя постепенно се разпространяваше навсякъде в щатите.

— Искате ли да знаете още нещо, мистър Баримор? Или мога вече да получа стотачката?

Баримор му даде парите и го пусна да си върви.

— Санта Доминго — това не е ли твърде далеч? — попита Ломакс. В гласа му се четеше съмнение.

— Дотам са два дни път на кон.

— Ласитър отсъствува доста дълго време — подхвърли Баримор. — Няколко дни! Вземи една дузина мъже и не щадете конете!

— Една дузина ли? Как ще ги събера толкова бързо?

— И преди всичко Бенет! Този тип познава документите и ще ти каже дали всичко е вътре, ако откриете съдията в онова ранчо. Свине! Как могат изобщо да го помислят!

— Печелят се добри пари.

— Не може за пари да се прави всичко — Баримор поклати глава с отвращение. — Възможно ли е да се яде животно, което мирише толкова лошо?

— Свинята вони, защото я отглеждат в кочина, а не навън сред природата. Свинете се движат колкото се може по-малко, за да натрупат сланина. То е като с мечата шунка — тя е най-тлъста след зимния сън и тогава е най-вкусна.

— Като те слушам какви ги дрънкаш, ми идва да се прекръстя три пъти от благодарност, че съществуват говедата! Хайде, тръгвай, и не забравяй за Бенет!

— Първо да видя колко мъже ще се съберат — каза Ломакс и бързо излезе.

Баримор се изправи и отиде до прозореца. Той скръсти ръце и се загледа надолу по Мейн Стрийт. Всъщност нямаше нищо особено за гледане. Животът си течеше, както винаги досега. Той погледна към канцеларията. Новият помощник-шериф, когото беше назначил, стоеше облегнат на вратата и изглеждаше доста отегчен. Този човек беше на служба при него едва от няколко седмици и Баримор почти не го познаваше, но Ломакс беше гарантирал за него.

Баримор неволно се сети за Нат Хазард. Това невярно копеле! Какво ли беше накарало тоя тип да го очерни пред съдията и после да побегне презглава? Най-добре да го потърси и като го доведат в Блу Уотър, да го покаже за назидание пред всички!

Но сега си имаше други грижи.

Трябваше да намери съдията и на всяка цена да залови Ласитър. Този кучи син щеше да го тормози, докато е жив. А той можеше да предизвика съдебен процес във всеки град. Само трябваше да се намери някой, който да го предаде в ръцете на закона.

Ласитър беше успял да измъкне Фелиситас Парсън от неговото собствено ранчо, въпреки че я пазеха денонощно — дори самият той не беше така добре охраняван. Ами ако Ласитър реши да го отвлече от търговската му кантора и да го откара в Санта Доминго или някъде другаде, където ще го изправят пред съда?

По челото му изби студена пот. Скоро се върна Уилям Ломакс и съобщи, че след един час ще потегли с единадесет мъже. Баримор реши да тръгне с тях.

— Нека оседлаят коня ми! Аз ще бъда дванадесетият и така ще станем точно една дузина.

— Четири дни ще бъдем все на конете, сър!

— Оня тип в канцеларията е добър момък, нали?

— Джо е мексиканец, сър. Но е най-добрият и сигурен омбре, когото познавам.

Баримор насочи към него показалеца си.

— Ще ти припомня това, ако в града се случи нещо!

След един час Баримор и Ломакс напуснаха града начело на дружина мъже. Яздеха плътно един до друг, стреме до стреме. Копитата на конете им отекваха в къщите по Мейн Стрийт. Хората спираха и дълго гледаха сред ездачите. Всички бяха наясно, че с някои от тях ще се случи нещо лошо. Често бяха виждали подобни неща — Баримор и хората му потегляха някъде и половината оставаха да лежат на пътя.

Мъжете потеглиха на изток. Когато започна да се свечерява, спряха да нощуват в една горичка. Още преди изгрев слънце бяха отново на конете. Доста преди Санта Доминго срещнаха волска кола, карана от млад мъж. От него узнаха къде е ранчото на Брукър. Баримор с облекчение научи, че собственикът на ранчото отглежда крави, а не свине.

— Е, значи са поне наполовина цивилизовани хора — промърмори той под носа си.

На здрачаване стигнаха ранчото. В къщата вече бяха запалили лампите. Плачещи върби ограждаха входната алея. Баримор накара хората си да слязат от конете под прикритието на дърветата. Обкръжиха къщата от всички страни и Баримор влезе вътре с още четирима мъже. Той блъсна вратата и се втурна в салона заедно с придружителите си.

Събрани около голяма маса, мъже, жени и деца ядяха вечерната си супа. Всички се изплашиха, когато Баримор и въоръжените мъже около него нахлуха през портала.

Централното място беше заето от мъж на 40 години, висок и широкоплещест. До него седеше съдията. Лъжицата се изплъзна от пръстите му и падна на масата. Лицето му пребледня.

Докато мъжете пазеха с пушките си хората на масата, Баримор отиде с тежки стъпки при съдията и опря дулото на уинчестъра си в рамото му.

— Мистър Сидни! Ваша светлост — произнесе подигравателно той.

Старият мъж, макар и малко сковано, се надигна с достойнство.

— Не! — каза решително той. — Няма да се върна с вас! Във всеки случай, не доброволно. Ще се подчиня на по-силния.

Баримор го блъсна с пушката си и изръмжа.

— Не така, Сидни! През цялото време те котках и галех с перце. И това ти е благодарността! Не на мене тия! Имаме нужда от съдия в Блу Уотър. Трябва да се обеси един конекрадец на име Ласитър. Хайде, тръгвай и вземи всичко със себе си!

— Протестирам!

Баримор се обърна към мъжа, който седеше в центъра на масата:

— Вие ли сте собственикът на ранчото?

— Да, разбира се! — отговори гневно мускулестият мъж. — И не мога да си спомня да съм ви канил в къщата си, вас и вашите хора.

— Не е и нужно — отговори сухо Баримор. — Ние се самопоканихме.

Стен Брукър понечи да каже нещо, но се отказа и замълча.

— Чуйте ме добре, мистър Брукър! — продължи Баримор. — На масата има жени и деца. Затова предлагам да преговаряме мирно.

— Това е нечувано! — ядоса се мъжът. — Да знаете, че ще съобщя на шерифа в Санта Доминго.

— Не правете това, Стен! — намеси се съдията. — Дръжте се настрана. Най-добре е да забравите цялата тази история.

— Много умно! — потвърди Баримор. — Това е добър съвет, мистър Брукър!

Съдията го изгледа напрегнато.

— Знаете какво най-много искам да получа — продължи хладно Баримор.

Сидни пое дълбоко въздух.

— Вървете пред мен! — заповяда Баримор. Опасявайки се за живота на хората, съдията стана и отведе мъжете в стаята си. Вече беше забелязал Джак Бенет и му беше ясно защо Баримор е взел със себе си точно него. Всички документи се намираха в стаята, която Стен Брукър му предостави, докато трае престоят му в ранчото. Документите стояха на масата. Баримор започна да ги прелиства, а Бенет надничаше през рамото му. Мъжете насочиха пушките си към съдията.

Баримор се обърна към Бенет и той кимна.

— Всичко ли е тук? — попита с недоверие Баримор.

— Всичко! — потвърди Джак Бенет.

Баримор му подаде папката.

— На всеки, който се е подписал под тия листа, ще натъпчем показанията в собствената му уста! — изръмжа сърдито той. После се обърна към съдията. — А аз ви уважавах, мистър Сидни! Плащах ви богато и пребогато, докато вие зад гърба ми…

Шерифът не можа да продължи. Гласът му секна — колкото от гняв, толкова и от безкрайното разочарование. След малко отново заговори:

— Никога не сте ми казвали и дума за това! Действували сте зад гърба ми! Ще накарам да ви отнемат титлата, мистър Сидни!

Съдията упорито мълчеше.

— Ще го върнем с нас, в Блу Уотър! — заповяда Баримор.

Мъжете обградиха съдията и го подкараха към вратата. Когато се върнаха в салона, голямата маса беше празна. Мъже, жени, деца — всички бяха изчезнали.

Баримор тръгна по-бързо. Мъжете и съдията го последваха. Джак Бенет вървеше последен с папката под мишница и с револвера в ръка. Смрачаваше се. Уилям Ломакс свирна с уста и всички хукнаха към конете си.

— Спрете, мистър Баримор! — прозвуча внезапен глас. — Точно на мушката ми сте! Върнете съдията Сидни или ще натисна спусъка!

Мъжете залегнаха. Баримор спря вцепенен.

Стен Брукър стоеше вдясно от вратата с насочена пушка, готова за стрелба. Зад всеки прозорец проблясваха дула на оръжия.

Уилям Ломакс бързо разбра, че няма да се измъкнат лесно, тъй като никой от мъжете няма да се осмели да стреля, докато животът на Баримор е в опасност. Затова той блъсна шерифа на земята и изпразни пушката си в посока към къщата.

Загърмя от двете страни. С трясък се чупеха стъкла. Вдигна се пушилка. Трима мъже паднаха на земята. В къщата също имаше ранени, годните да държат оръжие бързо намаляваха. Джак Бенет и още неколцина обградиха съдията и изтичаха наведени към конете, за да се прикрият зад тях.

Баримор се обърна по корем и бавно се изправи на колене. Стрелбата пак се усили. Отвсякъде гърмеше и трещеше. Ехото отекваше в сградите и се отразяваше В близките хълмове.

Скоро обаче безредната пукотевица утихна. От къщата вече никой не стреляше. Хората на Баримор също прекратиха огъня. Той самият стоеше на колене, с празна пушка в ръце. Обзе го ярост. Но преди да даде заповед да се поднови стрелбата, към него се наведе Уилям Ломакс.

— Да се измъкваме! Свършено е с тях! — каза той.

Баримор го изгледа страшно.

— Онова копеле вътре искаше да ме убие!

— Само жените и децата са останали живи — предупреди го Ломакс.

Баримор скочи яростно на крака. Видя Джак Бенет и още неколцина мъже, изправени в кръг около съдията, който лежеше на земята. С две крачки Баримор се озова при тях. Мъжете почтително се отдръпнаха настрани.

— Сигурно ония отвътре са го улучили — рече един от тях.

Баримор се наведе. Старият съдия беше тежко ранен. Нощта настъпваше и трудно можеше да се разбере дали още диша, или вече е мъртъв.

Баримор се обърна в посока към къщата и вдигна юмрук:

— Те са виновни за всичко — нека тежи на тяхната съвест! На конете!

Оставиха съдията да лежи на земята и бързо потеглиха. Взеха тримата мъртви заедно с конете им. Яздиха до полунощ, после се отбиха от шосето и ги погребаха.

На светлината на напаления огън Баримор дълго чете уличаващите го документи. Прочете неща, които отдавна беше забравил, и такива, които едва си спомняше. Колкото повече четеше, толкова повече се вбесяваше. Ще ги научи той тия кучи синове, дето се бяха продали и го обвиняваха в престъпления! И в ада щяха да се проклинат, че са се осмелили да се изправят срещу него!

Нат Хазард, комуто толкова се доверяваше, беше най-голямата свиня от всички. Нека само залови Ласитър, и ще се заеме с това копеле. Баримор остави документите и се загледа в пламъците. Огънят догаряше.

Изведнъж той като че ли взе решение. Хвърли в огъня папката с обвиненията и свидетелските показания и тя бързо лумна с ярък пламък.

Срещу него седеше Уилям Ломакс. Той вдигна очи и въпросително го изгледа.

— Запомних имената на всички негодници — проговори глухо Баримор. — На всички! Първо ще хванем оня плъх Нат Хазард. Но сега е важно да премахнем Ласитър!

— Убеден съм, че междувременно съгледвачите са намерили следата — каза Ломакс.

— Ако не, още отсега смятай, че съм ги изхвърлил! — подметна хапливо Баримор.

Пламъците бавно гаснеха. Хартията се овъгли, пепелта се пръскаше с прашене.

Всички мъже отдавна спяха. Уилям Ломакс също се изтегна на земята. Само Баримор остана да седи неподвижно през цялата нощ, докато не пукна зората. Когато първите се надигнаха, той седеше там като сянка, останала от нощта.

Потеглиха рано. Бяха минали вече доста път, когато изгря слънцето. Небето беше стоманеносиньо. Никъде не се виждаше облаче. Денят обещаваше да бъде горещ. Въпреки това мъжете, подканяни от Баримор, не щадяха конете си.

Омразата на шерифа все повече се разгаряше. Искаше му се колкото се може по-скоро да тегли куршума на Ласитър, за да се заеме с негодниците, които съдията беше накарал да свидетелствуват срещу него. Щеше да ги излови един по един и да им поиска сметка. Ах, как щяха да крещят и да тракат със зъби тия предатели!

По обед спряха при един поток да напоят конете. Веднага след това продължиха пътя си. Мина пладне, слънцето залезе, започна да се смрачава. Мъжете напрегнато се вглеждаха да видят светлините на Блу Уотър. Когато най-после стигнаха града, беше тъмно като в рог. Горяха само няколко улични лампи. Светеха единствено прозорците на търговската кантора.

Голямата входна врата беше отворена. Мъжете отидоха отзад да разседлаят конете си. Само Баримор слезе пред парадния вход. Джак Бенет отведе коня му.

Докато мъжете се занимаваха с конете, задната врата се отвори. Лъч светлина прониза тъмнината и в задния двор се появи Ернесто.

Той беше стар мексикански бандит, който през 1848 година беше защитавал родината си, а по-късно се сражаваше ту на страната на въстаниците, ту в кирасирския полк на императора. После се беше прочул с делата си, докато земевладелците не го изгониха. С последните си верни хора успя да избяга от Мексико и да тръгне нагоре по Рио Гранде. В Албукерк срещна Баримор, който търсеше тъкмо такива като него. Без корен, без хляб и без пари, мъжете приеха предложената им работа и изгониха стадата от пасищата на един едър земевладелец, който фалира. Благодарение на тия мъже, Баримор успя да се справи с него. Сега от цялата дива орда мексикански скитници бяха останали само старият Ернесто и Хосе, който от няколко дни беше назначен за помощник-шериф.

Мексиканецът беше отличен следотърсач. Затова Уилям Ломакс бързо хвърли юздите на коня в ръцете на един от другарите си и отиде при мексиканеца.

— Какво има, Ернесто? — попита той.

— Открихме негодника — отговори мексиканецът. — Сега е в Долината на мустангите и лови диви коне.

— Какво?! — при вестта за подобна наглост Ломакс остана без дъх.

— Открихме следите на Ласитър на запад от ранчото. Сега е горе в каньона Хако.

— Защо не го застреляхте веднага? — поиска да узнае Уилям Ломакс.

— Бътс се опита, а Неш и Катър също поискаха да му теглят куршума още първия път. Погребахме Бътс при Чинебето, а Неш и Катър лежат край Бъкс Стор. Без да обкръжим както трябва долината, няма да успеем да пипнем това куче. То има очи и на гърба си. А и…

— Колко от нашите са там горе? — прекъсна го Уилям Ломакс.

— Двама! Не го изпускат от очи.

— Ние яздим пряко сили, а този гад… Диви коне! — Грамадният, въоръжен до зъби мъж, поклати глава и потегли с тежки стъпки към къщата, като дръпна след себе си и стария мексиканец.

— Мистър Баримор! — извика гръмко той. — Мистър Баримор!

Логан Баримор се наведе над парапета и погледна надолу към големия салон. Стълбището беше слабо осветено и почти не го виждаше в тъмното.

— Хванахме го! — извика Ломакс, вземайки по три стълби наведнъж. Мексиканецът едва успяваше да го следва. Задъхани, двамата достигнаха горния етаж.

— Пипнахме го! — извика още веднъж той и тупна мексиканеца по рамото. — Нашите хора са намерили следата на Ласитър западно от ранчото. В момента той се намира в Долината на мустангите и лови диви коне.

Логан Баримор се взря в единия мъж, после в другия и само каза:

— Диви коне!

— Си, сеньор! — отговори Ернесто. — Видях го със собствените си очи!

— Горе останаха двама от нашите — добави Ломакс.

— Диви коне! — Баримор се втренчи в помощника си. — Да не си е загубил ума?

Ломакс сви рамене. Шерифът се обърна към стария мексиканец, като си пое въздух бавно и дълбоко. Мексиканецът поклати глава.

— Не съм пиян, сеньор! Видях го. С момичето ловят мустанги. И аз не знам какво му е станало…

— Потегляме утре на ранина — отсече Баримор, обърна се и тръгна към стаята си. — И тежко ви, ако…

Той не довърши, но беше ясно — или те, или Ласитър.

Баримор така тръшна вратата след себе си, че двамата мъже подскочиха.

— Но той наистина лови мустанги — потвърди обидено мексиканецът. — Там горе има всичко необходимо.

— Това не е толкова важно. Трябва на всяка цена да го заловим — отговори Ломакс. — А като го хванем, ще му одера кожата и ще я закача на първото дърво.

Двамата заслизаха по стълбата.

— Аз ще ти помогна — засмя се мексиканецът. — Тъкмо знам как се правят тия неща.